Драскулки – Есеистика

Няма друг по-естествен стремеж от стремежа към знание. За да го достигнем, ние опитваме всички средства. Когато не ни достига мисъл, прибягваме към опита,

Per varios usus artem experientia fecit:
Exempta monstrante viam

[Опитът с разни похвати открил е изкуство;
пътят бил е показан от примера
Манилий, I, 61–62.]

който е по-слабо и не така благородно средство; но истината е толкова необятна, че ние не трябва да се отказваме от никое средство, което би могло да ни доведе до нея. Разумът има толкова форми, че ние не знаем коя да изберем; не са по-малко и формите на опита. Следствията, които искаме да извлечем от сходството на явленията, не са много достоверни, защото явленията са винаги различни: най-всеобщият признак за всички неща е тяхното разнообразие и несходство. И гърците, и латинците, и ние вземаме като най-ярък пример за сходство между нещата примера с яйцето. Обаче намирали са се хора и по-точно имало е един човек в Делфи, който е откривал различия и между яйцата; той никога не е вземал едно яйце за друго; и макар да имал много кокошки, винаги можел да каже кое яйце от коя кокошка е.¹

Несходството самò се натрапва на нашите произведения; в никое изкуство не може да се постигне еднаквост. Нито Перозе, нито който и да е друг фабрикант не е в състояние да полира и избели гърба на картите за игра така, че да не могат даже и отделни играчи да забележат различието между тях, виждайки ги в ръцете на съиграчите си. Сходството, от една страна, не е така голямо, както различието, от друга². Природата сякаш се е задължила да не създава нищо, което да е напълно еднакво с друго.³

При все това аз не одобрявам мнението на оня, който е мислел чрез множествеността на законите да обуздае произвола на съдиите, давайки на всеки отделно парче;⁴ той изобщо не е разбирал, че възможностите за свободно и широко тълкуване на законите са толкова, колкото са и самите закони. Подиграват се ония, които смятат, че ще намалят или спрат нашите спорове веднага щом ни припомнят едни или други думи от Библията. Толкова повече, че нашият ум намира не по-малко поле за контролиране на чуждите мнения, отколкото за изложение на собствените и че тълкуването е по-малко неприятно и досадно, отколкото измислянето. Ние видяхме как оня, който разчиташе на множествеността на законите, се излъга. Защото у нас, във Франция, има повече закони, отколкото във всички останали страни, взети заедно, и даже повече, отколкото би трябвало да има, за да се уредят всички светове на Епикур:⁵

ut olim flagitiis, sic nunc legibus laboramus

[Както по-рано ни тежаха безчестията, сега ни тежат законите.
Тацит, Annales, III, 25.]

И нашите съдии прибягват до толкова различни тълкувания и решения, че, струва ми се, никой никога не е имал такава свобода и такава възможност за произвол. Какво спечелиха нашите законодатели, когато избраха сто хиляди примера и отделни факти и към тях прикрепиха сто хиляди закона? Това количество в никакъв случай не съответства на безкрайното разнообразие на човешките постъпки. Умножаването на нашите измислици не ще достигне многообразието на отделните примери. Прибавете към тях още сто пъти толкова – измежду събитията на бъдещето не ще се намери нито едно, при което сред това огромно множество от отбрани и записани примери да се открие такова сходство, че да не могат да се намерят различия, които биха изисквали различни съображения при обсъждането им. Малко съответствия има между нашите действия, които постоянно се променят, и законите, които са фиксирани и неподвижни. Най-желани са ония от тях, които са най-редки и най-прости и най-общи; при това аз смятам, че е по-добре въобще да нямаше закони, отколкото да ги имаме в такова изобилие, както сега.

Природата винаги поражда много по-справедливи закони от тези, които ние създаваме. Доказателство за това е „златният век“, който описват поетите, а също и онова състояние, в което живеят народите, които не познават други закони освен естествените. Измежду тях има такива, които за съдии при споровете си използват всеки пътник, който мине през техните планини. А други избират в пазарен ден някой измежду тях, който решава всички разногласия на място. Нима би било лошо, ако и у нас най-мъдрите решават всички спорове по тоя начин в зависимост от обстоятелствата, пред очите на всички, без задължителен пример и без установяване на връзка с миналите и бъдещите подобни случаи? За всеки крак съответна обувка. Крал Фердинанд,⁶ изпращайки колонисти в Индия, мъдро решил сред тях да няма никакъв школски правник, страхувайки се, че и в този нов свят ще се умножат делата, защото като наука юриспруденцията естествено поражда спорове и разногласия;⁷ той, както Платон, е смятал, че правниците и лекарите са лоша провизия за една страна.⁸

Защо нашият обикновен език, толкова удобен при всяка друга употреба, става тъмен и неразбираем в договори и завещания и защо този, който се изразява така ясно, каквото и да говори и пише, не намира в юридическите документи никакъв начин да изкаже мислите си така, че те да не предизвикват съмнения и противоречия? Това е само защото велможите на едно такова изкуство, полагайки изключително старание в избирането на тържествено звучащи думи и създаването на изкуствени формулировки в клаузите, така претеглят всяка сричка, така прецизно обработват всеки набор от думи, че самите се заплитат и объркват в безкрайните риторически фигури и дребни казуси, които вече не попадат под никакви правила и предписания и не могат да се разбират от никого.

Confusutü est quidquid usque in pulverem sectum est.

[Това, което е разделено на части дотолкова, че се превръща на прах, става неясно.
Сенека, Epistulae, 89, 3.]

Кой не е виждал как децата се опитват да натрупат накуп известно количество живак? Колкото повече го мачкат, месят и се мъчат да го подчинят на своето желание, толкова повече гневят свободата на този благороден метал; той убягва на изкуството им, раздробява се и се разпада на дребни капки, противно на намерението им. Така и тук: колкото повече тънкости, толкова повече съмнения у хората; нас ни подтикват да увеличаваме и разнообразяваме трудностите; ние ги удължаваме, разпръсваме ги навсякъде. Сеейки все нови и нови въпроси, нашите юристи, като прекрояват тези въпроси, затрупват света с несигурност и свади – също както земята; колкото по-дълбоко се оре и натрошава, толкова по-изобилна става.

Difficultatem facit doctrina

[Науката създава затруднението
Квинтилиан, X, 3, 16 (неточен цитат)]

Когато четем Улпиан,⁹ ние започваме да изпитваме съмнения; още повече се съмняваме, когато четем Бартол¹⁰ и Балд.¹¹ Трябвало е да се заличи следата на това безкрайно многообразие от мнения, а не да се мъти главата на поколенията с него.

Не знам какво може да се каже за това, но опитът показва, че толкова много тълкувания само разбиват истината и я разпръскват. Аристотел е писал така, че да бъде разбиран; ако той не е можел да направи това, някой друг, по-неспособен, или трети някой е щял да постигне още по-малко от него – от този, който излага собствените си мисли. Ние разкриваме съдържанието, но изливаме в него толкова вода, че го размиваме; от едното правим хиляди, като го раздробяваме и множим до безкрайност – както атомите на Епикур. Никога двама души не са имали еднакво мнение за едно и също нещо; и е невъзможно да срещнеш две съвършено еднакви мнения не само у различни хора, но и у един и същ човек в различно време. Най-често аз изпитвам съмнение в това, на което тълкувателят не е благоволил да се спре. Обикновено се спъвам по гладкото – както някои коне се препъват по равния път.

Кой няма да каже, че тълковниците увеличават съмнението и невежеството, щом тяхното тълкуване не облекчава разбирането на нито една книга, било човешка, било божия, от която светът има нужда? Стотният коментар ни отпраща към следващия, а той е още по-труден и по-сложен от него. Кога се е случвало да кажем: тази книга е достатъчно ясна, за нея няма какво повече да се каже. Това се вижда по-добре в съдебните дела. Нямат брой учените-юристи, нямат брой определенията и тълкуванията, на които законът придава авторитет. Но способни ли сме ние да сложим край на потребността от такова натрупване на тълкувания? Приближаваме ли се, макар и малко, към спокойствието? По-малко адвокати ли ни са нужни сега, отколкото преди, когато цялата тази маса от закони едва започваше да се натрупва? Не е ли вярно обратното – че ние затъмняваме и погребваме своето разбиране; и го откриваме наново само когато преминаваме през безброй огради и бариери. Хората не забелязват естествените недъзи па своя разум; той само рови и търси, обикаля непрекъснато, строи и се обърква в собствените си построения като копринената буба, задушавайки се в тях. Mus in pice.¹²

Той смята, че е забелязал отдалеч някаква светлина, някаква въображаема истина, но докато се придвижи до пея, преминава през толкова препятствия, през толкова трудности и нови задачи, че се зашеметява и обърква. Също както с кучетата от баснята на Езоп – видели някакво мъртво тяло на повърхността на морето, но като не можели да се приближат до него, започнали да пият от водата, за да пресушат пространството, което ги разделя, и така се удавили.¹³ Същото говорят и думите на Кратес за писанията на Хераклит – за тях бил нужен читател, който умее добре да плува, за да не го погълнат и удавят дълбочината и сложността на учението му.¹⁴ Ако се задоволяваме с това, което другите или самите ние сме постигнали в гонитбата за знание, това не е нищо друго освен слабост; човек с по-големи способности не би се задоволил с това. Винаги има място за следващия (както и за нас, разбира се); и път в други посоки; нашата любознателност е безкрайна; краят е на другия свят. Удовлетвореността на ума е признак на ограниченост или умора. Нито един благороден ум не ще се спре по своя воля на достигнатото; той винаги гледа все напред и се движи свръх силите си; неговите пориви са отправени към#1084; недостижимото; ако той не се движи напред, не бърза, не се поставя натясно, не страда, живее наполовина; неговите цели са без предел и без ограничения; неговата храна са удивлението, гонитбата, двусмислието. Както Аполон, който винаги е говорел двусмислено, неясно, уклончиво¹⁵; той не ни удовлетворява, а само разпалва любопитството ни и ни тревожи. Това е едно неравномерно и непрекъснато движение напред, без предводител и без цел. Нашите мисли се разпалват, надбягват се, като винаги едната поражда друга.

Така се вижда в ручея течащ,
води подир води без край влечащ,
как във поток неспирен все един
напреде бързат, други следват ги.
На предните все задните наблягат,
пред задните все предните си бягат.
Води все във води минават тук и
ручеят е същ, водите – други.¹⁶

Много по-трудно е да се тълкуват тълкуванията, отколкото да се изясняват нещата; и много повече книги се пишат за книгите, отколкото за други неща; ние само това и правим – съставяме тълковници. Навсякъде гъмжи от тълкуватели, а от автори – криза.

Нима най-голямата и най-славната ученост в наше време не е да можеш да разбираш учените? Нима това не е главната и последна цел на всяко учение?

Нашите мнения се трупат едно върху друго. Първото служи за подпора на второто, второто – на третото. Така – изкачваме се от стъпало на стъпало. И става така, че този, който се е изкачил най-високо, често получава по-голяма почит, отколкото заслужава; защото, издигайки се над последния до него, той го надминава само с един иглен връх.

Колко често, може би от глупост, съм се заемал в тази книга да говоря за самата нея! От глупост, макар и за това само, че бях длъжен да помня какво съм говорел за другите, които правят така; тия толкова чести заглеждания в собствения труд свидетелстват за това, че сърцето на пишещите трепери от любов към написаното и че даже резките и презрителни думи, с които го бичуват, не са друго освен преструвки и превзетости на майчинската нежност; според Аристотел самоизтъкването и самопрезрението често се равняват на високомерието.¹⁷ Дали моето извинение, на което, в дадения случай имам по-голямо право на свобода от другите, тъй като пиша само за себе си и за своите произведения, както за всички други неща, и тъй като моята тема съм самият аз, ще приемат всички,, не знам.

Аз се убедих в Германия, че Лутер¹⁸ е оставил след себе си повече разногласия и повече спорове относно учението си, отколкото самият той е имал относно Светото писание. Нашите разногласия са чисто словесни. Аз питам: какво е това природа, сладострастие, кръг, замяна? Въпросът е изразен с думи. Отговорът също се дава с думи. Камъкът е тяло. Но този, който продължи да пита: „А какво е това тяло?“ – „Субстанция“. „А какво е това субстанция?“ – в края на краищата ще доведе своя събеседник до последната думичка на речника му. Една дума се разменя с друга, и то често непозната. Аз по-добре разбирам какво е това човек, отколкото животно, разумно, смъртно. За да разсеят едно мое съмнение, предлагат ми три нови; а това е главата на Хидрата¹⁹. Сократ попитал Мемнон какво е добродетел. Последният отговорил: „Има добродетел мъжка и добродетел женска; има добродетел на магистрата, на частното лице, на детето, на стареца.“ „Е – казал Сократ, – ние търсим една добродетел, а у тебе са безброй.“ Ние задаваме един въпрос, а вместо отговор получаваме други, цял рояк.²⁰

Както нито едно събитие и нито един предмет не приличат напълно на други, така те и не се различават напълно едно от друго. В това смесване природата е проявила голяма изобретателност. Ако в нашите лица нямаше нещо общо, нямаше да можем да различаваме човека от животното; а ако си приличахме във всичко, нямаше да можем да се различаваме един от друг.²¹ Всички неща са свързани с нещо общо, никое подобие не е пълно и отношенията, Които извличаме от опита, са винаги недостоверни и несъвършени; но сравнението винаги има за какво да се хване. Така ни служат и законите, които все пак биват пригаждани към всяко наше дело, като се тълкуват с отклонения, насилвания, заобикалки.

Щом като моралните закони, отнасящи се до личния дълг на всеки, се установяват, както виждаме, толкова трудно, чудно ли е, че законите, които управляват частните отношения, се създават още по-трудно. Поразмислете за правната норма, на която се подчиняваме; това е истинско свидетелство за човешкото неблагоразумие – толкова противоречия и грешки има в нея. В нашето правосъдие съществуват толкова несправедливости, и като благоволение, и като строгост, че аз не знам може ли някога да се намери едно средно положение между тях; това са болни органи и уродливи части на самото тяло, на самата същност на правосъдието. Идват при мене селяни и задъхани ми съобщават, че току-що са намерили в моята гора един човек, пребит до смърт, който все още дишал и ги помолил да го съжалят, да му дадат вода и му помогнат да стане. Казват, че не се осмелили да се приближат до него и избягали от страх – да не би хората на властта да ги видят на това място и, както всички заварени при убития, да отговарят за случилото се, което ще ги съсипе напълно; а те нямат ни възможности, ни пари да защитят невинността си. Какво можех да им кажа? Несъмнено проявата на човечност би ги поставила в затруднено положение.

Колко случаи е имало, когато са били наказвани невинни, и то не по вина на съдиите; а Колко такива случаи, които не сме открили? По мое време се случи следното: няколко души бяха осъдени на смърт за убийство; присъдата още не бе обявена, но за всеки случай по нея имаше решение. И изведнъж съдиите получават от по-низшата съседна инстанция известие, че има задържани, които доброволно си признали това убийство и така хвърлили несъмнена светлина върху делото. Въпреки това съдиите започват да се съвещават – дали да отложат изпълнението на присъдата, произнесена над първите обвиняеми. Вземат пред вид необичайността на случая, вземат пред вид обстоятелството, че той би могъл да послужи за отсрочка на други случаи, че присъдата е постигната по всички юридически процедури и че съдиите следователно няма в какво да бъдат упреквани. С една дума, тези нещастници били принесени в жертва на юридическите формулировки. Филип или друг някой е постъпил при един подобен случай така: осъдил много строго един човек да плати голяма глоба на друг;²² но след известно време станало ясно, че присъдата е неправилна. От една страна, тя е трябвало да бъде съобразена с доводите на справедливостта, от друга – с доводите на юридическите правила. Той взел под внимание и едното, и другото – и от собствените си средства върнал парите на осъдения да плати глоба. Но тук всичко е можело да се поправи: а хората, за които говоря, са били осъдени непоправимо. Колко присъди съм виждал, конто са бивали по-престъпни от самото престъпление!

Всичко това ме кара да си спомня за мнението на древните, че този, който се стреми към някоя обща истина, е принуден да допусне неистината в подробностите ѝ²³ и тоя, който търси справедливост в големите дела, върши несправедливости в малките,²⁴ че човешкото правосъдие е кроено по модела на медицината, според която всичко полезно е позволено и честно. Спомням си и за мнението на стоиците, че самата природа при създаване на по-голямата част от творенията си постъпва несправедливо; и на киренайците, че няма нищо справедливо само за себе си и че обичаите и законите са тези, които създават справедливостта;²⁵ и на теодорейци, които намират, че за мъдрия са напълно допустими кражбата, светотатството и всяка разпуснатост, ако той е убеден, че ще му бъдат полезни.²⁶

Против това няма средство. Аз, както Алкивиад, никога не бих поверил, доколкото това зависи от мене, съдбата си на някого така, че честта и животът ми да зависят от ума и ловкостта на моя защитник повече, отколкото от моята невинност.²⁷ Бих се доверил по-скоро на такъв съд, който е способен да признае както добрите ми дела, така и простъпките ми и към който да изпитвам повече надежди, отколкото страх. Удовлетворението е недостатъчно възнаграждение за човек, който прави нещо повече от това просто да не върши престъпление. Нашето правосъдие ни протяга само едната ръка, и то лявата. При това положение какъвто и да си, без загуба не ще минеш.

В Китайското царство²⁸ обществената уредба и изкуствата в много отношения превъзхождат по съвършенство нашите, без да са в допир с тях и без да ги познават; неговата история ме учи колко светът е по-голям и по-разнообразен, отколкото са смятали древните и отколкото ние самите допускаме; чиновниците, които господарят изпраща в провинциите, за да видят в какво състояние се намират те, не само наказват тия, които недобросъвестно са си изпълнявали задълженията, но и с щедра ръка раздават награди на онези, които изпълняват възложените им дела с по-голяма ревност, отколкото това се прави обикновено и отколкото повелява самият им дълг.

Слава богу, досега нито един съдия не е говорил с мене именно като съдия по каквото и да било дело – мое лично, на друг някого, углавно или гражданско. И не съм попадал в никакъв затвор дори само за да го разгледам. Представата ми за външния му вид даже ме разстройва. Така съм жаден за свобода, че ако ми забраняваха достъпа до някой кът от индийските земи, би ми било много криво. И не бих гнил там, където би трябвало да се крия, ако можех да намеря другаде някъде свободна земя и свободен въздух. Боже мой, колко тежка би ми била участта на толкова хора, които виждам приковани към едно място в нашата държава, лишени от достъпа им до големите градове, до замъците, до обществените пътища само за това, че не се подчинили на нашите закони! Ако законите, при които живея, биха застрашили макар и крайчеца на пръста ми, аз веднага бих потърсил други, където и да са те. При тия граждански войни у нас цялото мое мъничко съзнание е насочено към това те да не нарушават свободата ми да отивам там и да се връщам оттам, откъдето пожелая.

Ала законите стоят на почит не затова, че са справедливи, а за това, че са закони. Това е мистичното основание на тяхната власт; друго основание те нямат. И това е в тяхна изгода. Често те се създават от глупци, по-често от хора, които поради омраза към равенството са лишени от чувство за справедливост, и винаги от хора суетни и непоследователни.

