От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

– Как се казваш?

Стоеше, извършвайки някакви странни движения – явно от смущение – не спираше да го гледа с все същото любопитство, но не отговаряше. После на свой ред той я гледаше, дори и да не искаше: ще не ще – от балкона на апартамента си на седмия етаж на жилищния блок, надвесен над тяхното гето – там през непавираната уличка отсреща, в неподдържаните, кой знае как крепящи се все още, строени доста преди социализма бивши казарми, погълнати от гъстата плетеница джанкови саморасляци, нямаше друга гледка – кучето с меча козина и лисича муцуна, влизащите и излизащи все нови и нови лица и най-постоянното двуного – тя, с вечното си щапукане из двора, по уличката, около буклуджийските кофи, с неистовия си пролетен витаминен глад, когато едва ли не с листата тъпчеше в устата си току що появилите се съвсем зелени плодове с неоформени още костилки…

Гледаше я – ще не ще – и когато разхождаше своя грохнал от старост английски сетер Нестиднеев. Усмихваше й се и дори й намигваше. Правеше се на весел. Играеше си на някого, на когото всичко му е наред – на красиво стареещ, умерено дебел, преуспял и улегнал безгрижен мъж. Тя отвръщаше с недоумение – тоя пък какво иска? Пъстрите й сиво-сини очи премигваха с известна боязън, но и любопитство, спъваше се и разливаше по малко от двете кафета, които носеше, за да разлепи очите на своите родители в не твърде ранния сутрешен час.

– Лили…

– Какво? – не можа да схване изреченото той, защото почти цялата нощ беше водил … „цингала-мингала“… безсмислени спорове с Нестиднеев.

– Лили – повтори тя. – Нали питаше как се казвам?

Това бяха първите думи, които я чуваше да произнася, а отговорът на въпроса му идваше с няколко месеца закъснение. Нощните превъплъщения на Нестиднеев този път наистина нямаха нищо общо и беше крайно време да ги остави на заден план. Върху лицето му се появи усмивка. Ледовете бяха започнали да се размразяват, а инкубационният период за проучване и допуск отиваше плахо към приключване. Даде си сметка, че истинската причина за проявеното към него… временно… известно… крехко като току-що излюпено врабче доверие, се дължи не само на поведението му – вероятно съществен беше и приносът на кучето с меча козина и лисича муцуна, което не пропускаше сутрешна разходка без да засвидетелства както на него, така и на сетера Нестиднеев своето благосклонно отношение срещу бисквити и суха кучешка храна на гранули. Е, щом някой е добър с твоето куче, а и то с него, значи не е изключено да бъде добър и с тебе…

– Така се казвам – потвърди тя.

– На колко години си, Лили? – възползва се от неочакваната й благоразположеност той.


Small Ad GF 1

Колкото и да му изглеждаше невероятно, въпросът я затрудни. Тя объркана повдигна малките си, добре оформени рамене.

– Не знаеш на колко години си, така ли? – не успя да въздържи зяпването си мъжът.

Ръцете, изобщо недокосвани от сапун, се вдигнаха почти отбранително да защитят очите й. По бузите й се виждаха без особено взиране тъмни немити ивици. Мозъкът й напрегнато работеше.

– На осем – най-сетне отрони не много уверено Лили.

Огледа я. В сравнение с лицето, ръцете и краката, басмяната й рокличка изглеждаше направо чиста, а в дамските сандали на висок ток, с които едва-едва се справяше, личаха останки от лак по ноктите на краката й.

– Ходиш ли на училище? – не се въздържа мъжът, въпреки че отговорът вече му беше ясен.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Не – вдигна рамене момичето. Изражението на лицето й подсказваше, че разбира твърде мъгляво въпроса му. Беше чувала думата, но не знаеше какво се съдържа в нея – някакъв празен, нищо незначещ звук, който дрънчи върху устите на онези възрастни, към които никой от пряко заобикалящите я не принадлежи.

