От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Хорхе Луис Борхес, „Избрани есета“
Изд. „Колибри“, 2011 

2011_12_Borges
Патриотичните илюзии нямат край. През I век от нашата ера Плутарх се присмива на онези, които твърдят, че атинската луна е по-хубава от коринтската[1]; през XVII век Милтън отбелязва, че Бог обикновено се явява най-напред на Своите англичани[2]; в началото на XIX век Фихте заявява, че да си човек с характер и да си германец е безспорно едно и също[3]. В Аржентина гъмжи от националисти; движи ги, според тях, достойното или невинно желание да утвърждават най-добрите черти на аржентинеца. Те не познават обаче самите аржентинци; в спор предпочитат да ги дефинират, изхождайки от нещо външно – испанските завоеватели (да речем) или някаква въображаема католическа традиция, или „англосаксонският империализъм“.

За разлика от северноамериканците и от почти всички европейци, аржентинецът не се отъждествява с държавата. Това може би се дължи на традиционно лошото управление на страната или на общовалидния факт, че държавата е непонятна абстракция[4]; всъщност аржентинецът не е гражданин, а просто индивид. Мисли, подобни на Хегеловата „Държавата е действителността на нравствената идея“[5], му звучат като лоша шега. Холивудските филми често ни карат да се възхищаваме на човек (обикновено журналист), който се сприятелява с някой престъпник, за да го предаде след това на полицията; аржентинецът, за когото приятелството е страст, а полицията – мафия, възприема такъв „герой“ като невероятен мръсник. Той разсъждава, подобно на Дон Кихот: „Нека всеки отговаря сам пред себе си за собствените си грехове“, „не е редно честни хора да стават палачи на себеподобните си, особено ако лично те нямат никаква полза от това“[6] („Дон Кихот“, I, XXII). Неведнъж безсмислените симетрии на испанския стил са ме навеждали на мисълта за непреодолимата пропаст, която ни дели от Испания; тези два реда от „Дон Кихот“ бяха достатъчни, за да се убедя, че съм грешал; те сякаш са тихият скрит символ на нашата близост. Сериозно потвърждение на това е една нощ в аржентинската литература[7] – онази отчаяна нощ, в която един сержант от селската полиция изкрещява, че няма да допусне престъпното убийство на един храбрец, и се бие срещу своите войници рамо до рамо с беглеца Мартин Фиеро.

За европееца светът е космос, в който всеки строго съответства на функцията, която изпълнява; за аржентинеца е хаос. Европеецът и северноамериканецът смятат, че една книга е хубава, щом е заслужила някаква награда; аржентинецът допуска, че може да не е лоша въпреки наградата. Поначало аржентинецът не се доверява на фактите. Едва ли му е известна легендата, която гласи, че сред хората винаги има тридесет и шест праведници – Lamed Wufniks[8], – които, без да се познават помежду си, тайно крепят Вселената; ако я чуе обаче, няма да се учуди, че тези достойни люде са безименни и незнайни… За него народният герой е единакът, който се опълчва срещу множеството, било явно (Фиеро, Морейра, Черна мравка[9]), било скрито или в миналото (Сегундо Сомбра[10]). Другите литератури не познават подобни случаи. Да вземем например двама големи европейски писатели – Киплинг и Франц Кафка. На пръв поглед между тях няма нищо общо, но всъщност темата на единия е защитата на реда, на определен ред (пътят в „Kim“, мостът в „The Bridge-Builders“[11], римската стена в „Puck ofPook’s Hill“[12]), а на другия – непоносимата и трагична самота на човека, лишен дори от най-скромното място във вселенския ред.

Би могло да се каже, че посочените от мен черти са просто отрицателни или анархистични; би могло да се добави, че те не допускат политическо тълкуване. Осмелявам се да твърдя обратното. Най-наболелият проблем на нашето време (разкрит с пророческа яснота от почти забравения Спенсър[13]) е растящата намеса на държавата в делата на индивида; в борбата срещу това зло, чиито имена са комунизъм и нацизъм, аржентинският индивидуализъм, може би безполезен или вреден до този момент, ще намери своето оправдание и мисия.

С тъга и без особена надежда мисля като за абстрактна възможност за появата на една партия, близка до аржентинците; една партия, която би ни обещала (да речем) да ограничи до строг минимум властта.


Small Ad GF 1

Национализмът се опитва да ни омае с видението на една крайно обезпокоителна държава; веднъж наложила се на земята, подобна утопия би могла да окаже чудодейно въздействие, като накара всички да пожелаят и в края на краищата да изградят нейната противоположност.

Буенос Айрес, 1946 г.

Превела от испански: Анна Златкова

Публикува се със съгласие на издателството. 



[1]Плутарх се присмива на онези, които твърдят, че атинската луна е по-хубава от коринтската – в „За изгнанието“ от книгата с философско-етически трактати и диалози „Moralia“.

[2]Милтън отбелязва, че Бог обикновено се явява най-напред на Своите англичани – в памфлета в защита на свободния печат „Ареопагитика“.

[3]Фихте заявява, че да си човек с характер и да си германец е безспорно едно и също – в „Речи към немската нация“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

[4] Държавата е надлична: аржентинецът възприема само личното отношение. Затова според него да се крадат обществени пари не е престъпление. Констатирам един факт; не го оправдавам или извинявам. – Б. а.

[5]„Държавата е действителността на нравствената идея“ – вж. Хегеловия труд „Философия на правото“.

[6] Превод от испански Тодор Нейков. Цитирано по: Мигел де Сервантес, „Знаменитият идалго дон Кихот де ла Манча“, изд. „Народна култура“, 1970. – Б. пр.

[7] ...една нощ в аржентинската литература... – нощта в песен ІХ от поемата „Мартин Фиеро“ на аржентинския писател Хосе Ернандес (1834–1886); възхитен от храбростта на преследвания гаучо Фиеро, сержантът Крус се сражава редом с него срещу войниците от своя отряд. Борхес включва този епизод в своя разказ „Биография на Тадео Исидоро Крус“.

[8] От еврейските букви „ламед“ и „вав“, чието съвкупно числово значение е тридесет и шест. – Б. пр.

[9]Морейра, Черна мравка – Хуан Морейра и Гилиермо Ойо, известен с прякора Черна мравка, са гаучос, чийто живот е описан в популярните романи „Морейра“ и „Черна мравка“ на аржентинския писател Едуардо Гутиерес (1851–1889).

[10]Сегундо Сомбра – герой от едноименния роман на аржентинския писател Рикардо Гуиралдес (1886–1927).

[11] „Строителите на моста“ (англ.). – Б. пр.

[12] „Пък от хълма Пук“ (англ.). – Б. пр.

[13] ...почти забравения Спенсър... – английският философ Хърбърт Спенсър осъжда растящата намеса на държавата в социалните отношения в своя труд „Човекът срещу държавата“ (1884).

Xорхе Луис Борхес (1899–1986) е роден в Буенос Айрес, но едва петнайсетгодишен заминава за Женева. Там се запознава с идеите на Шопенхауер, с творчеството на Уолт Уитман и на френските символисти Рембо, Верлен и Маларме, а в Испания, където се установява след това, попада в кръга на местните писатели ултраисти. През 1921 г. се завръща в Аржентина и взема участие в основаването на няколко литературни и философски списания. Световната си слава дължи преди всичко на своите кратки разкази и литературни есета. Умира в Женева.

Pin It

Прочетете още...

Умът като страст

Сюзън Зонтаг 13 Юли, 2021 Hits: 4503
Протестът на Канети срещу историческото…