Духът на отрицанието в нашата история
Представите, които горните две имена обикновено будят у нас, са тъй различни, че на пръв поглед парадоксално е да се считат техните носители не само за въплъщение на едно и също начало в духовния живот на древна България, но и да се допуска всякакво сравнение помежду им.Преди всичко несъизмерими по обем и съдържание са сведенията, с които разполагаме днес за единия и за другия. За Ивана Рилски имаме три биографии житиета. В тях действителният спомен и благочестивата измислица са се надпреваряли, за да обрисуват с по-големи подробности живота на рилския монах. Устни предания допълват чертите на неговия образ. Така нам днес е известно родното място на светеца, а имаме разкази и за цяла редица случки, които го отвеждат в рилските пущинаци, място на неговите подвизи. Почитанието, което още приживе познал, не оставя на мира и неговите мощи. През течение на пет века те странстват от Рила към София, оттук към Гран – църковната столица на средновековна Унгария, след това към Търново, гдето преживяват края на средновековната ни държавност, за да се върнат отново в монастира му, гдето и днес почиват.
Срещу това за личността на поп Богомила не знаем абсолютно нищо. От два древни книжовни паметника научаваме само това, че той бил съвременник на рилския светец и създател на ереста, която не престана да смущава религиозния живот на християнска България до последните години на средновековното й съществуване. От кои български покрайнини е произхождал той обаче, какви размери е имала и в какви форми се е изразила неговата дейност, как е минал и завършил житейския си път – на всички тия въпроси ние днес не сме в състояние да отговорим с нищо. И докато от Ивана Рилски е запазено едно литературно произведение – заветът му към неговите ученици и събратя от рилското монашеско общежитие, – с името на поп Богомила, чиито ревностни последователи само в българските земи са наброявали много хиляди, не е достигнал до нас нито един написан ред. Сведенията си за неговото учение ние днес дължим предимно на полемичните съчинения на противниците му. Наред с яркоочертаната фигура на Ивана Рилски името на поп Богомила като че ли представя само символ, персонификация на някакво тъмно поверие от рода на тия, с които някога народите обясняваха произхода на злото в своя живот.
В тая тъй нееднаква памет за двамата духовни представители на древна България няма нищо чудно. В нея е отразено различието в делото, на което те служеха, нееднаквите съдбини на два мирогледа, между които се люшкаше съзнанието на средновековния българин – богомилство и православие. Външно поне победител оставаше винаги православието. И другата страна трябваше да понесе участта на всички победени в оная епоха на изключителност и на сурови нрави, когато, за да бъде пълно поражението на един противник, нужно бе да се заличи и споменът за него.
1
Като историческо явление богомилството може да бъде разбрано и да получи обективна оценка само ако се разглежда върху фона на действителността, всред която бе се родило и в която намираше основания за разпространението си. То изникна из духовния хаос, настъпил в старото българско общество след покръстванието му.
Замяната на една вяра с друга не представя в историята на народите нещо съвсем изключително и необикновено, щом иде като завършек на естествено вътрешно развитие. Някога религията почти изцяло изчерпваше духовния живот на човечеството. Тя господстваше над мисълта и в нея търсеше накрай човек отговора на всички въпроси, които битието му поставяше за разрешение. Отношението на човека към света произтичаше – до известна степен се определя и днес – от неговите религиозни представи. Но от своя страна тия представи са винаги отражение на живота на всеки исторически създаден колективитет, на условията, всред които тоя живот тече. В тоя именно смисъл всеки културен стадий се характеризува със свой религиозен мироглед, тясно свързан с всички негови съществени страни. Поради това трансформациите в религиозното съзнание на обществата се явяват като естествена последица от промените в тяхното битие. Една вяра се заменя с друга само когато е престанала да съответства на духовните нужди, израснали върху почвата на една нова действителност.
Ако тоя процес на нормално вътрешно превръщане бе възможен в нашата история, тя несъмнено би представяла нещо съвсем различно от това, което в действителност бе. За нещастие историческият ни живот имаше да се развива при съвсем особени условия. Те го насиляха и с това го изместяха от естествените му пътища и му поставяха задачи, с които той мъчно можеше да се справи.
