Казвам се Рòман и пиша роман.
Този роман се ражда по силата на сключен договор. Би трябвало. Трябва да го напиша в рамките на година. Парите са 10 бона плюс трудов договор и стаж за годината. Не е много, но е нещо, когато си видял две и двеста. И когато си писател.
Започвам. Мисля, че се готвих достатъчно дълго. От оня „Уестърн“, който пишехме с група откачалки в Плевенската школа за запасни офицери (всеки започваше нова глава или част от нея, а другите двама дописваха, после остана един, който правеше и илюстрациите по съвместителство; това беше в началото, а после аз го поех сам и с прекъсвания, малко по малко, го писах в продължение на 15-тина години – от 1976-а до 1991 г.). Началото обаче беше в четенето, ерудицията, рутината, която добих в университета, а след това и в различните относително по-креативни среди, в които се движех. Винаги съм знаел, че трябва да пиша. Не бързах. Нямаше закъде в епохата на Брежнев. Не бързах особено и по времето на Горбачов. Трупах опит, докато си почивах с текстове от типа на „Уестърн“ – сатирично-несериозни, абсурдистки, намигащи, саркастични, (само)иронични и парадоксални, в крайна сметка – нещо за лично ползване. „Уестърнът“ и до днес стои така върху компютъра и с една бяла разпечатка. Започнах, разбира се, да пиша по онзи старомоден начин на ръка и после преписвах на пишеща машинка в ония тоталитарни времена, когато нямаше компютри и свобода на словото. Имаше гол ентусиазъм и непукизъм. И много четене, предимно на преводни автори, които през 80-те не липсваха на пазара.
Един от тях беше Реймънд Карвър (1938–1988). През 89-а, когато мислех, че вече съм готов писател и ми трябваше само една крачка към готовите книги, купих томчето му „Катедрала“ (НК). Именно той – доста странен и донякъде страничен на голямата литература американец (така смятах тогава) – ме подтикна да направя реалност всичките си фикции около писането. След него не можеш да тъпчеш на едно място – сядаш, пишеш, издаваш и обираш наградите. Не е нужно да казвам какво обичам у него, защото повечето от триковете и начина му на писане вече бях съзрял и при мен (привидната фабула, нагнетяване на напрежението – трилърното, акцентиране върху външни, на пръв поглед маловажни детайли, киномонтажната техника, неочакваните гледни точки – обикновено „отвътре“, нарушаването на наративната логика, „минимализмът“...). Но и още: „Без номера. И туйто. Мразя игричките. При първия намек за номера и ефектничене в литературен текст, все едно дали са евтини или безкрайно сложни, аз си плюя на петите. Триковете са крайно отегчителни, а аз лесно се отегчавам, сигурно заради трудната си концентрация. Все едно дали писането е изключително духовито и завъртяно, или е откровено лъжи-мажи, тези неща ме приспиват. Писателите нямат нужда от номера и ефекти, дори не се налага и да се правят на особено умни. Ако ще да го вземат за глупак, един писател понякога трябва да бъде способен просто да зяпне в почуда пред нещо – залез или стара обувка, – в абсолютно и естествено удивление“ („Записки на разказвача“).
По-късно разбрах, че е и много добър поет. През 80-те публикува четири стихосбирки, като последната „Нова пътека до водопада“ излиза посмъртно през 1989-а. На български се появи едва през 2008 г. стихосбирката „Късмет“ – обединяваща поезия от четирите му книги. Ако бъдем редукционисти – поезията му е наративна, но какво ли значи това само по себе си?
И други: вездесъщите Хемингуей, Фицджералд, Фокнър, Томас Улф, Джон Стайнбек, Джоузеф Хелър, Труман Капоти, Кърт Вонегът, Уилям Тревър, Джон Ъпдайк, Кен Киси, Джак Керуак, Чандлър, „новите романисти“, Кафка, Камю (и екзистенциалистите), Джеймс Олдридж, Макс Фриш, Гюнтер Грас, Греъм Грийн, С. Моъм, Джеръм Д. Селинджър, Кортасар, Маркес, Патрик Зюскинд, Рей Бредбъри… Хаос. Пълен. Без да включваме руснаците от „перестройката“.
Има моменти, когато търся, и те ми носят щастие. Не го намирам, естествено. Щастие! Когато го осъзнавам, ставам циничен – мрачната маска на отбраната, на загубеното самочувствие и комплексите.
В „Черната кутия“ Амос Оз пише, че според Бернанос в дълбоката същина на нещастието се крие щастието. За евреите то е християнска митология, то няма нищо общо с гръцката евдемония. В юдаизма такава идея – за щастие – не съществува, в Библията няма дума за щастие. Пак там Оз цитира Ерих Хофер от „Истинският вярващ“: „За да запълни празния си, стерилен живот, човек или увисва на врата на другите, или се протяга към гърлата им“.
Перманентното ми писане преминава в елипси, а те избеляват, превръщат се в бяло писмо. Тогава изтръпвам, ръката ми се отпуска, светът почернява, тялото ме боли, болката пронизва душата ми, но резултатът е нулев. Нищо. Нищо. Нищо…
Казват, че тогава се изчерпваме. Свършваме. Депресия. Black ass. Suicide. Като Хем.
Но не. Докато пиша, докато дишам, усещам тръпката на хищник, подушил плячка. Тогава пиша и искам да преживявам, да усещам кръвта на живота. Искам да живея пълноценно, неморално. Тогава се възраждам. Първо чувствам лек гъдел, кожата ми се затопля, зачервява, възбуждам се. Вземам се в ръце. И нещата потръгват. Хоризонтът става видим, приближава се. Все пак, когато поемам към него, осъзнавам неговата безкрайност, своето нищожество. И така – безкрай.
