Драскулки – Есеистика

На майка ми

Пролог към епилога

Не си ли сложа очилата, и себе си не мога да прочета напоследък. Мнозина на моите години вероятно изпитват същата немощ. И сходно безпокойство. Зрението ми отслабва, буквите се размиват, видимото започва да ми убягва, близкото става далечно, всичко е не на фокус, утре може би ме чака по-лошо… Утре и ръцете ще престанат да ме слушат, краката няма да ме водят, тялото ще спре да се подчинява. Утре може би не само ще ослепея, а и всички сетива ще откажат да ми служат. Цялото ми възприятие за природата, хората и вещите около мен ще ме напусне; техният мирис, вкус и форма ще ми се изплъзват. Ще живея пипнешком, в парализа, мрак ще ме загърне, пустош ще ме дави и погълне.

Опитвам се да уталожа глождещата тревога. Зрението? И млади хора страдат от недовиждане, да не говорим, че някои от ранна възраст, та до старини си остават незрящи. Виж, ако не мога да се сетя къде съм си дянала очилата, проблемът е една идея по-сериозен. Може да е просто битова разсеяност, само че случаите „къде съм си дянала“ това или онова по правило и без обяснение зачестяват. Забравянето по-редовно спохожда стареещите и по-рядко – хората под възрастта на неизбежния физически упадък, на пълзящото обезвиждане, обездвижване, обезчуване и обезпаметяване.

Упадък ли? А какво друго, щом вместо „почукай!“ чуваш „почакай!“ (или обратното), щом коляното пак те прищраква (деформиращ артрит, казва лекарят), а на това отгоре и копчето на палтото остава непришито, понеже конецът някак не ще да се вдене в иглата, макар че пръстите упорито се мъчат да си докажат предишната гъвкавост. Възрастта излъчва недвусмислени биологични сигнали. Забелязваш, че тялото ти става по-непохватно, движиш се като в забавен кадър, реакциите ти закъсняват, среднощните партита отдавна са над физическата ти издръжливост, всяко събитие, излизащо от успокоения ритъм, в който се е наместил животът ти, те изхвърля от релсите. Сутрин огледалото ти показва следите: лицето е станало някак по-ъгловато, чертите – изострени, тенът – осеян с издайнически тъмни петна, очните ябълки са се дръпнали назад, а и погледът е далеч от „кристално бистър“.

Старостта приближава – бавно, едва ли не предпазливо – и ти напомня, че не прави изключение никому. Времето – сякаш в забавен ход – приобщава тялото към единствено сигурното му бъдеще. И все пак отпуска мигове, в които старостта не напомня за себе си: миговете на мечтите ни. Не вярвам, че на заник човек мечтае по-различно, отколкото когато е бил млад. Нито пък че желанието и въображението действително го напускат. По-скоро обратното, те остават неговият резерват от време и жизненост, макар да е прехвърлил хълма и да се спуска по надолнището му. По надолнището? И това не е съвсем вярно. Обратно на онова, което ми показва лицето в огледалото, не забелязвам духовната енергия или творческата ми сила да са се спаружили. Когато пиша, се чувствам тъй жива, както и преди; разсъдъкът ми е на мястото си, въображението (все още) не ми изневерява.

Да допуснем обаче, че стареенето е един вид двубой между тялото и разсъдъка. Кой кого ще надвие? И ако съзнанието се запази будно, а разумът – непомътнен, каква победа всъщност удържат над разнебитената телесна черупка, която неимоверно ги притеснява именно с това, че им пречи да вършат каквото безпрепятствено и непринудено са вършили преди? Каква ли полза, обратното, ако тялото е сравнително запазено, но разсъдъкът – замъглен, ако физиката все още държи, докато разсъдъкът все повече запада? За пожелаване не е нито едното, нито другото. Страх вдъхват и двете. Второто обаче е сякаш по-ужасно, все едно дали ще го наречем старческо вдетиняване, оглупяване или деменция. Началният стадий се разпознава безпогрешно по това, че на мястото на безценния хамбар от опит, слово, понятия, знания, умения, преживявания, чиито залежи доскоро сме ползвали, за да направляваме живота си, се възцарява забравата.

Известно време споменът за по-отдавнашното остава обаче жив. Миналото като че ли безкрайно нараства, витае в делника и сънищата, обсебва не част, а цялото ни време. Пространството се стеснява, докато споменът набъбва, разпростира се в едва ли не непресекващо изживяване на безвремието. И успокоително измества неуюта от това, че старостта няма памет за близкото настояще: тя забравя думи, имена, чуди се не само къде са ѝ очилата, а и кой ден е днес, дали преди малко си е взела таблетките, от амнезия ли страда или само от тези проклети болки в ставите.

В последната фаза на старческата атрофия засегнатото същество прекарва деня без спомен за утринта и без надежда за вечерта. То най-сетне – почти с примирение, но не без покруса – е принудено като Молой да признае: „Забравих не само кой бях, но и че ме имаше“ (Molloy, 1951). Състоянието, което героят на Бекет описва в едноименния роман, не е недостоверно, разбира се, макар в медицинските източници подобна крайна форма рядко да е сочена сред симптомите на старческата деменция. Включително и като възможен стадий на сенилно безпаметство, то все пак обаче е по-скоро само едно литературно преувеличение – както и самата литература, която освен че често прибягва до този троп, дължи на него донякъде и съществуването си. Какво ни казват тя и нейните тропи за един феномен, който в някакъв момент отблизо засяга мен, теб – всички нас, когато навлезем във възрастта на телесната регресия и пристъпим прага на сигурността, че смъртта няма да пропусне (скоро) да ни споходи?

Благословена старост и проклятие

За да може някак да приеме неизбежното и непоносимото, човекът от край време си създава утешителни конструкции. Една от най-старите са митовете. Боговете в тях притежават свойството, което иначе е отказано всекиму – те няма защо да се боят от старостта и смъртта, те по презумпция са безсмъртни. И със същото изключително свойство могат да пожелаят да надарят някой смъртен, стига той да е спечелил благоволението им. За древногръцката богиня на зората Еос например се разказва, че била толкова запленена от красотата на Титон, син на троянския цар Лаомедонт (според Омир), та го похитила и отвлякла в страната на слънцето – Етиопия. За да не повехне възхитителният образ на възлюбения, помолила Зевс да го дари с безсмъртие. Само че забравила да поиска за него и вечна младост. И станало така, че пред очите ѝ Титон, като всички смъртни, се състарявал и все повече се смалявал. От срам Еос го скрила в спалнята си и здраво залостила вратите, за да не може никой да съзре как немилостивата старост е съсипала прекрасното тяло на любимия ѝ. Смилил се над него, Зевс го превърнал накрая в щурец, като му оставил единия глас – да излива с него жалната си участ.

Пропускът на Еос може да е карал древните да вярват, че вечна младост могат да имат и смъртните, стига само боговете да им отредят този дар. Приписвайки на боговете човешки пропуски и грешки, митът ги прави просто по-достоверни, без да жертва идеята на внушението. Титон щеше да остане вечно млад, ако Еос не беше забравила да поиска това за него, казва митът. Той поддържа баланса между желаното и постижимото. Или поне може да бъде тълкуван по този начин. Вярата, че е възможен живот, пощаден от смъртта и физическия упадък, остава ненакърнена. Но даже да е дарен с физическо безсмъртие, човекът понася страдание, ако не му е дадена и непреходна младост, внушава митът.

Срамът на Еос от гледката на повехналия Титон ни казва обаче и нещо друго. Старостта е грозна, внушава този срам. Тя е неестетична за очите и толкова неприемлива за околните, че е по-добре да остане скрита от тях. Представата за „грозната“ старост споделят всички епохи – включително днешната, която натрапва като естетически контраст перфектната младост, наред с манията за подмладяване. И точно като предишните повтаря вековните шаблони за старостта, които често си противоречат. Следваме ли ги, ще установим следните отричащи се противоположности: старостта е далновидна, умерена, мъдра, щедра и разбираща – и безумна, несговорчива, навъсена, злобна, свидлива, алчна; тя е есен, отрупана със зрели плодове – и безплодна зима, чиито студове и виелици проклинаме; присъща ѝ е мекотата на уютна привечер – и мрачната безутешност на заника.

Идеите за вечно живеещия човек и вечната младост междувременно са напуснали терена на литературата, ако ли пък все още го обитават във вид на наивна митология, то е в някакъв периферен и екзотичен вариант – като фантастика, езотерика и мистерия. Бих вярвал в безсмъртието, ако не беше старостта, пише поетът Атанас Далчев в своите „Фрагменти“ (1967). Никой не може да каже истината за остаряването и старостта, отбелязва ветеранът на германския следвоенен роман Мартин Валзер. А и далеч преди днешното трезво и скептично време вярата в безсмъртието на физическото тяло и в неостаряването е разпозната като онова, което е – един утопичен копнеж. Въпреки това хората и преди, и сега са все тъй склонни да си градят фантазни конструкции и напук на разума и знанието, да ги приемат за истина.

Смъртта е необходимост, приеме ли я така, човекът се освобождава от зависимостта си спрямо нея и превръща свободата в своя висша цел, учи германският романтик Фридрих Шлайермахер. Една може би не лоша, но и не твърде приложима философия. Тя приповдига духа, като му отсъжда преимущество над тялото. В действителност обаче никой, по никое време, не иска да умре. Или поне повечето от нас по принцип не си пожелават смъртта. Нямам нищо против нея, само не искам да съм там, когато дойде, казва Уди Алън. Включително заради упорството ни да приемаме тяхната неизбежност, старостта и смъртта остават фундаментална тема в литературата. Ако не остарявахме и не умирахме, от друга страна, литературата би изгубила едно много съществено основание за съществуването си. Само че трактовките ѝ на тази тема могат да ни объркат със своята разноречивост.

Повярвай ми, колкото повече с възрастта постепенно отпадат дразненията на плътската наслада, толкова повече се засилва, от друга страна, влечението към възбуждащото духа общение и радостта от него, пише Платон в „Държавата“ (380 г. пр. н.е.). „Отпаднат“ ли в този смисъл физическите и физиологични изменения на тялото, старостта изглежда като естествено пренасочване на духа към наслади и влечения от нематериално естество. Тя е благословена възраст – възраст, в която културата надмогва природата, като доказва превъзходството си над нея. Силата на духа над тялото е един вид идеална защита срещу упадъка; следва ли повелите на духа, възрастният човек е в състояние задълго да се чувства още млад. Той старее, без да остарява и напуска живота, без да е измъчван от болка. На изхода от онова, което е бил, преживял, създал или пропуснал да създаде, го очаква т. нар. „лека смърт“. Старостта като духовно надмогване е не само идеална представа, наложила се още в древността, а и своего рода морален императив, поддържан до ден-днешен в една или друга форма.

