Насим Никълъс Талеб е aмepиĸaнcĸи филocoф с ливански произход, eceиcт и cпeциaлиcт пo мaтeмaтичecĸи финaнcи. Maгиcтъp пo бизнec aдминиcтpaция oт бизнec yчилищeтo „Уopтън“ и дoĸтop нa Πapижĸия yнивepcитeт.
Cлeд ycпeшнa ĸapиepa ĸaтo финaнcиcт, пpeз 2004 г. ce oтдaвa нa нayчнa paбoтa и писателска дейност и в мoмeнтa e пpoфecop в Hюйopĸcĸия yнивepcитeт. Книгата му „Черният Лебед“ е оценена като една от 12-те най-влиятелни книги, излезли след Втората световна война.
Настоящият текст е откъс от черновата на най-новата му книга, Skin in the Game която предстои да излезе тази година.
Има един пример, който по мое мнение най-добре илюстрира принципа на работа на сложните системи. Достатъчно е едно непримиримо малцинство от определен вид да достигне нищожно малък размер, да речем от три или четири процента от цялата популация, за да я подчини на своите желания. Не стига това, ами допълнително се създава една оптична илюзия: на наивния наблюдател му се струва, че изборът все още зависи от предпочитанията на мнозинството. Ако тази идея изглежда абсурдна, то е само защото нашата научна интуиция не е устроена за такива неща. По-точно казано, научната интуиция и други рационално обосновани оценки не работят при случай на сложни системи – освен ако не притежавате житейската мъдрост на вашата баба.
Същността на сложните системи е в това, че съвкупността никога не се държи така, както може да се очаква от поведението на отделните части. Взаимовръзката и вътрешните отношения между частите на цялото тук са по-важни от природата на самите части. Изучавайки отделната мравка, ние никога (в болшинството от тези случаи можем смело да кажем „никога“) няма да разберем как е устроен един мравуняк. За това ще ни е нужно да разглеждаме мравуняка като мравуняк, нито повече, нито по-малко, а не като група от мравки. Това е емергентно свойство на цялото – цялото и съвкупността в цялото не са идентични, защото естеството на това цяло се определя в значителна степен от взаимодействието между неговите части. Тези взаимодействия могат да се подчиняват на много прости правила. Правилото, което ще обсъдим в тази глава, е правилото на малцинството.
Правилото на малцинството ще ни покаже, че за нормалната работа на обществото са му нужни неголям брой нетолерантни и етично съзнателни, при това дейни хора.
Този пример за сложността ми дойде наум, колкото и да е смешно, на едно лятно барбекю на Института за сложни системи на Нова Англия (New England Complex Systems institute). Домакините подреждаха масите и разопаковаха напитки, когато към мен се приближи приятел, който по принцип употребява само кашерна храна[1] Предложих му чаша с тази сладка жълта вода с лимонена киселина, която сега наричат лимонада, и бях почти сигурен, че той ще откаже, казвайки, че не е подходяща. Той обаче не отказа. Изпи т. нар лимонада, а друг привърженик на кашерната храна отбеляза: „Тук всички напитки са кашер“. Разгледахме етикета. С дребен шрифт беше отпечатан малък символ във формата на буквата U в кръг, който обозначава, че продуктът е кашер. Хората, които знаят къде да гледат, го бяха забелязали. Всички останали, включително и аз, през всичките тези години сме пиели кашерни напитки, без да знаем, че са такива.
Престъпниците, които са алергични към фъстъци
Тогава ми хрумна странна мисъл. Поддръжници на кашерната храна са по-малко от три десети от процента от населението на САЩ. Но всички напитки са кашер. Защо? Защото кашерният продукт позволява на производителя, търговеца и ресторантьора да не правят разлика между кашер и не-кашер напитки и да не се тревожат за специални символи, отделни кранове, отделни стелажи, отделни мокри помещения. И простото правило, което променя крайния резултат, е следното:
Последователят на кашер или халал[2] не може да яде не-кашер, обикновеният човек може да яде кашер.
Или, ако перифразираме:
Лицето с увреждане не може да използва тоалетна за обикновени хора, но обикновеният човек може да използва тоалетни за хора с увреждания. Понякога обаче се получава объркване – хората знаят, че на местата за инвалиди могат да паркират само инвалиди и прилагат този принцип и за тоалетните.