Докато пишеш, винаги се изправяш пред Тайната... Защо? Не знам. През 1922 г. Хемингуей е вече в Париж с първата си съпруга Хедли. Там пише, ходи насам-натам, среща се с интересни хора. Отбива се в Люксембургския музей, защото „в „Ротонда“ ще намерите всичко друго освен сериозни художници“ („Американската бохема в Париж“, в. „Торонто стар уикли“, 25.05.1922 г.). „Ходех там почти всеки ден заради Сезан и за да погледам платната на Мане и Моне, а така също и на другите импресионисти, с които се бях запознал най-напред в Института по изкуствата в Чикаго. Живописта на Сезан ме учеше, че не е достатъчно само верни, прости изречения, за да придадеш на разказа онзи обхват и дълбочина, които се мъчех да постигна. Аз се учех от много неща, но не бих могъл да обясня на какво точно. Но това е всъщност и тайна.“
Имал съм, всички са го имали, периоди, в които гладът и безсмисленото съществуване са замъглявали ума ми. За каква тайна, боже, може да става дума. Психотерапевтични текстове, курсове, семинари (Себепознание), тъпни. Фройд, Лакан, Коелю, Букай и тълпи празноглавци. Дан Браун, Елизабет Дженкинс, Ронда Бърн (книгата и филма „Тайната“), Карл Луелин Вешке и д-р Джо Слейт, Вадим Зеланд, Дейвид Фроли и Стефан Райчев Чакъров. Духовни учения, мистика и енигматика. Методи за промяна на реалността и ето такива заглавия: „Как да се справим със скуката и липсата на мотивация“, „Йога на смеха – връщане към детската жизнерадостност“, „Преодоляване на емоционалните травми от детството“, „Силата на целта и поемането на отговорност“, „Можем ли да привлечем късмета на своя страна?“, „Как да променим манталитета на жертва и да си възвърнем силата?“, „Обичта към себе и нашите избори“… Книги от типа на „Ти си промяната“ на Роси Вак [Вакъвчиева].
Имали сме периоди на хлътване по психоанализата. Не вярвахме, че тя се е институционализирала до степен на християнската традиция, докато не прочетохме Мишел Фуко и Жил Дельоз. А след това и критиката „отвътре“: Жак Лакан, Феликс Гатари, Люс Иригаре, Ерих Фром, феминистките критици на Фройд.
Моят избор е бил винаги един – да открия тайната на писането, когато съм нахранен и доволен от живота, който живея. The True Secret of Writing. Когато пиша, винаги чета добра книга. Понякога няколко добри книги. Спомням си Реймон Кьоно и неговата „Упражнения по стил“ (1947; многократно издавана на български), един от многото, които беше чукала Айрис Мърдок, но всички започвахме от уроците на Папа. Уроци, които завършваха в изчерпването, black ass, клиниката „Мейо“ и suiside. Причините? Физически проблеми, но всъщност остаряване и липса на късмет, както и такива от психологическо естество – натрапчиви идеи, самозаблуди, параноичен страх от бедност и преследване, дълбока депресия, невъзможност за работа и под.
Така или иначе в крайна сметка Хемингуей влиза в болницата „Сейнт Мери“ към клиниката „Мейо“ в Рочестър, Минесота, което определено е грешка. Там е подложен на електроконвулсна терапия (през декември 1960 г. му правят между 11 и 15 електрошока; нека отбележим, че на подобна терапия са подлагани Лоуел, Антонен Арто, Силвия Плат…). През януари 1961 г. Хемингуей излиза от „Мейо“ и се връща със самолет в Кечъм, Айдахо. През февруари трябва да напише адрес до президента Кенеди от няколко изречения, което му отнема цяла седмица. Лойд Арнолд казва по повод трагедията: „Той не можеше да пише повече, той беше свършен“. През пролетта на 1961 г. влиза повторно в „Мейо“ и е подложен на още 10 електрошока. Два дни след завръщането си от втория престой в клиниката Хемингуей, на 2 юли, се самоубива с любимата си пушка. През същата година той си задава въпроса: „Какво го интересува един мъж?“ И отговаря: „Да работи добре. Да яде и пие с приятелите си. Да се наслаждава в леглото. Аз нямам нито едно от тези неща“.
Писането? „Писането е самото занимание. Един писател трябва ежедневно да предизвиква и отстоява безсмъртието или да се откаже от него.“ (Хемингуей). Звучи велико. Хемингуй изрича (пише) прости неща (истини), които звучат велико.
Българинът обича и почита Хемингуей. За забравим пишешите от 60-те, 70-те и пр. години насам. Ние си имаме ресторант „Хемингуей“ в Пловдив (ул. „Гурко“ 11). Не съм бил там, но бих бил, ако има нещо от духа на онова време и от него. Подозирам, че е все пак само ресторант. Може би не е по-различен и този „Хемингуей“ в Банкя (шкембе чорба от 2.49 лв.), който е комплекс и включва ресторант/кафе, бар, барбекю и фреш бар. Ресторант „Hemingway“ – Балчик, е нещо по-различно. Част от комплекса „Марина сити“, близо до яхтеното пристанище на градчето. Готин – три звезди, акцент върху морските дарове. Имаме си и риболовен магазин „Хемингуй“ в софийския квартал „Гео Милев“ – въдици, макари, примамки, карабини и вирбели, куки, гащеризони, ботуши, якета, чанти, чепарета, мухи и всякакви такива. С ресторанта „Хемингуей“ в Несебър нещата са по-сериозни. Ето думите на режисьора Светослав Овчаров: „Едни гости от Щатите се върнаха от морето и ми разказаха, че в Несебър имало ресторант „Хемингуей“. Попитали защо е кръстен така. Собственикът отговорил: „Е, не знаете ли? Хемингуей е бил изхвърлен от Ориент експрес на една малка гара в България. Тук имал любовна история с една нашенка. Гостите от Америка бяха достатъчно деликатни да не ми кажат дали собственикът не се е изкарал потомък на Хемингуей. Всъщност това е доказателство, че понякога не киното уподобява живота, а животът – киното. Всичко, което се случва в моя филм „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“, е измислица“. Е, не всичко… Макар че не само аз не харесвам особено тази българска лента, „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“ печели наградата на Балканския филмов фонд за сценарий в Солун (2004) и наградата на публиката за игрални филми на Югоизточния филмов фестивал в Лос Анджелис (съвм. с една документална турска продукция, 6.05.2010 г.).
Понякога се чувствам празен като гроб преди погребение, както пише Имант Зиедонис в една от епифаниите си. Дори по-зле. Наистина не съм разочарован. Но съм много уморен, тъжен и угнетен. И изолиран. Трудно е да живееш сред тая нищета. Всичко е толкова грозно и посредствено и нищо не вдъхва бодрост. И особено трудно е да пишеш сред този нездравословен климат, когато си обезверен. Нужна ми е смелост (не „физическа“), за да „противостоя на присъдата на обкръжението“...