Християнството не дойде у нас да замести вярата в божества вече сами достатъчно избледнели. Разбира се, изключения и тук, както винаги и навсякъде, можеше да има, но те бяха без особено значение. Разпространеното днес гледище, че още преди покръстването християнската проповед била спечелила значителна част от народа ни, почива само на общи предположения и за подкрепата му не може да се приведат никакви сериозни доказателства. В масата на тогавашното славянобългарско общество нуждата от нови религиозни истини не бе назряла, тъй като наследените от дедите все още го задоволяваха. Новата религия, следователно, не се яви за нас като изход от дълбока духовна криза. Поради това и приемането й не можеше да се извърши като естествен процес. Отказът от старите Вярвания бе обусловен от съображения на върховната държавна власт, от мотиви, значи, лежащи извън сферата на общото религиозно съзнание и недостъпни за разбиранията на масите. Това именно обяснява факта, гдето християнството трябваше да бъде наложено чрез принуда. Историята ни разказва за въстанието на болярите срещу Бориса, обвинен от тях, че дал на народа „лош закон“. Това въстание навярно не е представяло нещо изолирано и лишено от всякаква връзка с настроенията на масите. Ако днес не разполагаме с известия за опозицията, която българският владетел е срещнал и в останалите среди на своя народ, то е навярно поради това, че тая опозиция не се е нуждаела от прояви, към каквито българското болярство – поради общественото си положение – бе счело за необходимо и възможно да прибегне. За масите пасивната съпротива се е явявала по-сигурно и по-безопасно средство. Тъй стават обясними съобщенията на стари автори, че дори два века след Бориса в българската земя имало хора, които продължавали да пазят своите древни вярвания.
Но начинът, по който християнството бе въведено у нас, не способстваше за доброто му усвояване и от ония части на тогавашното ни общество, които са се оказвали склонни да се примирят с новата религия. Защото все поради същите изтъкнати по-горе причини нововъведението е могло тук да бъде възприето само като промяна във формите и външността на старото богопочитание, а не и на същността му. Сам Борис навярно добре е разбирал, че успехът на неговото дело е привиден. Поради това той бе направил Всичко, за да просвети народа си в духа на новата вяра. Но в сравнение с наличните средства тая задача бе твърде голяма. Нужна бе наставническо-мисионерската дейност на много поколения, за да се изгради и вътрешно това, което е било постигнато само външно. А тъкмо обстоятелството, че българският народ вече формално бе възприел християнството, затъмни у неговите по-сетнешни представители съзнанието за необходимост от всестранна християнска просвета. Скоро това съзнание почти съвсем изчезна. Книжовната дейност, с която се слави векът на Симеона, не запълни съществуващата празнота. Защото мъдростта, която тая книжнина съдържаше, бе недостъпна за простите умове. Тя предлагаше изискана храна само за избраници, когато цял народ гореше от духовна жажда и търсеше пътека из хаоса, предизвикан от посегателството над отческите му вярвания. Така християнството, вместо да се яви като жива и обновителна вяра, застина у нас във формализма на една догматика, непонятна за масите, и в тържествена, но пуста обредност на ритуал, чиито служители останаха чужди на дълга на мисионерството.
Християнизувано външно, обществото ни в своята цялост бе оставено по тоя начин да живее с много от някогашните си вярвания и само да търси средства и възможности, за да ги нагажда към християнските представи и форми. Една древна вяра, следователно, бе разклатена и порутена, без да бъде достатъчно заменена с друга, която можеше да просветли съзнанията и да ги успокои. Така в дълбочините на своята душа народът ни си остана завинаги езичник. Но езичник, който бе загубил вече най-ценното у себе си – безусловното упование във всякакъв Бог.
Това своеобразно съжителство на неизживени езически представи с разхвърляни и повърхностно усвоени християнски елементи носеше за нас и други последици. Нему напр. се дължеше постоянно раздвоеното съзнание и нравствената неиздръжливост на българина, неспособен да намери у себе си нито определена мярка за доброто и злото в живота, нито достатъчно сила, за да следва винаги и докрай повеленията на един вътрешен закон. Все на същата основна причина се дължеше и хаотичността на народната ни душа, благодатна почва за всевъзможни навеи и за увлечения от най-различни крайности. Духовният анархизъм и липсата на достатъчни морални устои или задръжки си останаха едни от най-характерните наши национални черти.
Но покръстването на народа ни, при условията, в които се извърши, стана изходен момент за цяла редица явления и от по-друг характер. Християнството в тоя си вид, в който официално бе насадено у нас, попадна тук в една среда, във всяко отношение различна от тая, в която бе се формирало. Източното православие бе специфична рожба на византийската култура, неразделна нейна част. То бе не само вероизповедание, а носеше в себе си цялата социална и политическа идеология на една многовековна цивилизация. Догматичните, ритуални и морални елементи в него бяха само отделни прояви на една сложна общност – византинизмът и като строй на живота, и като мироглед.
