Да разгледаме по-нататък при какви стопанствени и обществени условия се развива нашият духовен живот след Освобождението. От първите наши статистики се установява, че веднага след Освобождението България (Княжеството заедно с Румелия) е имала 2 и половина милиона население, от които 2 милиона българи, останалите чужденци. Постепенно броят на населението нараства и се увеличава – същевременно се увеличават и българските градове и села. Още през 80-те години се забелязва едно значително засилване на българския елемент, особено в по-големите градове.
При това известна промяна претърпява и етнографическата карта на България. Още с избухването на Руско-турската война мнозина турци напущат българските области; тия грамадни изселвания на турци продължават до най-ново време – цели турски села запустяват, особено в периода между 1878 и 1884 г. А българското население, което през време на робството е населявало повече планинските места, понеже там се е чувствувало сравнително по-сигурно, след Освобождението започва да слиза в равнините. Тъй напр. планинското население в Тетевенско се спуща в Раховското поле, селяните от Севлиевско и Габровско се преселват в равнините между Търново и Свищов; от Тревненско и Еленско отиват към Разград; а от Котленско още от турско време продължават да се изселват в Добруджа. Мнозина планинци се спущат към Казанлъшкия и Новозагорски окръг. На мястото на забягналите и изселените турци идват българските емигранти още през време на окупацията. Завръщат се българите от Бесарабия, Русия и Румъния, които са емигрирали през време на предишните руско-турски войни; връщат се също така мнозина българи от Мала Азия, българските католици от Банат; българите от румънска Добруджа – в българска Добруджа и Варненско. Повечето от тези, които се завръщат в отечеството си, населяват тъкмо онези места, дето българският елемент преди това е бил по-незначителен – дето е отстъпвал по количество на турското население. Също от Македония приижда българско население – било поради стеснителните политически условия в Турско, било пък за да дирят тук поминък.
От какво голямо значение са били всичките тия колонизации за засилването на българския елемент в страната се вижда от факта, че от 338 християнски села във Варненска и Шуменска епархия повече от 135 след войната са имали нови жители – българи (Иречек, Кн.1. 62).
Разбира се, новите политически условия налагат известни промени и в стопанствените и икономически отношения. Променят се преди всичко условията на българския пазар, на българската търговия и индустрия. В турско време българите са разполагали с много повече пазари, отколкото след Освобождението – по-рано техните стоки и храни, произведенията на тяхната домашна индустрия са намирали пазар във всички краища на обширната турска империя – не само в Европейска Турция, но и в Мала Азия. А след като България се откъсва от Турция, за вътрешен пазар остава една по-ограничена област. Освен това западните български краища остават под сръбска власт, Македония, Одринско и Разлога остават под Турция. Най-богатият пазар на Северна България, Добруджа, остава в ръцете на Румъния. Източна Румелия, която преди това е била свързана в стопанствено отношение със северните български области, се поставя в икономическа зависимост от турските пазари. Изобщо всички онези краища, които по-рано са влизали в границите на българския пазар, сега се затварят за българската търговия и индустрия. Вследствие на това започва да запада българското абаджийство, гайтанджийство – изобщо оная домашна индустрия, произведенията на която са намирали широк пазар в Турско. Поради новите стопанствени условия в България, а също така и поради европейската конкуренция, започват да западат и някои занаяти, вместо които се развиват, съобразно новите икономически изисквания, други занаяти и индустрии: създават се нови търговски и промишлени центрове вместо някои стари, които западат. В страната се внасят чужди капитали, обръща се по-голямо внимание на използуването на природните богатства, създават се някои нови пристанища на Дунава и Черно море, прокарват се повече пътища, железни линии, използуват се повече средства за сношение и съобщение, вследствие на които търговията, вносът и износът придобиват по-интензивен характер. Стопанствените условия значително се подобряват след присъединяването на Източна Румелия към българското Княжество – Румелия се свързва икономически със Северна България и се отделя от Турция с митнишка граница.
