Ах, как бързо[1]…
На противоположната страна на църквата в памет на кайзер Вилхелм, там, където „Глорияпаласт“ и „Мраморният дом“[2] се поздравяват взаимно като горди Дарданелски дворци, наскоро стоеше млад човек, който си бе увесил табела на врата. Човекът въздействаше жалостиво, а табелата съдържаше парчета от биографията му. От написания с едри букви текст можеше да се видят пасажи, че мъжът е 25-годишен безработен продавач, който си търси работа на публичния пазар на труда; все едно каква. Да се надяваме, че си е намерил, понеже после престана да се появява. И така, въпрос за награда: млад или стар беше човекът? Ако съдим по една вестникарска обява, препечатана от списанието на G.d.A., би трябвало да го заведем вече като по-стар служител. В обявата магазин за мъжка конфекция търси по-възрастен продавач, а именно между 25 и 26 години. Както са тръгнали нещата, скоро и пеленачетата ще ги броят за младежи. Ако и магазинът за мъжка конфекция да използва някакво преувеличено понятие за младост, възрастовата граница в живота на бизнеса днес фактически се е преместила рязко надолу и на четиридесет мнозина, които се надяват да живеят бодро и весело, стопански вече са мъртви, за съжаление.
Съкращенията им сервираха преждевременен край. „Типично за времето ни – се казва в списанието на G.d.A., което по принцип се застъпва особено за по-старите служители – е честото повторение на данни, че се наемал само млад персонал и че всички по-стари служители били отхвърляни… Данните произхождат в голямата си част именно от по-млади служители.“[3] Или както се обяснява в излезлия наскоро меморандум на Обединението на германските сдружения на работодателите[4]: „Пренастройването на отделните предприятия, както и реорганизациите във връзка с мерките по рационализиране на управленския апарат на предприятията направиха по естествен път необходимо съкращаването на отделни, по-стари работни кадри, което имаше различна степен на действие в съответствие с различната по вид структура на отделните предприятия или на отделните индустриални групи, но беше неизбежно с оглед интереса от запазването на рентабилността на предприятията“[5]. Ах, ама те вече са рационализирали напълно и езика! Впрочем меморандумът, който в своята скромност говори само за отделни служители, все още свързва съкращенията с трудностите, на които бе изложена икономиката по време на войната и на инфлацията от притока хора, водили по-рано самостоятелна форма на съществуване, и на безброй необучени. От неквалифицираните в общи линии успяха отново да се освободят. И все пак общите мотиви за съкращения следва да се допълнят и с някои особени, които подтикват към изключване именно на по-стари хора. Рационализирането предпочита да преминава през трупове на хора в напреднала възраст дори защото на тях се полага най-високата тарифна ставка. Освен това те най-често са семейни, пояснява социалният политик на един голям профсъюз на служители, и имат претенции за надбавки; докато с механичния труд може да се справят еднакво добре и сили, които са неженени и се радват на щастието на младостта.