Въвеждането на византийското православие у нас означаваше, следователно, нахлуване на византийската култура и поради това трябваше да предизвика криза не само в религиозното съзнание на старото българско общество, но и в целокупния му живот. Така наред с рушението на вярата в старите божества почна и разложението на националния ни бит и на всичко, което бе създадено в него в течение на дълго минало, образуваше особностите на националната ни общност, а оправдаваше съществуването и на самата ни държава.
Най-ревностни проводници, та дори и пионери на тоя процес несъзнателно се явиха тия, които ръководеха съдбините на нашия народ. Те, чието призвание бе да бъдат пазители на националните начала в развитието ни и зидари на културното ни обособение, се явиха първи, които отрекоха всичко това. Духът на отрицанието намери у тях най-ранните и най-властни свои представители.
2
Богомилството представяше духовна реакция срещу тъй преобразената наша действителност. И тъй като тая действителност не само по време и произход бе свързана с християнството, но диреше в него и оправданието си, то бунтът срещу нея трябваше преди всичко да й отнеме санкциите на небето. Поради това недоволството от земния ред доби израза на кипеж в областта на религиозното съзнание.
Тук собствено имаме отделна проява на един общ исторически факт. В далечно минало, когато човечеството се не доверяваше на своя ум, за да дири чрез него смисъла на нещата или пък да обосновава копнежите си към по-друго земно битие, всеки стремеж към промяна на съществуващето се осъзнаваше като ново религиозно откровение. За да повярва в изводите на собствената си мисъл, човекът чувстваше нуждата да си ги представи като постулати на една нова религия. По тая именно причина, колкото по-голямо бе противоречието между съзнание и действителност, толкова по-дълбоко се явяваше и отрицанието към свързания с нея религиозен мироглед; заедно с това и толкова по-непримиримо изстъпваха срещу тоя мироглед основните представи на вероучението, което носеше оправдание на съществуващето недоволство. Това трябва да се има предвид, когато искаме да си обясним крайностите, които намериха израз в учението на поп Богомила.
Неговите последователи наричаха себе си „християни“. Но това, което те възприемаха от черковната доктрина, бе тъй несъществено и общо, а – от друга страна, – тъй многобройни бяха елементите, заети у богомилството от преживелиците на стария източен дуализъм, че би било съвсем погрешно да се смята то като една от многото разновидности на християнското сектантство. То отричаше както всяка материализация на вярата, така и всякакви символи в нея. То отхвърляше не само почитанието на кръста, иконите и целия сонм християнски светци, не само ритуала и тайнствата на църквата, но и християнските догми за въплъщението, възкресението и т. н. Всичко това обаче не бе най-важното в богомилството. Неговата същност се заключаваше в космогоничните му представи и от тях произтичаше цялата негова догматика. За богомилите всичко материално бе творение на сатаната, целият осезаем свят бе създаден от него. Тоя основен възглед на богомилството собствено бе, който отваряше пропаст между него и първобитното християнство, с което само наглед го сближаваше простото и лишено от всякакви обредности богослужение. Срещу наивния, преизпълнен с възторжена радост, упование и светлина мироглед на древния християнин, който виждаше своя всемогъщ и благ Бог във всяка частица на мирозданието, богомилството с вярата си в творческата сила на Злото представяше същинска религия на отчаянието.
Тия основни космогонични представи богомилството по един съвършено естествен начин пренасяше и в областта на организувания обществен живот. Съществуващите тук форми, напълно логично разсъждаваха богомилите, са създадени, за да затвърдят и увековечат господството на материалното начало в него и следователно имат същия порочен произход. Поради това държава, църква, семейство и т. н. бяха еднакво предмет на богомилската критика и отрицание. Всичко, което бе свързало съдбата си с тия институции или изобщо служеше на установения ред, вършеше богопротивно дело. Самото примирение с тоя ред и признанието му означаваше примирение със Злото. Оттука – и богомилският възглед, че царе и боляри не са поставени от Бога и че служителите на църквата са слуги Мамонови.
Голяма заблуда обаче би било да се заключи от всичко това, че тия разбирания на богомилството се вдъхновяваха от идеите на някакъв социален и политически радикализъм, от стремежа да се създаде друг ред, по-справедлив и по-съвършен от тоя, който съществуваше. Нищо не бе по-чуждо на богомилите от желанието за обществени преобразования. Ако тяхното учение включеше социално-реформаторски тенденции, то би влязло в пълно противоречие със собствената си догматика. Защото, застанало върху основния възглед, че светът с всичко, което го крепи, е дело на Сатаната, за богомилството оставаше само един логически изход: заключението за абсолютното безсмислие на всеки опит да се измени съществуващето. В най-благоприятен случай всяко усилие тук би довело само до видоизменение на нещо в основата си неизменимо, тъй като битието му бе определено от воля, чиято власт тежеше над всичко земно и следователно бе по-силна от човека. Поради това всяко преобразование тук би представяло ново и по-съвършено осъществяване на тая воля, нейното по-пълно тържество.
