Да бъдеш в изгнание не означава да изчезнеш, а да се свиваш, бавно или бързо да ставаш все по-малък, докато достигнеш реалната си височина, истинската височина на личността. Суифт, майсторът на изгнанието, е знаел това. За него изгнание е тайната дума за пътешествие. Мнозина от изгнаниците, обременени с повече страдание, отколкото причини да живеят, биха отхвърлили това твърдение.
Всяка литература носи изгнанието вътре в себе си, независимо от това дали писателят е трябвало да си събере багажа и да замине на двадесет години или никога не е напускал родното място.
Вероятно първите изгнаници, за които се знае нещо, са Адам и Ева. Това е несъмнено и то поражда няколко въпроса: възможно ли е всички ние да сме изгнаници? Възможно ли е всички ние да бродим из чужди земи?
Понятието „чужди земи“ (също като онова за „родна земя“) съдържа някои дупки, поставя нови въпроси. Географска реалност ли са „чуждите земи“ или мислено построение, намиращо се в непрекъсната промяна?
Нека да си припомним Алонзо де Ерсила.
След няколко пътувания из Европа, Ерсила, войник и благородник, пътува до Чили и воюва срещу арауканите[1] под водачеството на Алдерете[2]. През 1561, когато още няма тридесет години, той се завръща и усяда в Мадрид. Двадесет години по-късно публикува La Araucana, най-добрата епическа поема на своето време, в която си припомня сблъсъка между арауканите и испанците, с ясна симпатия към първите. Бил ли е Ерсила в изгнание по време на американските скитания през земите на Чили и Перу? Или се е чувствал изгнаник когато се е завърнал в двора, и La Araucana е плодът на тази morbus melancholicus, на острото усещане за изгубено царство? И ако това е така – което не мога да кажа със сигурност – то какво друго е изгубил Ерсила през 1589, само пет години преди смъртта си, освен младостта? А заедно с младостта – и мъчителните пътешествия, човешкия опит да бъдеш изложен на природните сили в един огромен и непознат континент, дългите пътувания на кон, битките с индианците, сенките на Лаутаро и Кауполикан[3] които, с отминаването на времето, стават все по-големи и разговарят с него, Ерсила, единствения поет и единствения оцелял след нещо, което, записано на хартия, ще бъде поема, но в паметта на стария поет е просто един живот или множество животи, което в края на краищата е едно и също.
А какво е останало на Ерсила преди да напише La Araucana и да умре? Останало му е нещо – ако и само в най-екстремната си и чудновата форма – което притежават всички големи поети. Останал му е куражът. Кураж, който не струва нищо на стари години – както, между другото, не струва нищо и на младини – но помага на поетите да не се хвърлят от някоя канара или да не се застрелят в главата – и който, при наличието на празна страница, служи за скромните цели на писането.
Изгнанието е кураж. Истинското изгнание е истинската мяра на всеки писател.
На това място трябва да кажа, че, що се отнася до литературата, аз не вярвам в изгнанието. Изгнанието е въпрос на вкусове, личности, предпочитания, антипатии. За някои писатели изгнанието означава напускане на семейния дом; за други, напускане на градчето или града на детството; за трети, по радикално: порастването. Има изгнания, които продължават цял живот и други, които траят един уикенд. Бартълби[4], който предпочита да откаже, е абсолютният изгнаник, извънземен на планетата Земя. Мелвил, който винаги е напускал някое място, не е преживявал – или не е бил неблагоприятно повлиян от – студенината на думата изгнание. Филип К. Дик е знаел по-добре от всички как да разпознае безпокойствата на изгнанието. Уилям Бъроуз е въплъщението на всяко от тези безпокойства.
Може би всички ние – както писатели, така и читатели – се отправяме в изгнание, или поне някакъв вид изгнание, когато оставяме зад себе си детството. Което води до заключението, че изгнаникът или категорията на изгнанието не съществува, особено по отношение на литературата. Имигрантът, номадът, пътешественикът, лунатикът – всички те съществуват, но не и изгнаникът, тъй като всеки писател се превръща в изгнаник просто с дръзването за литература, и всеки читател става изгнаник просто с отварянето на една книга.
Почти всички чилийски писатели, в някакъв момент от живота си, са отивали в изгнание. Мнозина са били упорито преследвани от духа на Чили, уловени и завърнати обратно в паството. Други са успели да се отърсят от духа и са се скрили; трети пък са променили имената и навиците си, докато за щастие Чили е забравило за тях.