Човек, който е алергичен към фъстъци, не може да яде храни с фъстъци, но човек без алергия към фъстъци може да яде храна без фъстъци. Точно поради тази причина в самолет е много трудно да получиш пакет фъстъци, а в училищата те изобщо липсват (което, между другото, умножава броя на страдащите от алергии, тъй като една от причините за подобна алергия е реакцията на организма към неизвестното вещество).
А сега да приложим това правило към по-интересни области:
Лице, което спазва закона, никога няма да извърши престъпление, докато престъпникът може да се занимава и с легални неща.
Ще наречем това малцинство непримиримо, а болшинството – гъвкаво. Самото правило се заключава в асиметрията на избора.
Веднъж се пошегувах със свой приятел. Случи се отдавна, във времената, когато все още не се говореше за вредата от пасивното пушене и ресторантите в Ню Йорк задължително имаха зони за пушачи и непушачи. Свободни места имаше само в отделението за пушачи, и аз убедих приятеля си, който ми беше дошъл на гости от Европа, че трябва да си купим цигари, тъй като в зоната за пушене е задължително да се пуши. И той ми повярва.
Още два момента. Първо, роля има географията, т.е. пространственото разпределение. Много е важно как са разпределени непримиримите: те или са затворени в група, или са смесени с останалата популация. Ако непримиримото малцинство в нашата схема живее в гето, в своя собствена, обособена икономика, правилото на малцинството престава да работи. Но ако населението е смесено равномерно, ако процентът на това малцинството в областта е същото като това в селото, в селото е същият като в окръга, в окръга е същият като в региона и в региона е същият като в страната, то (гъвкавото) болшинство ще бъде принудено да се подчини на волята на малцинство.
Вторият момент е цената. В първия ни пример себестойността на кашерната лимонада не е много по-висока тази на не-кашерната и затова не се отразява на случващото се. Но ако производството на кашерна лимонада е много по-скъпо, контролът на малцинството ще бъде отслабен пропорционално на разликата в цената. Ако кашерната храна струваше десет пъти по-скъпо, правилото на малцинството нямаше да се прилага, освен може би в най-богатите квартали.
Мюсюлманите също има своя кашерна храна (халал), но правилата са по-специфични и се прилагат само за месо. При мюсюлманите и евреите има практически идентични принципи за клане на животните (всичко кашерно е халално за мюсюлманите-сунити, най-малко през последните няколко века, но не и обратното). Тази активна практика за клане на животните, която струва на своите последователи известни усилия, е наследена от древните гръцки и семитските култури от Средиземноморието, които вярвали, че на боговете трябва да се принасят необходимите жертви (т.е. месо, и да се яде това, което е останало). Боговете не обичат евтините жестове.
Предписанията относно допустимата („халал“) храна са посочени в Корана и Суната. Според тях мюсюлманите е недопустимо да употребяват алкохол, както и храни с наличие на кръв в тях. Забранена е употребата за храна на месоядни животни и на свине. Животинската храна трябва да е от животни, които са убити, а не умрели. Забранена е и храна от жертвени животни на други религии. За да бъде месото „халал“, е необходимо животното да бъде заклано по специален начин, различен от прилагания в индустриалните кланици в немюслманските страни.
А сега да разгледаме практическото приложение на диктатурата на малцинството. Във Великобритания, където практикуващите мюсюлмани са три-четири процента, почти всичкото месо е халал. До седемдесет процента от агнешкото месо, внесено от Нова Зеландия, е халал. Близо десет процента от заведенията на Subway са халал – тоест, изобщо без свинско месо, независимо от загубите в резултат от конкуренцията на другите вериги, които предлагат свинско. В Южна Африка мюсюлманите също са три или четири на сто, но там в магазините процентът на пилешкото халал е непропорционално висок. Но във Великобритания и други християнски страни халал не може да измести изцяло останало месо, тъй като хората могат да се разбунтуват заради насилствено спазване на чужди религиозни норми. Както пише арабският християнски поет от 7 в. Ал Ахтал: „Аз не ям жертвена плът“. (Това е отражение на стандартната християнска реакция от три или четири века по-рано – в езическите времена християните били измъчвани, като били принуждавани да ядат жертвено месо, което те смятали за светотатство. Много християнски мъченици умират от глад.)
