Отидохме, защото мислехме, че ще е забавно; после разбрахме, че действието на филма дори не се развива там. Действието му се развива ако не в съзнанието, то в комбинираната обстановка на няколко централноевропейски курортни града от XIX век, в усещането за неясни възможности и в опасността да се изгубиш. Недоразумението бе по вина на Том. Той беше гледал филма[1] веднъж преди това, много отдавна; аз не бях, но знаех, че в крайна сметка ще трябва да го направя, защото това е един от онези филми, които трябва да се видят. Това е пътуване – каза ми той.
Връзката ни наскоро беше претърпяла поредица от невероятни трансформации и за развитието на разказа ѝ беше жизненоважно да отидем на пътешествие. Пътуването щеше да потвърди, че имаме връзка и че тази връзка няма да остане завинаги заклещена в миналото, във фаза на припомняне и борба за онова, което помним – за неща, които са се случили, сериозно, предишната година. Според клишетата за двойката, пътуването е нов спомен, който създавате заедно. То е и изпитание: колко мрачен може да стане единият от вас при неуспех; колко невротичен може да бъде другият по отношение на графика; колко фундаментално несъвместими се оказвате изведнъж, в непозната обстановка. Кафка е знаел това. Когато през юли 1916 г. той и годеницата му Фелице Бауер се срещат в Мариенбад за десет дни, те се карат през цялото време, неспособни да преодолеят непрестанния дъжд и „трудностите на съвместния живот“. Принудени от чуждостта, съжалението, похотта, малодушието, суетата и само дълбоко вътре, може би, от тънката струйка, достойна за името любов, невъзможна за търсене, проблеснала веднъж в мига на мига“.
Нито аз, нито Том приличаме на Кафка. Бих предпочела да си стоя в леглото през цялото време, но нямам туберкулоза, нито някакво сериозно физическо заболяване, само меланхолия и вероятно няколко дребни витаминозни дефицита. Том смята, че това е мило и е неразделна част от творческия ми процес. Проблемът ни беше, че и двамата имахме много работа, което означаваше, че ще искам или ще трябва да лежа дори повече от обикновено, а аз не исках да ходя на повече пътувания. „Ти се превърна в един от онези хора, които живеят в Берлин и никога не са там“, каза един приятел, когато се озовах в Италия за четвърти път в рамките на една година. Аз дори не харесвам Италия. Обичам Берлин. Можете да вземете златни белезници в ръчния си багаж, ако преминете към easyJet Flexi. След това, за което се зарекох, че ще бъде последната ми мъчителна международна ваканция за поне три месеца, още едно малко вероятно събитие наложи да тръгна на кокаинов запой из Европа. Това е ужасно – казваха хората, когато им разказвах историята. Наистина беше, а може би все още е.
Идеята да посетя залязващ грандиозен централноевропейски курортен град беше на Том; предложих Мариенбад, защото ми допадаха литературната му репутация за атмосфера на романтична меланхолия и привлекателността му за велики неврастенични исторически личности. Макар че до други курорти, като Карлсбад или Баден-Баден, от Берлин може да се стигне с влак – ключов елемент от полуироничното туристическо преживяване на носталгията в Централна Европа – Мариенбад надделява по значение. Ако знаех нещо за филма, може би щях да сметна, че пътуването е прекалено нагласено. Но да се вземат решения е трудно, а ако има някаква произволна тема или параметър, който можеш да зададеш, става по-лесно. Щяхме да отидем в Мариенбад и да гледаме филма, който, както се оказа, е нещо като обяснение за това, защо е трудно да се вземат решения.
