От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

(Послеслов към новото немско издание на романа на Милан Фющ „Историята на жена ми“)

 

Милан Фющ
Историята на жена ми
Превод: Светла Кьосева
Корица: Ина Бъчварова
Издателство Ерго, 2010
 
Когато Милан Фющ завършва творбата на своя живот, Европа е в пламъци. Що се отнася до генерал-губернатора на Унгария, кипрещият се в приказни униформи контраадмирал Хорти, в тези дни се изпаряват и последните капки от чувството му за реалност. Без да го е еня за числеността на собствената му армия и жалкото й снаряжение, той обявява война на Съветския съюз. С правителствен декрет зачислява мъжете евреи на трудова повинност. Жандармерията организира погроми из цялата страна, по време на които залавя 11 хиляди (по други данни 16 или 18 хиляди) „източни евреи“ от присъединените през предишните години територии или галицийски бежанци, които по това време вече от половин век живеят „без поданство“ в Унгария. При Каменец-Подолск ги прогонват през границата, а от другата страна ги чакат немските зондеркоманди, за да ги изтребят. Влиза в сила третият еврейски закон, който е апогей на предишните два: забранява брака между „евреи и неевреи“ и предвижда до три години затвор „за евреи, които влизат в извънбрачно полово сношение с почтена нееврейска жена от унгарските земи“. Строгостта на дефиницията на понятието евреин в параграф девети от закона далеч надминава нюрнбергските закони. Захарта, маста, хлябът и брашното се раздават срещу купони, първи критични четци на вестниците са официалните цензори, най-реномираното унгарско литературно списание „Нюгат“, на което Фющ е дългогодишен редактор, спира да излиза. Фющ винаги е смятал, че литературата и изкуството трябва да стоят далеч от ежедневието. С творческото си верую този път като че ли е навлязъл в опасни води. Сякаш е ослепял, сякаш е изгубил слуха си. В деня, в който завършва своя роман, в обсадената Москва започва евакуацията на разузнавателните служби, затова и унгарският комунист, географ и разузнавач Шандор Радо с нелегалното име „Дора“ не успява да предаде от Женева важна стратегическа информация, която групата му е събрала от германското военно командване при твърде опасни обстоятелства. Този ден радиопредавателят „Директор“ не отговаря, не приема секретните новини и през следващите критични седмици. Германското военно командване обаче на същия този ден осъзнава, че няма да е в състояние да изпълни заповедта на Хитлер. Превземането на Москва се оказва костелив орех, повече отколкото се е предполагало. През последните четири седмици са загинали 32 хиляди германски войници, трябвало да съобщи „Дора“ от Женева. Същия ден в Берлин със заповед е блокиран достъпът до информация за източния фронт. А Фющ като че ли ни най-малко не се интересува от всичкия този премълчан, публичен позор и от цялата долнопробна гадост, сякаш те не са в състояние да го докоснат.

Но не е така. Държал е бруталното съвремие настрани от работата си, от творбата на своя живот.

Мономанията му се разпростира и върху политическите му изявления, върху политическия му пуританизъм. Той е най-големият мономаниак в унгарската литература, най-значимият унгарски хипохондрик. Вечно на ръба на изтощението, непрекъснато болен, състарен още на младини, той очаква милостивата смърт. Едва в края на живота си успява да се настани в инвалидна количка, но я използва като същински трон. С прочувствените си жалби ходи по нервите дори на почитателите си. Произведенията му обаче са прочистени от всеки чисто автобиографичен елемент. Не е склонен да прави изявления за нищо друго освен за работата си. Мономаниакален е дори в аскетизма си. Останала е една-единствена негова автобиография. В нея твърди, че няма живот извън работата си. Което естествено не може да е вярно, истината е обаче, че твърде успешно пази в тайна и цензурира пъкъла, който му е отреден за съдба. През оня ден в тапицираната с превъзходната му библиотека будайска вила тъкмо вдигал шум и врява до небесата, че ето – вече седем години, откак работи върху „един-единствен жалък труд“. Току-що го е завършил. Вчера е намерил подходящото заглавие, подходящото подзаглавие. И е писал на Лайош Фюлеп, зенгьоварконски протестантски проповедник и философ на изкуството, когото – воден от мазохистичния си нрав – смята за свой приятел. Фющ издигнал в ранг на литературен език изпъстрения с германизми и изрази на идиш пещенски сленг, и то не само чрез прозата си, а и в още по-всеобхватната си поезия, а Фюлеп твърдял, че Фющ не знае унгарски. В превод произведенията ви ще звучат по-добре, все това повтарял, за да затвърди още повече обидата.