В мирогледа на богомилството, значи, нямаше място за никакъв обществен и политически идеал. Затова в него бе изключен и всякакъв стремеж към земно строителство. Мрачният дуализъм на богомилските религиозни представи можеше да излъчи само една обществена философия – тая на пълното отрицание.
Неразрешимите противоречия и недъзите, в които от IX в. нататък все повече затъваше животът на средновековното ни общество, носеха оправданието на тая философия и подготвяха умовете за нейното възприемане. Без наличността на тия условия появата на богомилството едва ли би била възможна. Най-малко поне съдържанието му би било по-друго, а и то само не би добило значението, което тук, у нас, му се падна. Наистина, своите успехи то в значителна степен дължеше на простотата на своята догматика, с която далеч превъзхождаше учението на официалната църква. В него нямаше място за никакви свети тайни. То носеше ясен отговор на всички въпроси, които можеха да се породят в умове, принудени да търсят, но неподготвени или неспособни да се задоволяват с абстракции. Но когато се подчертават тия негови особености, не трябва да се забравя, че то намери най-благоприятна почва за разпространение тъкмо в общества, изправени пред проблеми, трудно разрешими, и в земи, чието бъдеще в едно или в друго отношение бе отбелязано със знака на пълна несигурност. И от степента, в която тия именно условия тук или там съществуваха, се определяше не само силата на разпространението на богомилството, но заедно с това и дълбочината на неговото отрицание. Тъй се обяснява обстоятелството, гдето, след като не смогна да се задържи в съседна Сърбия, учението на поп Богомила намери широк прием в средновековна Босна, а след това в Северна Италия и в Югозападна Франция. Тъй става понятен и фактът, гдето в различните тия земи то се явяваше с отсенки, които и до днес будят недоумение у мнозина.
Колко тясна бе връзката между богомилството и дадена историческа действителност и колко чувствително се отекваше в него тя, се вижда и от колебанията, на които то бе изложено в самата България. Тия колебания се проявяваха еднакво в ширината на влиянието му върху масите, както и в степента на неговото отрицание. Докато през известни моменти от нашата история то като че ли затихваше, а спадаше и враждебността му към държава и обществен строй, през други то със стихийна сила се навдигаше срещу тях.
Ако се вгледаме по-отблизо в тия промени, лесно ще забележим, че те представяха ритмично отражение на съответни състояния в нашия живот. Когато настъпваха за него моменти на възход и вътрешните му противоречия отслабваха, мрачната проповед на богомилството вече не намираше достатъчно оправдание и поради това оставаше без особен отзвук в душите. В такива случаи и в самото богомилство като че ли наставаше известно примирение с действителността и остротата на отрицанието му отслабваше.
Но периодите на възход у нас бяха именно тия, през които националните начала вземаха връх в живота ни. И обратно: периодите на упадък се явяваха, когато чужди влияния ни отклоняваха от нашите естествени пътища, за да превърнат в нищо изграденото с много минали усилия. От това следва, че в основите на богомилството лежеше смътен усет за погрешните насоки, по които се движеше развитието ни, таеше се неосъзната привързаност към народната ни самобитност. Нещастието бе там, че то не съумя да се задържи на тая почва и върху нея да се оформи като идеология на националното ни строителство. Изникнало като противодействие срещу една уродлива действителност, то се увлече дотам в отрицанието й, че за него загуби всякакъв смисъл въпросът с какво тя би могла да бъде заместена. Издигайки се срещу една крайност, то само бе отхвърлено в друга.
Причината за това навярно не лежеше само в психологическия закон за противоречието. Може би от още по-голямо значение тук бе и духовната незрялост на средновековното ни общество. То можеше да усвои един мироглед, в който вярваше, че се крие известно обяснение на нашата действителност, но по-далеч от общите представи, съдържащи се в тоя мироглед, то не бе в състояние да отиде. Защото за това се изискваше способност за самостойно творчество, до каквото сподавената от чужди влияния мисъл на средновековния българин не бе в състояние да се издигне. Поради това, сглобено всецяло от елементи и представи, създадени в чужда среда и при съвсем особени исторически условия, богомилството остана само с тях и спря насред път. Отказвайки признание на живота такъв, какъвто го виждаше, то всъщност признаваше, че друг той не може да бъде. Духовното бунтарство и отрицанието свършваха, следователно, в учението на поп Богомила с пълен квиетизъм и безразличие към всичко световно, а оттук – и към съдбините на народа ни. И в това лежеше неговата най-голяма особеност: то можеше да подкопава и руши, но не бе способно нищо да съгради.
