Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Думи за предговор

Проф. Богдан Атанасов

Мери Натан, „Кошмари и усмивки“
Изд. „Факел“, София 2014

2014 03 nightmares smiles

Спомените на Мeри Натан за Холокоста, назовани много сполучливо „Кошмари и усмивки“, са се превърнали в книга-бижу, въпреки че предизвикват силно сърцебиене. Появата й, според авторкото посвещение, е израз на почит към онези „невинни души, които бяха умъртвени от нацистите“. Мeри Натан разказва личнана си история простичко и естествено, не влага в текста нищо излишно – тя не обяснява, а разказва онова, което й се е случило. И днес разказаното звучи като дневник на десетгодишно момиченце, което израства много бързо пред очите ни.

Що за същество е героинята на тази книга? Тя е малко дяволче, умно, сякаш преждевременно узряла момиче, наблюдателно, изпълнено с неизтощима енергия и интелигентна любознателност. Тя е решителна и смела, което е по типично за момчетата, с буден и събразителен ум. Мeри, въпреки крехката ски възраст, разбира колко важно е човек да съхрани достойнството си. Колко е важно хората да отстояват правото си да бъдат равноправни.

Малката Натан ни удивлява с необикновеното си чувство за отговорност, тя преживява онези адски трудни времена, водена от силната си привързаност и любов към най-близките си. Въпреки че тази „възмъжаваща” в съкратени срокове госпожичка често пъти е бива изплашена до смърт, тя никога не падна духом. Може би, защото има примера на майка си и особено на баща си, който е загрижен не само за живота на децата си, но и за децата на онези, които дори не са им роднини.

Затова тази книга не може да бъде набързо прелистена и изоставена. Тук всяка случка спира дъха ни и неочаквано ни пренася в друга: от щастливите семейни дни в град Лодз и безгрижната лятната ваканция в забито в провинцията селце, до първата вълна на масовата мобилизация в Полша и светкавичната й окупация от Германия. Всичко това променя изцяло житейския път на многолюдното семейството Натан.

Както повечето им сънародници и те са въдворени в еврейското гето, което е изолирано с бодлива тел от останалата част на града. Тук униженията и липсата на свобода се редуват с всекидневния ужас от липсата на хляб, дърва за огрев и лекарства. Забранено им е не само да напускат територията на гетото, но нямат право да купуват дори храна. Малката, но много находчива Мари няколко пъти рискува живота си за да спаси семейството си от гладна смърт.


Small Ad GF 1

От време на време между мизерията и мерзостта в разказваното избухват и искри на човечност от страна на германци и поляци, които проявяват милост или съпричастие. Жителите на гетото, въпреки непоносимите си теглила, също от време на време намират поводи да се усмихнат, да проявяват свежото си чувство за хумор, да се почувстват малко повече човеци, отколкото само борещи за живота си животни.

Но това не е всичко. Семейството на вече поотрасналата между бодливата тел Мари Натан е изпратено заедно с хиляди техни сънародници в концлагера на смъртта Аушвиц-Биркенау. Там тя остава съвсем сама и губи връзката си с останалите членове на фамилията. Всекидневието в самия лагер не подлежи на преразказ. Но всеки би могъл да го „види” през очите на авторката. И да проследи перипетиите, през които успява да оцелее. Но одесията на това полудете, полудевойче не спира до тук, а продължава в Берген-Белсен – друг германскиконцентрационен лагер в Долна Саксония. И когато гибелта му става неминуема, и през газовите камери преминават по няколо хиляди евреи на ден, събдата неочаквано й се усмихва. Заедно с други 200 еврейки, г-ца Натан, която се представя за 18 годишна, е изпратена да работи във фабриката, произвеждаща части за немските самолети и танкове. И тук отново ставаме безпомощни свидетели на животинската жестокост и нечовешкия садизъм, които провяват жените надзирателки.

Идва краят на войната обаче това не е краят на терзанията – пуснатите от американските войници на свободата концлагеристки тръгват да търсят изгубените си във времето роднини. Следват редица трагико-комични кадри от живота на оцелялите по чудо жени, получили неочаквано шанса си за мъст, но въпреки още пресните рани от побоищата и униженията, на които са подложени, те се оказават неспособни да вдигнат ръка над онези, които до вчера са ги изтезавали.

Финалната част на книгата напълно опрадава заглавието „Кошмари и усмивки” – през първите дни и месеци на вече мирния живот се редуват нови приключения, разказани искрено, с чувство за хумор и самоирония, достигащи до точни и мъдри изводи и обобщения.

От първата до последната страница на книгата, не ни напуска усещането за достоверност и истиност. Едновременно с това махалото на събитията ни люшка между възможността животът да прави толкова объркващи обрати и невъзможността на хората да се въздържат да постъпват като човекоядци.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Въпреки многото емоционални моменти, разказът на Мери Натан въздейства със своята уравнавесеност и въздържаност. С което нейното „Не!” на нацизма във всичките му проявления, звучи още по-убедитено, още по-интимно.

За това книгата трябва да бъде прочетена най-вече от младите, защото спомените на това наблюдателно момиче са адресиран до днешните и бъдещите жители на планетата. Би трябвало учителите във всяка страна да препоръчват тази книга да се чете в училищата и колежите, би било чудесно тя да бъде преведена на различните езици. Вярвам, че това четиво ще има много силен хуманен и цивилизационен ефект над онези, които я прочетат – и млади, и стари...

Пиша тези редове като българин, чиято нация по време на Холокоста спаси 48 000 български евреи. Факт е, че тогава не всички са се крили страхливо зад гърба на правителството, което е било свързано с хитлеристка Германия. През 1943 г. мнозина българи излязоха на улицата да протестират срещу планираната депортация на българските евреи в концентрационните лагери в Полша. Начело беше Патриархът, главата на Българската Православната Църква, няколцина депутати, известни интелектуалци и писатели, занаятчийските задруги, работническите профсъюзи, нелегални антифашистки партии и др. Накрая дори царят Борис ІІІ е бил принуден да отспъти и той не подписа документа за депортацията.

Но има и още една случка, която искам да споделя. През 1940 г. млад български дипломат, който живее и работи в Париж, също успява да спаси живота на няколко български евреи. Той подготвя, въпреки опасните обстоятелства, специален влаков конвой, чрез който ги транспортира до България. Така те се изплъзват от безпощадните лапи от Гестапо. Този дипломат е моят баща. Той също изповядваше идеята и вярата, че обединеното човечество може да промени света към по-добро.

Лос Анжелис, 17 март, 2007

Кошмари и усмивки

(Откъси от книгата)

13.