Няма на света нищо така тежко натоварено с грешки, както законите. Който им се подчинява за това, че са справедливи, той им се подчинява не така, какт#1090;о е длъжен. Нашите френски закони по своето безредие и безобразност протягат ръка на произвола и покварата, което се вижда ясно от разпределението и изпълнението им. Техните формулировки са така смътни и неопределени, че това в известен смисъл оправдава неподчинението им, както оправдава всеки произвол в тълкуването, прилагането и спазването им. Ето защо колкото и голяма да е ползата от опита въобще, опитът, който извличаме от примера на другите, едва ли ще допринесе много за нашето обществено устройство, ако не сме способни да извлечем полза от нашия собствен опит; той ни е по-близък и, разбира се, достатъчен, за да ни научи на това, което ни е нужно. Себе си аз изучавам повече от каквото и да било Друго. Самият аз съм моята метафизика и моята физика.

Qua Deus hanc mundi temperat arte doinum,
Qua venit exoriens, qua deficit, unde coactis
Cornibus in plenum menstrua luna redit,
Unde salo superant venti, quid flumine captet
Eurus, et in nubes unde perennis aqua.
Sit ventura dies mundi quae subruat arces.

[Бог своя дом – този свят – как със изкуство реди
и откъде ли луната изгрява, къде ли залязва,
как всеки месец кръга пълни си, сляла рога;
бури отгде над морето се вдигат, какво гони духнал
Евър,²⁹ как вечно вода вдига се в облаците;
ден, който ще разруши крепостта на света, ще ли дойде?
Проперций, III, 5, 26–31.]

Quaerite quos agitat mundi labor

[Вий, дейността на света които тревожи, търсете!
Лукан, I, 417.]

В този университет аз, невежественият и нехайният, изцяло се подчинявам на общия закон на света. Аз го познавам достатъчно, ако само го чувствам. Моето познание не ще го застави да промени пътя си; заради мене той няма да се измени. Безумие би било да се надяваме на това и още по-голямо безумие да се измъчваме за това, защото законът по необходимост е единообразен, всеобщ и очевиден за всички.

Добротата и способностите на управляващия трябва изцяло и напълно да ни освободят от грижата за управление.

Философските изисквания и размишления служат само за храна на нашата любознателност. С пълно основание философите ни отпращат към законите на природата; но за самите тях тази наука е непосилна; те фалшифицират тия закони и ни представят тяхното лице премного разкрасено, прекадено софистично, откъдето произтичат различните портрети на едно и също нещо. Както ни е дала крака за ходене, така природата умно ни направлява по нашия жизнен път; нейният разум не е така изкусен, важен и високопарен, както изобретеният от философите, но затова пък е лек и благотворен; и всичко, което философската мъдрост обещава на думи, той прави на дело чрез всеки, който има щастието да знае как да го използва просто и обикновено, т. е. естествено. Най-мъдрият начин да се повериш на природата е да ѝ се повериш колкото може по-просто. О, Каква мека, сладка и удобна възглавница за добре устроената глава е незнанието и нежеланието да знаеш!

Аз бих предпочел да разбера себе си, отколкото Цицерон. Ако съм прилежен ученик, то моят собствен опит ще ми бъде напълно достатъчен да ме направи мъдър. Който може да възстанови в паметта си изстъплението на своя отминал гняв и да си припомни какво му е струвало това, той ще разбере безобразието на тази страст по-добре, отколкото съчиненията на Аристотел и ще се отврати от нея с много по-голямо основание. Който си спомня за бедствията, които са го постигнали, за бедствията, които са го заплашвали, за незначителните случайности, които са променяли жизненото му състояние, той се подготвя за бъдещите превратности на съдбата си и за осъзнаване на истинското си положение. В живота на Цезар поучителните примери не са повече, отколкото в нашия живот. И животът на господаря, и животът на обикновения човек е винаги човешки живот, изпълнен с характерните за него повратности. Нека обърнем внимание на това! Ние винаги си казваме един на друг всичко, от което имаме нужда. Нима не е глупаво този, който помни колко пъти се е лъгал в собствените си съждения, да се доверява винаги на тях? Когато основанията на другия ме убеждават в неверността на моето съждение, аз не толкова научавам, че той ми е казал нещо ново, че е обърнал внимание на незнанието ми по този въпрос (това не би било кой знай каква придобивка), колкото се убеждавам в безпомощността и изневярата на своя разум изобщо, поради което се старая да го поправя изобщо. Същото правя и по отношение на други мои грешки; и чувствам, че това нравило ми носи голяма полза в живота. Аз не гледам на отделния случай и на всичко около него като на камък, в който мога да се препъна; аз се уча да се страхувам от походката си навсякъде и се старая да я оправям. Да разбереш, че си казал или направил някоя глупост, не е още нищо; нужно е да разбереш, че си глупав в същността си – ето кое е по-значително и по-важно. Погрешните стъпки, към които така често ме е подтиквала моята памет дори и когато е била най-уверена в себе си, не са оставали без полза; сега за всички нейни клетви и уверения аз затварям уши; първото възражение срещу нейното свидетелство ме стъписва и аз вече не смея да ѝ се доверя за важни неща, нито да се облегна на нея, когато става дума за нещо, отнасящо се за друг. И макар грешките, които правя поради липса на памет, другите да правят поради липса на съвест, аз все пак ще продължа да вярвам повече на думите на другия, отколкото на собствените си думи. Ако всеки следи отблизо последствията и обстоятелствата на страстите, които го водят, както аз правя по отношение на тия, на които съм подвластен, той ще може да предвиди техния прилив и да намали в известна степен тяхната стремителност и неудържимост. Не винаги те се нахвърлят върху нас, хващайки ни за гушата; тук има и заплаха отдалеч, и постепенно нарастване.

Fluctus uti primo coepit albescere ponto,
Paulatim sese tollit mare, et altius undas
Erigit, inde imo consurgit ad aethera fundo.

[Както когато при първия лъх побеляват вълните, после надува се малко по малко морето, водите вдига високо, накрай се изправя от дъно в небето.
Вергилий, Енеида, VII, 528.]

У мене разумът заема най-важното място или поне се стреми да го заеме; той не препятства развитието на моите влечения, на моите враждебни и приятелски чувства, дори на любовта ми към себе си, но той прави това, без да се затруднява и помътнява. И ако не може да поправи другите ми душевни качества по мярката на своите изисквания, поне не се поддава на тяхното вредно влияние; той играе ролята си самостоятелно.

Призивът „познай себе си“ очевидно трябва да има голямо значение, щом като богът на знанието и светлината го е написал на фронтона на своя храм³⁰ като един изчерпателен съвет, който той би могъл да ни даде. А Платон казва, че разумът не е друго освен осъществяването на този призив;³¹ и Сократ, и Ксенофонт потвърждават същото, но с различни примери.³² Трудностите и неяснотата в една наука могат да забележат само ония, които са посветени в нея. Защото е нужно да притежаваш известно количество знания, за да можеш да забележиш невежеството си; нужно е да натиснеш вратата, за да се увериш, че тя е затворена. Оттук и остроумното платоново положение, че знаещите няма какво да учат, щом като са знаещи; незнаещите също няма какво да знаят, щом като, за да знаеш, трябва да си наясно към какво се стремиш.³³

Същото е и с познанието на самия себе си; всеки смята, че у него всичко е наред, всеки мисли, че достатъчно познава себе си, а това значи, че никой нищо не знае, както Сократ според Ксенофонт е научил на това Евтидем.³⁴ Аз, който не се занимавам с нищо друго, намирам в това положение такава дълбочина и такова безкрайно разнообразие, че всички мои занимания ме довеждат само до едно – да почувствам колко много ми е нужно още да знам. На своята толкова често признавана слабост аз дължа склонността си към скромност, към подчинение на предписаните ми вярвания; дължа ги на неизменното си хладнокръвие, на умереността си във възгледите, на омразата си към досадната и свадлива наглост на всезнайковците – най-големия враг на действителното знание, на истината. Чуйте ги как говорят тия всезнайковци: най-голямата глупост те изтъкват на преден план, като, разбира се, я изразяват в стил, сякаш че установяват някакви религии и закони.

Nil hoc est turpius quam cogitationi et perceptioni assertionein approbatione. que praecurrere.

[Нищо не е по-позорно от това да се взема страна и да се дава съгласие, преди нещата да бъдат опознати и разбрани.
Цицерон, Academica, I, 12, 45]

Аристарх е казвал, че в древността едва е можело да се наброяват седем мъдреци, а в негово време едва е можело да се намерят седем невежи.³⁵ Нима ние нямаме по-големи основания от него да кажем същото за нашето време? Самоувереността и упоритостта са явни признаци на глупостта. Някой сто пъти забива нос в земята, но все се ежи, все решителен и невъзмутим; ще речеш, че са му вселили нова душа и сила за разбиране; и че с него става, както с древния син на земята, който при всяко докосване до нея придобивал нова сила и твърдост.³⁶

cui, cum tetigere parentem,
lam defecta vigent renovato robore membra.

[на когото, до своята майка допрял се, сила и жизненост пак се завръщаха в морното тяло.
Лукан, IV, 599–600.]

Ho смята ли тоя твърдоглавец отново да се въодушеви за нов словесен двубой? Аз съдя за хорското невежество по собствения си опит, който според мене е и най-сигурното знание, получено от школата на живота. Тия, които не искат да признаят това, изхождайки от един такъв жалък опит, какъвто е моят или техният, нека се опрат на Сократ, учителя на учителите. Защото философът Антистен е казал на своите ученици: „Хайде вие и аз да идем да послушаме Сократ; аз ще бъда негов ученик заедно с вас.“³⁷ И поддържайки учението на стоическата школа, че е достатъчна само добродетелта, без да прибягваш до нещо друго, за да бъде животът ти напълно щастлив, добавил: „освен сократовската сила на духа“.³⁸

Непрекъснатото внимание, с което изучавам себе си, ме учи да съдя сносно и за другите хора; и малко са нещата на света, за които бих говорил по-добре и по-удачно. Често ми се случва да виждам и разбирам жизнените обстоятелства на моите приятели по-добре от самите тях. Аз учудих един с правилността на изложението си и успях да го предпазя от много неща. Привиквайки още от детство да оглеждам живота си в живота на другите, аз придобих в това отношение прилежност и когато мисля за тия неща, от мене се изплъзва много малко от онова, за което става дума – поведение, настроения, мисли. Изучавам всичко – и това, което трябва да избягвам, и това, което ми е нужно да следвам. Така и на своите приятели обяснявам, основавайки се на делата им, техните вътрешни склонности; и не просто за да подредя това безкрайно многообразие от действия – толкова различни и толкова разпокъсани – в отделни жанрове и глави, а за да разпределя точно моите дялове и подразделения в познати класове и типове.

Sed neque quam multae species, et noinina quae sint
Est numerus.

[Колко ли вида са те и какви ли названия носят, броят незнаен е.
Вергилий, Georgica, II, 103–104.]

За своите измислици учените намират много по-специфични и по-детайлни означения. А аз, който не разбирам повече, отколкото опитът ме учи, не се ръководя от никакви правила и формулирам построенията си общо и пипнешком. Така е и с книгата, която пиша; изказвам възгледите си в отделни изречения, като нещо, което не може да се изрази наведнъж и изцяло. Никаква връзка и сходство не може да се намерят в души като пашите – обикновени и низки. Мъдростта е здрава и цялостна постройка, в която всяка част заема определено място и има свой признак.

Sola sapi entia in se tota conversa est.

[Само мъдростта е насочена цяла към себе си. Цицерон, De finibus, III, 7, 24.]

Аз предоставям на художниците, но не знам дали ще се справят с един толкова объркан и изграден от дреболии и случайности предмет, да разпределят по групи цялото многообразие от външни видимости и да сложат ред в нашето непостоянство. Намирам за изключително трудно не само свързването на нашите действия едно с друго, но и правилното обозначение па всяко от тях по неговия главен признак – толкова те са двусмислени и пъстри при различно осветление.

Онова, което отбелязват като рядкост в характера на македонския цар Персей,³⁹ а именно че неговият дух, не можейки да остане никога в едно и също състояние, се е стремял да се прояви в различни области на живота и е показвал необикновени и променящи се нрави, поради което нито той самият, нито останалите са можели да разберат що за човек е, това, струва ми се, е характерно почти за всички хора. Още по-добре познавам аз друг един такъв човек, за когото според мене с още по-голямо основание може да се каже следното: никакъв среден път за него; по най-необикновен повод се хвърля ту в едната, ту в другата крайност: нещо без пречки и чудновати спънки; всичките му способности противоречиви; така че най-вероятното за него един ден ще бъде да се каже, че се е стараел и стремял да стане известен чрез невъзможността да бъде по някакъв начин опознат.

Нужно е да имаш силно развит слух, за да се чуваш как откровено съдиш за себе си; и тъй като са малко хората, които могат да понесат това, без да се оскърбяват, ония, които се осмеляват да ни кажат какво мислят за нас, правят необикновен приятелски жест; защото да раняваш и оскърбяваш, за да помагаш, е истинската проява на любов. За мене е трудно да съдя за човек, чиито лоши качества надминават добрите. Платон изисква три качества от този, който иска да опознае душата на другия – знание, благожелателност и смелост.“⁴⁰

Понякога са ме питали за какво бих бил най-способен, ако някому с хрумнало да ме използва, докато съм бил в подходяща за това възраст.

Dum melior vires sanguis dabat, aemula necdum
Temporibus geminis canebat sparsa senectus.

[Докато кръв по-добра сили даваше и нежелана старост по моите слепи очи не белееше още.
Вергилий, Енеида, V, 415–416.]

– За нищо – отговарял съм. И с готовност се оправдавам за това, че не мога да правя нищо, което би ме превърнало в роб на другия. Но аз бих могъл да изкажа на своя господар цялата истина за него и ясно да обрисувам нравите му, стига той да пожелае това. Не общо, по схоластичен начин, което не мога да правя (впрочем това не допринася никаква полза за тия, които умеят да го правят), а наблюдавайки ги стъпка по стъпка, при всеки удобен случай, следвайки ги с поглед късче по късче; и бих му изложил всичко това просто и естествено, казвайки му какво представлява той в очите на хората и противопоставяйки се на неговите ласкатели. Никой от нас не би струвал повече от кралете, ако би бил така непрекъснато развращаван от пасмината ласкатели наоколо. Но какво да говорим, щом и Александър, този велик държавник и философ, не е бил защитен от тях! Аз бих имал достатъчно и вярност, и разум, и свобода, ако е необходим» да говоря в такива случаи истината. Това е служба, която не носи слава; но иначе тя би загубила действеността и очарованието си. Ала подобна роля може да изпълни не всеки. Защото даже истината няма преимуществото да бъде изказвана във всяко време и при всеки случай; нейната употреба, колкото и благородно да е това занятие, има своите рамки и своите граници. Често се случва, защото светът е такъв, да я донасят до ушите на господаря не само без каквато и да е полза, но и с лоши намерения, при това несправедливо. И мене никой не може да ме увери, че един справедлив укор не може да се приложи порочно и че интересът на същността не трябва често да отстъпва на интереса на формата. Аз бих желал с тази роля да се заеме човек, който е доволен от участта си,

Quod sit esse velit, nihilque malit

[Иска тъй да е, както е, не друго.
Марциал, X, 47, 12.]

и който се е родил с едно средно състояние; защото,. от една страна, той никак не би се поколебал да засегне дълбоко и на живо сърцето на господаря и да загуби с това кариерата си и, от друга, като човек със средно положение, лесно би могъл да общува с хора от различни слоеве. Подобно нещо аз бих пожелал само на един човек, защото да даряваш привилегията за такава свобода и близост към господаря на много хора би означавало да породиш едно вредно неуважение към върховната власт. Освен това от такъв един човек аз бих изискал преди всичко вярност и мълчание. Не трябва да се вярва на един крал, когато той се хвали, че е дочакал твърдо нападението па неприятеля само за да придобие слава, ако той не е в състояние да изслуша за своя полза и назидание откровените думи на приятеля си, които биха могли само да раздразнят слуха му, тъй като всяко друго тяхно действие зависи от неговата ръка. А тия именно хора имат нужда от истини и свободни съждения. Техният живот протича пред погледа на всички и те трябва да спечелят симпатиите на толкова зрители; но тъй като е прието да се скрива от тях всичко, което може да ги отклони от правия път, те, без да съзнават това, честа стават омразни и ненавистни на своя народ по причини, които биха могли да избягнат, без дори да пожертват нито едно от удоволствията си, ако навреме ги предупредят и им дадат добър съвет. Обикновено техните любимци се грижат повече за себе си, отколкото за своя господар; но това им струва много, защото, ако говорим истината, верността към повелителя винаги се подлага на сурови и опасни изпитания; така че тука е нужна не само голяма любов и искреност, но и голямо мъжество.

И така целият този куп приказки, които изрекох дотук, не са нищо друго освен изводи от моя житейски опит, които за един здравомислещ човек биха могли да бъдат полезни само като поука за обратно действие. А колкото се отнася до физическото здраве, никой не би могъл да има по-полезен опит от моя, защото у мене той е в чист вид, неповреден и ненакърнен от никакви хитрувания и никакви предвзети мнения. В медицината опитът се рови в собственото си буните; разумното той открива в самия себе си. Тиберий е казвал, че всеки, който е навършил двадесет години, трябва сам да разбира какво за него е полезно и какво вредно, без да се нуждае от лекар.⁴¹ Това той може би е научил от Сократ, който, съветвайки своите ученици прилежно да изучават здравето си като най-основно нещо, е добавял, че би било невероятно един разсъдлив човек, който държи сметка за упражняването на тялото, за яденето, за пиенето, да не може да разбере по-добре от лекаря кое е вредно и кое полезно за него.⁴² А и медицината винаги заявява, че във всички свои предписания изхожда от опита. Така че Платон е бил прав, като е казвал, че лекарят, ако иска да бъде истински лекар, трябва да изпита всички болести, които желае да лекува, и да се запознае с всички случаи и обстоятелства, въз основа на които трябва да съди.⁴³ И с основание; ако лекарите искат да лекуват сифилис, нека преболедуват най-напред от него. На такъв лекар аз действително бих се доверил. Защото всички други ни направляват така, както оня, който рисува морета, кораби и пристанища, седнал край масата, и който, далеч от всякакви опасности, води насам-натам направения от него модел на кораба. Накарайте го да се заеме наистина с това – няма да направи нищо. Те описват нашите болести, както градските глашатаи описват с виковете си загубения кон или куче; еди-какъв си косъм, еди-какъв си ръст, еди-какви си уши; но покажете им един болен – няма да познаят каква е болестта му.

Боже мой, нека медицината поне веднъж ми помогне, както трябва, и аз ще извикам от все сърце:

Tandem efficaci do mantis scientiae!

[Ръце протягам към наука действена.
Хораций, Epodi, 17, 1.]

Изкуствата, които ни обещават телесно и душевно здраве, ни обещават много; но те почти не изпълняват обещанията си. И в наше време тия, които правят професия от тях, допринасят полза по-малко от всеки друг. Най-многото, което може да се каже за тях, е, че те продават лекарства, но да се каже, че са лечители, не.

Аз живях достатъчно много, за да оценя навиците си, които са ме поддържали толкова дълго време. Тъй като съм ги изпробвал върху себе си, всеки който иска, може да ги възприеме.

