Драскулки – Есеистика

И не е тъй само в града на хризантемите, а навсякъде у нас в подобни случаи. Всички сме страшно сериозни, неспособни да освободим поне за миг съзнанието си от неговото делнично съдържание – да се отдадем на въодушевление.

Погледнете на влюбените в България – на ония млади хора, обхванати от най-святото чувство под слънцето, на които е слънце в душите – колко са скучни те! Скучни както никъде другаде! Основна черта на нашите влюбени е да крият влюбеността си, да не я издават пред околните, да се държат тъй, като че ли любовта е престъпление. Разбира се, това държание има своите корени в едно особено провинциално възпитание, завещано от дядо и баба, за което любовта е нещо като неизбежно зло, а нейното старателно криене – признак на голямо целомъдрие, но то се дължи във висока степен и на неспособността на днешния българин за въодушевление. Един чужденец, който живее отдавна в България, ми каза веднъж: „Сякаш сте страна без влюбени.“

В тая „страна без влюбени“ браковете се сключват – повече отколкото другаде – по чисто практически съображения: не като лудост на сърцето, а като акт на хладна пресметливост. Особено пресметлива е жената. Тия хубави момичета в градовете, с начервени устни и тъмни сенки под очите, от погледа на които гори несдържана страст, са всъщност много сдържани същества.

Макар охотно да флиртуват, а някои дори да водят лекомислен живот, те мъчно се влюбват – не са способни на безогледна, самоотвержена обич. Всяко от тях мечтае за богат мъж и намери ли го, обръща най-безцеремонно гръб на тогова, комуто се е клело до вчера във „вярност до гроб“. Първият поглед, който хвърля в разгърнатия вестник, се спира на обявите за годежи и венчавки, защото цялото му същество е обсебено от желанието за встъпване в брак. Някога това мило създание се увличаше най-лесно по офицерите, но не толкоз поради тяхната мъжествена външност, колкото поради тяхното положение – защото офицерите бяха поставени по-добре в материално отношение; обаче тутакси след войните те изгубиха много от своята притегателна сила, защото като всички чиновници получаваха и те по-малки заплати. „Офицерите вече не са на мода.“ Стана на мода търговецът, а сега не е на мода и той, понеже поради стопанската криза не представя предишния обект за изгоден брак.

Навсякъде в Европа военните авиатори са едни от най-интересните мъже за жените. Прави ги интересни тяхната пълна с опасности професия, която изисква много мъжество – тъкмо онова качество, което е привличало открай време най-силно жената. Някога, през първите години след войната, и у нас военните авиатори бяха едни от най-интересните мъже за жените, макар да получаваха и те, както офицерите изобщо, малки заплати; тутакси след като се изжениха, престанаха да занимават въображението на хубавите момичета с начервени устни и тъмни сенки под очите. „Орлите от Божурище“, както ги наричаха, изгубиха своето обаяние, защото не бяха повече обект за встъпване в брак. А не ви ли е правило впечатление, че нашите актьори са женени почти всички за актриси? Хубавите момичета ръкопляскат охотно на хубавите актьори, привлича ги романтиката в техния живот, преживяват увлечения по чадата на Мелпомена, но избягват да свързват живота си с тях, защото брак с актьор е неизгоден по много причини. Само един наш актьор беше женен за богата жена – и тя не беше българка. А на запад има толкоз много актьори, женени за богати жени – за жени без хладната пресметливост на днешната българка.

Тази хладна пресметливост при встъпването в брак е черта характерна – макар и далеч не в такава висока степен – и за момичето от селото. И за него нивите, воловете и овцете на избраника са важно съображение при извършването на брачната стъпка.

Да се женят не по влечение, а по чисто практически подбуди, могат само хора, лишени от дълбочина на емоционалния живот. И каквито сме в най-значителния акт, който извършва човек в живота си – встъпването в брак, – такива сме и във всекидневния си живот. Дружбите си сключваме със същата хладна пресметливост, с която се женим. Сърдечност в приятелските отношения, непочиваща върху никаква заинтересованост, може да се наблюдава – и в градове, и в села – току-речи само при младите хора. Възрастните другаруват с тогова или оногова не защото ги движат приятелски чувства, а защото този или онзи им е потребен или може да им потрябва. Поддържат се другарски връзки с престорена любезност, без в сърцата да има помен от обич, а често дори и със сърца, преизпълнени с омраза. Най-често „приятелите“ у нас са „политически“, а този атрибут е сам по себе си достатъчно указание за неискреността на приятелството, като се има предвид колко зловонно е, поне през последните десетилетия, всичко „политическо“ у нас. И наистина „политическите приятели“, след като са се събирали години наред на прасенце печено или пуйка с кисело зеле, след като са си пращали на именни дни дамаджани с вино, луканки и пастърми или след като са били любезни един към друг и без тия веществени прояви на „политическо приятелство“, в един хубав ден, обикновено при установяване на изборни листи, се скарват люто, за да дадат доказателство, че всъщност приятелството им е било не „политическо“, а „политично“, в онова по-друго значение на тази дума като синоним на „тънко“ и „хитро“. Много сме политични в приятелството си! „Другарувах“, каже, „цяла година и с двамата и що политика съм им правил, докато ми станат поръчители.“

Нека не ми се възразява, че казаното дотук за любовта, брака и приятелството може да се отнесе и до други народи. То се знае, че може, но има и народи, до които не може – поне не в такава висока степен, както до нашия.

Доколко сме обеднели в емоционалния си живот, доколко сме неспособни за въодушевление, се вижда и от обстоятелството, че култът на личността ни е напълно чужд. През своето самостоятелно съществуване от Освобождението насам българинът не възвеличи нито една политическа личност до степента на всенародна почит, нещо повече: изби със сурова свирепост най-видните си политически дейци. Със същата свирепост избиха и македонците редица водачи на своето освободително движение. През трите войни, Сръбско-българска, Балканска и Световна, не един и двама офицери и войници проявиха нечувано юначество, но всички те останаха безименни, макар имената им да се знаят. За кого от тях се пеят песни? Забравихме ги, като че ли не са били – като че ли не е имало Чаталджа и Одрин, Черна и Беласица и още много други вихрушки на смъртта – и светли чела, които са ги посрещали с безстрашие.

