1.
Понеже това, което следва, е превод от английски, сблъскваме се с известна трудност. На английски есето се казва „The Shoppi Mind“, и това е така естествено, както е естествено да се каже „The Hoppi Mind“ (за далечните братовчеди на шопите индианците от племето хопи), или „The Saxon Mind“, „The Protestant Mind“ и.т.н.
Но забележете – и за индианци, и за саксонци, и за протестанти англичаните употребяват една дума „майнд“, което грубо казано значи „мозък“. Може да значи и мисъл или мислене, разбира се, но и в единия и в другия случай думата се употребява и за племе, и за етническа група, и за духовно течение. И католици, и индианци, и германци еднакво имат глава и мислят, имат своя мисъл като колективно понятие; като философско-духовнo-религиозна насоченост.
В отчаяния си провинциализъм културният българин обаче е много чувствителен към това да не го вземе някой за примитивен дивак или за селяндур, или за културно изостанал, а да е ясно, че се е приобщил към цивилизования свят, докато неговите селяни и шопи – уви! – още не са. Представители на българската Мисъл са господин Кръстев или Пенчо Славейков, или Михалчев; обезателно някой, който е следвал в Германия или Франция. Селянинът мисли, но няма Мисъл.
Ако кажеш „шопска мисъл“, ще те обвинят в национален нихилизъм, колкото и абсурдно да изглежда. Ще кажат, че принизяваш българската философска мисъл. Никой не се запитва колосите на световната философска мисъл, на религиозните движения, на проникновеното навлизане в същността на нашето битие – кой от тях е следвал в Хайделберг или Сорбоната? Исус? Мохамед? Буда? Лао Це? Все сандалии, все магаре яхат, все на гърба на гърбат вол се влачат – не в пискюллията пайтони на Шанзелизе и Кененщрасе, или както се казва там.
Отчаян провинциализъм! Моят познат Савата например извади друг аргумент по този въпрос: Шопът не може да има Мисъл, защото писука дисхармонични народни песни, докато немецът има Бетховен. Само че Бетховен базира музиката си, Сава, на германската народна музика, на писуканията на германските цървулковци, но, разбира се, не му минава през ума да бъде потиснат, че е провинциален, или да се мъчи да скрие селяните си под миндера, за да не се изложи. Напротив. Когато има банкет, извиква ги от конюшните, приплакне ги надве-натри, сложи им по една перука и им тикне цигумилките в ръцете да изкарат по една немска друсаница на гостуващите маркграфове и щерките им. И това, което те свирят, си има определена музикална форма, разбира се. И тази музикална форма се нарича хорална музикална форма. И нататък в историята композиторите на графовете, дето командват селяните на Германия, са я развили до формите, които днес пазим святи от германската народна музика. И е чудна! По същия начин композиторите на индуските махараджи и на халифите, и на могулите са изграждали дворцовите си композиции върху музиката на акшаните или на неправилните тактове на индуската народна музика. И е чудна и тя! И така нататък. В китайските дворци, в японските храмове, в тибетските манастири? Същото е. Навсякъде по планетата музикалният цървул се развива в украсен с диаманти папук и тупа в такт облагородените народни друсаници в дворци, палати и резиденции. Провинциалистите обаче ги е срам да излязат от цървула на своя селянин и целуват цървулите на чуждите селяни – каквито са и германските, и индуските, и японските, и негърските цървули в американския джазов симфонизъм на Гершуин и Копланд.
Така е и с философията. Най великият китайски философ Лао Це е не по-малко селянин по дух от селяните на Елин Пелин от разказа „По сенокос“. Българската народна философия е монистична, така както са народните философии на сродните племенни и етнически групи на българина. Каквато е и философията на самия Лао Це. И тъй като шопът (след безкрайното културно „квасене“ на българина с всякакви религии и всякакви държавни устройства и строеве и всякакви порои от култури и обичаи) щастливо е поостанал настрани от руслото на държавното строителство, той най-добре е запазил корените на българския народен монизъм.
И това есе, следователно, ще бъде преведено под заглавието „Шопската Мисъл“.
2.