До края на деветнайсети век Пеща е немскоговорещ или най-малкото двуезичен град и този факт – без да се спирам на промишлените и търговските преимущества – си има (и до ден днешен) солидни езикови последици. От записките в дневника на Фющ става ясно, че майка му е говорила с него на немски, както е разговаряла и с доктора – над главата му, когато като дете имал висока температура. Фющ напразно се аргументирал, че в името на чистотата и самобитността на унгарския език на Фюлеп ще му се наложи да изхвърли от езика не само турските и славянските чуждици, заради чистотата на интонацията от унгарския език ще трябва да се изтръгнат и диалектите и да се ампутира целият латински пласт. „Ще те раздрусам като лимоново дръвче“, писал на Фюлеп в библейския си гняв. По този въпрос Фюлеп останал дете на своето време, заинатен, нарцистичен, сляп за реалността, глух за здравия разум. Той щял да каже какво да възприеме и какво да не възприеме езикът от собствената си реалност. А горкият Фющ се горещял, че най-сетне е попаднал на името на своя герой, холандец по рождение, и започнал да диктува готовия ръкопис.

Това се случило в един петъчен ден, на 17 октомври 1941 г., датата заслужава да се отбележи, най-малкото защото на този ден никой не проявил интерес към току-що завършения роман на Фющ и това си останало така и по-късно. Чак докато през 1958 г. романът не излязъл на френски в „Галимар“, а през 1962-а – на немски в „Роволт“, Фющ живеел и работел в пълна изолация в родината си. „Яркият спътник“ – това ще е заглавието на романа, написал той. За късмет не останало това заглавие. Героят ще се казва капитан Дрьоон (Drőhn), написал. Така, с двойно дълго ударение, нещо, което го няма нито в немския, нито в холандския. Фющ нямал мяра не само в големите неща и не само в малките неща. Например искал да овладее собствените си лоши качества. И вложил огромна енергия в самолечението; като човек, който иска да се издигне до собствения си човешки идеал. Благодарение на това стигнал до още по-големи крайности отпреди във всяко отношение. Бил голям особняк и не знаел шега, тъй като искал да е най-трезвият човек на тоя свят. „Непоносим нрав“ – писал за собствената си майка. „Смятам, че е добър стилист, малко или повече е талантлив човек, само че го ненавиждам“ – писал за свой съвременник. „А жена му все едно съм я повърнал два пъти, преди да се появи на бял свят“ – добавил, за да не останат у нас ни най-малки съмнения относно чувствата му. „Тези диваци не могат да различат конската фъшкия от дъгата“ – писал за някакво издателство и може като нищо да е бил прав. „И в Германия е пълно с говеда“ – което също е трудно да се опровергае. „Изглежда съм го обичал. Яд ме е. За какво да обичаш човек, който не умее да обича“ – писал на един приятел за отношението си към друг приятел. „Много съжалявам, че сте били болен, но да си призная – не чак дотам, тъй като съм прекалено зает със себе си, понеже аз съм още по-болен“ – написал на немския си преводач.

Раздразнението, което предизвиквал у съвременниците си, се дължало не само на факта, че издигнал като част от унгарската книжовност езиковата амалгама на немските индустриалци, еврейските търговци и словашката прислуга, включвайки я в собствения си изтънчен и чувствен поетичен език, не само заради деликатните ситуации, в които се забърквал поради скандалното си поведение, а и защото на всичко отгоре изобретил и дори успял да прокара през съпротивата на редактори, коректори и печатари собствената си ортография и не по-малко странна пунктуация, с която благодарение на късите и дълги гласни, на накъсаните изречения успял да пресъздаде интонацията на пещенския сленг и ритъма на собствената си емоционалност. По същото време Жигмонд Мориц прави нещо подобно със селския език и с унгарските диалекти. Малко по-рано – Барток с унгарската, словашката и румънската селска музика. Езикът на Фющ следва вярно еврейските и немски интонации в унгарския език, дори извивките и ударението в края на изречението. Правописът и пунктуацията си той съобразява с реално съществуващия пещенски език, а не обратното. Когато пише на немски, постъпва по същия начин, правейки го доста забавно. Изписва думите gűtig, franzősisch, bezűglich, schőn, natűrlich. Прекрасното издание на събраните му писма под редакцията на Юдит Силади (изд. „Фекете шаш“, Будапеща, 2002) публикува писаните на немски език писма с тази непозната немска ортография. Фющ пише по слух. Използва унгарския знак за дълга гласна в немския текст там, където немците произнасят гласния звук удължено.

Но никога не би го написал така в думи, които на немски звучат кратко: dürfen, könnte, wünschten, Stück, Glück, verständigen и т.н. Направо е забавно как е реформирал немския правопис в писмата си, написани на не съвсем безупречен немски.