В утопията за благословената старост последната част от живота е време, което човекът може пълноценно да изживее като щастлив завършек и като време на духовна радост и удовлетворение. Подобен сребърен заник изглежда възможен обаче само защото се премълчава болестта като природен и непреодолим антагонист, като биологически белег на упадъка, който би оголил лъжовността на тази културна стилизация. Тялото и онова, което се извършва в него на старини, остават изключени.

Благодарение на подобно изключване, мислители и писатели от различни епохи тълкуват старостта като положително натрупване – житейски опит, мъдрост, уравновесеност, духовно превъзходство. В облагороден вариант я представят и проповедниците на активизма. Те препоръчват духовно запазване чрез поддържането на някакъв вид деятелност, избрана според личните интереси, нужди и наклонности. И са убедени, че държи ли будни духа и любопитството си към света, човек изживява старините си като ведър, щастлив и осмислен период от живота. Дори скептикът Мишел дьо Монтен (1533 – 1592) е сред тях, а най-последователният защитник на тази стратегия Йохан Волфганг фон Гьоте до последните си дни (умира на 82 години) на дело я прилага, пък и в трудовете си изрично набляга, че да остаряваш означава всеки ден да си поставяш нови задачи („Максими и рефлексии“, 1833).

От противоположен ъгъл виждат старостта обаче също цяла плеяда автори от древността до наши дни, според които тя носи само неволи, унижение, страдания и не е друго, освен немощ, упадък, мъка и мрак. В последната фаза от живота ни природата взема връх над културата и духа, смятат те, и каквото и да правим, каквито и илюзии да храним, неизбежното ни постига. Старостта е неумолима, тя е проклятието на природата, което нито можем да отложим, нито можем да отменим. Можем, в най-добрия случай, само да го признаем – и то, по-добре с усмивка, отколкото в безсилен гняв. Ето какво казва например древногръцкият баснописец Езоп (620 – 560 пр. Хр.) за възрастовите граници: Отначало на човека били дадени 30 години живот. Но те му се видели твърде малко и като се оплакал на боговете, те взели, та му добавили по няколко години от магарето, кучето и маймуната. През първите си 30 години сега той живее като човек, следващите 18 се бъхти като магаре, от 48-та до 60-та си година се вижда сритан в ъгъла като ръмжащо старо псе, а прехвърли ли тази възраст, му остават още 10 години да се резили като маймуна.

Говорейки за старостта, можем ли наистина просто да изключим онова, което се случва в тази възраст с тялото ни? И постигне ли ни, можем ли да не мислим, че за да поддържаме буден ума си, ни трябват очи да четем, но очите ни все повече недовиждат, а за да тонизираме духа си с възбуждащо общение, ни е нужна известна подвижност и желание за контакти, но краката, уви, вече все по-трудно ни носят, пък и желанието все повече чезне, задавяно било от депресии, било от срам, че вече не само трудно намираме думите, а и трудно ни бива даже да се наведем, та да си наденем обувките. Остарявайки, повечето хора предпочитат да скрият от другите немощта си, бръчките по лицето, спаружващото се тяло, оределите коси и не по-малко – унизителните белези на линеещия и все по-често заекващ интелект, на културата, която уж превъзхожда природата.

Какво печелим всъщност, ако славословим духа и изключваме физиологията на остаряването? Старостта ни най-малко не се съобразява с илюзиите ни как по-добре да я надмогнем. И да не искаме да приемем това, стареенето е необратим процес, който не ни сдобива с предимства, но пък за да се справим що-годе с пожънатите недостатъци, е по-добре да ги признаем. Достойнството на тази стратегия романистът Кнут Хамсун (1859 – 1952) защитава по следния начин: Доста дълъг път извървях в живота си и сега съм оглупял и прецъфтял. Но не храня перверзната вяра на старците, че съм станал по-мъдър, отколкото бях. Ако благодаря Богу за живота, правя това не от някаква извисяваща зрялост, която старостта ми е дала, а защото винаги съм изпитвал радост от живота. Старостта не дарява зрялост, тя не дарява нищо друго, освен старост (Gedämpftes Saitenspiel, 1910).^[1]

Колкото повече опит в хода на времето трупа човекът за онова, което се извършва в него на старини, толкова повече знанието за пълзящия упадък на ума и тялото и за мъчителния, колкото по-задълго отложен, толкова може би по-болезнен край измества уютното мечтание за ведрия залез на живота, за благословената възраст и мъдрия старик. По-дългият живот не носи друго, освен по-дълго страдание?

Обречена битка

Във времена, когато поддържането на митични представи става невъзможно, а хората все още не разполагат с техники за удължаване на живота и цивилизационни условия, забавящи или смекчаващи старостта, литературата предлага единствената възможна алтернатива. Щом не можем да надмогнем неизбежното, трябва да му се покорим, внушава тя. Произведенията ѝ представят в безброй варианти болезненото упражняване на този акт на разума, проповядват съгласие с него и още по-често горчиво му се гневят. Признаването на неумолимото, казват те, може да бъде понякога мъдър избор, даряващ ни с щедростта на хармонично изживяна старост като при Филемон и Бавкида, друг път – безразсъдство, за което заплащаме – както крал Лир – с безутешна горест и трагедия. Поне до средата на ХХ век мотивът „стареене – старини“ продължава да се колебае по скалата между тези две противоположни възможности: възвисяване и упадък. Описанията, с които ни среща, следват три начина на изобразяване: възхвала, окайване и осмиване. Древните са предпочитали възхвалата. Те тълкуват старостта като положително натрупване, което дарява мъдра зрялост и придава благородно достолепие. Модерните времена клонят към окайването и присмеха – тяхната философия на възрастта и стареенето носи отпечатъка на обезверението и скептицизма.

В трактата La Vieillesse (1970, „Старосттта“) Симон дьо Бовоар оценява изпъстрената с клишета и стереотипи литературна представа по следния начин: Било ако само хвали или ако само презира стария човек, литературата го погребва под шаблоните. Закрива го, вместо да го разкрие. Разглежда го като един вид противоположност на младостта и зрялата възраст: престава да вижда в него човека, съзира единствено неговата граница; избутва го в периферията на човешката съдба – последната остава неразпознаваема, човекът престава да разпознава себе си в нея. Една задълбочена и точна преценка, която обаче днес, почти половин век след публикуването ѝ не може да не ни смути. Все в тези ли шаблонни рамки се движи още литературата? Наистина ли нищо в нея не се е променило, след като в реалността – поне в развитите западни страни и поне от средата на ХХ век насам, но особено през последните десетилетия – в структурата на възрастта, а и в начина, по който възрастните хора биват възприемани в обществото, са настъпили не малко промени? Статистики и научни изследвания доказват, че средната продължителност на живота се е увеличила, а развитието на цивилизацията, напредъкът в медицината, подобреното здравно обслужване повишават качеството на живота, могат т. е. значително да смекчат неволите на стареенето. Възможно ли е общественият и културен дискурс да не е повлиян от тези промени? И да не е оставил следи в литературата?

Пиехме вино и говорехме за старостта, сякаш наистина знаехме нещо за нея. Сега, 40 или 50 години по-късно знам какво е старостта и не намирам нищо, абсолютно нищо добро в нея. Всичко добро, което ѝ приписват, е глупост или лъжа; мъдростта ѝ, например… сякаш не можем да помъдреем и без телесата ни да трябва живи да изгният, пише германската авторка Моника Марон в „Animal triste“ (1996). Старицата в този роман, която тъй безжалостно съди собствената си възраст, води същевременно своята лична и много особена битка срещу нея. Обърнала гръб на света и на безрадостния си делник, тя упорито, ден след ден, върши само едно: изживява късче по късче, детайл след детайл спомена за последната си любов. И знае, че престане ли да я съживява в паметта си, смъртта е на прага, защото животът окончателно ще е загубил единственото си основание.

Мотивът за съпротивата срещу старостта не е непременно нов. Но акцентът е доста по-различен, отколкото в платоническата представа за духа, който надмогва тялото, доколкото културата налага превъзходството си над природата. Тук тялото е непремълчаният фактор, наложил битка за паметта – битка, за която от самото начало се знае, че няма да бъде спечелена. Чрез нея обаче смъртта може да бъде отложена, поне за известно време.

Литературата от по-ново време реагира по своему на промените, свързани с феномена „старост“. Тя не е склонна да възприема клишетата, отхвърля илюзиите и откровено разказва за физиологията на остаряването, която не оставя място за надежди и подхранва само сигурността, че болката руши и смъртта предстои. Белязани от скептицизма, модерното и постмодерното време внушават същевременно шанса на отсрочения залез. Обещават т.е., че разполагаме със средства, чрез които упадъкът може да бъде забавен и животът – удължен. В реалността това обещание нерядко наистина се сбъдва – благодарение на модерните поддържащи терапии и медицинска апаратура. Сигурно е обаче, че колкото и по-здравословно да живеем, колкото и по-изкусни да са днес техниката и лечебните методи, „чудесата“ на поддържането могат да ни издействат именно само отсрочка от неизбежното. Битката за тази временна отсрочка е тема в не малко литературни произведения от последните няколко десетилетия. И в почти всички от тях се оказва безнадеждна и безпощадна. Спектакълът на удължената жизненост е само илюзорната сянка на самозаблудата. Това е, както пише Филип Рот в грандиозния си елегичен роман „Everyman“ (2006), неумолима битка и то тъкмо в момент, когато си най-слаб и най-малко способен да възродиш предишната си борбеност.

Животът, който човек е имал, проявява ретроспективно своя характер в поведението на старини. Колкото повече старческата фаза се изживява като болка, мъка, слабост и неспособност, толкова повече тя изостря у потърпевшия чувството, че целият му живот е бил преломèн, ялов или нещастлив. И обратното – колкото по-силно е усещането, че завършекът е пълноценен и човекът ще си отиде от света без болка и мъка, толкова по-изпълнен, по-сбъднат му изглежда животът, който е имал, толкова по-благословен може да се нарече старикът. Последното действие определя ценността или провала на житейската драма. Италианският философ и писател Ноберто Бобио пише по този повод следното: Старостта отразява твоя възглед за живота, включително и на старини отношението ти към него е белязано от това дали животът за теб е бил стръмен хълм, който си искал да покориш, безбрежна река, в която си се гмурнал, за да изплуваш в крайна сметка до брода, или непроходима гора, в която си се лутал, без да знаеш кой път да хванеш, за да те изведе той от нея (Vom Alter – De senectute, deutsche Übersetzung, 1997).