Когато бях на петнадесет, през 1968, аз напуснах Чили, за да отида в Мексико. За мен тогава Мексико Сити беше нещо като Границата, онази огромна несъществуваща територия, където свободата и метаморфозата са нещо общоприето.
Въпреки всичко това сянката на родната ми страна не беше изтрита и в дълбините на глупавото ми сърце продължаваше да живее увереността, че именно там лежи съдбата ми.
Завърнах се в Чили когато бях на двадесет, за да взема участие в Революцията – с такъв лош късмет, че само няколко дни след като пристигнах в Сантяго, дойде превратът и армията взе властта. Пътуването ми до Чили беше дълго, и понякога си мислех, че ако бях прекарал малко повече време в Хондурас, например, или бях изчакал, преди да потегля с кораба от Панама, превратът щеше да се случи преди да съм стигнал до Чили и съдбата ми щеше да бъде по-различна.
Във всеки случай, и въпреки колективните – и мои собствени малки – нещастия, аз си спомням дните след преврата като пълни дни, натоварени с енергия, натоварени с еротика, дни и нощи, в които можеше да се случи всичко. В никакъв случай не бих пожелал на сина си една двадесета година като тази, но заедно с това трябва да призная, че това беше една незабравима година. Преживяванията на любов, черен хумор, приятелство, затвор и заплахата от смърт бяха сгъстени в не повече от пет безконечни месеца, през които живеех в състояние на изумление и неотложност. През това време написах едно стихотворение, което беше не просто толкова лошо, колкото останалите, които пишех по онова време, а мъчително лошо. Когато онези пет месеца изтекоха, аз напуснах Чили и не съм се завръщал никога повече.
Това беше началото на моето изгнание, или онова, което е общоизвестно под думата „изгнание“, макар истината да е, че никога не съм го виждал по този начин.
Понякога изгнанието означава просто, че чилийците ми казват, че говоря като испанец, мексиканците ми казват, че говоря като чилиец, а испанците ми казват, че говоря като аржентинец: това е въпрос на акценти.
Съдбите, избрани от ония, които отиват в изгнание, често са странни. След чилийския преврат от 1973 аз си спомням , че само малцина политически бежанци се отправиха към посолствата на България или Румъния например; повечето предпочитаха Франция или Италия, макар че, доколкото си спомням, върховна почит се отдаваше на Мексико, а също и Швеция – две много различни страни, които в колективното чилийско подсъзнание сигурно са представлявали две различни проявления на желанието, макар и да е вярно, че с времето балансът се наклони в полза на Мексико и мнозина от онези, които заминаха за изгнание в Швеция, започнаха да се появяват в Мексико. Мнозина други обаче останаха в Стокхолм или Гьотеборг, и когато живеех в Испания, ги срещах всяко лято на почивка, разговаряйки на един испански, който, поне за мен, беше стряскащ, защото това беше испанският, който се говореше в Чили през 1973, и който днес не се говори никъде другаде, освен в Швеция.
Изгнанието в повечето случаи е доброволно решение. Никой не е принуждавал Томас Ман да отива в изгнание. Никой не е принуждавал Джеймс Джойс да отива в изгнание. Тогава, по времето на Джойс, ирландците вероятно не биха могли да се интересуват още по-малко от това дали той ще остане в Дъблин или ще си замине, дали ще стане свещеник или ще се самоубие. В най-добрия случай изгнанието е литературна опция, подобна на опцията на писането. Никой не ви принуждава да пишете. Писателят навлиза в лабиринта доброволно – по много причини, разбира се: защото не желае да умре, защото иска да бъде обичан и пр. – но той не е принуден да го направи. В краен случай той е не повече принуден, отколкото политикът е принуден да се заеме с политика или адвокатът – да влезе в юридическия факултет. С голямото предимство за писателя, че адвокатът или политикът, извън родната си страна, обикновено се мята като риба вън от водата, поне за известно време. Докато на писателя извън родината изглежда му порастват крила. Същото се отнася и до други ситуации. Какво прави политикът, попаднал в затвора? Какво прави адвокатът, попаднал в болница? Всичко друго, но не и да работи. А какво прави писателят в затвора или в болницата? Той работи. Понякога дори работи много. И това – даже без да споменаваме поетите. Разбира се, може да се изкаже твърдението, че библиотеките в затворите не са добри и че в болниците често изобщо няма библиотеки. Може да се твърди, че в повечето случаи изгнанието означава загуба на книгите на писателя, сред останалите материални загуби, а в някои случаи дори загуба на материалите му – недовършени ръкописи, проекти, писма. Това няма значение. По-добре да изгубите ръкописите, отколкото живота си. Във всеки случай идеята е, че писателят работи където и да се намира, дори и когато спи – което не е вярно при хората от други професии. Актьорите, може да се каже, работят постоянно, но това не е същото: писателят пише и осъзнава писането, докато актьорът, при големи лишения, само вие. Полицаите са винаги полицаи, но това отново не е същото, защото едно а да бъдеш, а друго – да работиш. Проститутките, може би, стигат в упражняването на професията си най-близо до практиката на литературата.