... От време на време припадам. Пропадам някъде за секунди или повече, а като се свестя... Като си помисля, припадал съм може би пет-шест пъти. Първият (или първите няколко) бяха свързани с проблемите на рамото ми, което бях начупил в първи клас (може би през късната есен на 1965-а), операцията във Военна болница продължи пет часа, за да сложат някакъв платинен „пирон“ в ябълката на костта, а след година се наложи повторна операция поради гангрена. Тогава припадах, и то беше оправдано. После се оправих, в годините след това тренирах спортна гимнастика...
(След средата на 80-те) „Дълго беше сам. Във фабриката работеше като насън, общуваше като насън, а прибереше ли се в празния апартамент, посрещаха го спуснатите щори; тъмнината го приканваше, независимо коя смяна беше – ела, прегърни ме и разкажи на хората как живеем...
От унеса го изкара телефонният звън: „Аз съм, братовчед, прескочи ако искаш до нас, няма да помагаш...“ Отиде, Ванката живееше отсреща, а в момента, въпреки желанието си, не можеше да работи. В кухничката бяха трима – майсторът, Ванката и баща му. Там пиха коняк, после поприказваха, но до съзнанието му не достигаше почти нищо, думите и тютюневият дим го обгръщаха и му ставаше леко, почти неземно, а когато си тръгна след час, припадна до входната врата. Уморен беше и беше пил на гладно.“
После след средата на 90-те пак припадах и то беше свързано с язвата ми, или поне така си въобразявах. Тогава живеех лошо, но пишех и издавах добре. След последния припадък през 2010-а се изплаших. До смърт. Но за него – друг път.
Прочее, винаги след припадък или по време на операция сънят ми е цветен, често радостен, и по-често предхождан от неизбродима бяла мъгла...
Удивително е какъв страх изпитва писателят, когато завършва една книга. Сбърках ли някъде? Накърних ли нещо? Достатъчно честен ли бях? Ето такива въпроси. И още. Но в случая знаех, че трябва да сложа точка, и я сложих. Една топла, човешка, любяща точка. Знаех, че след нея ще продължа. Но не знаех причината, поради която щях да го сторя. Търсех причината, за да сложа точката, и не я намирах. Най-лесното бе да разкажа една история. История като приказка. С начало, среда и край. Честно. Но не можех, или не исках.
„Съществува – казва Калин Янакиев, – в глобален план съществува усещане за изчерпване на историята. Не в смисъл, че тя е катастрофирала, а в смисъл, че сме разочаровани от всички „проекти“, от „осъществяването“ на човечеството изобщо. Имаме чувството, че оттук-нататък животът ще продължава „и така нататък“. Какви са последиците за антропологията от това особено „историческо униние“? А за литературата?
Когато дописвах и сглобявах сборника „И така нататък“ имах предвид една такава семантика на заглавието: продължение, надежда, оптимизъм, струпване/множество, знак за безкраен ред/редица, изреждане (безлично), несвършване/липса на край, незавършване, ескизност, изменчивост на един свят, който позволява да бъде моделиран, повторяемост, déjà-vu. И т. н. Сборникът бе изпълнен с познати посмодерни техники и имитация на „лекото/лесно“ писане, но постромантичен като въздействие, с ударение върху тъгата и меланхолията. И не маловажно – това бе една авторефлексивна/самовглъбена/самовглеждаща се белетристика; белетристика, която дори заложила на автентичното (в биографичното), си оставаше симулативна, което означаваше много неща – че в годините на новия век вече свободно използваме хватките на жанровото (не само в литературата) взаимопроникване и симулативното смесване на естетически с етически категории. Което от друга страна променя рецепцията на литературата.
По-късно четяхме всичко и имитирахме всичко – къде успешно, къде не. Но отбягвах организирания литературен живот, кръжоците, съюзите и подобните литературщини. Всъщност се отбягвахме взаимно. Да не забравя и оная безсмислена отврат курсовете по творческо писане, толкова актуална днес. Писането е мислене, а то не се учи на курсове. Сега не е така и това пречи точно толкова, колкото и помага. Следя внимателно за стила и бекграунда в книгата. Понякога дори отдавам повече значение на бекграунда…
В едно парче на „Pink Floyd“ от „Meddle“ фонът (бекраундът) е част от химна на футболния отбор „Ливърпул“. Текстовете на/за „Pink Floyd“ в едноименната ми книга играят ролята на такъв „бекграунд“. Знам, че спойката между различните текстове е рехава, както е рехава и жанрово аморфна самата книга; като цяло тя стои може би повече до литературния дневник или по-точно – отново както в предишните ми есеистично-критически книги – до литературния албум (като онези със стари снимки).
Този път наистина ще напиша романа, навивам се, се го свърша, ще си седна на задника и ще го ликвидирам. Но дотогава ще побездействам. Ще почета. Ето такива книги, които във времето бях пропуснал: „Лятото преди мрака“ на Дорис Лесинг (Нобел за 2007 г.), „Бял шум“ на Дон ДеЛило (какъв постмодернизъм, боже, и къде съм бил в средата на 80-те, какви съм ги вдявал, когато с този роман ДеЛило печели Националната литературна награда за 1985 г.?)... Понякога не чета, зяпам мухите и слушам (това е националното Дарик радио) Радослав Парушев – Чарли. Чарли е на 33 години и е писател. Издал е четвъртата си книга, нещо като философски роман. Още се увлича от хората и историите. Аз не. Поне от историите.
Пиша отделните текстове в книгата в тъга и това е лошо. Добрите книги се раждат под напора на чувства, докато тъгата е състояние.
Преди сто години обичах есента. Сега – пролетта. Обяснимо. Не че очаквам светът да се промени. По-скоро усещането е физиологично – като трепет, аромати; когато вятърът е южен, но подухва леко, довява до ноздрите ти дъх на цъфнали дървета, които все още не са се раззеленили достатъчно, небето е прозрачно синьо, а въздухът кристален и още хладен и кой знае защо ти се вие свят, а коленете ти омекват. После вятърът се усилва – идва фьонът, този път през март. След него – дъжд и студ. Буря. Накрая пролетта побеждава. Отново е топло и слушам въздишките на земята.
