Дами и господа,
Както стоя тук пред вас, седемдесетгодишен, почти да не повярва човек, от няколко месеца американски гражданин, говорещ английски или по-скоро опитващ се да го прави, като гост, не, дори като официален член на американски държавен институт, който ви покани да ме изслушате, – както стоя тук, имам чувството, че животът е изграден от нещата, от които се правят мечтите. Всичко е толкова странно, толкова невероятно, толкова неочаквано. Първо, никога не съм мислил, че ще стигна до патриархални години, макар че теоретично го смятах за желателно още отрано. Мислех си и казвах, че щом човек се е родил на този свят, би било добре и почтено да издържи в него дълго, да изживее цял, каноничен живот и като творец да бъде характерно плодотворен във всички етапи на живота си. Но аз не вярвах в собственото си биологично призвание и ефективност, а постоянството, което все пак показах, ми се струва не толкова доказателство за собственото ми жизнено търпение, колкото за търпението, което геният на живота имаше към мен като допълнение, като милост. Милостта обаче винаги е изненадваща и неочаквана. Онзи, който я изпитва, вярва, че сънува.
Струва ми се мечтателно и това, че съм и къде точно съм. Не е нужно да съм поет, за да го приемам за даденост. Нужно е само малко въображение, за да се открие фантастиката на живота. Как дойдох тук? Каква вълна от мечти ме отведе от най-отдалечения край на Германия, където съм роден и където в крайна сметка принадлежа, до тази зала, до тази трибуна, за да стоя тук като американец и да говоря на американци? Не че ми се струва нередно. Напротив, то има пълното ми одобрение – съдбата е осигурила това одобрение. Както всичко се случва днес, най-подходящото място за съхраняване на моята германска същност е в гостоприемния космополис, в расовата и националната вселена, наречена Америка. Преди да стана американец, ми беше позволено да бъда чех; това беше много мило и благодарно, но за него нямаше никаква логика или причина. По същия начин вече е достатъчно да си представя, че по случайност бих могъл да стана французин, англичанин или италианец, за да усетя със задоволство колко по-правилно е, че съм станал американец. Всичко друго би означавало твърде тясно и сигурно отчуждаване на моето съществуване. Като американец аз съм гражданин на света – каквито германците са по природа, въпреки плахостта им пред света, която също е част от тях; тази плахост, за която е трудно да се каже дали се основава на високомерие или на вроден провинциализъм, на някакво национално-обществено усещане за малоценност. Вероятно и двете.
За Германия и германците ще ви говоря тази вечер – смело начинание, не само защото темата е толкова сложна, толкова разнообразна, толкова неизчерпаема, но и с оглед на страстите, които я заобикалят днес. Да се обръщаме към нея Sine ira et studio [без гняв и ревност], чисто психологически, може да изглежда почти неморално с оглед на неописуемите неща, които тази нещастна нация е причинила на света. Дали човек изобщо може да си позволи тази тема днес, като германец? Но пък едва ли щях да знам коя друга тема да избера за тази вечер, дори нещо повече – днес едва ли е възможно да се води разговор, който да надхвърля частната сфера и който почти неизбежно да не се спира на германския проблем, на загадката в характера и съдбата на този народ, който безспорно е дал на света толкова много красота и величие, но заедно с това отново и отново се е превръщал в непоносимо бреме за него. Ужасната съдба на Германия, огромната катастрофа, в която се оформя нейната най-нова история, подбужда към интерес, дори и ако този интерес не предизвиква съжаление. Да се опитва да пробужда съжаление, да защитава и оправдава Германия със сигурност не би било подходящо решение за човек, роден в Германия днес. Но пък да играе ролята на съдия, да проклина и осъжда народа си под напора на огромната омраза, която той е успял да предизвика, и да препоръчва самия себе си като „добрата Германия“ в противовес на злата, виновна Германия, с която той няма нищо общо – това също не ми се струва особено подходящо за такъв един човек. Ако сте роден като германец, то трябва да се справите с немската съдба и немската вина. Критичното разграничаване от нея не бива да се тълкува като нелоялност. Истините, които човек се опитва да каже за своя народ, могат да бъдат резултат единствено на самоанализ.
Без да знам как, със забележката за обединяването на космополитизма и плахостта към света, на космополитизма и провинциализма в немското естество, вече се вмъкнах в сложния свят на немската психология. Мисля, че виждам това правилно, мисля, че съм го научил от малък. Дори само едно пътуване от Райха през Боденското езеро до Швейцария например вече представлява пътуване откъм провинцията към света – колкото и странно да изглежда, че Швейцария, малка страна в сравнение с огромния и могъщ германски Райх и неговите гигантски градове, би могла да бъде възприемана като „свят“. Но това беше и си остава нещо правилно: Швейцария, неутрална, многоезична, повлияна от френския език, обвявана от западния въздух, всъщност беше, въпреки малкия си формат, много по-„световна“, много повече част от „европейския паркет“, отколкото политическия колос на север, където „international“ отдавна беше станала мръсна дума, а един плиткоумен провинциализъм беше направил атмосферата развалена и застояла.