Реалното беше боклукчийската кофа. Майка й я водеше там. Беше ги виждал неведнъж да ровят вътре. При това Лили като по-малка и слаба, направо влизаше в кофата. За нея тя беше букварът. Свещеният граал… Тайникът с великата истина за битието… Какво търсеха и какво намираха? Нямаше представа… Не защото не го интересуваше, напротив, но вродената деликатност не му позволяваше да занича в този, струваше му се, толкова интимен свят, а момичето, което няколко пъти бе засичал да рови и само, без никой да го кара, му бе отговаряло единствено с повдигане на раменете. Той не се беше опитвал да изтръгне отговор на всяка цена. Каква алтернатива можеше да предложи? Средствата му едва стигаха, за да осигури на себе си и престарелия Нестиднеев поносим живот. …От друга страна – нещата се бяха стекли така, че за другиго не се налагаше да се грижи. През деветдесет и първа жена му предложи да се възползват … „цингала-мингала“ …от вятъра на промените и да не чакат чудеса, а да се преселят в някакъв по-добър свят – Щатите или Канада, примерно. Той – къде поради наивност, къде поради това, че не можеше да зареже сама болната си майка и Нестиднеев – отказа. Жена му прояви решителност и в крайна сметка заедно с двамата им сина намери жаждания райски остров – Австралия. Оттогава изтече много вода, поканите да се пресели при тях не изчезнаха напълно, но все повече звучаха като любезност, спрямо която той би трябвало да прояви въздържание… Бяха започнали да му изпращат пари, които мъжът отказа да приеме и след известно упорство, амбицията им да споделят с него нарастващото си благоденствие отшумя. Той даде апартамента на починалата си майка под наем и заедно с нищожната си пенсия започна да връзва малко по-леко двата края на един крайно непретенциозен живот.

Колкото повече време минаваше, толкова по-често Лили започна да търси близостта му. Вървеше след него и Нестиднеев, докато се разхождаха, спираше щом те спреха, тръгваше щом тръгнеха, а на въпроса: „Искаш ли нещо?“ – отговорът неизменно гласеше: „Не“, придружен от познатото вдигане на раменете. Това, което имаше, й беше достатъчно. Също като на него… Кофите и … неАвстралията… т.е. Нестиднеев!?

Копторът продължаваше своя живот. В него идваха и си отиваха нови и стари… Довчерашни момичета внезапно се оказваха непразни, а месеци след като станеха щастливи майки, повтаряха и пак се оказваха непразни … „цингала-мингала“… под гордите погледи на бащи с все още неизчезнало ухание на мляко по едва наболия мъх над устата. Дворът започна да се изпълва с все повече деца. Те ревяха и се сополивеха, смееха се, цвърчаха нечленоразделно… Лили се оказа най-голямата. След нея майка й беше заченала, износила и дала живот на още три нейни братче/сестричета… Да се определи пола им само с гледане, беше най-малкото, в голяма степен несигурно. Дребни, голи до кръста и къдрави, те цапаха на воля из локвите след поредния пороен дъжд.

С удивление забеляза, че Лили проявява майчински инстинкт. Грижеше се за тях не с досада или по задължение, а с истински гордо чувство на съпричастност.

– Къде си го понесла, толкова рано, Лили?

Детето се беше вкопчило с ръце и крачета в нея така, сякаш се бяха сраснали – очевидно изпитваха дълбока потребност от физическа близост помежду си – приличаха на кенгуру и нейното малко.

– Гладно е – отговори загрижено Лили. – Плаче. Иска кроасанче. За разлика от „училището“ и навършените й години, над „кроасанчето“ явно мозъкът на момичето беше работил – тя напълно го беше осмислила…

Е, на нейната възраст в своето време той би изпаднал в дълбок душевен смут тъкмо от дума като „кроасан…че“. …Диалектика… Какво друго!?

– До магазина… – продължи поясненията си Лили. – Там… Има сметка…

Очевидно „кроасанчета“ им се даваха на вересия!?

Докато изваждаше единия лев от портфейла си, имаше време да огледа детето. По нищо не личеше то да е плакало и въпреки това мъжът беше сто процента сигурен, че Лили не лъже – то бе плакало за кроасанче …във въображението й.

Тя взе парите без притворство, без лукавата радост на успялата хитрица, без чувство на благодарност. Веднъж преместила го в списъка на добрите, Лили приемаше подобни подаяния нормално и естествено. Имал си – дал си, нямал си – не си дал! Кой ще те съди?! Мир и хармония…

Много пъти се беше опитвал да си представи какво се съдържа в главата на майка й – наистина ли беше мислила, преди да приеме, че за детето й боклуджийската кофа е по-добрия избор, отколкото училището!? …Не намираше отговор; за сметка на това пък не можеше да изчисти съзнанието си от една хрумка – идеше му да я изкрещи на глас: „Учи се, Гьоте, ето тъй се спира мигът прекрасен! Отказваш да се развиваш, не допускаш до себе си никого – ти насаме с боклуджийската кофа; и мигът спира…“ Завинаги ли обаче?