2

Емоционалното обедняване на българина е по-голямо в градовете, отколкото в селата – по-голямо в София, отколкото в другите ни градове. Тъкмо в столицата ни, която е издигната на най-висок културен уровен, животът на българина е най-беден откъм емоционални прояви. Преди всичко тук отношенията между хората са лишени в много по-висока степен от близост, отколкото гдето и да било другаде в България. Дори млади хора, другарували неразделно в родното си градче, споделяли години подред и радости, и скърби, тук неусетно се отчуждават, а завържат ли нови дружби, те нямат сърдечността на ония в провинцията. В София младежът, дошъл да следва в университета, изгубва в някакви четири години много от способността си да бъде близък другар и затова, когато се завърне в селото или града, отгдето е дошъл, забелязва с известно учудване, че връстниците му продължават да водят все същия другарски живот, който е водил и той по-рано. В столицата ни хората живеят, изобщо взето, чужди един на друг; дори когато се смятат за близки приятели, в отношенията им липсва нерв.

Едно от най-ценните качества на българина, неговото гостоприемство, е в София рядка добродетел: гостът, който идва в дома на софиянеца между 12 и 2 часа, бива поканвай обикновено в приемната, за да почака, докато се свърши обядът в кухнята, а не, както е обикновено в провинцията – на трапезата. Богати хора, които могат да се отсрамят пред госта, пълнят вестниците с обяви, че няма да приемат за именния си ден, и после бягат с автомобилите си в Чамкория, за да не би, въпреки обявите, някой да ги посети; приемат ли обаче – правят го от „кумова срама“ или за да поддържат връзките си с хора, които могат да им бъдат полезни. А не е тъй в провинцията – там приемат обикновено защото им е драго да имат гости.

И в провинцията златната мъдрост на дедите ни, че съседът бил по-близък и от роднина, често се забравя, но в София добросъседски отношения почти не съществуват. А обитателите на разните кооперативни и съпритежателски домове се гледат като обидени по стълбите, поздрав не си разменят и достатъчен е един малък повод, за да се скарат. (Поради лошите отношения на хората в тия домове мнозина продават апартаментите си.) Никъде в България хората не живеят тъй настръхнали един срещу друг както в София.

Софиянецът живее и по-невесело, отколкото българинът в провинцията. Момичетата тук не пеят, освен ако някой не им е пуснал бръмбара в главата, че от тях „може да излезе хористка или дори оперна певица“; по улиците рядко ще срещнете усмихнато лице, рядко ще чуете някой да се смее, а таблата – тая толкоз българска игра, се играе без ония весели закачки, които я съпровождат в провинцията.

Не подлежи на никакво съмнение, че в София българинът е много по-беден в емоционалния си живот, отколкото гдето и да било другаде в България. Дори в големите европейски градове, да речем в немските, емоционалното обедняване не е тъй очебиещо. Там хората имат по-малък кръг от познати, но в тоя по-малък кръг от познати дружбата и гостоприемството са по-сърдечни. На Коледа и последният бедняк ще направи на приятеля си някой малък подарък, а що се отнася до песните и веселието – за тях можете да имате представа, ако сте били например през Oktoberfest в Мюнхен: пеят и се веселят дори и хора бедни, на които не им е до песни и веселие.

Софиянецът възприе още през първите години след Освобождението западния обичай да си прави „коледно дърво“, но не и останалото, което съпровожда този обичай – правенето на подаръци. Toвa вече струва повече пари, а да харчи повече пари за чужди хора, той не ще – дори и когато е много богат. В своята отчужденост към хората софиянецът не е готов да похарчи нито лев за другиго, макар за себе си да не скъпи твърде парата: касае ли се за хората, той е по габровец и от най-стиснатия габровец. А съществуват ли в София Stammtische, разпространени на запад и в други страни, не само в Германия? И този обичай, свидетелстващ за стремеж към поддържане на приятелските връзки, не е усвоен в София, макар да има толкоз много софиянци, живели или пътували в чужбина, на които да е добре известен, и макар в един-два ресторанта вече доста отдавна е даден примерът за него.

Защо провинциалистът, след като дойде да живее в столицата, в тоя град от преселници, става друг? В провинцията с право се казва, че в София животът променял хората, но нека добавим: това, което ги променя, не са само по-тежките условия на съществуване, защото точно такива условия, дори много по-тежки има и другаде в България и при все това там хората не са като софиянци. Променя ги главно по-европеизираният живот в София, оня дух на груб практицизъм, който завладява все повече западните народи (за да дава основание на мислители като Освалд Шпенглер да твърдят, че културата на Запада залязва) и който прониква и у нас, особено в столицата, гдето извършва опустошения в душите, много по-големи, отколкото в душите на западните народи. В София съзнанието на българина бива обсебено в много по-висока степен от стремежа към материални блага, отколкото гдето и да било в провинцията, и в това обсебване то обеднява бързо в емоционално отношение.

Софиянецът от провинцията е чужд на живота в София. Нищо, че той свиква лесно с него и не желае да се върне отново в провинцията. Той е израснал в една друга действителност, оформил се е в нея като интелектуално и емоционално същество и това обстоятелство му пречи да се приобщи напълно към столичната действителност. Тъкмо тази отчужденост спомага немалко за неговото емоционално обедняване. Свикнал да встъпва в душевни реакции с действителността, в която е отраснал, много от формите на новата действителност в столицата не се отекват в емоционалното му същество – пред тях неговата селска или полуградска душа остава безучастна, за да се атрофира постепенно поради липса на импулси за движение.

Но и в провинцията хората са изгубили също много от предишната сърдечност в дружбата, от предишното гостоприемство, от предишната веселост и живеят емоционален живот, по-беден от тоя на дедите ни. И по отношение на тях обаче важи обяснението, което дадохме във връзка с хората в столицата, защото и в провинцията условията за съществуване са станали по-тежки – защото и там животът е значително европеизиран и обсебен от духа на грубия западен практицизъм – защото и там на действителността се налагат постоянно нови форми, с които емоционалното същество на селянина или полугражданина не е организирано на млади години.