Ето нещичко от тях, което мога да напомня. (Аз съм имал такива навици, които се променят в зависимост от обстоятелствата, но тук отбелязвам само ония, които са пай-трайни и са се запазили у мене до днес.) И здрав, и болен аз водя един и същ живот; едно и също легло, един и същ дневен режим, едно и също ядене, едно и също пиене. Нищо друго не прибавям, променям само количеството – по-малко или повече според силите си и според апетита си. Моето здраве това е да предвардвам от смущения обичайното си състояние. Болестта ме събаря на една страна; ако се доверя на лекарите, те ме събарят и на другата; така че и по волята на случая, и по силата на медицинското изкуство аз ще се окажа вън от своя път. А аз не вярвам в нищо друго така, както в следното: нещата, с които отдавна съм привикнал, не могат да ми навредят.

Именно навикът дава каквато си ще форма на нашия живот; в това отношение той може всичко; това е питието на Цирцея,⁴⁴ което променя нашата природа, както намери за добре. Колко народи, намиращи се на три крачки от нас, смятат за смешно да се страхуваш от прохладата, която за нас явно е вредна; нашите моряци и нашите селяни ни се подиграват за това. Ако накарате един немец да легне на дюшек, той ще се разболее,⁴⁵ както един италианец, ако легне на пух, както един французин, ако спи без завеса на леглото#1086; и огън в камината.⁴⁶ Стомахът на испанеца не понася нашия начин на хранене, а нашият стомах – швейцарското пиене.⁴⁷

Един немец в Аугсбург за голямо мое удивление показа неудобството на нашите камини със същите доводи, с които ние осъждаме техните печки.⁴⁸ (Защото наистина тази застояла топлина, тази миризма на разкалèни тухли, от които са направени камините, са тягостни за повечето от хората, които не са привикнали към това; за мене не. Впрочем тази равномерна, постоянна и обща топлина без пламък, без дим, без полъх, която иде от широките отвори на нашите камини, напълно съответствува на нашия начин на отопление. Но защо ние не подражаваме на римската архитектура? Защото, както се говори,⁴⁹ в древността домовете са се отоплявали отвън и отдолу, като топлината се разпространявала из цялата къща с тръби, прокарани вътре в стените и минаващи през цялото помещение, което е трябвало да се отоплява; за всичко това се говори ясно някъде у Сенека.) Този немец, като слушаше как хваля удобствата и красотата на неговия град, нещо, което безспорно заслужаваше, започна да ме съжалява, че се завръщам в моята страна; едно от първите неудобства, с което по негово мнение щял съм да се сблъскам, е щяло да бъде тежестта в главата ми, причинявана от нашите камини. Той бил чул това от някой друг и като не забелязал подобно явление у тях, сметнал, че то е характерно само за нас. Всяка топлина, която иде от огън, ме кара да чувствам слабост и тежест в главата. Макар Евен да е казал, че най-добрата утеха в живота е огънят, аз предпочитам всеки друг начин за избягване от студа.⁵⁰

Ние се страхуваме да пием вино от дъното на бъчвата; за португалците тази благовонна течност е наслада, царско питие. Изобщо всеки народ има свои обичаи и навици, които не само че са непознати на другите, но им изглеждат диви и чудовищни.

Какво да кажем за оня народ, който уважава само печатаното свидетелство, който се доверява само на хора от книгите и вярва в истината само ако тя е на почетна възраст. Като отливаме глупостите в печатни букви, ние сякаш им придаваме достойнство. По-тежко е сякаш, когато кажеш „чел съм“, отколкото, когато кажеш „чувал съм“. Но аз, който придавам не по-малко значение на устата, отколкото на ръката, който зная, че може лекомислено и да се пише, и да се говори, който уважавам нашия век не по-малко от миналите векове, с готовност мога да се позова на някой мой приятел, Авъл⁵¹ или Макробий,⁵² като взема пред вид както това, което съм видял, така и това, което съм прочел от тях. И както се смята, че добродетелта не става по-голяма от това, че е съществувала по-дълго, така и аз смятам, че една истина не става по-мъдра от това, че е по-стара. Често казвам, че с чиста глупост да тичаш подир чужди и схоластични примери. Опитът на нашето време е така плодотворен, както опитът от времето на Омир и Платон. Но нима ние не търсим повече достойнство в цитата, отколкото в истинността па думите? Сякаш че доказателствата, които ще намерим в книжарницата на Васкосан⁵³ или Плантен,⁵⁴ струват повече от доказателствата, които дава животът в нашето село. Или може би на нас не ни стига ум да следваме и оценяваме онова, което става пред очите ни, да си съставим за него вярно съждение, което да служи за пример? Защото, когато казваме, че не ни достига авторитет, за да дадем тежест на нашите свидетелства, ние го казваме не на място. Нещо повече, според мен, ако хвърлим върху най-обикновените, най-привичните и най-познатите неща истинска светлина, те могат да станат най-големите чудеса на природата, най-удивителните примери, особено що се отнася до човешките дела.

Но да се върна към моя предмет. Като оставим настрана примерите от книгите и това, което Аристотел казва за аргосеца Андрон,⁵⁵ който пресякъл Либийската пустиня, без да пие нищо, ще спомена за един благородник,⁵⁶ който достойно изпълняваше различни длъжности; той ми казваше, че в разгара на лятото бил пропътувал разстоянието от Мадрид до Лисабон, без да пие каквото и да било. Той се отличава с превъзходно за своята възраст здраве; и няма нищо изключително в начина му на живот освен това, че в продължение на два-три месеца, а понякога и в продължение на година не пие, както ми каза, нищо. Той чувства жажда, но я оставя да премине и смята, че тя лесно ще намалее от само себе си; и повечето пие по прищявка, отколкото от нужда или за удоволствие.

Ето и друг пример. Неотдавна видях един от най-учените мъже на Франция, при това един от най-състоятелните, който работеше в един ъгъл на стаята си, отделена от останалите помещения с тапицерия; около него – цяла олелия от разпуснали се слуги. Той ми каза, а преди него това е казал Сенека,⁵⁷ че тази врява му е даже полезна, защото, удавен в шума, той още повече се съсредоточава и изчезва в съзерцание; бурята от гласове му помага да съсредоточи мислите си. Като студент в Падуа той е учел изложен на грохота от площада и звъна на камбаните и не само че не се е отвратил от тоя шум, но и свикнал с него да учи. Сократ отговорил така на Алкивиад, който му се чудел как може да понася непрекъснатата врява от страна на жена му: „Както тия, които свикват със скриптенето на колелата, с които вадят вода.“⁵⁸ С мене става обратното: моят дух е чувствителен и лесно се възбужда; когато е съсредоточен в себе си, даже най-малкото жужене на мухата го измъчва.

През младите си години Сенека се е увличал от примера на Секстий и никога не ядял месо от умряло животно; даже цялата година с удоволствие е минавал без месо, както самият казва.⁵⁹ От този навик се отказал само от страх да не го заподозрат в склонност към някаква нова религия, проповядваща такъв вид въздържание. Заедно с това той е следвал съвета на Атал да не спи на меки дюшеци и до самата си старост е лежал на твърда постеля, неогъваща се от тежестта на тялото му.⁶⁰ И ако нравите на онова време са го подтиквали към един суров начин на живот, то обичаите на нашето време тласкат нас към удобствата.

Обърнете внимание на разликата в начина на живот между моите слуги и мене; даже скитите и индианците не се различават повече от мене по сила и външен вид, колкото те. Аз съм вземал на служба при себе си просещи деца, които твърде скоро са напускали и кухнята, и ливреята единствено за да се отдадат на първоначалния си начин на живот. Измежду тях имаше едни, който събираше по пътищата мидени черупки, за да се храни, и когото не успях нито с молби, нито със заплахи да отклоня от вкуса и сладостта на полугладния му живот. Просяците имат свой разкош и свои наслаждения като богатите и даже, както се говори, свои длъжности и обществена уредба. Всичко това се дължи на навика. Той може не само да ни отлее в каквато си ще форма (обаче мъдреците казват, че ние трябва да си изберем най-добрата, а навикът веднага ще ни улесни в това),⁶¹ но даже и да ни привикне към всяка промяна, което е най-благородното и най-полезното от неговите поучения. Най-добрите от моите природни свойства са гъвкавостта и слабата ми упоритост; аз притежавам някои склонности, които са най-подходящи за мене именно и които са по-удобни и по-приятни от останалите; и с много малко усилия бих могъл да се откажа от тях и с лекота да премина към други, съвършено противоположни. Младият човек трябва да може да нарушава своите правила, за да придобие сила, която да го предпази от плесенясване и опошляване. И няма по-глупав и по-жалък начин на живот от този, който протича под заповед и дисциплина.

Ad primum lapidem vectari cum placet, hora
Sumitur ex libro: si prurit frictus ocelli,
Angulus, inspecta genesi collyria quaerit.

[Щом ѝ се иска да я отнесат до първия камък, час си избира по книжката; щом засърби я, разтъркан, ъгълът очен, мехлем търси тя, хороскопа видяла.
Ювенал, VI, 577–579.]

Младежът често трябва да се впуска даже и в излишества, струва ми се. Иначе и най-малката разпуснатост може да го съсипе; и във веселата компания ще се покаже неудобен и неприятен. Най-противното за един порядъчен човек качество е педантичността и строгото придържане към някое особено правило; и то става качество на особняк, ако не може да се приспособява и огъва. Има нещо срамно в това да се откажеш от нещо поради безсилие или да не смееш да направиш това, което прави компанията ти. Нека такива хора не излизат от кухнята си. Това е неприятно за всеки, но особено пагубно и недопустимо е то за войника, който, както казва Филопемен, е длъжен да привикне към всички промени и превратности на живота.⁶²

На времето си аз бях достатъчно привикнал към свобода и безразличие, макар и от нехайство, но остарявайки, започнах все повече да се придържам към определени форми на живот (на моята възраст човек не може вече да се учи; оттук нататък той трябва да мисли само как да поддържа живота си); сега вече привичката ми към някои неща, без да съзнавам това, така властно ме завладява, че отклонението ми от нея смятам за излишество. И без да се измъчвам, сега аз не мога нито да заспя посред бял ден, нито да похапвам нещо между часовете, определени за ядене, нито да закусвам, нито да спя преди определените три часа след вечерята, нито да правя деца в друго време освен преди сън и легнал, нито да стоя изпотен, нито да пия само вода или само вино, нито да стоя дълго време с открита глава, нито да се бръсна след обеда; без ръкавици ми е така трудно, както без риза; трудно ми е, ако не си измия ръцете след ядене или след ставане от сън; трудно ми е без завеси и покривка над леглото; това са ми крайно необходими неща. Без покривка на масата бих могъл да се нахраня; но по немски обичай без бяла салфетка ще ми бъде твърде неудобно; аз цапам кърпите много повече от тях и от италианците; и малко си служа с лъжица и вилица.⁶³ Съжалявам, че не сме възприели един обичай, който, както видях, се въвежда при кралете – със смяната на всяко ядене да се сменят както чиниите, така и кърпите. Ние знаем за оня суров воин Марий, който на стари години станал препалено деликатен в пиенето и си служел само със своя собствена чаша.⁶⁴ Аз също имам предпочитание към някои форми на чашата и с неохота пия от общата чаша, както и от чашата, подадена от която и да е ръка. Пред всякакъв метал предпочитам ясното и прозрачно стъкло. Нека, когато пия, очите ми се наслаждават колкото могат.

Някои от своите черти на изнеженост аз дължа на навика; но, от друга страна, природата тук също си е казала думата; така например аз не мога да ям повече от две големи яденета на ден, без да претоваря стомаха си; нито да изям цялата си дневна порция наведнъж, без да ми се подуе коремът, да ми пресъхне устата, да ми се загуби апетитът; не мога да стоя дълго време на хладен въздух вечер. Защото, ако на поход – както често се е случвало – цяла нощ съм стоял под открито небе, от известно време насам след пет или шест часа стоене на открито стомахът ми започва да се разстройва, усещам силно главоболие и непрекъснато ми се повдига. Когато другите сядат на закуска, аз лягам да спя; а след като се наспя, сякаш че нищо не е имало. Винаги съм чувал, че влагата започва да се разпространява с раждането на нощта; но през последните години ми се случи да общувам приятелски и дълго с един сеньор, който бе обзет от вярата, че влагата е особено вредна и опасна късно след обед, един или два часа преди залез слънце; той старателно избягва тези именно часове и никак не се бои от нощната влага; повлия и на мене – не толкова с доводите си, колкото с това, което усещаше.

Е и какво? Изглежда, че съмнението и изследването до такава степен поразява нашето въображение, че ние не сме способни да се променим. Онези, които бързо отстъпват на тия склонности, понасят върху себе си цялото срутване. Мен ми е жал за много наши благородници, които заради глупостта на своите лекари още съвсем млади и напълно здрави започват да живеят като в затвор. По-добре да преболедуваш от простуда, отколкото, отвиквайки от обикновения живот, да загубиш завинаги способността си за полезна дейност. Досадна е тази наука, която ни лишава от най-сладостните часове на деня. Нека да разпрострем възможностите до последните им предели! Най-често закалява и лекува упоритостта; Цезар се е излекувал от епилепсия, като не е обръщал внимание на тази болест и не ѝ се е прекланял.⁶⁵ Нужно е да се ръководиш от разумни правила, но да не им робуваш–нима не са те, ако такива съществуват, които имат полза от задължително подчинение и робуване.

И кралете, и философите ходят по нужда, дамите също. Животът на хората, изложен на показ, е свързан с церемонии; моят живот – неизвестен и личен, е свободен спрямо всичко, което е естествено; войникът и гасконецът в този смисъл не чувстват никакво стеснение. Затова ще кажа по този повод следното: необходимо е по нужда да ходиш в определени часове, най-добре нощем, и чрез навик и упорство да си създадеш ред в това отношение, както съм направил аз; но не трябва да ставаш роб на това правило, както аз на старини, и да търсиш специални удобства – място, стол, което пък е свързано с трудности, произтичащи от бавенето и мудността на храносмилането. Но нима не е оправдано при изпълнението на тия най-нечисти обязаности да бъдеш особено грижлив и чист!

Natura ho.no rnundum et elegans animal est.“

По природа човекът е спретнато и изящно същество.
Сенека, Epistulae, 92, 12. []

Измежду всички естествени действия най-лошо понасям това, когато то е нередовно. Срещал съм много военни, които страдат от нередовен стомах; а аз и моето храносмилане никога не сме се разминавали; винаги сме се срещали веднага след ставането ми от сън – освен ако не ми попречи за това някоя важна работа или болест.

Както вече казах, аз не смятам, че болните могат да направят нещо повече за подобрението си, ако не се придържат към обикновения си начин на живот, с който са отраснали. Изменението, каквото и да е то, е мъчително. Накарайте някого да повярва, че кестените са вредни за перигорците или люкоазците, а млякото и сиренето – за планинарите. А на тях, ако се разболеят, веднага започват да им приписват не само нови, но и съвсем противоположни начини на живот; такава промяна не може да понесе и здравият човек. Накарайте един седемдесетгодишен бретанец да пие само вода, затворете един моряк в банската стая за изпотяване, забранете на един баск-лакей да се разхожда;⁶⁶ вие ги лишавате от движение и в края на краищата от въздух и светлина.

An vivere tanti est?

[Толкова много ли струва животът?
Неизвестен автор]

Cogimur a suetis animum suspendere rebus,
Atque, ut vivamus, vivere desinimus…
Hos superesse reor, quibus et spirabilis aer
Et lux qua regimur redditur ipsa gravis?

[Ний от привични неща сме принудени да се откажем;
за да живеем живот, спира животът за нас.
Живи да смятам онез, за които и въздухът дишан,
и светлината, над нас властваща, стават товар?
Псевдо Гал, 155–156 и 247–248.]

Ако лекарите не правят друго добро, поне подготвят болните за смърт, подкопавайки малко по малко здравето им и нарушавайки начина им на живот.

И здрав, и болен, аз с готовност се отдавам на влеченията, които ме владеят. Отдавам голямо значение на желанията и склонностите си. Не обичам да лекувам едната злина с друга; мразя лекарствата, които за мене са по-досадни и от самата болест. Да страдаш от колики и да се измъчваш, че не можеш да ядеш стриди – това са две беди, не една само. Болестта ни мъчи от една страна, режимът от друга. Така и така човек отива на риск, нека поне рискува, получавайки някакво удоволствие. Хората правят обратното – не смятат за полезно нищо, което не е неприятно; лекото им се струва подозрително. Моят апетит в много случаи се е оправял от само себе си и е зависел от здравето на стомаха ми. Когато бях млад, острите и лютиви сосове ми бяха приятни. След това стомахът ми започна да се дразни и аз веднага загубих вкус към тях. Виното е вредно за болните; когато съм болен,, първото нещо, от което се отвращавам, е виното; и това е едно непреодолимо отвращение. Всичко, което ми е противно, ми е и вредно; и нищо, което приемам с охота и удоволствие, не ми вреди. Никога не ми се е случвало да страдам от нещо, което ми е било приятно да го правя. И заради удоволствието смело съм жертвал всички медицински предписания. И на млади години,

Quem circumcursans hue atque hue saepe Cupido
Fulgebat, crocina splendidus in tunica

[Около мен Купидон и оттук, и оттам обикалящ бляскаше, цял засиял в туника с цвят на шафран.
Катул, 68, 133–134.]

съм се отдавал на желанията си така свободно и така безразсъдно, както са се отдавали всички млади хора,

Et militavi non sine gloria

[И не без слава водил съм аз войни.
Хораций, Carmina, III, 25, 2.]

но това се е проявявало повече в продължителността и траенето, отколкото в количеството на пристъпите.

Sex me vix memini sustinuisse vices.

[Помня, че с мъка тогаз шест пъти аз издържах.
Неточен цитат от Овидий, Amores, III, 7, 26.]

Виждам нещо срамно и чудновато, когато си спомня в каква млада възраст съм се срещнал за първи път с властта на желанието. Това стана някак си случайно, защото стана дълго преди да навляза във възрастта на разума, когато бих могъл да правя избор. Нищо друго не помня оттогава. И моята съдба може да се сравни със съдбата на Квартила, която не можела да си спомни нищо за своята девственост.⁶⁷

Inde tragus celeresque pili, mirandaque matri Barba meae.

[Идва оттам похотта, подранилите косми, брадата, моята майка учудила.
Марциал, XI, 22, 4–5.]

Обикновено лекарите благотворно съгласуват своите предписания със силата на горещите желания, които възникват у болните; такова силно желание не може да се сметне за нищо странно и вредно, щом като самата природа го внушава. И после колко важно е да удовлетвориш фантазията си. По мое мнение всичко зависи от това; или поне повече от всичко друго от това. Най-тежките и най-обикновените заболявания са тези, които дължим на въображението. Следната испанска поговорка ми харесва в много отношения:

Defienda me Dios de my.

[Бог да ме пази от мен самия.]