Това е модерно-националистическата форма на немския космополитизъм, немското не-световно чувство, дълбокото усещане за тромавост пред лицето на света, което в по-ранни времена, заедно с един вид буржоазен универсализъм, космополитизъм в нощна шапчица, така да се каже, е било първообразът на немската душа. Този образ на душата, този не-световен и провинциален германски космополитизъм, винаги е имал в себе си нещо странно и тайно призрачно, нещо тихо демонично, за чието долавяне може би е допринесъл личният ми произход. Тук се връщам към германското кътче на света, от което ме довлече тук фантастичната вълна на живота и което формира първата рамка на моето съществуване: старият Любек, близо до Балтийско море, някогашно предградие на Ханзата, основано преди средата на XII век и издигнато от Барбароса до статут на свободен имперски град през тринадесети. Изключително красивото кметство, в което баща ми влизаше и излизаше като сенатор, е завършено в годината, когато Мартин Лутер заковава тезисите си на портата на замъчната църква във Витенберг, т.е. в зората на новата ера. Но както Лутер, реформаторът, до голяма степен е бил средновековен човек по отношение на начина на мислене и формата на душата си и цял живот се е борил с дявола, така и в протестантския Любек, та дори и в онзи Любек, който е станал републикански член на империята на Бисмарк, хората се движеха дълбоко в готическото Средновековие, – и тук имам предвид не само градския пейзаж с неговите островръхи кули, порти и крепостни стени, нито хумористично-мрачните тръпки, които лъхат от картината „Танцът на смъртта“ в църквата „Света Мария“, нито живописните градски къщи, нито дори криволичещите, лъхащи на проклятие улички, които често все още носят имената на старите занаятчийски гилдии, на майсторите на камбани, на месарите. Не, в самата атмосфера на града беше заседнало нещо от състоянието на човешкия ум – да кажем такова, каквото е било през последните десетилетия на XV век, с истерията на отминаващото Средновековие, нещо като латентна психична епидемия. Странно е да се каже нещо такова за един интелигентно трезв и съвременен търговски град, но беше някак лесно да си представиш, че тук изведнъж би могъл да избухне детски кръстоносен поход, танц на Свети Вит, възбуждане на кръстното чудо с мистично блуждаене на хората или нещо подобно. Накратко, усещаше се някакво старомодно невротично течение, един вид тайна душевна нагласа, чийто израз бяха многобройните „оригинали“, които винаги се срещат в такъв град, ексцентрици и безобидни полулуди хора, които живеят сред стените му и принадлежат към градския пейзаж също като старите сгради: някакъв тип „старица“ с хлътнали очи и бастун, която стои, обвеяна от полусмешната миризма на магьосничество; дребен пенсионер с лилав нос с брадавици и някакъв нервен тик, смешни навици, стереотипен и натрапчиво издаван птичи крясък[1]; жена с глупава прическа, нагиздена в труфила на отдавна изгубена мода, придружена от мопсове и котки, която се скита из града в безумно високомерие. Към всичко това бих причислил и децата, момчетата, които следват тези фигури и им се подиграват, но бягат от тях в суеверна паника, когато те се обърнат…
Сам не знам защо се позовавам на тези по-ранни спомени тук и сега. Дали защото за пръв път преживях „Германия“, визуално и мисловно, под формата на този причудлив градски пейзаж, и защото ми се иска да внуша тайната връзка на немския ум с демоничното, която обаче е въпрос на мой вътрешен опит и не е лесно защитима? Най-великата ни поема, „Фауст“ на Гьоте, има за свой герой човека на границата между Средновековието и хуманизма, Божия човек, който от самонадеяно желание за познание се предава на магията, на дявола. Там, където високомерието на интелекта се съчетава с духовна старомодност и обвързаност, се появява дяволът. А дяволът, дяволът на Лутер, дяволът на Фауст, ми се струва много германска фигура; съюзът с него, рецептата на дявола за получаване на всички съкровища и власт на света за определен период от време, с цената на спасението на душата, ми се явява като нещо особено близко до германската природа. Самотен мислител и изследовател, богослов и философ в своето отшелничество, който в желанието си за светски удоволствия и светска власт предава душата си на дявола – не е ли съвсем подходящ момент да видим Германия в този образ днес, когато тя буквално е превзета от дявола?
Голяма грешка на легендата и поемата е, че не свързват Фауст с музиката. Той трябва да е музикален, да е музикант. Музиката е демонична територия – и най-убедително го показва великият християнин Сьорен Киркегор в болезнено възторженото си есе за „Дон Жуан“ на Моцарт. Тя е християнско изкуство с отрицателен знак. В едно и също време тя е най-изчисленият ред и хаотичната контраразумност, богата на евокативни, заклинателни жестове. Тя е цифрова магия, най-отдалеченото от реалността и същевременно най-страстното от изкуствата, абстрактно и мистично. Ако Фауст трябва да бъде представител на германската душа, той трябва да бъде музикален; защото абстрактно и мистично, т.е. музикално, е отношението на германеца към света – отношението на един демонично настроен професор, тромав и все пак определен от високомерното съзнание, че превъзхожда света в „дълбочина“.