Това емоционално обедняване вследствие на европеизирането се наблюдава и в литературата ни. Ще се спрем само на литературата ни в двете десетилетия преди Балканската война, защото европеизирането й става едва тогава по-осезателно. Тъкмо през времето на изтънчения естетизъм, когато съгласно заветите на френския символизъм като главна задача на поетичното творчество се смяташе внушението на чувства и настроения от „по-висок разред“, за които няма думи в езика и които могат да бъдат загатнати само чрез символи, нашата лирика и белетристика са доста бедни в емоционално отношение. Като изключим П.К.Яворов, Т.Траянов и Д.Дебелянов, такива чувства и настроения „от по-висок разред“ липсват в поезията на нашия символизъм. Вместо тях обаче имаме друго – лъжа! Докато писателите от поколението на Иван Вазов пишат за онова, което действително ги боли, писателитe oт времето на изтънчения естетизъм плачат над въображаеми мъртъвци. В желанието си да бъдат истински символисти като техните учители във Франция, Германия и Русия, те се настройват изкуствено според изискванията на символизма. Това жалко подражателство опропасти няколко наистина даровити писатели, защото емоционален живот не се създава изкуствено – защото изкуствените настроения лишиха душите им от възможността и за естествените, на които бяха способни. Литературността е най-големият недостатък на литературата ни от онова време.

Театралното ни изкуство през въпросните две десетилетия е също бедно в емоционално отношение, и то пак поради непреодолимото желание на актьори и ръководни фактори театърът ни да бъде непременно един европейски театър par excellence. Имахме наистина няколко даровити и културни актьори като Сава Огнянов и други, които можеха да бъдат служители на тази воля за европеизиране, но с една, две и три лястовици пролет не идва. Повечето от актьорите ни нямаха нужното дарование, а още по-малко нужната култура – удариха го прочее на подражателство: на мъртва игра, която не иде от сърцето, а от някой образец – на мъртва игра, в която няма творчество, а имитиране – на мъртва игра, която убива способността за собствено вживяване в ролята. Да се изпълнява една роля тъй, както я изпълнява някой чужд актьор, е явление твърде обикновено в нашия театрален живот, за да не говорим за имитирането на чужди постановки от страна на режисьорите ни, понеже те не са българи и не ни интересуват в случая.

3

Психологията на днешния българин е във висока степен психологията на човек от едно преходно време, когато животът му преминава бързо от едни към други форми. В нея има много разместени неща. Поради бързото ни откъсване от селския и полуградския живот, поради бързото ни приобщаване с културата на западна Европа, ние се завъртяхме на сто и осемдесет градуса около собствената си ос и се дезориентирахме.

До каква степен сме дезориентирани, се вижда например от тoвa, че счетохме за нужно да имаме един от най-модерните и скъпи театри в Европа, преди да имаме канализация в Пловдив – да се славим с една от най-луксозните университетски аули в света, от която и Ерио остана смаян, а физико-математическият ни факултет да се помещава в здание, от което те е срам пред чужденците – да строим затвори, по-хигиенични от санаториуми, а да държим селските и по-голяма част от градските деца в училища, по-вонливи и от обори. Макар личният ни и обществен живот да е обсебен от дух на практицизъм, всъщност сме много непрактични: склонни сме да задоволяваме по-напред отложните нужди, оставяйки на втори ред неотложните.

До каква степен сме дезориентирани, се вижда по-нататък и от политиката ни. Закърмени с оня дух на свобода, който бушува в хайдушките ни песни, за да изригне с вулканическа сила във величавото Априлско въстание, а после в двете въстания на македонци и тракийци, ние прогонихме през Балканската война с неудържим устрем към победа много по-силния вековен враг – веднага след това обаче станахме жертва на своята склонност към дезориентиране: въобразихме си, че можем да извършим наведнъж, а не на етапи, обединението на българското племе. Даваха ни много, но искахме всичко и затова не получихме нищо. Голяма лъжа е, когато се твърди, че българинът обладавал практичен дух. Това ли е практичност: да вярваш, че след като си воювал месеци подред, а твоите съюзници са почивали зад гърба ти, ще можеш да ги биеш всички вкупом, вярвайки освен това, че турци и румъни ще стоят със скръстени ръце? Та това е нещо повече от непрактичност – това е формено оглупяване. Макар личният ни и обществен живот да е обсебен от дух на практицизъм, всъщност сме много непрактични: изтървахме през 1913 г. преценката за себе си, изгубихме погледа за действителността, поставихме си задача не по силите, лежаща извън възможностите на момента, за да се дезориентираме през 1915 г. още повече! Обединението на българското племе е сложна политическа задача от европейски мащаб и това нашите политици съзнаваха добре, но в опитванията си да се приобщят с нея се бяха дезориентирали още преди Балканската война – дваж повече се дезориентираха, когато се заловиха с разрешението й. Политиците ни направиха каквото можеха – защото за повече не бяха годни. Нека Господ прости греховете им – народът няма да им прости никога.

Много от грешките ни и в личен, и в обществен живот носят белега на дезориентираност, а дезориентирани сме, защото не сме още напълно европейци. В отличие от българина, в отличие от други народи като нашия, европеецът не е само обхванат от дух на практицизъм, но е и истински практичен: с усет за действителната нужда, с преценка за себе си и възможното в момента, с поглед за действителността.

Дезориентирани сме и в домогванията си до една по-висока духовна култура. И тук европеизирането ни, все едно дали въздействията идат направо от запад или по обиколния път през Русия, е съпроводено от същото губене на усета за действителната нужда, на преценката за себе си. Ще хвърлим пак поглед върху литературния ни и театрален живот през двете десетилетия преди Балканската война.