Във влака от Берлин имахме странното и в крайна сметка прозорливо усещане, че сме твърде млади, за да се занимаваме с това. Как е възможно да сме купили билети, резервирали хотелски стаи, събрали багаж? Сякаш се бяхме впуснали в мисия, която не разбирахме напълно, и може би чак към края щяхме да разберем, че ни е била възложена точно поради това. Спряхме за една нощ в Пилзен, за да видим откъде идва бирата, а красивият хотел, в който отседнахме, беше обзаведен в комично гигантски пропорции. Коридорите бяха пусти, голямото стълбище – тъмно, а работата на рецепцията зависеше от една страховита малка камбанка. Чувствахме се като непослушни сираци или като деца, които са спали в [нюйоркския музей] Метрополитън. Всичко това ни харесваше, разбира се, по невинно снизходителния начин на изтънчения интелектуален турист, който в ерата на масовата информираност и лесното пътуване рядко има възможност да види нещо толкова относително непознато, без да повдига етични въпроси. На следващата сутрин отпътувахме за курорта.
Думата „Мариенбад“ означава на немски „Банята на Мария“. Като се има предвид, че се намира в съвременна Западна Чехия – която все още съм свикнала да наричам Чешка република, макар че и това звучи неудобно на английски – но също така и в бившата Судетска област, в която е имало преобладаващо немскоезично население, докато не е било прогонено и районът не е бил заселен отново след Втората световна война, Мариенбад всъщност не е днешното име на града, но и донякъде е. Местният термален извор се нарича Мариенбад още от времето на Тридесетгодишната война, когато според легендата един войник излекувал раните си там, до едно дърво, на което бил окачил картина на Богородица. Намекът е, че самата Мария се е къпала там – пише Дейвид Клей Лардж в „Големите спа центрове на Централна Европа“, – макар и несъмнено не заедно с войниците. Самият град е сравнително млад, що се отнася до историческите европейски курортни градове, и винаги е бил предимно туристическа дестинация, поради което винаги е бил малко извънземен, в смисъл, че не дава на посетителя усещане, макар и илюзорно, за страната, в която се намира, или за хората, които живеят там. До края на XVIII в. в района не е имало никакви сгради, а името на местността е официално признато през 1810 г. Тогава един чешки градинар на име Вацлав Скалник се разпорежда с пейзажа, превръщайки го в нещо, което, както той се хвали, „би могло да бъде сбъркано с райската градина“. Когато обсъждахме пътуването на друго място, наричах града Мариенбад, защото почти всички, с които разговарям в моя претенциозен берлински емигрантски кръг, познават филма, както и желанието да направим нещо като кичозно пътуване с влак до отминал централноевропейски курорт, но когато пристигнахме, го нарекох Марианске Лазне, което според мен можеше да бъде уважителен противовес на немските посетители. Като практикуваща изтънчена интелектуална туристка се опасявах да не обидя местното население, като използвам немското име, но предвид заплетената история не срещнах никой, на когото да му пука. Като курорт Мариенбад е немски по природа и остава популярен сред немските туристи. До неотдавна беше популярен и сред руснаците, но след избухването на войната в Украйна чешкото правителство им забрани да посещават страната като туристи, което предизвика смесени реакции сред хотелиерите и туроператорите, които бяха интервюирани за статия в New York Times от февруари 2023 г. за липсата на рубли в Карлсбад/Карлови Вари и, по подразбиране, в целия Западнобохемски курортен триъгълник, част от който е Мариенбад.
