Източник: Wikimedia Commpons
Хубаво е да имаш при кого да отидеш в центъра на София. Вървиш с всички останали, които бързат по някаква работа, или си позволяваш да бездействаш на някое място, създадено точно за това, да се бездейства – кафене, градина с пейки, скъп магазина, в който повечето влизат да разглеждат, – зяпаш и бездействаш. Нямаш ли работа, подобни занимания могат да продължат доста време. Накрая, поне за мен, идва момент, когато ми писва. Тогава, както казах, е хубаво, ако имаш при кого да се отбиеш. Сега, накъдето и да се обърна, както и да погледна, съм близо до сергията за стари книги на Пламен Тушков. Всъщност сергията е на друго момче, което също познавам, а Пламен само продава. Без значение. Зад отрупаната маса с книги по това време мога да видя само него.
Приближих и забелязах, че някакъв дебелак, ама не обикновено дебел човек, а направо беше огромен – опрял длани в книгите от първите два реда, наредени върху паянтовата сгъваема туристическа масичка – се опитваше да го заговори. Той вдигаше поглед, колкото да го предупреди мълчаливо да не очаква от него повече внимание, и отново се задълбочаваше в своето занимание. Четеше подвързана с вестник книга, разтворена на събраните му колене. Най-вероятно любимият му Чехов. Бях готов да се обзаложа, ако имаше с кого. Но за подобни облози рядко има подходящи хора. Застанах отстрани пред сергията с искреното желание да приличам на случайно минаващ; разглеждам и си чакам реда да попитам каквото ме интересува. Поглеждах повече към дебелака, отколкото към книгите, които от почти месец са почти едни и същи, и се заслушах.
– Колко печелиш? – попита той. – Приблизително де.
– Фирмена тайна – отвърна троснато Пламен Тушков и отново го погледна над очилата си. Изглежда, не издържа на ироничното предизвикателство, което откри в любопитството на дебелака и троснато добави: – Сутринта Шефа донесе книги за около 700 лева. Това означава нещо. Парите и броят на книгите. Приеми го за отговор.
– Не е точно.
– Не искам да съм точен.
Така разговорът им, както можех да преценя отстрани, беше приключил. Но дебелакът упорства още известно време. Вече нищо не го питаше, само последователно разтваряше най-близките книги. Погледна и към мен, вероятно искаше да ме заговори, но аз умело избегнах погледа му. Скоро с удоволствие установих, че търпението му се беше изчерпало. Въздъхна няколко пъти. И вече се придвижваше странично към края на сергията. Оттам се обърна с известно усилие, поне така изглеждаше, вероятно заради многото му килограми, и бавно се отдалечи.
– Тук имаш добра позиция – подметнах, след като изчаках дебелакът да напусне градината. – За човек, който разказва истории.
– Това е твоето мнение.
– И ще добавя, че всяка позиция е добра за писателя.
– Отново твое мнение – отбеляза Пламен Тушков. – А какво смята Антон Павлович, питал ли си се някога?
– Вероятно нещо подобно.
– Не! – отряза той; отдавна знаех, че поддържа пряка връзка с въпросния руски класик. – Точно така: не!
И размаха пред лицето си показалец. Изглеждаше прекалено дълъг. Сякаш по изкуствен начин беше го продължил. Ефектът от размахването на такъв показалец беше значителен. Поне що се отнася до мен. След като изчака да преодолея първоначалното впечатление от назидателния му поглед и размахания показалец, той загледа празната пластмасова чашка от кафе, поставена върху албума на Матис. Напразно чаках да ми обясни какво мисли той или любимият му Чехов по въпроса за позицията, от която писателят наблюдава хората около себе си и се опитва да разказва за тях. Понякога го правеше. Очаквах и сега да чуя някоя сентенция – негова или на любимия му писател. Изглежда, в случая не желаеше да отговори на очакванията ми. Понякога е невероятен проклетник и темерут. Но такива, изглежда, са всички писатели, на които от години не публикуват разказите им.
След като установих окончателно, че едва ли ще каже още нещо по въпроса, заобиколих сергията и седнах на нещо – едновременно стол и гнездо, с метална тапицирана част, покрита с парче кадифе, – от което стърчаха прави, жълти на цвят сламки. И друг път съм седял там. Пламен Тушков изчака да се наместя и с бавни движения поглади оформената си на „катинар“ брадичка. Гледах пред себе си и същевременно го следях, надявах се, че ще продължим разговора. Ако не му харесва предишната тема, нека предложи нова. Ще проявя както интерес, така и нужната активност.
– Да не съчиняваш някоя история? – попитах след известно време и бавно, ама много бавно, се надигнах от мястото си. – Ще те оставя на спокойствие. Сам. Не искам да ти преча.
– Не ми пречиш.
– Е, тогава…
И отново се отпуснах, върнах се в предишното си положение. Дори се наместих по-удобно.
– За друго си мисля – изрече той и се усмихна само с ъгъла на стиснатите си устни. – Дори не мисля, а съм направо поразен. Наскоро разбрах, че Антон Пвлович съвсем не бил скромен.
– Още ли не си научил всичко за него?
– Никога няма да мога.
– Навярно и в това има смисъл.
– Какво искаш да кажеш?
Не му отговорих. Не знаех как ще реагира, ако изкажа някакво мнение по въпроса. Щеше да бъде нещо, хрумнало ми в момента, без да се напрягам особено. Колкото да продължим разговора в желаната от него посока. Исках просто да побъбрим. Дори и за Чехов, щом иска. Знам, той е способен с часове да разказва за него. От думите му обикновено излиза, че го е познавал лично, или поне е присъствал на събитията, за които обикновено става дума. Тогава очилата му, с телените си рамки, наподобяваха пенсне. Не съм му го казал, за да не си помисли, че се шегувам с обекта на основната му страст. Пламен Тушков ме погледна с непроницаемо изражение и промърмори нещо на руски.