Това реши и собствената му съдба. Както и всички учения, от които бе заело идеологията си, то трябваше накрай да изчезне съвсем от историческата сцена. Не защото черковните проклятия и преследвания на светската власт се сипеха върху него. Най-големият неприятел на богомилството бе самият живот с всички вложени в него желания и стремежи. И те тука, както винаги и навсякъде, се оказаха по-силни от всякаква доктрина. Тъй заедно с богомилството трябваше да потъмнее и да изчезне в тъмата на вековете и паметта за неговия създател – поп Богомил. Анатемите, с които църквата затрупваше името му, бяха само епитафии за тоя, чието учение, отричайки света на реалностите, само бе отречено от него. Но отречено и преодоляно все пак твърде късно: след като завърши своята мисия – задържа народа ни завинаги отвърнат от живите и непосредствени задачи на неговия исторически живот, разруши Вътрешното му сцепление и обрече на парализия неговите творчески сили.
3
Но трагизмът в старата ни история не бе само в това, гдето съзнанието на народа ни оставаше винаги разпънато между две еднакво безплодни и от гледището на националните ни интереси еднакво вредни крайности – богомилството, от една страна, и византинизма – от друга. Истинското нещастие се състоеше в това, гдето между тия две крайности не се създаде нищо. Липсуваше средината, от която можеха да изкълнат семената на естественото и здраво развитие. Задачата за тяхното отглеждане би могла да бъде поета от църквата и нейните представители. През далечното минало предимно върху нея лежеше дългът да просвещава обществата и да сочи житейските им пътища. Специално у нас народът ни само чрез нея можеше да постигне духовното си освобождение от противоречията, родени при сблъскването му с проблемите на историческия му живот. Тя бе освен това и най-пряко застрашена от броженията, които намираха изход в религиозното сектантство.
Ние споменахме вече, че нейните ранни представители не бяха се оказали глухи към гласа на високото си призвание. За жалост техният пример остана скоро без последователи. Наистина и след епохата на Бориса и Симеона се явяваха отделни умове, които вещаеха опасностите и зовяха към опомняне. Един от тях бе известният презвитер Козма. Нахвърлената от него картина за живота и нравите на тогавашното българско духовенство е наситена с тъмни багри. Леност и невежество, бягство от задължения към общество и близки, липса на любов към себеподобния, равнодушие към слаби и обидени в живота, а покрай всичко това угодничество към властници и силни, необикновено разбито чувство на себичност и слабост към житейски удобства – това са преобладаващите черти, с които изстъпват пред нас представителите на българската църква. Тъй много ли се бяха отдалечили те от дълга да служат на Бога и на своя народ?
Към времето, когато богомилската проповед увличаше масите и глъхнеха без отзив изобличителните слова на Козма, у нас бе изгряла славата на Ивана Рилски. Неговата поява не е ли доказателство, че народът, който бе го родил, не бе задушен от крайностите на отрицанието, нито пък затънал в тъпо примирение с недъзите на всекидневния си живот? И почитта, с която българската църква обгради името на рилския подвижник, не е ли свидетелство, че въпреки всичко тя не бе забравила своя християнски и народен дълг?
Иван Рилски безспорно е едно от най-интересните явления на нашата история. В него бе добил своеобразно въплъщение духът на една епоха, препълнена с противоречия и жадно търсеща изход от тях. Наред с пробуденото и намерило израза си в богомилството съмнение във всички ценности на живота и във всички истини на църковното предание, наред и с противоположното увлечение – да се вземат от тогавашния живот всички блага, които той можеше да даде – Иван Рилски се явява идеален изразител на трета насока, която виждаше смисъла на човешко битие и диреше разрешението на всички сложени пред него проблеми само в дълбоката и безусловна вяра. Затова у Ивана Рилски всичко бе съединено във величествена и тиха хармония. Той вярва и никакви съмнения не размъщат неговата душа. И тъй като вярата е дадена в църковните догми, те за него са нещо абсолютно, което не подлежи на никакво разсъждение или проверка. Ако в тях има нещо непонятно за човешкия ум, то е поради неговото несъвършенство. Всъщност сложната и тъмна християнска догматика малко го интересува. Защото – самоук и прост монах – той чрез ума си бе дошел само до азбукето на вярата. До нейните дълбочини бе достигнал той по чисто интуитивен път. Поради това, ако и всецяло проникнат от мирогледа и етиката на християнството, те у него живеят с чертите, общи за всички религии, чиято основа е духовното прераждане на човека. Всичко останало – молитви, обреди или конкретни представи – има за него значение само на средства, форми или символи на богопочитание. И той ги приема като нещо дадено и установено, в чийто смисъл също тъй не може да съществува никакво съмнение.