Съществуват бързи и бавни методи на съкращение. Дори тези фини нюанси да нямат някаква тежест спрямо факта на съкращението, то пренебрегването им ще е още по-неудачно, тъй като впрочем даже съгласно меморандума на работодателите става дума винаги за отделни служители. Не много отдавна в една голяма банка бяха изпратени уведомления за уволнение на цяла камара девойки, обслужващи машини, като краткото им съдържание бе обратно пропорционално на продължителността на службата на персонала. При момичетата перфораторки принципно се взема предвид „естественото отпадане“; ще рече, че се очаква те сами да напуснат предприятието, усетят ли наближаването на възрастта. Въпреки че уволнените бяха минали вече тридесетте, те не се разтрепериха и не се размекнаха. Нима са възнамерявали да бъдат толкова дълго използвани, че износени от непрестанното дупчене, да си подсигурят допълнително възнаграждение? Осигурена им е била щедра компенсация, но на тяхната възраст едва ли биха си намерили отново работа. Една от тях е на тридесет и девет и освен компенсацията притежава само неработоспособна майка. И все пак тяхната собствена глупост е често пъти виновна за моминското им нещастие. Тъй като са можели без особено натоварване да се оправят икономически със заплатата, подсилена с добавки и от канцеларията, те са се въздържали от всеки брак, в който материалното им положение би се влошило. И когато по-късно ги освобождават, те не се сдобиват нито с ново място, нито с мъж. Понякога процедурата минава в забавен каданс. С оглед да отложи окончателното уволнение, една банка струпва всички освободени в резервен отдел и там се опитва да извлече полза от тях, ангажирайки ги известно време. При благоприятни обстоятелства някои хора преминават от склада дори обратно в банковия живот. Със сигурност ще си спомните за споменатите по-рано девойки, които се обучаваха в бързо писане на машина под звуците на грамофон. Те бяха пуснати в действие по бюрата и още от първия си опит изпревариха по надтракване всички по-стари колежки. Онези, тъй като не бяха поели музика в телата си, се разминаха с бонуса, който изплатиха на огнената младеж. Накрая търпението към тях се изчерпа и ги предоставиха на разположение отново на отдел кадри, който пък ги предложи на общата канцелария, чийто началник обаче предпочиташе също да вземе по-раздвижените грамофонни гърли. Така те постепенно се озоваха навън.
Различните категории наемни работници са засегнати по различен начин при съкращения. Възрастта със сигурност е свързана с нестабилност, ала техническите служители понасят все пак по-тежко натоварване от търговските. „В изчислителните бюра, обяснява ми един дипломиран инженер, има повече нужда от опитни хора и изобщо не се цени замахът на по-млади господа, които само ядосват работниците в цеха с техните безоснователни изисквания.“ Разбира се, самият той е по-възрастен сметководител. Съгласно неговата информация заводските майстори, организирани в Сдружението на заводските майстори, са средно над петдесетгодишни. Освен това и не всички предприятия се подмладяват с един и същ ентусиазъм. Един специализиран магазин например, където става дума за индивидуално обслужване на клиентите, ни най-малко не е заинтересован от бърза смяна на персонала, а иска да запази колкото се може по-дълго обучените служители. Също толкова малко и някои от познатите ми универсални магазини са склонни да отхвърлят мъдростта на възрастта. Шефът на отдел кадри на един универсален магазин – същият, който възприема „морално-розовия цвят на кожата“ като нещо приятно – се опита да подсили нещата, посочвайки, че ценят и уважават възрастта, като изпращат поздравителен адрес на всеки член на предприятието, прекарал на служба при тях двадесет и пет години. Писменият поздрав е свързан и с подарък. Не на последно място се срещат и неколцина големи банки и индустриални предприятия, които направо се отказват от идеята да се превърнат внезапно в младежки общежития. „Естествено, не можем да мъкнем вечно отявлени полу- и пълни идиоти казва директорът на отдел кадри на една от тези банкови институции пред председателя на работническия съвет във връзка с уволнението на ветераните, които – както пък от своя страна председателят на работническия съвет сподели с мен – първоначално били постъпили при тях с протекция. Понятно е, че остаряването протича най-уютно по високите етажи на управлението, чиито обитатели знаят как да се предпазят от уволнение, най-често чрез дългосрочни договори или чрез гаранции за изплащането на внушителни компенсации. Разрежданията на атмосферата в предприятията почти никога не преминават във височинни бури.