1944 година. Нацистите решиха да ликвидират гетото и започнаха да евакуират всички. Първо опразниха болницата, след това затвориха фабриките. Стояхме си вкъщи, объркани, без да знаем какво ни очаква. Ирка дойде да ни види. Донесе ни малко храна, получена с „байрут” картата. Сега, когато не получавахме супа във фабриката, бяхме още по-гладни. Ирка ни съобщи за преместването, но не знаеше как и кога ще стане. На следващия ден дойдоха за нас. Зденек не бе у дома, беше излязъл да потърси храна – някакви бурени, които, ако бъдат сготвени, ставаха за ядене.

Нацистите ни дадоха много малко време, колкото да си вземем най-насъщни неща и ни откараха до гарата с камион. Татко бе отчаян, тревожеше се за Зденек. Конвоят внезапно спря. Чуха се изстрели и видяхме двама полицаи. Зденек беше с тях. Той посочи с ръка към нас и каза, че сме неговото семейство. Тогава му разрешиха да се качи в камиона при нас.

Зденек ни разказа какво се е случило. Сле като се прибрал вкъщи и не намерил никого, излязъл навън да ни потърси и срещнал наш съсед, който излизал от сградата. Той му казал, че преди малко сме били откарани. Зденек се втурнал да ни догони и натъкнал на конвоя. Започнал да моли войниците да го пуснат при семейството му. С нацисткото благоволение успя да се присъедини към нас. Колко хуманно от тяхна страна!

Докато преминавахме през другата част на гетото изпитвах зловещо усещане – виждахме опразнени квартири, отворени прозорци и прострени да съхнат дрехи. И въпреки че бяхме преки свидетели на тази поредна касапница, все още се надявахме, че ще ни отведат да работим в някое друго гето. Нали имаха нужда от нас и от нещата, които произвеждахме...

На гарата ни раздадоха по самун черен хляб и шише нерафинирано олио. Това беше в пъти повече от онова, което ни бяха давали до момента. След известно време еврейската полиция ни набута като стадо в така наречените „конски” вагоните, които се използваха за превоз на добитък. Вагонитеи бяха претъпкани до откат, може би по петдесет-шейсет човека във всеки. Нямаше място да се стои прав, камо ли да се седне на дървения под. Притискането и бутането бяха невъобразими. Не достигаше въздух, с изключение на късметлиите, които бяха близо до малкото прозорче. В ъгъла имаше една голяма кофа, предназначена за естествените ни нужди, и никаква вода. Това бе всичко.

Дочу се свистене и влакът потегли. Поехме, без да знаем за къде. Липсата на въздух ме задуши, започнах да се задъхвам и да хриптя. Татко помоли мъжа, който бе най-близо до прозорчето, да ме повдигне, за да поема глътка въздух. Като видя, че всички малчугани се задушават от липсата на въздух, татко започна високо да говори. Каза, че сега е моментът да се държим цивилизовано, да се опитваме да си помагаме и да направим място на децата да седнат или да легнат на пода. Думите му въздействаха успокояващо на повечето от хората. За съжаление не всички се съгласиха. Скоро след като бях успяла да легна долу, някой стъпи върху ми. Аз изкрещях. Татко ми помогна и избута жената, която бе стъпила върху мен.

Успяхме някак да преживеем нощта. На следващата сутрин, докато мъжете надничаха през прозорчето, за да разберат къде се намираме, татко ме вдигна. Преминавахме покрай някаква ферма, където видяхме неколцина поляци да работят. Те се загледаха във влака и започнаха да ни сочат с пръст и да се смеят. Правеха жестове с ръце, които изрязяваха рязане на гърло. Много смешно. Никога не ще простя на селяните за онази жестока пантомима.

За закуска хапнахме много пестеливо по парче хляб и глътка олио, защото не знаехме колко дълго ще продължи това пътуване. Малкият Севек молеше майка си да му даде още малко. Тя му отказа, като се опита да му обясни, че хлябът ще им трябва за по-нататък. Детето се разрида. Татко отчупи парче от хляба си и му го подаде. Това ме разстрои и ве му го спестих. Той ми изшътка и изрече нещо, което не разбрах: „Нека поне веднъж в краткия си живот това детето да има достатъчно хляб!”

Пътуването продължи още няколко часа и когато пристигнахме в мистериозния лагер, все още имахме хляб. Вагоните преминаха под лагерната арка, на която пишеше: „Работата ще ви направи свободни”. После дочухме оркестър да свири приятна мелодия.

Влакът спря. Отвориха вратите и пред очитет ми се разкри гледка, която не бих могла да забравя. Мъже в затворнически униформи наскачаха във вагоните и започнаха да изхвърлят куфарите ни навън. После се разкрещяха към майките, веднага да предадат децата си на възрастните и болните. Майките отказаха. Мъжете започнаха да издърпват децата от ръцете им и да ги предават на възрастните жени.

След като ни свалиха от вагоните, отделиха мъжете от жените. Възрастните, болните и децата бяха вляво от нас. Чакаха ги камиони. Казаха им, че отиват далеч и ще им е трудно да ходят пеша.

За щастие бях с обувките на мама, с високи токчета. Така изглеждах по-висока и ме отделиха при младите жени. Появи се нацист в красива униформа. Той продължи да прави допълнителен подбор. По необяснима причина прошепнах на Зоша да не ме следва, ако ни разделят. Разбира се, видяха, че съм дете и тъй нареченият доктор ми посочи с пръст да мина отляво. Видях Зоша вдясно от мен. Но късметът ми най-неочаквано проработи. Докторът бе повикан от друг нацист. Тогава се преместих отвоно вдясно. Зоша бе примряла от радост и не можеше да повярва, че тонво сме заедно. Прегърнахме се през сълзи.

Гледах към мъжете с надеждата, че татко и Зденек ще останат заедно. Видях Зденек, но не и татко, а вместо него забелязах белокос мъж да застава до брат ми. Бях съкрушена. Безпокоях се за Зденек, че е сам. Чак след края на войната разбрах, че баща ми само за миг бе побелял.

След като лекарите приключиха с разпределението ни, войниците се появиха отново. Те ни поведоха под строй надолу по пътя между огромни електически огради. Зад тях имаше хора. Не можехме да различим дали това бяха мъже или жени. Молеха ни да им хвърлим парче хляб. Изглеждаха ми като от приют за луди, така й казах на Зоша.

В края на пътя бяхме вкарани в сграда с червени тухли. Очакваха ни мъже в затворнически униформи. Казаха ни да се съблечем и да се изкъпем. Наредиха ни всеки да подреди дрехите си на една купчина, а бижутата, очилата и часовниците – на друга. Така сме щели по-лесно да намерим вещите си.