В какво се състои тази дълбочина? Именно в музикалността на германската душа, в това, което се нарича нейна вътрешност, т.е. в отделянето на спекулативните и социално-политическите елементи на човешката енергия и в пълния превес на първите над вторите. Европа винаги е усещала това, разпознавайки чудовищното и нещастното в него. През 1839 г. Балзак пише: „Les Allemands, s’ils ne savent pas jouer des grands Instruments de la Liberte, savent jouer naturellement de tous les Instruments de musique.“ [Германците, ако и да не умеят да свирят на великите инструменти на свободата, умеят да свирят естествено на всички музикални инструменти.] Това е ясно забелязано и разграничено и не е единствената подобна уместна забележка, направена от великия романист. В „Братовчедът Понс“ той разказва за немския музикант Шмуке, един прекрасен герой: „Шмуке, който като всички германци беше много силен в хармонията, оркестрираше партитурите, чийто глас пееше Понс.“ Вярно: германците са предимно музиканти на вертикала, а не на хоризонтала, по-големи майстори на хармонията, в която Балзак включва контрапункта, отколкото на мелодията; повече инструменталисти, отколкото прославители на човешкия глас; много по-отдадени на наученото и духовното в музиката, отколкото на песенното, народното възхваляване. Те са дали на Запада – не искам да кажа най-красивата, най-социално обединяващата, но най-дълбоката, най-значимата музика – и той не е спрял да им благодари и да ги прославя за това. В същото време днес той чувства и усеща по-силно от всякога, че тази музикалност на душата се заплаща скъпо в друга сфера – в политическата, в сферата на човешкото съжителство.
Мартин Лутер, гигантско въплъщение на немската природа, е бил изключително музикален. Не го обичам, признавам си открито. Чисто немското, сепаратистко-антиримското, антиевропейското ме отчуждава и плаши, дори и да изглежда като протестантска свобода и духовна еманципация, а специфично лютеранското, холерично-грубиянското, гръмогласното, плюещото и буйстващото, ужасно здравото, съчетано с нежна дълбочина на ума и най-масивно суеверие в неща като демони, инкуби[2] и килкрьопфи[3], предизвиква инстинктивното ми отвращение. Не бих искал да бъда гост на Лутер, сигурно щях да се чувствам с него като в уютния дом на някой людоед и съм убеден, че щях да се разбирам много по-добре с Лео Десети, Джовани де Медичи, приятелски настроения хуманист, когото Лутер нарича „дяволската свиня, бабст [папата]“. Не признавам за необходимо и противопоставянето между народната власт и морала, антитезата между Лутер и финия педант Еразъм. Гьоте се намира отвъд това противопоставяне и го примирява. Той е добре възпитаната пълна и народна сила, [но и] градска демоничност. Дух и кръв наведнъж, а именно изкуство… С него Германия е направила – или е трябвало да направи – огромна крачка напред в човешката култура, защото в действителност тя винаги се е държала по-близо до Лутер, отколкото до Гьоте. Пък и кой би отрекъл, че Лутер е бил изключително велик човек, велик в най-германски стил, велик и германски също и в своята двусмисленост като освободителна и заедно с това ретроградна сила, консервативен революционер. Той не само възстановява Църквата, но и спасява християнството. В Европа хората са свикнали да обвиняват германската природа, че е нехристиянска, че е езическа. Това е много спорно. Германия приема християнството най-сериозно. При немския Лутер християнството взема самото себе си на сериозно, по детски и по селски във време, когато другаде то вече е престанало да се взема на сериозно. Революцията на Лутер запазва християнството – така както Новият курс има за цел да запази капиталистическата икономика – дори и ако капитализмът не иска да го разбере.
Нищо против величието на Мартин Лутер! Той не само създава немския език чрез мощния си превод на Библията, който след това Гьоте и Ницше довеждат до съвършенство, но и дава огромен тласък на свободата на изследванията, критиката и философските спекулации, като разчупва схоластичните окови и обновява съвестта. Утвърждавайки непосредствената връзка на човека с неговия Бог, той насърчава европейската демокрация, защото „всеки сам на себе си свещеник“, това е демокрацията. Немската идеалистическа философия, усъвършенстването на психологията чрез пиетисткото изследване на съвестта, накрая себепреодоляването на християнския морал заради морала, заради най-строгата истина – защото именно това е делото – или грешката – на Ницше: всичко това идва от Лутер. Той е герой на свободата, но в немски стил, защото не разбира нищо от свобода. Нямам предвид свободата на християнина, а политическата свобода, свободата на гражданина – която не само го оставя хладен; нейните импулси и изисквания са му твърде противни в най-потайните дълбини на душата му. Четиристотин години след него първият президент на Германската република, един социалдемократ, казва: „Мразя революцията, както мразя и греха“[4]. Това е истински лютерански, истински немски език. Именно затова Лутер ненавижда селското въстание, което, вдъхновено от протестантството, би могло да даде на цялата германска история по-щастлив обрат, обрат към свободата, ако беше победило, но в което Лутер не вижда нищо друго освен дивашко компрометиране на собственото си дело, на духовното освобождение, поради което го оплюва и проклина, както само той може. Като побеснели кучета, проповядвал той, трябвало да се убиват селяните и крещял на принцовете, че небесното царство вече може да се придобие, като се колят и удушават говедата-селяни. Лутер, германският човек от народа, носи голяма част от отговорността за печалния резултат от този първи опит за германска революция, за победата на князете и всички последици от нея.