Отнякъде се носи „The Division Bell“... А после финалът на „Sheep“ от „Animals“ – моят фаворит от албума, както пише един приятел.
Оставам, въпреки всичко, което се ниже през и покрай мен, скептик и циничен моралист (като Чоран, Монтен, Бекет). Може би това е страхът от смъртта? („Който успее да победи страха, може да се смята за безсмъртен“, казва Чоран.)
Когато сме малки, всички мислим, че сме особени, различни. Преди четвърти клас си въобразявах тая различност като за изхвърленост отвсякъде. Сирак. Дори като за дошъл отгоре, космически „пришълец“. Беше модно, посрещахме тук първия космонавт и под. Но то си имаше оправдание във времето на соца. Беше започнала индустриализацията и обезлюдяването на малките селища, а майките и бащите ни ходеха да бачкат, а „те“ се правеха, че им плащат. Малките издънки на соца стояха вкъщи или скитореха по улиците, а през ваканциите бяха из селата на родината; после възприели лицемерния морал, отговаряха както е удобно. Много години след това прочетох Харуки Мураками, който използваше думите точно: различният просто е от хората, които не се предоверяват на здравия разум, подхождат нестандартно към нещата (такава е библиотекарката Саеки-сан). Докато особеният човек обикновено носи някакъв проблем (здравословен, психически, социален), т. е. той е комплексиран вътрешно (такъв е главният герой Кафка Тамура, Наката, библиотекарят Ошима; вж. „Кафка на плажа“, изд. „Колибри“, С., 2006). За Мураками всъщност никога не съм писал, не знам защо, въпреки че го харесвам, може би „поколенчески“, а кой знае (вж. още „Спутник, моя любов“, „Норвежка гора“). Обичам писателите, за които мога да си водя записки, които чета с молив в ръка. Не знам, може би чакам да умре (ако не го преваря), или да му дадат най-сетне Нобел (роден е през 1949-а). Може би като Орхан Памук, като писателите, които можеш да цитираш: „– И не ти трябват „идеали“, предполагам. – Никак. В живота няма място за идеали. Той изисква стандартно поведение.“ (с. 67 от „Кафка на плажа“; сп. героя Нагасава „стандартно поведение“ означава да бъдеш „джентълмен“, т.е . „човек, който прави не каквото иска, а каквото трябва“. Или „Смъртта на всеки мъж започва със смъртта на баща му“. (финалното изречение на есето „Моят баща“ (в „Куфарът на моя баща“ – Нобеловата му реч от 2006 г.). Странно защо и Георги Господинов пише за бащата на много места. Би трябвало да заработи Едиповия комплекс! Ето, аз пиша за майка си така:
Черешова задушница
Майка ми Клара почина. Инсултът я довърши десет години след смъртта на баща ми. И понеже през последните години я виждах рядко, чувството за вина у мен се задълбочи неимоверно. Когато се прибрахме от гробището с брат ми в голямата селска къща, беше 12 часà на обяд. Седяхме под асмите, откъм центъра се чу протяжният вой на сирена. Беше 2 юни. Станахме прави до циментовата чешма пред къщата и си спомних за една проза на Дамян П. Дамянов, в която разсъждаваше за паметта на поколенията, за липсващата памет, за забравата. През съзнанието ми преминаха страници от отдавна прочетени книги, в които мои стари „приятели“ пишеха за своите майки – „Кратко писмо за дълга раздяла“ на Петер Хандке, „Спомагателни глаголи на сърцето“ от Петер Естерхази, „Дневник на скръбта на Ролан Барт. Спомних си и много други неща – преживени и прочетени: в „Бял шум“ на ДеЛило двама колежански преподаватели си прехвърлят топката на тема „майка“. „Хитлер обожавал майка си“ – започва единият, декан на факултета по хитлеристика. „Елвис и Гладис обичали да се гушкат и галят“ – продължава другият, визирайки Краля на рока. Родителката на Хитлер се нарича Клара. „Хитлер бил мързеливо хлапе. Бележникът му бил пълен с двойки. Ала Клара го обичала, глезела го и го заливала с вниманието, което не получавал от баща си. Била тиха жена, скромна и религиозна, добра в готвенето и домакинството.“Аналогиите са видими, натрапващи се: Елвис и Адолф са „мамини синчета“, такъв бях и аз; баща ми беше офицер в ракетно поделение, което предполага редки контакти и респект... Всъщност исках да кажа друго. Майката на Диктатора умира. „През остатъка от живота си Хитлер не търпял край него да има коледна украса, понеже майка му умряла до коледна елха.“ Ще видя как е при мен, но отсега мразя 2 юни.
Което едва ли е добре, но преди това плача. Ето така:
Майко, татко, липсвате ми. Толкова съм самотен, когато не обичам. Какво да правя? Озръщам се – пусто. Космическа безпределност и пустота. Тогава плача, тихо и безмълвно. После трия очите си длани. Хълцам. Срам ме е. Опитвам се да върна времето, но не се получава. Понякога проблясват светкавици: баща ми, заприличал на скелет, опитва да крачи из двора; отдавна не гледа прасе, нищо няма из двора, освен 5-6 проскубани кокошки и герест червен петел, който налита на всичко живо, но не и на баща ми; той продължава да крачи, спира, кашля дълго и храчи; и майка – изпъната в селската кухня, вцепенена, с почти обездвижена лява половина, беззъба, с катетър, но очите, очите… Боже! Онези разбиращи всичко очи от детството са още живи. Някога, когато бях едно нищо, грозен, дребен, вечно болнав, без самочувствие и пълен с прякори, тя, милата, ми казваше: „Ти си най-добрият, най-красивият, най-умният!“ Понякога ме биеха – тя по-често, баща ми рядко, но силно или по-скоро ефектно – биеха ме като маче о дирек, но често заради по-малкия ми брат. Бях слаботелесен, безапетитен, криех остатъците от храната си (филии с краве масло и мед, салами, суджуци) под леглото в кухнята – след това ги намираха плесенясали измежду играчките при поредното чистене и следваше плесницата, понякога преглъщах къшеите с шамари, а опитвали ли сте се да излизате през затворен прозорец? Не знам как ме пуснаха да тренирам спортна гимнастика две години след като счупих ръката си в рамото. Тогава претърпях две операции във Военна болница в София… Баща ми ме спаси. Седеше денонощно до леглото ми, първите дни поради липса на места – в коридора, спеше на два стола, но всичко друго ми е в мъгла. Благодаря ти, татко! Но кой повярва, че ще стана писател? Майка, разбира се. Това беше част от романтичната й концепция за живота. Суровият воин, подполковникът, не вярваше в романтики. Или поне ме му личеше…
Това, че ви няма, милички, ме натъжава. Ставам безпомощен понякога. Инвалид. Но после си казвам: Аз съм последният и това ме прави специален. Трябва да живея, да пиша така, че да не ви е срам от мен. Правя го. Слушам музика (която не обичахте), правя любов с красиви, невзрачни и грозни жени (които наричахте курви), пия (което ненавиждахте), виках (когато обичахте еснафското тихо); правя го, защото ви обичам и искам да довърша делата си на тоя свят – искам думи, музика и деца, нашите. Понякога ме е срам. От всичко, което върша. От себе си. Постоянно съм скептичен. Към целия свят. Сигурно съм страхлив. Мисля си, че животът ме направи страхлив, уби последната капчица самочувствие у мен, съсипа ме. Но по-често си спомням майка и думите й.
