Не можеше да понася някой да докосва нейните вещи, усещаше, че мъртвите клетки на кожата попиват в тях, а след това в нея самата. За нея хората бяха просто превозни средства на вируси, заразоносители, които дебнеха удобния случай да я хвърлят в агония. Колко хубаво, че съпругът ѝ беше достоен човек и се грижеше за нея. Все пак тя би предпочела да спи сама в стаята си, където всичко бе нейно и бяло – подът, стените, таванът, дрехите, чаршафите, цветята. Единствено украшенията с инкрустирани диаманти бяха прозрачни, но тя не ги докосваше. Мъжът ѝ беше старомоден, държеше на семейството. Все пак Мана бе дочула за някаква дама, но фактът, че панталонът ѝ имаше двоен ръб, макар и едва забележим, извика у Мана единствено сиво презрение. Сега и до края на живота ѝ Витан щеше да бъде източник единствено на вируси и стрес.
Мана се страхуваше от полумрака, от картините в спалнята, от черното желание в горещата му кожа. Откакто онази жена с двойния ръб на панталона се появи от долнопробния си живот в бележника с делови срещи на съпруга ѝ, дните на Мана станаха по-красиви.
Витан я питаше с какво може да я ободри. Купи ѝ онази къща – половина планина беше оградена със монолитни стени, които ѝ действаха успокоително – навън останаха големите мръсни блокове, които светеха с наглите си прозорци и сивите контейнери за смет. Но вътре, зад стените, се издигаха борове, смърч, ели. Пееха птици. Всичко в къщата: мебели, покривки, картини – бе бяло. Тя си отдъхваше там – Витан го нямаше, нямаше никого, беше тихо и ѝ се искаше да стане снежна пряспа, за да не отговаря на въпросите на майка си – „Не чакаш ли вече дете?“ Разбира се, че не чакаше.
Майка ѝ също бе дочула за панталона с двойните ръбове и неизменно забиваше бездънните си очи в лицето на Мана. „Нали знаеш, че той си има друга?“, на което Мана отвръщаше, естествено, че зная. Майка ѝ предложи да се консултира с психиатър, но Мана просто се барикадира в бялата си къща и престана да вдига мобилния си телефон, наслаждавайки се на блестящата си самота.
Всъщност видя момчето най-случайно и беше шокирана от лицето му. Никога не беше виждала толкова бял цвят върху скулите на човек. Беше удивена – извика началника на охраната. Витан имаше охранители, верни като добермани, плащаше им добре. След малко момчето беше в преддверието на къщата ѝ – там тя не допускаше никого, освен майка си, но не по-нагоре от първата стълба към втория етаж. Момчето може би беше на нейната възраст, може би по-младо, или по-старо. Не само лицето му, то цялото беше поразително бяло като сол, като ледена пряспа, като чаршафите, върху които спеше тя.
– Имам пари – каза му спокойно Мана.
– Аз нямам – каза момчето, но това въобще не я засягаше. – Хвърли това – каза му тя и посочи неугледен кафез от желязна тел, в който имаше някаква сивкава птица.
– Няма да го хвърля – заяви момчето.
Тя го наричаше момчето, но той беше млад мъж. Не се страхуваше от него заради смайващата белота на лицето му. Искаше да види дали има бяла кожа и на гърдите, затова каза:
– Свали си ризата.
Момчето не я свали и тогава любопитството ѝ да види дали кожата е бяла и на гърдите му я подпали. Просто извика в белия си мобилен телефон и бодигардовете светкавично дойдоха. Заловиха се с проблемната риза.
Момчето започна да се огъва. Така правеха и доберманите ѝ, когато Мана им хвърляше храна по-далеч от мястото, докъдето стигаха веригите им. Муцуните им ставаха дъга от ярост и тъп глад, лигите им се оцветяваха в синьо, но това беше забавно. Момчето риташе и дращеше като доберманите, но охранителите бързо и категорично свлякоха ризата от гърба му. Кожата на гърдите му беше бяла – сливаше се с белия цвят на стената, с белия компютър и телевизора, с белите врати и килима на пода.
Мана копнееше да гледа тази бяла кожа, каквато не беше виждала никога. Запита се дали и краката му са така бели – имаше нещо абсурдно и гротескно в тяхната група – тримата здравеняци бодигардове, стиснали момчето, то с бялата си кожа разпънато между косматите им ръце, и тя – а в бяла рокля, бяла лека шапка, бели сандали. Но колко матова бе кожата ѝ! Тя нямаше нищо общо с лудата вихрушка от бели стихии по гърдите на това момче.
