От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 12 Hamlet Scull

 

Тайната на този вълшебен Граал – най-вълшебният от всички, може би – човешкото мислене и какви всъщност са начините, по които то скача (за разлика от машинното, да речем, за което все още се смята, че пълзи със светкавична бързина, макар и да не съм уверен, че тази метафора отговаря на каквато и да било реалност)… Та, значи, тази тайна занимава всички ни, независимо от това колко и какво внимание ѝ отделяме в ежедневието. Съдя за това по мощните реакции, които се разразяват в социалните форуми при опитите ми да споделям един или друг опит в сизифовата си борба срещу омаломощаването и западането на това вълшебство в собствения ми живот и работа, просто защото съм го избрал като директен обект на личното си търсене, къде по собствена воля, къде по стечения на обстоятелства и екзистенциални въртопи, за които нямам нито обяснение, нито дори пълна представа, та предпочитам да ги обобщавам под безличната дума „съдба“.

Мисленето. Тази най-често безумно изтощителна и отчайваща дейност, която почти винаги нехае за неща като усилия и планомерна работа – такъв е der Weisheit letzter Schluß, поне в собственото ми житейско възприятие – но понякога ни довежда до екстатични, дори мистични състояния, в които за броени мигове обичайният хаос изведнъж придобива разбираеми очертания и форми – нещо като светкавици, които пронизват непрогледен мрак и оставят в съзнанията ни неизличими картини на реалност, която инак е повече от недостъпна и неразбираема… Това, драги мои, е нещото, за което бих искал да помъдрувам днес, с риск да се окажа някъде в небраното. Но пък кой ли му пука? Ако има нещо, което съм научил с множество мъки и боричкания, то е, че няма абсолютно никакво значение колко неясна и помътена до изцъкляне може да изглежда темата на поредното размишление. Всичко, което се иска, е човек да надвие страха и да се осмели да затрака. Останалото си е магия, не непременно бяла.

Преди да се впусна в описания и обяснения на изборите, които съм направил в тази връзка (примерно по какъв начин снабдявам съзнанието си с необходимото гориво и защо го правя точно така, а не другояче), ми се ще да ви разкажа две истории. И двете са свързани с писането ми, и двете описват ситуации, в които съм се намирал в задънена улица и от които съм се измъквал с помощта на мънички мисловни вълшебства, не непременно мои собствени, далеч не винаги. Това, надявам се, ще послужи като подходящо въведение към една тема, която абсолютно винаги предизвиква разгорещени дебати и немалко реакции от типа „това си е форма на дивотия, и не непременно съвсем безопасна“. Какво да се прави, подходите към мисленето и знанието са със сигурност в няколко геометрични степени повече, отколкото е съвкупното население на Земята. И това е добре, и това е правилно, точно така. Всички ние защитаваме със зъби и нокти изборите, които сме направили – макар че, ако питате мен, то сигурно е много вероятно, че тези избори са били направени за нас, някъде около моментите на раждането ни, ако ли не и далеч-далеч преди това.[1] 

И така, първата история.

Годината е някъде към 2000-та, аз се боря с множество страхове и предусещания за идеща буря (които по-късно се сбъднаха до едно, че и в повече), а междувременно мисля и пиша първата си книга, „Гората на призраците“, която се оформя като някаква смесица от Bildungsroman и фантастична поредица от приключения „за деца“, които изискват абсолютно оригинални и неочаквани решения – отново и отново, и отново, та чак до края на историята. И, както си му е редът в такива ситуации, фантазията ми буксува непрекъснато, затъва до осите в калта на несигурностите, страховете и мъглявините от незнание, обикновено наричана „ежедневие“. Седя, боря се с калното тесто и пъшкам като Хаджи Димитър.

И ето ви конкретната ситуация: в един сравнително ранен етап от развоя на историята стигам до място, чиито контури са ми само приблизително ясни: става дума за една от вълшебните фигури в книгата – старият и мъдър Дядо Таралежко (първообраз на който е баща ми, Бог да го прости), който е изпаднал в зла беда: голямото колело на воденичката му се запецнало и отказва да се върти, а единственият изход от ситуацията е в това главната героиня – деветгодишната Ане, наречена още „Червенокоска“ – да открие причината, че и да я отстрани, защото инак няма как да продължи пътешествието, на края на което я очаква… Е добре де, няма да преразказвам всичко.