Отначало се стеснявахме да се съблечем пред тези мъже, но те ни заплашиха и направихме, каквото ни бе наредено. След като се съблякохме, ни поведоха към място, където щяха да ни острижат. Мъжете работеха мълчаливо, но някои от тях прошепваха имена на близките си, които бяха останали в гетото на Лодз и питаха дали ги познаваме и дали са били с нас във влака. Единият ми изглеждаше началник. Той ме доближи и попита за името ми. Когато го чу, каза, че познава родителите ми. После нареди на момичето да не ме остригва, а само да ми подкъси косата. Бях с дълги плитки, а ножиците бяха тъпи. Тя ми прошепна нещо за газова стая. В този момент се появи Зоша и казах, че това е сестра ми. Двете бяхме единствените оставени с коса на главата.

После ни отведоха в голямо помещение с душове. Стояхме и чакахме да дойде водата. Някои от момичетата знаеха за газта. Докато чакахме, някои започнаха да крещят от страх. Това зарази и останалите. Аз също закрещях, без дори да знам защо. След секунди водата дойде; бяхме спасени. Тръгнахме си оттам мокри и голи, и безчувствени се отправихме в посоката, където ни беше казано. Спряхме, дадоха ни дрехи, без бельо и без чорапи. Получихме дървени обувки. Аз бях с дълга белезникава рокля. Бедната Зоша бе с нощница с голяма дупка на едната гърда. Никой от нас не получи собствените си дрехи. Докато се оглеждахме една друга, разбрахме, че приличаме точно на онези, които бяхме видели по пътя и за които мислехме, че не са с ума си. Със Зоша изглеждахме малко по-добре от останалите момичета, всички с остригани до голо глави.

14.

Поведоха ни към бараките. Пред блок двайсет и шести ни очакваха царицата майка и нейните помощнички, „висшестоящите” от дома, който щяхме да обитаваме. Тя бе еврейка от Лодз, а останалите – от Унгария. Бяха тук от няколко месеца, но сега отговаряха за Биркенау. По-зловеща група жени не бях срещала, с изключение на германките.

Тъй като вече беше станало късно, веднага ни разпределиха по наровете, на един по осем до десет човека. Днес това ми се струва невъзможно, но беше точно така. Налягахме – глава до крака. Нарът, където със Зоша попаднахме, се оказа на най-горния ред. Заради липсата на въздух отново започнах да дишам трудно. Бях убедена, че ще се задуша.

Помещението се състоеше от нарове, наредени на редици от всяка страна на помещението, а по средата имаше дълга тясна циментова пещ. Наредено ни бе да лежим по „леглата” или ще бъдем наказани с бой. Въпреки това слязох долу и седнах върху пещта. Бих издържала на боя, но ни е на задушаването. След секунди „стюбендиенст”, както наричаха унгарките, се появиха с викове, готови да ме убият, задето не съм се подчинила на заповедите им.

Онова, което ще разкажа, може да ви прозвучи фантастично или налудничаво, но съм готова да се закълна, че е истина. А и Зоша бе свидетел на случилото се. Изведнъж, сякаш насън, се появи едно малко момиче, дете на пет или шест години, хубаво, добре облечено. То оказа необяснимо влияние върху разярените жени. Застана пред тях и на чист полски ми каза да остана на мястото си. Попита ме дали съм гладна. Кимнах с глава. Тогава момичето нареди да ми донесат храна, възглавница и одеало. Докато чакахме, ме попита откъде съм. Изглеждаше мъдро и зряло. След като получих нещата, за които бе помолило, момичето се увери, че ще бъда оставена на спокойствие. После си отиде. Никога повече не видях този Ангел. Нощта прекарах на удобното си „легло”.

Към четири часа сутринта бяхме събудени с викове: „Ставайте веднага и марш отвън за преброяване!” Изкочихме навън и ни изкомандваха да се наредим по азбучен ред, по пет в редица. До нас се падна жена с две дъщери, г-жа Рандова. Тя не бе еврейка, но съпругът й, университетски професор, бил евреин. Когато го арестували и определили за депортация, тя и момичетата решили да тръгнат с него. И така всички се озовали в гетото на Лодз, а впоследствие и в Аушвиц-Биркенау.

Стояхме часове наред на студа в очакване да бъдем преброени. Притискахме се една в друга, за да се стоплим. Когато накрая слънцето се показа, настъпи непоносима горещина. Сякаш и времето ни наказваше. След като преброяването приключи, получихме по парче хляб и мътна вода, която наричаха кафе. Преди да успеем да изядем тази „закуска”, бяхме отведени към клозетите, където набързо, с хляба в ръка, трябваше да облекчим естествените си нужди. Още преди да сме готови, бързо ни върнаха в бараките и там за кратко ни позволиха да се отпуснем на пода. Мислех си дали щях да съм в състояние да спя отново на горния нар.

Чухме съобщение на висок глас, че децата под единайсетгодишна възраст трябва да се обявят, за да получат мляко, масло и вероятно яйца. Въпреки всички лъжи на нацистите все още бяхме наивни да се надяваме, че този път може би казват истината. Със съгласието на Зоша, аз и още десетина деца, излязохме. С нас дойдоха и няколко по-големи, но които успешно минаваха за по-малки, защото страдаха от постоянното недохранване.

Отведоха ни в така наречените бараки за деца. Щом се озовах там, веднага изпитах лошо предчувствие. Не се виждаха нарове за спане и съжалих за решението си. Бяхме около двеста деца и всички се бяхме поддали на примамката за повече и по-добра храна. Тъкмо реших, че отново сме измамени, когато се появи една от младите унгарки. Тя ми подаде кофа, пълна с човешки изпражнения и ми заповяда да я последвам. Поведе ме към изхода. На германеца, който пазеше, му каза, че сме от групата чистачки. Той навярно я познаваше и не ни спря. Вече извън полезрението му тя ми заповяда да оставя кофата и да тичам след нея. Върнахме се при бараките и тогава ми посочи да погледна назад: видях висок комин, от който излизаха пламъци и дим. Каза ми, че това е крематориум. И добави, че всички събрани деца, много коро ще бъдат умъртвени.

Когато влязох в бараката, отидох право до нара, където Зоша разтревожена очакваше завръщането ми. Милата Зоша, тя не знаеше нищо за бараките за деца. Както всеки друг и тя вярваше, че за нас това е нещо добро. Трябваше да й кажа истината. Тя заплака и се закле, независимо от всичко, никога повече да се делим, докато не ни разделят насила. Нощта прекарах на нара до нея. И двете бяхме изплашени.

Към два през нощта Зоша, хлипаща, ме събуди. След всичко, което й бях разказала, тя бе получила разстройство и не можеше да издържа повече. Бяхме в сериозно затруднение. Бяхме затворени, а вътре нямаше тоалетно помещение или кофа. Тогава ме осени една идея. Може би дървената й обувка щеше да свърши робота? Тъй като нямаше никакво друго разрешение, Зоша го направи.