С растящото влияние на западните литератури през тия две десетилетия българският писател се посвещава все повече на задачи, каквито преследват писателите от запад, но по тоя път на развитие забравя духовния уровен на своите читатели. Изтънченият естетизъм на едно творчество, което страни съзнателно от живата действителност и си поставя чисто художествени задачи, беше едно голямо недоразумение вследствие на изтърван усет за действителната нужда. Защото: за кого беше предназначено това чисто изкуство (l'art pour l'art) – за кого пишеше българският писател? Очевидно за себе си, понеже читатели за такова едно изкуство още нямахме. Българският читател имаше нужда от друго изкуство – което се поставя в служба не само на художествени задачи, но и на живота. Той искаше да намери в поезията на писателя болките и радостите на българина в личния му и обществен живот. От тях обаче писателят странеше съзнателно, защото искаше да бъде верен на литературни течения в чужбина, които проповядваха бягство от „нелепата реалност“ – и повтаряше до прегракване, че душата му била „пустиня, изгубена в надзвездни висоти“. Така писателят се отчужди от читателя, поради което и читателят се отчужди от него. Читателят чувстваше комичността на положението: че му поднасят в дар фрак или смокинг тогава, когато има нужда от едно обикновено палто, за да не мръзне. Ето защо подигравателното отношение на читателската публика към символистите ни, наричани тогава „декаденти“, беше напълно заслужено.

Безспорно времето на изтънчения естетизъм, което продължи и през войните, като се отекна дори и в първите години след тях, изигра известна положителна роля, защото тласна напред развитието на поетичния ни език и метриката; безспорно то не е без значителни художествени постижения, защото брои в редовете на своите представители един П.К. Яворов, Т. Траянов и Д. Дебелянов, но все пак то е време на мъртва поезия, време, което отчужди българския читател от литературата ни, дори го постави в опозиционно отношение към нея. (А нека не се забравя, че и без това читателят ни не четеше много.)

А мъртва е поезията ни през тoвa време не само що се отнася до лириката ни, но и до белетристиката ни. Макар в по-ниска степен и белетристът робува на желанието да бъде европеец в творчеството си – и той се стреми да бъде като своите „събратя в чужбина“ и си поставя задачи, изпълнението на които не иде да задоволи една действителна нужда. „Оглъбената проблематика“ на тогавашната ни, а в още по-висока степен на драматичните ни опитвания, е, общо взето, откъсната от нашия живот – не отговаря на въпросите, които вълнуват тогавашния българин. Това е проблематиката на западните народи или Русия. И както изтънченият естетизъм на нашите символисти не беше по ръста на тяхната естетическа култура, тъй и проблематиката на нашите белетристи не беше по ръста на обикновените им умове. Затова мъдруванията на героите едва ли не във всички тогавашни разкази и драми са обикновени плиткоумия – истини от рода на: конят яде овес, рапицата е маслодайно растение или дори: водата е мокра. И в единия, и в другия случай: и при слугуването на изтънчения естетизъм, и при слугуването на „оглъбената проблематика“, писателят беше жертва все на своето дезориентиране – на неспособността си да прецени кое е по силите му.

Поставил себе си пред „дълбоки проблеми“, но дори безсилен да приложи въз родна почва готовите разрешения, дадени вече от чужди писатели, западни или руски, белетристът напуща неусетно, а понякога и съзнателно българската действителност, поради което в неговите разкази, в неговите романи се срещат елементи, характерни за живота на други народи и познати нему от книгите. Най-често тия елементи ни сочат към Русия – какъвто е случаят особено при Г.П.Стаматов.

Далеч от увлечението по „оглъбена проблематика“, чужди на това излитане в западната или руската действителност останаха само малцина от белетристите ни и между тях трябва да бъдат споменати непременно Елин Пелин и Йордан Йовков.

Губене на усета за действителната нужда и на преценката за себе си се наблюдава u в театралното ни изкуство, което още преди откриването на Народния театър правеше опити за едно по-голямо европеизиране чрез подхвърляне на влияния, идещи направо от запад или минали през Русия.

Задачите на един театър като нашия са по-особени. Преди всичко той трябва да работи за създаване на театрална публика, каквато за съжаление нямаме и досега. Трябва да разработи у своите посетители поглед за театъра: да разбират и чувстват, че на сцената имаме превъплъщаване на поетическата действителност в една друга действителност, наречена театрална. Вместо това обаче правеше се дълги години тъкмо обратното: поставяха се пиеси, които по своето естество са повече „драми за четене“ и по тази причина мъчно могат да бъдат превъплътени от поетическа в театрална действителност, освен от актьори с голямо дарование и голяма театрална култура. Все в разрез със създаването на поглед за театъра се правеше култ от тъй наречената „естествена игра“ на актьора, която догонва действителността на живота. Слугуваше се с една реч на натуралистичната посока в театралното изкуство, защото тъкмо тя беше тогава на мода в Западна Европа и Русия, проведена от „Theatre libre“ на Андре Антоан в Париж, от „Freie Bühne“ на Ото Браам в Берлин и художествения театър на Станиславски в Москва. Разбира се, тази посока не отговаряше на действителната нужда у нас, като се има предвид уровенът на посетителите, нуждата от поглед за театъра – не беше и по силите на актьорите ни, защото нямаха необходимото дарование, необходимата театрална култура, за да могат да превъплътят в театрална действителност дори поетическата действителност на една „драма за четене“, за да не се превръща – освен това – „естествената им игра“ в грубо имитиране на всекидневната действителност на живота. Но макар и да не беше по силите им, актьорите я следваха упорито, защото в стремежа си към европеизиране бяха, като писателите ни, дезориентирани – с изтървана преценка за себе си.