Харесва ми да съм жив. Знам, че е проста синхрония между физиологично и психично, но все пак. И ако слушам любимото парче или чукам любимата жена, е върхът. После? Се уморявам и трябва да пиша. Отново. Отново. Пак. Увлича ме моментното, фрагментарното, ужасът, стресът, страхът от смъртта, емоцията да си жив, благодарение на искейпизма; да пиша на „един дъх“ без пречки, препятствия; мисъл без излишен рационализъм.
Понякога ми се струва, че съм изпуснал юздите на времето, че вървя след него, че не съм в него. Понякога – обратно, че твърде съм във времето; и почти никога – че съм го изпреварил…
Толкова много ми се пише, че изпомпвам вътрешната съпротива от многото четене… Това ме уморява и изсушава. Нужна е емоция, почивка, аванс… Търся… Животът е един непрекъснат ритъм и изпуснеш ли го, губиш. Изкуството е непрекъснато търсене на ритъма, да влезеш в него, да бъдеш тамада, да влезеш в многогласието му, да го дирижираш и същевременно да бъдеш уникален и разпознаваем…
В началото на 90-те пишех, че трябва да пишем като западняците – по-малко политика, по-малко психология, повече живот. Някои го разбираха криво. Не разбираха какво значи живот. Ами такъв, какъвто го пише Юнас Карлсон (1971) във „Вторият гол“ (изд. „Роборид“, С., 2012) – писане за дребния живот, за ежедневието, което е встрани от едрите неща, една заигравка с читателя, именно защото може би е актьор... Да не забравяме, че писателят е и актьор, а писането…
Когато спечелим първата си награда от писане, се отключват комплексите…
За твореца сбъднатото желание е да изплува, да излезе пред публика, да успее, да получи признание и награда за труда си, понякога дългогодишен. Лъжат тези, които твърдят обратното. В повечето случаи обаче успехът действа като бумеранг. И немалко са онези, които после не могат да се свестят продължително, а други въобще да се изправят. Особено пагубен се оказва ранният и бърз успех при младите. Така е било и при мен (след първата ми литературна награда чета сега едно интервю с мен, от което ме е срам днес, толкова съм оптимистично-нафукан); да видим как е при Фокнър (Нобел за 1949 г., но не за тази награда ще стане тук дума) към края на 20-те години на миналия век, когато има издадени две-три книги, които никой не купува: „Както и да е. Тогава бях по-млад и неуязвим. Никога не бях живял сред хора, които пишат романи и разкази и струва ми се, не съм знаел, че за тях се плаща. Не се смущавах особено, ако сегиз-тогиз издателите отхвърляха ръкописите ми. Имах кураж. Можех да върша сума неща, за да припечеля малкото пари, които ми бяха нужни […] Но ето че почнах да поомеквам. Все така можех да се занимавам с бояджийство и дърводелство, но омеквах. Взех да си въобразявам, че мога да печеля, като пиша. И почна да ми става криво, когато редакторите в списанията отхвърляха разказите ми, толкова криво, та ме накараха да им кажа, че тъй като един ден така или иначе ще ги купят, по-добре е да го сторят още сега.“ В резултат: „Почнах за замислям книги, пресмятайки колко ще спечеля.“ (Тогава пише „криминалето“ „Светилището“ с подобно намерение.) „... и съчиних най-ужасяващата история, която можех да си въобразя, и я написах за три седмици, след което я пратих на Смит, който бе публикувал „Шум и ярост“, а той незабавно ми отговори: „Велики боже, такова нещо не мога да издам! И двама ни ще пъхнат в затвора.“ Тогава се обърнах към себе си: „Проклет да си, Фокнър! Сега до края на живота си ще трябва да поработваш физическа работа.“ Това бе през лятото на 1929 година. Взеха ме на работа в електроцентралата, нощна смяна от шест вечерта до шест сутринта, като въглищар. [...] През тези нощи, от дванайсет до четири, написах „Когато бях на смъртен одър“ за месец и половина, без да нанеса нито една поправка.“ После си спомня за ръкописа на „Светилището“. Както и да е. Не е книга, от която би се посрамил. „Добра работа свърших и се надявам да си я купите, а на приятелите си кажете, че се надявам и те да си я купят“ – завършва уводните си думи към „Светилището“ У. Фокнър.
Разбира се, че е нужен характер в тези случаи, но и известна доза късмет. Нямаш ли ги, сриваш се. Ето един епизод от „Вечер във Византия“ на Ъруин Шоу (Крейг е продуцентът, а Едуард Бренър – младият автор-драматург, който пробива на Бродуей с първата си пиеса с помощта на Крейг, но всичко след това е пълно фиаско, макар че самият автор не осъзнава този факт или не го приема до края): „Все още треперейки, той позволи на Крейг да го заведе до най-близкия магазин и да му поръча млечен коктейл. „Имам налудничаво двойнствено усещане – призна той там с чаша с ръка. – Не мога да дочакам премиерата, и в същото време я желая. Не само защото се страхувам от провал. Просто не искам да свърши всичко това. [...] Когато вечерта след премиерата започнаха да съобщават по телефона първите отзиви за пиесата, Бренър започна да повръща. Той изцапа целия под на хотелската стая, извини се и каза: „Ще те обичам до края на живота си“. Изпи осем уискита и загуби съзнание. Крейг го събуди чак на следващия ден, когато донесоха вечерните вестници.“
Подобна сцена на предстартова треска, когато в очакване на успеха (в кърпа вързан) си с опънати до скъсване нерви и повръщаш, ще намерим и в други книги на Ъ. Шоу, например в „Две седмици в друг град“: „– Пак ще повръща – каза Макс, като неспокойно клатеше глава. – Започна миналата нощ, когато дойдохте с новината, и го е правил през целия ден. Казвал ми е, че като дете в училище винаги, когато е имал изпит, е правил същото.“ (Става дума за младия сценарист и режисьор Робърт Бризач, на когото късметът проработва изведнъж в кинобизнеса.)