Когато сутринта настъпи моментът да излезем навън за преброяването, съвсем бяхме забравили за обувката на Зоша. Скочихме от нара долу. Зоша нахлузи обувките си и за малко да падне, защото се подхлъзна. Разсмяхме се и милата Зоша трябваше да държи крака си в мръсната обувка. Веднага след края на преброяването вместо да отидем в клозетите, останахме отвън и почистихме мръсотията с ръце и нокти.

По-късно изненадващо ме посети момичето, което ме бе спасило. Тя ми донесе купа с топла супа, която поделих със Зоша. Обеща да дойде пак. Оттогава идваше всяка сутрин и ни носеше храна. Веднъж, докато със Зоша лапахме лакомо, видях как г-жа Рандова и дъщерите й ни гледат. Знаех, че са много гладни и реших оттук насетне да делим супата си с тях.

15.

Една сутрин по-голямата дъщеря на г-жа Рандова се събуди болна от дизентерия. Без бельо, тя се изпусна там, където стояхме. За неин късмет Илонка, моята унгарска приятелка, ми бе донесла чифт долни гащи, които незабавно дадох на момичето. След като ги обу, тя повече не изпускаше фекалии на пода. Така никой освен нас не узна, че е болна, което я спаси от неминуема смърт.

По-късно Илонка дойде в бараката да ме види. Заведе ме в предното отделение, където беше нейният нар. Бях изумена от лукса пред мен: копринена завивка, копринени калъфки за възглавниците и много храна наоколо. Илонка ми предложи да се настаня на леглото й. Обясни, че рядко спи там. Работата й я води от Биркенау в Аушвиц, където често остава през цялата нощ.

(Бел. ред – комплексът Освиенцим се е състоял от три лагера: Аушвиц 1, Аушвиц 2, по-известен като Аушвиц-Биркенау, и Аушвиц 3).

Приех предложението й, като казах, че и Зоша ще спи с мен и тя не възрази. Бях любопитна да разбера откъде разполагаше с този лукс и защо можеше да се движи свободно из лагера, защо реши да спаси мен, а не някой друг. Обясни ми, че съм изглеждала точно като малката й сестра, загинала в камерите.

Илонка ме предупреди, че може да настъпи момент, когато няма да може да идва при мен. Ако това се случи, трябва да отида до малката барака, недалеч от клозетите и да попитам за мъж на име Иван, нейният приятел. Той знаел всичко за мен и щял да ми помогне. Докато със Зоша се бяхме настанили в новото луксозно легло, започнах да изпитвам вина. Ето ни тук, само двете в този разкош, докато останалите трябваше да се притискат като сардини. Казах на Зоша и тя се съгласи, че би трябвало да споделим късмета си с още някого. Решихме, че това ще е жената, която и двете познавахме и която се казваше Труди, приятелка на Ирка. При пристигането в Биркенау тя изгуби единственото си дете, мило малко момиченце. Един малоумен мъж й казал да даде детето на майка си. Тя го сторила, без да разбира защо. Въпреки че бе оцеляла, бе заплатила ужасна цена. Откакто Труди разбра, че е била измамена, плачеше непрестанно за детето си. Надявахме да можем поне малко да й помогнем, като я поканим да сподели нашето легло.

Аушвиц-Биркенау бе адът на земята. Живеехме в постоянен страх от всекидневните партиди, предназначени да бъдат умъртвени в камерите. Ако минеше ден без това, бе цяло чудо. Подборът се извършваше от един лекар, д-р Менгеле, който беше висок и доста красив мъж, придружаван често от жена, красив ангел на смъртта. „Добрият” доктор често правеше подбори, за да освободи място в бараките за следващата партида от новопристигащи. В такива моменти момичетата слагаха малко червен цвят на бузите ми, за да имам по-здрав вид.

По някакъв начин успях да преживея няколко такива подборки. Веднъж докторът ме погледна отблизо, повдигна брадичката ми с дръжката на камшика си и обяви: „Ти ще можеш да работиш”. Така животът ми за момента оставаше пощаден, докато момичета по на двайсет и повече години бяха изпращани на смърт. По-голямата дъщеря на г-жа Рандова бе една от тях. Докторът й хвърли един поглед и каза на майка й, че ще бъде отведена в лекарския кабинет. Колко сме глупави ние, смъртните. Майката наистина повярва на „добрия” доктор. Сърце не ни даваше да й кажем какво всъщност става.

Илонка дойде още веднъж и ми сподели, че може да е за последен път и обясни защо. Искаше да зная истината. Тя работеше в крематориума. През няколко месеца нацистите сменяли работещите там концлагеристи, като се отървавали от тях по обичайния начин. Сега, когато нейният ред бе наближил, тя искаше да се увери, че някой ще се погрижи за мен. Накара ме да й обещая, че ще потърся приятеля й Иван. След тази среща повече никога не я видях. Изпитвах дълбока тъга, сякаш бях изгубила любима сестра.

Няколко дни по-късно една от унгарките дойде и ми каза, че Иван е питал за мен и не разбирал защо не съм отишла да го потърся. Убедих се, че той знае за Илонка. Защо иначе не би ме очаквал?

Още на другата сутрин след преброяването вместо до клозета изтичах до малката барака. Тя беше близо до ромския лагер, съседен на нашите лагери и отделен с електрическа ограда. Почуках на вратата. Някой попита: „Какво искаш?” Отговорих, че търся Иван. Появи се едър мъж. Каза, че ме е очаквал. Подаде ми канче с кисела супа от туршия (още си спомням мириса й), голям къшей хляб и цяло парче полски колбас. Благодарих му и попитах знае ли какво е станало с Илонка. Той ме погледна тъжно и поклати глава. После рече, че тук не се задават такива въпроси. Каза ми да идвам, когато мога.

На връщане по високоговорителя съобщиха заповедта за „затваряне”. Всички трябваше да останат заключени в бараките. Само след секунди останах единствена отвън, сам сама. Нашата надзирателка Пиерожка (Червенокосата) се спусна към мен като самия дявол. Ожалвахме всяка жена, до която тя успяваше да се докопа, щом нещо не бе наред. Трябваше или веднага да сторя нещо, или щях да стана поредната й жертва. Устремих се към най-близката барака. Още на вратата една едра унгарка ме сграбчи за ръката и се разкрещя: „Ти не си от тук!”.

Веднага й предложих всичко, което носех. Тя взе хляба и колбаса, а ми остави супата. После ме скри зад нара си. Стоях там и буквално се тресях в дървените си налъми. Пиерожка влезе вътре и огледа наоколо. За мой късмет, не ме забеляза. Веднага щом заключването бе отменено, втурнах се към двайсет и шеста барака, където Зоша бе луднала от притеснение за мен. Разказах й за Иван и за случая с Червенокосата. Тогава Зоша се зарече никога повече да не ме пуска където и да е. Насладихме на супата, но продължавах да треперя, докато я сърбах.

16.