Старостта неминуемо отразява наред с това обаче и състоянието на тялото. Насочвайки поглед към неговата променяща се физиология, литературата от по-ново време вече не може да твърди, че добрият или лошият край е въпрос на воля, възглед или дисциплина. Достойното напускане на сцената става невъзможно – гледката на обезсиленото от старостта тяло и знанието за западащите му функции помитат шанса за щадящ достойнството изход.

Непроходимата гора и лутането без път е метафората, която може би най-точно приляга към описанията, запечатали битката за временна отсрочка на – нека да ги наречем условно – литературните старци от по-ново време. Героят в романа на Филип Рот „Еveryman“ се числи към онези от тях, които чрез връзка с по-млада жена се опитват да възродят виталността си. Стремят се, с други думи, да си докажат, че още ги бива, още са пълни не само с щенията на младостта, а и с потентната ѝ сила. И трябва, в крайна сметка, да признаят, че сексът не им помага. Той ги поддържа за кратко – може би не повече, отколкото трае сексуалният акт, – за да се озоват след това отново там, където ги води чувството, че животът необратимо и неизбежно им се изплъзва. Тъмното море, чиито вълни се разбиваха със сила в пясъка, и осеяното със звезди небе изпълваха Фийб с опиянение, него самия – със страх. Щедрото звездно сияние недвусмислено му внушаваше, че трябва да умре. Не разбираше откъде идва този внезапен страх и напрягаше всичките си сили, за да го скрие от Фийб. Защо съмнението го връхлиташе тъкмо в момент, когато контролираше живота си по-добре, отколкото от години насам?

Контрол върху живота? Романът на Филип Рот не оставя съмнение, че това е самозаблуда. Неговият герой с неназовано име, бивш художествен директор, радвал се до неотдавна на престиж, социално издигнат, съпруг и баща в три катастрофални брака, изживява едно след друго униженията и необратимостта на задълбочаващата се старческа криза. Отчаян самотник, презиран от синовете и все още обожаван от дъщеря си, разяждан от завист, че брат му, за разлика от него, е запазил отлична за възрастта си физическа форма, той се превръща, в крайна сметка, в онова, което нито си е представял, че може, нито е искал да бъде – една човешка развалина. След връзката си с Фийб и с още няколко, всеки път все по-млади жени, е сполетян от инфаркти, претърпява няколко операции и накрая е настанен в луксозен старчески дом, какъвто малцина могат да си позволят. Чувството, което изпитва – макар и тъй скъпо обгрижен, – е едно – жалба по младостта, която си е отишла, и никога няма да се върне. Колко време прекарваш само в спомена за най-хубавите дни от младостта си? И какво би било да можеше, вместо това, да се насладиш на най-хубавите дни от старостта си? Или може би най-хубавите дни от старостта са всъщност копнежът по стройната топола, която е било тялото ти на младини?!

Гледката на старостта се оказва белязана от утопията за перманентната младост – все едно дали споменът свързва младостта с единствената „истинска“ любов, както в женската проза на Моника Марон, или с виталността, чийто „мъжки“ еквивалент е потентността на тялото в романа на Филип Рот. Битката за удължаване на жизнеността остава обречена. Въпреки това продължава да се води. И дава странни плодове.

Прогонената смърт

Литературата в наши дни отразява достоверно драмата на остаряването, тя показва неизбежността и неумолимостта му. Но вече не предлага утеха. Запечатва по-скоро житейски реалности, белязани от битката за временна отсрочка в един свят, в който древното memento mori („Помни, че си смъртен!“), макар и не забравено, е изтласкано на заден план. През Средновековието монасите използват латинския израз memento mori вместо поздрав – като неизменно напомняне, че човекът е смъртен, защото е „прах и в прах ще се превърне“. В изкуството от това време сходна функция има широко разпространеният Dansе macabre (Мъртвешки танц) – алегорично изобразеният танц на хора, предвождани от смъртта. В тази епоха хората не са изпитвали истински страх от нея, хранели са известна боязън, чувствали са страховита тръпка, но са говорели за това без притеснение и страхът им никога не е прекрачвал прага на неизразимото, смята френският културолог Филип Арие (Essais sur l’histoire de la mort, 1975). Страхът от смъртта все още е канализиран в помирителни максими и в добре познати ритуали. След Просвещението той става универсален и в модерната епоха нараства, прогнозира ученият.

В наши дни ритуали, които манифестират страха от смъртта, са обаче по-скоро рядкост, а за нарастване трудно може да се говори, апострофира германската изследователка Ханелоре Шлафер в студията си „Старостта“ (Das Alter. Ein Traum von Jugend, 2003). В действителност науката може да отложи смъртта. И в делника обществото нагажда поведението си към този напредък, като изтласква символните белези на смъртта. Макар и обградени от грижи, хората умират незабелязано в клиники, катафалките вече не бива да бият на очи с черния си цвят, прозорците им не са засенчени с тъмни пердета и по тях няма да видим изписани изразителни символи за вечния живот. И сякаш като подигравка, и млади, и стари в наше време предпочитат без определен повод да се обличат в черно – цвета на смъртта, който всъщност хилядолетия наред е обозначавал траура. Според Шлафер, днешното време вече не разполага с обща представа какво е старостта и кога започва тя. Вместо това, то я помества в три сравнително продължителни фази: времето в годините след пенсионирането, навлизането в старческа немощ и периодът на отпадането и смъртта.

Първата фаза мнозина изживяват като втора младост. Те с наслада се отдават на живота, защото той изведнъж се оказва отърсен от сковаващия работен ритъм и трудови задължения и предлага излишък от време и неизпробвана свобода. Свободата стимулира удивителна подвижност. Ако са материално осигурени, както е по-често в заможните западни общества, пенсионерите пътуват, посещават фитнес центрове, ходят на театри, изложби и концерти; включват се в курсове по рисуване или слушат университетски лекции – може би не толкова за да обогатят универсалното си знание, колкото за да си докажат, че все още са тъй жизнени, щото могат да се посветят на нещо ново и различно.

Докато са пощадени от болести, те все още се чувстват, държат и поддържат като млади. Специалните оферти за хора над 65 години в туроператорски програми на туристически фирми, автобусни и железопътни компании, концертни дирекции и галерии са само откровеният израз на факта, че „младежката активност“ на тази възрастова група отваря специфична търговска ниша, която е и печеливша, и перспективна. Демографската основа на подобно съобразяване с потребителските интереси на хората в пенсионна възраст е прогресивното застаряване на населението, особено в развитите западни общества. Броят на тези хора в тях динамично нараства; според статистиките, те съставят все по-значителен процент от населението на страни като Швеция, Германия и Великобритания, например. Прогнозите сочат, че процентът ще продължи да нараства. Не само обществото и обществените мрежи, а и индустрията, търговията и услугите се нагаждат към това развитие.

Дори езикът реагира чувствително. В немския например е навлязла в употреба специална дума за пенсионерите във все още активна възраст – те деликатно и почтително биват наричани „сеньори“. Тази чуждица придава на възрастта им благородство и достолепие, независимо дали и доколко те реално ги притежават. Тя се асоциира с латинската дума „senex“, която означава буквално „стар човек“, но и с положение, издигнатост, сан. Едва ли не за лош тон минава за тях да се говори като за „старци“. И даже старческите домове евфeмистично са изместени от „резиденции за сеньори“.

Благодарение на сеньорите и тяхната жажда за младост устремно се развива впрочем един сравнително нов клон на козметичната индустрия, предлагащ т. нар. антиейджинг препарати. Неговата поява е предшествана малко преди началото на новото хилядолетие от сериозни заявки на съвременната медицина за създаването на субстанция, която може да забавя процесите на възрастовите изменения. Реалният ефект на много от тези модерни „извори на младостта“ не е категорично доказан, но пък търсенето им ясно говори, че мнозина на драго сърце ги приемат именно като новото чудодейно средство срещу стареенето. Както козметичните кремове за подмладяване на кожата, така и различните комерсиални технологии на антиейджинга могат да разчитат, без съмнение, на едно: всеки би искал младостта да не го напуска и по тази причина всеки е склонен да повярва, че старостта може някак да бъде надхитрена. Продуктите на антиейджинг индустрията засега са доста скъпи, но който разполага със средства, може да си позволи. По-евтината алтернатива на самовнушението, на което тази индустрия малко или много залага, би могла – с приблизително същия резултат – да гласи: „Яжте повече чесън и кисело мляко“.

Нищо обаче не е в състояние да спъне стремежа на старите да се задържат по-дълго млади, нито пък да пресече техния глад за живот. Само допреди броени десетилетия прехвърлилите 60-те години обичайно се придържат в облеклото си към сивото, бежовото и небиещите на очи пастелни тонове, свидетелстват рекламни анонси от онова време. Днешните сеньори избират, точно както и младите хора, светлите, топлите и дори ярките цветове. Модната индустрия вече е открила своята нова целева група, на която продава всъщност младежките си колекции – с единствената разлика, че в някои модни къщи артикулът „шъртка“ все още се предлага на по-възрастните дами като „блуза“.

На фона на тази консумативна реалност границите на възрастта са заличени. Всеки, независимо от годините си, се чувства и държи като млад. В поведението му трудно ще открием видими признаци на страх от смъртта. Грозната ѝ сянка изглежда едва ли не прогонена от делничния живот – в него властват доброто самочувствие, гладът за развлечения и удоволствия, пътешественическата страст и спортното усърдие на старите, които без задръжки следват едва ли не всички моди, определящи консумативната култура на младите.

В днешния свят обаче хората разполагат, от друга страна, с достатъчно много време, за да усвоят обхватно знание за това как един ден неминуемо ще си отидат от света – и в хода на това познание грижата за тялото добива решително надмощие над грижата за духа. Едва ли случайно тъкмо възрастни хора проявяват в наши дни особен афинитет към съветите на диетологията и рецептите за здравословно хранене. Витамини, холестерини, протеини, пурини, баластни вещества, тежки метали, карциногенни елементи, флуиди – страховете и надеждите, свързани с храненето, поглъщат съзнанието на много от онези, които прекрачват прага към стареенето. И повечето от тях внимават храната им да съдържа точно онези важни съставки, които евентуално ще им гарантират здраве и дълголетие.