– Свалете му панталона – каза тихо тя, гласът ѝ, пречупващ се от възбуда, забрави за малката сива птица и мръсния кафез в краката на момчето. То бе обуто в отвратителни маратонки – евтини и без съмнение пълни с бактерии, които носеха зараза. Когато бодигардовете свлякоха евтините му мръсни дънки, Мана се разочарова – наистина, краката му също бяха бели, но обрасли с гъсти къдрави косми. Краката на този въобще не се различаваха от краката на Витан, но о какво вълшебство се случваше по-нагоре, където почваше гладката бяла пътека на корема.
Нямаше неприятни издатини, нямаше петна, нямаше бенки – бяла, равна плът, като снежен улей на съвършенството, като замръзнало през убийствена зима езеро – такава беше кожата по гърдите му. Обзета от невероятно любопитство, тя протегна ръка и го докосна – и отново се разочарова – кожата беше топла, както тази на Витан, а тя очакваше да усети януари под пръстите си.
– Пуснете го – нареди Мана на бодигардовете. Естествено и тримата бяха облечени в бяло – белият цвят на дрехите покриваше колкото се може повече от мъжете. Разбира се, всички носеха бели ръкавици, но ръкавиците на единия от тях изглеждаха зацапани. Изцапаните ръкавици предизвикваха опасно главоболие..
– Свободни сте – каза тя на бодигардовете и тримата едновременно, като бели шейни, плъзгащи се по снега на безукорното послушание, напуснаха бялото преддверие на нейната къща. Момчето остана пред нея голо до кръста, със смъкнати панталони, които побърза смутено да придърпа нагоре, скривайки от погледа ѝ част от бляскавата повърхност на корема. Това я ядоса.
– Чакай – каза тя, приближи се до него и отново дръпна панталона надолу, разкривайки невероятната белота, която я заслепяваше. Той посегна да я отблъсне, всъщност отблъсна я и в този момент тя видя, че ръцете му – дланите и пръстите – нямаха нищо общо с бялото му лице. Бяха матови и груби. Искаше ѝ се да ги няма. Да се е родил без длани и пръсти.
– Сложи си ръцете зад гърба – каза тя и го загледа в гърдите. После вдигна ръка – не, не биваше да го докосва, не желаеше да се разочарова от противната жега под тази прелестна кожа. Ръката ѝ, тъмна, с дълги красиви пръсти, изглеждаше като варварска орда на фона на неговата белота. В този момент птицата в евтината клетка започна да пелтечи нещо. Мана не можеше да понася птици, нито пера. Страхуваше се до смърт от птичи въшки, което разнасяли холера и тиф. Момчето светкавично се наведе към кафеза и в този миг тя видя белия му врат, който невероятно красиво се спускаше до ледения улей на гърба. Само едно кафяво петно нарушаваше съвършенството на неговата белота и това я ядоса.
– Слушай – каза тя на момчето, което стоеше наведено над кафеза с мръсната птица. – Ще ти плащам, ако идваш два пъти седмично тук.
– Ще струва скъпо – каза момчето наперено. – Много скъпо ще струва.
– Не ме разбра – отвърна тихо, с каменно спокойствие Мана. – Не искам да правя секс с тебе.
– А какво искаш? – момчето я гледаше, стиснало с объркан вид панталоните си, зацапаната му памучна риза на безвкусни квадрати, просната като гроб в краката му.
– Ще оставаш пред мен съблечен до кръста. Смъкни си панталоните – той не я послуша, а ги придърпа нагоре, нагоре, прикривайки пъпа, който без друго я дразнеше – от него се подаваха косми също както у Витан. Но коремът беше прекрасно бял.
– Ако не престанеш, ще извикам бодигардовете да те съблекат – каза Мана. Думите ѝ бяха спокойно издялани, равни като отъпкана пъртина в снега. Момчето я гледаше объркано, а тя наблюдаваше гърдите му, лицето му, спокойно, делово, наслаждавайки се на равната бяла прелест.
– Няма да те докосвам – каза му тя. – Искам да виждам корема ти. Пъпът не ме интересува. Дръж си ръцете зад гърба. Ако ги размахваш, ще ти плащам двойно по-малко.
