От осемдесет и едната години от живота си, Надежда Манделщам прекара деветнадесет като съпруга на най-големия руски поет от този век, Осип Манделщам, и четиридесет и две като негова вдовица. Останалото е детство и младост. Сред образованите кръгове, особено онези на литераторите, да бъдеш вдовица на някой велик човек е нещо достатъчно за създаване на идентичност. Това е особено валидно за Русия, където през тридесетте и четиридесетте години режимът произвеждаше писателски вдовици с такава ефективност, че в средата на шестдесетте от тях имаше достатъчно, за да си създадат собствен професионален съюз.
„Надя е най-щастливата вдовица“, обичаше да казва Ана Ахматова, имайки пред вид всеобщото признание, отдавано на Осип Манделщам някъде по онова време. Смисълът на тази забележка беше съсредоточен, разбира се, върху нейния колега-поет, и макар и да имаше право, това беше гледище отвън. По времето, когато това признание започна да се появява, госпожа Манделщам беше вече в шестдесетте си години, здравето й изключително разклатено, а средствата й – оскъдни. Освен това, въпреки универсалността на това признание, то не включваше онази легендарна „една шеста от света“, тоест самата Русия. Зад гърба й се намираха две десетилетия на вдовство, изключителни лишения, Великата (забравяйки всякакви лични загуби) война, както и ежедневния страх, че може да бъде сграбчена от агентите на държавна сигурност като жена на враг на народа. С изключение на смъртта, всичко, което би могло да последва, би означавало единствено чисто облекчение.
Срещнах я за първи път именно тогава, през зимата на 1962, в град Псков, където заедно с няколко приятели бях отишъл, за да разгледам местните църкви (най-изящните, по мое мнение, в цялата империя). След като узна за намеренията ни, Ана Ахматова ни предложи да посетим Надежда Манделщам, която преподаваше английски в местния педагогически институт, и да й предадем няколко книги. Това беше първия път, в който чувах името й: дотогава не бях знаел, че тя съществува.
Манделщам живееше в малък комунален апартамент, състоящ се от две стаи. Първата стая беше заета от някаква жена, чието име, по ирония, беше Нецветаева, а втората беше на госпожа Манделщам. Беше осем квадратни метра, размерът на средноголяма американска тоалетна. По-голямата част от пространството беше заета от двойно чугунено легло; имаше също два плетени стола, гардеробче с малко огледало, както и универсална масичка, по която се виждаха чинии с остатъци от вечерята, а до тях – отворен екземпляр от Таралежът и лисицата от Исая Бърлин. Присъствието на тази книжка с яркочервени корици в малката килия, както и фактът, че тя не я е скрила под възглавницата си при звука на звънеца означаваше точно това: началото на едно облекчение.
Книгата, както се оказа, й била изпратена от Ахматова, която в продължение на почти половин век беше си останала най-близката приятелка на семейство Манделщам: отначало и на двамата, а по-късна само на Надежда. Самата тя вдовица на два пъти (първият й съпруг, Николай Гумильов, е разстрелян през 1921 от ЧК – моминското име на КГБ; вторият, историкът на изкуството Николай Пунин, умира в концентрационен лагер, принадлежащ на същата институция), Ахаматова помага на Надежда Манделщам по всеки възможен начин, а през военните години буквално спасява живота й, като я прехвърля нелегално в Ташкент, където са евакуирани някои от писателите, и споделя с нея дневните си хранителни дажби. Дори и с двама съпрузи, убити от режима, и със син, чезнещ из лагерите (в продължение на шестнадесет години, ако не се лъжа), Ахматова все пак е малко по-добре от Надежда Манделщам, дори и само поради това, че е призната, ако и неохотно, като писателка, което й позволява да живее в Ленинград и Москва. За жената на един враг на народа, големите градове просто са недостъпни.
