Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“
Изд. „Ерго“, 2012
Едва след време се заговори, че докато сме чакали Cream, в Берлин, Париж, на Запад имало революция; революционните действия включвали и акцията на три студентки, които затиснали с разголените си гърди смутения проф. Адорно в аулата на неговия франкфуртски институт. Днес, 40 години по-късно, „големият разказ“ за революционната ’68, без която нямало да бъдем там, където сме сега (дали това щеше да бъде толкова лошо?), все още има своите (по)читатели. Но в продължаващото съперничество за интерпретационно надмощие псевдореволюционният патос отстъпва пред трезвия възглед, че „1968“ е просто култова формула за процеси и явления, започнали преди тази емблематична дата на една несъстояла се революция. Нито един от авторите на камарата книги по темата, излезли в Германия от началото на годината, не се доближава до яснотата и прецизността, с които синтезира това схващане покойният гръцко-германски философ Панайотис Кондилис в своя публикуван още през 1991 фундаментален труд Залезът на буржоазната форма на мислене и живот.
Понятието „1968“ не се споменава никъде в неговата преиздадена наскоро работа, не просто защото интересуващият ни въпрос е само един от аспектите на централната му тема за трансформирането на буржоазно-либералния ред в съвременното масоводемократично общество, а преди всичко защото Кондилис разтваря ’68 в руслото на „културната революция от ’60-те и ’70-те години“. Тази революция не случайно обхваща тъкмо онези нации, които са били най-напред по пътя към масовата демокрация. „В нея се артикулира нуждата на зрялата вече демокрация да се отърси от социалните, идеологическите и психологическите останки на буржоазната епоха.“ Споменатата революция той разполага не само в челото, а и в обоза – като поредно проявление на антибуржоазния импулс, чиито симптоматични герои и феномени в историята се наричат денди и бохема, литературно-художествен авангард, бийт поколение или Flower power. Подобно на авангарда и културната революция е предизвикателна и дръзка, целенасочено изригване срещу всичко, което минава за „буржоазно“ – от дрехите и маниерите до сексуалната разкрепостеност. Принципът на насладата е култът, непосредственото му изживяване – неговият ритуал.
Като централен мотив на културната революция авторът извежда стремежа към самоосъществяване на личността. Но самоосъществяването също се разбира не като продължителен път на узряване, „а като нещо, което трябва да се изживее тук и сега, като разширяване на аз-а чрез премахване на границите между разум и фантазия, нормалност и ненормалност“; Кондилис смята за очевидна връзката на тези нагласи с идеите на футуризма, дадаизма и сюрреализма. В неговата концепция техницизъм и хедонизъм представляват главните параметри на масоводемократичното общество. Но: „Културната революция дава своя принос за изграждането на зрялата масова демокрация не чрез насърчаване на техническо-рационалния дух, а чрез идеологическото легитимиране и реалното практикуване на хедонистичния начин на живот.“
Носители на културната революция са изключително сегменти на младежта и (предимно) млади интелектуалци. На какво се дължи невижданата дотогава социална енергия, която тези групи развиват? Според Кондилис – на променената функция и място на младежта в условията на масовото производство и културата на консумизма. Техниката и организацията на труда изискват гъвкавост, енергичност и мобилност, а уменията и знанията се променят така бързо, че обезсмислят вековното предимство на възрастта и опита. Новото значение на младежта и знанието намира конкретен социален израз в рязкото увеличаване на броя на студентите, като по този начин за пръв път се създават предпоставки за възникването на масово културно движение с високи интелектуални претенции. „Ала студентството не е нито единственият, нито първоначалният носител на културната революция“, констатира Кондилис, долавящ например зачатъци на едно ново съзнание в т. нар. Beat generation, а по-късно в движението на хипитата. Той не пропуска да забележи важната подробност, че техният бунт срещу нрави и институции получава и чисто телесен израз в рок музиката, танца и най-вече в новото отношение към насилието и секса: „Апотеозът на сексуалното допринася за заличаване на разделението между лична и публична сфера, което е характерен белег на модерния свят.“
Особено убедителна е интерпретацията на Кондилис в развенчаването на културната революция като плашило на обществото, пораждащо илюзията, че може да предизвика рухване на „системата“. „В действителност тя не беше никаква революция, а движение на приспособяване към условията на зрялата масова демокрация“ – гласи дефиницията на гръцкия философ. Следва един ключов пасаж, който заслужава да бъде цитиран изцяло: „Главната й повеля, самоосъществяването тук и сега, съответства в структурно отношение на основната характеристика на масовоконсуматорското и хедонистично настроено западно общество, а именно, че може и трябва да се консумира тук и сега. Всички искания и действия на културната революция са подчинени на вътрешната логика на масовоконсуматорската демокрация. Тъй наречената сексуална революция например допринесе за по-нататъшното разпадане на семейството, атомизирането на обществото и повишаването на социалната мобилност. Но връзката между културната революция и масовата демокрация е и много по-пряка, като помислим какво потребление предполага поривът към ,самоосъществяване‘. Масовото производство на стоки за потребление трябваше да се повиши, за да удовлетвори нужди, създадени или наложени тъкмо от културната революция. Същевременно приспособимостта на ,системата‘ показва, че тази революция предизвика само една наложителна промяна в надстройката, тоест просто бе изхвърлено онова, от което ,системата‘ не се нуждаеше повече. Радикалността на революционните лозунги може да предизвика оптическа измама, но това не е показателно за обективните функции на движението. Не за пръв път в историята бяха изразходвани повече енергия, реторика и илюзии, отколкото бяха необходими за постигането на крайния резултат.“
Както знаем, и тази революция приключи с победа на конформизма – с изключение на неколцината, които станаха жертва на собствените си химери, отдавайки се на тероризма. Повечето бивши „революционери“ успяха без особени усилия да съчетаят самоосъществяването с кариерата (вж. Йошка Фишер). „В психологически план тяхното движение, разгърнало се в сигурната рамка на функциониращата правова държава, може да се окачестви като бунт на разглезени деца срещу кастрирани родители.“ Кондилис подчертава, че определението му не е пренебрежително, а просто цели да покаже, че „в атмосферата на масовата демокрация дори революциите имат хедонистичен характер“.
По същото време на Изток, в атмосферата на тоталитарния социализъм, дори зачатъците на хедонизъм имаха потенциално революционен характер. Питам се, много предпазливо, дали този огледален образ не е липсващата половина, която позволява да се види картината на времето в нейната цялост и да се открие може би онова, което свързваше Cream, София и Прага ’68 с Берлин и Париж ’68?
Panajotis Kondylis: Der Niedergang der bürgerlichen Denk- und Lebensform. Akademie Verlag (2008)