– Повтори го по-ясно.
– На руски е.
– Сигурно ще те разбера.
– Цитирам Антон Павлович.
– Не се и съмнявам.
– В случая говори за себе си – поясни той.
И без да повтори какво беше казал любимият му писател, което означаваше, че не го интересува моето мнение по този въпрос, отново прокара палеца и показалеца, закривени като подходящ за подобно занимание уред, през побелялата си на места брада. Знаех, че що се отнася до Чехов, макар също да го обичам като писател, едва ли ще постигнем някаква, как да кажа, равнопоставеност. Не бяха случайни дългите паузи и още по-дългите погледи, станеше ли дума за него. Той смяташе, че и в харесването, и в разбирането, и главно в обожанието, превъзхожда всички останали. Присвоил си е това право. Още известно време имаше вероятност да ми наложи тема за разговор, която изискваше напрежение, след като на мен ми се искаше просто да постоим заедно. Много пъти сме спорили на тази тема. Сега нямах желание. Седях и гледах пред себе си.
След известно време усетих как погледът му се промени. Какво ли беше се случило? Изглежда, се подчини на неочакван знак – прекалено висок тон, непостижим за обикновения слух. Или изпълни пошушната само на него строга команда. Погледът му пробяга на верев, като безпризорен пес, пространството пред сергията. Зави настрани и се запровира между хората. Излезе от множеството около кафенето и чешмичката с пикаещото момчеце и продължи по широката алея.
Там значително по-спокойно продължи в ритъма на висок, оформен повече назад, отколкото настрани – стегнато опакован в къса бежова пола – превъзходен задник. Тази дума се появи в главата ми. В подобни случаи използвам и други. Този път „задник“ – мощен, плътен, с царствени извивки и обеми – ми изглеждаше най-подходяща. Винаги настоявам, че тази част от женското тяло е някак си самостоятелна. Има свой живот на улицата, особено в най-привлекателните си, както беше в случая, форми. Може да се съзерцава отделно от останалата част на женското тяло.
Пламен Тушков, без да се суети, намести с една ръка очилата си, възстановил сериозното изражение на лицето си, и вече партнираше деликатно на красавицата. Следваше я на половин крачка – зад нея и отстрани. Така можеше хем да я наблюдава, без да е прекалено нахален, хем променяше по свое желание разстоянието помежду им. Понякога приближаваше плътно, протягаше ръка и дори внимателно я докосваше. Представях си дори как леко я придържа, може и внимателно да я погали. Естествено, всички тези любезности проявяваше единствено с поглед. Изпреварваше най-вероятно моето въображение, заради по-голямата близост с момичето; ала понякога ми се струваше, че успявах да видя и да преживея повече, отколкото той успяваше.
Признавам, както вероятно личи от всичко, казано дотук, че бързо го настигнах. Не успях веднага да вляза в крак с неговото движение. Не се осмелих да приближа на същото разстояние, дори и когато се виждаше съвсем ясно, че от другата страна на момичето алеята беше напълно свободна. И ако, да речем, се движех мислено от тази страна, щях да имам почти същите възможности. Не се осмелих да го направя. Продължих да вървя както след момичето, така и след Пламен Тушков. Все пак съществуваше правото на първия, даже ако те е изпреварил само с няколко секунди. Бях го приел като факт и ми беше лесно да се съглася с положението. Поправях се няколко пъти, исках да вляза в крак – ту с нея, която продължаваше да дефилира по средата на асфалтовата алея, ту с Пламен Тушков, сега замечтано примижал – и продължих след отдалечаващата се красавица.
После се зазяпах в друга посока. Красавицата още се виждаше, но беше толкова далеко, че можех и да не гледам след нея. Имаше друго – друг обект – изцяло погълнал вниманието ми. Този път Пламен Тушков не успя да ме изпревари. Забелязах я доста преди него. Съвсем естествено, без допълнителни уговорки и напразно суетене, си разменихме ролите. И той, както беше редно, сега ме догонваше. Не нахалстваше. Дори, както ми се стори, беше готов дълго да чака. Затова внимателно му смигнах и побързах да му направя място. Имаше достатъчно за гледане там, където погледите ни, след дипломатичното намигване, тъпчене на място и небрежно валсиране отстрани, се приковаха. Отдалечаващата се красавица, облечена в бяла рокля на жълти маргаритки. И с леки поклащания, потрепвания и полюшвания дирижираше състоянието на хармония, което двамата отново бяхме постигнали. Нямаше нужда от разговори, в които обикновено всеки налага собствената си правота, или поне темите, които го интересуват. Без напрежение и предварително уточняване беше настанало време на истинско и пълно разбирателство.
Тогава най-неочаквано се сетих за Антон Павлович, дори го усетих наблизо – вече не толкова скромен, – а това поне за мен означаваше, че в този момент той поглежда в същата посока. От слънцето, а вероятно и от разстоянието, пенснето му пламва, превръща се в друго слънце, от което не само към момичето, а и към нас двамата струи ярка светлина и облива всичко наоколо. През това време двамата с Пламен Тушков не успявахме да откъснем очи от нея – и тя продължаваше да дефилира пред възхитените ни погледи. Изпращахме я още дълго към другия край на градината, както и досега, без да си пречим.