В продължение на десетки години тази жена се намира в бягство, прескачайки между задните дворове и провинциалните градчета на голямата империя, настанявайки се на ново място само за да побегне при първия признак на опасност. Тя е дребна жена, крехко сложена, и в хода на годините се смалява все повече и повече, сякаш опитвайки да се превърне в нещо безтегловно; нещо, което лесно може да се скрие в моментите на бягство. По същия начин, тя няма почти никакви притежания; никаква покъщнина, никакви обекти на изкуството, никаква библиотека. Книгите, дори и чуждестранните, никога не се задържат за дълго в ръцете й: след като са прочетени или само прегледани, те минават в нечии други ръце – точно както си е редно при книгите. В годините на най-голямото й благосъстояние, в края на шестдесетте и началото на седемдесетте, най-скъпата вещ в апартамента й в предградията на Москва беше един часовник с кукувичка на стената в кухнята. Крадецът би останал разочарован тук; същото се отнася и за хората, разполагащи със заповед за обиск.
В онези „състоятелни“ години, следващи публикуването на Запада на двата тома с нейни спомени[1], онази кухня се превърна в обект на истински поклонения. Почти всяка втора вечер всичко, което беше оцеляло или тепърва навлизаше в живота в пост-сталинската ера в Русия, се събираше около дългата дървена маса, която беше десет пъти по-голяма от малката масичка в Псков. Изглеждаше почти така, сякаш тя се опитва да компенсира десетилетията живот на парий. Съмнявам се обаче, че го е правела, и по някакъв начин си я спомням по-добре в онази малка стаичка в Псков, или седнала на ръба на дивана в апартамента на Ахматова в Ленинград, където от време на време пристигаше нелегално от Псков, или появяваща се от дълбините на апартамента на Шкловски в Москва, където беше отседнала преди да си намери собствено място. Може би си спомням всичко това по-ясно защото по такива места тя се намираше по-скоро в своя собствен елемент на бездомник и беглец, „приятелят-просяк“, както Осип Манделщам я нарича в едно от стихотворенията си, и каквато си остана до края на живота си.
Има нещо силно смайващо в осъзнаването, че тя е започнала да пише онези два тома на шестдесет и три години. В семейство Манделщам Осип е бил писателят, тя не. Ако е писала нещо преди онези два тома, то само писма до приятели или молби до Върховния съд. Нито пък случаят й е на човек, който възкресява един дълъг и изпълнен със събития живот в спокойствието на пенсионната възраст. Защото нейните шестдесет и три години не бяха точно нормални. Не случайно в съветския наказателен кодекс има параграф, според който една година престой в определени лагери се брои за три. Според този признак животите на множество руснаци от този век започват да наподобяват по дължина приблизително онези на библейските патриарси. С които тя има още нещо общо: предаността към идеята за справедливостта.
И все пак не само предаността към справедливостта е нещото, което я кара да седне и на шестдесет и пет годишна възраст да използва времето си за почивка, за да пише онези книги. Онова, което ги довежда на бял свят е осъзнаването, на първо място, на същия онзи процес, който веднъж преди това вече се е случвал в историята на руската литература. Имам пред вид появата на великата руска проза през втората половина на деветнадесети век. Тази проза, която се появява сякаш отникъде, е на практика просто продължение на руската поезия от деветнадесети век. Тя задава тона за цялото следващо писане на руски език, и най-добрите творби на руската белетристика могат да бъдат разглеждани като далечно ехо и прецизна доразработка на психологическата и лексикална изтънченост, демонстрирана от руската поезия от първата четвърт на онзи век. „По-голямата част от характерите на Достоевски“, обичаше да повтаря Ана Ахматова, „са достигнали определена възраст герои на Пушкин, Онегиновци и така нататък“.