Може да се предположи, че тази емоция ще се разпространи и на Запад с увеличаването на мюсюлманско население в Европа.
Така че правилото на малцинството може на практика да увеличи дела на халал храната в магазините непропорционално на количеството на реалните халал потребители, но до определен лимит, защото за някои потребители мюсюлманската храна е табу. Що се отнася до кашерната храна, тук пределът на разпространението е почти сто процента (или близо до тях).
Производителите на „органични“ храни продават все повече и повече от своята продукция най-вече благодарение на правилото на малцинството, но и заради това, че обикновената, неснабдена със специален етикет на храна сега се възприема като пълна с пестициди, хербициди и месо от трансгенни организми, ГМО – с всички произтичащи от неизвестността рискове. (Под „ГМО“ в този контекст имам предвид трансгенни храни, чийто източник има гени от други организми или видове). Но тук съществуват и екзистенциални причини, просто повишено внимание или консерватизъм в духа на Бърк – може би някои хора просто не искат да се отклоняват твърде надалеч и твърде бързо от начина на хранене на своите предци. Етикетът „органична храна“ е начин да се съобщи, че в продукта няма трансгенни ГМО.
Насърчавайки ГМО-храните с всички възможни средства – лобиране, подкупване на конгресмени и засилена пропаганда в научните среди, (включително черен PR, насочен срещу хора като моя милост) – големите селскостопански конгломерати глупаво вярват, че всичко това е достатъчно, за да спечелят болшинството. Не, идиоте. Както споменах по-горе, псевдонаучната „логика“ в този случай не работи. Привържениците на ГМО са съгласни да консумират храна без ГМО, но не и обратното. Достатъчни са не повече от 5 процента равномерно разпределено население, което категорично не приема ГМО, за да бъде наложено на цялото население от обикновени хора да ядат храна без ГМО. Защо? Ами, представете си – организирате банкет, сватба, или пък пищно парти в чест на падането на режима в Саудитска Арабия или фалита на лихварите от инвестиционната банка Goldman Sachs, или церемония за публично разобличаване на Рей Котчер, председател на Ketchum – фирмата, която се занимава с черен PR срещу учени и активисти по поръчка на големи корпорации. Имате ли нужда от въпросник, за да разберете кои от вашите гости не използват ГМО, за да приготвите храната им отделно? Не, вие просто ще закупите храна без ГМО за всички, при условие че разликата в цената не е от съществено значение. И това наистина няма голямо значение, защото цените на бързоразвалящите се храни в Америка на 80-90% се определят от логистиката, а не от разходите. И тъй като търсенето на органична („натурална“) храна е по-голямо поради правилото на малцинството, разходите за дистрибуция намаляват, а правилото на малцинството засилва своя ефект.
Големите земеделски корпорации не разбраха, че се опитват да играят игра, в която за победа е нужно не само да вкараш повече точки от противника, но и да спечелиш поне с 97 на 100, за да се чувстваш в безопасност. Странно е да се види как една огромна корпоративна машина, с нейните милиони долари, изразходвани за изследвания, черен PR и учени, които смятат, че са по-интелигентни от средния човек, пропуска една толкова важна точка като асиметрията в избора.
Друг пример: Не мисля, че автоматичните скоростни кутиии изместниха ръчните от пазара само защото повечето шофьори предпочитат автоматиката: може би работата е там, че човекът, който е свикнал на механиката, може спокойно да управлява автоматик, но не и обратното.
Mетодът за анализ, използван тук, се нарича ренормализационна група. Това е мощен инструмент на математическата физика, който позволява да се види как се мащабират явленията (увеличават се или намаляват). Да поговорим за това – но без математика.