По онова време в Германия е живеел човек, на когото отдавам цялата си симпатия – Тилман Рименшнайдер, благочестив майстор на изкуството, скулптор и дърворезбар, широко известен с вярната и изразителна солидност на творбите си, тези богати на детайли олтарни фигури и целомъдрени скулптури, които, много търсени, са украсявали местата за поклонение в цяла Германия. Майсторът е придобил висока човешка и гражданска репутация и в най-близкия си житейски кръг, град Вюрцбург, и е бил член на неговия съвет. Никога не е мислил да се занимава с висша политика, със световните дела – първоначално това е било доста далеч от естествената му скромност, от любовта му към свободната и спокойна работа. Той няма нищо общо с демагога. Но сърцето му, което бие за бедните и потиснатите, го принуждава да застане на страната на селяните, която той признава за справедлива и угодна на Бога, срещу господарите, епископите и принцовете, чиято хуманистична доброжелателност той лесно би могъл да запази; това го принуждава, завладян от големите и фундаментални противоречия на времето си, да излезе от сферата на чисто интелектуалното и естетически-артистично бюргерство и да стане борец за свобода и справедливост. За тази кауза, която за него надхвърля изкуството и душевното спокойствие, той отдава собствената си свобода, достойното спокойствие на своето съществуване. Най-вече под негово влияние град Вюрцбург решава да откаже подкрепата си на „замъка“, на армията на княза-епископ, да застане на страната на селяните и като цяло да заеме революционна позиция срещу него. И за това той трябва да плати ужасна цена. След потушаването на селското въстание победните исторически сили, срещу които той се е противопоставил, му отмъщават по най-жесток начин; вкарват го в затвор и го измъчват, а от там той излиза като съкрушен, неспособен да събуди занапред красотата на дървото и камъка човек.
Това също е било част от Германия, винаги го е имало. Но то не е нещо специфично и монументално-немско. Това последното е представено от Лутер – музикалният богослов. В политиката той не стига до нищо друго, освен да доказва, че и двете страни – князете и селяните – грешат, което няма как да не го доведе скоро до момента, в който ще доказва единствено, че селяните грешат до степен на безумна ярост. Неговата вътрешна позиция напълно съответства на Павловото „Подчинявай се на властта, която има власт над теб!“ Но [при апостол Павел] това се отнася до властта на Римската световна империя, която е предпоставка и политическо пространство за християнската световна религия, докато в случая на Лутер това е реакционната углавна власт на германските князе. Неговата антиполитическа преданост, този продукт на музикалната немска вътрешност и анти-светскост, не само е формирала в продължение на векове покорното отношение на германците към князете и всички държавни власти; тя не само е полу-благоприятствала, полу-създала немския дуализъм между най-смелите спекулации и политическата незрялост. Преди всичко друго тя е представителна, по монументален и предизвикателен начин, за архи-германското разминаване между националния импулс и идеала за политическа свобода. Защото Реформацията, както и по-късният бунт срещу Наполеон, е националистическо движение за свобода.
Нека поговорим още малко за свободата: специфичното преобръщане, което това понятие е придобило сред такъв значим народ като германците и което продължава да се среща и до днес, ни дава всякакви основания да се замислим. Как е възможно дори националсоциализмът, който днес загива позорно, да си е присвоил името „германско движение за свобода“, след като според всеобщото мнение подобна мерзост не може да има нищо общо със свободата? Това назоваване съдържа не само предизвикателна наглост, но и изразява една фундаментално неудачна концепция за понятието за свобода – психологичен закон, който се е утвърждавал отново и отново в германската история. Свободата, разбирана политически, е преди всичко морално-вътрешнополитическо понятие. Народ, който не е вътрешно свободен и отговорен пред себе си, не заслужава външна свобода; той не може да участва в разговора за свободата, а ако все пак ползва тази звучна лексика, то я ползва погрешно. Германската концепция за свобода винаги е била насочена само навън; тя означава правото да бъдеш германец, само германец и нищо друго, нищо извън това; тя е протестна концепция за егоцентрична защита срещу всичко, което иска да обуслови и ограничи народностния егоизъм, да го укроти и да го накара да служи на общността, на човечеството. Бидейки само изсъхнал индивидуализъм навън, в отношението към света, към Европа, към цивилизацията, във вътрешността си той винаги е бил напълно съвместим с отчуждаваща степен на несвобода, незрялост, тъпа покорност. Той винаги е бил войнстващо чувство за робство, а днес националсоциализмът дори преувеличава тази диспропорция между външната и вътрешната нужда от свобода, довеждайки я до идеята за поробване на света от един народ, който е толкова несвободен у дома си, колкото е германският.