Известни промени се наблюдават също и в селското стопанство. Аграрните отношения след Освобождението стават по-нормални – броят на едрите землевладелци значително намалява, повечето от едрите землевладения се раздробяват – и България изцяло взема изглед на една страна на дребно землевладение. От това се обуславя до известна степен привързаността на нашия народ към земята и демократичният дух, който го отличава. И едното, и другото – привързаността към земята, демократизирането и простотата на живота – намират израз в литературата. Привързаност към земята – в поемите на Славейкова и в най-новата литература: Елин Пелин, А. Страшимиров, Йовков („Земляци“). Българският селянин, собственик на земя, не зависи икономически от никое съсловие, чувствува се самостоен в своя бит и в отношенията си към другите. Той има възможност сам да се грижи за себе си, за просветата на своите деца – и като е материално добре поставен, по природа възприемчив и любознателен – може и по-лесно да се поддава на въздействие от културен, политически и обществен характер. При това той проявява след Освобождението повече стремеж към просвета, повече обществени интереси, понеже е заставен да взема участие в живота на българската държава. Сношава се по-често с града, поддава се на неговото влияние, което за жалост невинаги е благотворно. Можем да отбележим още един важен факт – поради честите сношения на селото с града след Освобождението още повече се засилва прииждането на селското население в градските центрове – едни напущат селото, за да дирят в градовете по-лесен поминък, за да се настанят на държавна служба, а други – за да заменят земледелието със занаятчийство или търговия. Освен това една голяма част от нашата градска интелигенция е от селски произход. Като изключим днешния политически момент, можем да кажем, че по такъв начин здравите народни сили идат да осветят българския град, като се противопоставят несъзнателно на всички онези външни влияния, които са чужди и враждебни на българската психика.
За съжаление покрай здравите нравствени сили българското село праща твърде често и крайно покварени сили, и то покварени главно от политическата развала, от оная чудовищна безнравственост, която характеризира нашите политически отношения.
В началото на свободния ни живот традицията на българския бит не е била още значително накърнена – тази традиция в селата се пази и до днес. Особено впечатление са правили на чужденците патриархалните български нрави, при които са се сближавали различни обществени среди. „Изобщо тук хората стоят много по-близо един към друг, нежели в нашите препълнени със свят градове, с техния комфорт и етикети. То е национално общество, което има бъдеще, ако удържи своя народен, прост и естествен характер“ (Иречек, Кн. Б. I. 352). Със своя вроден демократизъм народът не е гледал с добро око на привилегированите класи, на титлите, ордените и униформите, дори конституцията е запрещавала да се носят ордени, освен ордените за храброст. Иречек изтъква, че тия външни отличия са отблъсквали българина, „защото в турско време подобни нишани носеха само „предателите и шпионите“ (Иречек, Кн. Б. I. 343).
Традициите на патриархалния бит, демократичните настроения на народа, нормалните стопанствени условия в селото и града – всичко това, не ще и дума, е от твърде голямо значение за общественото развитие. Само че докато не се създаде една по-висока култура, докато тази грамотност, с която днес толкоз много се гордеем пред чужденците, не се превърне в истинска просвета, ние все още ще изглеждаме като едно първобитно общество, което, макар и да таи в себе си здрави и ценни сили, излага се безразборно на всевъзможни въздействия, лута се по всевъзможни посоки, увлича се от крайности и като е лишено от самокритика и от един по-висок морал, често губи равновесие и обърква своите понятия за нравственост и култура. Разбира се, тия лутания, тия нравствени колебания на нашето общество се обясняват до известна степен и от обстоятелството, че зад себе си ние нямаме дори половин век свободен политически живот. За няколко десетилетия ние трябваше да създадем своя държава, да я организираме, да се грижим за просветата си, да заздравим политическата си самостойност, да водим борби за национално обединение, което надминава силите ни и средствата ни. И съвсем естествено и обикновено изглежда онова състояние, в което се намира днес българското общество. По-друго, при тия условия, едва ли би могло да бъде.
* * *
Какво представя преди всичко центърът на българския духовен живот?