Веднъж стояхме отвън в очакване да чуем сигнала за преброяването, но нацистите не се появяваха. Бяхме гладни и много жадни. Помолихме нашето „капо” за малко вода, но тя ни отказа. Съобщи ни, че й е забранено да ни дава каквото и да е. Тази жена бе истинска кучка. Доставяше й удоволствие да ни разправя, че ще ни водят в газовите отделения и че нямаме татуирани номера, защото не сме годни за работа. Това го бяхме чували от другите лагерници.

Докато стояхме и чакахме, наблизо минаха двама поляци, които работеха в женския лагер. Някои от момичетата ги помолиха за малко вода. Скоро те се върнаха с две кани чиста вода и им я дадоха. Останалите започнаха да се бият за нея. Капото ни, разбрала причината за бъркотията, се разкрещя за помощ и веднага пристигна Червенокосата. Тя издърпа каните от ръцете на момичетата и изля скъпоценната течност. После, за наше изумление, седна на земята и се разрида. Заговори през сълзи, че когато пристигнала от Унгария заедно със семейството си, всички били отведени в газовите камери, където гледала как майка й, баща й и останалите близки умирали. По необяснима причина тя не се задушила от газта. Когато германците открили, че е жива, били толкова изненадани, че решили да й подарят живота. За награда дори я направили шеф на надзирателките. Сега им служела добре, лишена от всякакви чувства.

Накрая се появиха и нацистите. Приключиха с преброяването и вече можехме да отидем до тоалетните. Докато минавахме покрай циганския лагер, с изненада установихме, че той е съвсем опустял. През нощта нацистите бяха отвели всички в крематориума.

Идваше и нашият ред. Селекциите зачестиха. Пещите работеха извънредно, денем и нощем. Загиваха по 40 000 на ден. Целият Биркенау вонеше на горяща плът. Повече никакви надежди не таяхме. Сега вече знаехме онова, което преди не вярвахме и не искахме да приемем. Движехме се полуживи, опитвахме се да не мислим за ужаса, на който бяхме свидетели.

Не е възможно да се опише страха, който ни скова, когато след поредната сутрешна проверка ни бе заповядано да останем на място. Това се случваше само когато някои от нас трябваше да бъдат отведени. Понякога някое отчаяно момиче хукваше и се хвърляше върху електрическата мрежа и после беше нужно време, за да се свали овъгленото й тяло.

Разбрахме, че нещо не е наред, особено, след като разчу, че съседните бараки са опразнени. Това ни изпълни с ужас, тъй като унгарките всеки път ни предупреждаваха, че ние сме следващите, които ще отведат.

Така стояхме часове наред в очакаване на най-страшното, в непоносимата горещина, докато накрая ни бе казано, че ни предстои пътуване. Бяхме готови за всичко; бяхме толкова изтощени физически и психически, че можехме да приемем каквото и да е.

Нацистите ни обкръжихме отвсякъде. Крачехме в мълчание, съпровождани от войници и ръмжащи кучета. После ни заповядаха да останем на място, докато войниците седнаха да обядват в близката хижа. Изневиделица се появи някаква жена. Тя ни поздрави на чешки и попита има ли словачки сред нас. Г-жа Рандова се обади, че е от Прага. Двете си размениха няколко фрази. След като жената си тръгна, г-жа Рандова ни успокои, като ни разказа какво е научила. Изглежда, че наистина бяхме до железопътна гара, което означаваше, че действително живи ще напуснем този ад.

Жената се върна отново с хляб и салам за г-жа Рандова, които тя незабавно раздели с мен и със Зоша. Двете обаче не обърнахме особено внимание на казаното от чехкинята; на толкова лъжи се бяхме наслушали, че ни стигаха за цял живот.

След известно време дочухме свистенето на локомотив и видяхме да приближава товарен влак. Накрая спря. Войниците се върнаха и започнаха да ни хвърлят дрехи, за да се облечем. След като приключихме, набързо ни натовариха в товарните вагони. Както и предишния път и сега бяха претъпкани. За нас това нямаше значение, бяхме щастливи, че напускаме този пъкъл.

Пътуването се проточи безкрайно. Влакът спира няколко пъти и тогава ни даваха супа, но никаква вода или нещо друго за пиене. Вагоните бяха студени. Бяхме дотолкова дехидратирани, че когато стигнахме до местопредназначението, не бяхме в състояние да стоим прави или да се движим в права редица.

Преминахме през селца и ферми. Стигнахме до някак свинеферма, край която видяхме дървени корита, пълни с мръсна вода, навярно за свинете. Всички бяхме адски жадни и се нахвърлихме да пием. „Любезните” фермери започнаха да ни замерят с камъни и да крещят: „Ах вие, мръсни евреи!”. Добре, че нямаха пушки, иначе биха стреляли по нас. Чудех се на омразата, с която ни засипаха.

В продължение на около два часа вървяхме през гъста гора. Не се виждаха телени огради. Стигнахме до място, наречено Берген-Белзен. Тук ни вкараха в тухлена сграда, напомняща ни за онази в Биркенау и ни наредиха да се съблечем. Разтревожихме, особено след като ни казаха да отидем под душовете и след това да минем през помещението за обезпаразитяване. Този път различното бе, че бяхме без багаж и без бижута. Г-жа Рандова ни успокои, че не биха си правили труда да ни карат дотук, за да ни убият, след като можеха да го сторят в Биркенау.

След като се изкъпахме облякохме същите дълги рокли, с които бяхме пристигнали. После отново вървяхме, около километър и нещо. Стигнахме до някакво сечище, все още в гората. Казаха ни, че ще нощуваме тук. Без одеала. Нищо освен израслата трева и росата по нея.

След тази безсънна нощ посрещнахме утрото. Огледахме се наоколо. За изненада наоколо не видяхме огради, а на сечището имаше оставен стар хляб. Лакомо се спуснахме към него. Охраната дойде и ни поведоха към лагер, в който нямаше бараки, а само няколко палатки, където се подслонихме. Вътре легнахме на голата земя, на която имаше малко трева. Всяка от нас зае своето място. Зоша и аз легнахме до г-жа Рандова и единствената й останала дъщеря. Раздадоха ни алуминиеви канчета, а по-късно ни изведоха навън и ни дадоха хляб със сладко. Ако съществува нещо като рай, в онзи момент аз бях в него.

17.

Първа проверка в Берген-Белзен. Заради моя ръст и възраст жените ме сложиха отзад, а високите стояха отпред в опит да ме скрият. Преброяването бе ръководено от жена надзирателка. Приехме това за лош знак, тъй като преживяното в Аушвиц ни бе научило, че жените бяха по-злобни от мъжете. Тази, която ни проверяваше изглеждаше особено зла. Бяхме изпълнени с безпокойство, в очакване на най-лошото. Когато приближи края на редицата, тя спря и ме загледа, после продължи. Треперех от страх, а момичетата до мен бяха сигурни, че краят ми е дошъл. Чувствах се като Мария – Антоанета пред гилотината.