Препоръки за здравословно хранене се появяват всъщност още през 18-ти век в медицински писания върху онези възрастови проблеми, с които в наши дни се занимава геронтологията. Рецептурникът какви храни е добре да приема човек и кои е желателно да избягва, е възникнал т. е. главно с оглед на старите хора. Макар и да не са адресирани само към тях, днешните популярни здравни списания изобилстват от подобни съвети. И тъкмо с това се превръщат в един вид модерна библия на поддържането и грижата за тялото. Молитвата за душата е изместена от молитвата за здраве и дълголетие. В екотрофологията – системното екологично знание за опазване на здравето чрез съобразено с условията на живот хранене – мнозина са склонни да виждат едва ли не панацея срещу стареенето.

Дори в идеала за красота в днешно време здравето за пръв път се намества сред определящите компоненти: за красив минава пълният с жизненост и сила човек, човекът в отлична физическа форма. С диети за отслабване, витаминозни храни, антиоксиданти, стимулиращи препарати, фитнес и уелнес младите се стремят към този идеал, за да се предпазят от стареене, старите го следват с надеждата да се запазят млади. Призракът на страха дебне вече само в онова, което не закалява тялото за живот, а го състарява и тласка към упадък и смърт.

Стар, немощен и обречен се чувства обаче онзи, който е сполетян от болест и предчувствие, че смъртта не е далеч. И тогава, волно или неволно, подвижният доскоро сеньор се превръща в пациент, експертно осведомен и готов да приеме всички медикаменти, терапии и методи, които биха могли да забавят края. Здравословните съвети, диетите и препоръките за движение и физическа активност вече не помагат. Излишна и абсурдна става каквато и да било помирителна формула. В интензивното отделение мъртвешкият танц се разиграва реално, а не алегорично. Там той е застрашително осезаем и там триумфира – най-често – страхът от смъртта.

Точно поради тази реалност описанията на старостта вече не могат да внушават утеха. Старите, които още се чувстват млади, нямат нужда от утешение, старите, които са болни и немощни, вече не вярват в него.

Старостта е, разбира се, относително понятие, доколкото зависи и от условията на живот – от това дали този живот е тежък или все пак донякъде разтоварен от насъщни грижи, сътресения и душевни страдания, а в не по-малка степен и от това колко благоденстващо или бедно е обществото, в което човек се ражда и живее. Представата за възрастовите граници неслучайно е различна в индустриално напредналите и в икономически изостаналите или просто в по-бедните страни. Десетилетие и половина преди да загуби битката срещу болестта и смъртта шведският писател Хенинг Манкел (1948 – 2015) отбелязва в тази връзка следното: Аз съм на 52 години и през по-голямата част от годината живея в Мозамбик. Там средната продължителност на живота е 47 години – възраст, която вече съм прехвърлил. Близо 45 на сто от населението на тази страна са младежи под 15-годишна възраст. Иначе казано, сред тях аз, с моите 52 години, съм най-старият. Върна ли се в Европа обаче, минавам за все още сравнително млад човек и ако живея, да кажем още 20-тина години, мнозина ще смятат, че съм живял по-малко, отколкото е могло да се очаква. Но ако в Африка достигна например до 70-те, там ще смятат, че съм доживял до „преклонна възраст“.

Едва ли е необходимо, впрочем, да хвърляме поглед към далечна Африка, за да се убедим, че примерът е точен. Достатъчно е да си припомним положението в една тъй бедна европейска страна като България. Средната продължителност на живота там е 74 години – сред най-ниските в страните от ЕС, а смъртността – с 15 смъртни случая на хиляда души – най-висока в Съюза от десетилетие насам, според данни на Националния статистически институт. Ако не бяха официалните данни и човек би съставял изводите си по възрастта, отбелязвана най-често в некролозите, разлепени по гробищни зидове, дървета и сгради, смъртността в тази страна изглежда е особено висока сред 55 и 65-годишните, т. е. сред хората, които даже не са навлезли или само малко преди смъртта си са встъпили в пенсионна възраст. За втора младост на тях нито им е било отсъдено време, нито пък са им били дадени социалните и материални предпоставки, които правят подобен шанс изобщо възможен. „Хората у нас мрат като мухи“ – това ужасно изречение истински ме разтърси след смъртта на баща ми преди години, макар често да бях го чувала и преди това. Но и точно то ме накара да си задам тогава за пръв път въпроса какво означават за отделния човек стареенето и смъртта.

Както в живота, така и в смъртта неравенството е изначално дадено. Независимо от надеждите ни. И от помирителни сентенции от рода на тази, че пред смъртта всички са равни. Бедните са онеправдани и в живота, и в смъртта – дори по гробовете и панихидите им всеки може да прочете печално несправедливия, жесток почерк на нищетата. „Имате щастие, че погребвате майка си в семеен гроб, на хубаво място, в централното гробище“, утешително ми каза служителят от погребалната служба, преди ковчегът с тялото на майка ми да бъде заринат с пръст. И неговите странни в този момент думи ме накараха по-сетне с болка да си спомня за майката на мой близък, която беше погребана преди време в затънтен край на отдалеченото на километри от града, почти буренясало гробище. Както и за това, че без даренията на родственици и приятели, семейството на покойната щеше да може да събере пари най-много колкото за ковчега. Ако изобщо са в състояние, старите хора в България неслучайно кътат пари най-вече за умирачка. Едно погребение струва при това към 400 – 600 лева – в пъти по-малко, отколкото и най-евтиното в Германия.

Въпросът, разбира се, е не в скъпия или евтин ковчег, в гранитната плоча или простия дървен кръст, нито пък в разточителната или бедна траурна церемония. Въпросът е в това, че хората, които цял живот са нямали, нямат дори тази утешителна отплата да бъдат изпратени от живота така, както е подобавало според човешката им ценност, а не според имущественото им състояние. Жалко е, че животът и смъртта на едни получават поради това тъй различна публична огласа в сравнение с други.

Имащите също умират, но преди това все пак поне разполагат с шанса да се възползват от привилегиите на благосъстоянието си, които могат да им осигурят „благословена старост“. В напредналите западни общества старите хора са облагодетелствани както от несравнимо по-качествените здравни и социални грижи, така и от придобивките на модерния живот. Те могат да останат по-дълго време запазени, включително защото до пенсионирането си са живели и работили в условията на сравнително висок жизнен стандарт; с труда (повече или по-малко добре платен) и спестяванията си са успели материално да осигурят старините си. И докато са още здрави, могат да си позволят дребното разточителство на удоволствието да вършат онова, което им е по сърце. И онова, за което вярват, че ще продължи да ги поддържа жизнени.

Смъртта обаче е изначално загнездена в живота. Тя го съпътства от момента, в който се раждаме. В наши дни тази истина най-често се премълчава – включително от лекарите, които вместо внимателно да приобщават възрастните си пациенти към нея, убедено ги посвещават в препоръките за правилно хранене и физическа активност на старини. Но ако си зададем въпроса дали тези препоръки реално постигат онова, което обещават, ще трябва да признаем, че много често се оказват само защитната ни мантра срещу безпомощността пред смъртта.

Кога започва старостта и какво е всъщност старост? – пита в едно свое есе Хенинг Манкел. В строго биологичен смисъл умирането започва от момента, в който е прерязана пъпната ни връв. Животът не е друго, освен стареене. От самото му начало смъртта си осигурява целия дял от залога върху него. Никой не може да ѝ се изплъзне. Само че поне от средата на 1950-те години на ХХ век сме свидетели на една странна революционна промяна, която доведе, според мен, до най-голямото поражение на европейската култура: тази промяна отстрани от живота ни старостта и сне от дневен ред темата за смъртта. Смъртта беше елиминирана – на нейно място се възцариха младостта, силата и здравето. Това отслаби културата ни. Откакто смъртта изчезна, ние обедняхме.

Безверие, бедност и стимуланти

Смъртта е част от живота. И тя е единственото нещо в него, за което имаме стопроцентова гаранция, че ще ни постигне. Изчезнат ли обаче смирението с това, че в някакъв момент неминуемо идва, и утехата в надвластието на духа, човекът се вкопчва в единственото, което му остава – в живота. Прогонен ли е тогава и страхът от смъртта? – Не, не напълно, но в днешния свят този страх е потиснат от фактори, подхранващи вяра било в силата на парите и материалното добруване, било в шанса на отложената старост и удължената жизненост.

Дори в бедни и все още традиционно патриархални, ала по-слабо обвързани с религията общества като българското западният културен стереотип междувременно също се е наложил – главно чрез медиите и рекламата. В странно, често кичозно съчетание с езикови клишета на патернализма и соцкултурата. Едва ли случайно включително пенсионерски издания от рода на „Трета възраст“, „Втора младост“ и „Над 55“ щедро съветват „как да останем млади“ или пък директно призовават: „Не бързайте да остарявате!“. Не го е постигнал само онзи, който не е опитал: „Легендата на турбо фолка Лепа Брена (55) е като 20-годишна“ след неустрашими „операции под ножа“, а пък „мощният еротичен стимулант Eромакс“, „Български продукт!“, производство на Мирта Медикус ЕООД, „подпомага ерекцията и съдейства за добро кръвообращение“. Захранването с примери и рекламни картинки на средства за „подмладяване“ е доста добре поддържано в подобен род издания.

Този културен стереотип изключва старостта. Той натрапва „рецепти за запазване“ и отъждествява красотата с младостта, с перфектното младо лице и с потентното младо тяло. „Грозната старост“ няма място в него. Тя е „ликвидирана“. Също както и на Запад – с тази разлика, че в по-заможните общества пенсионерите имат достатъчно, за да могат да не пестят от залъка си, докато в други, подобни на българското, безброй възрастни хора са финансово „ликвидирани“. Те нямат пари за „най-добрия лек“, който рекламата им предписва било срещу болката в гърба и депресиите, било като „eфективна грижа за простатата“. И зъзнат – не само защото не са в състояние да си платят тока. Дребното „удоволствие“, което изобщо могат да си позволят, е да си купят за 40 или 60 стотинки пенсионерския вестник. В него, наред с редки новини за неподобряващи хала им пенсионни реформи, предупреждения срещу триковете на ловки обирджии и поучения към близките да не позволяват някой друг, освен тях, да сложи ръка върху спестяванията на „изкукуригалата баба Тодорка“, те четат обилно количество препоръки за опазване на здравето и дълголетието или пък – за разнообразие! – пикантно-поучителни истории от сорта: „как мацка завлече пенсионер“.

