През септември 1983 г. един търговец на произведения на изкуството на име Джанфранко Бекина се обърнал към музея „Дж. Пол Гети“ в Калифорния с предложение. Той заявил, че притежавал мраморна статуя от VI век преди новата ера. Подобни статуи са известни като „курос“ – скулптура на изправен гол младеж с изнесен напред ляв крак и отпуснати край тялото ръце. В света са известни не повече от двеста такива статуи, като повечето са открити в лошо състояние или направо на парчета в различни гробници или в хода на архитектурни разкопки. Тази обаче била почти съвършено запазена. Висока над два метра, статуята сякаш излъчвала особено меко сияние, което я отличавало от подобни творби на древността. С други думи, находката била невероятна. Бекина поискал малко под 10 милиона долара.
От музея подходили предпазливо. Взели куроса под наем и започнали щателно проучване. Можело ли да се установи съответствие между статуята и други подобни на нея? Отговорът като че ли бил положителен. Стилът на извайване донякъде напомнял на куроса от Анависос, изложен в националния археологически музей в Атина, тоест статуята явно съответствала на конкретен отрязък от време и конкретно географско място. А къде и кога била открита? Никой не знаел с точност, но Бекина връчил на правния отдел на музея цяла папка с документи, описващи по-новата история на статуята. Според документите, от трийсетте години насам куросът заемал почетно място в частната колекция на някакъв швейцарски лекар на име Лауфенберг, а той на свой ред се бил сдобил с нея от известен гръцки търговец на художествени произведения на име Русос.
От Калифорнийския университет изпратили Стенли Марголис, геолог, който посветил два дни да изследва повърхността на статуята с помощта на стереомикроскоп с висока резолюция. Взел и проба от вътрешността на камъка – късче с диаметър един сантиметър и дължина два сантиметра от под дясното коляно – и я анализирал с електронен микроскоп, електронна микросонда, мас-спектрометрия, рентгенова дифракция и рентгенова флуоресценция. Заключил, че статуята е изработена от доломитен мрамор, извлечен от древната кариера при нос Вати на остров Тасос, а повърхността е покрита с тънък пласт калцит – това, пояснил Марголис на служителите на музея, било особено важно, тъй като на доломита били нужни стотици, ако не и хиляди години, за да се превърне в калцит. С други думи, статуята действително била древна. Не била съвременен фалшификат.
Тази информация се оказала задоволителна за „Гети“. Четиринайсет месеца след началото на изследванията музеят се съгласил да закупи статуята. През есента на 1986 г. за първи път изложили куроса. Списание „Ню Йорк Таймс“ отбелязало случая с обширна статия на първа страница. Няколко месеца по-късно кураторът на „Гети“ за антични предмети, Марион Тру, написала дълго, възторжено описание на музейната придобивка за списание,, Дь Бърлингтън“. „Сега, гордо изправен без чужда помощ, със свити до бедрата юмруци, куросът излъчва самоуверената жизненост, така характерна за най-добрите образци от неговия вид“, заключавала тържествуващо Тру. „Независимо дали е бог, или човек, той въплъщава цялата сияйна енергия, присъща на юношеството на западното изкуство.“
С куроса обаче все пак имало проблем. Някак не изглеждал както трябва. Първият, на когото направила впечатление тази подробност, бил експертът по италианско изкуство Федерико Зери, член на Управителния съвет на „Гети“. Когато през декември 1983 година го завели в музейното студио за реставрации, за да му покажат куроса, погледът му, неизвестно защо, бил привлечен от ноктите на статуята – нещо като че ли не било наред, макар да не можел да обясни какво. Следваща била Ивлин Харисън, една от най-изтъкнатите специалистки по гръцка скулптура. Тя посетила „Гети“ малко преди музеят да финализира сделката с Бекина. „Артър Хотън, тогавашният уредник, ни заведе да видим статуята – припомня си Харисън. – Дръпна платното, с което беше покрита, и обяви: „Ето, официално още не е наша, но след две-три седмици и това ще стане“. А аз неволно възкликнах: „Никак не съм във възторг“.“ Какво толкова я е стреснало? И тя самата не може да каже. Но в онзи първи момент, когато Хотън дръпнал платното, я обхванало неясно предчувствие, инстинктивно усещане, че нещо не е наред. Няколко месеца по-късно Хотън завел и Томас Ховинг, бившия директор на нюйоркския музей на изкуствата „Метрополитън“, в студиото за реставрации, за да покаже статуята и на него. Ховинг, който имал навика да обръща внимание на първата асоциация, която му хрумнела при вида на нещо ново, още помни какво му минало през ум, когато видял куроса: „Пресен“. Точно така, „пресен“, припомня си Ховинг. А подобна асоциация никак не е на място, когато си изправен лице в лице със статуя на две хилядолетия. По-късно, когато разсъждавал върху случилото се, Ховинг осъзнал защо именно тази дума изникнала в главата му. „Участвал съм в разкопки в Сицилия, при които сме откривали отломки от такива статуи. Само дето не ги изваждахме в този вид. А този курос изглеждаше сякаш са го топнали в чаша първокласно кафе с мляко.“
Ховинг се обърнал към Хотън: „Платили ли сте го вече?“.