Преди да го посетя, не знаех много за това как историята на туризма е създала езиковите тенденции в Мариенбад, така че най-вече се вълнувах от това да чуя как Том, който е американец от полски произход, говори на чешки, защото езиците са достатъчно сходни, за да можеш, както той казва, „да говориш полски по чешки“ и да се справиш, както и обратното. Той твърди, че ако знаете полски, чешкият е „сладък“; попитах друга полякиня дали това е вярно и тя отговори: „Да, определено е сладък“. Очаквах, че това ще бъде ключов аспект на проекта за развитие на двойката ни. Това, което не очаквах, беше, че ще трябва да говорим на немски. Немският е четвъртият език на Том, което означава, че той се забавлява с него; говори го с това, което аз наричам хабсбургски акцент – въпреки че не е съвсем австрийски или южногермански, той преобръща „р“-то прекомерно, повишава каданса и често го задълбочава иронично. Аз съм по-сдържана. Никой не знае колко добра съм на немски, включително и аз. Въпреки че съм посещавала много курсове и звуча доста добре, никога не съм „използвала“ немския си, което означава, че никога не ми се е налагало да говоря немски, за да общувам. Това е така, защото живея в онзи Берлин, който „не е истинска Германия“. Разбира се, всичко е по-сложно, но е вярно също, че повечето германци, които живеят в Берлин, говорят английски по-добре от много, много хора, които говорят немски лошо. Просто няма причина да търсите немскоезични преживявания, ако причината да живеете в Германия не е германофилията, която е странен синдром, за който повечето хора не биха си признали, дори и да го имат. Но работните езици в Марианске Лазне са чешки, руски и немски, така че ако се наслаждавате на малките иронии на живота в Европа през ХХІ век, като например „говорих повече немски в Чешката Република – упс, Чехия – отколкото някога съм говорила в Германия“, това е добро място за посещение.
Когато пристигнахме, валеше дъжд, който не спря, освен когато заваля нещо като сняг. Това беше добре; избрахме хотела, в който бяхме отседнали, Ensana Nové Lázně, до голяма степен защото е свързан с два други хотела от групата Ensana чрез дълъг подземен коридор, където предположихме, че ще можем да крачим, докато се преструваме, отново, на безсънни сираци. Таксиметровият шофьор от гарата ни увери, че това е най-добрият хотел в Мариенбад, и макар да не правехме онзи грабителски вид пътуване, при което се отправяте към някакъв „екзотичен“ страдалчески регион, където присъствието ви е съмнително етично, за да измъчвате местното население с невероятно ценната си валута, най-добрият хотел в Мариенбад е достъпен „за това, което е“, както се казва за нас, членовете на флекси класата на easyJet. В дневната цена са включени две хранения на шведска маса и неограничен достъп до мраморните римски бани в мазето. Освен това подозирах, че може би ще мога да отпиша всичко това като бизнес разход. Когато шофьорът, който вече беше възхитен от чешкия полски език на Том, научи, че сме от Съединените щати, беше направо развълнуван: братовчед му играел хокей в НХЛ. Бях забелязала хокейни мачове по телевизорите на гарата в Прага. „Чехите обичат ли хокей?“, попитах машиниста. Не можех да се ориентирам в тях [чехите], освен че изглежда са забавни компаньони за пиене. „О, да“, каза той, „но ние нямаме НХЛ“.
Познавам само един чех, Роман, затова го помолих за съвети за кратко пътуване до Мариенбад. Това е нещо като малък Карлови Вари – отговори той. „Нямам съвети. Американският ми приятел добави: „Преди всичко: в никакъв случай не яжте при Чърчил“. Американската съпруга на Роман, Лорел, ни препоръча да отидем до Яхимов, малък, тревожен курортен град близо до Карлови Вари, където можело да се изкъпеш в баня, съдържаща радон[2]. Мария Кюри е изследвала отпадните води от фабриката за бои в града, за да изолира полоний и радий; откритието, че радиацията убива раковите клетки, я последва скоро и води до мания за радиоактивно лечение в началото на ХХ век. Грандхотелът в центъра на това радиационно селище се нарича хотел „Радиум Палас“. Знаеш ли за това? – попитах Том. Не – отвърна той, – но с удоволствие бих се подложил на радиоактивна терапия. Той обича Мария Склодовска-Кюри, защото е била полякиня. За щастие до радиационното селище наистина се стига само с кола.