Същинската буря на рационализирането е отминала, но „поне в настоящия момент мерките все още не са проведени в заключителна форма“, ето какво пишат сдруженията на работодателите. Постоянно предприятия биват сливани, отдели се закриват или се създават други. Ако покоят е смърт, то такова движение в никакъв случай не означава живот за по-старите служители. И все пак сега се пристъпва към дело много по-внимателно от преди, понеже между другото има опасност и от социалдемократически атаки; затова меморандумът на работодателите дори обещава: „ако уволненията станат наложителни, както и при нови назначения, да се подобрява положението на по-старите служители в рамките на икономически възможното“ Така една банка, която през лятото подготвила нови съкращения, обещала още тогава на работническия съвет, че няма да се отървава от по-стари чиновници, докато не стане крайно необходимо. А когато тази необходимост все пак настъпи? От много страни ми потвърдиха, че именно банковите служители, най-вече хората в напреднала възраст, страдат от недостига на екзистенциална сигурност. „Настроението им е потиснато, казва ми един, тъй като дамоклевият меч на уволнението е надвиснал над тях.“ Друг формулира това по не толкова образован начин: „По-рано всеки вярваше, че има пожизнено място, днес имат страх от уволнение“. Сега се чувстват така, както и работникът.
Обществото в общи линии се опитва да ограничи неволята на по-старите служители посредством Закон за защита от уволнение и чрез някои други мерки. Както можеше да се очаква, определени предложения, направени от служителски организации, чието осъществяване би могло да ограничи частната инициатива на предприемача, останаха неизпълнени; така например изискването за задължително предпочитание на по-възрастни. Колко много от големите предприятия остават глухи за едно такова изискване, показва следният случай, разгледан от Апелативната инстанция на един областен съд по трудови дела. Той също така доказва, че понякога съдът може поне да напомни за онова, което не може да се изисква по силата на закона. Една тридесет и три годишна стенографка, която работела от 1913 г. в огромна индустриална фирма, била – веднага след обединяването на нейния отдел с някакъв друг отдел, което пък произлязло по причина на съответното рационализиране – преназначена като проста машинописка. Половин година след това фирмата уволнила понижената жена заради слаба производителност и чести отсъствия. Решението на Апелативния съд, последвало първата присъда, съзира въпреки честите отсъствия неоснователна суровост в уволнението ѝ. „Дали жалбоподателката действително е работела твърде бавно, отбелязва писменото становище относно упрека за слабата производителност, или силите на нейните колежки са били особено напрегнати, следва да се остави без внимание.“ От особено значение е онази част от обосновката на присъдата, която с недвусмислени думи вменява морална отговорност на предприемача по отношение на служителката, която години наред се е държала безупречно. „Имайки предвид големината и обхвата на предприятието, Апелативният съд… приема за доказано, така гласят откровените изречения, че за ответника е било възможно да я ангажира (ще рече: жалбоподателката) и занапред като стенографка или в картотеката, съотв. като писар в опаковъчния отдел… Във всеки случай това се явява задължително и тогава, когато една находяща се от петнадесет години в предприятието служителка, срещу която до скоро време не са били повдигани възражения нито в съдържателен, нито в личностен план, не може да изпълни в пълна степен изискванията за определена позиция. В такава ситуация следва да се изчерпят всички възможности за ангажирането ѝ на друго място, на което тя би могла да изпълнява работата си по рентабилен за предприятието начин.“ — Бившата стенографка получила компенсация.
Разбира се, че би трябвало да се изчерпят всички възможности, тъй като единственото нещастие на по-възрастните е, че след като веднъж са ги освободили, повече едва ли ще ги вземат на работа. Сякаш са покрити с проказа, така портите на предприятията се затварят пред тях. Въпреки опасенията да не предизвикам умора чрез монотонността ще споделя някои от отговорите на безработни, дадени при организираното от Професионалния съюз на служителите анкетиране (поместени в преработен вид в списанието на G.d.A от 1 февруари 1929 г.).
1. Бивш ръководител на предприятие с около 400 райхсмарки доход. Наложи се да разпродавам мебели и кожени палта, за да си наема стая. На 40 години съм и женен. Баща на две деца (момче на три и половина и момиче на половин). Безработен от 01.04.25.
2. 39 години, женен, три деца (на 14, 12 и 9 години). От три години не съм спечелил нищо. Бъдеще? Работа, лудница или отвъртане на крана за газта.