– Колко? – попита момчето. Гласът му беше омекнал, счупен глас, който тя не хареса. Обичаше да гледа хората, не да ги слуша.
Тя назова една сума. Момчето започна да кашля, гърдите му подскочиха, белотата им заприлича на лунна пътека, на сребро, което я накара да престане да диша за миг.
– Е? – попита тя.
Той не можеше да престане да кашля, лицето му порозовя. Това я подразни.
– Ако се изчервяваш, ще ти плащам половин цена – заяви Мана.
– Утре да дойда ли? – попита момчето. Тя не му отговори, наслаждавайки се на бялото вълшебство върху гърдите му. – Кой ще ме пусне да вляза? Изрече стреснато той. -Тук не може да се влиза.
– Ще изпратя кола да те вземе от входа на Съдебната Палата – подхвърли Мана, без да вдига очи към лицето му. – Бъди точен. Ако закъснееш, бодигардовете ще те бият.
Огледа го внимателно още веднъж, намери пипнешком дистанционното за щорите – в нейната къща всичко си имаше място и никога не попадаше другаде. Веднъж дистанционното се бе хлъзнало на дивана и тя боледува цяла седмица.
Белите щори послушно се спуснаха като опитомени водопади и птицата в кафеза започна да цвърчи.
– Накарай я да млъкне – каза Мана, после с другото бяло дистанционно запали две нощни лампи. Кожата на момчето изглеждаше още по-красива, като мляко преди да кипне привечер – тя никога не беше виждала кипнало мляко, но така си го представяше. После угаси и лампите и от него остана светлосиво петно в пълния мрак на стаята – петно, което имаше неясни, но красиви очертания.
Мана извади пари. Витан в това отношение беше прекрасен съпруг – никога не я питаше защо са ѝ толкова. Оставяше ѝ пари, във всяко чекмедже, на всяка маса. Тя запали лампата и вдигна щорите. Трансформацията на невероятната му кожа я заслепи. Пред нея сякаш бяха цъфнали един милион кокичета.
– Не искам да гледам ръцете ти – напомни му тя, когато момчето посегна да си вземе парите. – Дръж ги зад гърба. Сивото птиче изцвърча и Мана блъсна кафеза.
Той взе парите и снопът банкноти започна да разяжда разтопеното сребро на разтрепераната му ръка.
– Искаш ли да направя нещо? – попита невярващо младият мъж. – Да окося ливадата? Да отида на пазар? – Той вече се бе навел към мръсната риза на пода. Цялата вселена понечи да напусне къщата ѝ.
– Довиждане – изрече равно тя. – За да съм сигурна, че ще дойдеш, ще задържа този пискун. Всъщност ще го откупя от тебе и ще го хвърля на някоя котка да го изяде.
– Не – каза момчето, но тя въобще не харесваше гласа му и не се интересуваше от това, което говори.
– Всъщност – изведнъж каза тя, досещайки се за нещо. Донеси ми бяла птица. Може да е евтина, но искам да бъде бяла и малка.
– Каква порода искате?
Но тя не харесваше гласа му, очите ѝ, потънали в безконечния леден блясък на гърдите му, бяха толкова щастливи, че сигурно можеше да полети.
– Ела утре с бяла риза, бял панталон, бели обувки.
– Нямам пари…
Матовата ѝ ръка пламна, преплува бялата повърхност на масата, но не пожела да го докосне.
– Утре точно в пет – каза тихо тя. – Не обличай ризата си, докато излизаш, моля.
Той я погледна учудено, опита се да хване погледа ѝ, но той бе полепнал по гърдите му, разстлан на тънък, но здрав слой по тях.
– Довиждане – смотолеви той, но тя не реагира. Бе останала неподвижна, с пламнало лице, с горещ поглед, останал далеч от него, от думите му, слял се с кожата му, от която той се срамуваше.
– Казвам се… Боян – измърмори мъжът, но тя не обърна внимание на името му. – Толкова съм безцветен – той посегна да прикрие гърдите си.
– Ръцете зад гърба, моля – предупреди го Мана с пламналото лице.
Той си тръгна, не посмя да се обърне, вървеше гърбом към вратата, обърнат с лице към нея, а тя стоеше неподвижно зад кафеза със сивата птица, внезапно онемяла като камък. Изведнъж гърба му се блъсна в нещо студено – бялата полирана врата, толкова бяла, че когато се обърна към нея, очите го заболяха. – Довиждане – избъбри той, но тя не отговори.