На имения ми ден през хиляда деветстотин и еди коя си година, трябва да е било седемдесета, тръгнахме с Пешето Рашков за Рожен да щракнем стотина диапозитива за една книга, която правехме заедно за малкия иконостас на тамошната стара църква, и някъде към Мало, Голямо или Средно Бучино изпързаляхме колата по един лед, джаснахме едно дърво и получих сътресение на мозъка. Време било да се запозная с шопската мисъл.
Свестявам се след двайсетина минути и един милиционер пита:
– Как си, виждаш ли, чуваш ли, знаеш ли кой си?
– Знам! – казвам. – Ти си милиционер, а това е Петър Рашков.
Само че не му казвам, че го виждам двоен и с Пешето стават четирима. И че му говоря по някакъв безжичен телефон, от долния свят към горния.
– Ами идеално – каза милиционерът – все пак извикахме бързата помощ...
В болницата на „Червен Кръст“ трябва да лежа една седмица в една стая, която се нарича „граничното отделение“, и сигурно значи, че тук са тези, дето са на границата между този и онзи свят и могат едновременно да видят какво е оттатък и какво е тука; какво е в живота, който продължава да си тече (идва Стоян Дългия, наднича през прозореца да види жив ли съм, и всички питат: „Тоя на какво е стъпил?“); и в същото време, като те повлекат мътните, можеш да видиш какво е оттатък, където всъщност няма нищо освен една остра болка – вечна болка по това правилно ли си си изживял живота, правилно ли си сдъвкал и благодарил за микроскопичната бучка кашкавалче, която природата ти е дала да си кусаш.
Седем легла и в тях четири души лежим от сътресение на мозъка. Трябва да лежим седем дни. Кризите се явяват на третия ден и после на седмия – така е направен мозъкът. Ако ги няма докторите на третия ден – „Сбогом, прощавай, любима, мила. Аз тръгвам вече в незнаен път!“ Прескочиш ли, и то не е отърване. Има някакви чаркове дето се въртят и пренареждат, трупат нещо криво и нефелно и хоп, на седмия ден пак може да има тичане с бели престилки и маркучи, паравани да се правят да не гледат колегите ти от околните легла как се блещиш, докато най-дебелия доктор скача трупешката върху сърцето ти да го подкара. Прескочиш ли седмия ден – лекичко започва да достига до теб познатият глас на любимата от през девет планини в десета:
„Либе ле, либе ле, да не прокопсаш, отде взе, отде взе гащи да дойдиш...“
До прозореца е леглото на един счетоводител от ТЕЦ-а в Мало Бучино. Млад, якичък, с поразредена коса, остригана ниско, мълчи нервен, бърза да си върви. Нападнали го в тъмното юнаците от някаква бригада, на която той не искал на признае надниците, стоварили му една тухла на главата, и той просто напира, иска да върви да се оправя. Не го пускаха, не го пускаха, и накрая – след като мина прага на третия ден – подписа, че заминава на своя отговорност и изчезна без да каже една дума. Тоя наистина беше без Мисъл. Ни шопска, ни тракийска.
До него бях аз. Сливенец; един от царете на източнобалканджийската мисъл, който от трийсе и четири години живееше в Шопландия и още не бе успял да прозре какво се крие зад шопската Мисъл. Но сега, когато виждах бай Цвятко айтозлията отсреща и бай Петко от Горубляне през едно легло щях да проникна и да разбера всичко. Страшимиров – бягай оттука!
Бай Цвятко току се надига от леглото, стърчи над възглавниците голям, червендалест, къдрокос, едрочел, и свети с разредените зъби на вечната си усмивка. Разправя, мести се от лакът на лакът и разправя, и разправя, и разправя, и иска да реагираш, муши те, шиши те да участваш в разговора, да го приемеш целия и да го обичаш, и той да те види кой си, и да те очарова. От Айтос. Водопроводчик на същата тази болница, в която лежим. Заплатата му стотак и още двеста изкарва – хвали се – частно; де на приятели, де на черно слага бойлери. И още триста от свинете, които гледа за Балкантурист в някакъв кален дол из баирите между Банкя и Факултето.
– Пара колкото щеш бе, бай Петко, за жената, за децата, за внуците. Нали така. Само да съм на крака и да хвана пак гаргата (демек водопроводния ключ). Нали така?