Друг, не по-малко „забавен“ раздел от пенсионерския печат в България са патетичните и/или сензационни (псевдо) документални четива – например колко „много тегоби е преживял бай Таню“, но как „това калило неговия дух, за да надхвърли стоте“, защо „любовта не остарява“, както доказват примерите с Екатерина Велика, която и до смъртта си не могла да живее „нито ден без любов“, а пък в по-ново време – и с папа Йоан Павел II, който също почти до края на дните си „бил влюбен в омъжена жена“. По какъв начин този тип четива разтоварват пенсионерското съзнание от насъщните грижи, би трябвало да е ясно. Че те заместват живота, който старите хора биха могли да имат, ако не бяха обременени от тези грижи, е трудно доказуемо, но много вероятно. Дори да не вярва в онова, което му казва неговият вестник, самотният стар човек го изчита „от кора до кора“ – едно защото е платил трудно заделените си стотинки за него, та да има все пак с какво да запълни делника и второ, защото телевизорът му не работи, а пари за нов няма. По-добро от самотата е даже псевдо-общението. Все едно дали чрез печатните или чрез визуалните медии.

На драго сърце приемам да бъда поправена, ако греша, но в публичното пространство на това общество най-меката дума за социално обезправения възрастен човек е „старец“ или „старик“ и никой никога едва ли дори се е и замислял да го титулува „сеньор“ – да му отсъди т. е. поне вербално известна почит, пък било то и само заради възрастта. Има, и то не малко българи, които въпреки немотията, всеотдайно се грижат за възрастните си родители. Но старата българска приказка за стареца и копанката иначе е сякаш изтрита – ако не от личното, то от колективното съзнание.

Има ли я изобщо, къде е литературната рефлексия на печалната старческа реалност в това общество, което макар да е по-слабо развито от западните, застарява с още по-бърз темп от тях? Общество с ниска раждаемост, което е всъщност тъй обезверено, че младите го напускат, а старите са принудени – все едно как и на каква цена – да понасят. То има своя прехвален „Естествен роман“, но все още не е написало и вероятно ще му трябват години, за да разкаже най-после своя горчив, трезв, гротесков или абсурдно комичен „старчески роман“. Романът, който би могъл да започва, примерно, така: Смъртта беше единственото приключение, за което се готвеха всеки ден. Няколко старци си бяха поръчали вече по-евтини паметници и си ги държаха по къщите с изчегъртани върху гипса имена, година на раждане, чертичка и първите три цифри от годината на смъртта. Единственият останал в селото гробар, непрекъснато черпен в кръчмата, обещаваше на всеки срещу една ракия, че ще му изкопае най-хубавия гроб.

Как старците извън бавно полудяващото, отиващо си българско село, за което мимоходом отваря дума Георги Господинов („Естествен роман“, 1999), се справят с възрастта и какво означава да остаряваш, когато вече почти нищо в света не ти носи утеха? Този литературен дискурс остава засега „пропуснат“ в българската и поддържан в редица други култури. В западните той показва, че покрусата и смирението пред смъртта са изместени от културата на поддържането, модата на здравословните диети, козметичните антиейджинг препарати, стереотипите и диктата на „перфектната външност“. Една от „целебните думи“ в този всъщност съвсем не от вчера обезверен свят е „виагра“.

С помощта на виагра 71-годишен, пенсиониран професор изживява щастието си с една 34-годишна чистачка в романа на Филип Рот „Човешкото петно“ (2000). Двамата са претърпели неуспех в живота и намират взаимна утеха в секса. Чрез секса изживяват чувството за пълноценност – и „малката смърт“, която отлага голямата. Самодоказването на застарелия мъж чрез модерния препарат за стимулиране на потентността се оказва в крайна сметка обаче безплодно. Фармацевтиката не помага срещу скритите му страхове, а стимулираното щастие само засилва неудовлетворението. И създава усещане за конфузно неудобство.

Професорът по класическа филология Колман Силк се чувства унизен и то не само защото точно преди да се пенсионира, са му отправили абсурдно обвинение в расизъм и това е сложило край на кариерата му. Той се опасява, че връзката, която поддържа, е неуместна, погрешна, сбъркана. И едва ли не виновно обяснява своята евтина старческа авантюра – ето с какво: Ако не беше виаграта, всичко това нямаше да се случи. Ако не беше виаграта, щях да имам подобаващи на възрастта ми възгледи и съвършено различни цели. Ако не беше виаграта, щях да притежавам достойнството на стар джентълмен, който не изпитва страст и се държи коректно… Нямаше да направя неща, които са неудачни, необмислени и може би катастрофални за всички участници. Ако не беше виаграта, щях да продължа в последните години от живота си да следвам широкия безличен път на опитния и с чест пенсиониран мъж, който отдавна се е отказал от чувствените наслади на живота. И може би щях да продължа да правя дълбокомислени философски заключения и да оказвам крепително морално влияние върху младото поколение.

Старикът с млада жена винаги е бил по-скоро комедиен сюжет в литературата. Филип Рот обаче превръща традиционно комичния старец в трагична фигура. Неговият Колман прекрачва границата, която му поставят не само възрастта, а и историческото време, от което идва. И точно съзнанието за това двойно несъответствие поражда у него чувството за дълбоко, смущаващо неудобство. Конфузът възниква, тъй като провинциалният морал на неговата среда, също както отчасти и самият той възприемат комедийната (не само възрастова) неадекватност сериозно. В трагичната биография на своя герой Рот все пак внася обаче и насмешлива нотка. Благодарение на виаграта, признава Колман, разбрах любовните превращения на Зевс. Точно така и трябваше да я нарекат – виаграта трябваше да се казва „зевс“.

В подобаваща на сюжета иронична светлина са описани патилата на старика с млада жена в романа на Мартин Валзер „Мигът на любовта“ (2004). Частният доцент Готлиб Цюрн всъщност няма причина да е недоволен от живота си: той е авторитетен учен, ползва се с уважението на колегите си, има грижовна и предана съпруга и подходящи за годините му възгледи и цели. Само че подобно на Колман, и той не може да се откаже от чувствените наслади на живота. Влюбва се в два пъти по-млада от него американска доцентка – и оттук нататък започват терзанията, защото да се удовлетворят нейните щения не е никак лесна работа. Особено пък в една тъй деликатна възраст като неговата. Готлиб изживява мигове на върховна сласт, която обаче изсмуква силите му дотолкова, че го кара да се чувства неспособен да удържи на атаките ѝ. И скоропостижно завърнал се в семейния пристан, е принуден да стаява гнева си, когато слуша приказки за старческата похотливост – за това, че е отвратително да си хем стар, хем похотлив и как понеже си стар, не ти подобава и не ти е позволено. За разлика от Колман, Готлиб отхвърля нравствените ограничения – вербално и ментално. Той също изпитва неудобство от възрастовата разлика, само че не заради морала, а заради страха, че сексуално няма да удържи.

Защо обаче за стареещите мъже сексът е толкова важен? – Стимулантът: млада жена плюс виагра или млада жена минус виагра в случая е типичен, но не определящ. Сексът създава чувството за сублимна неповторимост – точно обратното на парализиращото обезличаване, което изживява болният и стар човек. И разбира се, сексът е свидетелство за млада жизненост. Той е един вид легитимация на съпротивата срещу възрастта и ограниченията, които тя физически налага. В „Житието на любовта“ (2001) Мартин Валзер преобръща отношението – историята на Сузи Герн показва как застаряващата жена, доскоро неудовлетворена и в брачния, и в сексуалния си живот, се преобразява чрез връзката с по-млад мъж. Сексът и любовта възраждат увереността в самоценността ни – това внушава историята на „старчески похотливата“ вдовица Сузи Герн. Докато патологично неверният ѝ, затова пък заможен и материално добре обезпечаващ я съпруг е все още жив, тя търси утеха главно в сексуалното самозадоволяване, след смъртта му намира щастието си в леглото и под венчилото с 38 години по-млад от нея, беден като църковна мишка марокански студент.

Само че дали стареещите жени са наистина също тъй фокусирани върху секса, както стареещите мъже? Дали и за тях стимулантът срещу възрастта – със или без виагра – е също тъй чувствената наслада? Женската проза дава по-различен отговор на въпроса. В мемоарната книга на Джоан Дидиън (82) The Year of Magical Thinking (2005, „Годината на магическото мислене“) смъртта на съпруга и на дъщерята изобщо не оставя място за фриволности. Сексуална апатия и аскетизъм, подплатен от сарказъм, определят поведението на навлязлата в менопауза героиня на Моника Марон в „Челни морени“ (2002); Йохана даже не забелязва кога точно е загубила апетита си към живота, брака и любовните връзки, нито пък може да каже кога за пръв път е съзряла в огледалото, че лицето ѝ започва да се покрива с бръчки. Наясно е само, че нищо вече не е както преди, нищо не ѝ носи радост, животът ѝ е изгубил посока и смъсъл, а самата тя се чувства като безнадеждно ненужна развалина. Пред нея изведнъж са се изправили морените на трупани десетилетия отломки от разочаровани надежди, любовни копнежи и мечти за щастлив живот.

В „Ах щастие“ (2007) междувременно надхвърлилата 60-те години Моника Марон разказва за бягството на старееща жена от дългогодишния ѝ брак – но не заради млад мъж, а при някаква приятелка в Мексико. Можех и да се откажа от това детинско бягство, мисли си тя при раздялата. Какво ли всъщност могат да променят няколко седмици Мексико, след като старостта ни застига и животът вече не може да се промени, а желанията ни се разминават? Емоционалната материя, от която са изплетени подобни констатации, е много по-сурова, отколкото внушенията на Валзер и Рот.

Как мъжете гледат на старостта и как жените я изживяват – това са не само две раздалечени усещания, а вероятно и две разминаващи се култури. Техният вододел е далеч не единствено отношението към секса. Струва си, впрочем, да се замислим защо връзката „старик с млада жена“ е по-често срещана, а и далеч по-толерирана, отколкото обратната – „стара жена с млад мъж“.