Когато съм болен, съжалявам, че ми липсват желания, от удовлетворението на които бих могъл да се насладя; и медицината трудно би ме отклонила от това тогава. Същото е и когато съм здрав; не искам нищо друго, освен да желая и да се надявам. Лошо е, когато си отслабнал и отпаднал дотолкова, че да не можеш да желаеш. Медицинското изкуство не е толкова положително, че да можем, когато вършим нещо, да минем без авторитети; то се променя според климата, според луната, според Фарнел⁶⁸ или Скалигер.⁶⁹ Ако вашият лекар не ви разрешава да спите колкото си щете, да употребявате вино или някакъв вид месо, не се тревожете; ще ви намеря друг лекар, който не е на неговото мнение. Различията в доводите и мненията на лекарите приемат каква ли не форма. Аз видях един жалък болен, който се пукаше и умираше от жажда, а един лекар му се подиграваше, осъждайки дадения му съвет като вреден; беше ли му полезна мъката на болния. Неотдавна от камък в бъбрека умря един човек със същия занаят, който се опитваше да се излекува с крайно въздържане; а неговите колеги казваха обратното, че това въздържане постепенно го изсушавало и че пясъкът в бъбреците му се е спекъл.

Забелязал съм, че когато съм ранен или боледувам, не бива да говоря, защото това ме дразни и отегчава така, както ме отегчават безпорядъчните движения. Гласът ми е силен, мощен и когато говоря, се напрягам и уморявам: даже когато ми се е случвало да говоря с високопоставени лица, те са ме молели да говоря по-тихо. Следният разказ заслужава да се отклоня малко: в една гръцка школа някой си говорел високо като мене⁷⁰; отговорникът за спазването на реда поръчал да му предадат, че трябва да говори по-тихо. „Нека да покаже с какъв тон иска да говоря“ – казал оня. Отговорили му, че трябва да се изравни с тона на този, с когото говори. Това би било добре, само ако се разбира така; говорете според това, което имате да кажете на вашия слушател. Защото: ако съветът означава: „достатъчно е да ви чуе“ или „равнявайки се по него“, аз не го намирам за правилен. Тонът и движението на гласа имат винаги някакъв израз и означават нещо според мен; аз съм длъжен да ги използувам, за да изразя мисълта си. Има различни говори – за поука, за хвалебствие, за укор. Аз искам моят глас не само да стигне до слушателя, но и да го удари, да го прониже. Когато се карам на слугата си с остър и язвителен тон, той би могъл да ми каже: „Господарю, говорете по-тихо, аз ви чувам добре.“

Est quaedam vox ad auditum accomodata, non magnitudine sed proprietate.

[Съществува глас, подходящ за слушане не поради обема му, а поради качеството му.
Квинтилиан, XI, 3, 40.]

Половината от произнесената дума е на този, който говори, а другата половина на този, който слуша. Последният трябва да я улови, както му е подхвърлена; като при игра на топка – този, който приема топката, се отдръпва назад и се подготвя в зависимост от движенията на този, който я хвърля, и според начина на хвърлянето.

Опитът ме е научил също, че ние погубваме себе си от нетърпение. Злините имат свой живот и свои предели, свое здраве и свои болести.

Болестите са така устроени, както и живите същества. Още от зараждането си те следват своята определена съдба и своите определени дни; който прави опит насилствено да ги съкрати или да върви пряко тяхното течение, само ги удължава и умножава, само ги разярява, вместо да ги укроти. Аз съм съгласен с Крантор,⁷¹ че не трябва нито да се съпротивяваш на болестите упорито и безразсъдно, нито да им отстъпваш от безсилие, а да се оставиш на естествения им ход, според техните и според твоите условия. На болестите трябва да се даде възможност само да минат; и аз намирам, че те се задържат по-малко у мене, когато ги оставя на само себе си; даже от най-упоритите и устойчивите съм се избавял благодарение на собственото им отмиране, без лекарства, без лекуване, противно на медицинските правила. Нека да дадем право малко и на природата; тя си разбира от работата по-добре от нас. Но казват ми – еди-кой си умря от това; вие също ще умрете ако не от тази от друга болест. А колко хора са умрели от нея, макар че подир тях са вървели трима лекари? Примерът е неясно огледало; в него гледат всички и всеки вижда, както му изнася. Ако ви предлагат приятно лечение, съгласете се това е винаги добре дошло за вас. Мен не ме смущава нито наименованието па лекарството, нито неговият цвят, стига то да е приятно и апетитно. Удоволствието е един от главните видове полза.

Аз съм оставял да остареят и да умрат от естествената си смърт много болести – простуда, подагрени възпаления, разстройства, сърдечни пристъпи, мигрени и още други, които са ме напускали след като почти съм се примирявал, че ще стана тяхна плячка. Човек по-добре се справя с тях чрез вежливост, отколкото чрез сила. Трябва кротко да се подчиним на законите на нашата участ. Ние сме създадени, за да стареем, слабеем, боледуваме напук на всяка медицина. Първият урок, който мексиканците предават на своите деца, когато те излизат от майчината утроба, се състои в следния техен поздрав: „Дете, ти си се появило на света, за да търпиш; търпи, страдай и мълчи.“

Несправедливо е да съжаляваш, че с някого се е случило това, което би могло да се случи с всеки,

indignare si quid in te inique propri constitutum est“

[Негодувай, ако срещу тебе лично е взето несправедливо решение.
Сенека, Epistulae, 91, 15.] ⁷²

Погледнете оня старец, който моли бога да го дари със здраве и сили, т. е. да му върне младостта.

Stulte, quid haec frustra vctis puerilibus optas?

[Глупчо, защо за това напразно по детски се молиш?
Овидий, Tristia, III, 8, 11]

Нима това не е лудост, противна на естественото му състояние? Подаграта, пясъкът в бъбреците, лошото храносмилане са признаци на дългия живот така, както зноят, дъждовете и ветровете са неизменни спътници на дългото пътуване. Платон не смята, че Ескулап се мъчи чрез предписанията си да запази живота в едно разрушено и безсилно тяло, безполезно за отечеството си, безполезно за своето дело, неспособно да произвежда здраво и силно потомство, и не намира, че за това следва да се грижи божията справедливост и благоразумие, които трябва да водят всички към полезното.⁷³ Мили старче, всичко е свършено; теб не може вече никой да изправи на крака; могат само малко да те пооправят, да продължат само с няколко часа жалкото ти съществуване,

Non secus instantem cupiens fulcire ruinam,
Diversis contra nititur obicibus,
Donee certa dies, omni compage soluta,
Ipsum cum rebus subruat auxilium.

[Също така, който иска да спре предстояща разруха,
противоденствува й с разни подпорки, дорде определеният ден, всички връзки в нещата разкъсал, срутва и сградата, и с нея ведно – помощта.
Псевдо Гал, I, 171–174. ]

Трябва да се научиш да понасяш това, което не можеш да избегнеш. Нашият живот е съставен, както цялата световна хармония, от противоположни елементи, от различни тонове – сладостни и груби, остри и тъпи, меки и твърди.⁷⁴ Какво би могъл да направи един музикант, ако предпочете само единия вид тонове? Нужно е той да умее да си служи с всички и да ги смесва. Ние също – да понасяме радостите и бедите, които са съставни части на нашия живот. Нашето съществуване е невъзможно без тази смесица; едната струна е толкова необходима, колкото и другата. Да се опитваш да риташ срещу природната необходимост значи да проявяваш безумието на Ксенофонт, който ритал магарето си с крака, да го поправи. Аз рядко се обръщам към лекари, когато не се чувствам добре, защото тези хора, щом видят, че си в техни ръце, започват да си дават вид на много способни; пробиват ти ушите с прогнозите си; а неотдавна, намирайки ме отслабнал от болестта, по най-оскърбителен начин започнаха да ми досаждат с догмите и надутата си ученост, заплашвайки ме ту с големи страдания, ту с близка смърт. Това не ме съкруши, нито пък ме изуми, но ме раздразни и възмути: и макар мисълта ми да не се нито промени, нито смути, все пак тя бе затормозена; а това винаги означава вълнение и борба.⁷⁵

Впрочем аз се отнасям към моето въображение колкото може по-внимателно и го разтоварвам, доколкото мога, от най-малките неприятности и спорове. Човек трябва по възможност да му се притичва на помощ, да го ласкае, да го залъгва. Моят разум е способен на това – на него никога не му липсват доводи; и той би ми помогнал много, ако неговите проповеди винаги убеждаваха.

Искате примери ли? Той казва, че е добре за мене, дето имам камъни в бъбреците; че на моята възраст е напълно естествено да страдаш малко от подагра (дошло е време моите органи да започнат да слабеят и се повреждат; това е неизбежно за всички и аз не мога да смятам, че с мене ще стане някакво чудо; така аз плащам данък на старостта и даже евтино се отървавам); че не съм единственият в това положение, и това трябва да ме утешава; тази болест е нещо обикновено за хората на моята възраст (навсякъде аз виждам хора, страдащи от нея, и за мене дори е почетно да се намирам сред тяхното общество, още повече, че подаграта най-често спохожда големите хора; в нея има нещо благородно и достойно); че са малко хората, страдащи от нея, които получават облекчение като мене; на тях това им струва мъчението на строгия режим и досадното всекидневно вземане на лекарства, докато на мене в това отношение просто ми върви; защото аз без каквото и да е отвращение погълнах няколко безполезни според мене мешаници от магарешки бодил и турска трева, и то само заради дамите, които са много по-любезни, отколкото моята болест е жестока и които ми предложиха половината от своята порция. За да се пречистят от пясъка, те трябва да призоват хиляди пъти Ескулап и да платят толкова екюта на своя лекар, докато у мене всичко става от само себе си. На мене даже не ми е трудно да се държа спокойно, когато съм сред хората, и мога да задържам урината си десет часа или толкова, колкото и всеки друг.

Страхът от тази болест – ми казва моят разум – те обхвана някога, когато ти още не я познаваше: виковете и отчаянието на тия, които усилват болестта си със своето нетърпение, ти внушиха тоя ужас. Това е болест, която порази онези твои членове, с които ти най-много греши; ти си уж съзнателен човек!

Quae venit indigne poena, dolenda venit

[Мъка, дошла без вина, буди със право печал.
Овидий, Heroides, V, 8.]

Погледни на твоето наказание, то е много по-меко в сравнение с това, което търпят другите; това е бащинско наказание. Виж колко то е закъсняло; то те безпокои и мъчи във възраст, когато ти така и така си негоден и безплоден, след като си отстъпил като по съгласие всички радости и удоволствия на младостта си. Страхът от тази болест и състраданието на хората към тебе ти дават право на гордост; макар в мислите си да си свободен от нея, макар тя да не се проявява в думите ти, твоите приятели все пак не могат да не забележат сянка от нея в държането ти. Има нещо приятно в това да чуеш, когато говорят за тебе: „Каква сила на духа, каква търпение!“ Хората те виждат как се потиш от напрежение, как бледнееш, как се зачервяваш, как трепериш, как повръщаш до кръв, как страдаш от ужасни спазми н гърчове, как от време на време се задавяш от сълзи, за да се появи една гъста, черна и ужасяваща урина, а тя се спира от някой остър бодлив камък, който разрязва и разкъсва жестоко тесния проход на члена ти, но заедно с това те виждат как ти разговаряш с присъстващите спокойно и понякога даже се шегуваш с близките си, вземаш участие в дългия разговор, успокоявайки с думи болката си и намалявайки така страданието си.

Спомни си за хората от древността, които са жадували за беди, за да могат да поддържат и упражняват добродетелите си. Допусни и това, че самата природа те тласка и отнася към онази славна школа, в която ти никога не би влязъл по собствена воля. Ще кажеш може би, че тази болест е опасна и носи смърт; но нима другите не са такива? Защото, когато лекарите те уверяват, че някои болести съвсем не водят към смъртта, това е чиста лекарска заблуда. Не е ли все едно дали те ще ни доведат до смъртта изведнъж, или пък ще ни плъзгат и тласкат лекичко към нея? Ти умираш не защото боледуваш, а защото живееш. Смъртта те унищожава и без помощта на болестта. А има хора, у които болестта е отдалечавала смъртта и те са живеели повече, мислейки, че в следващия миг ще умрат. Ще добавя още, че някои болести, както и някои рани, са целебни и спасителни. Каменната болест често е по-дълготрайна дори от самите вас; има хора, у които тя е продължавала от детството до най-дълбоката им старост; и ако не са се освобождавали от нея, тя и по-нататък би ги съпровождала; вие по-често убивате нея, отколкото тя вас; а ако ви покаже образа на близката смърт, нима това не е добра услуга за един човек на такава възраст, услуга, която го навежда на размисли за своя край? Нещо повече, ти няма за какво повече да се лекуваш. Така или иначе и тебе един ден те чака неизбежната участ. Помисли само колко изкусно и внимателно тя ти внушава отвращение към хората и те отделя от света. Тя не те потиска със своята тиранична власт, както много други болести у старците, които постоянно ги спъват и не им дават отдих в пристъпите между отпускането и болката, а те учи да свикнеш бавно, на интервали, с дълги паузи между пристъпите с мисълта за смъртта, сякаш за да ти даде възможност да обмисляш и повтаряш урока си колкото си щеш; тя ти представя твоето състояние изцяло – и с добрите му, и с лошите му страни, като в един ден прави живота ти ту изключително приятен, ту непоносим. Ако и да не прегръщаш смъртта изведнъж, то поне я докосваш с ръка на месеца веднъж. Благодарение на това ти можеш да се надяваш, че един ден тя ще те притисне незабелязано; ти толкова често си стигал почти до пристанището ѝ, че и тогава ще мислиш, че всичко си е, както обикновено, а в една прекрасна утрин твоята доверчивост ще те отнесе, без да разбереш това, на другия бряг. Няма защо да се оплакваш от болестите си, които често делят мегдан със здравето ти. Аз съм благодарен на съдбата, че така често ме напада с едно и също оръжие; така упражнявайки ме, тя ме подготвя и учи да посрещам ударите ѝ, закалява ме и привиква към съпротива; или поне ме учи да знам какво ме очаква. Поради отсъствие на добра памет аз прибягвам до помощта на хартията и си записвам всеки нов симптом на моя недъг. Тъй като съм изпитвал вече почти всички негови проявления, когато усетя пристъпа му, аз прелиствам кратките си записки, разхвърляни като листата на Сибила,⁷⁶ и почти винаги намирам в своя минал опит някакво благоприятно за мене предсказание. Помага ми също навикът да се надявам на бъдещето; защото камъните дълго време излизат все по един и същ начин и аз имам основание да мисля, че природата тук не ще промени нищо и няма да се случи нищо по-лошо от това, което се е случвало. Освен това условията, при които протича тази болест, се съгласуват достатъчно добре с моята склонност към бързо и решително действие. Когато пристъпите се появяват бавно, аз дори се страхувам от това, защото знам, че ще продължат много. А обикновено болестта ми се проявява в силни и кратки пристъпи: страшните болки продължават един или два дни. Моите бъбреци са работели безупречно толкова години, колкото е нормално; но са и боледували толкова време. Злините имат такава продължителност, както и добрините; може би и тази моя беда върви към края си. Възрастта отслабва енергията на стомаха ми; сега той работи не така добре и праща на бъбреците сурова материя. Защо не стане така, че след някоя голяма промяна да отслабне и огънят на бъбреците, та да не превръщат жлъчта ми в камък, а природата да потърси някакъв друг начин за очистване? С течение на времето някои ревматични болки изчезнаха у мене. Защо не стане така и с отделянето, което дава материята за образуване на камък?

Ала има ли нещо по-приятно от онова облекчение, когато след непоносими болки камъкът най-после излезе и при мене със скоростта на мълния се завърне сладката светлина на здравето – все така пълно и свободно, както преди? Неведнъж ли се е случвало това с нас след внезапни и най-мъчителни пристъпи? Нима могат да се сравнят тези страдания с блаженството от едно толкова внезапно оздравяване? Здравето, настъпило след тази болка, все още близка, все още позната, ми изглежда дотолкова красиво, че аз мога да съпоставя двете състояния в техните най-ярки проявления и да видя как те сякаш си съперничат и се надпреварват. Както стоиците, според конто⁷⁷ пороците са полезни, доколкото поддържат и придават цена на добродетелта, ние можем да кажем с по-голямо основание и с по-малка дързост, че природата ни е дала болката в помощ и за слава на наслаждението и безчувствеността. Когато снели веригите от Сократ и той почувствал сладък сърбеж по краката си, предизвикан от оковите, той се зарадвал, че може да разбере колко тясно са свързани страданието и насладата, колко необходима е тази връзка между тях, при която те следват едно подир друго и взаимно се пораждат; и той се провикнал: добрият Езоп би могъл да извлече от този случай материал за една хубава басня.⁷⁸

Лошото, което виждам в другите болести, е, че те не са толкова тежки в проявленията си, колкото в края си: цяла година човек не може да се оправи, обхванат от слабост и страх: толкова случайности и толкова стъпала има по пътя ти на оздравяването, че никога не можеш да сметнеш кога то е завършило; преди да ви снемат превръзката, преди да ви снемат шапчицата, преди да ви разрешат да подишате чист въздух н да пиете вино, преди да ви позволят да спите с жена и ядете пъпеш, рядко, много рядко се случва да не бъдете нападнати от някоя нова беда. Моята болест има това предимство, че преминава изцяло, докато другите винаги оставят някакви последици и изменения, които правят организма податлив към нови заболявания, сякаш че едната болест подава ръка на другата. Извинителни са болестите, които, след като са ни нападнали, не се разпространяват повече и не повличат след себе си своята шайка; милостиви и любезни са ония от тях, чието преминаване през нас оставя благоприятни последствия. Откакто съм заболял от каменна болест, смятам, че не ме нападат други болести, както по-рано: оттогава нито веднъж не ме е втрисало например. Мисля, че силните и чести повръщания, от които страдам, пречистват вътрешностите ми, а, от друга страна, отвращението ми към храната и необикновеното ми въздържане спомага за смилането на вредните сокове; така че природата сама изхвърля излишните и вредни камъни. Нека не ми говорят, че това е много скъпо лечение; защото какво да кажем за всички ония вонящи течности, обгаряния, срязвания, изпотявания, фитили, диети и тям подобни начини на лекуване, които често ни довеждат до смъртта за това, че не можем да издържим на болките и мъките, причинени от самите тях? Така че когато се мъча, аз смятам това за лечение; когато болките ме напуснат, смятам, че съм се излекувал веднъж завинаги.

Ето и още едно особено преимущество на моята болест; то е, че тя сама върши своята работа, като не ми пречи и аз да върша своята, намесвайки се само когато ми липсва кураж; в един най-остър пристъп аз прекарах десет часа, качен на кон. Достатъчно е само да можеш да търпиш, никакъв друг режим не ти трябва; играйте, обядвайте, правете това или онова, ако можете; развлечението ще ви помогне повече, отколкото ще ви навреди. Това може да се препоръча и на един сифилитик, на един подагрик, на един болен от херния. Другите болести налагат по-големи задължения; те много повече ограничават нашите действия, смущават обичайния ни ред и заради тях ние сме длъжни да променяме целия си начин на живот. А моята болест само раздразня повърхността на бита ви; тя ви оставя на разположение разума и волята, както и езика, краката, ръцете; тя по-скоро ви възбужда, отколкото приспива. Душата бива поразена от треска, стъписана от епилепсия, отместена от мигрена и най-сетне съкрушена от разни други болести, които поразяват всички органи или поне най-важните. А тук всичко остава незасегнато. Ако се чувства душата зле, това е по нейна вина; тя се предава сама, сама се изоставя, сама се разглобява. Само глупците могат да повярват, че твърдото и плътно тяло, което се образува в бъбреците, може да се разтвори с лекарство; затова, щом то се раздвижи, трябва да му се даде път; впрочем то самото си проправя път.