– Ти си знаеш! – казва неопределено бай Петко и гледа в тавана.
– Как аз си знам, бре шопе! Не виждаш ли как ме обичат. Как плачат за мене! А!
– Ти си знаеш.
Плаченето го плаче една от чистачките на болницата. Млада женица, със забрадка, срам я да идва при него пред чужди хора, но не може да не идва, защото – не го обича, не! – боготвори го. Носи евтини марципанови бонбони в грозни кутии, свие се до леглото и плаче. Ами ако умре. А той, по-красив и по-щедър и по-висок от бога Юпитер, току я помилва по рамото и вика, сякаш му е внучка: „Стига, стига де! Всичко е наред!“
Тя си отиде и идва жена му. Едровата, яка жена, с дъщерята и сина. Идват и внуците. Трупат се на голям, любящ, уплашен грозд около Цвятко и го гледат в очите, защото животът не можеш да си го представиш, без той да е жив и да сипе слънце отгоре им, и енергия, веднага щом влезе в дома, да ги огрее. И той им нарежда какво-що. Отидат си и като вземе да се здрачава, той пак щръкне сред възглавниците; време е за вечерни приказки:
– А, шопе! Виждаш ли как ме обичат, а? А ти какво мълчиш в кьошето и никой не идва при тебе. Де са твоите хора?
– Тая дето иде с децата при тебе, коя е? – пита бай Петко, въпреки че знае коя е, разбира се, но е шоп и пита отдалеч. Като някогашните печенеги, които са докарали на конете си генетичната му памет, като някогашните им роднини американските индианци, като сибирските им братовчеди якутите, той трябва да язди един-два символични кръга около жертвата си преди да я трупяса, за да не убие и духа й, който трябва да се остави да премине отвъд.
– Коя бе? – хили се бай Цвятко.
– Тази жена, дето води децата.
– Жена ми, коя! Не виждаш ли?
– Какво виждам е друга работа, аз тебе питам да ми кажеш.
– Е?
Мълчание, защото сега идва.
– Тази, младата жена, дето идва и плаче, коя е?
– Как коя? Гаджето бе! – Бай Цвятко сияе. Най-сетне е решил да си признае шопът, че тоя айтозлия е мъж и половина. Само че шопът мълчи и така го слага на мястото му.
– Е, и к’во? Лошо ли е? Аз съм мъж бе, шопе; жените ме харесват, семейството всичко има. Абе живее ми се бе! Лошо ли е? – Така сияе, така извира сила и красота от бай Цвятко, че помита ситния горублянчанин. Но той гледа в тавана, без да отклони поглед дори за секунда, и казва:
– Така не требва!
– Как не трябва! – Цвятко скача на лакът. – Ти не си ли бил млад, бе. Не си ли онождал булките? А? Какво се преструваш на светец?
И ето че нещо мръдва от ъгъла, и Петко за пръв път извръща поглед към нас, и очите му святкат като на вълк, а гласът му леко трепери:
– Море, не съм ли!...
– Видя ли? – сияе Цвятко, но шопът не го чува.
– ... Като живеех у наше село преди да го залее язовирот, и като се връщаме от Лозен, от балкана, дето имахме царевичаци, и сме копали аз и една-две жени и конъо сам си кара по пътя, и спира на чешмата, щото си знае, а аз я гнявим вътре едната връз царевичака, а другата си запретнала полата на чешмата и си мие ония бели карака, дето съм текал по тях; и като свърши и аз свърша, па се сменят. Море не съм ли!
– Видя ли! – сияе Цвятко; щастлив е миролюбецът в него, защото най-сетне колегата му по стая и страдание се е съгласил с неговия възглед за живота. И точно тогава изневиделица томахавката профучава през стъмнената стая.
– Правил съм го и още как, но не е било право!
Ха сега де!
Не е право! Не трябва така! Не е хубаво! Това може да се чуе навсякъде, бях го чувал и от обикновените хора, сред които бях израснал в Сливен и които бяха изградили моята скáла от ценностти. Но същите изрази тук не звучаха ли като цитат на правила от известен код на морално поведение?