Но защо германското желание за свобода е трябвало винаги да води до вътрешна несвобода? Защо накрая то трябва да се превърне в покушение срещу свободата на всички останали, срещу самата свобода? Причината е, че в Германия никога не е имало революция и тя се е научила да обединява понятието за нация с понятието за свобода. „Нацията“ се ражда по време на Френската революция, тя е революционна и либертарианска концепция, която включва човечеството и означава свобода, във вътрешно-политически смисъл, както и Европа – във външно-политически. Всичко печелившо във френския политически дух се основава на това щастливо единство; всичко смаляващо и потисническо в германския патриотичен ентусиазъм се основава на факта, че това единство никога не е могло да бъде създадено. Може да се каже, че самото понятие „нация“, в неговата историческа близост с понятието „свобода“, е чуждо на Германия. Някой може да сметне за погрешно да нарича германците нация, независимо дали го правят самите те или други. Грешно е да се използва думата „национализъм“ за тяхната страст към отечеството, – това означава да се францизира и да се създават недоразумения. Не бива да се опитвате да назовавате две различни неща с едно и също име. Германската идея за свобода е народностно-антиевропейска, тя винаги е много близка до варварското, дори и ако не избухне в открито и декларирано варварство, както го прави в наши дни. Но естетически отблъскващият и груб характер на неговите носители и пионери, още по време на освободителните войни[5] и студентските братства[6], както и такива типове като [Фридрих Лудвиг] Ян[7] и [Ханс Фердинанд] Масман[8], свидетелства за неговия злополучен характер. Гьоте наистина не е бил чужд на популярната култура и е написал не само класическата „Ифигения“, но и такива типично немски неща като „Фауст I“, „Гьотц“ и „Притчи в рими“. Въпреки това, за горчивина на всички патриоти, отношението му към войната срещу Наполеон е напълно хладнокръвно – не само от лоялност към неговия сюзерен, великия император, но и защото сигурно е намирал за отблъскващ варварско-народния елемент в това въстание. Самотата на този велик човек, който е утвърждавал всяко пространство и мащаб: наднационалното, световния германизъм, световната литература, в патриотично „свободолюбивата“ развълнувана Германия на своето време, едва ли може да бъде осъзната с достатъчно смущение. Решаващите и доминиращи понятия, около които се е въртяло всичко за него, са култура и варварство, – и му се е паднала нелеката съдба да принадлежи към народ, за който идеята за свобода се превръща във варварство, защото е насочена само навън, срещу Европа и културата.
Във всичко това има някаква зла прокоба, проклятие, нещо продължително-трагично, което се изразява и в това, че дори пренебрежителното отношение на Гьоте към политическия протестантизъм, към националната грубиянска демокрация, – че дори това отношение е имало върху нацията и особено върху нейната интелектуално авторитетна част, германската буржоазия, най-вече въздействието да утвърждава и задълбочава лютеранския дуализъм между духовната и политическа свобода, да пречи на германската концепция за образование да поеме в себе си политическия елемент. Много е трудно да се определи и разграничи доколко великите мъже оставят своя отпечатък върху националния характер, формирайки го по образцов начин – и доколко самите те вече са негово олицетворение, негов израз. Сигурно е, че отношението на германския ум към политиката е дълбоко фалшиво, неприсъщо. Исторически това се изразява във факта, че всички германски революции са се провалили: онази от 1525 г., от 1813 г., революцията от 1848 г., която се проваля поради политическата безпомощност на германската буржоазия, и накрая онази от 1918 г. Но то се изразява също и в тромавото и зловещо неразбиране, на което толкова лесно се поддава идеята за политика сред германците, когато амбицията ги подтиква да я овладеят.
Политиката е наричана „изкуството на възможното“ и тя наистина е сфера, подобна на изкуството, тъй като, приблизително като него, заема творческа посредническа позиция между духа и живота, идеята и реалността, желаното и необходимото, съвестта и делото, моралността и властта. В нея има много неща, които са трудни, необходими, неморални, много „целесъобразност“ и отстъпки пред материята, много неща, които са твърде човешки и привързани към общото. Едва ли някога е имало политик, държавник, който да е постигнал велики неща и да не се е питал дали все още може да се причисли към достойните хора. И все пак политиката се определя единствено от злото точно толкова малко, колкото и човекът принадлежи единствено към царството на природата. Тя не се изражда в нещо дяволско и порочно, не се превръща във враг на човечеството и не преобръща често изповядваната си творческа страна в срамно и престъпно безплодие. Тя никога не може да се лиши напълно от идеалната и духовната си съставка, никога не може напълно да отрече моралната и достойната част от своята природа и да бъде сведена изцяло до безнравственото и пошлото, до лъжата, убийството, измамата, насилието. Това вече би било не изкуство и творчески опосредстваща, реализираща ирония, а сляпа и дехуманизирана злонамереност, която не може да създаде нищо истинско, а преуспява само временно, по ужасяващ начин, и дори в най-краткосрочен план има разрушително, нихилистично и самоунищожително въздействие. И това е така, защото напълно неморалното противоречи на живота.
Хората, които са призвани и родени за политика, инстинктивно знаят как да запазят политическото единство на съвест и дело, на дух и власт, поне субективно; те практикуват политиката като изкуство на живота и властта; изкуство, което не може да се упражнява без допускане на полезно за живота зло и твърде земна грубост, но което никога не губи напълно от поглед възвишеното, идеята, човешки-достойното и моралното. Именно в това те се чувстват „политически“ и това е начина, по който се справят със света и със себе си. Едно подобно примирение с живота, основано на компромис, изглежда на германеца като лицемерие. Той не е роден, за да се справя с живота, и доказва непригодността си за политиката, като я разбира по един грубо честен начин. Без да е зъл по природа, а предразположен към духовното и идеалното, той смята, че политиката не е нищо друго освен лъжа, убийство, измама и насилие, нещо напълно и едностранчиво мръсно, и когато се посвещава на нея от светски амбиции, я преследва според тази философия. Германецът, като политик, смята, че трябва да се държи така, че човечеството да загуби зрението и слуха си – ето това е, което той смята за политика. За него тя е зло, – и затова той смята, че трябва да се превърне в дявол заради нея.
