От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Лицето Кирчо Боянов спокойно можеше да се роди в Нови Пазар, Първомай, Бяла Слатина, или Кресна, но неумолимата съдба бе пожелала той да се появи на бял свят в Л*** – градче също толкова голямо и опоскано от развоя на най-новата българска история, както и гореспоменатите селища. (В интерес на следствието ще запазим в тайна името на родното място на нашия герой.) Също толкова спокойно Кирчо Боянов можеше да завърши българска филология в София, Пловдив или Велико Търново, но пак, значи, повелителката на нашите земни мигове бе решила той да се дипломира като педагог по български език и литература в прочутия със своите културни традиции град Ш***. (Както вече се досетихте, и тук спазваме следствената тайна.)

Преди да изчезне, лицето Боянов живееше в столицата на своята страна, в която, кой знае защо, открай време поданиците й отчаяно се бореха да оцелеят. С мъжка рожба и съпруга, в панел и с куче (следствието може да установи, че то е чистокръвен помияр) Кирчо Боянов ден и нощ упражняваше правото си да съществува с Божия помощ и с обидно малко пари.

Тук трябва да подчертаем, че лицето Кирчо Боянов бе кръстено Кирчо по две причини: първо, в чест на славния светия, първоучител и създател на славянската писменост Кирил и второ – на македонския си дядо Кирче, лют потомък на достойни харамии. От Св. Кирил Кирчо бе наследил любовта към словото, а от дядо си Кирче – дълго да пие и грозно да псува. Освен това, като всеки българин, лицето Боянов не обичаше да го докачат на достойнство и чест. В случаи на подобна дързост той гордо мълчеше, защото знаеше, че и ний сме дали нещо на света. От друга страна, обаче, Кирчо бе убеден, че в условията на постоянна мизерия умът и въображението закърняват и че всяко що-годе сносно нещо може да мине за шедьовър.

С присъщата си отколешна типичност на българин, на който умът му идва само кога ляга и кога бяга, всяка вечер преди да заспи Кирчо Боянов мръсно и люто псуваше. Така се успокояваше и ако сънуваше, сънуваше само романси. (Доколкото ми е известно, следствието не разполага със запис на негови псувни и примерът, който прилагам тук, може единствено да го улесни.) Впрочем, ето как грозно само псуваше той:

„Да се е-еба у главата проста! Д’е-еба тоя мизерен живот! Да го набутам на всички нещастници в тая шибана държава! Да го начукам на депутати, министри, президенти и съветници; да го туря на борци, бизнесмени и бодигардове; да го накарам на всички плашипутарници от долния Дунав; да го наръгам на балканските ни съседи, на НАТО и ЗЕС; да го набия на САЩ и Русия, на ООН и лично на неговия генерален секретар! Да го духат, всичките да го духат, да го духат, да го духат, да го духат... „ И така Кирчо Боянов се унасяше в сън, а на сутринта се събуждаше блажен, за да посрещне слънцето на новия ден, което подло грееше през озоновите дупки.


Small Ad GF 1

За разлика от дядо си Кирче, лицето Боянов, обаче, никога не псуваше на глас. Кирчо знаеше, че ни кой не е прокопсал от ругатни, още повече срещу своя народ, а и понеже бе учител по български език и литература в началния курс, той не можеше да си позволи да възпитава децата на такова, лишено от всякакво естетическо чувство, нихилистично отношение към обективната действителност, в частност към демократичния преход на тяхната родина. И без това, милите те, макар и малки, крадяха, рекетираха другарчетата си, че дори и убиваха, употребяваха всевъзможни наркотични и упойващи вещества, влизаха в какви ли не секти, а някои даже посягаха на най-ценното нещо, дадено от Бога – човешкия си живот.

Дори да беше ядосан до немай-къде, Кирчо Боянов пак се въздържаше да псува на глас. Е, понякога, когато съвсем не издържаше, той изричаше полугласно: „Да му таковам ...“, ала това беше много, ама много рядко и при това никой не го чуваше.