Така или иначе бакшишите са излишни в Мариенбад. Тук наистина няма какво да се прави – пише един от героите в епистоларния роман „Мариенбад“ на Шолем Алейхем от 1911 г. „Човек може да полудее от скука. Ако идеята за Мариенбад е носталгична или ако Мариенбад представлява „едно от онези места (по-скоро като Венеция), чието бъдеще е в миналото“, според Лардж, за хора без корени като нас пребиваването в Мариенбад е ясно изразено прекъсване на всякакъв вид копнеж по исторически момент, който не сме преживели. В Мариенбад се освободихме от усещането, че сме пропуснали разцвета – което е вярно, но това няма значение. Разцветът, който бих искала да изживея, се характеризира с желание за унищожаване, а не за съмнително регенериране на физическото тяло. Мога да се радвам и да съжалявам за жестовете на германския курортен град към миналото му великолепие; мога да се усмихвам на това колко зле се е адаптирал към конкурентите в областта на „уелнеса“. Няма натиск за „автентично“ историческо преживяване на германския спа град или желание да съм била жива, за да съм го видяла десетилетия по-рано. Живяла съм в Берлин няколко години, донякъде, и натискът да се възкреси градът такъв, какъвто съществува невъзможно в колективното емигрантско съзнание, склонно към романтика и носталгия по епохи, които не е преживяло, е изтощителен; понякога животът там може да се почувства като вид ваканция, която мразя, пълна с неща, за които се страхувам, че ще съжалявам, че не съм направила.
Веднага след като пристигнахме, разбрах, че просто не се вълнувам от това, че съм в града, където старият Гьоте се е влюбил в седемнадесетгодишно момиче. Единственото нещо в програмата беше спа. Като се има предвид количеството работа, която трябваше да свърша, това нямаше да е пълноценно спа, но можеше да помогне. Всеки, когото познавам, си фантазира да си вземе от един до шест месеца почивка в успокояваща природна среда. Никой, за когото знам, не иска да поема водите – те са миризливи и човек подозира, че подобни резултати биха могли да се постигнат чрез хранителни добавки и редовно хидратиране – но всички вярваме, че луксозното възстановяване, състоящо се само от масажи, бавни разходки в халат из територията на комплекса и създаване на приятелства между поколенията, би ни излекувало. В Германия понятието „прегаряне“ [burnout] е широко разпространено и много обсъждано; за един американец това е ценност, граничеща с културно присвояване[3]. Направих онлайн тест, за да оценя нивата си на прегаряне, и той ми каза „спешно да потърся помощ“. Какво може да означава това в действителност? Можете да купите дългосрочни пакети [за почивка] в най-добрия хотел в Марианске Лазне; ние останахме за четири дни.
Хотелът наистина беше много хубав, разкошен, декориран в наситено зелено, слонова кост и злато, с безкрайни стаи за процедури, обозначени с шрифтове от fin-de-siècle. Веднага поискахме да минем по подземния коридор, който отнема около петнадесет минути в едната посока и включва от време на време преминаване през успокояващо озвучени коридори, както и през страховития медиум-спа. На определени интервали се появяват фонтани с течаща, капеща или по това време неработеща минерална вода, всяка от които се добива от различни извори и така е с различен състав, с различни неприятни миризми и предполагаеми ползи. Водата няма никакъв вкус, но да повторя, тя мирише. Във всички хотели, както и в магазините за сувенири в града, се продават специални керамични чашки за пиене; те са проектирани така, че да не се налага да доближавате носа си до водата, за да я пиете. Съпоставката на великолепието от XIX в. и декорацията на лекарски кабинет е дезориентираща, както и промените във височината по време на пасажа. С един асансьор излизате на четвъртия етаж; излизате от следващия асансьор, за да откриете, че се намирате на две нива под земята.
„Zwei große Menschen“, чух възрастен немски глас да казва на едно такова място. Застанала в асансьора заедно със съпруга си, тя направи жест към нас. Zwei große Menschen – повтори тя и ни погледна с очакване, като баба, която чака да ѝ потвърдят рецептата за сладкиши. И двамата с Том сме много високи. С ботуши сме още по-високи. Въпреки запоите, ние излъчваме вида на това, което теоретично се търси в Мариенбад: чиста кожа, блестяща коса, светли очи, атлетично телосложение. Изглеждаме така, сякаш можем да спасим нечий живот, и всъщност сме го правили. Бързо разбрахме, че въпреки относителната очевидност на Мариенбад като място за уикенд, двама красиви гиганти в началото на трийсетте си години все още са гледка, която прави впечатление там. С изключение на скучната руса двойка, която се появи в зоната на сауната през последната ни вечер и която презирахме и се стремяхме да унищожим, единственият друг млад човек, когото видях през цялото време, беше приблизително десетгодишно момиченце, което препускаше самотно по пустия коридор с мирис на сяра. Усмихнах се на германската двойка, която стоеше в асансьора, със затворена уста, като американка.