Small Ad GF 1

И докато пъшкам и се мъча така, изведнъж ми хрумва не съвсем понятна идея: а защо да не попитам за решението… малкия си син (който по онова време е на шест години)? Речено-сторено, отивам при детето, засядаме двамата на кушетката, аз му обяснявам, че това нещо възрастните му викат brainstorming (е, това може и да си го добавям сега; истината е, че си спомням само приблизително какво конкретно се е случило). После задавам въпроса си: „Защо, Пауле, не се върти колелото на воденицата?“. А той ме поглежда с ония ми ти гигантски очи, даже не премигва и ми казва начаса, сякаш по-просто обяснение от това няма и не може да има: „Една мишка си е свила гнездо в основата на колелото, тате, затова не се върти“.

Сега, това не е нито първият, нито последният случай в човешката история, при който едно гениално хрумване не бива оценено по достойнство, усмихвам се аз значи на наивността детинска, благодаря на момчето и го окуражавам, но инак, разбира се, и през ум не ми минава (все още), че в тази идея може да има и нещо друго освен детинска фантазия. И продължавам да пъшкам. „Жив е той, жив е!“

Хубаво, но този род над-логични хрумвания затова са гениални, защото отказват да си отидат лесно и продължават да се въртят като свредели из съзнанията ни, докато не си пробият път през мътилката от „знание“, която им пречи да излязат на бял свят. И така минават ден или два, аз уж съм забравил вече всичко, докато в някакъв момент изведнъж ме пронизва светкавица: „Бах мааму, то хлапето имало право бе! Само дето гнездото не е мише, ами е бобърско, тоест направено от бобри.“

Всеки знае, че бобрите са майстори на всякакви видове бентове и могат цели реки да преградят, какво да говорим за някакво си воденично колело? И като хуква оттук нататък фантазията ми, вече отприщена – ей ти го на, жив-живеничък, най-големият злодей в историите за червенокосото Ане, бобърът Хайно, който притежава почти несломима воля за власт и, да има колай, всичко и всички ще смачка под железните си подметки, но, разбора се, насреща му има далеч по-як опонент, тоест Ането, което е същество човешко, но не само, в смисъл, че в комбинация с мислещата си раничка тия двете нямат равни и могат абсолютно всеки проблем на тоя свят да решат. Или поне това е, което се случва непрестанно във вълшебния свят на Гората на призраците, в продължение на три книги и хиляда и нещо страници.

(И много от по-нататъшните решения на безпрестанните главоблъсканици пак си бяха на Павелчо, щото баща му захитря и оттук нататък впрегна фантазията на детето яко в работа, тя накрая се стигна дотам малкият да ми вика, „Ти, тате, от мен повече пукната идея няма да получиш, защото не зачиташ авторските ми права“ – след като във втората книга започнах да използвам пост-модерни щуротии, които той никога не рачѝ да приеме, примерно героите да четат за самите себе си в същата книга, която по някакъв начин се появява в техния свят).

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Хубаво, достатъчно с тази първа история. А сега идва ред на втората… която пък се случва в развоя на втората книга от трилогията и тоя път си е чисто моя, тоест далеч не толкова оригинална.

Ането отново се намира в задънена улица – попаднала е в плен на Царя на рибите, в неговото подводно царство. Заплетена работа, щото Царят всъщност е малко нещо дребна риба, която Ането познава от първата книга, но рибокът разполага с помощта на най-мощния свръхкомпютър в Гората, „Голиат 2000“, който пък е абсолютно непобедим на шах и, ако Ането не съумее да го победи в най-вечната игра, никога няма да се съгласи да ѝ помогне… Заплетена работа, нали ви казвам.

Е добре – как се бие на шах свръхкомпютър, ха кажете ми? Ами, просто е – тук вече си служим с изтъркани номера – Ането трябва да получи магическа помощ, която не закъснява да се появи, в лицето на втория световен шампион, Д-р Емануил Ласкер, чийто дух, неизвестно как точно, обитава едно от измеренията на вълшебния свят.