Може би поради изложените по-горе причини лицето Боянов говореше малко, а когато го вършеше, той най-често употребяваше думата „такъв“ в многобройните й варианти. Получаваше се нещо подобно: „Вчера, такова, бях в таковата и таковах едно такова ...“

Сигурно няма да повярвате, че един учител по български език и литература, роден в Л*** и завършил в Ш***, имаше толкова беден словник, сигурно (това и следствието няма да приеме за правдоподобно), но такава беше голата истина. Пак в нейн интерес трябва да заявим, че Кирчо Боянов бе изключително внимателен в думите и отношенията си към хората. Та той просто ги отбягваше и ако общуваше, предпочиташе да го върши предимно с жена си и сина си, но най-вече, принуден от обстоятелствата, с колежката си Цочева. Тя бе пред пенсия и не пропускаше удобния случай да му направи комплимент: „Колко сте внимателен, колега Боянов! Ако всички млади хора бяха като вас, каква държава щяхме да бъдем само!“ „Такована!“, можеше да й отвърне Кирчо Боянов, ала вместо това той я даряваше с блага усмивка, от която на колежката Цочева светът й изглеждаше по-слънчев, по-демократичен и надежден като синьото небе.

Ето как в дни на безмълвна мизерия и в потайни нощи на грозно псуване лицето Кирчо Боянов упражняваше правото си на живот, ако изобщо последният можеше да се определи като такъв. Дните тичаха като хлебарки по пода на неговия живот, хлебарките в панелното му жилище се множаха като дните му, а Кирчо Боянов безмълвно псуваше нощем, непо до зи ращ за своето изчезване.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

(В интерес на следствието тук трябва да отбележим, че съществуват две версии относно изчезването на нашия герой. Едната, че той е заминал за Америка, Канада, Австралия, Нова Зеландия и др. подобни, просто не е издържана, тъй като и децата, на които преподаваше, знаеха, че г-н Боянов бе по-беден и от тях, ergo нямаше откъде да вземе пари за билет. Другата, в която има известна логика, е, че лицето Боянов вече бе престанало да бъде лице, че се бе преобразило в някаква нова форма на материята, благодарение на съвременните технологии, повишения радиационен фон, нискочестотното лъчене на микровълновите печки, мобифоните и други пагубни улеснения на цивилизацията. Но и тази версия, колкото и научнообоснована да изглежда, е уязвима: Кирчо Боянов нямаше допир до нито една съвременна технология, като изключим шрайб-проектора в училище, който от години не работеше поради липса на средства; живееше далеч от източник на радиация, а повишена такава, според правдивата и високоотговорна българска медия, нямаше; колкото до ниските честоти – Кирчо Боянов не притежаваше нито микровълнова печка, нито мобифон, нито дори гайгермюлеров брояч. Оставям на следствието да си изгради своя хипотеза, но като имам предвид колко е затруднено то в последно време, бих му препоръчал да помисли и върху следното: дали пък лицето Боянов, родено в Л*** и завършило в Ш***, не се бе обезличило от някаква нова форма на стремеж да се замине на някъде си на всяка цена. Не, не говоря за самоубийство, колкото и да са зачестили напоследък самоубийствата според статистиките на ООН, нито за убийство, отвличане и пр. Толкова време след изчезването, тялото на лицето Кирчо Боянов не е намерено, нито нос, ухо или пък пръст, с каквито органи обикновено по-човечните рекетьори удостоверяват добре свършената си работа. Не, тази посока на разследване е погрешна! По-долу ще изтъкнем допълнителни факти, които, според нас, биха улеснили следствието.)

И така, както казахме в началото, лицето Кирчо Боянов, освен дете и жена, имаше и куче: според следствието – помияр, но според собственика му – кучеобразно същество без плоски нокти и перушина, в чието тяло се беше преродила душата на дядо му Кирче. Това Кирчо Боянов разбра една вечер, когато по телевизията имаше дискусионно студио, в което разни професори, общественици и други умни глави обсъждаха историческата съдба на България: колко ощетена, ограбена и измамена от Великите сили и своите съседи бе тя! Друг път, каквото и да даваха по телевизията, кучето на лицето Боянов спеше, свито на кравайче в краката му като неумолимата категория време. Така спеше в последните си години и дядото на Кирчо – свит в телесната си немощ на леглото до печката. Ден и нощ този потомък на ма ке дон с ки комити, сражавал се във всички български войни без Отечествената, за която бе вече твърде стар и мъдър, за да пролива кръвта си, ден и нощ дядо Кирче прекарваше със затворени очи в очакване най-после те да се изцъклят и да се свърши цялата га ли ма тия, както обичаше да се изразява той. Когато отваряше очи, обикновено дядо Кирче присядаше до печката и гледаше през прозореца с един недостъпен за човешкото слово поглед. Какво ли виждаше дядо Кирче, питаше се малкият тогава Кирчо? Но дори и по-късно, дори мигове преди да изчезне, Кирчо Боянов не можа да си отговори на този непосилен като времето въпрос. Очите, обаче, тези тъмнокафяви, изпълнени със земна влага, очи, лицето Боянов запомни завинаги. Естествено, Кирчо Боянов не можеше да не запомни и яростните псувни на дядо си по адрес на какво ли не, но най-вече по адрес на живота. „Да е-еба аз тоя скотски живот!“, казваше дядо Кирче и очите му ставаха такива едни, че дори и чашите в стаята потреперваха, да не говорим за лампата, която гаснеше начаса, ако беше запалена, или светваше тутакси, ако беше изгасена.