Бях четиридесетгодишен и за пръв път в съзнателния си живот чувах от устата на един неподправен човек (не поп, не партиен секретар, не браннически четник, не тиквеник някакъв, който от това ще получи служба и бакшиши) да излиза морална оценка, която не допуска сенчица на релативизъм. Няма тука „карай бе, човещиния“, няма тука „всички го правят“. Изправил си се пред оттатъшното, жена ти идва може би на смъртното ти легло. Какви са тука тия любовнички! Така не бива!
Жената на бай Петко дойде само един път. Малка, суха като него, забрадката черна и тя самата черна и присвита под нея. Донесе нещо за ядене, Петко го изяде. Може би му донесе една чаша вода по едно време. И си отиде. И чувстваш, че ако й дадеш да вдигне една юрта в снега, ще я вдигне за двайсет и осем минути, и ще лумне вътре огън, и ще насядат децата, момчетата вдясно, момичетата вляво и Петко точно където е Полярната звезда, за да може, като погледне през отвора, откъдето излиза димът, по звездите да познае на коя точка северна ширина и източна дължина от безбрежния евроазиатски континент се намират. За двайсет и осем минути, въпреки че от шестстотин години рибонуклеиновите панделки в мозъка й, които помнят как се вдига юртата, не са давали такава команда.
Четирсет години сe бях гордял с това как моите роднини, тракийците, умеят да бранят живота и красотата му, как работят, как при всички условия на живота, през всички правила и норми намират пролука да се веселят, да се смеят, да имат вино, риба на масата. Как ще направят най-големия гювеч с прочутите сливенски петнайсет тюрлии зарзавати вътре и как ще вдигат наздравица хем самоиронична, хем самодоволна, хем радостна, хем закачлива: „Ха сега! Няма ги вечи клъстити гювечи!“
Сливенското също бе строго изградено общество. С всичките му там: Не е право! Не трябва така! Не е хубаво! Тези запрети обаче вървяха с много по-практични неща, като единственото всеобхватно и най-голямо правило бе семейството да оцелее, градът да оцелее и да е радостен, здрав и весел. Жизнен. Не е право да се настроят комшия срещу комшия. Не е хубаво да наскърбиш човек, или да не почетеш и благодариш за жеста му. Всичко това трябваше да се учи строго, неотклонно, с наказания, с пръчка ако трябва; но то бе насочено в крайна сметка към неща колкото и важни, все пак практични: как да се съхрани семейството, как да се запази племето, как да се заякчи махалата и града.
Никой не можеше да воюва така както сливенци – съкрушително, ураганно... Помня селата ни като въстанаха по кооперирането – Зимница, Стралджа, Речица, Голямо Александрово, Сотиря... И как нападнаха с ловни пушки и бетелци погребите при Дебелата кория, за да се въоръжат. И как като не успяха да превземат погребите и се изтеглиха в Сините Камъни, почнаха да ги бухат с минометки и самолети. И как избиха толкова хора, колкото цялото ни хайдушко пренадуто движение; и всичките комити и воеводи от нашия край не можеха да им стигнат и до коляното.
И все пак то бе битка за този тук живот, за този тук орешак, това лозе, за тези гювечи, вино, празници... То бе фронт за реда и живота на тези хора. Биха ги и млъкнаха. Свърши. Шопът обаче, шопската Мисъл, имат „добро и лошо“, „трябва и не трябва“, „хубаво и грозно“ извън селото, извън фронта и битката, и съкрушаването на опита.
Дотогава, докато не срещнах бай Петко и не го чух, цели 40 години навътре в живота си не знаех, че българинът има абсолютна, абстрактна, вечна, извън историческа и извън всякакви обстоятелства скала от морални норми.
3.
Асен Христофоров също бе тракиец. От Пловдив. От богато семейство. Работехме с него и с Цветан Стоянов на виличката му край Говедарци повече от месец – денем превеждаме, вечер си приказваме на газената лампа за какво ли не, но разговорът най-вече се въртеше около неговия прочут герой Вуцидей и другите прототипи от книгата му „Мацакурци“ и помня, че го питах какво се е захванал толкова с тези шопски селяни. Той ми обясни, че го привлякла една поразителна особеност на шопа, с която се сблъскал при дългото си общуване с него. Поразило го това, че тяхната съпротива срещу неправдата отива далеч отвъд всякакъв практически социален и политически смисъл, нещо непознато за нас, тракийците. Когато ми разказваше всичко това, Христофоров ми го разказваше като учен социолог, но за съжаление аз мислех, че ми говори писателят в него. Не всички истории бяха влезли в книгите му за долината на Говедарци и тук ще ви преведа само една, която хвърли доста светлина по това, за което става дума.