Ренормализационна група
Схемата горе показва това, което се нарича фрактално самоподобие. Във всеки голям квадрат има четири малки и така до безкрайност – в обратна посока това също работи до определен лимит. Има два цвята: жълт за избора на мнозинството и розово – за този на малцинството. Да приемем, че всеки малък квадрат – това са четирима души, едно семейство. Един от тях принадлежи към непримиримото малцинство и яде само не-ГМО храна („органична“). Цветът на неговия квадрат е розов. При преход на по-високо ниво настъпва „ренормализация“: инатливата дъщеря успява да наложи своята воля и на четиримата и сега в розово е оцветен целият голям квадрат, тоест, и четиримата предпочитат органични храни. Следваща стъпка: това хипотетично семейство отива на барбекю заедно с три други семейства. За тях се знае, че не ядат ГМО, така че домакините подготвят органична храна за всички. Местният магазин, съобразявайки се, че в района има голямо търсене на храна без ГМО, преминава напълно на такава, за да направи живота по-лесен както за себе си, така и за клиентите. След това ефектът достига до местния доставчик, и така „ренормализацията“ продължава до самия връх.
По съвпадение в деня преди бостънското барбекю обикалях из Ню Йорк и се отбих в офиса на приятел, когото исках да отвлека от работата – с помощта на едно занятие, което, ако се злоупотреби, води до загуба на ясна мисъл, лоша стойка и празнотата в погледа. Оказа се, че в града е френският физик Серж Галам, който по същото време убиваше времето си в офиса на моя приятел. Галам е първият, който приложи принципа на ренормализацията към социалните въпроси и политологията. Бях чувал името му, защото се смята за автор на най-авторитетната книга по тази тема, която вече няколко месеца отлежаваше в мазето ми в неразопакована пратка от Amazon. Галам ми разказа за изследванията си и ми демонстрира компютърен модел на избори – той достатъчно ясно показва, че за малцинството е достатъчно да прекрачи определен праг на численост, за да стане изборът му доминиращ.
Същата заблуда съществува в политическите дискусии, тя активно се разпространява от „политическите анализатори“: Смята се, че ако ултрадесните или ултралевите се поддържат от десет процента от населението, техният кандидат ще получи толкова. Не. Тези базови гласове трябва да се отнесат към броя на „твърдите“ – гласоподавателите, които винаги ще гласуват за своята фракция. Но някои от „най-гъвкавите“ избиратели може да гласуват за екстремисти, точно така, както обикновените хора могат да се хранят кашер. Тези хора трябва да се наблюдават внимателно – те могат във всеки един момент да се втурнат в редиците на радикална партия. Моделите на Галам влизат в конфликт с установените доктрини на политологията – и неговите прогнози се оказаха много по-точни от наивното общо мнение.
Ветото
Примерът с ренормализацията показа как, използвайки правото си на вето, един човек в групата може да определи нейния избор. Рори Съдърланд предполага, че именно поради тази причина някои вериги от заведения за бързо хранене като Макдоналдс процъфтяват – не защото предлагат страхотен продукт, а защото нито една социално-икономическа група – или малка прослойка в групата – не им налага вето. С други думи, те имат минимално негативно отклонение от очакванията: под средното ниво, под колебанията.
Когато нямате богат избор, Макдоналдс се възприема като надежден и предвидим вариант. Той е надежден вариант дори на места, където изненадите в храната могат да имат сериозни последици – пиша тези редове на жп гарата в Милано и, колкото и да е странно за чужденец, дошъл оттатък океана, тук има Макдоналдс. Колкото и да е шокиращо, италианците активно го използват като убежище от рискованото хранене.
Пицата е същата история: универсалната храна, която всички търпят, и тя е допустима при всякакви обстоятелства, освен, може би, при тържествен прием.
Рори ми даде още един пример, за избора между вино и бира по време на партита: „Ако сред гостите повече от десет процента са жени, не можете да поръчате само бира. Но повечето мъже биха пили вино – то, ако използваме медицински език, е универсалният донор“.
Тази стратегия на най-добрата ниска граница може би са играли хазарите, които е трябвало да избират между исляма, юдаизма и християнството. Легендата разказва, че три високопоставени делегации (епископи, равини и шейхове) пристигнали при тях, за да направят „продажби на терен“. Попитали християните: „Ако сте принудени да избирате между юдаизма и исляма, кое ще изберете?“ „Юдаизма“, отговорили те. Попитали мюсюлманите християнство или юдаизъм биха избрали. „Юдаизма“, казали мюсюлманите. Така племето приело юдаизма.