Друга от задачите на нашия театър е да бъде създател на един образцов български език, главно що се отнася до неговото произношение. Тая своя задача той не е постигнал и досега, както е постигната тя отдавна, например от немския театър (Bühnendeutsch). И как ще я постигне, когато дълги години се правеше култ от т. нар. „естествена игра“, при която сцената се превръща в кафене или улица, гдето всеки говори, както се е учил от баба си? Как ще я постигне, когато малцината, разбрали, че на сцената не може да се говори както в кафенето или на улицата, нямаха нужната езикова култура, за да схванат, че дикцията на един френски, немски или руски актьор не може да бъде дикцията и на един български актьор – защото българският език си има собствени звукови закони, които изключват например припевните подвиквания на един Матей Икономов и неговите рошави последователи? Как ще я постигне, когато и досега за режисьори се назначават чужденци, които, колкото и да са даровити, колкото и да са подготвени за своята работа, не могат да бъдат учители по най-важното за актьора: сценичното слово – по простата причина, че сценичното слово на български не може да бъде това, което е на френски, немски или руски, и че на него актьорът може да бъде учен само от режисьор, учил български език в скута на майка си?

Но нашият театър има и една трета задача – да спомага за създаването на българска драма, защото стара истина е, че драмата на един народ се създава чрез сцената. И за постигането на тази задача обаче не се прави и до днес почти нищо – поставят се твърде малко български пиеси, дори се твърдеше преди няколко години, че било по-добре да не се играят български драми, отколкото да доказваме на сцената, че нямаме драма.

Що се отнася до последните две задачи на нашия театър, предоставям на читателя да си даде сам сметка нямаме ли и тук дезориентиране, губене на усета за действителната нужда, изтърваване на преценката за себе си – като съпътствани явления в стремежа към европеизиране на театралното ни изкуство.

4

Психологията на днешния българин се определя във висока степен от стила на неговия живот. Какъв е този стил? Това е стилът на живота в страна, която се намира под непрекъснатото влияние на толкоз близките до нея културни страни в Европа, в страна, която е обхваната от стихийната воля да догони тяхното развитие, в страна, която се приобщава бързо с културните нужди на тия страни – но едновременно в страна, която е бедна, с ограничени възможности за стопанско развитие и затова безсилна да задоволи тия нужди. Всичко иска да има българинът, което имат хората в културните страни на Европа: и дреха като за пред хората, и електрическо осветление, и радио, и какво ли не, но парите му са малко и оттам тази свирепа борба на всеки против всички за печелене на пари, оттам и това загрубяване на душите. И понеже европеизирането на нашата бедна страна ще продължава да бъде все тъй трудно, затова борбата на всеки против всички, загрубяването на душите ще продължава още дълго време. Българинът ще бъде такъв и утре, какъвто е и днес – дотогава, докогато е жива волята му за културен възход, но продължава да бъде толкоз беден.

Ала от всичко това не следва ни най-малко, че трябва да стоим със скръстени ръце – че не трябва да противодействаме чрез средства, които, макар и да не са в състояние да изместят българина по-чувствително от чисто практическата посока на живота му, все пак могат да го предвардят от пълно загрубяване.

Срещу злото би трябвало да се бори най-вече училището, но тази своя задача то дори не съзнава, пък дори и да я осъзнае един ден, такова, каквото е то днес, не би могло да я изпълни, защото е повече един образователен, отколкото възпитателен институт. Toвa важи особено за гимназиите ни. В тях младежта не получава почти никакво възпитание, защото главната им задача е да натъпчат главите на младите хора, които ги посещават, със знание. Може би те успяват да ги сродят с някоя и друга добродетел от нравствено и гражданско естество, но за емоционалното им възпитание не полагат никакви грижи. С малки изключения младежите, които свършват у нас гимназия, не могат да бъдат упрекнати, че малко знаят, но те не живеят по-дълбок емоционален живот и затова са чужди и на поезия, и на музика, и на живопис. Дори и когато пишат стихове, свирят на някой инструмент или рисуват, тия млади хора са далеч от едно съкровено отношение към изкуството: увличат ги чисто външни ефекти, защото са любители на изкуството, станали такива от модно увлечение – защото са хора с беден емоционален живот.

Българското училище, каквото е то днес, каквото е било в миналото, не само че не създава хора с изтънчени, отзивчиви души, но спомага за тяхното по-голямо загрубяване чрез едностранчивото развитие на младежа в чисто интелектуална посока. За себе си поне мога да кажа, че като емоционално същество не дължа нищо на своите учители. Спомням си, че те ме учеха с променливо усърдие на алгебра, геометрия, физика, химия, естествознание и други науки, но не си спомням някой от тях да е употребил и най-малкото усилие, за да събуди някаква струна в душата ми. Те идваха строги и важни в клас, кой с очила, кой без очила, преподаваха, изпитваха и бяха доволни, когато успяваха да прескладират знанията си от своите глави в нашите, но сигурно не им е минавало дори през ум, че тия вгаменарени гражданчета, израснали по сокаците на Пловдив, между хамалите и симидчиите, се нуждаят от нещо друго. Тяхната възпитателска роля се изчерпваше току-речи само с това, че ни биеха, когато се псувахме помежду си, или ни мъмреха, когато бършехме носовете си о ръкава, но те не се стараеха да измъкнат душите ни от полуживотинското състояние, в което се намираха – да ни направят способни за най-обикновени душевни трепети. Дори учителите ни по литература, тъкмо по оня учебен предмет, който крие в себе си най-широки възможности за импулсиране на емоционалното развитие, преподаваха без никакво намерение да ни възпитават в душевна изтънченост и отзивчивост. Наистина, в клас се четяха откъслеци из христоматията: разкази, стихотворения и отделни сцени от драми, но не за да се отекнат в душите ни със своето съдържание, не за да ни събудят от нашия емоционален сън, не за да ни приучат на въодушевление от красивото и благородното, а само за да ни служат като основа за сухи формални разбори, в които участва единствен интелектът. Кълвяхме дати, дефиниции на литературни родове, зубрехме биографии на писатели и съдържания на литературни произведения, все неща, изветрели отдавна от главите ни, и това кълване, това зубрене се наричаше изучаване на литературата. Изглежда, че никому от нашите преподаватели не беше известна толкоз старата и толкоз простата истина, че литературата, преди да се изучава, трябва да се преживява, защото най-същественото в една литературна творба е нейното емоционално съдържание.