Всичко това е малко или много известно и заслужено оценено. И не на него искаме да обърнем внимание тук, когато говорим за Ивана Рилски и за духовното направление, чийто най-забележителен изразител бе той в средновековна България. Най-съществено за това направление бе, че то също тъй не включваше в себе си никакви социални мотиви, а поради това бе лишено всецяло и от всякакви национални елементи. Колкото и странно да изглежда, но то – по други пътища и чрез други средства – водеше към същото отношение спрямо живота и света, което се съдържаше и в самото богомилство. В „Завета“ си към своите ученици Иван Рилски между друго се обръща към тях с думите: „Утвърждавайте във вярата своя новопросветен и еднокръвен народ! И наставяйте го да изоставя нелепите езически обичаи и зли нрави, които е запазил и след приемане на светата вяра. Защото той върши това поради грубост и се нуждае от вразумяване.“ На своите ученици, следователно, светецът вменяваше дълга на мисионерството и народното наставничество.
В своя собствен живот обаче следвал ли бе сам той гласа на тоя дълг?
Нека не забравяме, че това бе през епохата на цар Петра. Обществото ни, разядено от вътрешни недъзи и раздрусано от противоречия, губеше все повече устойчивостта си. Тресеше заедно с това и самата ни държава; отдавна тя вече не бе в състояние да брани своите територии, над чиито граници се издигаха неприятели, все по-многобройни и по-сурови. Народът ни, духовно разединен, обезверен и обхванат от вцепенение поради усета за грядущи и много по-страшни беди, напразно чакаше големи свои синове, които да му възвърнат вярата и самоупованието, да го ободрят и да разбудят потенциалните му сили, да ги впрегнат в борба за неговото спасение. В това тежко време, когато невидима ръка с огнени букви пишеше върху потъмнялото българско небе страшното „мани, текел, фарес" и когато зовът или примерът на обикновени и неизвестни труженици не бе достатъчен, за да сложи край на всеобщото вцепенение, живееше и рилският светец. Но скрит низ планинските пущинаци и забравил за човека, който страдаше и търсеше лек за страданията си, той съзерцаваше Бога. Тук, победен от мълвата, бе се запътил да го дири и българският цар Петър, тук трябваше да го търсят и всички тия прости и отрудени синове на нашия народ, които – измъчвани от съмнения или от чувство на духовна слабост – жадуваха за вяра, за лек срещу болките на земния си живот или за успокоение на страховете си пред тъмното народно бъдеще. Но това, което в края на своето пилигримство те можеха да отнесат със себе си, бе само споменът за бегло зърнатата фигура на светия човек или някоя отронена от него дума. Самият цар Петър, тоя кротък и безпомощен човек, върху чиито слаби плещи с всичката си тежина бе легнало едно разглобено царство и когото може би бе довела тук смътната надежда да намери ободрителен съвет и подкрепа, трябваше да се върне назад, без дори да му бъде позволена радостта да види поне отдалече лицето на светеца.
Надарен с Вътрешна сила да победи жизнения инстинкт у самия себе си, Иван Рилски бе използвал тоя свой дар, за да устрои личния си покой; прозрял смисъла на човешкото съществувание в нравственото съвършенство и сближението с Бога, той не намери по-друго средство за постижение на тая цел от това – да се откъсне и отдалечи от себеподобните си, от тия, на които би могъл да служи за пример, упование и поддръжка. В епохата, когато за векове и във всяко отношение се решаваше съдбата на народа ни и той чакаше водачи, за да ги последва в трудното дело за изграждане на ново бъдеще, Иван Рилски се яви да издигне в идеал бягството от живота, стремежа на отделната личност да отдели своята съдба от тая на колективитета. Стремеж, в чиято основа винаги е лежало себичното съзнание, че много по-лесно е човек да постигне собственото си спасение, отколкото да се обрече на подвига за спасението на всички. Така наред с всички тия, които в слепотата си оставяха или даже съдействаха на силите на разрухата да подкопават основите на народностното ни съществувание, наред и с богомилството, което отрече изобщо света, защото не бе в състояние да види изход от недъзите на националната ни действителност, дойде и отшелничеството, което с още по-голяма сила утвърди равнодушието към тая действителност, равнодушие, равносилно с нейното отрицание.