Преди 30–40 години София, която днес се счита за център на българската култура, е приличала на едно голямо село: „Самият живот беше мъчен; столицата – в планинска местност на вътрешността, се намираше далече от каквато и да е железница, къщята бяха повечето дървени, слабо запазени против големите студове. През зимата често върлуваха ужасни пожари. През лятото жаби и мишки съживяваха пода; един плъх беше захапал ухото на младия секретар на една дипломатическа агенция, когато спял сладко в леглото си. Първата зима всички министерства освен военното бяха заедно в една двуетажна дървена къща. По-малките министерства разполагаха в нея едва с по една стая. Когато веднъж министърът на правосъдието обясняваше някому си много нагледно правото, цялата къща беше на крак и всички тичаха да видят какво се е случило. В княжеския палат – стар конак на турския валия – валеше през стряхата и капеше в съдовете, поставени по подовете. Полека-лека градът се изпълни с нови здрави къщи“ (С. А. К. Иречек за своето петгодишно престояване в България. – Мир, 28 януари 1918).
Какъв живот е водило софийското и изобщо българското общество през първите години на свободата, узнаваме от повестите и разказите на Вазова, а също така и от някои негови сатирични и хумористични произведения („Провинциал в столицата“, „Гусла“).
Още тогаз София е имала изглед повече на чиновнишки град; страстта към чиновничествуване е отличавала не само българската столица, но изобщо българската интелигенция. Още през време на окупацията русите започват да назначават чиновници от средата на нашата интелигенция. „Още тогава имаше партийни течения, интриги и списъци от различна окраска“ (Иречек, Кн. Б. I. 380). И подготвени, и неподготвени са се домогвали да се настанят на държавна служба. Присъединяването към една или друга партия е ставало с оглед към облагите, които е обещавала на своите привърженици – когато партията е идвала на власт, за да им се отплати, давала им е чиновнишки служби, без да обръща внимание дали имат ценз за такива служби. По този начин партизанството прониква в управлението с най-извратените си форми. Чиновниците се сменяват заедно с правителствата – и всяка партия, за да увеличи числото на своите привърженици, увеличава службите. Чиновнишката заплата при предишния евтин живот е привличала дори селяните, които са оставяли земята, за да чиновничествуват. Тази страст се отразява също и в търговията и индустрията. Не твърде заможният търговец е предпочитал да бъде държавен служител, чиновник в някое учреждение с една заплата от стотина-двеста лева, а занаятчията е напущал работата си, която не му е давала сигурен доход, за да стане разсилен или стражар. Безразборно е ставало и назначението и на големите чиновници; високи длъжности са се заемали от хора със съвсем повърхностно образование или пък съвсем неподготвени за своя пост. Лекари, теолози, самоуци и недоуци са управлявали България като министри. На държавни служби се назначават и предишните български революционери, които са въставали против всяко своеволие и всяка неправда. Понеже с литературен труд не е могло да се живее, на чиновничество се посвещават и нашите писатели: Вазов, Пенчо Славейков, Михайловски, Яворов, Петко Тодоров – всички! Вазов става мирови съдия в Берковица. Каквито са били мировите съдии, такива са били и адвокатите – еднакво неподготвени за специалността си. Най-добре е изобразил и едните, и другите Вазов в повестта „Митрофан“. Малцина са имали специално юридическо образование – също тъй твърде малко са били подготвените лекари, инженери, учители, общински и окръжни чиновници. Иречек е наблюдавал нашия живот в продължение на пет години (1879–1884), първите години на нашия свободен живот. Той си спомня: „в Източна Румелия бяха на власт коренни граждани, в българското Княжество емигранти, българи, които живееха преди това в Румъния, Русия, в разни други държави или поне в столицата на османското царство, в Цариград. Имаше между тях хора и със загадъчно, не съвсем изяснено минало. Първата зима в новата държава беше един вид „карнавал на свободата“; хората несъзнателно разиграваха комедия, като се препираха в политическите събрания и клубове, при избори, в Народното събрание, в разните управления и във вестниците, които скоро сменяха един други, при пълна свобода на печата. То беше нещо подобно като в Чешко в 1848. На публични тържества интелигенцията играеше народни хора, даже и по улиците. При туй шапките и цилиндрите не стояха добре на главите; виждаше се, че те са ново нещо, наместо фесовете и калпаците. За приказ беше първият придворен бал на януари 1880; гостите „ометоха“ бюфета с баснословна бързина. Тези работи бяха естествени, ала чужденците виждаха в тях незрелостта и неспособността на новоосвободения народ. Един дипломат намираше прилика с еманципацията на негрите след Гражданската война в Съединените държави на Северна Америка. Други прокарваха паралели между политическия живот на малките балкански държави и американските републики на креолите в Гватемала или Венецуела; намираха, че и едните, и другите имат наклонност към промени в управлението, към избори на нови началници и промени на министерства. Тепърва полека-лека всичко влизаше в своя прав път“ (С. А. К. Иречек за своето петгодишно престояване в България. – Мир, 28 януари 1918).