Ще отбележа още и следното преимущество: при тази болест ние няма какво да гадаем. Ние сме свободни от вълненията, които причиняват другите болести поради неяснотата на причините, на обстоятелствата, на хода им, а това са мъчителни вълнения. Тук не са нужни лекарски съвети и тълкувания; самото усещане ни показва какво и къде.

С такива доводи – убедителни или не, прилични па доводите на Цицерон за болестите на старостта,⁷⁹ аз се опитвам да успокоя и развлека въображението си, да намажа раните му. Ако утре те се разлютят повече, ще потърсим нещо друго, за което да се хванем. Така! И ето че откакто написах тия редове, у мене при най-малките движения отново започна да се появява кръв. Но независимо от това аз не преставам да се движа, както и по-рано, и да тичам след ловджийските си кучета с юношески жар и дръзновение. И смятам, че ще се справя отлично с тази голяма неприятност, която ми струва само една тъпа болка и парене в съответната част на тялото заедно с болката от камъка, който терзае и разяжда тъканта на бъбреците ми; защото така животът ми изтича малко по малко като ненужна, даже вредна нечистотия и от това аз изпитвам някаква естествена сладост. Не е ли това усещане за някакъв край? За всеки случай не очаквайте от мене да започна да си меря пулса или да изследвам урината си, за да получа някакво неприятно предсказание; аз ще предусетя бедата навреме и няма да се мъча страхливо да я изпреварвам. Който се страхува от страданието, той страда от самия страх. Ще добавя, че несигурността и незнанието на тия, които претендират за обяснение за законите на природата и нейните вътрешни сили, а също и погрешните прогнози за тяхното изкуство трябва да ни убедят колко непознати за нас възможности крие в себе си природата. Има голяма неяснота, противоречивост и тъмнина и в това, което тя ни обещава, и в това, с което ни заплашва. С изключение на старостта – несъмнен признак на приближаването на смъртта, в никакъв случай аз не виждам признаците на бъдещето, върху които бихме могли да изградим нашите догадки.

За себе си мога да съдя само по непосредственото си усещане, а не по догадки. Но защо ми е и това, щом като не търся за помощ нищо друго освен очакването и търпението. Искате ли да знаете какво печеля от това? Погледнете какво печелят ония, които постъпват иначе и които са се поставили под зависимостта на толкова различни съвети и мнения; колко често въображението им боледува, преди да е заболяло тялото им. Доставяло ми е удоволствие, след като се освободя и облекча от опасните пристъпи на болестта, да кажа на лекарите, че те уж сега започват.

Изслушвал съм съвършено спокойно ужасните им заключения. И съм оставал благодарен на бога за неговото милосърдие, разбирайки още по-добре целия фалш на лекарското изкуство.

Действеност и бдителност – ето какво трябва да се препоръчва преди всичко на младежта. Нашият живот не е друго освен движение. Аз трудно се движа и съм муден във всичко – и когато лягам, и когато ставам, и когато ям; седем часът за мене е рано; и там, където зависи от мене, не обядвам по-рано от единадесет часа, нито вечерям преди шест. Някога съм търсел причините за треската и другите мои болести в тежкоподвижността и замайването на глава, в което съм се намирал след дълъг сън, и винаги съм се разкайвал, че спя сутрин. Излишеството в съня Платон смята за по-вредно от излишеството в пиенето.⁸⁰ Обичам да спя на твърдо и сам, даже без жена, по царски, много добре завит; леглото ми никога не се затопля предварително; но откакто започнах да остарявам, завиват ми при нужда краката и кръста. Упреквали са великия Сципион,⁸¹ че спи до късно, но според мен това е било по-скоро защото на хората му е ставало досадно, а не защото е имало нещо осъдително в това; ако има за нещо да се грижа най-много, то е за постелята си; по и тук и навсякъде аз отстъпвам и лесно се приспособявам към всяка необходимост. Сънят е заемал голяма част от живота ми; а и сега, на тази възраст, аз спя по осем-девет часа непрекъснато. Но аз извличам полза от тази моя ленива склонност, тъй като явно се чувствам добре; в началото усещам неприятно чувство, но след три дни свиквам. Не познавам човек, който би се задоволил с по-малко в случай на нужда, който би се движил повече и на когото физическият труд не би бил толкова тежък. Тялот #1086; ми може да издържа тежки усилия само ако те не се правят изведнъж и внезапно. Избягвам всички резки упражнения, които ме изпотяват; членовете ми се уморяват, преди да са се загрели. Цял ден мога да стоя на крака и никак не се отегчавам, когато се разхождам; но от детството си още съм свикнал да се движа по улиците на кон; тръгна ли пеш, изцапвам се до шия; по тия улици ниските хора постоянно ги удрят и блъскат, защото не ги забелязват. Обичам да си почивам легнал или седнал, но краката винаги по-високо от стола.

Няма по-привлекателно занятие от военното дело; то е благородно и по своето външно проявление (защото най-силната, най-великодушната, най-великолепната добродетел е храбростта), и по своята същност; няма по-справедливо и по-общо за всички дело от осигуряването на покоя и величието на родината. Харесва ми общуването с толкова много хора, благородни, млади, дейни; харесва ми привичният вид на толкова трагични гледки, свободната и безизкусна беседа, мъжкият и без вежливости живот, разнообразието на хилядите неща, с които се занимаваш там, мъжествено настройващата те хармония на военната музика, която действа и на слуха, и на душата, честта на военната участ, дори с нейните горчивини и трудности, които за Платон са така незначителни, че в своята „Държава“ той задължава с нея жените и децата.⁸² Вие се призовавате сам към изпълнението на една или друга задача, излагате се на една или друга опасност съобразно с това, доколко според вас всичко е доблестно и важно, и виждате даже кога жертването на самия ви живот би било оправдано.

Pulchrumque mori succurit in armis

[Идва ми мисъл, че с меч в ръка да умра е най-сладко.
Вергилий, Енеида, II, 317.].

Да се страхуваш от опасностите, на които се излагат толкова хора, да не се осмеляваш на това, на което се осмеляват толкова души, значи да проявяваш изключително малодушие и слабост; задружността окуражава дори и децата. Ако другите те надминават по знание, по изящество, по сила, по сполука, ти можеш да се надяваш на нещо друго, което не зависи от тебе; но ако им отстъпваш по твърдост на духа, тогава няма от кого да се оплакваш освен от себе си. Смъртта е по-бавна, по-мъчителна и по-отвратителна в постелята, отколкото при сражение; треската или катарите са толкова болезнени и смъртоносни, колкото и раните от аркебуза. Който може твърдо да понася случайностите на нашия повседневен живот, той няма нужда от засилване на мъжеството си, ставайки войник.

Vivere, mi Lucili, militare est.

[Да живееш, мой Луцилий, означава да воюваш.
Сенека, Epistulae, 96, 5.]

Не помня никога да съм имал краста. А четенето е едно от най-приятните неща, с които ни е дарила природата; и особено когато можем да се досегнем с ръка. Но това удоволствие много скоро се заплаща. Най-много аз се чеша по ухото, когато понякога изпитвам вътрешен сърбеж.

Родил съм се с всичките пет сетива, които у мен са почти съвършени. Стомахът ми е в ред, както и главата ми; и най-често те са в такова състояние дори и когато съм болен; дишането ми също. Минаха вече шест години, откакто навърших петдесетте – възраст, която много народи не без основание смятат за предел на живота, като не допускат даже, че някой може да я надхвърли. Но и сега се намирам в добро самочувствие; го, разбира се, не е продължително, но е така чисто, че ми напомня здравето и безгрижието на младостта. Не говоря за силата и бодростта; няма защо те да ме следват извън границите си.

Non liaec amplius est liminis, aut aquae
caelestis, patiens latus.

[Вечно нито па дъжд, нито на твоя праг
мойто тяло ще издържи.
Хораций, Carmina, III, 10, 19–20.]

Лицето ми и очите ми винаги издават възрастта ми; всички промени у мене започват с тях; и в тях те са даже по-осезателни, отколкото са в действителност, често предизвиквам съжаление у приятелите си, преди да съм почувствал причината за това. Гледайки се в огледалото, никак не се тревожа, тъй като даже п през младостта си ми се е случвало много пъти да имам лош вид и цвят на лицето, но това не е означавало нищо лошо, лекарите, след като не са намирали някаква вътрешна причина, съответстваща на външния вид, са отдавали това на душевното ми състояние или на някоя скрита страст, която ме подяжда отвътре; те се лъжеха. Ако тялото можеше да се управлява така, както според мен се управляват чувствата и мислите, ние щяхме да бъдем къде-къде по-добре. Тогава у мене не само че не е имало никакви смущения, но, обратното, душата ми е бивала пълна със здраве и веселие, в каквото състояние тя обикновено се намира наполовина по природа, наполовина съзнателно:

Nec vitiant artus aegrae contagia mentis.

[Допир с тревожния ум не наврежда на моето тяло.
Овидий, Tristia, III, 8, 25.]

Смятам, че този вътрешен пламък нееднократно е изправял на крака тялото ми, намиращо се в упадък; моето тяло често бива сломявано; но душата ми, макар и не весела, е поне спокойна и бодра. В течение на четири-пет месеца аз боледувах от треска, която ме обезобрази; но духът ми остана не само спокоен,, но даже и настроен шеговито. Ако не изпитвам някаква болка, отслабването и отпадналостта не ми пречат никак. Познавам много телесни страдания, които всяват ужас само като ги споменеш, но от тях аз не се страхувам толкова, колкото от безбройните страсти и вълнения, които виждам около себе си.

Примирил съм се с това, че не мога да бягам, достатъчно ми е, че се влача; и не се оплаквам от естествения упадък на силите си,

Quis tumidum guttur miratur in Alpibus?

[Кой ли на болни от гуша сред Алпите би се учудил?⁸³
Ювенал, XIII, 162]

Не съжалявам също, че не ще живея така дълго и с такава мощ като дъбовете.

Няма за какво да се оплаквам и от въображението си; малко са били през живота ми мислите, които са пречили на съня ми, ако не са били свързани с желанията, които са ме държали буден, без да ме сломяват. Сънувам рядко; и обикновено това са фантастични и химерични сънища, продиктувани от мисли – не толкова тъжни, колкото весели, колкото смешни. Намирам за истина, че сънищата са верни тълкуватели на нашите склонности; но да ги подредиш по сходство и разбереш се изисква изкуство.

Res quae in vita usurpant homines, cogitant, curant, vident
Quae agunt vigilantes, agitantque, ea sicul in somno accidunt,
Minus mirandum est.

[А което във живота хората използват, мислят, виждат, грижат се и вършат будни, същото и насън че им се случва, не е за учудване.

Акций, Brutus (цитиран от Цицерон, De divinatione, I, 22, 45).
Тук текстът е предаден с промени.]

Платон казва нещо повече – задължение на разума е да извлече от тях предсказания за бъдещето.⁸⁴ Но от това аз не разбирам нищо; знам само чудотворните примери, които привеждат Сократ, Ксенофонт, Аристотел⁸⁵ – хора с неоспорван авторитет. Историята говори, че атлантите не са сънували никога; също така не са ядели нищо мъртво;⁸⁶ аз мога да добавя, че по тази причина може би те не са и сънували.⁸⁷ Защото Питагор е предписвал някои хранителни препарати, за да може да се сънува. Моите сънища са леки и не предизвикват никакво раздвижване на тялото ми, нито ме карат да говоря насън. А на времето си съм виждал много хора, които спят удивително неспокойно. Философът Теон се е разхождал, като спи, а слугата на Перикъл се е движел по керемидите и върха па покривите.⁸⁸

Седнал край масата, аз не избирам, вземам онова, което е най-близко до мене и най-напред попада в ръката ми; вкуса си променям с неохота. Натрупването на чинии и прибори ми е неприятно като всяко друго натрупване. Лесно се задоволявам с малко яденета; никак не съм съгласен с Фаворин,⁸⁹ който смята, че на пиршество трябва да ви се взема яденето, към което сте се пристрастили, и да ви се поднася ново ядене; че е жалко онова угощение, на което гостите ще се заситят с трътките на различни птици, защото само косът заслужавал да бъде изяден изцяло. С удоволствие ям солено месо; но предпочитам безсолния хляб; и противно на нашите обичаи моят хлебар ми поднася само такъв хляб. Когато бях дете, по-възрастните се занимаваха главно с това да се борят с нежеланието ми да ям това, което децата на тази възраст обичат най-много – сладко, конфитюр, печени сладкиши. Моят наставник се стараеше да ме отучи от неприязнеността ми към изтънчените ястия като от своего рода изтънченост. Но това не е ли каприз на вкуса, в каквото и да се проявява той? Оня, който се бори срещу особеното, упоритото пристрастие на детето към черния хляб, към сланината или към чесъна, той го лишава от лакомство. Има хора, които искат да минат за прости и некапризни, съжалявайки, че няма говеждо или свински жамбон, когато им поднесат яребица. Нека да искат; но това у тях е прищявка на прищевките; техният вкус е толкова изнежен, че на тях им втръсват обикновените и привични неща,

per quae luxuria divitiaru n taedio ludit

[с които си играе разкошът, досаден от богатствата.
Сенека, Epistulae, 18,7 (със слаба промяна).]

Същността на този порок е в това да се отказваш от хубавата храна, защото я има другият, да търсиш за себе си винаги нещо необикновено:

Si modica caenare times olus omne patella.

[Щом се боиш за обяд зеленчук в просто блюдо да имаш.
Хораций, Epistulae, I, 52]

Тук всъщност става дума за това, че е уж по-лесно да се глезиш с неща, които можеш да намериш лесно; но всяко глезене е порок. Някога аз наричах изнежен един от моите роднини, който, служейки в нашите галери, се отучи да лежи на постели и да се съблича за лягане.

Ако имах момчета, щях да им пожелая да ги споходи моята съдба. Добрият баща, който бог ми даде (и който за своята добрина не получи от мене нищо друго освен благодарност, разбира се, велика благодарност), още от люлката ме е изпратил в едно от своите селца и ме е държал там, докато ми е била нужна кърмачка, държал ме е даже и след това, приучвайки ме към най-простия и най-обикновения начин на живот:

„Magna pars libertatis est bene inoratus venter.“

[Голяма част от свободата представлява добре регулираният стомах.
Сенека Ерistulае, 123, 3.]

Никога не поемайте върху себе си, а още по-малко възлагайте на своите жени грижата за отхранването на децата; оставете ги да растат свободно под закрилата на общия за всички и естествен закон; нека привикнат към въздържаност и простота; нека да слизат от трудния живот, отколкото да се възкачват към него. Моят баща имаше и друга цел; той искаше да ме запознае с простия народ и с положението на хората, които се нуждаеха от нашата помощ; и смяташе, че за мене е по-добре да гледам към този, който ми протяга ръка, отколкото към оня, който ми обръща гръб. По тази причина гой ми избра за кръстници най-обикновени хора, за да ме привърже и задължи към тях.

И той съвсем не се излъга в очакванията си; аз с готовност общувам с малките хора, било защото в това има голямо уважение, било по природно чувство за състрадание, което у мене е способно на много. Победоносната и процъфтяваща партия, която в тези граждански войни осъждам рязко, веднага може да предизвика моето съчувствие, щом я видя изпаднала и нещастна. Колко ми допада душевното благородство на Хелонида – дъщеря и жена на спартански царе. Когато по време на безредиците в нейния град мъжът ѝ Клеомброт взел връх над Леонид – нейния баща, тя се показала като добра дъщеря и споделила участта на баща си в изгнание и нищета, противопоставяйки се на победителя.⁹⁰ Но положението се променило; променила се тогава и нейната воля; тя смело взела страната на своя мъж и вървяла с него навсякъде, където го отнасяла съдбата, нямайки очевидно друг избор, освен да бъде с този, на когото е по-нужна и където би могла да прояви повече състрадание. Моята природа е по-склонна да следва примера на Фламиний, който се е поставил в услуга на тия, които имат нужда от него,⁹¹ а не на тия, които могат да го облагодетелстват, отколкото примера на Пир, който се унижава пред силните и се възгордява пред слабите.⁹² Дългото седене край масата ми вреди и ме ядосва; изглежда, че още от дете съм свикнал, поради липса на занятия край маса, да стоя там, само докато ям. У дома си, колкото и кратко да е седенето на трапезата, аз сядам малко след другите, както е правел Август;⁹³ но не му подражавам в това да ставам по-рано от тях. Обратното – обичам да си почивам дълго, след като се нахраня, и да слушам разказите на сътрапезниците си; но не и аз да говоря; защото, когато говоря на пълен стомах, се уморявам и чувствам зле, макар че смятам за твърде полезни и приятни виковете и споровете преди ядене. Древните гърци и римляни са постъпвали по-правилно от нас, когато са посвещавали на главното събитие през деня, ако вниманието им не е отвличало нещо друго, много часове и даже част от нощта; те са ядели и пиели не така припряно като нас, които вършим всичко тичешком; на това естествено удоволствие са отделяли повече време и са го удължавали много, придружавайки го с поучителни и приятни беседи.

Тия, които се грижат за мене, лесно могат да не ми дават това, което смятат, че ми вреди; защото аз никога не желая и не търся неща, които не виждам на масата; но затова пък те напразно биха се губили времето да ми проповядват въздържане от стоящите пред мене ястия. Така че ако смятам да поспя, аз трябва да не влизам в трапезарията; и трябва да ми дават за ядене само толкова, колкото се полага в такива случаи; защото, ако седна на трапезата, забравям намерението си.

Когато нареждам едно ядене да се приготви по по-друг начин, моите хора знаят вече, че съм загубил, апетит към него и че не ще го вкуся в предишния му вид. От всички видове месо, които понасям, най-много обичам недопеченото; и го обичам много крехко, в някои случаи дори с подправки. Не понасям само жилавото (към всички останали качества съм по-непридирчив и по-безразличен); и противно на общия вкус намирам понякога даже рибата за прекадено крехка или прекадено твърда. И това не е по причина на зъбите ми – те са били винаги превъзходни, възрастта започва да ги застрашава едва сега. Още от детството си аз съм свикнал да ги трия със салфетка – и сутрин, и преди, и след ядене.

Бог е милостив към тия, на които отнема живота постепенно; това е единственото преимущество на старостта. Така последната смърт не ще бъде толкова' тежка и мъчителна; тя ще убие не повече от половината или четвъртината човек. Ето падна ми един зъб без болка, без усилия; дойде му последният час. И тази частица на моето същество, и много други още са вече мъртви; други пък полумъртви; а те са били най-дейни и са заемали първо място, когато съм бил в разцвета на годините си. Така постепенно аз се стопявам и изчезвам. Каква глупост ще бъде, ако усетя последното си падане така, сякаш че падам от голяма височина, след като съм слязъл толкова ниско! Не очаквам да стане това.

Право казано, при размислите си за смъртта аз получавам едно голямо утешение – че това е справедливо и естествено явление и че ако изисквам и се надявам на съдбата за някаква друга милост, то тя би била незаконна. Хората си въобразяват, че някога са били по-едри и по-дълголетни. Но Солон, който е живял в древността, смята, че крайният предел на човешкото съществуване е седемдесет години. Аз, който възприемам всецяло и обожавам αριστου μετρου⁹⁴ на древността, който смятам за най-съвършена мярка златната среда, бих ли могъл да претендирам за някаква извънмерна и противоестествена старост? Всичко, което противостои на естественото течение на нещата, може да се окаже пагубно; и всичко, което върви успоредно с него, е винаги приятно.