Ето по тази особеност на погледа лицето Боянов откри, че дядо му се е преродил в неговото куче. Защото, докато умните глави хленчеха над историческата ни орисия, малкият звяр скочи от леглото, отиде до телевизора и погледна мърдащите в него човечета с такива очи, че вездесъщата електронна медия изведнъж занемя, а миг след това и угасна.

От този ден нататък лицето Кирчо Боянов се убеди напълно, че дядо му е до него, вселил се в тялото на любимото му куче. Именно тогава Кирчо започна да псува наум преди заспиване и да става все по- и по-мълчалив. В началото Кирчо псуваше някак си предпазливо, струваше му че светотатства, срам го бе от вярата му в утрешния ден, от доброто у човека. Но колкото по-дълги и яростни ставаха псувните му, толкова повече се умиляваше кучето в краката му, гушеше се в тях, а понякога дори идваше да го близне от радост, особено ако псувнята истински му допаднеше. А когато Кирчо Боянов за пръв път вмъкна прилагателното „кучешки“ в съчетанието: „Ебем ти радост и утеха, ебем ти кучешки живот!“, животинчето в краката му едва не го изяде от умиление. То не бяха ласки, то не бяха целувки, то не беше чудо!

Съпругата на Кирчо Бо янов, която спеше с детето на другото легло, често се питаше какво става: ни глас, ни лай се чуваха, а в кревата се гушеха куче и човек. Тя не подозираше, че дните на съвместен живот със съпруга й са преброени. На първо време й се наложи да свикне със странните среднощни ласки между Кирчо и кучето, като не пропускаше да съчувства на мъжа си и животинчето. „Добре, че е поне тази радост“, кръстеше се тя, завиваше сина си и се унасяше.

Дни преди да изчезне, лицето Боянов спря да сънува романси и започна да говори на сън. Когато го чу за пръв път, жена му прие факта за едно естествено бълнуване, но на следващата и особено на по-следващата нощ, когато Кирчо вече седеше в леглото и говореше повече от половин час, тя се озадачи. Съпругът й сякаш разговаряше с някого. Изреченията му бяха свързани, в тях имаше формална логика и не приличаха на брътвежи, обикновено израз на подсъзнателни желания. (Трябва да поясним на следствието как стана това.)

Та значи, дни преди да изчезне, Кирчо Бо янов отново си легна, изморен от скучния, беден и безмълвен педагогически ден. Напоследък освен на учениците Кирчо не говореше на никой друг, дори и на колежката Цочева. Затова пък вече псуваше наум като един истински каруцар и то с такива мръсни думи, които е някак си неудобно, направо срамно да цитирам, колкото и необходими да са те на следствените органи.

Но онази нощ лицето Боянов бе толкова скапано, че едва му остана време за една-единствена, при това много особена от гледна точка на граматическите категории време и наклонение, псувня: „Как бих искал да съм му ебал путката майчина на вашия вечно нищожен животец, д’е-еба!“ (Да ме прости следствието, но смятам, че приложеният по-горе образец ще му бъде от огромна полза.)

И Кирчо заспа като заклан. Нямаше време дори да отвърне на кучешките милувки. Не сънува романс. Спа задълбочено и пълноценно докъм три часа през нощта, когато внезапно бе събуден от яростен лай на улични псета. В междублоковото пространство кънтеше неразбираемата глъчка на глутница помияри. Бе в разгара на пролетта. Природата прочистваше кръвта си и бе готова да се съеши с каквото й попадне.