На същия този октомврийски ден, когато в Будапеща Фющ дава окончателното име на своя герой (което по-късно с щастлива ръка променя отново), един от великите му съвременници Витолд Гомбрович отдавна е пресякъл океана и се е установил в Буенос Айрес, Албер Камю е в по-близкия Оран, а Андре Жид – в още по-близката Ница. И тримата бягат от германската окупация. Виктор Клемперер не напуска Дрезден. Камю за собствено успокоение записал в дневника си имената на велики предци, създали творбите си във водовъртежите на човешката история: Шекспир, Милтън, Ронсар, Рабле, Монтен, Малерб. В трудни часове е по-утешително да потърсиш подкрепа у себеподобните, отколкото да живееш с отчайващото съзнание, че потребността на хората от кървави войни и унищожение не може да бъде избегната дори чрез по-високо цивилизационно равнище, даже напротив. Всеобщото повишаване на цивилизационното равнище увеличава радостта, ефективността и честотата на човешките кръвопролития и разруха. Половин година преди това Камю е завършил своя роман „Чужденецът“, който предизвиква интереса поне на двама негови приятели, Паскал Пиа и Жан Грение. Вече е в кореспонденция с Малро за издаването на романа, който него ден му съобщава, че ще го предложи при Гастон Галимар. По същото време Жид размишлява върху по-отвлечени политически теми в стаята си с морско изложение в хотел „Адриатик“. Записката в дневника му е отправена към онези, които се страхуват от нашумелия в средите на общественото мнение „национален обрат“. Съпротивата срещу германската окупация и колаборационистите не може да бъде друга освен национална. А щом една революция е, така да се каже, национална, пише Жид, то тя служи за триумфа на една-единствена партия. Вижда се, че се е безпокоял за демокрацията, дали ще успее да надживее националната съпротива и националния колаборационизъм, и е имало за какво да се бои. Гомбрович изпитвал подобни страхове за полското съпротивително движение: общата съпротива разяжда аза. Страхувал се е за крехкия индивид, подложен на принудителен колективизъм. Все ще се яви някакъв проблем: или моралното не е безусловно полезно, или полезното не е безусловно морално. 

В този паметен за литературата ден грижите на Клемперер са делнични. Трябвало е да отиде до обущаря на улица „Планета“. Обущарят му казва да не идва повече, а да праща жена си, арийката. Според наредбата не може да обслужва евреи. Макар че самият той като обущар продължава да смята хер Клемперер за свой любим клиент. Ясно е, че и обущарят е искал да запази морала, като отдаде нужното и на принципа на полезността. И за да не остане тази паметна литературна година лишена от военни кошмари, контраадмирал Хорти, държавен глава на унгарското кралство, още преди коледа обявява война на Съединените щати. Сериозността на събитието се подкопава някак от факта, че дежурният вашингтонски правителствен чиновник не знаел къде се намира страната, нито кой е кралят й – щом е кралство, а след като има адмирал – къде й е военната флота и защо няма море.

Но до коледа имало още много време. В следващото изречение на паметното си октомврийско писмо Фющ вече е обладан от сериозни съмнения относно уместността на името, което най-сетне открил. Междувременно се налагало да се заеме с възможно най-важните подробности. Междувременно „Дора“ трябвало да открие в ефира „Директор“ с важната си информация. Да предаде, че по собствени данни на Вермахта досега са загинали 1 250 000 войници, а във военните операции са ранени 1 300 000. И през това време Фющ писал на Фюлеп: „Името Дрьоон ми звучи прекалено красиво“. Притеснението му е основателно, за знаещите немски веднага става ясно, тъй като името бучи, ехти, громоли, трещи, отеква и звънти, тоест на немски извършва всичко онова, което правят вълните, когато се удрят, блъскат, разбиват о скалата, на немски това наистина звучи в удължено произнесената гласна. Ехото от детонациите, от въздушната война кънти със същото слово на немски. За един широкоплещ капитан, с разкъсвано от любов към крехката му, малка женичка и подмолно разяждано от ревност сто и пет килограмово тяло, това име е прекалено красиво, прекалено изразително. Тогава по-добре да е Щьор, това име още от октомври стои в списъка, двойно подчертано. То вече може да бъде име на човек, който вечно се натриса някъде. „Написах близо четири хиляди имена и нито едно не беше подходящо. Защото името трябва да е убедително. Ако е прекалено красиво и звучно, не е истинско, писателят си го е измислил. Трябва обаче и звучене да има. Щеше ми се да е сурово име, първата ми идея беше Лаймрок (Яков), но немските ми приятели писатели ми се изсмяха, като казаха, че все едно да наречеш някого Пиперков. И тогава, понеже са некадърен народ, взеха да ми вадят най-хубавите старинни моряшки имена – магарета. Най-хубавите и най-изразителни имена са лоши. Морякът трябва да има име на зъболекар, така е добре. И още: щом е холандец, нека има френско или немско име, а не да е някой си Ван дер Бошке или нещо от сорта – понеже Холандия е свързана и с френското, и с немското минало. В момента съм разколебан дали да не използвам по-скоро следните имена (идеи от последната нощ): Куперт, Рашаба или Елвехйем. Последното най ми харесва, но пък май не е достатъчно грубовато. (Трябва да отбележа, че героят ми е точно такъв, недодялан тип, и то най-вече в любовта, за това се разказва в романа.) Страх ме е още да не е подозрително еврейско.“