Произлезли от два съвсем противоположни мирогледа, богомилството и православното отшелничество, следователно, се сближаваха в крайните си изводи, стигайки до едно и също отношение към живота и света. Поради това от гледището на задачите, с които нашият народ имаше да се справя, примерът на рилския пустинник имаше същия смисъл, който се съдържаше и в учението на богомилския ересиарх. И единият, и другият отвръщаха умовете от проблемите на реалното строителство, за да ги задържат в областта на религиозното съзерцание и на отрицанието. От това гледище, ако тук различие съществуваше, то бе не толкова в силата или естеството на това отрицание, колкото в логическата му обосновка. В случая трябва да се признае, че светецът оставаше далеко зад еретика. Защото проповедта на еретика съдържаше само логическите изводи от основните принципи на неговото учение: ако то отричаше света, това бе, защото изхождаше от възгледа, че той не може да бъде преустроен. Християнинът, напротив, вярваше и вярва, че светът с цялото си устройство и всички наредби е творение Божие. И само слабостта на човека, податливостта му към внушенията на Злото го отклонява от пътя, начертан от Създателя. Съдействал би, прочее, да се изпълни волята на Бога само тоя, който не би стоял със скръстени ръце пред злините на живота. Дейният алтруизъм и беззаветната служба на доброто произтичат от същността на християнството. Тям то дължеше и тържеството си като световна религия. Тъкмо тая негова същност бе изоставена от отшелничеството, което й противопостави квиетизма, т. е. егоизма на отделната личност, съзерцателната й леност.
В съжденията над нашата история много често е изтъквана решаващата роля на богомилството. Нему се приписва и цялата вина, загдето средновековната ни държава загуби опора в съзнанието на масите и поради това никога не успя да закрепне. Тоя възглед е едностранчив, в него се съдържа само част от истината. Защото ние бяхме не само богомилски народ, но и народ на отшелници. Началото, положено от Ивана Рилски, се разрасна в движение, не по-малко съдбоносно от това, което бе вдъхновявано от учението на поп Богомила. Отшелничеството отне на народа ни и остатъка от силите, на които в борбата си за съществувание той можеше да разчита. През века непосредствено преди окончателната провала на средновековна България страната ни бе препълнена не само с богомили и последователи на всевъзможни други секти, една от друга по-уродливи и крайни; планински пущинаци, гори и пещери гъмжеха и от подивели отшелници. Затова и исихаството, което носеше идеологическата обосновка на отшелничеството, нигде не намери толкова много и тъй ревностни сподвижници както у нас. Накрай земята ни като че ли се оказа дори тясна да побере своите синове бегълци от живота и от задълженията към него, та те трябваше да се разпилеят и по чужди страни. Едничкият отшелник, когото средновековна Сърбия видя у себе си, бе българин, дошел тук, защото в своето собствено отечество не бе намерил място, гдето би могъл да се почувства необезпокояван от никого и в пълна самота.
* * *
Широкото развитие на отшелничеството в средновековна България не бе нещо случайно. Като масово явление бягството от живота, в каквито форми и да се проявява то, е характерно за общества дезориентирани, загубили вяра в себе си, с изхабена жизнена енергия. В такова състояние изпадна българското общество след първата четвърт на X в., а повторно се озова то в него наскоро след създаването на второто ни царство, едва няколко години след смъртта на Иван Асеня II. Нашият исторически живот се движеше като че ли в някакъв омагьосан кръг. Народните ни сили се изтощаваха в страшни напъни, принасяха се тежки жертви за народност и държава, за да се окаже накрай, че Всичко е било съвсем напразно. Поради това че бе изместено от естествените си пътища, развитието ни не само че не постигаше нещо действително ценно и здраво, но всеки период от него свършваше с кризи и поврати, при които се виждахме отхвърлени далеко зад пределите, от които почвахме. Не е чудно поради това, че народната ни душа се превърна в почва, тъй открита за пристъпите на отчаянието, и че това отчаяние, освен в религиозно-философското отрицание, намери израз и в напълно пасивното отношение към света.