Всичко това ние вече изпитахме. Извършени са престъпления, за чието оправдание не може да помогне никаква психология, а най-малко от всичко може да послужи като оправдание, че са били излишни. Защото те бяха именно такива: не принадлежаха на някаква смислена кауза, Германия можеше да се справи и без тях. Тя би могла да осъществи плановете си за власт и завоевания и без тях. В края на краищата, в един свят на тръстове и всеобща експлоатация, идеята за монополно присвояване на всички други народи от страна на корпорацията на Гьоринг не е съвсем чужда. Смущаващото в случая е, че чрез неумело преувеличение се компрометира твърде много управляващата система. Нещо повече, като идея тази експлоатация дойде с огромно закъснение – днес, когато човечеството навсякъде се стреми към икономическа демокрация, бори се за по-високо ниво на своята социална зрялост. Германците винаги закъсняват. Те закъсняват като музиката, която винаги последна от всички изкуства изразява състоянието на света – когато това състояние вече отминава. Осен това те са абстрактни и мистични също толкова, колкото и това най-скъпо за тях изкуство – и двете неща до степен на престъпление. Техните престъпления, казвам аз, не са били неизбежна част от закъснялата им експлоатационна система; те са били допълнение, лукс, който са си позволили от чисто теоретични предразположения, в чест на една идеология, расовия фантизъм. Ако това не звучеше като отвратителен евфемизъм, бихме могли да кажем, че те са извършили престъпленията си от неземен идеализъм.
Понякога, и не на последно място, когато гледаме германската история, ние можем а придобием впечатлението, че светът не е единствено творение на Бога, а е съвместно дело с някой друг. Човек би искал да припише на Бога благодатния факт, че от злото може да излезе добро. Фактът, че злото толкова често произлиза от доброто, очевидно е принос на другия. Германците биха могли да се запитат защо точно на тях се случва, че всичкото им добро се превръща в зло, че става зло под собствените им ръце. Нека вземем техния първоначален универсализъм и космополитизъм, тяхната вътрешна безграничност, която може да се разбира като духовен аксесоар на тяхната стара наднационална империя, Свещената римска империя на германската нация. Това е изключително положителна черта, която обаче се превръща в зло чрез един вид диалектически обрат. Германците се оставиха да бъдат съблазнени и да основават претенциите си за европейска хегемония, дори за световно господство, върху родния си космополитизъм, превръщайки го в собствената му строга противоположност, в най-арогантен и заплашителен национализъм и империализъм. В този процес те самите осъзнаха, че отново са закъснели с национализма, че той вече е изчерпал своята полезност. Ето защо те използваха нещо по-модерно: расовия лозунг, който бързо им позволи да извършат чудовищни злодеяния и ги потопи в най-дълбоко злощастие.
Или да вземем може би най-известната характеристика на германците – тази, която се описва с трудната за превод дума „Innerlichkeit“ [вътрешност, душевност]: Деликатност, дълбочина на сърцето, безкористна чудатост, благочестие към природата, най-чиста сериозност на мисълта и съвестта; накратко, в нея са смесени всички черти на високата лиричност и това, което светът дължи на тази немска душевност, той не може да забрави и днес: Немската метафизика, немската музика, особено чудото на немската песен, нещо напълно уникално и несравнимо на национално ниво, са все нейни плодове. Великият исторически подвиг на германската душевност е Реформацията на Лутер – ние я наричаме могъщ акт на освобождение, така че тя все пак е била нещо добро. Но е очевидно, че дяволът също има пръст в това. Реформацията довежда до религиозното разделение на Запада, вече готово бедствие, и донася на германците Тридесетгодишната война, която обезлюдява страната, връща я катастрофално назад в културата и чрез блудства и епидемии вероятно превръща германската кръв в нещо по-различно и по-лошо от това, което е била през Средновековието. Еразъм Ротердамски, който е написал „Възхвала на глупостта“, скептичен хуманист със само малко душевност, добре е виждал с какво е била заредена Реформацията. „Когато видиш, че в света възникват ужасни катаклизми“, казва той, „спомни си, че Еразъм ги е предсказал.“ Но изключително задушевният грубиян от Витенберг не е бил пацифист; той е бил изпълнен с немско утвърждаване на трагичната съдба и заявява, че е готов да „поеме на главата си“ кръвта, която ще потече.
Германската романтика, какво друго е тя, освен израз на това най-красиво германско качество – германската душевност? Понятието „романтика“ се свързва с много копнежи и мечти, фантастични, призрачни и дълбоко странни неща, както и с високо ниво на художествена изтънченост и ирония, която надхвърля всичко. Но всъщност не за това си мисля, когато говоря за германската романтика. Тя е по-скоро някаква тъмна сила и благочестие; би могло да се каже също: една древност на душата, която се чувства близка до хтоничните[9], ирационалните и демоничните сили на живота, тоест: до същинските му източници, и която подлага чисто рационалното разглеждане и третиране на света на съпротивата на по-дълбокото познание, по-дълбоката привързаност към свещеното. Германците са хората на романтичната контрареволюция срещу философския интелектуализъм и рационализъм на Просвещението – въстание на музиката срещу литературата, на мистицизма срещу яснотата. От всичко най-малко романтиката е някаква слабовата мечтателност; тя е дълбочина, която същевременно се усеща като сила, като пълнота, един песимизъм на честността, който застава на страната на съществуващото, реалното, историческото, в противовес на критиката и мелиоризма[10], накратко – който избира силата пред духа и гледа с изключително пренебрежение на всички риторични добродетели и идеалистични украшения на света. Тук е връзката на романтиката с онзи реализъм и макиавелизъм, който празнува победите си над Европа в лицето на Бисмарк, единствения политически гений, който Германия е създала. Германският стремеж към обединение и империя, уловен от Бисмарк в пруски канали, би бил погрешно разбран, ако според обичайния модел в него се вижда обединително движение с национално-демократичен характер. Веднъж, около 1848 г., той се е опитал да бъде такъв, въпреки че великогерманските дискусии в парламента в Паулскирхе вече са били оцветени със средновековен империализъм, със спомени за Свещената Римска империя. Оказва се обаче, че обичайният европейски националдемократичен път към обединението не е германският път. В същността си империята на Бисмарк няма нищо общо с демокрацията, а следователно и с нацията в демократичния смисъл на думата. Това е чиста властова структура с усещане за европейска хегемония и независимо от цялата си модерност, цялата си трезва ефективност, империята от 1871 г. е обвързана със средновековните спомени за слава, с времето на саксонските и швабските владетели. Именно това е характерното и застрашителното в нея: смесицата от здрава модерност, ефективна напредничавост и мечти за миналото, високотехнологичният романтизъм. Създадена от войни, нечестивата Германска империя на пруската нация можеше да бъде само империя на войната. Като такава тя е живяла, трън в хълбока на света, и като такава тя загива.