Lingua franca
Ако една делова среща се провежда в Германия, в конферентна зала от тевтонски тип на международна или най-малкото европейска корпорация, и един от присъстващите не говори немски, целият разговор ще се проведе… на английски език в тази неизящна разновидност, която се използва повсеместно в корпорациите по целия свят. Това е техният начин в еднаква степен да се надсмеят и на тевтонските си предци, и на английския език. Същата асиметрия: неангличаните, най-често, знаят (макар и лошо) английски, докато обратното (англичанинът да знае местния език) е по-малко вероятно. Някога езикът на дипломацията беше френският – знаеха го държавните служители, обикновено произлизащи от аристократични семейства, а техните по-вулгарни сънародници, занимаващи се с търговия, ползваха английски. Във войната между двата езика спечели английският – защото търговията изцяло доминира съвременния живот; победата му няма почти нищо общо с престижа на Франция или опитите на синовете ѝ в насърчаването на техния красив, латинизиран и орфографически логичен език, вместо безнадеждно объркания от наречия език на консуматорите на месни пайове от другата страна на Ла Манша.
Така може да ни стане ясно как появата на Lingua franca може да бъде обусловена от правилото на малцинството – и това често е неочевидно за лингвистите. Арамейският е семитски език, който наследява ханаан (езикът на финикийците и юдеите) в Леванта и напомня арабски; на него е говорил Христос. Причината, поради която арамейският играе такава роля в Леванта и Египет не е някаква могъща семитска империя. Арамейският – езикът на Асирия, Сирия и Вавилон – е бил разпространяван от персите (които говорели на индоевропейски език). Персите научили египтяните на този чужд за самите тях език. Когато те завладели Вавилон, заварили готов административен апарат, но писарите не разбирали персийски и така официален език станал арамейският. Ако можеш да диктуваш на секретаря само на арамейски, тогава ще трябва да използваш арамейски. Това довело до куриозни ситуации – например, арамейският се използвал в Монголия, но писарите попълвали документите, използвайки сирийската азбука (сирийският език е източен диалект на арамейския). Векове по-късно историята се повтаря в огледален образ – арабите през VII и VIII век преди новата ера използвали гръцкия език за държавни дела. В епохата на елинизма гръцкият заменя арамейския в Леванта в качеството на lingua franca и писарите от Дамаск съставяли документи именно на него. Но гръцкият се разпространявал не от гърци и завоеванията на Александър не довели до незабавна и дълбока елинизация. Гръцкият език се разпространил при римляните, които го използвали като административен език в източната част на своята империя.
Moй френско-канадски приятел от Монреал веднъж описа така смъртта на френския език навсякъде, освен в глухата провинция. Той каза: „В Канада, когато кажем „двуезичен“, имаме предвид „англоговорящ“, а когато кажем „френскоговорящ“, става дума действително за „двуезичен“.
Еднопосочната улица на религиите
В известен смисъл, разпространението на исляма в Близкия изток, в региона, където християнството някога е било вкоренено много дълбоко (то е родено там), може да бъде обяснено с две прости асиметрии. Първите ислямски владетели не се интересували особено от християните и не се опитвали да им наложат исляма, ако те редовно си плащали данъците – ислямска проповед не се отнася до така наречените „хора на книгата“, тоест, последователите на други авраамически религии. В действителност, моите предци, които са оцелели тринадесет века под мюсюлманско господство, са виждали в своето положение и някаква изгода: най-вече в избягването на военна служба.
Ето и двете асиметрични правила, за които става дума: На първо място, ако друговерец в мюсюлманска страна се жени за жена мюсюлманка, той е длъжен да приеме исляма – и ако някой от родителите на детето е мюсюлманин, детето ще бъде мюсюлманин. На второ място, приемането на исляма е необратимо – отстъпничеството в тази религия е най-тежкият грях, който се наказва със смърт. Известният египетски актьор Омар Шариф (с рождено име Мишел Димитри Шалхуб) е роден в семейството на ливански християни. Той приема исляма, за да се ожени за популярната египетска актриса Фатен Хамама, и му се налага да вземе арабско име. По-късно той се развежда, но не се завръща към вярата на своите предци.