Последните му страхове днес вече е трудно да се разберат без дистанциране. Защо да не може името на един холандски капитан да бъде еврейско? Как така подозрително? И защо пита точно Фюлеп, който неведнъж му е трил на носа еврейския произход, уж че му отправя езикова критика. Като че човек свободно избира пола, името и произхода си. Като че всеки протестантски проповедник, всеки независим философ на изкуството и всеки унгарски писател не избира без божията помощ дали да слуша гласа на кръвта или на трезвия разум. Както вероятно свободно са избирали и до каква степен да се задълбочават в племенни, кръвни и расови разсъждения след всеки старателно подготвян грабеж или братоубийство. Кога и как да следват повелите на морала, кога и как да се съобразят с ползата. Дали докато научната и политическата клоака ги залее до гушата или чак когато започне да прелива в устата. В святата си професионална наивност Фющ отправя въпроса си към Фюлеп като просител. Въпросът му е риторичен, поетичен, мазохистки и не само Фюлеп не го разбира; не е и толкова лесно да се разбере ведно с личното му положение. Вследствие на трите еврейски закона Фющ престава да съществува като юридическа личност, свободно разполагаща със себе си, и именно затова му е нужно да намери начин да не допусне романната литература да стане предмет на ширналите се и сред приятелите му расистки брътвежи. В романа си успява да прокара едно доста изтънчено и сложно литературно решение за подобно негативно разграничение и то без съвета или помощта на който и да било приятел.

Да, но пък му се наложило да помоли Мария Радакович, която го посетила заедно със своята племенница, „друга една графиня“, „никога повече да не идват“, с други думи, изгонил ги. „Стана ясно, че младите дами, макар и да не са почитателки на германския режим, все пак са разколебани дали да не му се възхитят.“ В този момент е сложен край на поетически обоснованата политическа сдържаност на Милан Фющ. „За мене това е въпрос на живот и на смърт, толкова е важен. Ако някой е небрежен по този въпрос, ако сладникаво-надменно го допуска, ако моралното му чувство не е категорично: ако не отхвърля решително и с погнуса всичко, което е мръсно и убива, което е позорно и безчовечно, надминавайки всякакви човешки представи, такъв човек не може да ми е близък. Не по екзистенциални причини – не защото аз самият съм екзистенциално застрашен от този режим, а заради чисто човешкото ми възмущение – защото това безчовечие се извършва не през седемнайсети век (когато англичаните са проявявали безчовечност било тук, било там), нито преди двайсет и пет години, та поне да е изминало време, а се случва сега, съвсем наблизо, под носа ми. Още чувствам в ноздрите си миризмата на кръв.“ И всичко това е написано не като отвлечена мъдрост, а гневно, на друг един приятел, полковник Гюла Ковач, когото също прогонва от живота си. „Това не е дребна работа, Приятелю, по този въпрос с мен не може да се разговаря със сладникава усмивка, нито да се правят шегички, нито да се разиграва достойнство.“ А по-младия си съвременник Тибор Дери, с не по-малко достоен от неговия талант, още три години преди това е поставил пред въпроса: „Моля те, не си загубвай равновесието и запази съдната си способност – това е достойното за теб. Не се събирай с лекомислени младежи, за да се смеете над принудителното и дежурно родолюбие на евреите. Защото принудата, пред която са изправени евреите, днес е по-трагична от всякога. И в това няма нищо смешно, нищо за присмех, Приятелю – покъртително е, за плач е. И арменци да бяхме, пак щях да чувствам същото. Както презирам тънките нюанси, с които Холош възхвалява качествата на Хитлер, по същия начин изпитах отвращение, когато ти, който си ми толкова скъп Приятел, се надсмя над жалките напъни на един отчаян до смърт народ – колкото и да са смешни сами по себе си! Защото в крайна сметка за живота им става въпрос, нали?“ Проучвайки датите на писмата, заслужава да се отбележи, че Фющ ще да е знаел всички тези неща в Будапеща явно доста по-рано, отколкото Лени Рифенщал и Вилхелм Фуртвенглер, които и доста по-късно не са ги знаели в Берлин, Мартин Хайдегер не е знаел във Фрайбург, Винифред Вагнер не е знаел в Байройт. Даже и Алберт Шпеер не е знаел, толкова е бил зает с архитектурата си. А и на Томас Ман му е било доста трудно да го осъзнае в Цюрих. Нищичко не подозирайки, той се притеснявал за скапаното си членство в академията и за авторските си права до такава степен, че без агресивната помощ на Ерика и Клаус навярно никога нямало да забележи какво се случва в родината му. Още по-интересното е, че светът, въпреки многократния си негативен опит в това отношение, и до днес няма нищо против привидната му наивност и привидната му добронамереност. И продължава самовлюбено да съхранява тази твърде плодотворна привидност на незнанието и невинността.  