Думата „турист“ има отрицателни конотации. Изразът „германски турист“ има много отрицателни конотации. Сега е вълнуващо време да бъдеш американски турист в Европа: ние сме много по-малко мразени, отколкото бяхме в близкото минало. Междувременно посетителите от други страни стават много досадни, а ние поне все още имаме блясъка от миналия век и, въпреки врмената, готовността да харчим пари. Освен това сме много дружелюбни, нали разбирате? От време на време някой европеец наоколо се опитва слабо да се оплаче от гръмогласна американка, която TikTok-ва за липсата на чешмяна вода на континента, но днес има няколко разновидности на туристите, които са порицавани повече и от нас. Британците, на които не може да се помогне; австралийците, които, понеже са симпатични, нямат представа, че са точно като британците, поради което, отгоре на пиянската глуповатост, са и нахални; накрая, германците.
Съвременната омраза към германските туристи се фокусира върху разврата в районите, известни като Schinkenstrasse (Улица на шунката) и Bierstrasse (Улица на бирата) в Майорка – през 2023 г. един испански емигрантски вестник твърди, че жителите им вече ги намират за „толкова поркани и ужасни, колкото и британците“, защото „се хвърлят от балконите, по цял ден си бъркат питиетата … заспиват в градините на хората и биват ограбвани“. Но през по-голямата част от ХХ в. техните особености по време на пътуванията в чужбина се тълкуват като доказателство за успеха на нацизма. „Струва ми се, че цяла Централна Европа, разиграва фантазия, която не мога да разтълкувам“, пише Ребека Уест в началото на „Черно агне и сив сокол“, нейния величествен балкански пътепис, написан през 30-те години на ХХ век и публикуван през 1941 г. На път за Хърватия тя пътува в един вагон с две германски двойки, които се оказват „нещастни некадърници, които бяха толкова мили и толкова неразбираеми и очевидно обречени на катастрофа, толкова особена, че никой, който не е от тяхната кръв, не можеше да си представи как тя може да бъде избегната. Към страховитото им качество се прибавяше и фактът, че на хартия те изглеждаха като най-практичните и разумни хора“. Според съпругата му единият от мъжете бил „много болен от нервно разстройство, засягащо стомаха, което го правело неспособен да взема решения“; те пътували към един далматински остров с надеждата, че слънцето и въздухът ще решат проблема. Нито един от тези германци не е в нацистката партия – в действителност те негодуват и се страхуват от нацистите, а двамата мъже са особено обезсърчени от капризите на нацистката данъчна система – но за Уест те са ясен представител на това как и защо нацистите идват на власт: те са едновременно разглезени консуматори и отчаяно нуждаещи се от ръководство хора. Оплакват се от липсата на немска храна във вагона и се страхуват от седмиците, които ще прекарат без нея, въпреки че Уест възхвалява „романтичните супи“ на тогавашна Югославия; изхвърлят млад „латински“ пътник с билет за втора класа от първокласния си вагон, за да направят място на Уест и съпруга ѝ, който ги впечатлява с перфектния си „истински немски немски“. Когато се появява кондуктор, германците разкриват, че и те имат билети за втора класа.