Omnia, quae secun dum naturam fiunt, sunt habenda in bonis.

[Трябва да се смята за благо всичко, което става според природата.
Цицерон, De senectute, 19, 71.]

Както смъртта от рани и болести е мъчителна – казва Платон, – така и смъртта от старост е най-леката и дори, най-прелестната от всички видове смърт.⁹⁵

Vitam ado lescentibus vis aufert, senibus maturitas.

[Насилието отнема живота на младежите, зрелостта – на старците.
Цицерон, De senectute, 19, 71.]

Смъртта се намесва и обърква във всяко нещо от нашия живот; залезът започва преди определения час, а неговият отблясък осветява дори нашето победно шествие. Аз имам портрети, когато съм бил на двадесет и пет или тридесет и пет години; сравнявайки ги с това, което съм сега, колко съм се променил в тия портрети и колко моят сегашен облик е по-далеч от някогашния, отколкото от този, който ще приема в часа на смъртта си! Ние прекалено злоупотребяваме с природата, като я обезпокояваме така дълго, че тя се принуждава да ни лиши от поддръжката и ръководството си, да изостави очите ни, зъбите ни, краката ни и всичко останало на чуждата помощ, да ни повери в ръцете на изкуството, уморена да върви след нас.

Аз не съм голям любител нито на зеленчуците, нито на плодовете с изключение на пъпешите. Моят баща ненавиждаше всички сосове; а аз ги обичам всякакви. Пресищането ми е тягостно; но не мога да кажа със сигурност, че някое от ястията ми вреди; все едно ми е също така дали луната е пълна, дали е в началната си фаза, дали е есен, дали е пролет. В нас се извършват непознати и случайни промени. Така например най-напред аз смятах хряна за полезен, след това за вреден, а сега отново за полезен. За много неща стомахът и апетитът ми се променят; от бялото вино минах към клерета, а след това от клерета към бялото. Любител съм на рибата и постните дни превръщам в блажни, а блажните в постни; вярвам на тия, които казват, че рибата е по-добра за храносмилането от месото. Признавам си, че ям месо в рибни дни, и ще добавя, че моят вкус ме кара да обърквам рибата с месото; рязкото разграничение между тях ми е чуждо.

От млади години съм се лишавал понякога от ядене – било за да ям на другия ден с по-голям апетит (защото противно на Епикур, които е постел, за да отучи вкуса си от изобилието⁹⁶, аз съм правел това, за да приуча моя вкус да извлича по-голяма полза от постите, като се наслаждава след това на изобилието), било за да запазя силите си за някоя физическа или умствена работа, защото пресищането винаги се отразява лошо и на едното, и на другото; и на мен ми е особено противно глупавото съвкупление на една толкова здрава и жизнена богиня с оня мъничък бог,⁹⁷ чието храносмилане е лошо и който се оригва, винаги надут от винени изпарения; било за да лекувам болния си стомах, било поради липса на добра компания, защото съм съгласен със същия този Епикур, който казва, че не е толкова важно какво ще ядеш, колкото с кого ще го ядеш,⁹⁸ изказвам похвала на Хилон, който не искал да обещае да иде на пир у Периандър, докато не му кажат кои други още са поканени.⁹⁹ За мене няма по-вкусно ядене и по-апетитен сос от приятната компания.

Смятам, че е по-здравословно да се яде по-малко и по-вкусно и по-често. Но при това аз искам да удовлетворя и апетита си, и глада си; не би ми доставило никакво удоволствие да се влача по предписанията на лекарите, като ям насила три или четири пъти на ден. Кой може да ме увери, че апетитът, който имам тази сутрин, ще го имам и довечера? Ние, старите хора, не трябва да изпускаме първото удобно време на апетита ни. Нека оставим на съставителите на алманаси и на лекарите всички ефемериди! Най-ценният плод на здравето е възможността да изпитваш удоволствие; нека не изпускаме първото попаднало ни удоволствие! Аз избягвам упоритото следване на законите на постите. Който иска една форма да му бъде от полза, нека избягва постоянстването в нея; иначе ние се втвърдяваме, силите ни застиват; след шест месеца постене стомахът ви ще стане толкова негоден, че ползата ви ще бъде само една – не ще можете да хапнете нищо без вреда.

И зиме, и лете моите бедра и крака са облечени еднакво – със съвсем обикновени копринени чорапи. За да не се простудя, държа главата си по на топло: също така и корема си – поради коликите, които имам; болестите ми бързо свикнаха с това и обикновените мерки срещу тях започнаха да не помагат. На главата си нося калпак с двойно боне. Стегнатият ми пурпоан ми служи сега само за украшение; за да ми топли, трябва да го подплатявам със заешка кожа или орлови пера и главата ми винаги да е покрита. Продължавайте така нататък, и ще видите докъде ще стигнете. Аз няма да го направя и дори с готовност ще се откажа от това, с което започнах, стига да смея. А ако ви се случи някое ново неудобство? Престанат ли да ви служат вече тия нововъведения, понеже сте привикнали към тях, какво от това, потърсете нови. Така се погубват всички, които се оставят да им бъде наложен строг режим и които суеверно се придържат към него; нужно им е да вървят по тоя път още и още – до безкрайност.

За нашите дела и удоволствия е много по-подходящо да се постъпва като древните – да не обядва човек, за да не се прекъсне денят, а да се нахранва вечер, когато си почива след работа; някога и аз съм правел така. Но за здравето е полезно, както съм се убедил от собствен опит, обратното – да се обядва преди започването на деня, защото храносмилането е по-добро, когато човек е буден.

Почти не страдам от жажда – нито когато съм здрав, нито когато #1089;ъм болен; в болестно състояние често ми съхне устата, но жажда не изпитвам. Пия обикновено когато ми се пие; пия по време на ядене или много преди ядене; за човек като мене, обикновен, аз пия много; през лятото и при хубаво ядене не надхвърлям мярката на Август, който е пиел само три пъти на ден.¹⁰⁰ Но за да не наруша правилото на Демокрит, който забранява да се прави каквото и да било четири пъти,¹⁰¹ защото това число е нещастно, аз при нужда пия до пет пъти, изпивайки по три чаши; обичам да пия от малки чаши и да ги изпивам до дъно, което другите избягват като нещо неприлично; най-често виното разтварям с вода наполовина, а понякога на една трета. В къщи по едно старо правило, което лекарят е предписал на моя баща и на себе си, виното се разбърква с вода два-три часа преди да бъде сервирано. Говори се, че обичаят виното да бъде разтваряно с вода бил въведен от Кранай, цар на Атина.¹⁰² Дали това е полезно, или не, е въпрос, но за много хора, както се убедих, е спорно. Аз намирам за по-прилично и по-здравословно на децата да не се позволява да пият вино, преди да навършат шестнадесет-осемнадесет години.

Най-хубав е най-обикновеният и най-разпространеният начин на живот; всяко отклонение от него трябва да се избягва, струва ми се; неприятен ми е всеки немец, който разтваря виното с вода, както и всеки французин, който пие чисто вино. Приетият от всички обичай се превръща в закон.

Не обичам застоялия въздух, а пушекът за мене е смърт (първото нещо, с което се заех в къщи, беше да сложа в ред комините и отходните места – най-характерния и непоносим порок на старите сгради); а към трудностите, които войната причинява, отнасям и гъстия прах, в който се заравяме в горещините през целия ден. Моето дишане е свободно и леко; простудите при мене минават най-често без усложнения в дробовете и без кашлица.

За мене летните несгоди са по-непоносими от зимните; защото освен горещината, от която по-трудно е да избягаш, отколкото от студа, освен възможните слънчеви удари ярката светлина вреди на очите ми; сега например аз не мога да се храня, седнал срещу разгорещен и ярко светещ огън. На времето, когато четях повече, слагах стъкло на отворената страница, за да умъртвя белотата на книгата; така получавах голямо облекчение. Досега не нося очила и виждам така добре, както някога и както всички здрави хора. Наистина надвечер започвам да чувствам смущение и умора при четенето; но работата винаги уморява очите, особено нощем. Това, разбира се, е крачка назад, но тя едвам се забелязва. След това ще отстъпя втора крачка, след втората – трета, след третата – четвърта, и то така постепенно, че ще бъда съвсем сляп, когато почувствам старостта и отмирането на зрението си. Така изкусно парките разплитат преждата на нашия живот. И досега обаче аз не мога да се убедя, че чувам тежко; и ще видите, че загубвайки даже наполовина слуха си, аз ще мисля, че събеседниците ми не говорят достатъчно високо. За да може душата да почувства как изтича от тялото, трябва много да напрегне вниманието си.

Стъпката ми е чевръста и твърда; и аз не знам чие движение по-трудно може да се задържи – на душата или на тялото. За да мога с внимание да изслушам до края словото на проповедника, той трябва да ми е голям приятел. През време на церемонии, когато всеки се въздържа да прави каквото и да е, когато погледът на дамите е съсредоточен в една точка само, аз не мога никога да изтърпя да не се движа; даже когато съм седнал, малко се задържам в едно положение. Прислужницата на философа Хризип е казвала за своя господар, че напивал само краката си (защото той имал навика в каквото и положение да се намира, да движи краката си и тя е казвала тогава, че докато виното разгорещява другите, него оставя незасегнат).¹⁰³ Така са казвали и за мене, когато съм бил дете – имал съм някаква лудост в краката си или пък в тях имало живак; където и да съм ги поставел, те се движели непрекъснато.

Неприлично е, освен че е вредно за здравето и даже неприятно, да ядеш лакомо, както ям аз; от бързане често си прехапвам езика, понякога пръстите. Диоген, който видял веднъж едно дете да яде така, зашлевил една плесница на възпитателя му.¹⁰⁴ В Рим е имало хора, които обучавали по дъвчене¹⁰⁵ – както се учи на вървене. Този мой навик ми пречи да разговарям, а беседата край масата е толкова хубаво нещо, стига, разбира се, да е на място, да е кратка и приятна.

Между нашите наслаждения съществуват ревност и завист; те се сблъскват и си пречат едно друго. Алкивиад, който обичал да си похапва, не допускал край масата музика, за да не нарушава сладостта на беседите му; той според Платон се обосновавал с това, че обичаят да се канят на пиршествата инструменталисти и певци е въведен от простолюдието, което няма тази способност да говори добре и да води приятни беседи; да се веселят с това могат само просветените хора.¹⁰⁶

За пиршествата Варон¹⁰⁷ изисква следното: общество на хора с привлекателна външност и приятен начин на говорене, които нито са мълчаливи, нито бъбриви, добре приготвени и вкусни ястия, красиво подредено помещение, приятно време. Хубавата трапеза представлява празненство, изискващо умела подготовка и доставящо голямо наслаждение; нито великите пълководци, нито великите философи не са отказвали да участват в пирове и да знаят как да ги уреждат. В моята памет се е запечатал споменът за три такива празненства, които са ми доставили голямо удоволствие в различно време от моята най-цъфтяща възраст; защото всеки от присъстващите споделя със сътрапезниците си най-хубавото, което има в себе си, според телесното си и душевно разположение. Сегашното мое състояние не е за такива празненства.

Аз, който винаги живея един земен живот, мразя нечовешката мъдрост, която цели да ни накара да презираме и ненавиждаме култа към своето тяло. Смятам, че пълното отричане от естествените наслаждения е така неправилно, както и пълното отдаване на тях. Ксеркс, на когото са били позволени всички човешки наслаждения и който обещавал награда за този, който можел да му измисли нови,¹⁰⁸ е бил един самонадеян глупак. Но не по-малък глупак е този, който отхвърля радостите, които природата му дава. Не трябва нито да бягаш от тях, нито да ги гониш, а да ги приемаш. Аз ги приемам малко по-възторжено, по-любезно от другите и се отдавам на естествените си склонности с най-голяма готовност. Няма защо да преувеличаваме тяхната суетност; тя и без това се усеща и проявява достатъчно. Виновен за това е нашият болезнен, унил дух, който ни внушава отвращение и от тях, и от нас самите; той се отнася и към себе си, и към всичко, което получава било по-рано, било по-късно според своето ненаситно, скитническо и непостоянно същество.

Sincerum est nisi vas, quodcunque infundis, acescit

[Чист ако не е съдът, всичко, в него налято, се вкисва.
Хораций, Epistulae, I, 2, 54.]

Аз, който се хваля, че съм прегърнал така усърдно всички удобства на живота, откривам, когато се вгледам в тях по-внимателно, че те все пак са вятър. Но какво пък, самите ние не сме ли вятър? Вятърът в същност е по-мъдър и от нас; обича да шуми, да се вълнува и се задоволява със собствените си проявления, без да се стреми към устойчивост, здравина – качества, които не са му свойствени.

Чистите радости на въображението, както и неговите страдания, са най-важните за нас, както казват някои и както показват везните на Критолай.¹⁰⁹ Нищо чудно в това; то само си ги създава, скроявайки ги от цял плат. Всеки ден наблюдавам примери за това – убедителни и достойни за подражание. Но аз, който съм съставен от смесена и груба материя, не мога изцяло да се задоволя с такъв прост предмет и да се оставя тромаво да следвам наслажденията, дадени ни от човешкия и всеобщ закон, който е сетивен за разума и разумен за усещането. Философите-киренайци смятат, че страданията, както и плътските удоволствия са толкова силни, че са удвоени и още по-истински.¹¹⁰

Има хора, които, както казва Аристотел,¹¹¹ изпитват отвращение от тях – разбира се, от тъпотия. А аз познавам хора, които пък ги отричат поради честолюбие; защо не се откажат и от дишането? Защо не живеят от себе си; защо не се откажат от светлината, понеже тя им е дадена даром и не им струва нито изобретяването, нито усилията им? Нека видим тогава как биха поддържали живота им Марс, Палада или Меркурий вместо Венера, Церера и Бакхус; или, легнали върху жените си, те търсят квадратурата на кръга! Мразя, когато ми нареждат духът ми да бъде в облаците, докато в същото време тялото ми е край масата. Аз не искам духът ми да бъде прикован към наслаждението и да се мята там, искам той да бди, да седи, а не да лежи. Аристип е защитавал само плътта, сякаш че нямаме душа; Зенон се е съобразявал само с душата, сякаш че сме безтелесни.¹¹² И двамата грешат. Говори се, че Питагор се е отдавал само на съзерцателна философия,¹¹³ Сократ е учел само на нравственост и поведение, а Платон е намирал някакво средно положение между тях.¹¹⁴ Но го казват като приказка. Истинският път е намерил Сократ; а Платон е много но-близък до Сократ, отколкото до Питагор; и това много повече му подхожда.

Когато танцувам, аз съм зает с танца; когато спя, потънал съм в сън; когато се разхождам сам в някоя красива градина и мислите ми някое време са заети със странични неща, аз след това се връщам към разходката, към градината, към сладостната самота, към себе си. Природата майчински се е погрижила действията, които ни е предписала за наша полза, да ни доставят освен това и удоволствие; към тях ни подтиква не само разумът, но и желанието; несправедливо ще бъде да се нарушават нейните правила.

Когато виждам, че и Цезар, и Александър в разгара на своята велика дейност са се наслаждавали така необуздано на естествените и следователно най-необходимите и истински удоволствия, аз не смятам, че те са глезили своята душа, напротив, укрепвали са я, мъжествено подчинявайки своята напрегната дейност, своята неуморима мисъл на нуждите на живота. Те са били мъдри, ако са смятали, че последното е тяхно обикновено задължение, а първото – тяхно изключително дело. Ние сме големи безумци. „Той прекарва живота си в бездействие“ – казваме. „Днес не съм направил нищо.“ Е, а не си ли живял? Да живееш е не само твоето основно задължение, но и твоето най-забележително деяние. „Нека ми дадат възможност да участвам в големи дела, и аз ще покажа на какво съм способен.“ А ежедневния ти живот – съумя ли да го обмислиш и водиш, както трябва? „Ако си направил това, ти си извършил най-великото &##1076;ело.“

За да покаже себе си и се прояви в деяния, природата не се нуждае от особено щастлива участ; тя е една и съща на всяко равнище, една и съща и зад завесата, и пред нея. Ние трябва не да съчиняваме книги, а да изграждаме характери, не да печелим битки и земи, а да въведем ред и установим мир в нашия повседневен живот. Нашето велико и славно творение ще бъде да живеем, както трябва. Всичко останало – царуване, трупане на богатства, строене, е добавка и допълнение към него. На мен ми е приятно да видя как пълководецът в подножието на една крепост, която неговата войска ей сега трябва да атакува, спокойно и цялостно се отдава на ядене и беседи с приятелите си: Брут, без да обръща внимание на това, че небето и земята са се опълчили срещу него и римската свобода, откъсва от нощното си бдене няколко часа, за да почете съвсем спокойно Полибий и да нахвърли няколко бележки върху прочетеното.¹¹⁵ Само дребните души, притиснати от тежестта на работата, не могат да се изплъзнат от нея, не знаейки нито как да я оставят, нито как да я подхванат наново.

O fortes peioraque passi
Mecum saepe viri, nunc vino pellite curas!
Cras ingens iterabimus aequor.

[О, вие храбри мъже, споделили
с мен и по-страшни беди, с вино грижите днес разпръснете!
Утре безкрайни моря пак ще порим.
Хораций, Carmina, I, 7, 30–32]

Не знам дали е шега, че богословското¹¹⁶ и сорбонското вино и тържествата на учените са станали пословични или в това се крие някаква истина, но смятам, че на тези учени се полага да празнуват, и то толкова по-приятно и по-спокойно, колкото по-плодотворно и по-сериозно са работили през деня със своите възпитаници. Съзнанието, че си използвал плодотворно останалото време, е истинска и вкусна добавка към вечерната трапеза. Мъдрите са живеели тъкмо така; и тази неподражаема ревност към добродетелта, която ни смайва у двамата Катоновци; и тази стигаща до досада строгост на техните нрави е израз на същата тяхна способност да се подчиняват покорно и с готовност на законите на човешката природа, на законите на Венера и Бакхус съгласно правилата на тяхното учение, което е изисквало истинският мъдрец да бъде така опитен и изкусен в използването на естествените удоволствия, както и във всяко друго жизнено дело.

Cui cor sapiat, ei et sapiat palatus.

[Нека комуто е изтънчено сърцето, нему да е изтънчено и небцето.
Цицерон, De finibus, II, 8, 24.]