Хотън се стъписал.
„Ако сте го платили, опитайте се да си върнете парите – посъветвал го Ховинг. – А ако още не сте, в никакъв случай не го правете.“
Управата на музея изпаднала в смут и свикала специален симпозиум по повод куроса – не къде да е, а в Гърция. Опаковали статуята, транспортирали я до Атина и поканили най-изтъкнатите експерти в страната. Този път хорът от смаяни гласове се оказал още по-многогласен.
В някакъв момент Харисън се оказала до Джордж Деспинис, директор на Музея на Акропола в Атина. Директорът погледнал куроса и буквално пребледнял. „Всеки, който е виждал как изравят статуя от земята, би могъл да се закълне, че това нещо тук не е докосвало пръст“, прошепнал и той. Георгиос Донтас, председател на Археологическото дружество в Атина, направо изстинал при вида на статуята. „Когато видях куроса за първи път – разказва той, – имах чувството, че го гледам през стъкло.“ Следващият, който трябвало да се изкаже на симпозиума, бил Ангелос Деливориас, директор на музея „Бенаки“ в Атина. Той се впуснал да обяснява надълго и нашироко противоречията между стила на скулптурата и изходния материал – мрамор от остров Тасос. А после заговорил направо. Защо смятал, че става дума за фалшификат? Защото още щом погледнал статуята, усетил „инстинктивна антипатия“. Към края на симпозиума като че ли повечето присъстващи били единодушни, че куросът съвсем не бил онова, за което се представял. Оказвало се, че след дълги месеци подробни проучвания адвокатите и учените на „Гети“ били достигнали до съвсем различно мнение от онова, около което се обединявали едни от най-уважаваните експерти по гръцка скулптура, при това въз основа на един-единствен поглед и усещането на „инстинктивна антипатия“. И все пак, кой бил прав?
Известно време не било ясно. Куросът се превърнал в спорна тема по конференциите. От един момент нататък авторитетът на „Гети“ по въпроса започнал малко по малко да се подронва. Като за начало, писмата, въз основа на които адвокатите на „Гети“ старателно проследили куроса до швейцарския лекар, се оказали подправени. Едно от тях, от 1952 г., било с пощенски код, въведен в употреба едва двайсет години по-късно. В друго, от 1955 г., се цитирала банкова сметка, която всъщност била открита едва през 1963 година. Първоначалното заключение, достигнато в резултат на дълги месеци проучвания, гласяло, че куросът на „Гети“ съответства по стил на онзи от Анависос. Но и тук възникнали съмнения: колкото по-внимателно го изучавали експертите, толкова повече им се струвало, че става дума за загадъчна смесица от няколко различни стила, характерни за различни места и времеви периоди. Стройните пропорции на юношата наподобявали куроса от Тенеа, изложен в Мюнхенския музей, а стилизираната му, украсена с мъниста коса напомняла на онзи от „Метрополитън“. Краката му обаче имали подозрително съвременен вид. Както се оказало, куросът най-силно напомнял на една по-малка, силно увредена статуя, открита от британски историк-изкуствовед в Швейцария през 1990 година. Двете били изсечени от сходен мрамор и изваяни по доста подобен начин. Само дето швейцарският курос не произхождал от древна Гърция. Творение бил на една работилничка за фалшификати, която процъфтявала в Рим в началото на 80-те години на ХХ век. Ами онзи анализ, който твърдял, че повърхностният слой на куроса на „Гети“ е на стотици или хиляди години? Оказало се, че и тук нещата не са така категорични. По-задълбоченият анализ на друг геолог показал, че не е невъзможно повърхността на статуя от доломитен мрамор да бъде „състарена“ само за няколко месеца, ако бъде обработена с плесен – от онази, която често напада картофите. Понастоящем в каталога на „Гети“ снимката на куроса стои редом до следната обяснителна бележка: „Приблизително 530 г. пр.н.е. или съвременен фалшификат“.
