Sed omnis una manet nox
et calcanda semel via leti.
Quintus Horatius Flaccus
Но всички ги очаква една и съща нощ
и веднъж се минава по пътя към смъртта.
Квинт Хораций Флак
[Едно]
Из писмо на Мила Гео Милева
до пловдивския анархист
д-р Константин Кантарев, 30 октомври
1944 година
[29 декември 2012, събота]
„Свърши се – трябва да си е помислил той, додето откачвали от крака му веригата, с която бил вързан за някакъв сърдит и уплашен селянин от Новозагорско, и го блъснали с все сила към тъмната кола пред гарата. – Това беше.“ Сигурно си го е помислил. Бил се измъквал откъде ли не и от какво ли не, дори от затвора в София, където всички знаели, че обезателно ще избяга, и страшно внимавали – не толкова да го вардят, колкото заради любопитството да го видят как ще го направи. Да са внимавали, да са внимавали... – колко да са внимавали?... И той наистина постоял в затвора само колкото да вдигне един бунт – след това се махнал оттам и животът отново бил пред него, каквото и да значело това.
Но тогава, на оная гара под планината, сигурно вече е бил уморен до смърт: така ще да е било.
Както и да е...
Веригата откачили, но въжетата оставили. И така – целия овързан – го натикали в колата. После подкарали автомобила нагоре по стръмния път и той така и не разбрал какво е станало с поета.
[30 декември 2012, неделя]
Фаровете на тежкия автомобил режели мрака отпред, но осветявали само скалите край шосето, цялото побеляло, измито от неспиращия дъжд на онази пролет, осеяно с черни локви, които колата разпаряла и бисерно разпръсвала надалеч встрани. Шофьорът бил добър и свирепо завивал по стръмния път и той, както бил омотан с ония въжета на задната седалка, нямало как да се улови за бронзовата дръжка отстрани и се люшкал ту на едната страна, ту на другата.
Откарали го отвъд планините, в Горна Джумая, а там го чакали патетичните убийци, чиито имена били в устите на всички през оная година на необя- вявана от никого, но затуй пък отвратителна война на всеки срещу всеки. И разправят, че тия почнали да го съдят. А той им казал да оставят тая работа.
„Мен – казал – не можете да ме съдите. Мен – казал – или трябва да ме стреляте, или да ме пуснете.“
Кой да ти каже било ли е, не е ли било? Може да не е верно, но е достоверно.
[1 януари 2013, вторник, Нова година]
Сигурно е знаел, че точно две седмици преди това поетът вече е бил в съда, че адвокатът му ловко закъснял и че той е трябвало да се защитава сам – пишело го във вестниците. Самото дело било абсурдно: съдели го за едно съчинение. Ония там в прашната зала въобще не обърнали внимание на думите му, че написаното е написано единствено в името на човещината, братството, любовта и мира на земята, че това е идея, обща за цялото негово творчество, и че пред българския съд стои големият въпрос – ще осъди ли един поет за поемата му – само че съд на поет вярва ли? И го осъдили. Тогава, в средата на май, отвъд балкана, посред кипналите в предпазлива резеда гори над Килифарево, той навярно бил прочел вече в парцала „Утро“: „Осъден провокатор за насаждане на класова омраза с поемата си „Септемврий“!“ – пак от там научил и присъдата каква е, и знае ли човек: може просто да е изпъшкал, че една година затвор и двайсет хиляди лева глоба все пак са малкият дявол. Двайсетте хиляди не били проблем, както не били никакъв проблем и онези други пет хиляди, които той бил занесъл на госпожа поетовата съпруга Мила, когато арестували поета първия път през януари и му определили парична гаранция – пет хиляди лева. Тогава тя се била разтичала отчаяно, обиколила издателствата, с които мъж и работел, книжарите и вестникарските агенции, отдето поетът имал да взема пари от продадените книги и от последните броеве на списанието – от тук сто лева, от там двеста – и отмалявала, защото разбирала, че никога няма да може да събере толкова пари. А следобед той отишъл и и занесъл проклетите пет хиляди: десет нищо и никакви банкноти в мръсно виолетов цвят... Очите и зад очилата с тънките като паяжинка телени рамки били тревожни и той, виждайки я такава уплашена, за първи път в живота си излъгал: казал и, че няма страшно. Инак и той като нея бил разбрал, че нищо не свършва с тия десет хартийки, че гаранцията не е гаранция за нищо, че януари не е краят, а началото, и че всичко едва започва...