Неприемливата старица

Жените не се страхуват от старостта. Те се страхуват от мнението на мъжете за възрастните жени. Тази сентенция, приписвана на актрисата Жана Моро, ни подсеща за една съществена особеност на женската чувствителност спрямо собствената физика и сексапил. Жените се осъзнават като обект на желание още при първата целувка – и от този момент нататък са наясно, че ако тялото им изгуби своята еротика, мъжкото желание умира. Дали ще бъдат пожелани, включително в зряла възраст, зависи, иначе казано, от това дали мъжете ги намират все още привлекателни или не. Докато сексапилът на мъжа изчезва – според собственото му възприятие – когато сексуалната потентност секне. Затова и симулирането на необуздана страст най-често съпътства мъжете включително в напреднала възраст, а стимулантите са желани и търсени, макар въздействието им да се оказва тъй съмнително.

Страхът на жените от мъжката оценка е страх от загуба на еротичната им привлекателност. Тя е техният капитал в отношенията с другия пол и чезненето ѝ е равнозначно на изтласкване от сцената на чувствения живот. Жените са определени и зависими от външното впечатление, което произвеждат тялото, жизнеността, красотата им. Изгубят ли в очите на мъжа физическата си привлекателност, те стават неконкурентоспособни в собствените си очи. Напук на всички джендър теории и независимо от еманципаторските движения, жената продължава да се вижда вместена в ролята на обект, предписана ѝ от дълголетното господство на патриархата. В традицията на това господство преди на мъжете е била предопределена ролята на героите, а на жените – оплакването на геройската им смърт; едните са презирали тялото, другите са страдали заради него, пише Ханелоре Шлафер в „Старостта“. Поради това мъжете не отдават особено значение на възрастта. Докато жените с ужас следят белезите, които тя изписва по тялото им. Вехненето му, с други думи, засилва у тях чувството за поражение и непотребност в една тъй важна сфера като интимното общуване и себепотвърждението в него.

Положителните качества на една жена биват свързвани с младоликостта и прелестта ѝ, отбелязва Моника Марон в есе, озаглавено „Размисли на едно старо дете“. Петдесетгодишните мъже, които изглеждат като на 35, ни изпълват със съмнение. Мъжът ни се вижда красив, когато и бездруго изглежда мъжествен, т.е. интелигентен, силен, решителен, разумен, чувствен, сериозен; всички тези качества могат да определят привлекателността на мъжа до преклонна възраст и същите те вероятно просто биха съсипали привлекателността на жената – според обичайното понятие за нея – като нежно, миловидно и очарователно същество, – качества, които след младостта вече не могат да се придобият, а само да се изгубят.

Двойката „стареещ мъж и млада жена“ е възприемана поради това като олицетворение най-често на щастлива връзка; тя демонстрира старостта, която не знае старост, защото младостта е на нейна страна. И опровергава страха, че възрастта ни лишава от определени наслади на живота. Обратният модел „старееща жена и млад мъж“ би следвало да внушава същото. Би следвало. Но всъщност този модел е по-рядко срещан, по-трудно печели симпатии и поне в литературните му описания почти неизбежно е определян като „нетраен и несполучлив“. Странно защо възрастовата разлика се възприема така нееднакво при единия и при другия модел.

Възможното обяснение е, че еманципирането на обществото от патриархалните порядки и мислене се е състояло – поне досега – само отчасти. Мъжът избира, жената се приспособява, той е повелителят и покровителят, тя – покорената прелъстителка: тази уж вече отживяла представа е все още жива. В много случаи тя и днес определя семейните и личните отношения между двата пола. Женската независимост е сравнително ново явление – тя колебливо започва да си пробива път едва в края на 19 век. И едва след началото на следващия обществото колебливо започва да прави отстъпки спрямо женското право на равнопоставеност. Само че това, което еманципацията е отвоювала досега, засяга предимно социално-политическата и значително по-слабо – личната сфера. Макар да са отхвърлили мъжкото опекунство и да са придобили самостоятелност, жените са все още зависими – включително от онаследените виждания за тях.

Старецът с млада жена често буди присмех, но този вид двойка, от друга страна, не оспорва, а потвърждава патриархалната йерархия; в подобна връзка мъжът запазва – поне външно – ролята си на покорител и покровител. Нещо повече, такава връзка повишава ценността му – в неговите собствени очи и в очите на другите. Старицата с млад мъж обаче е предизвикателство към патернализма. Подобна връзка демонстрира – поне външно – примера на независимата, разкрепостена жена, която си позволява свободния избор на поведение и начин на живот, приписван традиционно по-скоро на мъжа. Такава двойка дразни обкръжението – тъкмо защото не се съобразява с йерархията и е непривична. Характерно е, че неодобрението на околните се излива най-често върху жената, а не върху мъжа. Защото тя е дразнителят, който с избора си на много по-млад от нея партньор показва, че се опълчва срещу възрастта по същия начин, по който го правят и мъже на нейните години. Показва т.е. своята равностойност в сфера, запазена до не много отдавна за „мъжката доминантност“.

Да не се пита една дама на колко е години се е смятало преди за деликатна галантност. В епохата на интернет, когато възрастта на дамата лесно може да се установи, подобна деликатност е станала безпредметна, но въпреки това някои вече не съвсем млади жени изпитват неудобство, ако ги попитат за годините им и биха предпочели старомодната галантност. За жените възрастта е недостатък – така са го възприемали техните майки и баби, както и мъжкото обкръжение, което им е спестявало болезнения въпрос за годините. И днес не малко представителки на „нежния пол“ безпрекословно приемат тази присъда. Тя пък, на свой ред, обяснява раздразнението към онези от тях, които не крият, а обратното – свободно показват и дори подчертават възрастта си. Жените, за които възрастта е не недостатък, а предизвикателство, са малцинство.

Повечето жени критично оглеждат всяка бръчка по лицето им, всяка дребна промяна на тялото, която сигнализира, че младостта чезне, докато годините се трупат и личат. „Лошата приказка за остаряването“ разказват дори сравнително младите. 39-годишната Жени Ерпенбек пише в есето си под това заглавие следното: Заприличваш все повече на майка си, казват ми, и аз се ужасявам. Сама знам, че моята шия е станала нейната шия, моята пот е станала нейната пот, моите гърди са станали нейните гърди. Всичко онова, което съм ненавиждала у нея, съм станала самата аз. Гладувам, за да я прогоня от плътта си, но тялото ми остава топчесто и масивно, каквото беше нейното в последните ѝ години, нищо не помага, все повече заприличвам на нея, казват ми. Говоря като нея, сякаш тя е навлякла моята кожа и говори от мен… Кашлям като нея, смея се като нея и когато ме обидят, също като нея избухвам и сипя потоци от слепи и нелепи думи. Остарях, за да може майка ми да си възвърне кожата, в която да се шири.

Да виждаш себе си в огледалото на старостта е безрадостна перспектива. Да се виждаш в него обаче още преди да си остарял, това вече е присъда срещу нещо, което и бездруго ти изглежда неприемливо. Неприемлива и дори шокираща, според Жени Ерпенбек, е възрастта, в която тялото става непривлекателно и определени лични особености неприятно се заострят. Остаряването се представя като застрашителна метаморфоза, която отнема еротиката и връща жената в кръговрата на поколенията: майката се преражда в дъщерята, дъщерята възприема облика и ролята на майката.

Възрастта, внушава „Лошата приказка…“, е ненавистно бреме, тя не носи предимства, не дава нищо, а само взема. Нещо повече, в хода на тази емоционално обагрена логика бъдещето на дъщерята изглежда предначертано в настоящия (външен) облик на бабата: Баба ми се пудри, но тъй като вече недовижда, слага твърде дебел слой пудра. По брадата ѝ избуяват косми. Поизтривам излишната пудра, опитвам се да махна космите, искам баба ми да си бъде пак моята баба, но това изобщо не ми се удава, тя се е променила толкова много, че никакви корекции вече не помагат. Виждам тази, която беше моята баба, превъплътена първо в облика на мъж, после – в облика на животно и накрая – в някакво непознато същество, което не прилича нито на човек, нито на животно.

Визията на отблъскващата старост е несъмнено хиперболизирана – въпреки това напомня за нещо реално. Напомня, че женското възприятие за възраст е определено не само от „метаморфозите“ на тялото, а и от ясно съзнание за летливостта на онова, което прави жената „прелъстителна“. Привлекателната (на младини) и ужасяващата (на старини) страна на женското тяло се сливат, според Ерпенберг, в аморфна неузнаваемост. Паметта за „преди“ и непоправимото „сега“ са обединени в безнадеждна проекция на „предстоящото“. Дефинира ли себе си според обичайните представи, жената неминуемо стига до извода, че възрастта я лишава от най-важното ѝ качество – нейната физическа привлекателност. Женската красота е вечна само в изкуството, в живота тя е уронлива с годините – упадаща, нетрайна, преходна.

Има, разбира се, и утешителни възгледи. Например този, че човек е на толкова години, на колкото се чувства. Но ако това беше вярно, малцина биха имали проблеми с възрастта. Старостта дава заявки за себе си, по един или друг начин, тя не може да се пренебрегне. И един от безпогрешните ѝ сигнали е погледът отвън. Огледалото, в което виждаме себе си, са най-често очите на другите. Без него по-лесно бихме понасяли стареенето. Ако не беше критичният поглед на другите, който ни казва, че остаряваме, бихме се отдали на старостта без честолюбие, бихме следили дори с любопитство какво тя върши с нас, без да изпитваме отчаяние и срам, смята Моника Марон.

Женската оптика, оказва се, не само се влияе от чуждото отражение, а и е податлива на ограничения, наложени именно от чувството за неудобство и срам от старостта. Надхвърлят ли 50-те, не малко жени се съобразяват с принципа: „На моята възраст това вече не ми отива“. Избягвам определени маниери на поведение, защото съм стара, а не защото вече не ми допадат. Престанах да нося къси поли, защото знам, че съм на 58, а не защото изведнъж са ми пораснали дебели крака, признава Моника Марон. Показателно е, че съжденията за неприемливата възраст и в този случай подтикват към сравнение с майката. Само че освен загрозяващата и плашеща прилика със старата жена, те откриват и помирителна перспектива. Най-неудобно се чувствам от старостта си пред майка ми. Жал ми е за нея, че детето, което има, е вече тъй старо. Но природата някак си все пак компенсира недостатъците. Майка ми вече не вижда добре, което за нея разбира се е неприятно, ала поне милостиво я предпазва да види детето си остаряло. В недовиждащите очи на майката детето остава такова, каквото винаги е било, остава незасегнато от недостатъците на старостта. Старото дете може да забрави за старостта, когато се вижда отразено в милостивото огледало на майчините очи. Връщането към майката, симбиозата с нея заличава различията между младост и старост. Застаряващата жена е просто застарялото дете на една стара майка.