Онази „инстинктивна антипатия“, завладяла Федерико Зери и Ивлин Харисън, и Томас Ховинг, и Георгиос Донтас, а и всички останали при вида на куроса, се оказала напълно обоснована. В онези първи две секунди от контакта си със статуята – буквално от пръв поглед – специалистите доловили много повече за същината и отколкото екипът на „Гети“ успял да научи за цели четиринайсет месеца.
В „Проблясък“ ще говорим именно за тези първи две секунди.
1. Бързо и икономично
Представете си, че поискам от вас да изиграем една съвсем простичка хазартна игра. Слагам пред вас четири тестета карти – две червени, другите две – сини. Всяка карта от тези четири тестета ви носи определена сума или пък ви лишава от определена сума, а вашата задача е да обръщате картите, една по една, от което и да е от тестетата, така че да спечелите колкото се може повече. Това, което обаче не ви е известно от самото начало, е, че червените тестета са минно поле. Вярно, печалбата привидно е висока; но загубите ли с червена карта, загубата е значителна. Всъщност на плюс можете да излезете, ако теглите само от сините тестета, които носят умерени печалби от по петдесетина долара и съвсем скромни загуби. Въпросът е: колко време ще ви е нужно, за да схванете логиката?
Преди няколко години група учени от университета в Айова проведоха същия този експеримент и установиха, че обърнем ли петдесетина карти, започваме да се ориентираме какво се случва. Не можем да кажем защо предпочитаме сините карти, но към този момент вече сме почти сигурни, че е по-добре да заложим на тях. След осемдесетина карти вече сме схванали логиката на играта и можем съвсем точно да обясним защо е по-добре да не пипаме първите две тестета. Вече сме се ориентирали. Натрупали сме опит. Осмислили сме го, разработили сме си теория. И накрая събираме две и две. Именно така протича процесът на научаването.
Но специалистите в Айова добавили още една стъпка към експеримента и именно там се появили странностите. Свързали всеки от участниците към апарат, който измервал дейността на потните жлези в дланите. Както всяка потна жлеза, тези на дланите реагират на температура и на стрес и именно по тази причина ръцете ни се изпотяват, когато се чувстваме напрегнати. Изследователите установили, че участниците започват да проявяват стресова реакция още на десетата карта – тоест четиресет карти преди да са в състояние да изразят каквито и да е подозрения. И което е по-важно, горе-долу по същото време, когато дланите им започвали да се изпотяват, поведението им също се променяло. Започвали да проявяват предпочитание към сините карти и да обръщат все по-малко и по-малко червени карти. С други думи, интуитивно схващали за какво става дума, преди да разберат каква е уловката – и съответно коригирали стратегията си още преди съзнателно да са проумели каква точно промяна е необходима.
Експериментът от Айова в крайна сметка не е нищо повече от един експеримент с игра на карти, неколцина участници и детектор на стресови реакции. Но той онагледява изключително красноречиво как работи умът ни. Участниците са поставени в ситуация с високи залози, бързо променящи се условия и изискването да осмислят голямо количество разнопосочна информация за кратък период от време.