По онова време цялата водосъбирателна зона на Искровете се охраняваше, за да се пази уж водата на язовир Искър от диверсанти и врагове на народа. С това обаче хилядите хектари непроходима борова гора бяха станали ненаселен резерват и ако някой искаше да пусне диверсант, пускаше го точно там.
И ето ти един хубав божи ден седи в нелегалната си колиба един стар-прастар мацакурец, който крие там от текезесето няколкото си овци, и както си седи рано-рано преди разсъмване и се чуди да се събужда ли или още да спи, отеква из циркусите звук на самолет и точно в посока на колибата се спуска бялата гъба на парашут.
Мълчи нашият човек; потапя се в пропъстряващата шума, да види какво ще стане, и ето ти отдолу за беда тича запъхтян един горски стражар и тича право, където ще кацне парашутът.
– Хей! – вика горският и вдига пушката над главата си да види оня, както се спуска над короните на дърветата, че работата е сериозна. – Горе ръцете!
Парашутистът обаче изшива един тигел куршуми отгоре му и горският става на решето. Трениран човекът. Сетне се търкулва на поляната и почва да дърпа парашута, а горският приритва и толкоз.
Докато парашутистът си прибира парашута, нашият мацакурец стои невидим в шумата. На стотина метра е от него и никой ни ще го чуе, ни ще го види. И... излиза на поляната:
– А бе! – подвиква. – Оти утепа човеко?
Ха сега де!
Диверсантът се завърта към него с готов автомат и като го гледа такъв, едвам стои на крака, вижда че няма какво да го застрелва, защото два дена ще му трябват да стигне до село.
– Трай, трай, дядка, че и тебе ще те очистя!
Обръща се мацакурецът и си тръгва към гората целият на игли, и мърмори възмутено, да го чуе оня:
– Дуня!
С една дума – какви времена настанаха! Да се стрелят хората, без нищо да имат един срещу друг – иска да каже.
Защо се обажда тоя шоп? – питаше Христофоров, но аз и Цветан се смеехме, защото – както вече казах – мислехме, че Асен си прави писателски драми и ги засуква, и си измисля, да види дали не може да стане някой разказ от тях. А Асен се сърдеше, че не искаме сериозно да се отнесем към това, което ни казва.
4.
За шопската мисъл беше важно да се разбере, че като нещо не бива, не бива, защото тако го иска „онодето“ на живота, а не защото ще се загуби или ще се спечели нещо; не защото така казва законът. „Ете на законо дъската му лопа...“ – казва Елин Пелин. И продължава: „ама инат чинем на цела Европа“. Не само на цяла Европа, не само на цялата цивилизация дори, не само на историята на човечеството, ако искате; защото което си не бива от себе си си не бива и това си е!
Моралните норми, според шопската мисъл, са абсолютни и не са обществено-исторически обосновани.
Никъде не зная и никъде не съм виждал, никъде не съм се сблъсквал с такава абсолютност като вселената на шопа: тази черна дупка, която поглъща време и пространство, в която няма ред, власт, история, събития, ставане на неща; този космически хем ужас, хем великолепие, с който съществуваме чрез безсмъртната си природа. И трябва да се освободиш от исторически маркираната си личност, от индивидуалното си съзнание и да забучиш:
„Темно, ете, темно брате
като у катраница...“
Не. Няма да се разсее това „темнило проклето“, братя шопи, братя печенеги и мацакурци, защото историята ни е изскубнала от нашето абсолютно митологическо съзнание, ограбила ни е от абсолютността на времето и пространството и ни е закотвила в една точка – Горубляне – и в едно време – тоталитаризма от втората половина на двайсети век; и от това което сме били, е останало само едно куче, дето лае у полето като въртоглаво!