Така е. Всеки има своя възход и падение. („Връщането е най-трудната част на всяко изкачване“ – пише Карсън Маккалърс в „Сърцето е самотен ловец“). Едни се пропиват след наградата (като начало изпиват на място паричния й еквивалент), други стават зли. Продължават да творят (да пишат книги, музика, да правят филми и т. н.), но оставят произведенията си недовършени. Повечето ги довършват, но започват да се повтарят, не надскачат успеха на първата си (заслужено наградена) творба. Или губят чувството за мярка. Или умират. Вариантите са много и различни. Трябва да се почива от славата. И да се пази достойнството. Нещо изключително трудно днес.
Все пак да не забравяме – писането, както животът, е едно голямо фиаско, за което трябва да сме подготвени.
И все пак пиша, защото:
(Цитирам Орхан Памук): „[Пиша] защото имам вродена нужда да пиша! Пиша, защото не мога да върша нормална работа като другите. Пиша, защото искам да чета книги като онези, които пиша…“
Защото (по Орхан Памук):
„… се гневя на вас, защото се гневя на всички. Пиша, защото обичам да седя по цял ден в една стая и да пиша. Пиша, защото мога да участвам в истинския живот единствено като го променям. Пиша, защото искам всички вие, целият свят, да знаете какъв живот сме водили и продължаваме да водим в Истанбул, в Турция. Пиша, защото обичам мириса на хартия, писалка и мастило…“ И т.н. До финала: „Пиша, за да бъда щастлив“.
Какво ли значи това?
Слушах някакъв несвършващ блус на Боса; наистина не исках да свършва (а после дойде „Улиците на Филаделфия“).
Филаделфия… Американската мечта. American Dream… Демокрация, основаваща се на собствеността (на земята) и правото на глас (политическа власт), появила се преди повече от 240 години в Северна Америка. Коренно различно е положението в Южна Америка (ако говорим за корени, виж какви ги върши още Писаро и ковчежникът му; и по-късно Симон Боливар не е американският Джордж Вашингтон, защото управлението на единия води до диктатура, а на другия до демокрация и капитализъм); разбира се и в Южна, и в Северна Америка Конституцията е белязана от „първородния грах“ – робството, цвета на кожата, която определя политическите свободи (между 15. и 18. век 8 млн. негри прекосяват Атлантика от Африка към Америка, тъй като не е достатъчно само да притежаваш земя, трябва и работна сила, роби, и това е записано в Конституцията на Каролина от Джон Лок).
Слушах Улиците на Филаделфия на Брус Спрингстийн, а после блус. Започнах от Гери Мур (Мир на праха му!) с парчето Parisienne Walkways, след това класическите неща на Флитууд Мак, но после ми омръзна. Обърнах на неща от феста Кросроуд – Тен Иърс Афтър (през 2013-а почина феноменалният им китарист Алвин Лий, и на него мир на праха му!), Фокарт, Къмбъл Пей, Джеймс Ганг, Доктор Холидей (една южняшка група от 81-а, която е била подгряваща на Блек Сабат; спират през 1983-а, но започват отново през 1986-а), та дори Прокъл Харъм с Кутията на Пандора… Всички имаха чудесен груув, особено Доктор Холидей, особено наживо. После намерих няколко интересни блус парчета на Пинк Флойд (божествени, не се чудете) и Ролинг Стоунс, та дори Бъди Гай – най-добрата блус китара, човекът, от който се е учил Джими Хендрикс. Вече се колебаех – джаз или блус, „яйцето или кокошката“?, когато се продължих да чета Life на Кийт Ричардс: „Аз се мъчех да стигна до сърцевината – чувството. Нямаше да има никакъв джаз, ако не беше блусът – тъгата от робството“ (с. 93). Тъгата от робството, повторих, – велик е тоя Кийт. „Вътрешният подтик, който обединяваше Мик, Брайън и мен, бе удивителен. Едно непрестанно учене. Но не в академичния смисъл, а по-скоро като вникване в усещането, в звученето. Едва по-късно осъзнахме, както и всички млади хора, че истинският блус, тъгата, не се учи в манастир. Трябва да излезеш навън, за да ти разбият сърцето, а още по-добре няколко пъти, и едва тогава ще разбереш за какво става дума и ще можеш да пееш блус. Тогава все още възприемахме нещата на чисто музикално ниво, забравяйки, че тези изпълнители пеят за онова, което са преживели. Първо трябва да си го изпитал на гърба си, а едва след това евентуално да го изпееш“ (с. 120). Такива, свирейки оня първичен блус (от тинята), са Джон Лий Хукър (1917–2001), Бо Дидли (1928–2008), Мъди Уотърс (псевд. на Маккинли Морганфилд, 1915–1983). Мъди… Не знам защо започнах със Streets Of Philadelphia, може би заради носталгия, проточеност… (през 2014 г. Боса пусна 12-те песни от новия си албум само на сайта на CBS, а преди 41 години, когато издаде първия си студиен албум, той бе сравнен с Боб Билън; като слушам днес някои от новите му парчета – същий Дилън). Мъди Уотърс. Началото… Онова начало на чикагския блус, от което тръгват и Ролинг Стоунс, и кой ли не.