Поезията винаги предхожда прозата, така го прави и в живота на Надежда Манделщам, при това по много и различни начини. И като писателка, и като личност, тя е създание на двама поети, с които животът й е неразривно свързан: Осип Манделщам и Ана Ахматова. И то не само защото първият е бил неин съпруг, а втората – приятел до живот. В края на краищата, четиридесет години на вдовство биха могли да затъмнят и най-щастливите спомени (а в случая с този брак те са малко и силно отдалечени едни от други, дори и само защото той съвпада с годините на икономическо разрушение на страната, причинено от революцията, гражданската война и първите петилетки). Освен това, имало е и години, в които тя изобщо не е виждала Ахматова, а писмата са последното нещо, в което човек би могъл да си позволи някаква откровеност. Хартията, общо взето, е нещо опасно. Онова, което засилва връзките в този брак и това приятелство, е една техническа подробност: необходимостта да се помнят наизуст нещата, които не могат да се доверят на хартията, тоест стиховете на двамата автори.
Вършейки това, в онази „пред-гутенбергова епоха“, по думите на Ахматова, Надежда Манделщам със сигурност не е сама. Но повтарянето ден и нощ на думите на мъртвия съпруг без съмнение е свързано не само с тяхното все по- и по-дълбоко разбиране, а и с възкресяването на собствения му глас, на интонациите, характерни единствено за него, с мимолетното усещане за възстановяване на присъствието му, с разбирането, че той е спазил своята част от онази договорка за „и в добро, и в лошо“, особено нейната втора част. Същото се отнася и за стиховете на често отсъстващата физически Ахматова, защото, веднъж поставен в движение, този механизъм на запаметяването не може да бъде спрян. Същото се отнася и за други автори, за определени идеи, за етически принципи – за всичко, което няма как да оцелее другояче.
И постепенно тези неща започват да се срастват с нея. Ако има някакъв заместител на любовта, това е паметта. Да се запомня, в този смисъл, означава да се възстановява интимността. Постепенно очертанията на онези поети започват да се превръщат в нейна мисловност, стават нейна идентичност. Те й предоставят не само наблюдателна плоскост или зрителен ъгъл; много по-важно, те се превръщат в нейна лингвистична норма. И така, когато започва да пише собствените си книги, тя няма друг избор освен да оразмерява – по това време вече несъзнателно, инстинктивно – изреченията си според техните. Яснотата и безпощадността на нейните страници, ако и отразяващи характера на собствената й мисъл, са и неизбежно следствие от поезията, която е оформяла тази мисъл. Както в съдържанието, така и в стила си, книгите й не са нищо друго освен послепис към онази върховна версия на езика, която поезията е в същността си, и която се превръща в нейна плът, чрез наизустяването на строфите на съпруга й.
За да заемем фразата на В. Х. Огдън, великата поезия я е „наранила“ към прозата. Тя наистина го е направила, защото наследството на онези двама поети би могло да бъде доразвито и продължено единствено в проза. В поезията те биха могли да бъдат следвани само от епигони. Което се и случва. С други думи, прозата на Надежда Манделщам е единственото налично средство на самия език, за да избегне той стагнацията си. По същия начин, това е единственото средство, достъпно за психиката, оформена от използването на езика, предоставено от онзи поет. Книгите й, следователно, са не толкова мемоари или ръководства за животите на двама велики поети, колкото и великолепно те да изпълняват тази функция; тези книги проясняват съвестта на нацията. Или поне на онази нейна част, която успява да се добере до екземпляр.
Едва ли е за учудване тогава, че това проясняване приключва с осъждане на системата. Двата тома на госпожа Манделщам действително са един вид Ден на страшния съд за нейната епоха и литература – една присъда, издадена толкова по-справедливо, тъй като това беше епохата, предприела изграждането на рая на земята. Още по-малко за учудване е, че тези томове, особено вторият от тях, не се харесваха от която и да било страна на кремълската стена. И властите, трябва да призная, бяха по-честни в реакцията си, отколкото беше интелигенцията: те просто превърнаха притежанието на тези книги в престъпление, наказуемо от закона. Що се отнася до интелигенцията, особено в Москва, тя се отдаде на реално възмущение по повод обвиненията на Надежда Манделщам срещу мнозина от нейните знатни – или не чак толкова – членове, в буквално сътрудничество с режима, и човешкият наплив към нейната кухня намаля значително.