Дотук нищо особено оригинално. Ането преминава през курс на магическо обучение, който се състои в това, че за броени часове в съзнанието ѝ се „налива“ нещо като океан от шахматни позиции и партии, което я прави способна да играе нечовешки силен шахмат като по магия.

Както казах, нищо особено. Но само до момента, в който, вече 15 години по-късно, чета в пресата – и го преживявам реално, тъй като се занимавам с шахмат от петдесетина години насам – че точно това е начинът, по който фантастичната програма АлфаЗеро, основана на изкуствен интелект, е научила шаха – буквално в хода на 4 часа, от нула до ниво супер-свръх-über-гросмайстор, чиито партии след това подлудиха целия професионален шахматен елит и многократно бяха наричани „нечовешки“, „извънземни“ и „невъобразими“.

Иди та не говори след това за дълбоко несъзнателно предусещане на тенденции и развития, които вече са витаели „във въздуха“ по времето, когато съм умувал вълшебните си истории – и за всевъзможните мислими връзки между микро-, макро- и каквито още си поискате космически измерения на света, който обитаваме. Квантово заплитане, практически. Едно и също нещо е на две места едновременно – и те си взаимодействат мигновено, независимо от пространствените (а може би и времеви) разстояния, които ги разделят.

Ах, да – междувременно Ането успява да изравни мача срещу свръхкомпютъра – и, за разлика от повечето шахматни истории, чиито автори рядко разбират в дълбочина играта и разказите им изглеждат непоносимо невежи, примерно шахматната партия от първия том на Хари Потър, в моята история има сравнително подробни описания на психическите преживявания, свързани с шахматната борба, все базирани на собствен опит… Но да не се впускаме в ненужни отклонения, защото те подозрително започват да намирисват на най-банален Egotrip…

Разказах ви тези две истории най-вече с цел да онагледя нещото, което смятам за основна носеща опора на собственото си разбиране за творческото мислене – а именно, че то няма нищо общо, поне на повърхността, с неща като планирана подготовка или дори някаква форма на рационално търсене. Je ne cherche pas, je trouve ей това е единствената достоверна проява на творческото мислене, очевидно не само в собствения ми житейски опит. Колкото и да се напъваш, колкото и да търсиш, колкото и да планираш, колкото и да се подготвяш – тази странна птица, внезапното, поразително, ослепително като светкавица хрумване прави каквото си поиска и каца – или по-скоро може би се изцвъква – на главата ти, когато го поиска то, а не когато се напъваш ти. И обяснения за това как се случва чудото няма и не може да има, инак то просто не би било чудо.

И какво, това ли беше всичко? Господ, или Вселената, значи все пак си играе на зарове, въпреки протестите на белокосия мъдрец от Потсдам? Че каква тогава ни е ползата от цялото това размишление? От лотарията печелят единствено организаторите ѝ, в случая, негово светейшество Господ-Бог, така ли? Че това го знае всеки бе, аланкоолу, за какво ми изгубѝ толкова време да ти чета галиматиите?

Така, или долу-горе така, си представям типичната реакция откъм нашенско – и дори не ми се ще да възразявам, защото, ако наистина това би било всичко, с което бих ви оставил след 1996 думи (до момента, според Майкрософт Уърд), то вярно и сам не бих намерил особено много полза в него. Блажени са късметлиите, останалите под строй към гробищата – и толкова. Ееее, не може така, не може. Напълно съм съгласен.

Ами хубаво, не е това всичко, изобщо не е. И работата е там, че аз съм също толкова убеден привърженик на постоянната, ежедневна подготовка в търсене на магията, колкото и пълен скептик по отношение на възможностите за рационалното ѝ управляване. Двете неща, колкото и странно да звучи, са просто нарицателните две страни на една и съща монета, тоест, да, напълно невъзможно е този процес да се управлява съзнателно, но заедно с това изглежда и напълно невероятно той да бъде плод на абсолютно хаотични и непредсказуеми стечения на космически, вселенски обстоятелства. С други думи, само с напъване не става, но ако има нещо ясно в цялата мътилка, то вероятно е, че без напъване няма и помен от някакъв шанс нещо да стане. Chance favors the prepared mind, точка.