Когато човек има много малко работа, разписанието се запълва бързо. Някак си става трудно, ако не и невъзможно, да посещаваме сауната два пъти дневно, въпреки че това беше намерението ни. Моето неекспертно мнение е, че повечето ползи от спа процедурите се свеждат до две неща: засилено кръвообращение и принудителна релаксация. Те не са толкова магически или толкова научни, че да ви е необходим лекар, за да ги обясни. Това, с което сме свикнали от живота си в Германия, е много гореща сауна – 90 градуса по Целзий – която се предприема на голо. Виждате какво можете да издържите, докато не можете го издържате повече. С известно количество практика можете да издържате повече. Обикновено наказващият леден душ се превръща в облекчение. Шокира ме, когато хората се страхуват или се съмняват в ефикасността на много горещата сауна; това е почти очевидно духовно образователно преживяване.
И все пак не сме имунизирани срещу вълненията на съвременността. Когато пристигнахме в стаята си, бяхме посрещнати с дълга разпечатка на наличните спа процедури. Това беше изключително вълнуващо, докато не осъзнахме, че много от процедурите изискват консултация с лекар преди и след това, което струва пари и може да ви убие или трайно нарани. По-краткият списък с нормални спа процедури беше по-удобен за управление. Освен в хотела, можете да си купите и сеанс в местния „бирен спа център“, стилизиран по различен начин като „бирен спа beerland“ и „спа beerland“, което включва наемане на частна кабина, където можете да пиете и да се къпете в истинска бира, „бирени екстракти“ и „бирена билкова смес“. Такива има по целия свят. В интернет има поне една статия, озаглавена „Защо къпането в бира може да бъде най-здравословното нещо, което правите през цялото лято“. Тя има много предполагаеми ползи; всички лечения са такива.
„Идеята на биреното спа е, по принцип, какво би станало, ако можех да бъда като крава, но да имам всички желания на мъж?“, каза Том, докато снимахме логото на бирения спа център.
„Какво имаш предвид?“
„Спане в легло от сено“ (това е едно от нещата, които получавате в бирения спа център) „И пиене толкова много, че мога само да се търкалям“, каза той. „Докато мастурбирам, предполага се“.
„Не мисля, че кравите мастурбират,“ отговорих.
„Какво имаш предвид?“, отвърна той.
„Мисля, че делфините са единствените животни, които мастурбират“, отвърнах аз.
„Какво имаш предвид?“, отвърна той отново. Всъщност не бях права, но това няма значение.
Вместо това взехме минерални бани. Това е процедурата на шатрата в Нове Лазне. Германците обичат газираната вода, от което следва, че обичат и да се къпят в нея. След като се потопите във ваната за около двадесет минути, идва служителк и ви увива в кърпи и чаршафи. „Като бебе“, казва тя одобрително. Проблемът на подобни анекдоти е, че те могат да изглеждат стереотипни и следователно обидни. Но, разбира се, ако не говорите много английски, „като бебе“ ще бъде една от фразите, които можете да произнесете, особено ако работата ви е да завивате възрастни като бебета. След банята с Том се събрахме отново в коридора, чиято ужасна миризма, винаги по-силна сутрин, сега можехме да оценим напълно. Бяхме в еуфория. Кожата ни беше мека. Чувствахме се продуктивни.
Както споменахме, Том е едър мъж. Нуждите му от калории са значителни. Ежедневният бюфет, с неговите гериатрични часове и жестове към здравословното и лесно смилаемото, не можеше да го поддържа. Съпричастна съм към този проблем, но не съм от тези, които носят протеинови блокчета за приятеля си навсякъде, където отидат, макар че, както много приятелки знаят, понякога е по-добре майчински да напълниш чантата си със закуски, отколкото да понесеш последствията от липсата им. На втория ден от пътуването планирахме да проведем няколко процедури и да поработим. Правех това шокиращо старателно. Пътуването беше работно, за мен, но на моменти ми се струваше, че сме на паралелни пътувания. „Гладна ли си?“, питаше Том с надежда в гласа – в 11 часа сутринта, в 16 часа следобед – съвсем не в часовете на бюфета. „Не“, отговарях аз. Не правехме нищо. Имах уговорен масаж. Как бих могла да съм гладна?