Също както и богомилството, значи, отшелничеството бе не първопричина, а последица от недъгавостта на нашия живот. В историята обаче, както и навсякъде, съществува непрекъсната връзка между нещата. И това, което само е плод от действието на дадени условия, от своя страна се превръща в изходна точка на нова редица явления, които действат в същата посока. Тъй бе и в дадения случай. Предизвикано само от духовната безпътица на старото ни общество, отшелничеството – с увлеченията, които създаваше – още повече задълбочаваше кризата в него.
Погледнато тъй, самият Иван Рилски, родоначалникът на анахоретите у нас, бе всъщност и първата видна жертва на настроението, което ги създаваше. Исторически той и неговото дело могат да бъдат обяснени, а в известен смисъл – да получат и своето оправдание. Защото във всяко общество може да е твърде голям броят на контемплативните натури, у които липсува воля да въздействат непосредствено над околната си среда или които съзнават, че не им достигат сили да се борят с тъмните й страни. Те не са виновни, че природата ги е създала именно такива. Но дори и у общества наглед безнадеждно болни, не по-незначително може да бъде числото и на тия, които са готови на всичко заради спасението им, стига вярата в това спасение да бъде запалена у тях и да им бъдат посочени пътищата, по които то може да бъде постигнато. В бягство от живота търсят убежище не само съзерцателите и не само тия, у които чувството за себичност е потиснало съзнанието за дълга към обществеността. Имало е и ще има отшелници, разкъсвани от пориви за творческа дейност, а способни да вземат и от живота много от неговите блага. Отказът от всичко това за тях е страдание и тежък подвиг. И ако те стигат до решението да се обрекат на него, то е само защото не са съзрели смисъла или възможностите за друг, по-радостен и по-плодоносен.
Поради всичко това, колкото обективните условия в нашия живот да му благоприятствуваха, примерът на рилския пустиножител не би намерил тъй много последователи, ако не бе получил авторитетна санкция на друг фактор – българската църква.
Дългът да бъдат носители на идеали в живота на народите е лежал винаги и преди всичко върху тия, на които е поверено тяхното ръководство. От способността на водачите да разберат нуждите на своето време и съобразно с това да открият най-верните средства и най-пригодните пътища за тяхното задоволяване е зависело и историческото бъдеще на всяка народностна или политическа общност. В миналото – ние вече споменахме това – привилегията и тежката отговорност да бъдат такива водачи лежеше главно върху представителите на църквата. Особено у нас, гдето тя бе извикана на живот като институт за държавно и народностно самосъхранение. На това свое високо призвание – и когато твърдим това, ние имаме пред очи общото и цялото, а не отделните и твърде редки изключения, – на това свое призвание българската народна църква измени не само защото твърде рано изостави традициите на апостолата, осветени от нейните създатели. Еднакво неспособна да се впрегне в дейна служба на своя народ и да зове към пробуда неговите творчески сили, тя подири оправдание на своята леност и облече отшелничеството в сиянието на върховна светост. За това, подслонявайки у себе си ревниво спомените за всеки по-виден анахорет у нас, тя особено скъпо съхрани паметта и на първия измежду тях – на рилския отшелник. Не бе достатъчно, че тя го провъзгласи за най-големия светец, откърмен от нашата земя. Той, пустинникът, бе утвърден от нея и като закрилник на българския народ. Тъй отшелничеството и отрицанието на живота – явление, срещу което в името на своите жизнени интереси всеки народ би трябвало да се обяви – бе издигнато като идеал на една народностна общност, която искаше да живее и следователно трябваше да се бори с живота. И издигнато от тия, чиято първа длъжност бе да поддържат жизнените начала в тая общност, съзнанието й за това, че тя не може да се обрече на самоунищожение.
Поставен в крайно неблагоприятни и тежки условия за съществуване, народът ни, повече от всеки друг народ, се нуждаеше от апостоли и от водачи – ясновидци и творци. Неговото нещастие се състоеше в това, че той винаги се виждаше воден от слепи подражатели на чуждото или от отшелници и гении на отрицанието.
Духът на това отрицание тежи върху нас и днес. Между другото и защото – изправени пред задачите на едно сурово настояще и принудени да се обръщаме към миналото, за да черпим от него упование и нравствена сила срещу изпитанията, които ни чакат – ние мъчно можем да съзрем зад себе си образите, които са ни нужни. Те са затулени там от сенките на други, които само наивността или недоразумението са могли да превърнат във велики народни наставници и водачи. Нали за това денят на един от тях – рилският отшелник – бе избран за прослава на всички тия, които имат безспорното право да бъдат считани за наши будители?
Философски преглед, 4, 1934, № 2.
