В автобуса е топло и уютно. Навън прехвърчат снежинки. За да снимам в тази белота, трябва да отворя обектива на фотоапарата си доста повече от това, което показва светломерът. Старият Никон обаче е в чантата ми, а чантата – в багажното отделение. Искам да спя след цялото това безсъние от последните седмици. Забелязвам, че шнолата на жената пред мен не е достатъчно добре закрепена да издържи тежката ѝ черна коса. Дали е бързала тази сутрин? Опитвам да си спомня лицето ѝ – мисля, че я погледнах, когато се настанявах на мястото си. Погледнах ли я?
Отпускам седалката назад и опитвам да дремна. Отвреме-навреме обаче някъде иззвънява мобилен телефон и до мен достигат приглушени парчета разговори. Тези невинни афери с външния свят събуждат нещо като ревност у нас, които мълчим. Мелодийките на телефоните внасят дисхармония в общата ни участ на пътници.
Разтривам уморените си очи, после опирам чело на хладното стъкло, решавам точно сега да запомня нещо от този познат до безразличие път. Снощи е наваляло толкова, че да покрие само северната страна на едроразораните буци. От полето стърчат електрически стълбове и тук-таме – голи дървета с гнезда, като клишета от детски рисунки. Всичко е черно-бяло. В далечината ситната мъглица превръща дърветата в контури на дървета, а по- нататък – в призраци. По някое време автобусът минава през населено място с грозни къщи и приведени хора в ръце с найлонови торбички. Сега пътят се вие покрай река с нападали около нея дървета с изпочупени клони, окичени с боклуци. Тракторна гума е заседнала в плиткото корито до един мост. След острия завой, вдясно горе, се подава мътножълтеникаво кълбо – зимно слънце. Автобусът излиза на една по-права отсечка, поема дъх и усилва скоростта си.
И тогава го виждам.
В гръб. И се отдалечава. Облечен в неизменните избелели селски дрехи, на главата с таке, върти бавно педалите на голям и тромав велосипед. Отзад на багажника му, с тел навярно, е прикрепена зелена пластмасова щайга. Самотният колоездач с мъка, но решително, се придвижва в полето и става все по-малко видим.
Автобусът превключва на още по-бърза предавка и леко сменя курса си. Извръщам глава, за да запечатам колкото мога повече от този момент.
Закъде си тръгнал, човеко, в това бяло поле? Какво носиш в зелената си щайга?
Автобусът тръсва малко по-рязко. Пред мен шнолата на жената се закача на облегалката и тежката лъскава коса започва да се разсипва надолу.
На стъклото, там където е било залепено челото ми, е останал малък отпечатък.
Вдъхвам в него. Какво да нарисувам там?
Първоначална публикация в сборника „Кратка история на самолета“,
Изд. „Сиела“, София 2012
(Публикува се със съгласието на автора)