Иречек, който е наблюдавал отблизо недостатъците на тогавашното българско общество, оставил ни е твърде ценни характеристики – както в книгата си „Княжество България“, така и в „Cesty“, а така също и в неиздадения си труд върху най-новата българска история. Преди всичко той изтъква неговата крайна подозрителност – навред това примитивно общество подозира скрити замисли, лоши намерения, Иречек изтъква неговата склонност да клевети, да пръска клюки по адрес на другите, неговата неспособност да се домогне до една обективна оценка на събитията и лицата – това са качества, от които българското общество и до ден-днешен не се е освободило и които понякога се проявяват в най-противна форма – една форма, която може да се търпи само в средата на нашето общество, никъде другаде.
„Във вътрешната политика владеят най-ожесточени партизански злоби, всякакъв род интриги, които виреят на Изток. София е истински котел на вещици; който е имал случай да проживее няколко години наред в тукашното политическо общество, той през целия си живот ще чувствува кошмар при спомена за тая отровна готварница. При това често се разпространяват най-невероятни политически и полуполитически клюки. Чужденецът чува хиляди най-лоши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лоши, както взаимно се представят, заслепени от завист и партизанска страст. Непредубедена оценка на туземни таланти, особено на политически противници, е изключение. Главатарите на партиите нерядко имат лична омраза един срещу друг. Оттук бързото овехтяване на политическите величия и забележителното явление, че хора, които известно време са се наслаждавали на най-голямо уважение, пак бърже ниско се сгромолясват от своя пиедестал. Мнозина душат постоянно тайни планове и намерения; аз познавам дори личности, които предпочитат да четат между редовете, нежели самите редове“ (Иречек, Кн. Б. I. 355).
Ужасна подозрителност!
Освен това Иречек отбелязва егоизма на българското общество, отсъствието на по-значителни социални инстинкти, завистта – особено завистта по отношение на тия, които са се издигнали над другите със своите способности. Много справедливо бележи Иречек, че да хвалиш един българин, то значи да му създаваш врагове – при това българското общество се отличава с непостоянство и наклонност към изопачаване и преувеличение.
„Та и обстоятелствата бяха неблагоприятни за образуване на характера. Една твърде разпространена черта е завистта, продукт на първобитно материално състояние и голямо препятствие на обществения живот; много добри неща не сполучват, защото един другиго не подкрепят или от недоброжелателство развалят. Не е добре даже да хвалиш един българин в печатни съчинения: то му създава врагове. Към това се присъединяват както в целия Левант у много личности непостоянство, недостатък в правдолюбие и наклонност към изопачаване и преувеличаване“ (Иречек, Кн. Б. 1. 350–351).
По-нататък обективният наблюдател на нашия живот изтъква политическите страсти, които владеят българина и които са свързани с най-отрицателните качества на неговия характер.
„Политическите страсти са от голяма глъбина и сила. В първите времена състоянието на обществото правеше на хладнокръвния наблюдател впечатление на всеобщо болезнено възбуждение на нервите. Във възбудените времена, като през сесиите на Народното събрание, много хора дотолкова потъват в тоя партизански живот, че за нищо друго не могат да мислят и говорят... Тия страсти помрачават съжденията и чувството за справедливост. Тия, които са на власт, се мъчат да унищожат политическите си противници, дори да разрушат доброто, направено от тях, и да ги оставят без хляб“ (Кн. Б. I. 355–356).
Специално за изборните борби, в които най-силно се проявяват тия страсти, Иречек пише:
„Законът изрично запрещаваше всяка „агитация“, защото под това се разбираше само раздаване на пари... От 1881 се започват ексцеси при изборите. Оттогава денят на изборите е един вид обществени оргии, дето се дава свобода на всички страсти и особено на частни отмъщения и дето се срещат най-печални изненадвания, без да изключим и убийства. Главните ръководители са: сопаджиите, стари емигранти и млади странствуващи агитатори на служба у партиите“ (Кн. Б. I. 358).