По-скоро рядкост са литературните примери, които показват женската старост като достойнство. Старицата, дръзнала да не се съобразява с годините и да отстоява своята независимост, обичайно не печели авторитет, нито пък признание, обратното – бива осъждана заради самочувствието, самоувереността, „безпътното“ ѝ непокорство.

В края на 1939 г. Бертолт Брехт записва кратката биография на „безпътната старица“, публикувана по-късно в неговите „Календарни мъдрости“. Разказва автентичната история на 72-годишната си баба след смъртта на съпруга ѝ – история, която звучи като притча за бунтарството на една възрастна жена, пожелала най-после да живее собствения си живот. Грижила се предано за съпруга, отгледала синовете си, служила десетилетия наред само на семейството, старицата в този разказ изведнъж започва да се държи „странно“. Отбива сe често в работилницата на някакъв обущар, където се срещат разни съмнителни личности, ходи сама на кино – нещо нечувано и във висша степен осъдително в хорските очи в ония години, общува с неподходящи на положението ѝ хора, позволява си да се храни през ден в гостилницата в компанията на самата себе си, а на всичко отгоре сякаш престава да се интересува от синовете и внуците си. Съседите подигравателно шушукат, че госпожа Б. го е ударила на живот, а най-малкият ѝ син постоянно се оплаква в писма до брат си от безпътното поведение на милата ни майка Старицата обаче невъзмутимо продължава да прави онова, което ѝ харесва – чак до края на дните си.

Ако се размисли точно, баба е живяла последователно два живота, пише Брехт. Първия – като дъщеря, съпруга и майка, а втория – просто като г-жа Б., самотна жена без задължения и скромни, но достатъчни средства. Първият ѝ живот траял шест десетилетия, а вторият – не повече от две години… Баба бе познала дългите години на робството и кратките години на свободата и бе дъвкала хляба на живота до последната троха. (Бертолт Брехт: Безпътната старица – превод от немски Венцеслав Константинов)

Обкръжението възмутено одумва „недостойния“ ѝ втори живот, прозорливият внук обаче съзира в него достойнство, величие и своеобразие; съзира бъдещето на разкрепостената жена. Историята на „безпътната старица“ е един от първите за времето си литературни разкази, които утвърдително и с удивление описват превъплъщението на една довечера зависима жена в еманципирана личност, която не оплаква старостта, а вижда в нея шанс да вземе юздите на живота си в свои ръце. В бележка към „Календарни мъдрости“ Брехт лаконично посочва: Школата на свободата и присвояването на света – Безпътната старица – (истинското разкрепостяване).

За непокорството на една старица отваря дума десетилетия по-късно романът на канадската писателка Маргарет Лорънс „Каменният ангел“ (The Stone Angel, 1964). Неговата основна тема обаче е не толкова освобождаването от хомота на патриархални зависимости, колкото трудността на една жена с горд и неотстъпчив характер, нейната битка срещу времето, старостта и смъртта.

90-годишната Хейгър Шипли трябва да бъде настанена в старчески дом. За нея самата това е равнозначно на смърт; смъртта я плаши, старостта от ден на ден руши паметта и обезсилва тялото, но не преломява волята, достойнството и упорството ѝ. Хейгър избягва – връща се в родното си място, там, където са минали детството и младостта ѝ. И приютила се в своята стара, вече порутена къща, започва да си припомня целия си нелек живот: женитбата против волята на бащата, лишил я от наследство заради непокорството; бракът, провалил се поради непреклонността ѝ да приеме ролята на „подчинена жена“ и тласнал съпруга към алкохолизъм и бруталност; конфликтите с децата, които си искат своето и не могат да приемат трудния, независим характер на майката. Отворила ненадейно прозореца към спомена, Хейгър вижда как най-ценното ѝ качество се е превърнало в хода на живота ѝ в камъка, който го е разбил. Вижда как с гордостта и неотстъпчивата си воля за независимост е нанесла безброй рани – на самата себе си и на тези, които е обичала.

Обратната страна на свободата е самота. Останала сама, избрала самотата за своя съдба, старицата Хейгър безжалостно разнищва своето настояще: размислите ѝ отразяват и страданието от възрастта, и безпомощността, и опита да се помири с неизбежния край. Последната ѝ стъпка към свободата я кара да преосмисли миналото, сегашното и самата себе си. Кара я да приеме, в крайна сметка, участта си – такава, каквато е. Мотото на този роман за живота, старостта и смъртта не е обаче примирението. Do not go gentle into that good night,/ Rage, rage against the dying of the light (Не си отивай кротко в тъмнината/ вий, вий срещу смъртта на светлината – превод от английски Александър Шурбанов) – този стих на Дилън Томас Маргарет Лорънс поставя в началото на разказа за старицата Хейгър Шипли. И той е ключът към непресекналото обаяние на една възрастна жена, която осъзнава и приема грешките на живота си, но никога не предава себе си.

Нежеланието да се покори, което неизменно е поддържало живеца на Хейгър – нейната горда независимост, – не може да победи смъртта. Но точно то остава и последният ѝ шанс, защото ѝ позволява да носи старостта с достойнство. Достойнство, което изпълва края на дните ѝ със светлина и извисява: Твърдят, че старите хора живеели в миналото. Глупости. Всеки нов ден от безсмисления ми живот придобива за мен сега особена ценност. Бих го сложила във ваза и бих му се любувала, както някога се любувах на първите глухарчета, без да ми идва на ум, че те са всъщност плевел, само радостна от това, че тях просто ги има.

Невъзмутимият старик

Жена, която свободно избира мярата на живота си, владее качества, смятани според традиционните представи за неприсъщи на нейния пол. „Безпътната“ старица на Брехт си навлича неодобрението и присмеха на околните с това, че – противно на възприетите за времето ѝ женско послушание и всеотдайност – се държи така, като че ли е навлякла панталона на необвързан млад мъж. Неотстъпчивата Хейгър Шипли пък не само притежава „мъжка“ твърдост, а и си позволява дребната, според сина ѝ – „непристойна“ за възрастта и пола ѝ привичка да пали цигара. Но как стоят нещата с мъжете на старини? Зависи ли тяхното самочувствие от мнението на другите? Ръководят ли се от принципа: „Не е за възрастта ми, за това вече не ме бива“? Как виждат себе си и какво е за тях старостта?

През октомври 1999 г., когато отпразнувах 66-тия си рожден ден, изведнъж си дадох сметка, че живея вече цяла година повече от баща ми, който почина на 65. Не ми трябват други лоши сигнали, за да разбера достатъчно ясно дори само от този статистически факт, че вече съм стар човек. Изненадващо е обаче, че макар страхът от старостта да ме е преследвал от младини, нейната гледка сега ми се струва по-разнообразна, отколкото съм си представял, и донякъде даже – любопитна. Признанието принадлежи на американския писател Луис Бегли. Записано е в есето му „Експедиция в страната на старостта“, поместено в антологията „Веднъж и никога повече. Писатели за старостта“ (Einmal und nicht mehr. Schriftsteller über das Alter, DVA, Stuttgart, 2000).

Поизносеният външен вид, лицето, кожата не били наистина вече за завиждане, но това никак не му пречело да си носи същите джинси, които носел и преди двайсетина, че и повече години, споделя по-нататък Бегли. Никога не съм се харесвал особено и хвърля ли сега поглед в огледалото, осемнайсетгодишният хлапак в мен, отначало изобщо не разпознава свъсения, уморен стар чувал, който вижда пред себе си, после обаче свива рамене и измърморва: все едно, да не би да си бил Кари Грант, та да има защо да жалиш. Най-важното е, че не ти пука. Непукизмът на автора произтича разбира се най-вече от насмешливия начин, по който гледа на себе си. Взема ли се твърде насериозно, старостта е повод за самоокайване, но окайването с нищо не променя факта, че е настъпила. Приемай се такъв, какъвто си. Износена външност в износени джинси – защо не, стига самочувствието да е наред!

Каква е обаче рецептата на тази безгрижна невъзмутимост? Ако страдаш, гледай да страдаш удобно, гласял съветът на майка му, обяснява Бегли. И тъй като неизменно се придържал към него, пребиваването му на този свят било доста поносимо. Да страдаш удобно на старини означавало главно да се запазиш в сравнително добро здраве. Навлизайки в 66-та си година, неговото собствено тяло функционирало не по-добре и не по-зле, отколкото преди. Късметът му се състоял в това, че никога не хранел големи очаквания към живота. Плувал в него със същата издръжливост и с все същата липса на елегантност и бързина, с каквито и на младини.

Следва ли доводите на тази ведра философия, човек би помислил едва ли не, че стареенето не е проблем: лицето, кожата, тялото вехнат – е, и какво от това?! Щом по принцип си минималист, защо да се вайкаш за нещо, което и бездруго не можеш да промениш? Горчивината, самотата, отслабеният слух, лошото зрение, артритът – вярно, те са повод за отчаяние, но ако разумът ти остава непомътнен, значи има и основание за надежда. Звучи почти оптимистично – и също толкова наивно. Себенасмешката обаче предпазва Бегли и от плоския оптимизъм, и от наивното утешение. Тя му позволява не само суверенно да приема стареенето, а и да вижда неподозирани предимства в него. Странно успокоение му носело например обстоятелството, че вече не е част от бъдещето и дългосрочните планове не го засягат, уверява авторът. Да осъзнаваш, че си отстранен от нещата и все повече губиш значението си за околните, не е непременно недостатък. Отстранението навява – например – приятното чувство, че можеш да гледаш как другите се боричкат, докато на самия теб изходът от битката ти е напълно безразличен.