Способността да се развличаш и забавляваш чудно приляга, струва ми се, на силната и възвишена душа и ѝ прави чест. Епаминонд не е смятал, че участието му в танците на юношите от родния му град, пеенето, свиренето, отдаването на всичко това с увлечение е нещо недостойно за славните му подвизи и високите му нравствени качества.¹¹⁷ И измежду многото изумителни деяния на Сципион Стари – човек достоен, по мнението на негови съвременници, за божественото си произхождение, особена прелест му придава склонността към забави и развлечения; приятно е да си го представиш с безгрижното му и детско увлечение, когато събира раковини и играе на „корнишон“ край морския бряг с Лелий, когато в лошо време, забавлявайки се и шегувайки се, пише остроумни комедии,¹¹⁸ в които изобличава най-разпространените и низки постъпки на човека, когато, всецяло погълнат от мисли за Ханибаловите и африканските начинания, посещава сицилийските школи и стои толкова дълго над уроците по философия, че с това предизвиква сляпата завист на неговите врагове в Рим.¹¹⁹ А у Сократ най-забележителното в това отношение е, че вече съвсем стар, той намира време да учи танци и да свири на инструменти, което за него съвсем не е загубено време.¹²⁰ Именно Сократ е прекарал пред очите на цялата гръцка армия цял ден и цяла нощ изправен, изпаднал в екстаз, обхванат и възторгнат от някаква дълбока мисъл.¹²¹ Измежду толкова доблестни воини той пръв се притичва на помощ на обкръжения от враговете Алкивиад, прикрива го с тялото си и отблъсква враговете.¹²² Пръв сред целия атински народ, възмутен като него от едно недостойно зрелище, той се опитва да помогне на Терамен,¹²³ когото сподвижниците на тридесетте тирани водели на смърт, и се отказал от този опит само поради молбата на самия Терамен, макар с него да е имало още двама души. Търсен от една красавица, в която бил влюбен, той се отказал от нея, защото бил принуден от обстоятелствата да пази строго въздържание.¹²⁴ В битката при Делия той вдига и спасява Ксенофонт, съборен от коня;¹²⁵ по време на войната постоянно ходи бос по леда; през зимата се облича така, както и през лятото; превъзхожда всичките си другари по издръжливост в труда; на пиршества яде същите ястия, които яде обикновено. Двадесет и седем години той с едно и също изражение на лицето търпи глад, бедност, непослушност на децата си, остри нападки от жена си; и накрая клевета, угнетение, тъмница, окови и отрова. Но ако са поканели този човек на учтиво състезание по пиене, кой би спечелил, мислите, победата; той не се е отказвал нито да играе с децата на орехи, нито да тича с тях, яхнал дървено конче;¹²⁶ и е правел това с голяма охота; защото всяка дейност, учи философията, приляга на мъдреца и му прави чест; образът на този човек ние непрестанно трябва да привеждаме като пример на всички съвършенства и добродетели. Много малко са примерите за такъв цялостен и неопетнен живот; и никак не са поучителни за нас другите примери, които постоянно ни предлагат – примери глупави, неудачни, ценни може би само с някоя своя чертица, примери, които по-скоро ни дърпат назад, които ни объркват, отколкото поправят.

Хората се заблуждават; много по-лесно се върви встрани на пътя, където крайните линии ти показват възможните граници и те направляват, отколкото по широката и открита среда независимо по какъв начин, изкуствено или от природата е създадена тя; но в този случай и благородството, и достойнството са по-малко. Величието на душата не е толкова в това да върви устремено към върха, колкото да може да отчита обстоятелствата и заобикаля препятствията. Тя смята за велико достатъчното и проявява своята възвишеност в това да предпочиташ средния път пред катеренето по върховете.¹²⁷ Няма нищо по-прекрасно и по-законно от това да изпълниш човешкото си предназначение, както трябва; няма по-трудна за овладяване наука от науката, която те учи да преживееш добре и естествено живота си; и най-зверската от нашите болести е болестта да презираш собственото си съществуване. Който иска да даде на душата си независимост, нека го направи смело, ако може, когато тялото се чувства зле, за да я избави от зараза; но в други случаи обратното – нека тя помага на тялото и го благоприятства; и нека не се отказва от участие в неговите естествени наслаждения, а да се наслаждава заедно с него, внасяйки, ако е достатъчно мъдра, умереност, за да не се превръщат тези наслаждения в невъздържаност. Невъздържаността е чумата на наслаждението; а въздържаността съвсем не е негов бич; напротив, тя е негово украшение. Евдокс,¹²⁸ който е смятал наслаждението за виеше благо, както и неговите приятели, които са му придавали същото значение, са го вкусвали особено приятно само благодарение на въздържаността си, която у тях е била изключителна и за пример. Аз предписвам на моята душа да гледа и на страданието, и на наслаждението с еднакъв поглед – спокоен и твърд („eodem enim vitio est effusio animi in laetitia, quo in dolore contractio“ [Разпуснатостта на душата при веселие и свиването ѝ при скръб са признаци на един и същ недостатък. Цицерон, Tusc. disp., IV, 31, 66.]), но в единия случай радостен, а в другия суров и доколкото това е по силите ѝ, да приглушава едното и да дава простор на другото. Здравият поглед към доброто предизвиква и здрав поглед към лошото; и в страданието, и в неговото плахо начало има нещо неопределимо; и в наслаждението, и в неговия краен предел има нещо, което може да се избегне. Платон свързва двете неща¹²⁹ и иска силата на духа да се противопостави както на страданието, така и на прекомерната, заробваща с чаровете си прелест на наслаждението.¹³⁰ Това са два извора, от които оня, който черпи от тях – където и да е, когато и да е, колкото и да е, било това град, било това човек, било това звяр, е честит. От първото трябва да пиеш за лекарство, пестеливо, когато имаш нужда; от второто – да утоляваш жаждата си, но не и да преливаш. Болка, наслаждение, любов – ето първите неща, които усеща детето; ако с появата на разума тия чувства се подчинят на него, възниква добродетелта.¹³¹

Аз си имам свой собствен речник; когато времето е лошо и неблагоприятно, нека върви. Но когато е благоприятно, не искам то да минава, искам да го спра, да го задържа. Трябва да се пропуска лошото и да се задържа хубавото. С тия обикновени изрази „прекарване на времето“ и „да мине времето“ се означава поведението на ония „благоразумни“ хора, които смятат, че от живота не може да се очаква нищо друго, освен той да тече и се изплъзва, а ти да клинчиш от него; и доколкото зависи от тях – да не го познаваш и да го избягваш като нещо отегчително и презряно. Но аз го познавам иначе и го смятам за ценен и удобен даже при последния му стадий, в който се намирам аз сега; природата ни го е дала с толкова обстоятелства и толкова благоприятен, че ние нямаме основание да се оплакваме от друго освен от самите нас, ако той ни потиска и ни се изплъзва безполезно.

Stulti vita ingrata est, trépida est, tota in futurum fertur.

[Животът на глупавия е неприятен, тревожен, цял се носи към бъдещето.
Сенека, Epistulae, 15, 9]

И все пак аз се стягам да го напусна без съжаление; но не за това, че е непоносим и тежък, а защото е преходен по своята същност Така че да умрат без огорчение подобава само на ония, които умеят да се наслаждават на живота; в умението да се наслаждаваш има някакво изкуство; аз се наслаждавам на живота двойно повече от другите, защото мярката на наслаждението зависи повече или по-малко от нашето прилежание тук на земята. Особено сега, когато ми остава толкова малко време още, аз искам да задълбоча този смисъл на живота си; бързината на неговия бяг искам да намаля чрез бързината на движението, с което ще го хвана; чрез интензивността на ползването му искам да настигна скоростта, с която той изтича; и колкото по-малко ми остава да живея, толкова по-дълбок и по-съдържателен трябва да направя живота си.

Другите усещат сладостта на удоволствието като сладост на благополучието и доволството; и аз изпитвам същата сладост, но не затова, че тя преминава и изчезва. Тая сладост трябва да се опитва, да се опознава, да се обмисля, за да може тя да стане достойна за това, което я е породило. Има хо&##1088;а, които и другите удоволствия преживяват така, както съня, без да го опознаят. Някога, с цел насладата от съня да не ми се изплъзва толкова нелепо, аз намирах за добре да ме събуждат по време на сън. Със себе си аз обсъждам всяко свое удоволствие; така не оставам на повърхността му; прониквам до самата му същност и заставям ума си, станал вече равнодушен и унил, да го приеме. Намирам ли се аз в състояние на приятно равновесие на духа? Утешава ли ме някоя плътска радост? Аз не изразходвам напразно усещанията си, но влагам в тях душата си, не, разбира се, да потъна в тия усещания до гуша, а радостта ми да бъде по-пълна, не да се разтворя в тях, а да намеря себе си; и прибягвам до помощта на душата си, за да се огледа тя в това благоденствващо състояние, за да претегли, оцени и обогати тоя миг на блаженство. Нека душата осъзнае как да благодари на бога, че той е умиротворил нейната съвест и страсти, че под нейната власт се намира тялото, изпълняващо порядъчно и благоразумно всички свои приятни и сладостни функции, с които богу е било угодно да ни възнагради за страданията – бич на неговото правосъдие; нека осъзнае каква благодат за нея е, че се намира на такова място, над което небето е винаги спокойно; никакво желание, никакъв страх или съмнение не замъглява въздуха, няма никакви трудности – минали, настоящи или бъдещи, над които нейното въображение не би минало без каквато и да е вреда за него. Това мое съображение придобива особена убедителност при сравнението му с противоположните човешки същности. Така аз си представям хилядите образи на ония, които нещастието или собствените им заблуждения са ги отнесли като буря, а също и тия, по-близки до мене, чието щастие протича вяло и немарливо. Това са именно хората, които напразно губят времето си; те пренебрегват настоящето, пренебрегват това, което имат, за да слугуват на очакваното, и се надяват на смътните и тщеславни мечти, които въображението им рисува –¹³²

Morte obita quales fama est volitare figuras, Aut qua sopitos deludunt somnia sensus,

[Има мълва, след смъртта прехвръквали сенки такива; същите образи в сън сетивата приспани измамват.
Вергилий, Енеида, X, 641–642.]

и бързо ce изплъзват от този, който ги гони. Задачата и целта на тяхното стремление е самото стремление; така е казвал и Александър – целта на работата е да работиш,

Nil actum credens cum quid superesset agendum.

[Смятащ, че нищо не е извършил, щом нещо остане.
Лукан, II, 657.]

Що се отнася до мене, аз обичам и живея тоя свят, който бог ни е дарил. Не бих искал той да бъде притиснат от нуждата за трошица хляб и капчица вода; и не по-малко извинително би било да се стремиш животът ти да притежава повече, отколкото му е нужно („Sapiens divitiarum naturalium quaesitor acerrius“ [Мъдрецът е пай-ревностният търсач на естествените богатства. Сенека, Epistulae, 119, 5.]); не бих желал също да поддържам силите си само с мъничко от онази трева, с която Епименид убивал апетита си и залъгвал стомаха си;¹³³ не бих желал зачатието на нашето потомство да става без каквото и да е чувство, само с помощта на пръстите или петите; пека, вежливо казано, това зачатие да става и с пръстите, и с петите, но да бъде съпроводено със сладостно усещане; не бих желал също така нашата плът да не познава желанието и да не изпитва ласката. Да се иска подобно нещо е неблагодарно и безбожно. От все сърце и с благодарност аз приемам всичко, което природата е направила за мене, радвам се за това и го славя. Несправедливо е спрямо един такъв велик и щедър дарител да отказваш, да унищожаваш или да извращаваш даровете му. Самият добър, той е направил така, че всичко да бъде добро.

Omnia quae secundum naturam sunt, aestimatione digna sunt.

[Всичко, което е според природата, заслужава да бъде ценено.
Парафраза на Цицерон, De finibus, III, 6, 20.]

От всички философски възгледи c най-голяма охота приемам онези, които са най-здрави, т. е. които са най-човешки и най-свойствени нам; и думите ми в съответствие с нрава ми са скромни и смирени.

Философията постъпва по детски според мен, когато се мъчи Да ни внуши, че е противоестествено свързването на божественото със земното, на разумното с неразумното, на строгостта със снизходителността, на честността с безчестието, че сладострастието е грубо и недостойно усещане за един мъдрец: единственото удоволствие, което може да изпита един философ от брака си с красива млада жена, е съзнанието, че е извършил някакво много полезно дело, сякаш че е обул ботушите си за здрава езда. Нека последователите на такъв философ, лишавайки своите съпруги от девственост, правят това толкова добре, с толкова мощ, с толкова жар, колкото има в техните учения.

Не така говори Сократ, негов и наш наставник. Той цени плътското наслаждение, както е нужно, но предпочита духовното, защото в него има повече сила, постоянство, лекота, разнообразие, достойнство.¹³⁴ И съвсем не за това, че то е единственото (Сократ не е такъв чудак), а само за това, че то е по-първостепенно. За него умереното въздържание не е враждебно на наслаждението.

Природата е ръководител кротък – толкова кротък, колкото разумен и справедлив.

Intrandum est in rerum naturam, et penitus quid ea postulet, pervidendur.

[Трябва да се влезе в природата на нещата и дълбоко да се прозре какво изисква тя.
Цицерон, Ве Пийте, V, 16, 44]

Аз винаги търся нейния път, който сме объркали с всевъзможни изкуствени следи. И ето висшето благо на академиците и перипатетиците, състоящо се в това, че човек трябва да живее според природата, става едно понятие, трудно за определение и изразяване, както и близкото до него понятие на стоиците за отстъпването на природата. Не е ли порочно да се смята, че някои действия са по-малко достойни само защото са необходими? От моята глава не може да се избие мисълта, че бракът между необходимостта и наслаждението, с помощта на който, както казва един древен, боговете довеждат всичко до края, е най-подходящият брак.¹³⁵ Защо да разрушаваме и разпокъсваме построеното,, постигнатото по силата на едно такова тясно и братско съответствие на частите? Не трябва ли, обратното, да го укрепваме с взаимни усилия? Докато духът разбужда и оживява тежестта на тялото, тялото пък възпира и установява лекотата на духа.

Qui velut summum bonum laudat animae naturam, et tanquam malum naturam carnis accusât, profecto et animam carnaliter appétit et carnem carnaliter fugit, quoniam id vanitate sentit humana, non veritate divina.

[Който хвали духовното начало като виеше благо и осъжда плътското начало като зло, в същност и към душата се стреми плътски, и плътта отбягва плътски, защото чувства това според човешката суета, а не според божествената истина.
Августин, De civitate Dei, XIV, 5.]

В тоя дар от бога няма нищо, което да не е достойно за нашите грижи; ние трябва да му даваме сметка до последния конец. И не по своя воля човек е възложил на себе си задачата да води човека съгласно природата; самият творец ни я е възложил с цялата си сериозност и строгост като нещо изрично, непосредствено и важно. И тъй като за обикновеното съзнание винаги е необходимо да се опре на някакво авторитетно мнение, което да тежи със странния си език, ще приведа следното мнение:

Stultitiae proprium quis non dixerit, ignave et contumaciter facere quae facienda sunt, et alio corpus impellere, alio animu r, distrahique inter diversissimos motus.

[Кой би отрекъл, че присъщо на глупостта е да прави немарливо и с недоволство нещата, които трябва да се правят, и на една страна да отпуща тялото, на друга духа си, като се разкъсва от движения в най-противоположна посока.
Сенека, Epistulae, 74, 32 (със слаба промяна)]

Впрочем, за да се убедите в това, попитайте някого за какви мисли и фантазии, които си е сложил наум, не желае да мисли за добрата трапеза и съжалява за времето, изгубено за ядене; вие ще откриете, че на масата няма нито едно ядене, което да е по-безвкусно от съдържанието на душата му (най-често на нас ни е по-добре да заспим, отколкото да размишляваме за това, което мислим), и ще се убедите, че всичките негови думи и размишления не струват колкото вашата яхния. Нека дори това да са откритията на Архимед,¹³⁶ какво от това? Тук аз в никакъв случай не докосвам и не намесвам в детинската тълпа от хора, каквато представляваме ние, не намесвам в суетността на желанията и вълненията, които ни изпълват, ония високо почитани души, които са се издигнали в сферата на неизменното и дълбоко съзнателното съзерцание на божествените неща чрез пламъка на своето благочестие и вяра; тия души, изпълнени отнапред с живото и пламенно очакване да вкусят от вечните ястия, устремени към крайната и последна цел на всички желания на християнина, към единственото постоянно, неподкупно, чисто наслаждение, презират бедняшките, леките, преходните удоволствия и с равнодушие отстъпват на тялото грижата и потреблението на сетивната и временна материална храна. Казано между нас, аз винаги съм наблюдавал едно удивително съвпадение между две неща: помисли, по-високо от небето, и нрави, по-ниско от земята.

Езоп, този велик човек, видял веднъж своя господар да пикае, вървейки. „Ние пък – забелязал той – може би трябва да се изхождаме, тичайки.“¹³⁷ Колкото и да пестим времето си, от него винаги ни остава една голяма част свободно и лошо използвано. Навярно нашият дух не разполага с достатъчно часове за своите занимания и не може да се раздели с тялото за този период от време, който е необходим за удовлетворяване на неговите потребности. Има хора, които искат да излязат вън от себе си, да се измъкнат от своята човешка природа. Това е безумие; вместо да се превърнат в ангели, те се превръщат в зверове; вместо да се издигнат, те слизат надолу. Всички тия извънмерни стремления са ми внушавали същия ужас, както и недостижимите планински върхове; за мене в живота на Сократ няма нищо по-трудно за разбиране от неговите изстъпления и демонични озарения; у Платон е нямало нищо по-човешко от това, за което са го наричали божествен. От нашите науки най-земни и най-нискостоящи ми се виждат тия, които са най-възвисени. А в живота на Александър откривам някои съвсем скромни и съвсем свойствени на смъртната му природа черти, каквато е например приумицата му да се мисли за безсмъртен.¹³⁸ Интересно го е уязвил Филот¹³⁹ в писмото си до него по повод обявяването му от оракула Юпитер-Амон за равен на боговете: „За тебе се радвам, но ми е жал за хората, които ще живеят под властта на човек, който надминава човешката мярка и не се задоволява с нея.“

Diis te minorem quod geris, in peras.

[Владееш, че пред бог се признаваш слаб.
Хораций, Carmina, III, 6, 5.]

На мен много ми допада приветственият надпис, с който атиняните са посрещнали Помпей в техния град:¹⁴⁰

Дотолкова до бог се приближаваш,
доколкото че си човек признаваш.

Абсолютно и почти божествено е умението да проявиш себе си в своята природна същност. Ние се стремим да бъдем нещо друго, не желаейки да вникнем в себе си, и излизаме извън естествените си граници, без да знаем на какво в същност сме способни. Няма защо да се качваме на кокили, защото и на кокили трябва да се движим със собствените си крака. Даже и на най-високите земни тронове ние седим на собствения си задник.

Най-прекрасен според мене е животът на ония хора, които се равняват по общочовешката мярка, в духа на разума, но без каквито и да с чудеса и необичайности. Старостта обаче има нужда да бъде третирана малко по-меко. Нека бъде милостив към нея богът на здравето и мъдростта и да премине тя жизнерадостно и в постоянно общуване с хората:

Frui paratis et valido mihi,
Latoe, dones, et precor, integra
Curn mente, nee turpem senectam
Degere, nec cythara carentem.

[Натрупаното с радост да ползвам здрав,
Литонин сине,¹⁴¹ дай ми, но моля, с ум
запазен, старост жалка
да не живея, лишен от лира.
Хораций, Carmina, I, 31, 16–20.]

1 Цицерон Academica, IL 18, 57.
Цицерон говори за човек от остров Делос, а не от гр. Делфи.

2
Плутарх, Mor., De invidia et odio, I (536 D–F)

3
Според Сенека, Epistulae, 113, 16.