3. Уволнението настъпи, понеже предпочетоха да вземат бивши военнослужещи. Продадох си мебелите. Преди войната имах разнообразен собствен бизнес, от който трябваше да се откажа заради войната и че ме мобилизираха. Като се върнах, жена ми умря. Всичките ми спестявания бяха ограбени от голямата измама на народа (инфлацията). Сега съм на 51 години и затова ми се налага навсякъде да чувам: „Толкова стари хора не назначаваме“. Остава ми една крачка – самоубийството. Немската държава е нашият убиец.
4. Душевно съм сломена и от време на време ме занимават мисли за самоубийство. Освен това съм загубила доверие към всички хора. На 38 години, разведена, с четири деца.
5. Бъдеще? Безутешно, ако съвсем скоро не се направи нещо по някакъв начин за нас, по-старите, но все още работоспособни и напълно обучени служители. На 44, женен.
6. Бъдеще? Безутешно и безизходно. Ранната смърт би била най-доброто. — Това го пише тридесет и две годишен (!), женен и баща на две деца.
Работодателите посрещат тези сълзливи изповеди чрез настъпление срещу тарифните договори, чиято негъвкавост действително поражда множество затруднения днес. „Настоящото развитие на тарифните договори, което най-общо автоматично свързва правото на по-висока заплата за служителите с нарастването на възрастта им, както се казва в меморандума, създава в множество случаи препятствие при назначаването на по-стари служители, което изобщо не бива да се подценява.“ За съжаление този аргумент неминуемо следва да се вземе предвид. В отчаянието си отделни съкратени възприеха условията за примирие на противника, който сам често се намираше в бедствено положение. Един от тях пусна в края на април 1929 г. във всекидневник с голям тираж следната обява:
| Пет пари не давам за тарифата! Заплатата и хлябът са ми по-скъпи. Има ли работод., предпочитащ надежд. мн. квалиф. търг. раб., 40++ г., за сътрудник във вътрешен или външен отдел? |
Дали мъжът е станал сътрудник, не става ясно. Понякога, изглежда, снишаването е напразно. Във всеки случай един от съкратените, на тридесет и четири години, който някога е получавал заплата от 800 марки като ревизор и шеф на отдел кадри, докладва в спомената по-горе анкета на G.d.A: „Въпреки че се предлагам за счетоводител по баланса и искам само 200 марки, всичките ми заявления за работа се връщат обратно и без успех“. Очевидно щастливи трябва да се смятат онези, на които някакво достопочтено обезщетение им е осигурило паразитна независимост. Други продават вестници или потъват в Берлин като трамвайни кондуктори.
Даже най-прозаичните хора надушват зад неблагоразположението спрямо по-старите да се крие и друг мотив, който иначе не са в състояние да формулират. Един профсъюзен секретар, който е въплъщение на чистата обективност, се осмелява при тълкуването на феномена да се отправи в откритото море на психологията: „Става дума за психология на масите“, казва той; при което заговаря дори за психологическа дезориентация. В действителност обаче пренебрежението, отнасящо се днес към възрастта, надвишава в степени разходите по нея. Често ще чуете фразата: „Младите хора позволяват просто по-лесно да ги ръководят“. Сякаш старите хора не позволяват още по-лесно да ги ръководят, стига само да ги вземат на работа. Фактът, че ги третират още по-безогледно, отколкото се изисква в интерес на рентабилността на предприятията, произтича в крайна сметка от общото отхвърляне на възрастта в съвремието ни. Не само работодателското съсловие – целият народ е извърнал лицето си от тях и възхвалява по изумителен начин младостта сама по себе си. Тя е фетишът на илюстрованите вестници и на тяхната публика, по-старите я ухажват, а подмладяващи средства трябва да я съхранят. Ако стареенето значи среща със смъртта, тогава идолопоклонничеството към младостта е знак за бягството от смъртта. Ала едва с приближаването на смъртта пред хората се открива за пръв път съдържанието на живота и с думите „хубава е младостта, тя