Ницще казва някъде, че усърдните, добродетелни англичани са опропастили неделята. Знам това още от дванайсетгодишен – тоест, неделната част и опропастителната част. Когато бях малък, неделният предобед беше само усърдие и добродетелност, плюс религиозна суетня: потискащ избор на официални дрехи (вратовръзка, сако, сив панталон); бърза предлитургична закуска; обувки с връзки, връчени на баща ми, майстор на ваксаджийското изкуство (онзи мазен сладкиш на „Киви“, блестящ в своята тенекиена кутийка като нещо за ядене). Сетне безкрайната досада на църквата и усилният възторг на възрастните. А след това неделният обяд, така строго регламентиран, както хабсбургското неделно меню от телешко печено и черешови кнедли, което семейство Трота яде седмица след седмица в „Радецки марш“: парче телешко, агнешко или свинско със сос, печени картофи и подборка от фатално обезвредени зеленчуци (смачкан карфиол, опърпано брюкселско зеле, блед пащърнак, наказателно преварени, сякаш за да се извлече заразата от тях). Бяха седемдесетте години на миналия век в един малък град в северна Англия, ала биха могли да бъдат почти и седемдесетте години на деветнайсети век. Единственият необичаен елемент в тази конфигурация бе, че обедът се приготвяше от баща ми. Той готвеше в нашето семейство, както бе правил винаги; майка ми нямаше никакъв интерес към кухнята и с радост отстъпи тази територия.
След обеда, уморен и оправомощен – но симпатично, не триумфално, – баща ми сядаше в дневната, за да слуша класическа музика от грамофона. Постепенно заспиваше, макар че нямаше желание да се предава. Искаше да бъде буден за някой от своите любими композитори – тесен, но богат цикъл от Бетховен (клавирни сонати и струнни квартети), Хайдн (струнни квартети) и Шуберт (песни, особено „Зимно пътуване“). Този репертоар бе почти така непроменлив, както редуването на неделното телешко, агнешко и свинско. Брат ми, сестра ми и аз бяхме все музикални деца, тъй че неизбежно бивахме застигани от увещанията на баща ни, докато пристъпвахме на пръсти към вратата. „Не бързайте толкова, ще пропуснете следващата песен, „Липата“, която Фишер-Дискау изпълнява превъзходно. Тук е по-добър от Петер Шрайер“. Музикалната дискусия на баща ми винаги включваше класиране на изпълненията; той бе интелигентен слушател, но не свиреше на никакъв инструмент. Тъй че споменът ми за тези неделни следобеди е спомен както за музика, така и за имена: „Никой не може да достигне младия Баренбойм в тези късни сонати, с изключение на Кемпф. Но Кемпф, разбира се, е съвсем различен пианист. Соломон, когото чух да изпълнява последните две сонати в Лондон, когато бях още ученик, беше страхотно бърз и енергичен“. Рихтер, Кемпф, Шнабел, Баренбойм, Брендел, Огдън, Полини, Гилелс, Арау, Микеланджели, Фишер-Дискау, Шрайер, Шварцкопф, Съдърланд, Лот, Викърс, Пеърс – скъпоценни имена от моето детство.
Сетих се за тези недели, когато Дитрих Фишер-Дискау почина преди няколко месеца. В някои от некролозите с право се припомняше, че той бе станал марково име за един вид излъскано, изпитано качество. Именно така биваше възприеман и в нашето семейство (с което не отричам неговия красив глас, нито обоснованото преклонение на баща ми пред него). Аз самият станах малко подозрителен към този размекващ тон, към тази темперирана, буржоазна флуидност. Също така нетолерантно развих и известна непоносимост към начина, по който баща ми, разположен в своето кресло, вдигаше поглед и спокойно произнасяше категоричната присъда за качество: „Фишер-Дискау, разбира се… Великолепно“. Това име притежаваше формата и солидността на някой изпитан производител или универсален магазин, на фирма, която никога няма да фалира. Астон-Мартин, Ролс-Ройс, Харви Николс, Остин Рийд, Роял Енфийлд. Баща ми имаше голяма вяра в смятаните от него за благонадеждни британски компании, често противно на фактите, трябва да се каже. Това се бе превърнало в семейна шега. Веднъж по време на вечеря един стенен контакт и кабелът гръмнаха, придружени от бледа, миризлива светкавица. Баща ми, нали си беше учен, отиде невъзмутимо до стената и огледа станалото. „М. К. и Крабтри“, заяви той, произнасяйки имената на производителите. „Сериозна работа“. Ние всички се засмяхме на флегматичната непоколебимост на отговора, може би с благодарното съзнание, че това е типът човек, когото би искал да имаш до себе си в случай на истинска криза. Фишер-Дискау, също като М. К. и Крабтри, беше сериозна работа, въпреки неудобния факт, че беше германец.