Появи се и бащата на Лили. Майката също не изглеждаше зле, но той …едва ли не… беше красавец – излъчваше почти одухотвореност, почти аристократизъм – стройна фигура като на жокей, среден ръст, гъста, естествено начупена гарваново черна бляскава коса, завързана отзад на плитка, черни панталони и риза, екстравагантна жилетка на оранжеви, червени, кафяви и маслено зелени ромбове на черен фон, с гръб от лъскав черен сатен… Където и да ходеше, за колкото и време да изчезваше, той никога не взимаше със себе си нито Лили, нито майка й, нито някое от децата. На двора мъжът също не го беше виждал на разстояние по-близо от три метра до някого от семейството му. …Иначе маслинените му очи изразяваха пълно задоволство от живота.

– Лили, ама ти по цял ден мъкнеш това дете на ръцете си, защо не го оставиш да походи само? – опита се един ден да демонстрира добродушно закачливо настроение мъжът, породено от дългоочакваната поява на слънцето след няколкото поредни дни валежи, оставили върху неравностите по бетонното покритие пред блока огромни локви и чувство на потиснатост.

– Босо е, няма обувки – отговори напълно сериозно Лили с изненада и лек укор за неговата ненаблюдателност.

Радостта, че слънцето грее отново отиде на майната си, а вместо нея мъжът почувства неловкост. На всичкото отгоре пред прага на входа се беше заселило някакво, търсещо си стопанин рижо коте – то буквално изваждаше Нестиднеев от равновесие… Изглежда поради старческата си деменция кучето беше забравило кой е по-силния и отказваше да мине покрай него. Усетило странния му страх, котето ставаше неочаквано дръзко – криеше се, внезапно изскачаше пред сетера и заплашително махаше лапа, което окончателно обезкуражаваше четириногия старец. Мъжът успя да докара Нестиднеев до желязната врата на входа – къде с гонене на котето, къде с придърпване на каишката – отвори я и помъкна грохналия си приятел към асансьора. Десет минути по-късно, установил, че няма троха хляб в къщи, излезе до близката хлебарница – Лили безмълвно плачеше и с детето на ръце, търсеше нещо около магазинчето.

– Какво загуби? – попита я той.

– Цигарите – вдигна изпълнените си с ужас очи момичето. – …Ще вика. Ще бие…

– Какви бяха? – без колебание попита мъжът.

– Вайсрой. Червени – компетентно го информира тя.

Аристократът с гарвановата коса очевидно не правеше компромиси спрямо личните си потребности – детето можеше да почака за обувки…

Купи една кутия, даде й я. Сълзите на Лили мигом изчезнаха от очите й.

– Не минава ден да няма някакви проблеми с тях – горчиво въздъхна продавачът, който даваше кроасанчетата на вересия.

Нестиднеев се яви на мъжа в нощта след появата на мониторите и компютрите.

Освен всичко друго дворът беше нещо като лакмус за нарастващото благосъстояние на Редута – и не само защото Лили и майка й, обикаляйки кофите, донасяха все по-запазени и прилични, някому окъсели дрехи, в резултат на което имаше дни, когато Лили се преобличаше по два пъти на ден в нов тоалет. Народът теглеше кредити, сменяше старата дървена дограма на прозорците с нова. Старата мигновено заемаше мястото си в двора и заедно с остарелите изхвърлени мебели, след яко млатене и трошене на стъкла, се превръщаше в дърва за огрев.