Към 16,30 ч. положението се беше влошило. Том трябвало да посети, каза той, Виенското кафене, виенското кафене в мазето, украсено като такова. Тъкмо завършвах редактирането на едно есе. Попитах го дали ще го притесни, ако дойда във Виенското кафене, когато приключа. Той каза, че не, няма нищо против, но трябвало да си тръгне точно тогава. Умирал от глад. Казах, че разликата между мъжете и жените е голяма и може би дори непреодолима. Той тръгна.
Петнайсет минути по-късно намерих виенското кафене тъмно и празно. Значението на това развитие на нещата беше сериозно. Трябваше да е затворило в 17:00 ч. Може би дори в 16:00 ч. Хотелът беше възприел немския обичай да не държи заведенията си отворени във времето, когато има вероятност да правят бизнес. В Берлин е нормално да видите кафенета, които не отварят до 10 или 11 ч. в делнични дни. Представих си Том, гладен, изоставен, как броди из заплетените коридори на хотела, изгубил способността да говори. Намерих го да седи в бара, отчаян. Лицето му изглеждаше така, сякаш се топи. Преувеличаваше, но му трябваше шунка[4]. Погледнах към барманката, която не се интересуваше от нас. Вечерята беше след половин час. Кажи ѝ: „Не се притеснявайте, той е уязвим мъж, а аз съм приятелката му“ – каза той. „Но го кажи на чешки.“
След което започна да набира това съобщение в Google Translate на телефона си. И започна да се кикоти. На чешки думата „приятелка“ означава „тази, с която се гушкам“ – обясни той.
На следващия ден възприехме нова стратегия: постоянна лапачка. Закуска, последвана от виенски кафета – кафе с бита сметана – и парче виенска торта. Беше лукс и му се наслаждавах. Том си поръча второ виенско кафе, за което не казах нищо. Имах уговорен масаж със суха четка и вярвам в личното представяне.
Когато се върнах от сухата четка – тук ти позволяват да задържиш четките! – Видях пред Том не само трето виенско кафе, но и още една торта. Отново не казах нищо. Той е малко излиятелен.
„Тъкмо стоях на прозореца и онзи човек ми каза: „Eh, du bist ein Sportler!“. каза Том. „Въпреки че коремът ми е пълен с торта“.
С напредването на деня настроението ми остана стабилно; всъщност работех за първи път отново. Том обаче ставаше мрачен и притеснителен.
„Мисля, че е от атмосферното налягане“, каза той уморено. „Просто денят не е добър.“
Следобеда предложих да се разходим, което всъщност не бяхме правили, и да посетим малкия пазар за храна на площада. Купихме си бира, наденички и традиционно пържено сирене, чийто планински произход Том с готовност ми обясни. Но дори и това не подобри настроението му.
„Мислиш ли, че може би си ял твърде много млечни продукти?“, предположих аз в 17:00 ч., най-лошия час от деня.
„В овчето мляко почти няма лактоза“, отвърна той рязко. „А аз не съм с непоносимост към лактоза! Моите предци са донесли млечните продукти на света!“ Имаше предвид татарите.
Изброих какво е консумирал през този ден. Когато стигнах до второто парче торта, започнах да се смея. Беше получил захарен срив, който със сигурност се усложнил от пристрастеността му към кофеина. „Мисля, че имаш млечна криза“, казах му палаво. Дните на работа в леглото ме бяха направили достатъчно щастлива, за да се шегувам.