Обикновено изборите се предхождат от шумни митинги, публични събрания, агитации, обнародване на политически брошури, всевъзможни „отворени писма“ и пр. Всичко това е насочено в повечето случаи против отделни личности. „При това стават безредици, които са се случвали и в турско време, че подписите и общинските печати се вземат от безграмотните селяни чрез измама за харти със съвсем друго съдържание“ (Кн. Б. I. 357).
В Народното събрание човек слуша само прения, които се израждат в кавги – и всички въпроси там решава не справедливостта, а мнозинството, с което разполага правителството. В събранието правителството може да прокара всичко, каквото поиска, понеже мнозинството е на негова страна. В едно стихотворение, писано през 90-те години, озаглавено „Опак край“, Пенчо Славейков ни дава една картина на българското Народно събрание, над вратите на което вместо някогашен лъвски герб стои кречетало:
Преди 30–40 години София, която днес се счита за център на българската култура, е приличала на едно голямо село: „Самият живот беше мъчен; столицата – в планинска местност на вътрешността, се намираше далече от каквато и да е железница, къщята бяха повечето дървени, слабо запазени против големите студове. През зимата често върлуваха ужасни пожари. През лятото жаби и мишки съживяваха пода; един плъх беше захапал ухото на младия секретар на една дипломатическа агенция, когато спял сладко в леглото си. Първата зима всички министерства освен военното бяха заедно в една двуетажна дървена къща. По-малките министерства разполагаха в нея едва с по една стая. Когато веднъж министърът на правосъдието обясняваше някому си много нагледно правото, цялата къща беше на крак и всички тичаха да видят какво се е случило. В княжеския палат – стар конак на турския валия – валеше през стряхата и капеше в съдовете, поставени по подовете. Полека-лека градът се изпълни с нови здрави къщи“ (С. А. К. Иречек за своето петгодишно престояване в България. – Мир, 28 януари 1918).
Какъв живот е водило софийското и изобщо българското общество през първите години на свободата, узнаваме от повестите и разказите на Вазова, а също така и от някои негови сатирични и хумористични произведения („Провинциал в столицата“, „Гусла“).
Още тогаз София е имала изглед повече на чиновнишки град; страстта към чиновничествуване е отличавала не само българската столица, но изобщо българската интелигенция. Още през време на окупацията русите започват да назначават чиновници от средата на нашата интелигенция. „Още тогава имаше партийни течения, интриги и списъци от различна окраска“ (Иречек, Кн. Б. I. 380). И подготвени, и неподготвени са се домогвали да се настанят на държавна служба. Присъединяването към една или друга партия е ставало с оглед към облагите, които е обещавала на своите привърженици – когато партията е идвала на власт, за да им се отплати, давала им е чиновнишки служби, без да обръща внимание дали имат ценз за такива служби. По този начин партизанството прониква в управлението с най-извратените си форми. Чиновниците се сменяват заедно с правителствата – и всяка партия, за да увеличи числото на своите привърженици, увеличава службите. Чиновнишката заплата при предишния евтин живот е привличала дори селяните, които са оставяли земята, за да чиновничествуват. Тази страст се отразява също и в търговията и индустрията. Не твърде заможният търговец е предпочитал да бъде държавен служител, чиновник в някое учреждение с една заплата от стотина-двеста лева, а занаятчията е напущал работата си, която не му е давала сигурен доход, за да стане разсилен или стражар. Безразборно е ставало и назначението и на големите чиновници; високи длъжности са се заемали от хора със съвсем повърхностно образование или пък съвсем неподготвени за своя пост. Лекари, теолози, самоуци и недоуци са управлявали България като министри. На държавни служби се назначават и предишните български революционери, които са въставали против всяко своеволие и всяка неправда. Понеже с литературен труд не е могло да се живее, на чиновничество се посвещават и нашите писатели: Вазов, Пенчо Славейков, Михайловски, Яворов, Петко Тодоров – всички! Вазов става мирови съдия в Берковица. Каквито са били мировите съдии, такива са били и адвокатите – еднакво неподготвени за