От последната записка в дневника на Фющ от 15 март 1944 г. става ясно, че е знаел – в Будапеща – и за газовите камери, за които в Германия уж никой не подозирал.

И ако като писател строго се съсредоточава върху живота на „нееврейски“ личности и ги следва из най-потайните им пътища: един холандец, една французойка, една английска госпожица и така нататък, а и защо не (след като по рождение всеки е преди всичко човек), това означава, че самият той в най-сериозен политически смисъл, в духа на европейския хуманизъм и на просвещението, е игнорирал варварските закони и научните кошмари, от които като личност не е бил в състояние и не е имал възможност да избяга. Изтънченият по въпросите на естетиката и морала Фющ трябва да е имал предвид нещо подобно още двайсет години по-рано, когато се опитва да предпази от политическа ангажираност младия Дери, заиграващ се с нелегалното комунистическо движение: „Политическа ангажираност и ние – unter uns gesagt[1]: това са детинщини.“ Забавната истина е, че слага завинаги край на приятелството си с Дери и Ковач, но пък на Мария Радакович прощава след няколко седмици. Навярно защото точно тогава съпругът й внезапно умира и гневът му срещу нея е можел да бъде поддържан само с цената на несъпричастността.

„Стига вече. Простете, че ви занимавам с такива незначителни неща. – С една дума, в момента диктувам пъкъла на последните ми седем години. През тези седем години, Господ ми е свидетел, нямах нито ден, нито нощ. Изглеждаше ми невъзможно. Има сцени, които съм писал не по четиридесет, не по шейсет, а по шестстотин пъти, защото си казвах: няма да се оставя да бъда смазан, няма да сложа изкуствен мрамор в това прекрасно здание.“ Фющ от нищо не е бил доволен, не само от имената. Дори е преигравал с вечното си недоволство. Ако не е бил зает да се обожествява. Да се самоупреква е една от коронните атракции на собствената му роля. Цял живот пренаписва произведенията си, отново и отново, в това число и стихотворенията. Често даже ги поразваля, което не убягва на вниманието му. Мъдро се връщал назад, към първия, оригиналния вариант, и го пренаписвал. С времето едно от най-ценните му писателски качества се оказва търпението, което проявява към самия себе си. Първият вариант съдържа не само суровостта на изреченията, от която всеки що-годе писател се опитва да се освободи в името на естетическото съвършенство, а и самобитността на първичния изказ, която изпълва с ужас всеки що-годе писател. Би могло да се каже, че в тези опити за пренаписване и връщане към първоначалния текст при Фющ се ражда временно-окончателеният вариант, съдържащ в себе си изкушението за промяна, всичките напразни усилия, както и малко от устрема към вечността. Професионалният извод е един-единствен: няма окончателни изречения, затова пък изречението няма как да се откаже от стремежа си за окончателност, то е незавършено от гледна точка на вечността, а не на случайността. Фющ пише едно-единствено произведение, без да го завършва окончателно – ако имаме предвид вечността. „Така или иначе: имам около двайсет хиляди страници чернова – куфари и сандъци са пълни на тавана с тях“ – пише на Фюлеп в паметния ден от живота си. Навярно и тук се съдържа голяма доза преувеличение или по-скоро самохвалство, самоизтезание. „Другият ми проблем беше, че говоренето трябва да е небрежно, сякаш онова, което някой казва, му е хрумнало на момента (да е in statu nascendi, да звучи като импровизация) – и тези лапидарни, подхвърлени думи да съдържат всичко нужно от гледна точка на структурата, – и същевременно изреченията да имат ритъм. Вече не съм в състояние да пиша неритмични изречения.“

Временно-окончателният вариант влече след себе си индивидуалната история на създаване на изречението – нещо задължително в писателския подход на Фющ. Дори не е необходимо човек да е опитен читател, за да долови междинните решения, принудителния отказ, ясно маркираните празноти, които впоследствие придават смисъл и особена сила на съзнателните и случайни деформации в текста. Така и трябва да бъде, защото и вселената не е симетрична, но в същото време с ритмично изградените изречения е даден израз на мечтата ни за симетрия. Поради непрекъснатия процес на донаписване, както и заради жанровото си многообразие творчеството на Милан Фющ, състоящо се от драми, стихотворения, аналитична проза, университетски лекции, разкази, романи, дневници и писма, е придобило неочаквана монолитност и в същото време е някак неуловимо по свой неповторим начин. Контролирал е и временната окончателност, и случайните хрумвания. Текстова маса, преминала с всяко свое изречение през всички възможни варианти, с които варианти авторът прекрачва жанрови и езикови прегради.