Към обяд тя се появи в палатката ни. Вървеше подчертано бавно, търсейки някого. Инстинктивно разбрах, че търси мен. Забеляза ме и ми направи знак да я последвам навън. Нищо не можех да направя. Трябваше да изпълня нареждането й. С ужас в сърцето си я последвах. Тя спря, погледна ме и за първи път проговори.

 – Малката, знаеш ли как да оформяш вежди или да изстискваш пъпки на лицето?

 Аз бързо премислих.

- Да, правила съм това на сестра ми. – отвърнах й на отличен немски. – правех го за моята сестра Ирка.

Лъжех, разбира се, но бях наблюдавала Зоша как го прави. Тя повтори името на сестра ми:

- Ирка – каза тя. – Така се казвам и аз. Ирене Хесце.

Това го изрече на полски. Обясни, че е родена и израсла в Силезия, полска провинция, но че не говори полски толкова добре, колкото немски. След тези разменени думи ми съобщи, че от утре ще работя за нея. После ми нареди да се върна в палатката.

Въодушевена, направо влетях вътре, където другите ме очакваха със свити сърца. Предадох им какво ми се е случило. Те се отпуснаха и се зарадваха. Бяха все жени, които бяха загубили собственоте си рож би и гледаха на мен като на свое дете.

Същата вечер, когато приближих до жената, която раздаваше супата, надзирателката Ирене взе черпака, загреба дълбоко в тенджерата и ми даде най-гъстата супа, която някога съм получавала. Вечерта си легнахме доволни, аз с пълен стомах, а останалите по-спокойни, че ме очаква, поне засега, малко спокойствие.

На сутринта нацистите ни казаха да си изберем някого за отговорничка. Спряхме се на г-жа Рандова и на г-жа Лернерова – за помощничка. И двете говореха свободно немски и бяха най-възрастните между нас, на около четирийсет.

След сутрешната проверка надзирателката Ирене дойде за мен. Носеше одеало и пинсети. Отидохме на сечището. Там тя легна и аз много внимателно оформих веждите й. После изстисках черните точки на лицето й, които бяха доста. Остана доволна и ме награди с голямо парче хляб и тънка филийка свинско месо. Хапнах малко, останалото запазих за Зоша. Ирене бе впечатлена от саможертвата ми. Това се превърна във всекиедневие. Занимавах с нея в продължение на около час и винаги ми даваше нещо за ядене. Бях единствената, която „работеше”, докато останалите прекарваха деня в безцелно шляене.

Не след дълго времето се промени. Стана студено и ветровито, дотолкова, че повече не издържахме. Вятърът скъса палатката и повреди „нашия дом”. Ирене ме попита дали мога да шия. Разказах за работата ми във фабриката и тя остана доволна. Даде ми нова работа. Трябваше да отговарям за процеса по възстановяване на скъсаната палатка. Бяха избрани още девет момичета. Работата не беше лесна. Платът бе груб и труден за шиене. Използвахме специални игли и дебели конци. Ирене ми връчи ножица и даде да се разбере, че никой друг освен мен, няма право да я държи. Справихме се някак си и дори се специализирахме. Ден след ден шиехме в студа. Времето все повече се влошаваше. Имахме много работа. Мястото, където седяхме се разкаля, после замръзна. Беше тежко да се шие, пръстите ни премръзваха и едва държахме иглите.

18.

Един ден, докато работехме, група нацисти влязоха да проверят напредъка ни. Единият от групата бе скандално известният д-р Крамер. „Добрият” лекар се вгледа в момичето до мен. Попита дали сме сестри. Всички бяхме изплашени, но с голямата си уста аз го погледнах право в очите и отговорих:

- Не. Не доколкото ми е известно, освен, ако баща ми не е кривнал от правия път.

Нацистите избухнаха в смях. После той отново заговори, този път само на мен:

- Малко дяволче, гладна ли си? – попита ме той.

Храбро отвърнах:

- Да, майн хер.

- Кажи ми тогава, колко супи можеш да изядеш?

Аз, оглупяла, казах пет. Можех да изям пет супи.

- Добре, ще изядеш пет супи, но трябва всичките да ги изядеш. Ние не прахосваме храната. – обяви той.

Нацистът изчака да стане обяд и нареди на раздаващата храна да приготви пет порции за мен. И аз лакомо започнах представлението, за да спра на третата, а очите ми бяха станали по-големи от стомаха. Не можех да поема нито хапка повече. Опитах, но неуспешно. Гледайки ме как полагам усилия, докторът каза:

- Не надценявай никога възможностите си.

И излезе. Очаквах да бъда публично наказана. В първия момент не разбрах какво става. Треперех цялата от страх и не можех да се спра. После се овладях и започнах да се смея истерично. Двеста жени наблюдаваха сцената, дори охраната беше дочула за това. Надзирателката Ирене смяташе, че съм била доста своеволна с такъв важен човек като хер Доктора. Въпреки всичко почувствах, че бе впечатлена от дързостта ми.

Същият ден тя ми даде още един подарък – голяма кутия пудра с огледало и истински гребен. Сега бях най-богатото момиче в лагера и за завиждане от страна на всички. Всяка сутрин пудрата обикаляше в кръг. Не се бяхме оглеждали, откакто напуснахме гетото. Първият път бе шокиращо, особено за жените, чиито глави бяха осригани нула номер, дори и след като бе започнала да им расте малко коса. Аз бях егоистка и доволна, че са без коса. Така че гребенът използвахме само Зоша и аз.

В деня след случая със супата ни беше казано да оставим плата и останалото – работата ни бе приключила. Жените попитаха дали могат да задържат някои парчета плат, щяха да ги използват за сутиени или долни гащи. Бях против и им казах, но те не искаха да чуят. Дори Зоша поиска няколко парчета. Когато й отказах, тя ми се разсърди. Просто имах някакво предчувствие и се оказах права. Германците научиха, дойдоха в палатката и разпоредиха претърсване. Когато намериха скритото, страшно се разгневиха. Всички жени, които бяха скрили парчета плат, бяха арестувани, включително г-жа Рандова. Бяха намерили малка торбичка, ушита от скъпоценния плат. Дори не подозирах, че някои от тях бяха събирали парчетата. Чувствах се късметлийка, задето нямах нищо скрито и се радвах, че Зоша ме бе послушала.

През нощта германските и руските затворници бяха изградили специален лагер. Всички виновни жени бяха въдворени там. Крадлите бяха наказани да пренасят камъни натам и насам, двайсет и четири часа, ден и нощ. Невинните също бяхме наказани – без вода и храна, цели три дни. Нацистите обичаха да казват: „Всички за един и един за всички”. През следващите два дни аз и Зоша ближехме поред малко парче маргарин, което бяхме запазили от храната, дадена ми от надзирателката Ирене.