специалността си. Най-добре е изобразил и едните, и другите Вазов в повестта „Митрофан“. Малцина са имали специално юридическо образование – също тъй твърде малко са били подготвените лекари, инженери, учители, общински и окръжни чиновници. Иречек е наблюдавал нашия живот в продължение на пет години (1879–1884), първите години на нашия свободен живот. Той си спомня: „в Източна Румелия бяха на власт коренни граждани, в българското Княжество емигранти, българи, които живееха преди това в Румъния, Русия, в разни други държави или поне в столицата на османското царство, в Цариград. Имаше между тях хора и със загадъчно, не съвсем изяснено минало. Първата зима в новата държава беше един вид „карнавал на свободата“; хората несъзнателно разиграваха комедия, като се препираха в политическите събрания и клубове, при избори, в Народното събрание, в разните управления и във вестниците, които скоро сменяха един други, при пълна свобода на печата. То беше нещо подобно като в Чешко в 1848. На публични тържества интелигенцията играеше народни хора, даже и по улиците. При туй шапките и цилиндрите не стояха добре на главите; виждаше се, че те са ново нещо, наместо фесовете и калпаците. За приказ беше първият придворен бал на януари 1880; гостите „ометоха“ бюфета с баснословна бързина. Тези работи бяха естествени, ала чужденците виждаха в тях незрелостта и неспособността на новоосвободения народ. Един дипломат намираше прилика с еманципацията на негрите след Гражданската война в Съединените държави на Северна Америка. Други прокарваха паралели между политическия живот на малките балкански държави и американските републики на креолите в Гватемала или Венецуела; намираха, че и едните, и другите имат наклонност към промени в управлението, към избори на нови началници и промени на министерства. Тепърва полека-лека всичко влизаше в своя прав път“ (С. А. К. Иречек за своето петгодишно престояване в България. – Мир, 28 януари 1918).
Иречек, който е наблюдавал отблизо недостатъците на тогавашното българско общество, оставил ни е твърде ценни характеристики – както в книгата си „Княжество България“, така и в „Cesty“, а така също и в неиздадения си труд върху най-новата българска история. Преди всичко той изтъква неговата крайна подозрителност – навред това примитивно общество подозира скрити замисли, лоши намерения, Иречек изтъква неговата склонност да клевети, да пръска клюки по адрес на другите, неговата неспособност да се домогне до една обективна оценка на събитията и лицата – това са качества, от които българското общество и до ден-днешен не се е освободило и които понякога се проявяват в най-противна форма – една форма, която може да се търпи само в средата на нашето общество, никъде другаде.
„Във вътрешната политика владеят най-ожесточени партизански злоби, всякакъв род интриги, които виреят на Изток. София е истински котел на вещици; който е имал случай да проживее няколко години наред в тукашното политическо общество, той през целия си живот ще чувствува кошмар при спомена за тая отровна готварница. При това често се разпространяват най-невероятни политически и полуполитически клюки. Чужденецът чува хиляди най-лоши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лоши, както взаимно се представят, заслепени от завист и партизанска страст. Непредубедена оценка на туземни таланти, особено на политически противници, е изключение. Главатарите на партиите нерядко имат лична омраза един срещу друг. Оттук бързото овехтяване на политическите величия и забележителното явление, че хора, които известно време са се наслаждавали на най-голямо уважение, пак бърже ниско се сгромолясват от своя пиедестал. Мнозина душат постоянно тайни планове и намерения; аз познавам дори личности, които предпочитат да четат между редовете, нежели самите редове“ (Иречек, Кн. Б. I. 355).
Ужасна подозрителност!
Освен това Иречек отбелязва егоизма на българското общество, отсъствието на по-значителни социални инстинкти, завистта – особено завистта по отношение на тия, които са се издигнали над другите със своите способности. Много справедливо бележи Иречек, че да хвалиш един българин, то значи да му създаваш врагове – при това българското общество се отличава с непостоянство и наклонност към изопачаване и преувеличение.