Тези две асиметрични правила демонстрират как силата на едно неголямо ислямско малцинство в християнски (коптски) Египет векове по-късно може да превърне коптите в малцинство. Всичко, което е било нужно за това, са неголям процент бракове между мюсюлмани и християни. Същото е и с юдаизма, който почти не се разпространява и остава в малцинство, тъй като религията има противоположни правила: майката задължително трябва да бъде еврейка, и половината от децата от брак с друговерец автоматично отпадат от общността. Още по-силна асиметрия, отколкото в юдаизма, обяснява изчезването в Близкия Изток на три гностически религии – на друзите, на езидите и на мендеите (в гностическите религии тайнствата обикновено са достъпни само за една малка група от старейшините, а останалото паство само смътно си представя детайлите на совята вяра). За разлика от исляма, където е достатъчно един от родителите да изповядва ислям, и от юдаизма, който изисква от майката юдейско вероизповедание, тези три религии изискват и двамата родители да принадлежат към вярата – в противен случай детето може да се прости с принадлежността си към групата завинаги.
Египет има равнинен релеф. Населението се смесва равномерно, което позволява ренормализацията (т.е. позволява на асиметричните правила да работят) – в предишната част вече говорихме за това, че за да доминира кашерната храна, евреите трябва да бъде повече или по-малко равномерно разселени из страната. Но в планински райони като Ливан, Галилея и северна Сирия, християни и мюсюлмани не-сунити остават в затворени територии. Християните не са живели рамо до рамо с мюсюлманите и не са встъпвали в смесени бракове.
Египетските копти са страдали от друг проблем: необратимостта на приемането на исляма. Много копти приели исляма по практически съображения – когато това е била чисто административна процедура, необходима, за да получите добра работа или да решите проблем с ислямския закон. При това да вярваш в Аллах не е било необходимо, защото ислямът никъде не е в пряк конфликт с православното християнство. Малко по малко християнските и еврейските семейства, първоначално приемащи исляма условно, така както испанските марани приемали християнството, се превръщали в истински мюсюлмани. След няколко поколения потомци забравяли за уговорките на своите предци.
Така ислямът превзема християнството с упорство – така, както и самите християни в своето време са спечелили. Защото много преди исляма първите римски християни са успели до голяма степен заради … сляпата си нетърпимост, безусловния си, агресивен и демонстративен инат. Римските езичници първоначално били толерантни към християните, тъй като традицията била да споделят боговете си с други членове на империята. Но те били изненадани, че назаряните не са склонни да си обменят богове и не искат да поставят този момък Исус в римския пантеон, а в замяна да вземат други богове. Какво, нашите богове не са достатъчно добри за тях? Християните се отнасяли нетолерантно към римското езичество. „Гоненията“ срещу християните са предизвикани главно от собственото им отношение към местните богове, а не обратното, но нашата история е написана от християнска, а не от гръко-римска гледна точка.
Ние знаем малко за римското езичество в епохата на възхода на християнството, тъй като в този дискурс доминира агиографията: известна е, например, историята на светата мъченица Екатерина, чиито тъмничари се обръщали във вярата, докато не била обезглавена, освен че … тя може и никога да не е съществувала. Има много легенди за християнските светци и мъченици, но почти нищо за другата страна, за езически герои. Известен е само езическият период от царуването на Юлиан Апостат (Отстъпник) и наследството на гръко-сирийските езичници от неговото обкръжение, да речем, Либаний от Антиохия.
Опитът на Юлиан да върне античното езичество се оказал напразен: това е като да се опитваш да задържиш под водата надут балон. Работата не е в това, че езичниците са били болшинство, както погрешно смятат историците, а в това, че християните са били твърде непреклонни и не отстъпвали и на йота. При това християните имали велики умове като Григорий Богослов и Василий Кесарийски, но не и такива, сравними с великия оратор Либаний, те дори не са се доближавали до него. (Аз по принцип смятам, че колкото по-ясен е умът, толкова по-склонен е към езичество и толкова по-голяма е способността му да разпознава и да осмисля нюанси и нееднозначни моменти. В чистите монотеистични религии от рода на протестантството, салафизма или фундаменталисткия атеизъм се настаняват буквалистични и посредствени умове, които не могат да се справят с двусмислията).