4
Император Юстиниан Велики (527–565 г.), по времето на когото било кодифицирано римското прано в две големи съчинения – „Дигеста“ („Digesta“ или „Pandecta“), обхващащо всичко ценно в съчиненията на юристите от предходните векове, и „Кодекс на Юстиниан“ („Codex Iustiniani“) – сборник от императорски наредби.

5
Според физиката па Епикур вселената е безконечна и в нея съществуват безкрайно много светове, подобни на нашия.

6
Фердинанд V Католически (1452–1516 г.) – крал па Арагон (1479–1516 г.) и Кастилия (1474–1504 г.). Сложил край на арабските владения в Испания (1492 г.), воювал срещу френския крал Людовик XII. По време па управлението му Колумб открил Новия свят.

7
Според Боден, République, V, 1.

8
Платон. Държавата. III (405 а–с).

9
Домицпй Улпиан (III в. и. е.) – виден римски юрист, съветник и секретар на Александър Север. Убит в 228 г.

10
Бартоло (1313–1356 г.) – прочут италиански юрист, професор по римско право в Пиза и Перуджа. Главното му съчинение е „Lectiones in très libros Codicis“.

11
Балд (1324–1400 г.) – също известен италиански юрист, последовател на Бартоло.

12
Мишка в катран – латинска поговорка.

13
Плутарх, Mor., De commun, not, adv. Stoicos, 19.

14
Диоген Лаертски, Heraclitus, IX, 1, 12. Неяснотата па стила му му е дала на Хераклит от Ефес прякора „Тъмния“ (,,Eοτειυο‘‘).

15
Аполон, бог на светлината, покровител на музиката, медицината и изкуствата, чрез устата на своята жрица Пития в Делфийския храм. Оракулите са били често двусмислени или неясни. (По Плутарх, Mor., De Pythiae oraculis, 26, 407 Е).

16
Из стиховете на Етиен дьо Ла Боеси, отправени към бъдещата му съпруга Маргарита дьо Карл. Превод на А. Николова-Бурова.

17
Аристотел, Eth. Nic. IV, 3 (1123 в – 1125 а).

18
Мартин Лутер (1483–1546 г.) – августински монах, водач на Реформацията в Германия. Протестирал срещу индулгенциите, изгорил във Витенберг папската була за отлъчването му от католическата черква. Превел Библията на немски.

19
Лернейската хидра – чудовище, потомък на Тифон и Ехидна. Живяла край Лерна, недалеч от Аргос, и опустошавала областта. Имала девет глави, от които средната била безсмъртна. Била победена от Херакъл, въпреки че на мястото на всяка глава, отрязана от героя, израствали две нови. Тогава той изгорил отрязаните места, а безсмъртната глава затиснал с една скала.

20
Плутарх. Mor., De amicorum multitudine, 1 (93 В). Сократ (у Платон, Meno, 71) задал този въпрос на Менон, а не на Мемнон.

21
Августпн, De civ. Dei, XXI. 8.

22
Плутарх, Mor., Reg. et imper, apophth. Philippus, 25 (178 F– 179 A). За Филип II Македонски виж бел. 204.

23
Плутарх, Mor., Praec. rei publ. ger., 21 (816 F sqq.).

24
Плутарх, Mor., De sera numinis vindicta, 16 (559 E).

25
Диоген Лаертски, Aristippus, II, 8, 93. Киренайската школа е поставяла удоволствието като цел на човешкия живот.

26
Диоген Лаертски, Aristippus, II, 8. 99. Теодорейци – последователи на философа от киренайската школа Теодор, обикновено наричан „Атеиста“.

27
Плутарх, Vitae, Alcibiades, 22, 1–2 (202 d). За Алкивиад виж бел. 100.

28
Според Мендоза, Histoire du grand royaume de la Chine, преведена на френски в 1588 г. от Люк дьо ла Порт, рр. 70–72.

29
Евър – източният или югоизточният вятър.

30
Аполон на храма в Делфи. Виж бел. 663 и 512.

31
Платон, Timaeus, 72 a, Charmides, 12 (164 D).

32
Ксенофонт, Memorabilia, IV, 2, 24.

33
Платон, Meno, 14 (80 Е).

34
Ксенофонт, Memorabilia, IV, 2, 26. Евтидем (V в. пр. н. е.) – един от най-ранните представители на софистиката.

35
Плутарх, Mor., De fraterno amore, 1 (478 В). Плутарх предава неправилно името на бащата на ретора и трагика от елинистическо време Теодект. Баща му се е казвал не Арiстарх, а Аристандър от гр. Фазаида.

36
Антей – син на Посейдон и Гея (Земята), убит от Херакъл. Според една късна версия той оставал непобедим, докато се допирал до майка си. Херакъл разбрал това, вдигнал го и го удушил във въздуха.

37
Диоген Лаертски, Antisthenes, VI, 1, 2. Антистен (Vв. пр. н. е.) – древногъцки философ, основател на школата на циниците.

38
Диоген Лаертски, Antisthenes, VI, 1, 11.

39
Тит Ливий, XLI, 20. Персей – последен цар на Македония, управлявал от 179 до 168 г. пр. и. е. Разбит и пленен от Луций Емилии Павел в битката при Пидна (168 г. пр. и. е). Починал като почитан пленник в гр. Алба.

40
Платон, Gorgias, 42 (187 А).

41
Тацит, Annales VI, 46, и Световни, Vitae, Tiberius, G (неточен цитат).

42
Ксенофонт, Memorabilia, IV, 7. 9.

43
Платон, Държавата, III, 408 д–е.

44
Цирцея – според Омир дъщеря на Слънцето, живееща на остров Еа, където бил изхвърлен Одисеи. Неговите другари пили от вълшебното питие, поднесено им от пея, и се превърнали на свине. Одисеи избягнал това благодарение на вълшебния корен, даден му от Хермес. После той накарал Цирцея да върне па другарите му предишния образ. За това приключение на Одисеи виж „Одисея“, X, 239 сл.

45
Германците не са използвали дюшеци в тази епоха.

46
Леглата със завеси са били използвани навсякъде във Франция през XVI век.

47
Алюзия за поговорката „Пие като швейцарец“, която означавала „пие твърде много“.

48
В южнонемския град Аугсбург (чисто латинско име е Augusta Vindel icoriim) Монтен е бил през октомври 1580 г.

49
Сенека, Epistulae, 90, 25.

50
Плутарх, Mor., Quaestiones platonicae philosophiae, 10,3, I. Евен (V–IV в. пр. и. е.) софист и елегпчески поет.

51
Авъл Гелий (около 123 – около 165 г.) – римски граматик, автор па „Атически нощи“ („Noctcs Atticae“), сборник, наречен тъй, понеже бил написан в Атина през дългите зимни пощи. Това съчинение е твърде ценно, тъй като съдържа ред откъси от творби на римски и гръцки автори, не достигнали до нас.

52
Амброзии Макробий (IV–V в.) – римски граматик, чиито най-важни съчинения са седем книги „Сатурналии“ (Saturnalia convivia“), съдържащи разсъждения на исторически, митологически и литературни теми, и коментарът към „Съня на Сципион“ („Somniuin Scipionis“) па Цицерон.

53
Мишел Васкосан (около 1500–1576 г.) – издател в Париж от 1530 г. Изданията му са били точни текстуално, на хубава хартия и с красив шрифт.

54
Кристоф Плантен (1514–1589 г.) – издател, основал в 1550 г. в Анверс най-голямата печатница в Нидерландия.

55
Диоген Лаертски, Pyrrho, IX, 11, 81.

56
Жан дьо Вивон, маркиз Дьо Пизани – френски посланик в Испания от 1572 до 1583 г.

57
Сенека, Epistulae, 56, 1–6.

58
Диоген Лаертски, Socrates, II, 5, 36. Алкивиад (450–404 г. пр. н. е.) – атински пълководец с блестящи заложби, но с порочен и непостоянен характер.

59
Сенека, Epistulae, 108, 21 sqq. Секстий – основател на философска школа в Рим, която имала много допирни точки със Стоата. В началото е имала голям успех, по след смъртта на основателя си тя угаснала.

60
Сенека, Epistulae, 108, 23. Атал (I в. пр. н. е. – I в. н. е.) – стоически философ, учител на Сенека.

61
Плутарх, Mor., De exilio, 8 (602 В).

62
Плутарх, Vitae, Philopoemen, 3, 3–5 (537–с–d). Филопемен (около 252–123 г. пр. н. е.) – аркадец от гр. Мегалопол, един от малкото велики мъже на Гърция в периода на нейния упадък. Водил осем пъти войските на Ахейската лига. В 183 г. пр. и. е. бил пленен от месенците и принуден да изпие отрова.

63
Употребата на вилицата, внесена във Франция от Италия през XVI в., е започнала по времето на Людовик XIII.

64
Плутарх, Mor., De cohibenda ira, 13 (461 Е).

65
Плутарх, Животописи, Цезар, 17.

66
Баските са били често на служба като лакеи.

67
Квартила – действуващо лице от „Сатирикон“ на Петроний (25, 4).

68
Жан Фарнел (1497–1558 г.) – прочут лекар, наречен от съвременниците си „Галèн на своето време“.

69
Джулио Чезаре Скалигер (1484–1558 г.) – преподавал медицина в Ажан, автор на ред трудове по медицина и филология. Особено голямо значение има неговата „Поетика“, написана по образец на Аристотеловата.

70
Карнеад (213–128 пр. н. е.) – философ от скептическата школа, основател на третата (новата) Академия. Според Плутарх, Mor., De garrulitate, 21 (513 С).

71
Цицерон, Tusc. disp., Ill, 6, 12. Крантор (IV–III в. пр. н. е.) – философ от Академията, родом от гр. Соли в Киликия. Автор на много трудове, използани от Цицерон, особено в третата книга на „Тускулански беседи“ („Tusculanae disputationes“)

72
* *

73
Платон, Държавата, III, 407 с–d. Ескулап (в римския пантеон Асклепий) – бог на медицината, син на Аполон, убит с мълния от Зевс, тъй като съживявал мъртъвци.

74
Сравнението е от Плутарх, Mor., De tranquillitate animi, 15 (473 Е – 474 A).

75
Плутарх, Mor., De cohibenda ira, 8 (457 A).

76
Алюзия за шумата от дървета, на която пророчицата Сибила записвала своите предсказания (Енеида, III, 443 сл.).

77
Плутарх, Mor., De com. not. abv. Stoicos, 15.

78
Платон, Федон, 3 (60 b – c).

79
Цицерон в диалога си „За старостта“ („De senectute“), 5, 15.

80
Диоген Лаертски, Plato, III, 39; Платон, Закони, VII, 13 (808 В).

81
Плутарх, Mor., Praec. rei. publ. ger. 4. Сципион Африкански Стари – един от най-значителните римски пълководци, победител на Ханибал във Втората пуническа война в битката при Зама (202 г. пр. н. е.).

82
Платон, Държавата, V, рр. 451–457.

83
Гушата е често заболяване в Алпите поради липсата на йод във водата за пиене.

84
Платон, Timaeus, 32 (71 е).

85
Цицерон, De divinatione, I, 25, 52–53.

86
Херодот, IV, 184; Плиний Стари, Naturales historiae, V, 8. Според Херодот митичният народ живее в Атласките планини и оттук името му.

87
Цицерон, De divinatione, II, 58, 119–120. За Питагор виж бел. 12.

88
Диоген Лаертски, Pyrrho, IX, 11, 82.

89
В античния извор (Авъл Гелий, Noctes Atticae, XV, 8) името на философа е Фавон. Монтен му приписва тук мнение, което философът критикувал.

90
Плутарх, Животописи, Агид, 17. Клеомброт (III в. пр. н. е.) – зет на Леонид, па чисто място бил избран в 242 г. пр. и. е. за цар от привържениците на Агид IV. След връщането на Леонид бил изпратен изгнаник в Тегея (240 г. пр. н. е.). Леонид III – възкачил се на престола в 256 г. пр. н. е. Изгонен и отново върнат, предизвикал смъртното наказание на Агид. Починал в 235 г. пр. и. е.

91
Плутарх, Vitae, Flaminius, 1, 3 (.369 b–с). Тит Квинций Фламинин, когото Монтен нарича Фламиний – римски консул, победител на македонския цар Филип V в битката при Киноскефале в тесалия (197 г. пр. н. е.).

92
Плутарх, Vitae, Pyrrhus, 4, 4 (385 А). Пир – епирски цар, водил успешни войни против Рим.

93
Светоний, Vitae, Divtis Augustus, 76, 2.

94
Отличната умереност (гр.) Херодот, I, 32. (Солон – гръцки законодател).

95
Платон, Timaeus, 38 (81 е).

96
Сенека, Epistulae, 18, 9.

97
Атина Палада – богинята на мъдростта и Дионис – богът на виното.

98
Сенека, Epistulae, 19, 10.

99
Плутарх. Mor., Septem sapientium convivium, 2 (148 A). Хилон от Лакедемон (VI в. пр. и. е.) – син па Дамаген, един от седемте мъдреци. Периандър е вторият тиран на Древен Коринт от ок. 628 пр.н.е.

100
Светоний, Vitae, Divus Augustus, 77.

101
Предадено според Еразъм Ротердамски (Adagia, II, 3, 1), който, цитирайки Плиний (XXVIII, 17), предава името като Демокрит, а не, както е правилното, Деметрий. Деметрий – гръцки лекар, за когото не се знае нищо, освен че е живял около 200 г. пр. н. е.

102
Атеней, Deipnosophistae, II, 7. Той посочва не споменатия легендарен атински цар Кранай, а неговия наследник Амфиктион.

103
Диоген, Лаертски, Chrysippus, VII, G, 183. Хризип от Соли в Киликия, (280 – 207 г. пр.н.е.) е стоически философ от епохата на Старата стоа.

104
Плутарх, Mor., An virtue doceri possit, 2 (438 D). Диоген Синопски, наречен Циника – древногръцки философ, който учи, че щастието се състои в задоволяване на най-елементарните ни потребности, на най-ниска цена.

105
Сенека, Epistulae, 15, 7.

106
Платон, Protagoras, 32 (347 С–Е).

107
Авъл Гелий, Noctes Atticae, XIII, 11. Марк Теренций Варон (116–27 г. пр. н. е) – римски писател-енциклопедист.

108
Цицерон, Tusc. disp., V, 7. 20. Ксеркс – син на Дарий, персийски цар от 485 до 465 г. пр. и. е. В 480 г. пр. н. е. започнал Гръко-персийските войни, завършили с победа на гърците. Бил убит от Артабан след двадесетгодишно управление.

109
Цицерои, Tusc. disp., V, 17, 51. Критолай (II в. пр. н. е.) – наследил Аристон като глава на перипатетическата школа в Атина. Според него, ако се поставят на едното блюдо на едни везни духовните радости, а на другото – телесните, духовните ще натежат много повече от телесните.

110
Диоген Лаертски, Aristipus, I, 8, 90.

111
Аристотел, Eth. Nieom. II, 7, 3 (1107 в) и III, 11, 7 (1119 а).

112
Цицерон, Academica, II, 45, 139.

113
Августин, De civitate Dei, VIII, 4.

114
Платон, Закони, I, 12 (643 sqq).

115
Плутарх, Vitae, Brutus, 4, 6–8 (987 f). Полибий (204 – около 122 г. пр. н. е.) – гръцки историк от гр. Мегалопол в Аркадия, автор на „Елинска история“ („Hellenica“) в 40 книги, от които до нас са достигнали изцяло първите пет книги, а от останалите – само фрагменти.

116
Председателят на сеансите по аргументация в Сорбоната е могъл да наложи глоба от две карто (стара мярка за вместимост, равна на 72 пинта или около 70 литра) на този студент по богословие, които се е стремял да получи само аплодисменти. Оттук и изразът „богословско вино“.

117
Корнелий Непот, Vitae, Epaminondas, 2.

118
Още в първата книга на „Опитите“, гл. 40 „Разсъждение върху Цицерон“ и бел. 680, Монтен намеква за приписване на Сципион и Лелий на някои комедии на Теренций.

119
Тук става дума за Сципион Африкански Стари (по Тит Ливий, XXIX, 19, lOsqq). Ханибал (247 – 183 г. пр. н. е.) – най-големият картагенскп пълноводен, завоювал ред победи във Втората пуническа война (битката при Кана в 216 г. пр. н. е., при Тразименското езеро в 217 г. пр. н. е. и др.), но загубил решителното сражение при Зама от Сципион. В 190 г. пр. н. е. избягал от Картаген във Витиния, Мала Азия. Тук се самоубил при идването на Т. Фламинин поради опасността да бъде предаден в ръцете па римляните.

120
Ксенофонт, Symposium, 2, 19.

121
Платон, Пир, 36 (220 с–d).

122
Платон, Пир, 36 (220 d–е). Случката е от битката при Потидея (429 г. пр. н. е.).

123
Диодор Сицилийски, XIV, 3, 2 sqq. Терамен – водач на олигархичното управление на 400-те в Атина, ученик на софиста Продик..

124
Платон, Пир, 32–34 (217 и сл.).

125
Диоген Лаертски, Socrates, II, 5, 22.

126
Платон, Пир, 35 (219 е и сл.).

127
Сенека, Epistulae, 39, 4.

128
Диоген Лаертски, Eudoxus, VIII, 63. Евдокос (IV в. пр. н. е.) – астроном и геометър от остров Книд. Според сведенията на античните автори той пръв описал движенията на планетите.

129
Платон, Федон, 3, 9–10 (60 b – с).

130
Платон, Закони, I, 7 (633 Е).

131
Платон, Закони, II, 1 (653 А).

132
Ариан, Alexandri Anabasis, V, 26, 1.

133
Диоген Лаертски, Epimenides, I, 1, 114; Плутарх, Мог., Saptem sapientium convivium, 14 (157 D). Епименид (VII–VI в. пр. п. е.) – поет и пророк, един от седмината мъдреци. Според легендата като момче бил изпратен от баща си да търси една загубена овца. Търсейки, той попаднал в една пещера и там заспал дълбок сън, продължил 57 години. Исторически факт е, че той посетил Атина в началото на VI в. пр. н. е., поканен да очисти града след престъплението на Килон.

134
Платон, Държавата, IX (585 а).

135
Платон, Закони, VII, 20 (818 А–В). Според него това е Симонид от Кеос (556–468 г. пр. н. е.) – прочут лирически поет, спечелил 56 награди в поетически състезания. Най-известна е неговата епиграма за войните на Леонид, паднали при Термопилите в Гръко-персийските войни. Завършил живота си в двора на сиракузкия тиран Хиерон.

136
Архимед (287–212 г. пр. и. е. – прочут математик и физик на Сиракуза, построил за града твърде ефикасни отбранителни машини по време па I и II пунически войни. Бил убит при превземането на града от римските войски, докато се занимавал с математически проблеми. Твърде известен е анекдотът за откриването на прочутия му принцип в банята, при което той извикал: „Еврика.“

137
По животописа на Езоп от Плануд.

138
Квинт Курций Руф, IV, 7, 28 sqq.; VIII, 5 sqq.

139
Квинт Курций Руф, VI, 9, 18. Филот – син на Парменион и приближен па Александър. В 330 г. пр. н. е. бил обвинен за участие в заговор срещу царя. Признание било изтръгнато от него чрез мъчения, а след това бил убит с камъни.

140
Плутарх, Vitae, Pómpeius, 27, 3 (633). Българският превод е направен от френските стихове в превода на Амио.

141
Феб Аполон.