не ще се върне“[6] в действителност се има предвид, че младостта е хубава, понеже не се връща. Живот и смърт са така вътрешно преплетени помежду си, че не можеш да имаш едното без другото. Ако старостта слезе от трона, младостта вярно е спечелила, но пък губещият е животът. Нищо по-ясно не отбелязва факта, че не владеем себе си, от преследването на младостта – и ако наречеш това живот, ще е фатално недоразумение. Без всякакво съмнение рационализираното икономическо предприятие подхранва това недоразумение, ако и да не го поражда. Колкото по-малко съзнава смисъла си, толкова по-строго то отказва на масата трудоспособни хора въпроса за този смисъл. Но ако хората нямат право да хвърлят поглед към някаква значима цел, на тях се изплъзва и крайната цел – смъртта. Животът им, който трябва да се конфронтира със смъртта, за да стане живот, се заприщва и се понася към своето начало, обратно към младостта. Тя, младостта, от която той произлиза, се превръща в негово перверзно осъществяване, понеже истинското осъществяване му е отказано. Господстващият икономически модел не иска да бъде прозрян, затова възтържествува чистата виталност. Възвеличаването на младостта е също изтласкване, както и обезценяването на старостта, което надскача мярата на необходимото. Двете явления свидетелстват индиректно за това, че при съвременните икономически и социални условия хората не живеят живота си.
Доколкото обществото е природа, то се опитва като всички живи природни форми само да коригира своите дефекти. Фактът за съкращенията и предупрежденията в отрасловата преса доведоха до намаляване на притока от мераклии за търговски служители. Един юрисконсулт в областта на търговията на дребно ми обяснява без всякакви задръжки, че не би оставил сина си да се посвети на професия, от която може толкова лесно да те изритат. Младите чираци са стока, която фирмите изискват от службите по труда и от профсъюзите, но тя не винаги може да се достави на момента. Също така и девойките не навсякъде се захващат с удоволствие и от раз. Много от тях се притесняват от дългото работно време в универсалните магазини и в другите предприятия и предпочитат търговски бюра, които затварят рано следобед, докато е още светло. Впрочем през следващите пет години се очаква някакъв „спад в напрежението“ на целия трудов пазар заради намалената раждаемост през войната. Във всеки случай мнозина стопански политици са на мнение, че ефектът от това едва ли ще е твърде продължителен, тъй като дефицитът в ражданията дълго време няма да съответства на все още неусвоеното свръхпредлагане от предвоенните години. „Тенденцията да не се вземат на работа по-стари хора засега се запазва“, твърди човек от практиката в службата по труда. Част от вината той приписва на системата за производство на чираци, която особено в бизнеса на дребно е в ущърб на изкласилата работна сила. За съжаление дори изпълнените с надежда статистически прогнози не променят с нищо факта, че съкратените по-стари служители междувременно стават все по-стари и че всички хора живеят само веднъж.
Превод от немски: проф. Стилиян Йотов
Из: Зигфрид Кракауер, „Детективският роман“,
изд. „АГАТА-А“, София 2016, стр. 175-184
[1] От стиха на народната песен „Ах, как бързо, ах, как скоро красотата се топи – бел. прев.
[2] Величествени кинотеатри в Берлин – бел. прев.
[3] „Was Fragebogen erzählen!“. In G.d.A. Zeitschrift des Gewerkschaftsbundes der Angestellten 10, 1929, Nr. 5, 82.
[4] Vereinigung der Deutschen Arbeitgeberverbände (VDA) възниква през 1913 г. след сливане на подобни организации в тежката и в преработвателната индустрия. Трансформиран през 1933 г. в Германски трудов фронт и възстановен след 1950 г. като Федерално обединение на германските сдружения на работодателите (BDA) – бел. прев.
[5] Vereinigung der Deutschen Arbeitgeberverbände (Hrsg.). Die Arbeitsmarktslage der älteren Angestellten. Berlin, 1929, 11.
[6] Думи от немска сватбена песен – бел. прев.