И все пак хипстърите. Хипстъри... (От „По пътя“ на Керуак ги знаем като битници, докато за Норман Мейлър в есето му „The White Negro“ те са американски екзистенциалисти.). За нас най-спояващата им нишка е музиката – алтернативната (най-общо) рок музика, но преди всичко инди-рока, експерименталният рок, пост-пънка, грънджа, „колежанският рок“, брит-попа, ню-уейв, фолк-рока, психеделика. През 80-те години на миналия век алтернативният рок беше еманация на ъндърграунда. Тези музиканти, но и като цяло представителите на движението, са бунтари, страхуват се от големите стадиони, но накрая се огъват, предават се, свършват при комерсията – алтернативното става масово. Дилемата беше: разкъсване между бунта и примирението, между грънджа и мейнстрийма, между рока и попа... В крайна сметка всички се връщаме при корените – в нашия случай блуса.
Слушам Blackfoot наживо, притъмнява. Докато слушах блус, си мислех за смъртта, излиняваха мислите ми за оня феномен (мит, клише), наречен американска мечта.
В разказа си „Байрон в Синтра“ Андрич говори за смъртта на мечтите: времето ни отнема образите, те изтъняват, излиняват, превръщат се в мъгла и чезнат; в началото те ни променят, приповдигат духа и телата ни; правят ни по-добри; след година и повече те угасват и губят своята сила, тогава течението на живота ни поема отново, все по-жестоко, с неговите стълкновения и отвращения; тогава царството на мечтите умира.
Когато останеш сам. Насаме. Без никой. Тогава, между другото, в самотата си мислиш за майка си и баща си. В началото, между другото. После по-натрапчиво. Знаеш, че ги няма отдавна. Мъчиш се да не си представяш, но те връхлитат. Разсейваш последните им мигове с по-ранни спомени, по-безопасно. Но и те те измъчват. Всичко около тях те измъчва. Защото си виновен. Такъв се чувствам. Такъв си. И знаеш, че до смъртта си – последен от веригата – ще е така. В такива моменти ме спасява Mother на Флойд.
Когато вървя, гледам жените, краката им, прозиращи през цепките в горната част на бедрата, ханша, гърдите, ръцете, пръстите… После поглеждам и лицата. Понякога ми харесват, понякога не, но винаги ги намирам интересни.
Обичам да чукам и не ми пука дали е в стил ретро или експеримент. Понякога се влюбвам, дори често. Везни съм все пак, „безкористният любовник“, и макар да практикувам балансирания секс, обичам по-активни партньорки, готови на всичко и навсякъде. В „Автобиография на моето тяло“ („Парадокс“, С., 2002) Дейвид Гай пише следното: „Жените се влюбват и след това идва сексът. При мъжете е обратното. С течение на времето тази разлика между тях изчезва. Но ако двама души се отдалечат един от друг, пропастта се задълбочава. Не могат да бъдат повече заедно. Безизходицата става пълна“ (с. 115). Да оставим Чарлс Буковски, който ти го „начуква“ с „кура“ и „ташаците“ вкупом между две питиета...
Всеки се влюбва, макар че „Любовта трае три години“ (изд. „Пулсио“, С., 2004), казва Фредерик Бегбеде. Той е напорист, искрен до дупка и дотам, изглежда автентичен. В своя квазинаратив говори за Марк Мароние, неговия постоянен герой и alter ego, но в един момент прави салто: „Стига игрички: решил съм сам да си бъда главен герой“. Разказва, като че доказва теорема („любовта трае три години“). И тази, и останалите му книги се четат есенциално, и това се постига трудно и отнема време (писана е между 1994 и 1997 г. във Верние-Форментера, както личи от финала), въпреки че имитира „лекото/лесното“ писане (джаста-праста). „Накратко, казва Бегбеде, ако една креватна история може да се превърне в любовна история, обратното е малко вероятно“. И други превъртания. Типичен постмодерн. Какъвто е и един следходник на ситуционизма – Мишел Уелбек (1958, псевд. на Мишел Томас) – гневен, скандален, радикален критик на капитализма, който с годините става сякаш все по-хармоничен, успокоен или просто уморен. Както Филип Джиан и Бегбеде, както всички нас… Може би остаряваме.
След „Pink Floyd“ съм сломен, абсорбиран от миналото си.
Опитвам да редя изречения. Знаеш, че каквото и да напишеш, трябва да е привидно в световния мейнстрий. Поне. Но не съвсем. Трябва да си едновременно автентичен и себе си, и да си друг. А това е трудно. Измъчва те. Вечната дилема. Когато не ти върви, когато не си в стагнация, четеш повече и хаотично – като заглавия, отзад-напред, от средата, което те привлича; по-често захвърляш едно и почваш друго. Нетърпелив си. Четеш нонфикшъни – като тези на Ник Мейсън („Пинк Флойд“ отвътре“, 80 лв. парчето с твърди корици, бе „Изток-Запад“) или „Life“ (15 лв., „Сиела“, си е направо добре) на Кийт Ричардс. Но и този на Анджей Вайда – „Киното и останалият свят. Двоен поглед“ („Колибри“, С., 2010). Освен, че говори за киното, Вайда ни разказва и как можеш да живееш и твориш в достойнство, без да си емигрирал зад Завесата. Откривам ето такива неща: Шигальов от „Бесове“ на Достоевски – всички могат да бъдат равни само като роби, а робството, уви, не може да трае вечно и свършва не от състраданието на господарите към робите…; през 1980-а на ухо се говореше следното: „Ако можеш да мислиш – не говори; ако говориш – не пиши; ако пишеш – не подписвай; ако си подписал – не се чуди“; „За да може един филм да влияе върху политиката, неговият автор трябва да има ясни възгледи […] Политическият филм може да се роди от гнева на масите, чиито изразител е режисьорът, или от приемането на принцип, изразен от Достоевски по следния начин: „Властта е тайна и авторитет (сп. Достоевски в „Легенда за Великия инквизитор“ е добавен и третия елемент – Чудото). Ако творецът иска да служи на властта, филмите му трябва да помагат на тайната и авторитета да властват. Но за щастие пътят на такъв тип политически филми към „успеха“ е преграден от парламентарната демокрация и свободата на личността“ (с. 128). И Вайда, както Чеслав Милош („Спасение“, 1945) и Юлиан Пшибош („Място под слънцето“, 1945), по-късно прави некомерсиални (политически) неща („Канал“, „Пепел и диаманти“) – те се правят/публикуват, „за да могат да ги видят някакви млади хора и да направят следващата крачка – само толкова и чак толкова. Това е задачата на твореца във всяко време, дори в това, безславното“ (с. 129).