„Не е вярно!“, извика той. „Не е млечна криза!“
Мариенбад отдавна вдъхва на посетителите си емоционална нестабилност. „Тези хора са най-нещастните на земята“, пише Алейхем. „Жадуват за храна, а не им е позволено да ядат. Копнеят да пътуват, а не могат. Не желаят нищо друго освен да си легнат, но не им е позволено.“ В Съединените щати уелнес индустрията реагира на собствената си комерсиализация, като измисля все по-специфични псевдонаучни синдроми и съпътстващи ги решения, чието преследване може да отвлече вниманието от истинския ви проблем – живота; в централноевропейските спа градове все още рекламират ползите от периодичната таблица. Когато няма какво да видиш или да правиш, дребните колебания в настроението са единственото нещо, на което можеш да обърнеш внимание. Когато не вярваш истински във възможността за излекуване, умът ти придобива пространство за блуждаене по тъмни места. Ницше, друг известен болнав човек, е търсил облекчение от мигрената в Мариенбад – и е намерил само горчивина и обида. „Хората тук са толкова грозни, а една пържола струва 80 кройцера“, пише той на майка си през 1880 г. „Като че ли съм в зъл свят.“ Въпреки че планира да си тръгне след месец, той е твърде болен, за да пътува до дома, така че се налага да остане още четири седмици, обзет не само от главоболие, но и от спомените за бившия си приятел Рихард Вагнер, с когото се е скарал, след като през 1876 г. е написал „Рихард Вагнер в Байройт“. След години на идолопоклонническа обсебеност, последвана от взаимно обожание, Ницше е станал двойнствен по отношение на много по-възрастния мъж, не толкова като композитор – за което го възхвалява в текста – а като личност и знаменателен представител на миналото на Германия. Известно е, че Вагнер е бил гаден човек, а Ницше е имал и разни други философски оплаквания относно това, че специфичната марка декадентство на Вагнер е от разлагащия се вид, т.е. духовно слаба, като антисемитизмът и предполагаемото му християнство са само два от няколкото примера. Ако иначе имате много общи неща, ако се обичате, понякога различията в гледната точка и темперамента нямат значение – докато не станат такива. След което идва разочарование и чувство за предателство: как можа да се отклониш от пътя? Мислех, че сме го поели заедно.
Вагнер и съпругата му Козима обвиняват мастурбацията и еврейските приятели за метаморфозата на Ницше. Всички те са силно загрижени за съдбата на Германия, но по критично различни начини. „Но това е за добро“, ще ви кажат абсолютно всички. Но всъщност нито почивката лекува, нито пък разумният съвет помага. „Колко често сънувам [Вагнер], и то винаги в духа на някогашната ни интимност“, пише Ницше на един приятел. „Всичко това вече е минало и каква е ползата да знам, че в много отношения той е грешал?“ Времето е тонова, което лекува – освен ако човек не полудее преди това.
Сауната е изтощително нещо, дори и ако я посещаваш само веднъж на ден. В последната ни вечер натиснахме „play“ на филма, докато лежахме в леглото след вечеря. Когато стана ясно, че суровите сенчести тревни площи и сложните интериори не са същите сенчести тревни площи и сложни интериори, които бяхме обходили сами, че насладата от разпознаването няма да е наша, стана още по-трудно да останем будни. Нещо повече, филмът е невероятно скучен и не бива да се гледа на компютър. Не съм против скучните филми; просто, за съжаление, съм реалистка. Темите му може би щяха да ме натъжат, ако Мариенбад все още би носел асоциации с неща като загуба и спомени, но мястото се е превърнало в пряка репрезентация на много конкретна представа за миналото, а не в място на неясни, унили възможности. Дали всичко това е в ума ѝ? А в неговия? Може ли мъжът, който подтиква жената да си спомни за него, да представлява психоаналитик, един вид обучаващ сержант на несъзнаваното, който държи мястото на някой друг мъж, когото тя наистина би могла да си спомни, ако бъде притискана достатъчно дълго и силно? А може би всички те са мъртви, или са в лимбо, или в сън? Никога няма да е сигурно, но тази несигурност е станала сигурна, очевидна, може би дори скучна. Така и не довършихме филма, но пътуването беше страхотно.
[1] Става дума, разбира се, за „Миналата година в Мариенбад“ – класически-модерния филм на Ален Рене от 1961 г. (Бел. пр.)
[2] Радиоактивен химичен елемент.
[3] Тоест нещо, което германците са им откраднали.
[4] Непреводима игра на думи: He was hamming it up, but he needed ham.