Интелектуално-историческите заслуги на немската романтична контрареволюция са неоценими. Самият Хегел има най-голяма заслуга за това, тъй като неговата диалектическа философия преодолява бездната, която рационалистичното Просвещение и Френската революция са прокарали между разума и историята. Неговото съчетаване на рационалното с реалното дава мощен тласък на историческата мисъл и на практика създава науката история, която почти не е съществувала преди това. По същество романтиката е вглъбяване, особено в миналото; тя е копнежът по него и същевременно реалистично оценяващото чувство за всичко, което наистина е съществувало само по себе си, с местния си колорит и атмосфера – нищо чудно, че е била изключително полезна за историографията, че всъщност я е основоположила в съвременния ѝ вид.
Приносът на романтизма към света на красотата е богат и завладяващ, също и като наука, и като естетическа доктрина. Що е поезия не знае нито позитивизмът, нито интелектуалисткото Просвещение; едва романтиката научава на това света, който си умира от скука насред добродетелния академизъм. Романтиката поетизира етиката, като провъзгласява правото на индивидуалност и спонтанна страст. Тя извлича приказните и песенните съкровища от дълбините на народното минало и като цяло е духовната покровителка на фолклористиката, която в нейната пъстра светлина се явява като разновидност на екзотиката. Прерогативът над разума, който тя предоставя на емоционалното, дори в неговите далечни форми като мистичния екстаз и дионисиевото опиянение, я поставя в специална и психологически изключително плодотворна връзка с болестта – както например късният романтик Ницше, един дух, който сам е бил тласнат от болестта към смъртоносна гениалност, възхвалява до премала стойността на болестта за познанието. В този смисъл дори психоанализата, която представлява дълбок напредък в познанието за човешкото същество от страна на болестта, е рожба на романтиката.
Гьоте дава лаконичното определение, че класическото е здравото, а романтичното – болното. Болезнено изказване за онези, които обичат романтиката чак до греховете и пороците ѝ. Но не може да се отрече, че дори и в най-очарователните си, ефирни, едновременно популярни и възвишени прояви тя носи в себе си зародиша на болестта, както розата червея; че в най-съкровената си същност тя е съблазън, и то съблазън към смъртта. В това е нейният объркващ парадокс, че тя, която по революционен начин застава на страната на ирационалните сили на живота, срещу абстрактния разум и плоския хуманизъм, именно чрез предаността си към ирационалното и миналото, притежава дълбока близост до смъртта. В Германия, нейната истинска родина, тя най-силно и безпогрешно съхранява тази преливаща двусмисленост като възхвала на жизненото в противовес на чисто моралното – и същевременно като близост със смъртта. Като германски дух, като романтична контрареволюция, тя е дала дълбоки и ободряващи импулси на европейската мисъл, но от своя страна нейната гордост на живот и смърт ѝ е попречила да приеме каквито и да било коригиращи поучения от Европа, от духа на европейската религия на хуманността, на европейския демократизъм. В своята реалистична властово-политическа форма, като бисмаркизъм, като германска победа над Франция, над цивилизацията, и чрез създаването на германската властова империя, привидно в най-здраво състояние, тя наистина изуми света, но заедно с това го обърка, потисна и, веднага след като самият гений вече не беше в служба на тази империя, започна да го държи в постоянно безпокойство.
Обединената властна империя беше и културно разочарование. От Германия, която някога е била учителка на света, не произлезе нищо интелектуално велико. Тя беше само силна. Но и с тази сила, и при цялата ѝ организирана ефективност, романтичният зародиш на болестта и смъртта се запази и продължи да действа. Историческото нещастие, страданието и унижението от загубената война[11] само го подхраниха. И деградирал до жалко масово ниво, до нивото на един Хитлер, германският романтизъм избухна в истерично варварство, в безумие и спазъм на арогантност и престъпления, които сега намират своя ужасен край в националната катастрофа, в безпрецедентен физически и психологически срив.