Строго погледнато, ние можем да наблюдаваме в историята на средиземноморските „религии“ (или, за да бъдем точни, ритуали и системи на поведение и вярвания) плавно движение, наложено от нетолерантната част от населението, и постепенното привеждане на системата по-близо до това, което сме свикнали да наричаме религия. Юдаизмът е почти изгубен, защото е твърде привързан към своята трибалистка, племенна база, но християнството някога властваше – и по същите тези причини властваше и ислямът. Ислям? Имаше много видове ислям и последната версия е доста по-различна от оригинала. Ислямът като такъв в крайна сметка беше присвоен (в неговата сунитска версия) от пуристите – просто защото те са по-нетолерантни от всички останали: уахабитите, основателите на Саудитска Арабия, унищожаваха светилища и наложиха изключително строг режим, който сега се имитира от ИДИЛ. Във всяко следващо издание ислямът се подчинява на най-нетолерантните от своите клонове.
Налагане на добродетели на другите
Идеята за едностранна трансформация ще ни помогне да разсеем няколко заблуждения. Защо забраняват книги? Определено не и заради това, че обиждат обикновения човек – тези хора са предимно пасивни, на тях не им пука или не се интересуват достатъчно, за да поискат забрана. Съдейки по опита, за забрана на книга или вкарването на някого в черен списък са нужни само няколко дейни активисти. Великият философ и логик Бъртранд Ръсел изгуби мястото си в университета на Ню Йорк заради писмото на една разярена – и инатлива – майка, която не искаше дъщеря ѝ да бъде в едно помещение със субект, известен с „безпътния“ си начин на живот и скандални идеи.
Същото важи и за другите ограничения – в това число и сухият режим в САЩ, на който дължим много очарователни истории за мафията.
Нека предположим, че моралните ценности на обществото не са резултат от еволюция на консенсуса. Те се налагат от най-непримиримото малцинство – именно заради неговата нетолерантност. Същото се отнася и за гражданските права.
А сега, един пример за това как механизмите на действие на религията и моралните норми се подчиняват на същия този процес на ренормализация като при хранителните навици и как малцинството налага морал на мнозинството. Вече говорихме за асиметрията между спазването и нарушаването на закона: човекът, спазващ закона, винаги съблюдава правилата, докато престъпникът, или просто по-безпринципният човек, не винаги нарушава правилата. По същия начин обсъдихме силно асиметричните ефекти на диетичните закони на халал. Да сравним едното с другото. В класическия арабски език терминът „халал“ има противоположност – „харам“. Нарушаването на морални или правни норми – и на всякакви други норми – това е харам. Тази забрана управлява всички останали постъпки на човешките същества, от прелъстяването на жената на съседа и лихварството до това да убиеш хазяина си за удоволствие. Халал и харам са противоположни една на друга.
Оттук е ясно, че след като моралната норма бъде установена, достатъчна е само малка част непримиримо малцинство, географски равномерно разпределено, за да диктува нормите в обществото. Най-тъжното от всичко е, че, както ще видим по-нататък, човек, наблюдавайки хората като съвкупност, може да реши, че те спонтанно стават все по-морални, все по-добри, по-нежни и по-често мият зъбите си, но в действителност това се отнася само за една малка част от човечеството.
Парадоксът на Попър
Докато пиша това, обществото спори дали свободите на просветения Запад няма да бъдат подкопани от крайните мерки, нужни за справяне със салафитските фундаменталисти.
Може ли демокрацията – която по дефиниция се основава на волята на мнозинството – да си позволи да толерира враговете си? Това е класически въпрос: „Трябва ли да се ограничи свободата на словото за тези партии, които се противопоставят на свободата на словото?“. И следващата стъпка: „Трябва ли толерантното общество да бъде толерантно към нетолерантните?“
Именно това е противоречието, което Курт Гьодел (нямащ равен в логическата строгост) намерил в Конституцията на САЩ при полагане на изпит за натурализация. Според легендата той започнал да спори със съдията и се наложило да го спасява Айнщайн, който бил негов свидетел.
Вече съм писал как хора с логически дефицит са ме питали не трябва ли да се отнасяме „скептично към скептицизма“. Използвах отговор, подобен на отговора на Карл Попър, когато го попитали „възможно ли е да се фалшифицира фалшификацията“.[3]
На тези въпроси може да се отговори, като се прибегне до правилото на малцинството. Да, нетолерантното малцинство може да контролира и да унищожи демокрацията. Нещо повече, ясно е, че рано или късно то ще унищожи нашия свят.