Какво ни показва този експеримент? Че в онези първоначални мигове мозъкът ни прилага две коренно различни стратегии, за да се ориентира в ситуацията. Първата ни е добре позната. Това е осъзнатата стратегия. Разсъждаваме върху наученото и в крайна сметка достигаме до отговора. Това е стратегия, основана на логиката и доказателствата; но на нея са и нужни цели осемдесет карти, за да достигне до заключение. Бавна е и изисква голямо количество информация.
Съществува обаче и друга стратегия, която действа далеч по-бързо. Задейства се след около десет карти и е изключително интелигентна, тъй като улавя проблема с червените тестета почти незабавно. Недостатъкът и е, че действа, поне в първия момент, изцяло на подсъзнателно ниво. Изпраща посланията си по странни, непреки канали – като например потните жлези на дланите. С други думи, мозъкът ни достига своите заключения без да ни уведомява.
Именно на тази втора стратегия се уповават Ивлин Харисън и Томас Ховинг, а и останалите гръцки специалисти. Не си правят труда да претеглят всяко отделно доказателство. Отчитат единствено онова, което може да бъде възприето от пръв поглед. Получава се нещо, което когнитивният психолог Герд Гигеренцер нарича „бързо и икономично“ мислене. Поглеждат статуята и някаква част от мозъка им мигом извършва поредица изчисления; и преди още в главата им да се оформи съзнателна мисъл, ги връхлита някакво предчувствие, досущ като несъзнателното изпотяване на дланите при участниците в експеримента с картите. За Томас Ховинг това е крайно неуместната дума, която пробягва през съзнанието му. При Ангелос Деливориас е усещането на „инстинктивна антипатия“. За Георгиос Донтас – чувството, че гледа статуята през стъкло. Съзнавали ли са те какво е провокирало предчувствието им? Съвсем не. Но фактът е, че предчувствието е налице.
2. Вътрешният компютър
Онази част от мозъка ни, която така пъргаво достига до заключения, се нарича адаптивно подсъзнание, а изучаването на този начин на вземане на решения е едно от най-важните нови течения в психологията. Адаптивното подсъзнание не бива да се бърка с подсъзнанието, описвано от Зигмунд Фройд – онова мрачно и тъмно място, населено със страсти, спомени и фантазии, които са твърде смущаващи, за да си позволим да ги изведем на светло. Под адаптивно подсъзнание разбираме нещо като гигантски компютър, който пъргаво и съвсем тихомълком обработва огромното количество данни, необходими, за да функционираме като човешки същества. Нима когато излезем на улицата и внезапно осъзнаем, че насреща ни лети камион, имаме време да обмислим всички варианти? Естествено че не. Единственият начин човешкият вид да оцелее толкова дълго е бил да развие друг метод за вземане на решения, който е в състояние мигновено да прецени ситуацията въз основа на минимален обем информация. Или както пише психологът Тимоти Д. Уилсън в книгата си „Непознати на самите себе си“: „Умът действа най-ефективно, когато препрати голямо количество сложни разсъждения към подсъзнанието – досущ както съвременните самолети са в състояние да летят на автопилот с минимални или никакви усилия от страна на „съзнателния“ пилот. Адаптивното подсъзнание прекрасно умее да преценява обстановката, да предупреждава за опасност, да поставя цели и да инициира действия, при това вещо и ефективно“.
Уилсън твърди, че непрекъснато превключваме между съзнателния и несъзнателния режим на мислене, в зависимост от ситуацията. Решението да поканим някой колега на вечеря е съзнателно. Обмисляме го, решаваме, че ще си изкараме приятно и го каним. Но спонтанното решение да се скараме със същия този колега е изцяло подсъзнателно – възниква в различна част на мозъка и се мотивира от съвсем различна част на личността ни.