Сегашните двайсет хиляди наистина не изглеждали кой знае какво, а и годината в затвора... – какво пък, една година затвор е едно няма нищо, знаел го.
„Леко се е отървал – казал на Мариола и захвърлил вестника. – Къде е една година, къде са осем!... Пък може прокурорът да му е почитател или съдията...“
То така си и било. Прокурорът Маньо Генков наистина бил направил, каквото можел: вместо да поиска поне минималните три години, поискал една, та съдията изпъшкал с припряно облекчение и треснал с чукчето! А на него в Килифаревските гори сигурно му се е искало да е бил там, в залата, и да се пошегува, та да ободри поета. Можел да му подвикне: „А, Милев! Не съм доволен от присъдата! Да знаеш, че тоя човек ти се подиграва! За такава поема една година? Срам! Тия тука не те признават! За такава хубава поема трябваше да ти треснат мак- сималното!...“ Или нещо такова.
Обаче кой да му каже, че додето четял пристигналия цели три дни по-късно „Утро“, поетът е бил привикан за справка по уж вече решеното дело? И че не го викали в съда – викали го в дирекцията на полицията.
Толкоз.
[1 януари 2013, вторник вечер]
Късно следобед на петнайсети май двайсет и пета година госпожа съпругата на поета и сестра му отишли в дирекцията – белокаменното здание до Лъвовия мост с петолъчка над покрива, което тепърва щяло да се пълни с призраци, отмъстителни вампири, глухи духове, караконджули и ангели с подгизнали от кръв криле. Носели му палто, защото заранта го изпратили само с една носна кърпа – а бил много студен ден този петнайсети май. Толкова било студено, че на двете им измръзнали пръстите в дантелените ръкавици – сякаш не било пролет, ами се била върнала зимата.
Разбира се, изобщо не ги пуснали вътре и додето стояли отвън, а над цяла София почвало да се смрачава, те двете го мернали зад един прозорец на последния етаж.
Само че той в Килифаревските баири нямало как да знае всичко това.
Но и поетът нямало как да знае, че последното, което е написал в живота си, било оная разписка, че е получил от секретаря на офицерското дружество „Инвалид“ триста лева заем. Който никога нямало да върне...
[2 януари 2013, сряда]
Поетът въобще имал странно отношение към смъртта. Бил я преживял веднъж, когато тя го държала в мрака при себе си седем дни и седем нощи. После уж го пуснала да си иде, но оттогава насетне си го следвала, където и да идел и каквото и да правел. Та затуй вече я имал за нещо досадно, защото тя непрекъснато му напомняла за себе си. Стигало му само да се погледне в огледалото. Или когато усещал гузния потрес у онези, които го виждали за първи път... Единствено Мила не била трепнала, когато го срещнала през един декемврийски ден на седемнайсета година на ъгъла на „Леге“ и „Дондуков“ – тя въобще не се уплашила от бездната ужас зад черната му тогавашна превръзка и от отчайващите следи по цялото му лице.
Поетът никога нямало да забрави това.
[3 януари 2013, четвъртък]
Най го ядосвал знакът на смъртта, додето изнасял сказките си: дали заради напрежението, дали заради острата миризма на подово масло в ония тесни салони в читалищата или заради мъждивите лампи над пюпитъра, но щом стигнел до най-важното място, по дясната му скула винаги потичали тънки струйки слуз и кехлибарена гной. Обръщал се гневно с гръб към притеснената публика, вдигал очилата със затъмненото дясно стъкло, избърсвал с два замаха лицето си, после тръсвал перчема и продължавал точно от там, където бил прекъснал, но вече ставал един такъв сприхав – все едно не изнасял сказка за експресионизъм и футуризъм, ами се карал на събралите се за нещо си.
Иначе холандският доктор Йоханес Есер от Лайден, почетен член на Берлинския университет и голям майстор в пластичната хирургия, си бил свършил работата отлично, по холандски, но стъкленото око, което му направили в Германия, било твърде неудобно, та поетът си бил купил друго от специалното оптическо ателие „Шлезингер & С-ие“ на „Алабинска“.
