„Всичко е в пречупването на светлината“ – пише С. Баура, който счита, че в Гърция липсата на сенки води до култ към изчистената форма и оттук към точния обем на скулптурата и яснотата на мисълта. Джулиан Джеймс приема, че в Древна Гърция за последен път в историята на човечеството се е осъществявала директната връзка Бог – Човек. Ветряла се е дясната сфера на мозъчното полукълбо, полукълбото на музиката и поезията, Богът е нашепвал, Човекът е следвал нашепванията, отворен, красив и изправен. След това идва обременеността, нашепванията се превръщат в сънища, сънищата в страх.
В развалините на Тера, Снторини, облаците пълзят ниско, повдигни се на пръсти, протегни ръка и можеш да докоснеш светлите им къдрици. Морето се е протегнало, е-хе, само късовете лава на Неокамени затварят погледа, поел натам, към хоризонта и отвъд. Далечни острови изплуват от булото на сутрешната мараня. Възвисено синьо, пръснато навсякъде, пренесло цвета и силата на морето в цвета и силата на църковните куполи. Където и да си, вдигнеш ли поглед, виждаш море и кръст, който го пази. Спокоен съм. Дишам. Може би летя. Небето и то, чисто като покривките, дето разстилат сутрин гъркините. А отдолу, в нозете на полета ти, скали, равност на суха и мъдра земя. Нашепването на Бога. Или това е топлият бриз, прокрадващ се в кедрите и пиниите на Кносос. Днес и двадесет века преди Христа. В мекотата на слънцето, в падането на залеза над Ойа, в усещането че няма страдание, защото сливането с безкрая е пълно. Минава пътят ни между белите лястовичи гнезда на къщите във Фира, бризва по тесните римни и кръжи в безмълвието на Пиргос, където човекът и козицата дърпат връвчиците си. Няма страх, разкаяние, гузни изкупления. Скромна изчистеност на природата – лози, пръст, плиснало се слънце. И там, в легендите за Богове, говорещи с Човека и за Човека, смеещ се с Бога, погледът се отпуска, кръжи, диша с пълни шепи. Бяло. Пред сините очи на църквите. Цветовете на морето и топлата светлина. И се питаш къде е междата, която очертава спокойствието на античната сила и мисълта към страдалеца ни?
Намирам моя отговор в Крит. Минойският, Микейският, Дарийският, Елинският, Римският, Византийският, Арабският, Венецианският, Османският, дори Египетският за десетилетие и Новохристиянски Крит. Пласт върху пласт. Вяра върху вяра. Битка след битка. Преливане на сила и отмиране на силата. Конете на минойците танцували, било изтънчено, префинено, дошъл и краят. Отпуснал се захватът на Римската Империя и влезли Сарацинските араби... Венецианците се били с Генуа, оставили следите си за повече от четири века и сетне влезли в най-страшната битка за отстояване на Христовата вяра. Битката за Кандия. Падат 150 000 мъже, пренесли кръстовете на Европа – свети наемници . Накрая пада Кандия. Последната крепост на вярата ни.
И там някъде, до сухата пръст, до натежалата от кръв пръст се изправя един простичък кръст, който будува. Гробът на Казандзакис. В шума и цветността на улиците, сред останките на Венецианските Ложи, до гордата красота на крепостта в която се блъскат вълните и пръските им покръстват, разбираш, че не е възможно никъде другаде православният дух да вдигне въпрос към себе си така, както прави това Казандзакис. Животът плиска, Крит носи в полите си силата на отстояването, на хвърлей планината Ида си спомня раждането на Зевс, шупти вино, лее се тежък зехтин, веят се гарвановите гриви на критянките. Това е възпявал Казандзакис. Възпявал е силата на живота, необяздеността му и в същото време е носил в себе си верността към традицията и видението за падането на последния Християнски бастион. И са се раждали писанията на Критския дух в борба между кръста и езическия танц на Зорба, в който танц има само радост от живота, без вяра в отвъдното, с твърдо потропване тук и сега – на тази силна критска земя.
Страшна е била борбата на Казандзакис. И накрая пада като Кандия. И се обръща към предците си и рапортува пред този, скрил се зад новото си име - Ел Греко. И не танцуващ Дионисий има на гроба му, а прост кръст, висок и любопитен. През деня той гледа морето, пази земите си, а вечер се заслушва в песните на капитан Михалис, в скромността на Манъолис и в стенанията на Буболина. И сухне за узо, ледено узо, което потомците му, загрубели и свободолюбиви, пият след залеза.
За миг се заслушваме. В шептенето на Казандзакис.
Светлината е останала непречупена.