Имаше отворени и полуотворени писма, възмутени решения да не й се подава ръка; приятелства и бракове се разтурваха заради това дали тя има право или не, да счита тази или онази персона за информатор. Известен дисидент обяви, помахвайки с брада: „тя се изсра върху цялото ни поколение“; други се втурнаха към дачите си и се заключиха в тях, за да пишат анти-мемоари. Това беше вече началото на седемдесетте, а седем години по-късно същите тези хора щяха отново да бъдат раздвоени по повод отношението на Солженицин към евреите.
Има нещо в съзнанието на литераторите, което не може да понася представата за нечий морален авторитет. Те са склонни да се преклонят пред съществуването на някакъв Първи партиен секретар или Фюрер, като пред необходимо зло, но страстно биха се противопоставяли на един пророк. Това най-вероятно е така, защото да ти кажат, че си роб, е по-малко обезсърчаващо, отколкото да узнаеш, че си морална нула. В края на краищата, падналото куче не бива да се рита. Но пророкът рита падналото куче не за да го довърши, а за да го изправи обратно на крака. Съпротивата срещу тези ритници, поставянето под въпрос на твърденията и обвиненията на един писател, идва не от желанието за търсене на истината, а от интелектуалното самодоволство на робството. Толкова по-зле за литераторите, когато авторитетът е не само морален, но и културен – както беше в случая с Надежда Манделщам.
Бих искал тук да се впусна и още една крачка по-нататък. Взета сама по себе си, реалността не струва пукната стотинка. Само възприятието въздига реалността до нивото на значението. А сред възприятията съществува йерархия (същото се отнася и за значенията), като ония, които са придобити чрез най-изтънчените и чувствителни призми, се намират на върха. Изтънчеността и чувствителността пък се придават на една такава призма от единствения източник на тяхната наличност – от културата, от цивилизацията, чието главно средство е езика. Оценката на реалността, направена през една подобна призма – чието придобиване е целта на целия вид – следователно е най-точната, може би дори най-справедливата. (Виковете „Нечестно!“ или „Елитист!“, които може да последват такава оценка от страна на – именно – местните [интелектуални] лагери, трябва да бъдат оставени без внимание, защото културата е „елитистка“ по дефиниция, а прилагането на демократични принципи в сферата на познанието води до приравняването на мъдростта с идиотщината.
Именно притежанието на една такава призма, която й е предоставена от най-добрата руска поезия от двадесети век, а не уникалността на нейната мъка, е нещото, което прави твърденията на Надежда Манделщам относно нейната частица реалност необорими. Отвратителна заблуда е разбирането, че страданието води до голямо изкуство. Страданието заслепява, оглушава, съсипва, а често и убива. Осип Манделщам беше велик поет преди революцията. Такава беше и Ана Ахматова, и Марина Цветаева. Те биха станали онова, което са станали, дори и ако никое от историческите събития, които сполетяха Русия през този век, не би се случило: защото те бяха одарени. Принципно погледнато, талантът не се нуждае от историята.
Дали Надежда Манделщам би станала онова, което е станала, ако не би имало революцията и всичко, което я последва? Вероятно не, защото тя среща бъдещия си съпруг през 1919. Но самият въпрос е без значение; той ни води в неясните области на закона за вероятността и на историческия детерминизъм. В края на краищата, тя стана онова, което е, не благодарение на онова, което се случи в Русия през този век, а по-скоро въпреки него. Пръстът на някой казуист[2] със сигурност ще посочи, че от гледна точка на историческия детерминизъм „въпреки него“ е синонимно на „поради него“. Толкова значи за историческия детерминизъм, ако той започне да се грижи чак толкова за семантиката на някакво си човешко „въпреки“.