Когато срещнем някого за първи път, когато интервюираме кандидат за дадена позиция, когато реагираме на нова идея, когато се налага спешно да вземем решение и при това сме под напрежение, използваме тази друга част от мозъка. Ето един прост пример: колко време ви отнемаше като студенти да прецените дали новият ви преподавател си го бива? Една лекция? Две? Цял семестър? Психоложката Налини Амбади си направила експеримента да пусне на група студенти три десетсекундни видеозаписа от лекциите на няколко преподаватели – при това без звук – и открила, че ни най-малко не се затрудняват да оценят методите им на преподаване. Когато съкратила продължителността на клиповете до пет секунди, Амбади установила, че студентите пак успяват да си изградят мнение. Същото се случило и когато им показала едва две секунди от записа. След експеримента Амбади сравнила тези мигновено съставени мнения за преподавателите с оценките, дадени от собствените им студенти след цял семестър лекции, и установила, че мненията на двете групи съвпадат. Тоест – оказвало се, че някой, който гледа лишен от звук запис на непознат учител с продължителност едва две секунди, стига до същите заключения относно уменията му като преподавател, както студент, който е посещавал лекциите му в продължение на цял семестър. Ето такава е силата на адаптивното ни подсъзнание.
Вероятно същото се е случило, независимо дали сте го осъзнали, или не, и когато сте взели тази книга. Колко време я задържахте в ръцете си? Две секунди? И въпреки това, за този кратък отрязък от време дизайнът на корицата, асоциациите, които евентуално ви навява името ми, и първите няколко изречения за куроса са създали у вас някакво впечатление – вихрушка от мисли, образи и предварителни нагласи, които са повлияли върху настройката, с която сте прочели въведението. Не ви ли е любопитно какво точно се е случило в тези две секунди?
Струва ми се, че инстинктивно гледаме с подозрение на подобен вид мигновена познавателна способност. Живеем в свят, в който се шири мнението, че колкото повече време и усилия са вложени за достигането на дадено решение, толкова по-обосновано е то. Когато лекарите се затрудняват с диагнозата, назначават нови изследвания; когато не сме сигурни в чутото, търсим и второ мнение. А на какво учим децата си? Бързата кучка слепи ги ражда. Два пъти мери, един път режи. Първо помисли. Не съди за хората по дрехите. Смятаме, че във всички случаи е по-добре да съберем колкото се може повече информация и да отделим колкото се може повече време в размисъл. Доверяваме се единствено на съзнателно взетите решения. Но има моменти – особено когато сме под напрежение, – когато е излишно да мерим два пъти, когато бързата преценка и първото впечатление предлагат далеч по-точно мерило на заобикалящия ни свят. Първата задача на „Проблясък“ е да ви убеди в този простичък факт: мигновено взетите решения могат да бъдат точно толкова прецизни, колкото и внимателно обмислените.
Но „Проблясък“ не е само възхвала на силата на първия поглед. Любопитни са ми и онези мигове, в които инстинктът ни предава. Защо например, след като куросът на „Гети“ очевидно е бил фалшификат – или поне не е изглеждал както трябва, – музеят все пак го е закупил? Защо у музейните специалисти не се е зародила инстинктивна антипатия през онези четиринайсет месеца, в които са изучавали статуята? Ето това е голямата загадка на случая „Гети“ – а отговорът е, че тези чувства, по една или друга причина, са били потиснати. Отчасти защото научните данни звучали изключително убедително. (Геологът Станли Марголис бил така дълбоко убеден в резултатите от собствения си анализ, че публикувал дълго описание на използвания метод в списание „Сайънтифик Америкън“). Но най-вече защото управата на „Гети“ отчаяно искала статуята да се окаже автентична. Музеят бил млад, всички горели от нетърпение да изградят колекция на световно равнище, а куросът представлявал такава невероятна находка, че експертите отказали да се вслушат в инстинкта си.