Такова нещо обаче още не се беше случвало и когато го видя от балкона си, мъжът занемя. Целият двор беше осеян с компютри и монитори – от които, както се установи по-късно, местна компютърна фирма се беше освободила, след подмяна на оборудването си с по-модерно. Многофамилното воинство – от най-възрастните жени до едва проходилите, целият личен състав на коптора, въодушавен до немай къде от внезапно връхлетялата го манна небесна, ги бе пренесъл от мястото на изхвърлянето им край кофите за боклук в двора и сега на спокойствие сръчно, мълчаливо и съсредоточено разфасоваше това чудо на техниката, отделяйки джилезото, а ненужната пластмаса запокитваше на скришно в най-дълбокия джанков гъсталак. Естествено ентусиазмът не продължи дълго. Машинарията се оказа прекалено бедна откъм джилезо за връщане на вторични суровини, а и тъй като никой от двора не беше ходил сериозно на училище, не знаеха, че старите компютри съдържат и златни примеси, камо ли пък химическата реакция, чрез която може да се отдели безценния метал от останалото…

Нестиднеев му се яви, може да се каже, по познатия нетрадиционен начин. От една страна си беше все същият престарял до немай къде сетер, от друга… Липсваха характерните му зачервени от гледките на живота очи. На тяхно място в средата на челото гореше едно единствено – голямо и жълто. Сетерът пушеше дълга тънка лула и говореше патетично… Останалата част от външния му вид можеше спокойно да бъде пренебрегната, тъй като и без друго постоянно се променяше: на мястото на гърдите му се появяваха хриле, а вместо крака – ту акулска опашка, ту слонски хобот, ту гигантски плавници на жаба.

– Най-страшният човешки конфликт – започна с вещина и апломб Нестиднеев, – изобщо не е между труда и капитала, нито между расите и религиите, както си мислят някои, цингала-мингала…

Мъжът се обърна с гръб, за да подскаже, че е време за сън, а не за философско-политически разговори…

– Изслушай това, което ще кажа… – отвърна на жеста му с лека обида Нестиднеев. – То има пряко отношение към Лили и нейните… Цингала-мингала…

Кучето с меча козина и лисича муцуна излая отдолу, сякаш за да потвърди думите му.

Мъжът върна старото си местоположение, а Нестиднеев пуфна няколко пъти с лулата, за да се съсредоточи и продължи.

– Най-страшният човешки конфликт, цингала-мингала, е между онези, които искат да се развиват и онези, които не искат да се развиват… Да се спрем на мини-гетото под нашия балкон! То по нищо не отстъпва на гетото в един Балтимор, например, където чернокожите отказват да се занимават с каквото и да било, освен с търговия и консумация на наркотици… Те имат право на неограничен разплод, а обществото е длъжно да задоволява потребностите им, защото ги гнети обременена наследствена памет, свързана с линч и ку-клукс-клан, която може да направи тези хора твърде опасни за всички, цингала-мингала… Страхът, че те могат да взривят обществото, междувпрочем, има пряко отношение и към политиката, която води Америка – натиск навън и благоденствие вътре, само и само пръстът върху взривателя да остане в статично положение. България обаче не е Америка, цингала-мингала. Тя не може да натиска навън, за да раздава вътре. А и скоротечният гигантски плонж на технологиите изважда все по-големи човешки масиви на скамейката на непотребните, цингала-мингала…. Оборотите на въртенето на парите пък, от друга страна, превръщат кофите за боклук в окончателна хранилка за все повече хора… Това е светлото настояще и още по-лъчезарното бъдеще на твоята Лили и хиляди като нея, стига да не пипнат някаква скоропостижна форма на хепатит или, разбира се, да не попаднат преждевременно на някой с желязна верига около врата и фланелка с надпис „Fuck“, на когото изсмърканата доза не му е била достатъчна за пълен „satisfaction“, та му трябва и още нещо… по-цингала-мингала.

– Иска ми се да опитам да я науча поне на буквите – задушавайки се, с пресъхнала уста промълви мъжът. – Да чете поне малко и… и да прави най-елементарни аритметични сметки…

– И как, според теб, ще ти плати, ако не е тайна?

– Нямам и намерение да искам да ми плати – възрази мъжът.

От лулата на Нестиднеев изхвръкнаха искри, придружени от нещо между скимтене и кикот:

– Така си и знаех! Ето каква е истината жена ти и синовете ти да избягат от тебе чак в Австралия! Педофилът рано или късно винаги си показва рогата… Привлича те, нали? Хайде, признай си! Има хубаво телце! Ако я изкъпеш във ваната си, с тази светла кожа, никой няма и да подозира, че е циганче!

– Това е лъжа! Долна, мръсна лъжа! Тя е дете! И през ум не ми е минавало… – опита се да изкрещи мъжът, но от гърлото му излезе само звук на пустинен вятър.