Скука, главоболна неделна скука, за която винях християнството. В тези английски недели съзнанието, че всички магазини са религиозно затворени (дори и малкото магазинче за плочи в задната уличка, където моят най-добър приятел и аз можехме да пипнем новите дългосвирещи дискове), тегнеше върху ми като потискаща лятна жега и ме правеше летаргичен. Нямаше къде да се отиде, нямаше какво да се прави. Брат ми успяваше някак си по-добре от мен да се изплъзне и да се отдаде на греха: той се добираше до стаята си и след малко оттам долиташе воят на Робърт Плант – еуфоричната, демонична, евнухска противоотрова срещу улегналия баритон на Фишер-Дискау. („I should have quit you, long time ago.“) Сестра ми бе твърде малка, за да бъде смятана за публика. Майка ми се изнизваше нанякъде. Тъй че аз оставах при баща ми и понякога, когато той заспиваше, аз също заспивах, в съпровождаща апатия.
Години и години свързвах тези трима композитори с моя неделен свят. Хайдн е мъртъв за мен. И днес дори не мога да го слушам, въпреки възторженото застъпничество на няколко музиканти и композитори, които познавам. Дълго време смятах Шуберт за композитора само на заснежени, провлачени lieder[1]. Отказвах да чуя кристалната красота на песните, или тяхната мрачна изтерзаност; не знаех нищо за клавирните сонати, които сега са сред моите любими произведения. Най-ужасното – смятах Бетховен просто за сладникавия създател на „Лунната соната“; долавях красотата, но нищо повече. За мен това бе приспивна музика. Идиотска преценка, разбира се. Цялото напрежение и дисонанс, рязката смяна на ритъма, фантастичните експериментални фуги и вариации, хроматичните бури, блажените плата (морето от светлина, след като се мине през бурите, както в края на оп. 109 и оп. 111) – накратко, цялата ожесточена, сложна модерност на Бетховен бе изгубена за мен.
След което Бетховен се завърна – както вероятно баща ми е знаел, че ще стане – през моите ранни двайсет години, в едно време на самота и тревожност за мен; завърна се със своя труден романтизъм, който моята липса на любопитство бе потиснала през детството ми. Сега не мога да си представя живота без Бетховен, не мога да си представя да не слушам и да не мисля за Бетховен (как той ми говори, как аз му говоря). И, също като баща ми, имам немалко записи на клавирните сонати, особено последните три; слушам младия Баренбойм и си мисля, също като баща ми, Не е съвсем кристално чист като Кемпф, но все пак много по-добър от Гулд, който не е убедителен при Бетховен, и може би по-интересен от Брендел, о, да, мисля, че току-що долових една малка неточност, каквато Полини без съмнение никога не би допуснал…
Понякога се улавям, че си мисля с известен смут, Сега слушаш струнен квартет от Бетховен, също както правеше баща ти. И в същия момент изпитвам едновременно удовлетворение и негодувание. Удовлетворение, защото е естествено да приличаш на родителите си, съзнанието за което е повод за примирено задоволство. Харесва ми, че гласът ми има съвсем същата височина като гласа на баща ми, и може да бъде сбъркан с неговия. Но после се чувам как говоря на децата си, също както той на мен, със съвсем същия тон и със същата бащинска мелодичност, и оставам смаян от плагиатството на наследствеността. Колко неоригинален може да бъде човек? Кихам както киха той, с леко театрален свистящ звук. Казвам „Да, да“ също както прави той, спокойно. Миналия ден забелязах, че имам същите прасци, с тяхната лъскава, неосветена бледост, която намирах за грозна, когато бях малък, и с техните странно безкосмени ивици отзад (които баща ми съвсем ненаучно обясняваше с търкането на панталона о кожата). Понякога, когато седя просто така, бездействайки, имам необичайното усещане, че устата и очите ми са разположени точно като неговите. Също като него съм дразнещо флегматичен в кризисни моменти.