Веднъж Ернст Ланглоц, един от най-изтъкнатите експерти по древна скулптура, попитал изкуствоведа Джордж Ортиз дали иска да закупи някаква бронзова статуя. Ортиз отишъл да разгледа статуята и се сепнал: за него статуята била очевиден фалшификат, цялата изтъкана от противоречиви и като че ли небрежно нахвърляни елементи. Защо тогава Ланглоц, чиито познания по нищо не отстъпвали на тези на най-видните специалисти по гръцка скулптура в света, се бил заблудил? Ортиз си обяснява случилото се с факта, че Ланглоц закупил статуята като много млад, преди да натрупа огромния си опит. „Предполагам, че чисто и просто се е влюбил в нея. Когато си млад, неизбежно се привързваш към първата си придобивка и вероятно това е била първата му любов. И въпреки невероятните си познания, явно не е бил в състояние да постави под съмнение първоначалната си преценка.“
Това обяснение съвсем не е лишено от логика. Напротив, то напипва същината на начина, по който разсъждаваме. Подсъзнанието ни е огромна сила. Но не е непогрешимо. Уви, сигналът на вътрешния ни компютър невинаги е достатъчно силен, невинаги успява да „разшифрова“ ситуацията. Може да бъде заблуден, разсеян и изваден от строя. Нерядко инстинктивните ни реакции са принудени да се съревновават с други интереси, емоции и чувства.
И така, кога да се доверяваме на инстинктите си и кога да бъдем нащрек? Отговорът на този въпрос е втората задача на „Проблясък“. Когато мигновената познавателна способност сгреши, грешката се дължи на съвсем специфични и конкретни причини – а тези причини могат да бъдат идентифицирани и разбрани. И съответно е възможно да се научим кога да се вслушаме в този мощен бордови компютър и кога да проявим предпазливост.
Третата и най-важна задача на книгата е да ви убеди, че моментните преценки и първите впечатления могат да бъдат насочвани и контролирани. Знам, че звучи невероятно. Харисън и Ховинг и останалите изкуствоведи, изправени пред нашия курос, са били завладени от силни и сложни емоции – но дали тези емоции са се надигнали неканени от подсъзнанието им? Нима е възможно подобни загадъчни реакции да бъдат контролирани? Истината е, че е напълно възможно. Точно както можем да се научим да разсъждаваме логично и внимателно, така можем да се приучим и да взимаме по-добри мигновени решения. В „Проблясък“ ще срещнете лекари и генерали, треньори и дизайнери на мебели, музиканти и актьори, и дори търговци на автомобили – и безброй други личности, всеки от които е много добър в професията и дължи успеха си, поне отчасти, на стъпките, които е предприел, за да оформи, насочва и тренира подсъзнателните си реакции.
Силата на познанието в онези първи две секунди не е дарба, дадена на шепа късметлии. Това е способност, която всички можем да култивираме.
3. Един различен и по-добър свят
Съществуват много книги, които разглеждат по-глобални теми и анализират света от голямо разстояние. Тази не е от тях. „Проблясък“ изследва най-дребните компоненти на ежедневието – съдържанието и произхода на мигновените впечатления и заключения, които спонтанно ни се натрапват, когато срещнем непознат или се сблъскаме със сложна ситуация, или ни се налага да вземем решение в момент на стрес. Струва ми се, че опитвайки се да проумеем себе си и заобикалящия ни свят, обръщаме твърде много внимание на глобалните теми – и твърде малко на тези мимолетни мигове. Какво ще се случи, ако решим да погледнем по-сериозно на инстинктите си? Ако престанем да оглеждаме хоризонта с бинокъл, а вместо това се вгледаме как взимаме решения, ако погледнем собственото си поведение през най-мощния микроскоп? Вярвам, че това ще промени начина, по който се водят войните, характеристиките на продуктите в магазините, филмите в киносалоните и методите на обучение на полицаите, брачните консултации, интервютата за работа – и така нататък, и така нататък. И ако съчетаем всички тези малки промени, ще се озовем в различен, по-добър свят. Вярвам – и се надявам в края на тази книга да убедя и вас, – че за да можем истински да разберем себе си и поведението си, е необходимо да признаем: първото впечатление може да бъде точно толкова важно, колкото и месеците рационални анализи. „Винаги съм считала, че научно обоснованото мнение е по-обективно от естетическите аргументи – признала уредничката на „Гети“, Марион Тру, когато истината за техния курос най-после излязла на бял свят. – Но сега разбирам, че съм грешала.“
Превод от английски: Елка Виденова
Откъс от: Малкълм Гладуел, „Проблясък“
Изд. „Жанет 45, Пловдив 2016