През третия ден гладът и жаждата станаха непоносими. Стояхме заключени вътре. Реших да рискувам и да изляза навън, за да организирам нещо, което на лагерен език означаваше да открадна. Помолих Еджа да дойде с мен, бе едно от момичетата, с които деляхме мястото за спане. След като се озовахме навън, видяхме промените, станали само за два дена. Имаше много палатки, населени с новопристигнали, най-вече унгарки и няколко полякини. Изглежда руските военнопленници бяха опънали тези шатри, а влакът през нощта бе докарал новите обитатели. Минахме от палатка в палатка с надеждата да открием роднини или познати. Винаги имаше шанс да срещнем някой оцелял. Обаче единствената позната, която видях, бе директорката на училището, в което някога учех. Казваше се д-р Сер. Преди бе много хубава жена, а сега изглеждаше стара и грохнала. Приличаше на скелет. Почувствах се потисната, особено след като ме помоли за храна. Изхвърчах от палатката разплакана, със стегнато от мъка гърло.

Продължихме да търсим нещо за ядене. Точно тогава на новопристигналите даваха пословичната супа. Застанахме на опашката, като се надявахме никой да ни забележи и да не разбере, че не сме от там. Уви, нямахме късмет. Казаха ни да се махнем, в противен случай ще ни докладват на охраната.

Унили, поехме обратно. По пътя забелязахме две от новодошлите да влачат казан със супа. Разбрахме, че са объркали посоката. Бедните девойки признаха, че не могат да намерят палатката, където трябваше да занесат супата. Еджа им предложи да потърсят палатката, а ние да пазим казана. Наивните момичета дори ни благодариха и тръгнаха да търсят новия си дом.

Щом се отдалечиха, Еджа ме погледна. Знаех какво си е наумила. Ако трябва да призная, изпитах известна вина. Но само малко, защото гладът е по-силен от съзнанието. Повлякохме казана. Влязохме в нашата палатка и бяхме посрещнати така, сякаш Клеопатра влизаше в Рим. Жените се възхитиха от куража ни. Зоша бе колкото гладна, толкова и обезпокоена за мен. Каза ми, че съм много глупава или много смела, но повече глупава и че по-скоро би гладувала, отколкото да ме загуби. Независимо от всичко празненството бе добре дошло и всички си легнахме сити, без повече болки от глад.

19.

Eдин ден, докато наблюдвах работата на руските пленници, се запитах откъде ли получават храната си. Винаги можеше да се организира нещо. Проследих ги и открих лагера им, недалеч от нашия. Невероятна бе и гледката, която се разкри пред погледа ми. Видях мъже и жени, дори деца. Помислих си, че сънувам. Залепих до оградата и се опитах да ги заговоря. Знаеха съвсем слабо немски и успях да разбера, че са евреи от Холандия. Казаха ми, че очакват да бъдат разменени и да емигрират в Америка. Не можех да повярвам и все пак, докато ги наблюдавах открих, че изобщо не изглеждат като нас. Бяха облечени нормално, имаха дори шапки и обувки. Мъжете бяха с бради, а жените не бяха остригани.

Затичах се обратно и разказах за видяното на приятелките. Те ме слушаха удивени, не можеха да повярват. Реших да ги заведа и сами да видят, но бе невъзможно да отидем същия ден.

Заведох ги следващата сутрин. За жалост лагерът бе пуст, само бараките се виждаха. Момичетата бяха сигурни, че съм си измислила цялата история. Ако не бяха руските пленници, които потвърдиха думите ми, приятелките ми щяха да решат, че съм имала халюцинации. Питахме какво ли е станало с хората от лагера, като се надявахме, че наистина да са поели към Щатите.

20.

Палатките ни не бяха пригодени да ни предпазят от студа и вятъра, затова бяхме преместени, този път в сламени колиби. Те бяха малко по-обитаеми, но все така трябваше да спим на земята. Единственият лукс бе течащата отвън вода. Не бях сигурна дали надзирателката Ирене ще бъде с нас. Затова планирах как да впечатля новата надзирателка. Първата сутрин станах преди всички. Беше все още тъмно и целият лагер бе притихнал. Съблякох се и се измих цялата с ледената вода, дори и косата. После се сресах, почистих одеалото от сламата и го сгънах спретнато. През цялото време знаех, че надзирателката ме наблюдава с удивление.

Фраулейн бе впечатлена и така си осигурих нова защитничка. Мисията бе изпълнена. Отново ме избраха и получих работа. Този път бях преводачка и пазачка на входа. Бях първата, която трябваше да се нахрани и винаги получавах малко повече от останалите. Беше ми разрешено и да обикалям наоколо.

Срещнах момиче, което познавах от гетото. Тя ми каза, че майка й била с нея, докато не се разболяла. Германците я отвели в болничното отделение. Кати ме помоли да я посетя, ако е възможно, но не и преди раздаването на храната. Тя ми даде супата, която бе запазила за майка си. Бях впечатлена от саможертвата й. Колкото и да беше гладна, искаше майка й да се храни. С готовност взех супата и отидох да занеса безценния подарък. Влязох в стаята и се огледах за майка й, но не я открих. Попитах една от сестрите. Тя ми съобщи, че същата сутрин жената е издъхнала. Дадох супата на друга болна и не казах нищо на Кати.

Един ден бяхме изненадани – дадоха ни нови дрехи. Много приличаха на онези, с които пристигаха новодошлите. Застанахме в редица и всяка от нас се приближаваше, за да получи от новата надзирателка онова, което й бе подръка. Опасявах се, че може да ми се падне някоя тънка дреха и поех нещата в свои ръце, но само след като получих лека копринена рокля. Вместо да я задържа, пропълзях в гъстата трева под масата, където стояха роклите и затърсих с ръце да напипам вълнен ръкав. След като намерих, започнах да издърпвам дрехата, но изтеглих и другите заедно с нея. Надзирателката надникна отдолу и ме видя как съм сграбчила вълнената рокля. Това не й се стори смешно. Измъкна ме оттам и ме зашлеви по лицето. Беше с кожени ръкавици, които жилеха и оставиха червени следи по бузите ми. Въпреки това, си заслужаваше, тъй като можех да задържа топлата дреха.

Винаги съществуваше някаква причина, заради която нацистите ни правеха нещо „добро”, като това раздаване на по-хубави дрехи. Скоро се разбра защое всичко това. Дойдоха „купувачи” на нови роби, които да им работят. Всеки ден заставахме за инспекция и избираха измежду жените. Бях в списъка на отговорничките и в ролята си на преводачка извиквах имената на жертвите.