Но пък по добра причина. Защото една крехка жена на шестдесет и пет години се оказва в състояние да забави, ако ли не и преобърне, в дългосрочен план, културното разпадане на цялата нация. Нейните мемоари са нещо повече от свидетелство за времената й; те са поглед към историята в светлината на съвестта и културата. В тази светлина историята се присвива, а индивидът осъзнава своя избор – между търсенето на източника на тази светлина и извършване на антропологическо престъпление срещу самия себе си.
Тя не е искала да изглежда толкова величествена, нито пък просто се е опитвала да разчисти сметките си със системата. За нея това беше нещо лично – въпрос на нейния темперамент, нейната идентичност и онова, което е оформило тази идентичност. Както се оказва, нейната идентичност е била оформена от културата, от нейните най-добри продукти: от стихотворенията на нейния съпруг. Именно те, а не неговата памет, тя се опитва да запази живи. Именно на тях, а не на него, тя е била вдовица в продължение на четиридесет и две години. Разбира се, тя го е обичала, но самата любов е една от най-елитарните страсти. Тя придобива своята стереоскопична субстанция и перспектива само в контекста на културата, защото заема повече място в мисълта, отколкото в леглото. Извън този мизансцен тя се превръща в едноизмерно претъркване. Надежда е вдовица на културата, и аз смятам, че тя е обичала съпруга си повече в края, отколкото в деня, в който те са се срещнали. Това може би е причината, поради която читателите на нейните книги ги намират толкова натрапчиви. Именно поради това, и понеже статусът на модерния свят пред лицето на цивилизацията също може да бъде определен като вдовство.
Ако й е липсвало нещо, то това е смирение. В това отношение тя е напълно различна от нейните двама поети.Но пък те са имали изкуството си, и качеството на техните постижения им е предоставило достатъчно задоволство, за да могат да си позволят, или поне да се преструват, че са скромни. Тя беше ужасно своеволна, категорична, обидчива, намусена, идиосинкратична; много от идеите й бяха наполовина скроени или развити въз основа на неща, които е чувала. Накратко, у нея имаше голяма доза женско началничество, което едва ли е изненадващо, като се има пред вид ръста на фигурите, с които тя се разплащаше в реалността, а после във въображението си. В края на краищата, нетолерантността й прогони много хора, но това беше съвсем наред за нея, защото тя започваше да се уморява от ласкателства, от това да бъде харесвана от хора като Робърт Макнамара и Уили Фишер (истинското име на полковник Рудолф Абел). Всичко, което искаше, беше да умре в леглото си и, в определен смисъл, тя очакваше смъртта си, защото „там горе отново ще бъда с Осип“. „Не“, отговори Ахматова, когато чу това, „Тук грешиш. Там горе вече аз ще съм онази, която ще е заедно с Осип“.
Желанието й се сбъдна и тя почина в леглото си. Това не е дреболия за рускиня от нейното поколение. Без съмнение ще се появят и такива, които ще се развикат, че тя е разбрала погрешно епохата си, че е останала зад влака на историята, носещ се към бъдещето. Е, като почти всеки друг руснак от нейното поколение, тя беше научила прекалено добре, че онзи влак стига само до концентрационния лагер или до газовата камера. Имала е късмет, че го е пропуснала, а ние имаме късмет, че ни е разказала за неговия маршрут. Видях я за последен път на 30 май 1972, в онази нейна кухня, в Москва. Беше късен следобед и тя седеше, пушейки, в дълбоката сянка, хвърляна от шкафа върху стената. Сянката беше толкова дълбока, че единствените неща, които можеха да се различат, бяха слабото примигване на цигарата и двете пронизващи очи. Останалото – дребното и повехнало тяло под шала, ръцете, овала на пепелявото лице, сивата коса – всичко това беше погълнато от тъмнината. Тя изглеждаше като останките на гигантски огън, като малък кехлибар, който пари, ако бъде докоснат.
март 1981
[1] Преведени като Надежда напук на надеждата и Напуснатата надежда (и двете публикувани от издателство „Atheneum“, през 1970 и 1973, в превод на Макс Хейуърд).
[2] Дребнав изследовател на морални проблеми. Бел. пр.