С непокорността и страстта на вглъбяването, с които главното произведение на Фющ „Историята на жена ми“ обръща гръб не само на научните и политическите истерии, а и на целия този грубо непристоен свят (а и на всичко онова, което литературата по-преди е описвала като общоприета система от социални контакти), без да забравя или да се отказва нито за миг от обективността, занимавайки се изключително с вътрешните трепети на външния свят, с познатите на всички ни сложнотии, интериори и абстракции на душата – то се оказва едва ли не самотно в европейската литература. Има един-единствен по-ранен паралел, романът в писма на Пиер-Амброаз Франсоа Шодерло дьо Лакло „Опасни връзки“. И само темата им да беше еднаква. Употребата на езика е аналогична. Държат не само на изразителността на езиковото несъвършенство. Държат на грешките в езика. Онзи долен праг на допустимост, който литературно все още може да се защити: говорещото лице е класически творец на родния език и в същото време безконтролно пренася изразните средства на социалната среда, от която произхожда. Тази двойна безконтролност не се цензурира, не се окачествява, а се проверява от писателите, които й се наслаждават до смърт. И затова не допускат грешки в джунглата от социални роли, при смяната и многовариантността на тези роли. Безпогрешността им не се дължи само на ориентировъчната способност. Те виждат отвъд темата на своя роман; темата е незначителна, взета е от света на ежедневието. Дотолкова, че Фющ се колебае при избора й. Но това колебание не бива да се преувеличава, то е философска риторика, претегляне на собствения труд, безочие към самия себе си. След което също толкова риторически се заинатява, не, това е единственото, в което не греши – при избора на темата, в никакъв случай.

Фющ и Лакло ясно разграничават нещата, за които човек има свободен избор, от нещата, за които няма. Смятат животинския нагон не за лично качество, а за енергиен източник на сетивната и емоционалната дейност (разбирай: индивидуалната любов). От която човек не може свободно да се откаже, нито да я имитира безнаказано. Има безброй неща, които са извън човешката личност – едно от тях е източникът на сетивните или емоционалните енергии. Без да се вземе предвид тази тънка разлика, без това малко откритие не може да бъде проумяна не само собствената малка история на отделния човек, но и голямата му история. Лакло го прави в навечерието на революцията, а Фющ излиза насред световния катаклизъм с новината за откритието или по-точно за преоткриването на това различие. Изгарящата ревност и склонността към изневяра в техните очи не са причина, а следствие – хуманистичен резултат от експлоатацията на анималистичната енергия. В индивидуалната любов двата свята – анималистичният и хуманистичният – имат допирни точки. И двамата наблюдават нейните деяния, независимостта й от личността, и се отнасят към нея като към природно явление, с обич и възхита. Не се разчувстват, не изпадат в панически страх, но и не я използват като средство за морална присъда, такива са и героите им. Не се опитват да властват над други чрез нея.

Чрез аналогични прийоми изследват езиково функционирането на материята и разполагат в историята надличностното в личността. Романът на Лакло е основополагащият камък на епохата на индивидуализма, романът на Фющ е куполният камък на епохата на индивидуализма. Лакло е фриволен и подигравателен, Фющ сериозничи и иронизира. Разкриват как играта на роли, в които влизат героите им (разбирай: приплъзването, лутането между анималистично и хуманистично, между трагично и комично), и общата и опасна интелектуална наслада от тази игра на роли се превръщат в единствена външна изява на тайната любов, как интелектуалността постепенно надмогва телесността и в крайна сметка как в безпощадната и подла игра за надмощие се губи най-важното, другият. С липсата на другия достигат до най-дълбоката пропаст на индивидуализма. Индивидуалната свобода съществува само чрез другия, а не против него. Край на фриволността, край на сериозниченето; сарказмът и иронията не могат да служат като ориентир в тази ужасна развръзка. В трагедията проникваме заедно с тях отвъд индивидуализма; а там е хаосът.

Аз самият все още можех да се възползвам от възможността да видя живия Фющ, да чуя легендарните му университетски лекции, но докато събера смелост да отида заедно с един свой сприхав приятел да го чуя, научихме новината, че са го пенсионирали без никаква особена причина. Почувствах облекчение, че не се налага да го видя и да го чуя. За него говореха с ужасни епитети дори и тези, които му се възхищаваха или се наслаждаваха на задълбочената му култура; присмиваха му се, заяждаха се с него, а позьорството му бе в състояние да обърка всеки човек или направо да го отврати. Беше живял в диктатури, държеше се като лишен от трона си владетел, който преживява от милостиня, без придворно обкръжение; диктатурите не обичат великите личности, диктатурите са непредвидими, чиновниците в една диктатура не се обосновават, а поданиците странят от всяко нещо, което се отличава, предпочитат защитните цветове. Чудният ритъм на белите му стихове много отрано формира слуха ми, но от главната му прозаична творба дълги години странях. Илюзиите ми по отношение на анималистичното и хуманистичното ми пречеха да я разбера.