Междувременно Зоша видя своя приятелка, определена за работа и внезапно реши, че иска да отиде с нея. Опита се да ме убеди, да отидем заедно. Реших първо да разговарям с надзирателката. Тя каза никъде да не вървя, защото „ще получаваш малко храна и много бой!”. Попитах я какво да правя със сестра ми, която искаше да отива доброволка. Надзирателката предложи да не съобщавам името й, а тя ще вземе някоя друга. Нямах избор и направих, каквото ми бе казано. Отначало Зоша ми бе ядосана, но скоро след това работничките бяха докарани обратно, болни от туберкулоза. Работели в завод за боеприпаси. Там, в подземията, без въздух и с малкото храна, не издържали. Приятелката на Зоша бе една от тях.

21.

Никога нищо не остава същото. Тъкмо се почувствахме „у дома си” и отново бяхме преместени. Този път ни отведоха в обикновени дървени бараки. Бяхме поразени от размерите на лагера. Стотици бараки и хиляди затворници. Същото като в Аушвиц, онова адско място. Разпределиха ни по наровете на най-горния ред, където бяхме с още осем жени: г-жа Рандова, дъщеря й Хелга, Белла, приятелката на Зоша, нейната сестра Динша, Итка и Адела, две техни братовчедки, плюс доведената им сестра, на около трийсет и пет, която наричахме „мама”. И разбира се, аз и Зоша.

Над нашия нар имаше електрическа крушка, единствената в цялата барака. През първата нощ ни нападнаха огромни плъхове. Цялата нощ се чуваха стенания, пъшкане и писъци. Мястото бе пренаселено от тези зверове. Страхувахме се да заспим. Тогава измислихме как да ги държим надалеч от нас: спяхме на смени и вдигахме шум с канчетата си, за да ги прогонваме. След поредица от безсънни нощи започнахме да се движим като зомбита. Дневната ни дажба храна намаляваше с всеки новопристигнал. Страхувах се както никога преди, убедена, че това ще е краят за всички ни.

Денем се шляех наоколо, оглеждайки се да организирам нещо, но нямах този късмет. Веднъж срещнах две жени, които дъвчеха парче месо. Последвах ги като си мислех, че са открадали месото от кухнята. Ако бе така, можех да сторя същото. Вървях няколко крачки след тях. Навярно ме забелязаха, но изглежда не ги интересуваше, което странно ме засегна. Изведнъж съзрях купчина трупове и жените вървяха точно натам. Инстинктивно се обърнах назад. Разбрах откъде идваше месото. Затичах се обратно, разридана. Почувствах се засрамена заради тях и за състоянието, до което бяхме принизени.

Винаги, когато си мислех, че сме стигнали дъното на собствената ни деградация, изникваше нещо още по-ужасно. Отчаяна, се покачих на нара, където Зоша и останалите жени седяха апатични. Комбинацията от недоспиване и глад ни идваше в повече. Нямахме дори сили да разговаряме, което за мен бе добре дошло. Не исках да говоря и не желаех да им казвам на какво бях станала свидетел. През нощта останах будна от страх да не ми се присънят разчленените трупове, които бях видяла.

На зазоряване отново излязох на разузнаване. Просто не можех да остана при момичетата, опасявах се да не се издам за видяното. Шляех се безпомощно, докато срещнах моя съученичка. Не я разпознах и навярно щях да я отмина, но тя ме повика по име. Видът й ме шокира. Още в гетото беше болна от туберколоза. Иистинска загадка бе как е още жива, но знаех, че както аз, така и тя няма да оцелеем. Поговорихме малко. Когато си тръгнах, тя продължаваше да седи върху студената земя и трепереше.

През нощта Хелга, дъщерята на г-жа Рандова, се събуди с вик и поиска да отида с нея до клозетите. Мястото беше доста далеч. Представляваше една дупка в земята, оградена с дървени трупи, на които се подпирахме, за да не паднем вътре. Знаехме, че много бебета бяха хвърлени там от майките им. Бременните жени предпочитаха този изход за децата си, отколкото нацистите да ги убият. Когато излязохме, навън беше все още тъмно. Единствената светлинка идваше от кабината на охраняващия. Вървяхме близо до оградата. Внезапно един германец започна да стреля по нас, решил навярно, че се опитваме да избягаме. Един куршум засегна прасеца на десния ми крак. Хелга не бе наранена физически, а само психически. Така се изплаши, че се изпусна на място.

Г-жа Рандова провери раната ми и ме посъветва да я промия с урината си за предпазване от инфекция. За целта трябваше да използвам алуминиевото си канче. Раната ми заздравя, без да се възпали. Сега имах два белега – на крака, и на лицето от шамара. Откакто бяхме преместени, не бях срещала моята „приятелка”, надзирателката Ирене. Без нея бях просто една от лагерничките.

Когато отведоха майка ми си мислех, че съм изплакала всичките си сълзи. Сега обаче след случая с двете жени и срещата със съученичката ми, хлипах непрестанно. Бях поне отново способна да плача и да разбера, че съм все още човешко същество, но плачех само когато бях сама.

Влязох в бараката и се озовах сред суматоха. Зоша бе толкова нервна, че изобщо не забеляза зачервените ми и подути от плач очи. Бързаше да ми съобщи, че докато ме е нямало, пристигнали работодателите и наредили всички да се приготвят за депортиране. Този път нямаше подбор – отвеждаха всичките двеста млади жени.

Ирене, надзирателката, дойде. Отведе ми настрани и ми каза да не се тревожа. Щели сме да заминем навътре в германска територия на място с името Саксенхаус и ще работим във фабрика за завеси.

Не й повярвах, но приех тази версия. Сбогувахме се, благодарих й за всичко, което бе сторила за мен. После казах на момичетата какви късметлийки сме. Според Ирене отиваме в доста приятен провинциален град с много зеленина, а работата ни ще е лека.

Отведоха ни в други бараки, където ни връчиха връхни дрехи. Това за нас бе толкова неочаквано и необичайно след случвалото се преди, че се преизпълнихме с увереност, че нищо лошо повече не ще ни сполети. Нали не биха си правили труда да ни обличат, ако възнамеряваха да приключат с нас.

Палтото ми беше доста хубаво, сиво на цвят с кожена яка и щеше да изглежда много скъпо, ако не бяха инициалите КL с червена боя на гърба, означаващи концлагер (konzentrationslager).

Мери Натан е авторка на автобиографичната книга „Кошмари и усмивки“ – автентичен разказ за оцеляването по време на Холкоста. Фактът, че тези преживявания са описани от гледната точка на едно малко момиче, тогава едва десетгодишно, прави от тази история един от най-завладяващите и уникални документи за епохата.


Pin It

Прочетете още...

Проглеждане

Жозе Сарамаго 30 Дек, 2013 Hits: 5615
Лошо време за гласуване, оплака се…