Ала все пак трябва да има и някои различия: нямам намерение, след като прехвърля петдесетте, да ставам свещеник, както стори той. Не съм религиозен и не ходя на черква като него, тъй че моите недели са по-разнообрази, отколкото бяха през детството ми (а и магазините са отворени сега, една свобода, която носи своята универсална скука). Не съм учен (той беше зоолог). И съм не толкова порядъчен, не толкова аскетичен, далеч по-материалистичен („езичник“ – би бил моят самоуспокоителен евфемизъм). Освен това съм сигурен, че той никога не е влизал сам в гугъл.
Това лято препрочетох едно красиво нещо, написано от Лидия Дейвис и наречено „Как ще ги оплаквам?“. То е дълго само две страници и половина и представлява просто списък от въпроси:
Ще държа ли къщата си подредена, като Л.?
Ще развия ли някакъв нехигиеничен навик, като К.?
Ще се поклащам ли малко от една страна на друга, вървейки, като С.?
Ще пиша ли писма до редактора, като Р.?
Ще се оттеглям ли често в стаята си през деня, като Р.?
Ще живея ли сама в една голяма къща, като Б.?
Ще се отнасям ли студено към мъжа си, като К.?
Ще давам ли уроци по пиано, като М.?
Ще оставям ли маслото цял ден извън хладилника, за да омекне, като С.?
Когато преди няколко години за пръв път прочетох този разказ (или както там бихте го нарекли), реших, че става дума за оплакването на покойните родители, отчасти защото част от последните работи на Дейвис изглежда засягат косвено смъртта на родителите ѝ. Мисля, че инициалите принадлежат вероятно на приятели на авторката, които в течение на годините се оказват в плен на навиците на скръбта. Благодушната комедия на Дейвис се състои в това, че тези навици на скръбта са толкова обикновени (уроци по пиано, размекване на маслото), че се оказват просто навиците на живота, и следователно отговорът на въпроса от заглавието трябва да бъде: „Аз не мога да избера как да ги оплаквам, както предполага глаголът „ще“. Мога да ги оплаквам само злочесто, инцидентно, като ги надживея. Така че ще ги оплаквам просто като живея“. Наскоро обаче разговарях с една приятелка за този разказ и тя ми каза, че съм пропуснал нещо. „Не иде ли дума също за това, че ставаме като родителите си, че възприемаме техните навици и тикове, след като те си отидат? Значи става дума също и за запазването на тези навици, без значение дали го желаем или не“. Моята приятелка ми каза, че преди смъртта на майка си се интересувала слабо от градинарство (едно от страстните занимания на нейната майка); след смъртта ѝ обаче започнала да отделя все повече време на своята градина, което сега ѝ доставяло истинско щастие.
Ако оплаквате родителите си, ставайки като тях, то тогава бихте могли да ги оплаквате още преди да умрат: във всеки случай трийсетте и четирийсетте години на моя живот бяха едно дълго пътуване към проумяването на факта, че аз съм определено рожба на своите родители, че съм обречен да споделя много от техните жестове и навици, и че този бавен процес на ставането ми като тях, или по като тях, е също като римското ave atque vale[2] едновременно поздрав и сбогуване.
Родителите ми, вече над осемдесетгодишни, са все още живи. Но през последните две години жена ми стана свидетел на смъртта на своите родители – баща ѝ, набързо, от рак на хранопровода, а майка ѝ, по-бавно, вследствие на деменция. Скръбта за майка ѝ бе малко по-различна от скръбта за баща ѝ – скръб заради едно отсъствие, което бе предчувствие за загуба: поетапна, терасирана скръб. Казвам ѝ: „Все още не ми се е налагало да изживея това, което изживя ти“. А тя ми отговаря: „И това ще стане, както знаеш, и то не след толкова дълго“.
Родителите ми са много по-наясно от мен, че това няма да е след толкова дълго; че съвместният им живот е много несигурен и се крепи на тясната основа на тяхното гаснещо здраве. Няма нищо уникално в тази перспектива: това е въпрос на възраст, тяхната и моята. Тази година баща ми два пъти влиза в болница. Когато изчезне така, майка ми се бори за оцеляване, защото има макулна дегенерация и не вижда. Втория път се отправих светкавично към влажна Шотландия и я намерих почти прикована в трапезарията – с нейната силна (и убийствено грозна) електрическа камина, – прехранвайки се предимно с мюсли; килимът под масата бе осеян с овесени ядки, също като дъното на хамстерска клетка. Когато баща ми се върна вкъщи, той за пръв път през живота си бе с бастун и изглеждаше съвсем слабосилен. Брат ми го отведе до супермаркета в инвалидна количка.