Навярно е избрал името Фющ[2] за свой творчески псевдоним, та въздушната материя да предаде лекота на личността му. Преди да излезе първата му литературна публикация, недочакал разрешението на вътрешното министерство да приеме името Фющ, се е казвал Милан Фюрщ (Fürst). Би му отивала и княжеска титла, ала произходът му всъщност не е благороден. Макар че баща му, много представителен и елегантен мъж, на младини се движел в кръга на сръбския крал Милан Обренович, затова и дал по-късно на сина си името Милан Константин. Няма данни с какво се е занимавал младият татко в двора на младия сръбски крал. Ако наистина е бил там, а не е само легенда, създадена от самия Фющ, то най-вероятно с необуздани гуляи. Трябва да се е случило поне десетина години преди раждането на Милан. Когато синът станал на осем години, бащата починал след продължително боледуване като безработен чиновник, но не знаем какво работно място е заемал преди това. В живота на Фющ има доста данни, които навярно никога няма да бъдат изяснени. Не знаем дори как са се спасили с жена му по време на немската окупация и режима на нилашите. Знаем, че притежавали препоръчително писмо, но мнозина с подобен документ били застреляни във водите на Дунав. От едно писмо до Лайош Фюлеп, написано по време на блокадата, научаваме, че „гардонският витяз капитан Дежьо Хамори, военен пълномощник, спаси живота ни“ – но нищо повече.

По всяка вероятност и твърдението, че семейство Фюрщ е имало баронски клон е част от семейната легенда или се отнася до сферата на фантазиите. Пълна мъгла и мрак, биографът не е проверил. Тритомникът на Бела Кемпелен „Унгарските евреи и семейства от еврейски произход“ (Будапеща, 1939) не познава такова баронско семейство. (Не го споменават нито The Peerage, нито Le Gotha.) Никак не е невъзможно обаче безимотният баща на Фющ в средата на деветнайсети век да се е домогвал до висшите кръгове чрез действително въздигнатите в благороднически ранг, носещи име с благородническа представка, от богати по-богати роднини – маротското семейство Фюрщ и намиращото се в тесни роднински връзки с неговите членове и с досущ същото обществено положение яношко семейство Енгел, и оттук да произхождат всички легенди. Трябва да се провери. Изглежда ми доста романтично. Факт е обаче, че херцог Турн унд Таксис се оженил за току-що придобилата благороднически ранг медерска госпожица Лола Краус срещу 6 милиона крони суха пара на ръка. Трябва да се знае още, че медерската Ида Краус от своя страна се оженила за маротския Яков Фюрщ, и ето ти и родословното дърво на семейство Фюрщ, разцъфнало като райска ябълка.

Фющ винаги е презирал онези, които търсят взаимовръзка между биографичните данни и творчеството. Заслужава си обаче да се спуснем и в по-дълбоките пластове на обстоятелствата, до които ни отвеждат неговите легенди и препратки. Когато едно унгарско семейство от еврейски произход се опитва да се облагороди в буквалния или преносен смисъл на думата, става въпрос не само за умилението на въпросното семейство пред легендарното – навлезли сме в най-интимната сфера на класическа либерална Унгария, където бракът между феодалната аристокрация и буржоазията не е просто политически. Чрез него е трябвало да бъде запълнена липсата на гражданско, на континюитетно буржоазно развитие – ето същинският смисъл на такъв брак, бидейки експеримент с епохално значение. Били са нужни две световни войни и две диктатури, за да се сложи край на тази обещаваща взаимна изгода връзка, заредена с неравноправие и конфликти. Вече и следа не е останала от нея, няма дори помен от либералната епоха. Не е била, не се е състояла, затова няма и гражданска Унгария. Аристокрацията не успява да усвои буржоазните добродетели, промишлените и търговски новобогаташи не успяват да съзреят като патриции, нямали са търпение да изчакат онези няколко века. Нито време. Над главите им се сгромолясва Австро-Унгарската империя. От хода, логиката и тематиката на индивидуалните сривове в произведенията на Фющ можем да направим извод за социалните корени на деформациите, с които той не се занимава пряко. Не напуска аза, който не желае да знае миналото си. Именно това двойно отрицание е придало непреходност на творбата му. „Живеехме в една кухня, сред най-голямата мръсотия и мизерия. – Майка ми ревеше на глас по улицата и отправяше молитви дано Господ я отърве от тоя непрокопсаник, баща ми. – И колкото и да ме потискаха всички тези неволи – все пак се надявах: не вземах нещата на сериозно. Бях мърляво дете, гребен не познавах и на седемгодишна възраст с удивление разбрах, че хората имат навика да вечерят – дотогава не знаех какво е вечеря, – и по-късно мисълта за редовна вечеря си остана за мен главният символ на уредения живот. – Баща ми почина – нищо не почувствах при смъртта му: насилвах се да плача. – Майка ми беше останала с хиляда форинта: и ме помъкна по просия – кльощаво и болнаво дете (болни очи, болно ухо, анемия, пневмонии), – символ на мизерията, стенеше и се молеше. (Заможните ни роднини бяха зли, надменни и се срамуваха от нас.) Най-сетне й дадоха някакво павилионче. И тя започна да работи сутрин от пет и половина до полунощ. Съсипваше се до смърт. Година и половина спахме на земята в магазинчето – нямахме жилище, – а тя се страхуваше и трупаше. Сама готвеше, чистеше и въртеше търговията, грижеше се за мен, когато бях болен – а аз винаги бях болен. – Никога не нае прислуга, нито помощник в магазина, защото беше безмерно подозрителна – страхуваше се, че ще я оберат. Дори и мене обвини – навярно това беше причината на деветгодишна възраст да направя опит да се самоубия като се цапардосах по главата с един черпак. Живеехме – сред най-голямата мръсотия и бедност – в непрекъснат и мъчителен страх: магазинът беше отворен и в неделя. Голямото ни единоборство започна много рано: ужасната омраза между двама души, обречени един на друг.“ Нищо чудно всяко изречение от този текст да е чиста стилизация. Защото все пак е вземал уроци по цигулка при един от най-добрите учители в Будапеща. Получил е белодробен кръвоизлив, но лечението му е протекло в Абазия, където за пръв път в живота си е бил щастлив. И от този момент до навечерието на германската окупация в Унгария води дневник. Бомбардират вилата му, но все пак е имал вила, една трета от дневниците му е унищожена, но все пак са му останали две трети. Спали с жена си на дюшек върху пода в неотоплено преддверие, пише бомбардираният писател, но според услужливата информация на Юдит Силади и това не е било съвсем така. Живеели са при роднини, където са имали легло и отделна стая. Изреченията му са плод на видения, а виденията му ни най-малко не са иреални. В живота си на голям творец се лута между тези два далечни бряга, между видението и реалността. А междувременно посещавал гимназия, наред с немския научил и английски, донякъде и френски, следвал право и станал доктор на правните науки, работил като учител, оженил се, и макар и да си бил дал дума да не се поддава никога, защото по този начин би предал предците си, все пак приел католическата вяра, и така нататък. Жена му все пак произхожда от заможно семейство и десетилетия наред го издържа. Даже от писмата им става ясно, че в края на живота си все пак успели сериозно да се заобичат.