Така че трябва да се отнасяме с по-голяма нетърпимост към някои нетолерантни малцинства. Недопустимо е да се използват „американските ценности“ или „западните принципи“ за лечение на нетолерантния салафизъм (който отрича правото на хората да изповядват друга религия). В момента Западът извършва самоубийство.
Непокорният пазар
Сега да поговорим за пазарите. Може да се каже, че те също не са сбор от участниците в пазара – вместо това цената отразява действията на най-мотивирания купувач и най-мотивирания продавач. Да, най-мотивираните определят правилата. Това е нещо, което може да бъде разбрано само от тъговците: защо цената може да падне с десет процента само заради един продавач. Всичко, което е нужно, е един упорит продавач. При реакцията на пазара първоначалният стимул се умножава многократно. На общите фондови пазари в момента има около 30 трилиона долара, но едно движение само на 50 милиарда – по-малко от две десети от процента от общата сума – доведе през 2008 г. до спад с 10% и загуби за около 3 трилиона долара. Тогава втората по големина френска банка Societe Generale започна масирана разпродажба на активи, след като разкри измама на един от нейните брокери. Защо пазарът реагира така бурно? Защото това беше упорит, категоричен опит да се продава – и продавачът нямаше да промени намерението си. Ето и моят личен девиз:
Пазарът е като огромен киносалон с малка врата.
И най-добрият начин да се открие „издънката“ (както би се изразил финансов журналист) – е да се търси някой, който гледа към вратата, а не към екрана. В киносалоните има случаи на панически бягства, ако някой изкрещи „Пожар!“, защото хората искат да са навън, а не да останат вътре, и това е тази категоричност, която наблюдавахме, да речем, в примера с кашерната храна.
Науката работи по подобен начин. По-нататък ще се върнем към това как правилото на малцинството се римува с подхода на Карл Попър към науката. Но сега по-забавен е Файнман. „Какво ти пука какво мислят другите?“ е заглавието на сборник с анекдоти на великия Ричард Файнман – най-големият шегаджия сред учените от своето време. Както подсказва името на книгата, чрез нея Файнман изразява идеята за фундаменталната непочтителност на науката, основана на същата асиметрия, на която и популярността на кашерната храна. Как? Науката не е сбор от възгледите на всички учени. Както и в случая с пазарите, и тук процесът е много изкривен. Ако нещо е опровергано, значи е погрешно (тук не говорим за икономиката и политическите науки – това не е наука, а помпозно забавление). Ако науката се основаваше на консенсус, ние все още щяхме да живеем в Средновековието, а Айнщайн щеше да завърши там, откъдето започна – като чиновник с безплодни хобита в Патентното ведомство.
***
Александър е казал, че предпочита да има армия от овце, водена от лъв, отколкото армия от лъвове, водена от овца. Александър (или този, който е измислил този апокриф) е разбирал стойността на активното, нетолерантно и смело малцинство. Ханибал Гискон в продължение на десетилетие и половина тероризирал Рим с шепа наемници – той спечелил двадесет и две битки срещу римляните и при всяка от тях е отстъпвал числено на врага. Той бил вдъхновен от версията на тази максима. В битката при Кана той казал по повод численото превъзходство на римляните: „Да, те са много, но сред тях няма нито един Гискон“.
Unus sed leo: един, но лъв
Непреклонната смелост се отплаща не само във военната сфера. Целият растеж на обществото, както икономически, така и морално – е плод на усилията на малък брой хора. В заключение ще кажем, че най-важно от всичко е да заложиш собствената си кожа. Обществото се трансформира не с консенсус, гласуване, мнозинство, комитети, многословни срещи и социологически проучвания. Само няколко души са достатъчни, за да бъде преместена стрелката. Всичко, което е нужно за това, е асиметрия. А асиметрията е навсякъде около нас.
Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro
[1] В юдаизма – храна, приготвена и сервирана в специални съдове и по определен начин, в съответствие с религиозните норми, бел. ред.
[2] Халал – храна, която е допустима за консумация според ислямския закон и практика, бел.ред.
[3] Според Карл Попър (1902-1994), един от най-влиятелните британски философи, една хипотеза е научна, ако е фалшифицируема, т.е. опровержима. Това означава хипотезата да бъде формулирана така, че да има експеримент, който да я опровергае – бел.ред.