Долу се чу зловещо мяучене, съпроводено с бесен кучешки лай на кучето с меча козина и лисича муцуна, което през деня демонстрираше доброта и ангелско очарование.

– Виждам пламъци – издигна се като в безвъздушно пространство Нестиднеев, а кучешките му зъби хвърлиха прогарящи бликове в зениците на мъжа. – Виждам кръв и тътен, сяра и лудост! Задушаващ дъх! …Без милост! Без изход! Без надежда! Страст, ненасита, жажда и его! Ненавист и преизподня!

Мъжът скочи в леглото си. Целият беше мокър, включително и възглавницата. Ледената пот се стичаше по челото му и се смесваше с горчиво-солените сълзи, които замъгляваха зрението му. Избърса очи с опакото на дланта си, а после и с края на завивката. С треперещи ръце взе от нощното шкафче приготвената от снощи чаша вода и отпи, разливайки течността. До леглото си видя Нестиднеев – той предано го гледаше с двете си, зачервени от взиране в своя необичайно продължителен кучешки живот очи, пълни с всеотдайност. Пое си дълбоко въздух. Откъм балкона един тънък лъч като добра вест се опитваше да му напомни, че продължителните пролетни дъждове са отминали и все пак предстои лято.

Мъжът дълго отмива в банята ужаса на кошмара, тази нощ надхвърлил поне стократно досегашните свои преображения. Приготви си двойна доза кафе, изпи я, стараейки се да се не мисли за нищо, после надена каишката на врата на Нестиднеев и го помъкна към асансьора.

Когато тежката желязна врата на входа изгърмя като гилотина зад гърба му, погледът му се закова на голямата локва върху бетона, където сред кръв и рижи косми, се търкаляха жалките останки на храброто рижо коте. Кучето с меча козина и вече успяла да засъхне кръв по лисичата муцуна го очакваше без каквото и да било чувство за вина или неудобство. Някъде зад него, облегната на кофата за боклук стоеше Лили и лицето й изразяваше безпощаден трагизъм, неумолима мъка, каквато мъжът никога досега не беше откривал в очите й.

– Какво има, Лили? – изтръпнал от мрачни предчувствия, я попита той.

– Нищо – вдигна рамене момичето.

– Как така „нищо“!? – възрази мъжът с цялата решителност, на която беше способен. – Нали те виждам!?

По бузата на Лили се търкулна бавна сълза.

– Ами, омръзна ми само мен да пращат да пазарувам.

Разпознал я едва сега, Нестиднеев издаде някакъв звук между лай, хриптене и „цингала-мингала“, който трябваше да изразява радостта му от срещата. После с върховно усилие вдигна лапи и щастлив ги тръшна в обятията й.

Румен Шомов е роден в гр. София през 1951 г. и е завършил ВГИК – института по кинематография в Москва. Автор е на сборника с разкази „Спомен за алчната душа“, романа „Ускорителят на растежа“, стихосбирката „Огънят на зимата“ и пет книги с приказки и стихове за деца. Написал е десетина пиеси, между които „Гълъбът“, наградена в Лондон на ХIV-ия Международен фестивал за нова драматургия на Warehouse Theatre, под патронажа на Харолд Пинтър и Телма Холт – с този спектакъл английският театър участва на международния фестивал Premio candoni arta terme в Удине – Италия; същата пиеса е публикувана на руски в интернет-списанието „Другое полушарие“ и е наградена от фондация „Концепция за театър“. Друга негова пиеса – „Шаранът“ е поставена на фламандски език и играна в Белгия и Холандия. „Откъм страната на пеперудите“, „Лов на малка моруна“, „Сизиф, Сизиф…“, „Красивият Флавио Бриаторе е в криза“ и „Дипломатическа хроника“ са играни на българските театрални сцени. „Гилотина за еднократна употреба“ и „В къщи има мишки, бабо!“ са поставени в БНТ. Сценарист е на „Пибипкащият нос“ и на два документални филма. Негови стихове, пиеси и разкази са публикувани в България, Русия, Унгария и Франция. За своите преводи на съвременните руски авангардисти Румен Шомов е носител на специалното отличие на Международната академия по заум на името на първия руски поет-футурист Давид Бурлюк.

Pin It

Прочетете още...