В преддверието седяха двама възрастни хора – мъж и жена. Боян в първия момент не можа да си обясни какво го бе поразило у тях, но после изведнъж разбра – и мъжът, и жената имаха мургави, съсухрени лица, годините бяха издълбали дълбоки оврази по челата, около очите и устните. Кожата едва се крепеше върху тези стари кости, но косите и на двамата бяха болезнено бели – гъстата, чорлава коса на мъжа и мишите кичури на жената над сбръчкания ѝ врат. И двамата бяха облечи в бяло. Обувките – бели, блестящи и големи, светеха под гротескно тънките крака на жената.
Навън беше есен, дърветата стърчаха с голите си проскубани клони, въздухът беше кафяв, зимата очакваше зад ъгъла, притаила ледените си зъби над покривите. Той трябваше да намери бяла птица, някаква бяла птица.
На другия ден точно в пет Боян и кафезът му с един опърпан папагал, който нарече със срам Грозника, очакваха в бялото фоайе пред бялата ваза с белите цветя, но младата жена не се появяваше. На масата имаше сноп банкноти, които папагалът изгледа подозрително с плиткото си око. Боян започна да се притеснява – беше си купил бели панталони, фланелка, сако и изглеждаше като глупава бяла мечка в тази стая. Усещаше как очите му го болят поради липсата на други цветове. Изведнъж влезе тя. Той се опита д да привлече погледа ѝ, но тя въобще не се обърна към него, само каза: – „Свали си сакото и фланелката“, приближи към кафеза, вглеждайки се в птицата, после погледът ѝ отново се разстла по гърдите му, мек син слой, който го смущаваше.
– Гладен си – реши тя и остави пред него няколко бели шоколадови бонбони, които бе стискала в ръце. Боян не ѝ отговори, веднага налапа първия бонбон, усещайки очите ѝ като прежда, бавно оплитаща мрежа около цялото му лице.
– Можеш да ме докоснеш – каза той, но Мана направи съвсем друго – ръката ѝ се пъхна в кафеза, папагалът грозник започна да цвърти, но тя не обръщаше внимание на звука. Стисна полека шията му и между пръстите ѝ остана настръхналата му бяла глава с огромния клюн и облите очи, които гледаха лудо и диво. Скоро птицата престана да цвърчи и краката ѝ увиснаха безпомощно надолу.
Ужасен, той си помисли, че Грозника наистина е мъртъв, кристално бял, като безформено парче от потник в чинията с просо.
Жената протегна изопнат показалец и докосна шията на Боян. Досегът бе траял част от секундата, но през цялото му тяло – от мозъка до ноктите на пръстите премина див ток. Той стоеше безпомощен, без да посмее да мръдне,
– Изчерви се. Това е много грозно – отбеляза тя, после ръката ѝ бавно се спусна надолу по гърдите му, спирайки върху равната, идеално гладка плоскост на белия корем, като свърх-нова звезда от лед под матовата ѝ ръка.
– Художничка ли си? – измърмори безпомощно той, неспособен да помръдне, усещащ, че погледът ѝ не се интересува от него, от просото и от мъртвия папагал в краката му. – Художничка?
Тя не отговори. Пръстът ѝ продължи да се спуска под бялата плоскост на корема, под обраслия с гъсти косми пъп. Дивият смазващ ток го захлупи, превръщайки го в сляп път към нея. После тя взе една от салфетките на бялата маса, скри с нея гъсто обраслите косми на пъпа, които нарушаваха съвършената белота на неговата кожа.
– Не искам секс – каза тихо тя. – Не говори. Не ми харесва гласът ти.
След това пръстът ѝ тихо, като матов залез се покатери към слънчевия сплит, гръдната кост, към фината му брадичка, която изглеждаше сребърна луна в бялата болка на стаята ѝ.
– Донеси друга птица, по-бяла от днешната.
На излизане Боян видя в преддверието едно момиче – много странно момиче, облечено в бяла рокля, с кафез в ръка. В кафеза малка птица – съвсем бяла, ослепително бяла птица. Боян не знаеше какво го бе поразило. Едва по-късно се досети, че кожата на лицето на това момиче беше изумителна – никога по-рано не бе виждал такава белота.
Съвършена, без петънце, белота, на която веждите изглеждаха като горчив упрек, а устните, тънки, почти невидими, бяха само намек за извинение върху бялото съвършенство на лицето ѝ.