И сега зная с абсолютна яснота, че ние – тракийци и шопи – сме братовчеди, но сме от различни етнически групи. И зная, че като стигнахме до този тук исторически вододел малко преди средата на века, ние, тракийците, както сме замесени с топлия и уютен градски живот, за да оцелеем, предадохме катраницата на беззвездното си поле и се оттеглихме в гюловите градини на любовта, щастието, здравето, труда, играта и смеха. Нека децата ни вървят добре – си казахме – пък каквото те направят, това ще бъде. Нас ни биха.
Нашите братя шопите обаче, далеч от чемшировите градини с високите бели дувари, дълбоките хаети и прустовете, далеч от сенчестите сечаци и благоуханните чемшири и рози на юга ни, останаха да се лутат из снеговете на Витоша, Рила и Ком, и не щат и не щат да проправят ясна пъртина; само овчите им кожуси забърсват безпосочната им диря.
Историята ни като желязна клетка е зинала да заключи шопи, мацакурци и останалите там, в рамките на днешния ден, за да им отнеме изначалните души. Как се измъчва духа им, как святка в очите им, и в думите им, и в стиховете, и песните им пламъкът на моя бай Петко от граничното.
Коста Павлов – друг шопски поет с родно село, залято от язовир като бай Петковото, тоя път село Студена. Как излиза той от шумата над забранената водосъбирателна зона, въпреки че никой не го бута да се клати, примигва смутен и уплашен от отговорността на средновековен моралист, която поема, и застава право пред дулото на ченгета и сноби, дори баш в центъра на разкекерчените марксически диверсанти, спуснати да видят сметката на нашата култура в кафенето на писателите в София, за да им каже:
– А бе! Защо утепахте душата на народа?
И как тръгва да се прибира с кучетата си обратно в шопската джунгла, на тръни, да не заплющят куршумите по гърба му. И как са му отвратителни тази фотографки, дето го снимат контражур, тези разцвилени литературни коне. За каква човещиния може да става дума тука! Никаква човещиния! За какво: „Е, карай да върви!“ Не може така! Има морал, има чистота, и те са вложени в природата ни и всички кривеници са лъжливи, лъжливи, жалки, жалки.
Или кюстендилецът Биньо Иванов. Плюл е на историята той, плюл е на еволюцията. За него „времето тече назад“ (или напред – все едно – както си иска!). Човекът не живее в „историята“, а в една морална сфера, една безгранична вселена на абсолютното добро и зло и или упражнява натиск върху стените на тази сфера да расте, ако може, или тя ще се сгромоляса отгоре ни и ще ни остави под развалините си, ако не сме силни. Ние сме извън прогрес, време и еволюция; ние сме вътре в беззвездната катраница на абсолютните стойности и само това, което направим като част от всемирното съзнание, ще остави следа. Паметниците и текстовете – на боклука!
И още един студенец – Борето Христов. Умряло е абсолютното. Отишъл си е Бащата сред тревите и не се е върнал, и няма да се върне. Може би не може повече да се упорства като бай Петко, Коста, Биньо. Мама ще се жени, но за какво, за кого – всичко в света около нас може да е добро и хубаво, но – уви, тъжно е – уви, не е нашият абсолютен свят. И ето, сядат. И ето, говорят за здравето и чистят трохите от масата с този кой знае откъде дошъл човечец. И тя ще си легне до рамото на непознатия – до новия живот, до примирението в релативността на европейската цивилизация, до сносния живот, до сигурността, но всичко това е страшно, защото сърцето на абсолютното остава да тупти като вечно обвинение в корените на новото брачно ложе.
Някой ден, когато сложат една дъсчена маса в кръчмата на село Дървеница – и това ще стане! Уверявам ви! – за да записват за шопи, кажете ми. Искам пръв да се наредя на опашката. Ако няма шопска Мисъл, кой има Мисъл? Фойербах ли? Маркс ли? Дюи ли? Глупости на търкалета.
Вече е време да кажем за това, което не бива, че не бива! Да го кажем и да обърнем гръб. Каквато и да е цената; без да мислим за цената.
А след това ще ви разкажа как слънцето никога не залязваше над Сливен.
Вашингтон, 1991 г.