Но училището ни би трябвало да насочи своите усилия и към друга задача – да възпитава младежа в устойчивост на усета за действителната нужда, в устойчивост на преценката за себе си, в устойчивост на погледа за действителността, за да не си задава цели, непосилни или лежащи извън възможностите на момента, иначе казано – за да не се дезориентира! Наистина, и тази задача не може да бъде постигната напълно, защото и дезориентирането, както загрубяването на душите има своите дълбоки причини в особения културноисторически стадий, който преживява племето ни, а тези причини не могат да бъдат премахнати, нито ще изчезнат от само себе си, но от това не следва ни най-малко, че трябва да стоим със скръстени ръце. Училището е преди всичко възпитателен и после образователен институт, а да възпитаваш, ще рече да се бориш срещу едно създадено – или създаващо се състояние във вътрешната стаичка на младежа, за да въдвориш, ако не напълно, то поне отчасти, желания ред в нея. Не посветим ли се на тази възпитателна задача, особено в гимназията, европеизирането ни, този бърз преход на живота от едни към други форми, който ще продължава още дълго време, ще засиля все повече склонността на интелигенцията ни към дезориентиране. А нека не се забравя, че последствията от нейното дезориентиране носи не само тя, но и народът – и то главно той.

Възпитанието в устойчивост: на усета за действителната нужда, на преценката за себе си, на погледа за действителността, се явява особено наложително с оглед на политическия ни живот – за да се преодолее, ако не напълно, то поне отчасти, готовността ни да прегръщаме политически идеали, които не отговарят на никаква действителна нужда на българския народ, постигането на които не е по силите ни, сега или в бъдеще, или са изобщо непостижими за човечеството. Иначе лековерното отнасяне към крайните политически учения ще продължава, за да чертае едно бъдеще, бременно от неизвестности и изненади.

Крайно време е нашето училище да се отдаде в служба на разгледаните тук две възпитателни задачи – да развие противодействащи сили срещу загрубяването на душите и дезориентирането на умовете.

5

През епохата на турското робство и по-рано българинът е имал някои от недостатъците на днешния българин, но е бил човек с по-дълбок емоционален живот. Едно пеещо полуезическо същество, той живее с религията на дъбравите и в песните му пее самата природа, защото самият той е един къс природа, недокосната от упадъчни културни влияния. Посветил живота си на черните угари, той се чувства като жених на земята и на песните му пригласят планинските ручеи и полските чучулиги. И как е любил, как е встъпвал в брак, как е другарувал – за всичко това ни свидетелстват песните, които ни е оставил. Не му е чужд и култът на личността, както не е чужд на тоя култ никой народ, живеещ повишен емоционален живот, способен за въодушевление. За Крали Марко твори митове, а пред страшните хайдути, единствени негови закрилници в непосилното робство, изпитва чувство на преклонение.

Но идват времена, когато българинът cтaвa друг и съзерцателният човек на кавала, живеещ повишен емоционален живот, потънал в своите митични сънища, става разсъдъчен и деен. В разсъдъчния и дейния човек, изпитал по-сложни културни влияния, идещи от запад, носещи едно ново отношение към действителността, умира постепенно някогашният българин като полуезическо същество, като къс природа, като жених на земята. Сега той вече не венчава своите хубави дъщери за слънцето – и така започва залезът на народната песен. Създаденото, разбира се, продължава да се пее, но това е гласът на един друг човек, комуто не пригласят планинските ручеи и полските чучулиги – глас, в който се не вслушват вили и самовили...

Безспорно при тази промяна, която се извършва с българина, играе важна роля влиянието от запад, но с влиянията тя не може да се обясни напълно. Освен на влиянията, тя е рожба и на необясними процеси, които се извършват спонтанно в недрата на народната душа. Ако можем да говорим за ирационални моменти в развитието на народите, то тъкмо тази промяна на българина крие в себе си един такъв момент. Както за един растителен или животински вид идва времето, когато съгласно мутационната теория на Хуго де Фриз той поема нова посока на развитие, тъй и за българската душа настъпва часът на преображението.

Новият българин, разсъдъчен и деен, се проявява през епохата на възраждането: по бреговете на Босфора, с придобиването на църковна независимост по чукарите и сипеите на Балкана, с извоюването на политическа независимост. Той обаче продължава да бъде жив и след Освобождението, жив и до днес четническата дейност, въстанията в Македония и Одринско, последните войни са негово дело. Свободолюбието, и то главно борческото свободолюбие, е основна черта на неговия характер и в проявите на тази своя черта той, макар да е иначе емоционално обеднял, е способен на рядко въодушевление. Особено голямо беше въодушевлението му през Балканската война, една истинска народна война, един величав епос, който очаква напразно и досега своя въплътител в роман или поема, без никакъв изглед да се яви скоро. Тържествените камбани, които възвестиха началото на тази война, още кънтят в душите ни, макар същите тия камбани да възвестиха после и нейния печален завършек – и тръпки пробягват по телата ни, когато си спомняме за нея, защото я посрещнахме като празник...

Свободолюбието на българина се проявява и в отношението му към малцинствата. Мъчно можеш да намериш страна, в която другоплеменните елементи да живеят тъй необезпокоявани от никого както в България – и ако си политик и искаш да станеш непопулярен, един от най-лесните начини е да проповядваш преследване на малцинствата. През своето петдесетгодишно самостоятелно съществуване ние не предприехме почти нищо, за да създадем у помаците българско народностно съзнание; само през Балканската война няколко наивни и екзалтирани българи се опитаха да ги покръстят насила, вярвайки, че като променят вероизповеданието им, ще променят и народностното им съзнание, но макар да е всеизвестно, че помаците са насилствено потурчени българи, този начин на действие не биде одобрен дори и от войниците на фронта. Да върнем тия чисти българи в лоното на българското народностно съзнание – това е, разбира се, една от големите национални задачи на племето ни, която може да бъде разрешена само от училището, но и по този ненасилствен път не е предприето досега почти нищо за разрешението й. А не е предприето, защото в своето свободолюбие щадим до престъпност чуждото народностно съзнание.