Това, което ви разказах в съкратен вид, дами и господа, е историята на германската „душевност“. Това е меланхолична история – аз я наричам така и не говоря за „трагедия“ само защото нещастието не бива да се хвали. Тази история може да ви напомни за едно: че няма две Германии, една зла и една добра, а само една, чието най-добро се е превърнало в зло заради хитростите на дявола. Злата Германия е доброто, което се е заблудило, едно добро в нещастие, във вина и разруха. Ето защо за родения в Германия дух е толкова невъзможно да се отрече напълно от злата, обвиняваща Германия и да заяви: „Аз съм добрата, благородната, справедливата Германия в бяла рокля, оставям на вас да унищожите злото.“ Нищо от това, което се опитах да ви кажа или мимоходом да ви подскажа за Германия, не идва от чуждо, хладнокръвно, незаинтересовано знание; аз го имам вътре в себе си, изпитал съм всичко това на собствената си плът.
С други думи: Това, което се опитах да дам тук, притиснат от времето, беше част от немската самокритика – и наистина, едва ли бих могъл да следвам немската традиция по начин, по-верен от този. Склонността към самокритичност, която често стига до себеомраза и себепроклятие, е нещо типично германско. Навярно ще остане завинаги неразбираемо как един народ, толкова устремен към самопознание, може в същото време да възприеме идеята за световно господство. Световното господство изисква преди всичко наивност, щастлива ограниченост и дори липса на умисъл, но не и екстремен душевен живот като германския, в който високомерието се съчетава с разкаяние. Непримиримостта, която великите германци – Хьолдерлин, Гьоте, Ницше – са изразявали по отношение на Германия, не може да се сравни с нищо, което някой французин, англичанин или американец е казвал в лицето на своя народ. Гьоте стига дотам, че поне в устните си разговори пожелава германско разселване: „Пресадени“, казва той „и разпръснати като евреите по целия свят, трябва да станат германците!“ И добавя: „– за да развият напълно масата на доброто, което се крие в тях, а също и за доброто на народите.“
Масата на доброто – тя е тук, но не може да бъде осъществена в традиционната форма на националната държава. Разпръскването по света, което Гьоте е желаел за своите германци и към което те вероятно ще изпитват силна склонност след тази война, ще бъде поставено пред желязна преграда от имиграционните законодателства на другите държави. Но не остава ли надеждата, въпреки всички драстични предупреждения срещу преувеличените очаквания, които ни предоставя властовата политика, че след тази катастрофа неизбежно и по необходимост ще бъдат направени първите плахи стъпки в посока на една световна държава? Една държава, в която националният индивидуализъм на XIX век ще се разтвори и окончателно ще отмине, и която може да предложи на заложената в германската природа „маса на доброто“, по-щастливи възможности за себедоказване, в сравнение със старата, станала вече несъстоятелна? Възможно е ликвидирането на нацизма да е разчистило пътя за една световна социална реформа, която да предложи най-големи възможности за щастие именно на тези най-съкровени нагласи и нужди на Германия. Световната икономика, намаляването на значението на политическите граници, известната деполитизация на държавния живот като цяло, пробуждането на човечеството за съзнанието за неговото практическо единство, първият му поглед към световната държава – как целият този социален хуманизъм, който надхвърля буржоазната демокрация и който е предмет на тази велика борба, би могъл да бъде чужд и противен на германската природа? В нейната плахост към света винаги е имало толкова много копнеж по него; на дъното на самотата, която я прави зла, лежи – кой ли не го знае! – желанието да обича, желанието да бъде обичана. И накрая, немското нещастие е само парадигма на трагедията на човешкото съществуване като цяло. Всички ние се нуждаем от благодатта, от която Германия се нуждае толкова спешно.
[1] Поведение, което модерната медицина и психология обикновено диагностицира като „Синдром на Турет“. (Всички бележки към текста са на преводача).
[2] В немския фолклор инкубът е демон в мъжка форма, който се опитва да има сексуални отношения със спящи жени; съответният дух в женска форма се нарича сукуб. Паралелни фигури съществуват в много култури.
[3] Килкрьопф е неясно определен, легендарен термин за дете, понякога и на животни, което се смята за изрод поради срастване или психическо разстройство и чийто произход се приписва на дявола, джуджетата или русалките. В литературата се използва също и за същество, подобно на земен дух, джудже.
[4] Ман има предвид Фридрих Еберт, канцлер на Ваймарската република от 9 ноември 1918 до 11 февруари 1919 г.
[5] Тоест войните срещу Наполеон.
[6] В немската история Burschenschaften са политически студентски братства, които, според собствените им изявления, се занимават с политически въпроси от отговорност към обществото. Днес братствата често се възприемат като политически десни или дори радикално десни.
[7] Йохан Фридрих Лудвиг Кристоф Ян, известен като Турнфатер [бащата на гимнастиката] Ян (1778-1852), е германски педагог, националистически публицист и политик. Той е инициатор на германското гимнастическо движение, което е свързано с ранното национално движение, с цел да се подготви германската младеж за борба срещу Наполеоновата окупация.
[8] Ханс Фердинанд Масман (1797-1874) е немски филолог-медиевист, заемащ една от първите катедри по германистика в Мюнхен. Масман става известен и като активист на гимнастическото движение.
[9] Подземни, адски.
[10] Философско учение, което заема средно положение между оптимизма и песимизма и според което съществуващият свят не е нито най-добрия, нито най-лошия, но може да бъде подобряван непрестанно.
[11] Тук се има предвид Първата световна война и свързаният с нея мит, че Германия е получила „удар в гърба“ от вътрешни предатели, най-вече евреи и комунисти.