Окаян дом е старческото тяло./ Палто на прът – освен ако душата/ с ръце не плесне още отначало/ и не възпее вехтата си вата (превод от английски Владимир Трендафилов). С този цитат от поемата на Уилям Бътлър Йейтс „Sailing to Byzantium“ („Отплаване към Византион“) Бегли препраща към собствения си умерено жизнерадостен възглед за старостта. И какво, според него, е мерилото кога ватата е овехтяла? Вътрешно не се чувствал променен, изтъква той: душата му пеела и пляскала с ръце не по-малко звънко, отколкото на младини, когато бил омагьосан от стиховете на Йейтс. Не забелязвал промяна и по отношение на онова централно нещо, за което неизменно отваряла дума поезията на неговия кумир – физическото щение и неговото сбъдване. И на своите 66 години все така продължавал да се заглежда в младите жени – с тази разлика, че когато те отвръщали на погледа му, в очите им се четяла печалната реалност на онова, което съзират пред себе си. Казано по-просто, мъжкото щение не чезне и на старини, само че реалността не прощава. Даже и да се самовъзпява, вехтата вата си остава все пак вехта вата.

Напук на непукизма, портретът на невъзмутимия старик показва и пробойните на възрастта. Мъжът по-малко се влияе от белезите на телесния упадък, по принцип нехае за външния вид и за подобаващото или неподобаващо на годините му облекло, не си връзва кусур заради мнението на околните, но при цялата си суверенност,

зависи – точно като на младини – от мерака си. Телесността обаче, колкото и с каквото и чувство за хумор да я неутрализира, му поставя непреодолими граници. Не му оставя

т. е. друг избор, освен да търси себепотвърждение и утеха в духовното отстранение. Точно такава е алтернативата, която възприема Бегли. Като застаряващ човек, споделя той, се чувствал по-близо до ситуацията, описана от Т. С. Елиът, който нямал поетичното въображение на Йейтс, но за сметка на това притежавал дваж по-голяма интелигентност. И също като Елиът в неговия „Ийст Коукър“ (от „Четири квартета“) Бегли установява, че за стария човек „светът става все по-странен“. Старците трябва да бъдат изследователи, заключава той в един глас с Елиът. В часовете, дните, месеците и годините, които му оставало да живее, щял да се посвети именно на тази задача.

Неговата „Експедиция в страната на старостта“ може да се прочете като един модерен вариант на утопията за благословения залез – с тази разлика спрямо класическия, че упадъкът на тялото нито е премълчан, нито е изключен. Напротив, той осезаемо присъства в съжденията на автора – само че за него се разказва в овладяната тоналност на самоиронията. За завиждане е, наистина, когато някой успява да внуши чувството, че на каквито и неприятни изненади да го подлага старостта, той все пак – или все тъй – държи юздите и всичко е като че ли някак все още наред! Само че какво ни казва, успоредно с това, за страховете ѝ?

Виждал бил страха от смъртта в очите на болния си баща, разказва Бегли. И до ден-днешен обаче не го разбирал, защото и навремето, и сега бил твърдо убеден, че е по-добре горещо да желаеш смъртта, отколкото да понасяш униженията на тялото. В същото вярва и Макс – разказвачът в неговия роман As Max Saw It (1994, Както Макс го видя). И тъкмо защото иска да провери дали хората клонят към подобно разположение, на смъртния одър на баща си Макс щателно разпитва лекарите забелязват ли у обречения признаци на решително вкопчване в живота.

Клетките ни се движат реално в посока към смъртта – през целия ни живот. Рано или късно неминуемо си даваме сметка, че вървим ръка за ръка с тях, констатира Петер Естерхази (1950 – 2016). Дълголетието ни дава известна отсрочка, но в никакъв случай не ни избавя от този процес. Самият той не искал да доживее до 80 – но ако все пак достигнел тази възраст, щял да се чувства щастлив единствено защото никога повече нямало да му се налага да сменя тапетите в жилището си, пише Естерхази. Според него, старостта превръща всекиго от нас в чужденец на самия себе си. В есе на тази тема известният унгарски писател споделя през 1999 г. страховете на човека, навлизащ в 50-та си година. На тази възраст не се чувствал още стар, казва той, само времето около него вече стареело. Все още не делял света на „преди“ и „сега“, но въпросното „все още“ осезаемо нахлувало в делника му – все още не се разболявал, все още работел и все още спял добре. Който обаче казвал „все още“, неминуемо познавал и „вече“ – ставите, кръстът, тялото вече не функционирали както преди.

Навлезеш ли във фазата „вече“, започва да ти проблясва, че в живота ти занапред се променят най-малко две неща, предупреждава Естерхази. Първото е, че онова, което вършиш, ще ти се удава все по-зле, а второто – че скоро няма да си в състояние да вършиш и онова, което доскоро си вършил що-годе добре. А това означава, че в области, в които преди си се чувствал свойски, вече няма да си този, който си бил – и твоето най-познато пространство ще ти стане чуждо. В него ти ще имаш статута на само временно търпян. Подобни предупреждения могат да изглеждат като заиграване с вероятността, но те са всъщност не по-малко сериозни от самата смърт. Да се чувстваш белязан от нея, когато си тежко болен, е ужасно, но и естествено. Да си сравнително здрав, все още във форма и въпреки това да се усещаш изключен от живота, е ужасяващо объркано преживяване.

Наясно съм със страховете от старостта, пише Естерхази. От болестите, болките, от това, че става все по-трудно да поддържаш тялото си. Боледуването като занятие е състоянието, което искам на всяка цена да избегна. Адът в моите представи – това е болницата. Но този страх е от по-малките. По-големият е, че старостта ни променя, но ние по никакъв начин не можем да узнаем как точно ще ни промени и какво ще ни споходи тогава.

Какво чувство изпитва човек, когато изведнъж открие, че някой негов добър, стар познат е станал съвсем друг? Станал е просто неузнаваем – говори другояче, държи се другояче, върви по различен начин и не жестикулира както преди, вкусът му се е променил или пък внезапно излъчва съвсем друг мирис. Естествено, че няма да го познаем – този човек ни е чужд. Сходно на него обаче, и ние се променяме, когато остаряваме. И внезапно се озоваваме пред чужденеца у самите себе си – само че няма кой да ни предупреди, че Той е новият ни Аз. А и да би имало, – каква полза? Ние няма да възприемем промяната. Ще продължим да смятаме, че сме си все така самите ние, а чужденецът е някой друг.

Само че не се ли е промъкнал той вече у нас – преди да сме остарели съвсем и след като сме престанали да се чувстваме млади? Подобни възражения са напълно несъстоятелни, според Естерхази: Що за безумия ми мълвят, бих казал! Макар че всъщност безумният съм самият аз. Жалки нещастници, бих рекъл. Жалък нещастник, биха рекли те за мен. За смъртта (още) не мисля, но мисълта за чужденеца (вече) ме гложди. Но пък нали никога няма да го позная, така че… Така че, проблеми няма. Всичко е наред. Този свят е един от най-добрите. Значи, мога да почивам в мир. Амин.

Този неочакван – и ироничен обрат напомня с нещо невъзмутимия старик на Бегли. Във всеки случай, и Естерхази, и Бегли успяват и да признаят неволите на старостта, и да се извисят над тях. Дали защото мъжкото усещане за нея действително нехае за бръчките или защото – поне на теория – превръща недостатъка в предимство? По отношение на последното мъжката литература има дълга традиция.

В предишни векове, когато за старостта са писали главно мъже, те рядко отварят дума за външността на старика – сякаш възрастта не оставя никакви следи по лицето и тялото. И сякаш духът е напълно независим от телесната обвивка. Покритото с бръчки чело е представяно като достойнство – като белег на духовната активност. В литературата, а и в изобразителното изкуство ученият, мислителят или пък пророкът, осенен от прозрения, е изобразяван много често като стар човек. През 18 и особено през 19 век в описанията на старостта се налага позитивният канон, водещ началото си от трактата на Марк Тулий Цицерон „За старостта“. Срещу всеки от недостатъците ѝ латинският оратор и държавник изтъква и някакво нейно преимущество. Той сочи например, че старостта е свързана с отпадане на физическите сили, но за сметка на това и с натрупан опит, знания и съхранени умения, които компенсират телесната слабост. Това, че на старини неизбежно отпадат чувствените наслади, Цицерон също тълкува като предимство – то позволява, според него, съхраняване на умствените сили и по-пълно отдаване на духовните занимания. В близост до този канон старостта е разглеждана вече не като загуба на способности, а като облагородяване и извисяване.

Не бива да забравяме обаче, че обговарянето на едни или други качества, които в дълговековната си история литературата е приписвала на старостта, е преди всичко мисловна конструкция. Тя може да отразява както отчасти реално срещащи се в някаква фаза на живота, така и утопични състояния. Тъкмо поради това разполагаме също с описания, градящи се върху идеалната представа, че напредналата възраст сама по себе си е достойнство. Старикът може да е умен, глупав, величав или невзрачен – това не е от значение. Самият факт, че косите му белеят и годините са набраздили челото му, вдъхва – според редица източници – религиозна страхопочит. Извисява го в очите на околните, прибавя към него ореола на благородство и достойнство, които го открояват над обичайното и го причисляват към плеядата на големите старци. Към края на 19-ти век тази тенденция достига своя връх – в биографии и автобиографии на известни мъже, достигнали до преклонна възраст. Те стават предпочитано четиво – тъкмо защото внушават представата за облагородената старост. Едва в по-ново време в дискурса навлизат скептични и саркастични мотиви, които рушат идеализираното виждане за старостта като възраст на достолепието.

За автори като Бегли и Естерхази, които са родени през 20-ти век, биологично обусловените промени, нанесени от годините на тялото и духа, са очевидни. Представите за достойнство, знатност и мъдрост на старини вече изглеждат само като красиви постулати, които не отговарят на днешното трезво познание, че с възрастта тялото упада, енергията отслабва и меланхолията завладява духа. И че малкото, което ни остава, е да говорим откровено за неволите на старостта – с разбиране, но и с известна доза здравословна невъзмутимост.

^[1] Тук и надолу, ако не е посочено друго, преводът е на авторката (Б. Р.)

Есето „Цветовете на здрача“ се публикува с любезното съдействие на специализирания портал LiterNet.

Бисерка Рачева е българска авторка, есеистка и преводачка. Родена е през 1954 г. в Шумен. Завършва немска филология в Софийския университет с втора специалност български език и литература през 1977. От 1982 г. е доктор на филологическите науки с дисертация върху преводната литература от немски език в България между двете световни войни. През 1983 – 1991 г. е научна сътрудничка в Института за литература при БАН. Стипендиантка на фондация „Александър фон Хумболт“ (1991 – 1993) и ръководителка на семинар върху творчеството на Райнер Мария Рилке в университета в Кьолн. От 1994 г. живее в Германия. Работи като редакторка в „Дойче веле“, Бон.