И докато слушам някакви ретро парчета на Кросби, Стил, Неш (& Йънг), Питър Грийн (Флитууд Мак), на Нийл Йънг, на Саймън и Гарфънкъл, на Джей Джей Кейл (1938–2013, помните ли Кокаин на Клептън – на Кейл е), виждам част от списъка на нашите телевизионни и радиоченгета: Огнян Сапарев, Кеворк Кеворкян, Александър Авджиев (1958–2012), Атанас Свиленов, Хачо Бояджиев (1932–2012), Иван Токаджиев, Иван Гранитски, Александър Грозев, Валентин Стоянов, Димитри Иванов, Иван Гарелов, Нидал Алгафари, Николай Конакчиев, Иван Попйорданов, Божидар Димитров, Пенчо Ковачев, Явор Цаков…; Божана Димитрова, Еди Емирян, Александър Хранов, Борислав Джамджиев, Костадин Филипов, Асен Матеев, Мартин Минков, Методи Матакиев (1949–2010), Вячеслав Тунев, Емил Кожухаров (1941–2012), Никола Колев… Моите ченгета. Нашите. Българските. България. Всички. Обичам Средна Европа и Полша, но не Русия и България. Всекигодишно се кланям на Гурко (на бял кон), а поляците какво да мислят за него и потопеното в кръв Варшавско въстание от 1863 г.? Явно всяка родина си има своите герои – и „освободители“, и „злодеи“. Аз мразя империите. И им се възхищавам, но не ги оправдавам.
А по въпроса за тайните служби, дисидентите и дисидентстването? Ами същото, което стана с Ищван Сабо и Милан Кундера – нищо (мисля, че достойното държане на Сабо през 2006-а, когато бе разкрито неговото досие, му спести последващия позор, а през май 2012 г. той посети за втори път България по покана на Унгарския културен институт; при автора на „Непосилната лекота на битието“ събитията от далечната 1950-а плуват в мъгла, която не можа да заличи образа му на отличен писател и… дисидент). И това не е релативизъм. Проблем на конверсията, на конвертитите е! Гневен съм!
По-често мисля за различните куки, екзекутори (директни или индиректни), сътрудници, доносници, служители на ДС, червени партийци като Димитър Методиев, Павел Матев, Веселин Йосифов, Костадин Кюлюмов, Орлин Василев, Павел Вежинов, Давид Овадия, Кръстьо Белев, Никола Ланков, Крум Кюлявков…, та до Станислав Вихров (тръгнал да стреля Елин Пелин, но вместо него убил Борис Руменов – Борю Зевзека). Много от тях, като Павел Писарев, издават и тлъсти мемоари („Подир изгубеното време“), а репликата му от едно негово интервю: „Служехме не на Държавна сигурност, а на сигурността на държавата – задължение на всеки гражданин“, можете да чуете от повечето днешни ченгета.
Вече не ме интересуват ония кашони с история, оная квазирецепция на история с художествен привкус, които ме заливат в стил постмодерн понякога; интересувам се от себе си и авторецепцията на света.
През 2011 г. в „Обсидиан“ излезе поредният роман на Джулиан Барнс „Предчувствие за край“ (една бърза българска издателска рефлексия) – „историята на един човек, който иска да се помири с миналото си. Изящен и мъдър роман за времето и паметта и как те се променят взаимно“ (4-та корица). Историята на неразделните някога приятели Тони Уебстър и Ейдриан Фин, от които по-интелигентният Фин слага край на живота си един ден. Много години по-късно Тони е вече пенсионер с прилична кариера зад гърба си и един кротък развод. Никога не е ранявал никого Но паметта не е безпогрешна, тя винаги ни поднася изненади, както доказва това едно писмо за наследство. Неочакваното писмо подтиква Тони да се разрови в спомените от младостта си и да осъзнае доколко са те безнадеждни…
Всички се ровим в спомените си, пишем за тях, правим ги литература. Литература! Те са важни. Но „това, което литературата на нашето време трябва да разказва и проучва най-вече, са базисните страхове на човечеството: страхът да не остане изолиран, страхът да не се окаже, че не струваш нищо, и чувството за малоценност, което съпровожда такива страхове; колективните унижения и ранимости, оскърбленията, болките от понесени несправедливости, болезнената чувствителност и въображаемите обиди, както и националистическото перчене и надуване, което се родее с тях…“ – пише Орхан Памук (в „Други цветове“, „Еднорог“, С., 2011). И допълва: „Тези неща докосват мрака в мен“. Като преди това преодолеем чувството за провинциалност, отдалеченост от центъра на света (Париж, Лондон, Ню Йорк), което ни тормози, поставя под въпрос чувството ни за автентизъм; да не забравяме големите дилеми на човечеството – гладът, липсата на земя и дом… И националистическата пропаганда, която днес ни изглежда параноична и смешна. (Карнавално-комична, ако се вгледаме в сивитата на българските рицари-тамплиери и техните ритуали.) И докато интелектуалците продължават да се гнусят от политически идеи и доктрини, както навремето, ще дойде някакъв нов дадаизъм, а спомняме си Рихард Хюлзенбек ни уверяваше: „Времето е узряло за дада, с нас ще изгрее и дада ще изчезне“.
После поспах. Събудиха ме клаксони. Стадо кози сутринта по баира. После изгря слънцето, мобилният изпя нещо, вдигнах. „И умната…“, завърши онзи. „И русата“, отвърнах аз и затворих. После попих и послушах Зи, Ди Си, такива, нещо за разбуждане, но не се получи. Опитах с китари – Хауърд Лий, Стив Лукатър, Джо Сатриани, Стиви Вай, Ерик Джонсън, Ингви Малмстийн, Стиви Рей Вон, та дори Бавната ръка, Джон Лий Хукър и Джими Хендрикс...
Това е положението... Земята е напукана... Пустините искат да ни глътнат... Водата в океаните се покачва... Катастрофата настъпва – пясъци срещу вода. А хората?
... Трябва да чета. И да пиша. Но в същото време вълните блъскат в прозореца, който, Бог знае защо, не поддава. Ако Господ би оттеглил претенциите си Горе, щеше да е ясно, Луната щеше да набъбва, а това е най-добрия период за нови дела...
Това е. Свърши. Ще чакам дъгата...