Много сме свободолюбиви и затова много толерантни към чужденците – до увреждане на собствените ни интереси. Всеки чужденец може да се настани на работа в страната ни: и в търговско предприятие, и във фабрика, и в банка – тогава, когато толкоз много трудолюбиви и подготвени българи търсят напразно възможност за прехрана. Имаме дори чужденци, настанени на държавни служби – тогава, когато изхвърляме по бюджетни съкращения българи, чиновници и учители на улицата. Всичко това се среща, разбира се, и в други страни, но не знам где другаде на чужденците бива давана тъй лесно работа?

Твърде естествено е, че тоя свободолюбив българин, правил въстания, водил войни, развивал четническа дейност за освобождение на всички поробени краища, зачитащ освен това до престъпност свободата на малцинства и чужденци, се явява много чувствителен и към свободата на личността и другите й права. Той иска да живее необвързан от никого и от нищо и проявява една склонност към неподчинение, каквато рядко другаде ще намерите. Дори самото обстоятелство, че някой има власт, която при настъпването на известни обстоятелства би могъл да наложи и нему, го настройва опозиционно. По тази причина у нас не обичат нито полицаите, нито военните и намират толкоз лесно почва антимилитаристичните идеи и настроения. Българинът не обича да служи във войската, защото не обича да се подчинява, и ако все пак е добър войник, то е защото е по природа храбър.

Но говорим ли за психология, не бива да забравяме, че в душата на човека има скътано много настояще, много минало и само твърде малко бъдеще. Към наследството от миналото трябва да отнесем както свободолюбието на българина, тъй и една друга негова черта. Думата ми е за дълбоката любов, с която българинът обича детето си. Тази черта води своя произход от едно по-далечно минало, отколкото свободолюбието.

Много малко са народите, които притежават в такава висока степен най-ценната семейна добродетел – любовта към рожбата. Българката, особено селянката, обича детето си с непоквареността на един напълно първичен инстинкт. Почти толкоз силно обича детето си и българинът. Любовта към рожбата е оня фактор, който определя в най-висока степен посоките на живота му. Това важи особено за селянина. Със селския младеж се извършват три важни промени в характера и начина на живеенето му: първата – след като постъпи в казармата, втората – след като се ожени и му се роди дете, третата – след като умре баща му или го отдели. Но втората от тия промени е безспорно най-важната. Тя е най-важната и за повечето от младежите ни в градовете.

Прословутата пестеливост на българския народ, една от най-големите му добродетели, се дължи не само на това, че страната ни е бедна и условията за изкарване на прехрана са трудни, но и на силната обич към рожбата. За да спестят някоя и друга пара за децата си или за да ги изучат, родителите в България се подхвърлят на лишения, на каквито не са способни родителите в никоя културна страна в Европа. Докато в тия страни само по-заможните родители учат децата си в гимназия и университет, у нас и последни бедняци делят от залъка си, за да дадат средно и висше образование на рожбите си.

Но за тoвa далечно минало на първични инстинкти ни напомня и обичта, с която българинът обича себе си. Българинът не е по-себелюбив от западните европейски народи, дори има европейски народи по-себелюбиви от него, но докато себелюбието на тия народи е повече явление на културен упадък, у нас то е само първичен инстинкт, непреодолян от едно по-дълго културно развитие.

Три са основните издънки на себелюбието, поради които българинът е доста асоциален: безмълвното отнасяне към посегателствата върху личността – несговорчивостта – завистта.

Макар днешният българин да е доста чувствителен към правата на личността и да се възмущава от посегателствата върху тях, предпочита, поради своето първично себелюбие, да запазва възмущението си непроявено. Пред тия посегателства през разните политически режими от Освобождението насам той е оставал обикновено безмълвен зрител, за да не си навлича „беля на главата“. Да бъде такъв зрител, той е бил принуден, както толкоз много други народи, открай време, но докато другите народи преминават през едно политическо развитие, което създава у тях добродетелта на откритото възмущение, българинът робува и робството го приучва да бъде по-безмълвен зрител и отпреди. По тази причина това, което на запад наричат „обществено мнение“, у нас още дълги години няма да се създаде.

Друг не по-малко характерен недостатък на българина е неговата несговорчивост. Този недостатък е също много стар, но той се засиля през време на робството, защото и тогава, както преди, българинът е бил държан далеч от обществените работи и у него не се създава, както у други народи, гъвкавостта да вмества своята воля сред волите на другите – да я уеднаквява с тях. Затова за обща работа не ни бива. Затова и в политиката намираме толкоз мъчно възможността за споразумение: цепенето на нашите политически партии се дължи във висока степен и на тази причина. В своето първично себелюбие политическите ни водачи са крайно неотстъпчиви.

Как стои въпросът със завистта?

Чуваме постоянно да се твърди, че сме били най-завистливото племе на света: че в своето първично себелюбие сме завиждали на най-близкия си приятел, на брата си – стига той да забогатее или да се издигне до по-високо обществено положение. Изтъква се при това, че завистливо било не само простолюдието ни, но и интелигенцията ни, нещо повече: че образованият бил по-завистлив и от неукия. В подкрепа на това твърдение се привеждат дори примери на завист между писателите и учените ни, и то на завист не моментна или бързопреходна, а трайна, която се активизира в системно пакостене, миноподривно или явно. Елин Пелин беше писал: „Ако и нашата страна роди някога някой гений, то той ще бъде само гения на завистта.“

Разбира се, завистта е черта, която се наблюдава често у нас, защото да завижда българинът се е учил отдавна, особено през вековното робство, когато е бил напълно лишен от възможността да богатее и се издига по стълбата на обществените положения и е могъл само да гледа как други богатеят, как други се издигат: турци и гърци, но все пак твърдения като горните са крайно пресилени. И други народи са завистливи, макар да не са робували и да имат зад себе си дълго културно минало – дори по-завистливи от нас.