Кирчо опипа с крак гърба на своето куче и се замисли, без да отваря очи. Псетата не спираха. „Защо лаят те“, попита се той, „а този тук спи като талпа? Мълчат си и кучетата по останалите апартаменти. Защо? Тия, долу, може би се бият, може би се лее кръв, а нашите питомци спят блажено. Д’е-еба тая природна несправедливост! Къртят като пукали. Нямат ли съчувствие, нямат ли страх от Бога! Спят си. Да ебеш и кучетата му!“

Тук лицето Боянов спря и започна да се унася. Той не разбра, нито усети, че за пръв път псува на глас. Жена му го чу, но тя успя да осмисли само последните три изречения и ги прие за нормално бълнуване. Но не би!

На следващата нощ Кирчо продължи, но сега вече бе седнал в леглото и говореше на кучето си, което, кой знае защо, спеше като умряло. Очи лицето Боянов не отваряше (нека следствието обърне особено внимание на този важен факт!), но и не млъкваше: „Нали си бил комита, нали си участвал в три войни, защо спиш сега, а? Изнасилвате децата ни, нападате ги, разкъсвате ги, крадете като изоглавени и убивате, д’е-еба ваш’та майка! Псета! А ти – хъркаш! Стани, продумай, дай разумно обяснение, да те еба у кучеобразното!“ Жена му трепереше на съседното легло и силно притискаше детето. Не смееше дума да обели.

А нощта, преди окончателно да изчезне, с лицето Кирчо Боянов, родено в Л*** и завършило в Ш***, се случи нещо изключително нехарактерно за края на двадесети век – този апотеоз на съвременната цивилизация. След като наруга отново целия кучешки род, след като го обвини, че няма страх и свян от нищо и пред нищо, а мисли само за пари, раз в рат и оръжие, как да властва, лакомее и богатее, та след като нахули едно хубаво спя що то в краката му кучеобразно, чак тогава Кирчо Боянов отвори очи и се взря в тъмнината. Погледът му бе такъв един, че чашите в стаята пот ре пе ри ха, а миг след това светна и лампата.

Съпругата на лицето Боянов погледна към леглото, но в него освен кучето, което спеше като умряло, друго нямаше. Тя стана, отиде в кухнята, после в тоалетната, за да потърси мъжа си, погледна на терасата, дори в гардероба и под леглото погледна, но от Кирчо нямаше и помен. „Сигурно е из ля зъл да се поразходи“, помисли си тя. „Толкова се е изнервил напоследък, че чак започна да псува насън.“ След това уга си светлината, легна до сина на Кирчо и го прегърна със свито сърце и душа. Детето бе в първи клас и вече знаеше да пише буквичките на Светите братя.

(Сега. На следствието бих искал да кажа, че сигурно не си струва да се занимава със случая по изчезването на лицето Кирчо Боянов. Знам колко са претоварени днес следствените органи и може би няма да е целесъобразно да се изразходват усилия и средства за един такъв маловажен казус. Все пак, държа да уведомя нашата общественост, че напоследък броят на бездомните кучета рязко се е повишил и ако не бъдат предприети някои съвместни действия, има опасност от техния среднощен лай да зачестят псувните на глас, за чието посочване в историята с лицето Кирчо Боянов, още веднъж, искрено се извинявам.)

Емил Андреев е роден на 1 септември 1956 в Лом. Завършил е английска филология. Работил е като учител, журналист, преводач и преподавател по английски в Богословския факултет на Софийския университет. Автор е на сборниците с разкази „Ломски разкази“ (1996), „Късен сецесион“ (1998), „Островът на пияниците“ (1999), на романите „Стъклената река“ (2004; награда ВИК за 2005), „Проклятието на жабата“ (2006) и на пиесите „Да убиеш премиер“ (2004), „Иманяри“, „Бебето“. Негови текстове са превеждани на английски, полски и сръбски. Живее в София, но по-голямата част от годината прекарва в средногорската махала Равни Рът.

Pin It

Прочетете още...

Тероар

Мими Михайлова 18 Юли, 2012 Hits: 9293
Стоварихме куфарите си във фоайето на хотела…

Я по-бодро!

Джеръм К. Джеръм 28 Мар, 2020 Hits: 3647
Невероятно, наистина, но просто не мога да…

Когато бях река ...

Неда Антонова 15 Дек, 2009 Hits: 11869
Човекът е най-бързото животно от моите…

Женева, 1959 г.

Орхан Памук 12 Юни, 2019 Hits: 4544
През септември 1959 г. аз и по-големият ми…