Прекарах една седмица в дома на родителите ми, опитвайки се да помагам някак си, но ми трябваха няколко дни, за да усетя, че нещо липсва. Това усещане започна да ме гризе, първоначално слабо, а след туй все по-силно, докато накрая проумях, че няма музика в къщата. Всъщност сетих се, че бе липсвала музика и при предишните ми няколко посещения. Попитах баща ми защо не слуша вече музика и бях шокирах, когато узнах, че КД-уредбата му се била развалила преди повече от година и той отлагал подмяната ѝ, защото новите били много скъпи. Това състояние на нещата го притесняваше явно много по-малко от мен. Аз почти не можех да си представя живота на родителите ми, без да го виждам в съзнанието си седнал в креслото, заслушан в музиката на Хайдн, Бетховен или Шуберт. Но, разбира се, тази представа за него е мой стар спомен и следователно описание на навиците на един по-млад човек – той е бащата на средна възраст от моето детство, а не доста по-различният старец, когото не виждам достатъчно често, защото живея на пет хиляди километра от него, един човек, когото изглежда малко го е грижа дали слуша музика или не. Така че докато аз ставам като него, той става някой друг.
Най-вероятно той е просто твърде зает с грижите около майка ми, за да мисли за развлечения. Той е готвачът, шофьорът, пазаруващият, човекът, който ходи до банката и използва компютъра, който осигурява дърва или въглища за огъня, който поправя нещата, когато се повредят, който изкарва котката навън и който заключва нощем. Може би е твърде зает с това да бъде загрижен за майка ми, поуплашен и за двамата, за да се отпусне в креслото, какъвто му беше навикът, тържествуващ, спокоен, самоуверен.
Или пък аз просто проектирам собствения си страх върху него. Като юноша мислех, че стихът на Филип Ларкин за това как животът е първо скука, сетне страх, е верен по отношение на скуката (онези недели) и неверен по отношение на страха. Какво му е толкова страшно на живота? Сега, на четирийсет и седем години, мисля, че би трябвало да бъде обратното: животът е първо страх, сетне скука (както изглежда загатва обзетият от страх Филип Ларкин в „Aubade“[3]). Страх за себе си, страх за обичните ти хора. Напоследък спя много лошо; лежа буден, изпълнен с притеснения. Всевъзможни притеснения, от най-дребни до все по-големи. Какъв абсурд, че ми плащат за писането на рецензии! Колко ли ще продължи това? И какъв изобщо е смисълът на цялата тая работа? Защо по дяволите не вземат да се свършат парите? Ще бъда ли жив след пет години? Дали няма да хвана някаква смъртоносна болест? Как ще се справя със смъртта и загубата – със смъртта на родителите ми, или, още по-лошо и невъобразимо, на жена ми, или на децата? Какъв ужас да си изгубиш ума, като моята тъща! Или да изгубиш всякаква подвижност, но не и ума си, и така да се окажеш затворник, като покойния Тони Джъд. Ако се видя изправен пред такава диагноза, дали ще имам куража да се убия? Дали баща ми има рак на панкреаса? И така нататък, и така нататък.
Няма нищо кой знае колко особено в тези мрачни предчувствия. Те са банални, дори малко комични, както разбира майката в романа на Пер Петершон „Проклинам реката на времето“, когато получава лоша вест за здравословното си състояние. Тя е лежала будна нощ след нощ, тревожейки се, че ще умре от белодробен рак: „И накрая хващам рак на стомаха. Каква загуба на време!“. Това е то, просто реката на времето; плюс загуба на време. Ала нищо не може да се направи. Понякога си мърморя продължително, отчасти, за да се успокоя, „Как ще ги оплаквам?“. Как, наистина? Защото това звучи като заглавието на някаква красива песен, германска жалейка, нещо, което баща ми би слушал през някой от онези неделни следобеди, когато все още го правеше.
Превод от английски Стоян Гяуров
James Wood, Becoming Them, в: „Serious Noticing: Selected Essays 1997-2019“.
Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com
[1] Песни – (нем.).
[2] Привет и сбогом – (лат.).
[3] Утринна любовна песен или песен/стихотворение за любовна раздяла призори, традиция водеща началото си от трубадурската лирика. Това късно стихотворение (1977) на Ларкин обаче няма почти нищо общо с жанровата дефиниция.