Но докато разгледаните три черти на асоциалност се явяват като издънки на себелюбието, иначе стои въпросът с една друга асоциална черта на българина – недоверието и подозрителността. Тя не може да се тълкува като проява на себелюбие, но дирейки произхода й, стигаме пак до едно по-далечно минало, когато не е имало власт и закони, които да създават чувство за сигурност у отделната единица, или да е имало, не са били прилагани еднакво към всички. През време на робството тази черта се засиля, защото в отличие от турци и гърци българинът е бил едва ли не напълно лишен от защита пред престъпната воля. Нищо чудно прочее, че българинът предпочита да си има собствено дюкянче, вместо да влезе в съдружие – нищо чудно, че съдружниците се дебнат един друг на всяка стъпка. Това у едни народи не е тъй, но тия народи са с друго минало.

Тъкмо поради първичната сила на себелюбието ни духът на западния практицизъм се укоренява тъй добре в психиката ни и се развива толкоз буйно, дори по-буйно, отколкото в някои страни на запад.

Колко странно е при това, че същият този себелюбив българин, обсебен от духа на западния практицизъм, е едновременно свободолюбив, и то борчески свободолюбив, готов да пролива кръвта си за освобождението на поробените краища, без да мисли ни най-малко за икономическите последици от освобождението им, за които мислеха и мислят политиците му. Но българинът на това борческо и романтично свободолюбие е... българинът като мистерия, българинът от Възраждането, който е жив в душите ни и до днес като залог за едно по-добро бъдеще на племето ни. Него българинът на първичното себелюбие и западния практицизъм не е погубил и няма да погуби, защото той не е, като този българин, само рожба на условията, но и на нещо по-могъщо в развитието на народите – на ирационалното в техния ход през вековете.

6

Някога Алеко Константинов се опита да портретира българина, дирейки неговия образ в отрицателното от гледището на личен и обществен дълг, на човешка и гражданска добродетел, но не по-малко и от гледището на хигиена и етикеция, на чистоплътност и прилично държане. Портретът е карикатурен. Колко вярна е обаче старата истина, че всеки портрет е едновременно и автопортрет – това ни показва по-добре от всички портрети в нашата литература тъкмо Бай Ганю. Преди всичко тази карикатура е изникнала из склонността на нашия интелигент да открива в народа ни само недостатъци. Изникнала е освен това из съзнанието му, че е призван да превъзпита своя народ. Изникнала е най-сетне из неговата сляпа вяра в европеизирането като единствен път на превъзпитаването му. Всичко това се чувства много добре в „Бай Ганю“, поради което портретът е едновременно и автопортрет.

От тия три черти втората е характерна за интелигенцията ни през Възраждането, но също така и за интелигенцията ни през първите десетилетия след Освобождението, когато просветителният идеализъм от поколението на П.Р.Славейков продължаваше да бъде още жив; първата и третата черта са характерни за интелигенцията ни от по-късно време, когато тя започна да губи вътрешната си връзка с народа – когато се европеизира във висока степен и поради това отчужди от него. Отначало, какъвто е случаят с автора на „Бай Ганю“ – тя, макар да се чувстваше вече като нещо отделно от народа, а не както по-рано като негова неразривна част, продължаваше да го обича и да работи за неговото превъзпитаване, но след тoвa обичта й се изпари и започна да се oтдавa все повече в служба на демагогията за правене на политическа кариера.

Алеко Константинов, тъй както този интелигент се е авто-портретирал в отношението си към своя народ, намерило израз в „Бай Ганю“, е репрезентативен случай: той е първият етап към по-късния пълен разрив между интелигенция и народ. Друг репрезентативен случай, като втори по-висок етап към този разрив, е Пенчо Славейков, защото той е в още по-висока степен европеизиран интелигент и затова в още по-висока степен отчужден от народа си. Наистина, като верен син на най-големия ни просветител от Възраждането, и той обича народа си, но това е вече обич към „народа като идея“, обич на интелигент, който се чувства напълно като нещо отделно от него, призван да му служи по върховен начин, като го съзерцава от високата кула на своето индивидуалистично усамотение и му възвестява от време на време своите откровения. Третият репрезентативен случай – като последен етап, на който разривът е вече пълен – тoвa е символистът и индивидуалистът Теодор Траянов. Приобщен в европеизирането си дори и с някои упадъчни явления в западната култура, той живее и с по-голямо чувство за превъзходство над народа, но се явява напълно отчужден от него и далеч от всякакво народолюбие, макар в „Български балади“ да му възвестява също откровенията си, съзерцавайки неговото бурно минало и настояще. Измежду символистите ни в това отношение стои встрани само П.К.Яворов, който и през втория период на своето творчество, макар да не пее за болките и радостите на народа, не е отчужден от него и в обичта си му служи с оръжие в ръка из македонските дебри и усои.

През времето на символизма разривът между интелигенция и народ е вече пълен не само що се отнася до писателя, но и до интелигента изобщо. Тогава е вече в пълен ход и политическата демагогия за постигане на кариеристични цели.

И странното е пак, че тази кариеристична интелигенция посрещна с въодушевление войните за освобождение и се би с рядко себеотрицание. Но това беше интелигенцията, която, макар и да не живееше повече с просветителния идеализъм на Възраждането, макар да беше отчуждена от народа, беше запазила в себе си българина на борческото и романтичното свободолюбие от предосвободителната епоха – българина като рожба не само на условията, но и на непонятно преображение.

След войните много неща в отношението на интелигенцията към народа се измениха в положителен смисъл, но все още отчуждението от народа далеч не е преодоляно. Да се стреми към онази съкровена близост до народа, която са имали народните ни дейци от поколението на П.Р.Славейков, да му служи с техния просветителен идеализъм, за да го превъзпита, а преди всичко – да го обича: тoвa е, което трябва да се пожелае на интелигенцията ни от днес за утре, а най-вече на учителя! Освен на разгледаните възпитателни задачи учителят ни трябва да се посвети с особена енергия и на борбата срещу произтичащата от свободолюбието ни силна склонност към неподчинение, срещу себелюбието и неговите издънки, срещу недоверието и подозрителността – срещу всяка проява на асоциалност!