Казано на възможно най-прост български език, единственият шанс някога да преживеете чудото на творческото хрумване е в това да работите ежедневно за подготовката му, само че без особени очаквания и надежди. Общо взето това е основата на всяко премислено човешко съществуване, само че не ми се ще да се впускам тук във философски баналности. За тази цел си има достатъчно много крилати фрази и в непрофесионалната, ежедневна реч. Който не работи, не трябва да яде. Залудо работѝ, залудо не стой. Труд зад плет не стои. Да продължавам ли още?

И все пак размишлението ми е доста далеч от края си, защото тук най-после стигаме и до реалния му живец, а именно: кой точно е най-подходящият начин за подготовка? Коя умонагласа, коя „система“, кой метод да изберем, в края на краищата? Как да тренираме съзнанията си за безпрестанния маратон, чието трасе е осеяно с телата на полуживи участници, потрошени от безсмислени, безплодни усилия? Има ли изобщо някакви усилия, които да дават по-добри изгледи от останалите? И ако да, то кои са те?

Кои бе, човек, хайде изплювай най-после камъчето, казвай най-накрая кое е това чудо, дето те държи тай накокошинен вече толкова години, ако и да няма и следа от нещичко, което да показва някакви реални постижения. Щото, ако беше толкова акъллия, щеше ли да трошиш толкова време да ни занимаваш със заплетени мислоподобия, вместо да печелиш пари, да речем? Или видимост там някаква, или признание? Кой си ти, какъв си, повечето от нас не са и чували за теб или писанията ти? Като си толкова умен, къде са ти петте лева?

Поувлякох се малко, признавам, защото всички тия въпроси се крият и множат по кьошетата на съзнанието ми непрестанно, като гниди по ръбовете на стари, захабени и ненужни гащи, взели ме дяволите и мен! Но все пак ще ви кажа, разбира се, какво съм избрал, кой начин на подготовка в преследването на магията „прилагам“, какво блъскам, какво мисля, в какво ми се иска да вярвам. Ще ви кажа, разбира се, каква иначе полза от всичко това?

Но преди да започна ще трябва да очертая контурите на отделните „лагери“, които според мен са се оформили, сигурно от много векове насам, сред търсачите на знание и магически хрумвания. Всъщност ще говоря само за два от тях, според мен главните, защото всичко останало вероятно може да се подреди под тия два принципа:

1. Принципът на поп Минчовата видрица, или „Колкото повече, толкова по-добре; отделните съставки и без това са си късмет работа“.

2. Принципът на Захари Стояновата, малко по-подредена история, или „По-добре по-малко, но в замяна на това по-качествено, по-натаманено“.

(Предлагам двете исторически фигури и писанията им като свободно избрани метафори, без да ме е грижа за неща като правдивост и пр. Единственото, което ме интересува тук е да представя двете противоположни разбирания за ученето, познанието, натрупването на материал за мисълта, наречете го както искате).

И така – безразборно натрупване, или подбрано, умерено, планомерно събиране на… Хм, на какво всъщност? (Полезни) битове, байтове, идеи, истории, факти, спекулации? Добре де, да не се занимаваме с ненужни уточнения. Кое изглежда като по-подходящото, по-обещаващото засаждане и поддържане на мисловната нива? И може ли дори да става и дума за някакво реално съперничество?