Веднъж срещнах Ержебет Хелфер, вече вдовица. Беше облечена така, сякаш обсадата на града още не е свършила. Средна на ръст, с протрит мукавен куфар в ръка. В куфара носеше не само неиздадените ръкописи на Фющ (така замина и за франкфуртския панаир на книгата), а и собственоръчно направени курабийки в отделна кутия (и от тях беше занесла на франкфуртския панаир на книгата). Казваха, че тя прави най-вкусните курабийки в града. Когато предлагаше на някого ръкописите за издаване, предлагаше му и от курабийките. Преди смъртта си учреди награда от собствени средства и наследството на Фющ. По време на диктатурата това беше единствената награда, която се присъждаше от независимо жури. Бях сред първите, получили наградата „Милан Фющ“, очакваше се на тържеството да присъства и неговата вдовица. Не можа да дойде, но изпече чудесните курабийки и ги прати в един поднос.

Фющ е предпочитал да премълчи доста скучното си, но съвсем не безсъбитийно ежедневие, курабийките, вилата, едно-друго, и навярно го е премълчавал в интерес на работата си. Вълнували са го психичните последици на социалните противоречия и деформации. Житейските обстоятелства са го отегчавали до смърт и в артистично отношение това отегчение се е оказало повече от плодотворно. Вероятно върху това мъчително отегчение, върху отвращението му от всичко ежедневно и масово се гради мономаниакалността му, родената от отчуждението хипохондрия. В поезията си се занимава до забрава с единствения лирически герой, който му е бил на разположение, аз, аз, аз, в прозата си обаче – с интимната бруталност на хората, с които единственият аз, аз, аз е бил в страстна и непонятна връзка. Романите и поезията му са лишена от илюзии психограма на човешките страсти и страдания, героите му или са свързани с репресивните политически режими на епохата, в която е бил принуден да живее, или не са: понякога им намира друго пространство. Собствения си живот обвива в мъгла и хиперболизира, но не защото има какво да крие, а по-скоро защото са го отегчавали до смърт и диктатурите, и не по-малко бозавите клетници, с които те са населени. И тогава си измисля светове, с които да декорира реалността. В противовес на баналното зло героизира духа, героизира литературата и изкуството. Но не и себе си. В произведенията му няма и следа от скрит зад барикади естетически хероизъм. Милан Фющ е един от най-трезвите хора в световната литература, но не бих казал, че трезвостта му е лишена от скандалност и болка. „Добрият разказвач не е реалист“, записал веднъж в дневника си.
 
Превод: Светла Кьосева


[1] Между нас казано (нем). – Б. пр.
[2] Дим (унг.). – Б. пр.
Петер Надаш (род. 1942) е известен унгарски писател, драматург и есеист.

Pin It

Прочетете още...