И изобщо смъртта сякаш живеела неговия живот – ту като пулсираща болка над дясната вежда, ту като пробождане в гърдите, откъдето Есер бил отрязал парче от реброто и запълнил с него отнесеното от английския шрапнел чело, но само толкоз: от там нагоре мозъкът му бил покрит само с кожа и ако не бил кичурът коса, всички можели да видят как тупкат под кожата синкавите вени. Достатъчно било да поседи само час, надвесен над писалището, и главата му вече се пръскала от болка. В такива моменти се питал дали не е трябвало все пак да остане в Германия и за последните две операции, според както го бил увещавал през един февруарски ден на деветнайсета година добрият доктор Есер. Само че той му казал: „Е, не, аз бях дотук!... Четиринайсет операции малко ли са? Не ща повече – тръгвам си!... Каквото – толкова!“ – и тогава докторът почнал да убеждава Мила. „Прекрасна госпожо – уверявал я той, – става дума още само за една операция! След нея хубостта му отново ще се върне, уважаема госпожо! Кажете му, моля ви!...“ – обаче поетът отсякъл, че тя ще казва, каквото казва той, и на първи март двамата потеглили от Берлин за Будапеща. Оттам – в Оршова, от Оршова – в Лом, така че след двайсет дена по влакове, хотели и параходи си се прибрали в София...
Болката го ядосвала, но поетът напук ходел с мрачната гордост на лебед. Само дето сегиз-тогиз се препъвал, защото трудно премервал кое стъпало колко е високо... Или се озъртал притеснено, преди да тръгне да пресича булеварда с трамваите... Както и да е.
Тъй че смъртта наистина живеела живота му. Вкъщи отдавна вече никой не говорел за това. Бил им го забранил. На него в ума му били само списанията, книгите, печатниците, цинкографите, които все не успявали да докарат като хората клишетата за винетките и картините, мастилата, хартията, после книжарите...
И парите, които никога не достигали за всичките тези неща.
[4 януари 2013, петък]
...Ония, дето го съдели в Горна Джумая, всичките тия Ванчовци, Йонковци, Перовци, се затворили в другата стая да му решават присъдата, и той останал сам с двама от гавазите им. Били черни, смърдели страшно и го гледали с празни от афиона очи. Знаел ги що за хора са – убивали, без да мислят.
„Без-мислени убийци“ – може би си е помислил и си е рекъл, че трябва да запомни тая дума и да я каже на поета, като се видят тия дни. Вероятно щяла да му свърши добра работа – все едно дали за поемите му или за гневните филипики в списанието. Нямало е как да знае, че едни други ангели с черни сетрета вече са разбили главата на поета с дебелата колкото ръка на мъж тояга. Тъй било: другите само ги удушавали – на него първо му строшили главата. Още с първия удар черепът му се разпукал от лявото слепоочие, та чак до тила, а после онези продължили и не спрели, докато не го потрошили. Накрая метнали някакъв черен парцал върху лицето му и чак тогава вече го удушили като всички останали с онова приготвено отрано за тая работа въже.
[5 януари 2013, събота]
По това време той седял с вързани ръце в стаята, където миришело на гнило дърво, прокиснало вино и афион. Било тъмно и тихо, само ръждивите гласове от другата стая стържели тишината... Двамата срещу него сигурно си мислели, че го плашат до смърт, а той си помислил с досада, че какво да им се плаши. „За кога да се плаша?“ – си рекъл.
И изведнъж се изсмял.
„Абе – казал – вие, приятели, някога къпали ли сте се?“
Те се вкаменили.
„Ще извинявате, ама смешно ми стана, като ви гледам – продължил той. – Много силно ухаете. Гащите поне сменяте ли си? Какво ли питам и аз... То вие и гащи не носите, предполагам. Брича на голо или там потурите – и ай готово, а? Млади момчета сте, недейте така! Момите ще плюят отгоре ви!“
Въздъхнал и казал, че половината здраве е в чистото бельо.
„Цивилизация! – обяснил. – Как да не я обичаш!...“
А онези... – единият се изсекнал и си избърсал пръстите в крачола, а другият изпсувал мръсно.
Текстът се публикува с любезното съгласие на издателите.