Архилох, гръцкият поет от седми век пр.н.е., е съвършен пример за този феномен. Роден на остров Парос, той е бил наемник и, според легендата, загинал в битка. Можем да си представим живота му, прекаран в странстване из градовете на Гърция.
В един фрагмент Архилох не се колебае да признае, че в разгара на битката, може би просто някаква схватка, е захвърлил оръжията си и се спуснал да бяга, което за гърците безспорно е било най-големият срам, да не говорим пък за войник, който печели хляба си с куража в битката. Архилох казва:
Някой саянски планинец
днес се перчи с моя щит.
Захвърлих го зад храст и хукнах
Когато битката се сгорещи.
Животът изглеждаше някак по-ценен.
Беше красив щит.
Знам къде мога да си купя друг
Същия като него, също толкова кръгъл.
А класическият учен Карлос Гарсия Гуал казва за Архилох: той е трябвало да напусне острова, където е бил роден, за да печели насъщния с копието си, като войник на съдбата. Познавал е войната само като мъчителна работа, а не като поле за героични дела. Спечелил е признание за цинизма си с няколко стиха, в които разказва как бяга от битката, след като е захвърлил щита си. Откровеността при признаването на този срамен акт е поразителна. (При тактиката на хоплитите щитът е оръжието, което защищава страната на следващия войник, символ на кураж, нещо, което никога не се губи. „Върни се с щита си или на щита си“, се казвало в Спарта.) А всичко, за което се грижи прагматичният поет, е собствения му живот. Той не дава пет пари за слава или за кода на честта.
Друг фрагмент: „Замлъкни, ямбе[5] / Сега не е време / за поезия.“ Или: „Бащице Зевс, / не съм имал / Сватбено празненство.“ И: „Гривата му пехотинците / подрязаха до четина“. И: „Балансиран на остър ръб / Току на меча на вятъра / Току на острието на вълната.“ Като и този, който би могъл да бъде написан единствено от човек, смазан от съдбата:
Припишете всичко на боговете.
те избират човека,
оглаждат черната глина,
и го изправят на двата му крака,
Здраво, а след това
Разтърсват здравите мъже докато
Те изпаднат назад
В най-лошия късмет,
Да скитат гладни,
С диви мисли.
А този, безупречно ясен и жесток:
Седмина от враговете
бяха посечени в този сблъсък
А хиляда от нас,
забележи,
Ги прегазиха.
И:
Душа, душа,
разкъсана от обърканост,
изправи се на крака сега!
Изпъчи се
Пред врага;
Дръж се близо в атаката;
Не отстъпвай нито крачка.
Но никога не ликувай в победата,
Нито пък увесвай нос в загубата.
Не прекалявай нито със скръбта, нито с радостта:
Умереното движение отличава мъжа.
Както и този, тъжен и прагматичен:
Сърцето на смъртния човек,
Глаукон, син на Лептин,
е онова, което Зевс го направи,
ден след ден,
И което го прави светът,
преминаващ пред очите ни ден след ден.
И този, в който проблясва съдбата на човека:
Чуй ме тук,
Прегръщаш коленете ти,
Хефесте, Боже.
Нека другарят в боя,
бъде мой късмет;
Онази всеизвестна милост
Нека бъде и моя милост.
И накрая този, в който Архилох ни дава портрет на самия себе си, а след това изчезва в безсмъртието – едно безсмъртие, в което самият той изглежда не е вярвал: „Моето копие от пепел е ечемиченият ми хляб, / моето копие от пепел е исмарийското ми вино. / Подпирам се на копието си и пия.“
[1] Араукани: Коренно население на Чили, Бел. пр.
[2] Херонимо де Алдерете (1519–1556): испански конквистадор. Бел. пр.
[3] Лаутаро и Кауполикан: военни предводители на чилийските араукани. Бел. пр.
[4] Бартълби: Главен герой от новелата на Хърман Мелвил „Бартълби писарят“ (1856). Бел. пр.
[5] Ямб: Класическа стихотворна стъпка от ударена и неударена сричка. Бел. пр.