Няма да го усуквам дълго – днес, солидно навлязъл в шестдесетте си години, аз съм нещо като убеден привърженик на „случайния“ подход. Не вярвам в никаква планомерност, никаква възможност за рационално планиране, никакви изгледи за подредено творческо мислене, никаква обозримост, ако щете. Не че цял живот съм бил така, нещо повече – прекарах голяма част от младостта и ранната си зряла възраст в преследване на химерата на постижимото знание, само за да се откажа напълно от нея в момента, в който започнах да придобивам представа за неизмеримостта на океана, сред който плуваме като микроскопични, „знаещи“ амеби. Не съм изгубил ни най-малко вярата си в достижимостта на тези микро-взривове на космическа яснота, магическите хрумвания, но вече отдавна не вярвам в това, че могат да бъдат „достигнати“ чрез каквато и да било форма на планомерни усилия. Просто не съм в този бизнес, нали разбирате? Отстрани може и да изглежда, че хора като Айнщайн или Поанкаре са постигнали прозренията си чрез целенасочени усилия, но в моя живот няма нищо или почти нищо, което да подкрепя подобна увереност. Разполагам със „солидно академично образование“, от което не съм видял и грам практическа полза, през целия си живот. От друга страна, сменял съм десетки различни занимания, някои от тях на солидно професионално ниво, без каквото и да било формално образование. Накрая, в резултат на хаотични завихряния, чиято динамика ми е напълно необяснима, се оказвам все още в състояние да направлявам живота си, ако и да вися на пословичната копринена нишка буквално непрекъснато – но всичко това няма нищо или почти нищо общо с каквито и да било планомерни усилия, спасява ме единствено способността да изобретявам и изфантазирам живота си от поредната нула, напълно отново, на всеки десет или петнадесет години. Толкова за подготовката за (или срещу) непредсказуемите поврати в знанието и живота, доколкото мога да говоря за такива неща на една според мен все още младежка възраст.

Няма да излагам никакви аргументи – за такива неща бих ви препоръчал да се заемете с писанията на преподобния Тома от Аквино – но в замяна на това ще ви разкажа отново една или друга история. Вие сами си избирайте дали ви вършат работа или не.

И така, ето една от хубавите:

Томас Алва Едисън, великият изобретател, имал навика да ходи поне по веднъж месечно в нюйоркската градска библиотека, където го познавали и само питали „какво ще бъде този път, господин Едисън?“ А той се изправял пред някой от рафтовете и отсичал, „От тук – до там“ (примерно десетина или долу-горе толкова книги от, естествено, безразборно хаотични мисловни направления: философия, медицина, земеделие, абе каквото там падне). И когато някой страничен човек зяпнел и го попитал, „Но каква е връзката между всичко това?“, Едисън се поусмихвал и отговарял, „Връзката е в това, че никога не мога да зная откъде ще ми хрумне следващата идея“.

Звучи почти като апокриф – и почти със сигурност е нещо такова, но пък в замяна на това е хубава и някак инстинктивно-мъдра история, не намирате ли?

Е, има и други – като онази на библиотечния читател от „Погнусата“ на Сартр, който се заел да изчете всички книги от библиотеката по азбучен ред – и след 30 години стигнал някъде до „В“ (звучи достоверно и на кирилица, и на латиница).

Има и една – обещавам, последна – в която един млад човек отишъл при Сократ, защото дочул някъде, че тоя ще да е най-мъдрият сред атиняните, за да го пита кое е по-достойно за човека, който би искал да живее според повелите на мъдростта: да се ожени ли или не. А Сократ се почесал тук и там, та му отговорил, „Каквото и да избереш, момко, все ще съжаляваш“.

Та така и с „мъдростта“ на моята си тук история. И да се съгласите, и да възразите, все тая, драги мои. Отговори така или иначе няма, а да се избира все пак трябва, при това ежедневно, инак дяволите ни отнасят скоропостижно и аламинут, независимо от всите „постижения“, „признания“ и „отличия“ с които можем да се кичим по гърди, дувари, дъски на почетниците и прочие изобретения на притеснения човешки дух, вечно приклещен между потребността да бъде видян и космическата празнота на всяко усилие за намиране на надеждни опори сред вечно разпенения, вечно текучест океан.

Е няма надеждни опори, какво да направим сега?

Берлин, декември 2022

 

[1] Хрумвала ли ви е някога напълно дивата идея, че цялото търсене на извънземни, свръх-свърх-свръх-същества на планетата ни е може би най-мащабният пример за колективна слепота, на който сме способни като вид? Защото, какъв друг вид по-мощни, по-вездесъщи и по-направляващи всичко и всьо в животите и съдбите ни „извънземни“, освен… собствените ни гени? Те определят всичко, те командват, те управляват. В един много инстинктивно-ясен смисъл те са просто шофьори на машините, наречени „живи същества“. Какво по-ясно и по-очевадно доказателство за това, че всичко на тази планета се определя от безумно всесилни същества, които НЕ СМЕ ние?

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Защо пиша?

Джордж Оруел 01 Май, 2012 Hits: 13981
Темите на писателя се обуславят от времето в…