„Та и обстоятелствата бяха неблагоприятни за образуване на характера. Една твърде разпространена черта е завистта, продукт на първобитно материално състояние и голямо препятствие на обществения живот; много добри неща не сполучват, защото един другиго не подкрепят или от недоброжелателство развалят. Не е добре даже да хвалиш един българин в печатни съчинения: то му създава врагове. Към това се присъединяват както в целия Левант у много личности непостоянство, недостатък в правдолюбие и наклонност към изопачаване и преувеличаване“ (Иречек, Кн. Б. 1. 350–351).
По-нататък обективният наблюдател на нашия живот изтъква политическите страсти, които владеят българина и които са свързани с най-отрицателните качества на неговия характер.
„Политическите страсти са от голяма глъбина и сила. В първите времена състоянието на обществото правеше на хладнокръвния наблюдател впечатление на всеобщо болезнено възбуждение на нервите. Във възбудените времена, като през сесиите на Народното събрание, много хора дотолкова потъват в тоя партизански живот, че за нищо друго не могат да мислят и говорят... Тия страсти помрачават съжденията и чувството за справедливост. Тия, които са на власт, се мъчат да унищожат политическите си противници, дори да разрушат доброто, направено от тях, и да ги оставят без хляб“ (Кн. Б. I. 355–356).
Специално за изборните борби, в които най-силно се проявяват тия страсти, Иречек пише:
„Законът изрично запрещаваше всяка „агитация“, защото под това се разбираше само раздаване на пари... От 1881 се започват ексцеси при изборите. Оттогава денят на изборите е един вид обществени оргии, дето се дава свобода на всички страсти и особено на частни отмъщения и дето се срещат най-печални изненадвания, без да изключим и убийства. Главните ръководители са: сопаджиите, стари емигранти и млади странствуващи агитатори на служба у партиите“ (Кн. Б. I. 358).
Обикновено изборите се предхождат от шумни митинги, публични събрания, агитации, обнародване на политически брошури, всевъзможни „отворени писма“ и пр. Всичко това е насочено в повечето случаи против отделни личности. „При това стават безредици, които са се случвали и в турско време, че подписите и общинските печати се вземат от безграмотните селяни чрез измама за харти със съвсем друго съдържание“ (Кн. Б. I. 357).
В Народното събрание човек слуша само прения, които се израждат в кавги – и всички въпроси там решава не справедливостта, а мнозинството, с което разполага правителството. В събранието правителството може да прокара всичко, каквото поиска, понеже мнозинството е на негова страна. В едно стихотворение, писано през 90-те години, озаглавено „Опак край“, Пенчо Славейков ни дава една картина на българското Народно събрание, над вратите на което вместо някогашен лъвски герб стои кречетало:
Всякоя зима тълпи по тълпи
стичат се луди мливари –
всякоя зима повтарят се пак
там тупурдиите стари...
стичат се луди мливари –
всякоя зима повтарят се пак
там тупурдиите стари...
Иречек прибавя: „Галерията не трябва нищо да си позволява, защото в противен случай народните представители бързо се изкачват горе и установяват реда собственоръчно с тежките си юмруци (Кн. Б. I. 359).
Като друга една характерна особеност на българското общество Иречек посочва незачитането на законите – чувството на законност е неразвито не само у обикновените граждани, но и у управниците – условията през време на робството твърде малко са способствували да се развие подобно чувство у българина.
„Действуващите днес в страната закони не са продукт на вековно развитие на правото, но вносна стока. Неразвитото чувство на законност се съглежда тутакси по поведението спрямо собствените закони... Но най-чудното е, че и високопрехвалената Търновска конституция често се отхвърля настрана и законите не се зачитат без ни най-малък свян“ (Кн. Б. 1. 355).
Като един недостатък, останал от робските времена още, е българската сервилност, българското любоугодничество, сляпото преклонение пред властта, силата и материалното богатство. Може би това е една от най-противните български черти. Обикновено българското общество се отнася низкопоклонно, раболепно към силните на деня. Но това съвсем не е преклонение пред авторитета, съвсем не е признаване на някакви високи морални или интелектуални качества у тия, пред които се прекланя обществото. Това се дължи на страх, на груба практичност, на българска пресметливост. Всъщност българинът, в дъното на душата си, не признава никакви авторитети, макар и да се отнася с раболепие към силните; към тях той не изпитва едно истинско уважение – знае от що произтича силата им и по какъв начин може да бъдат използувани за лични, користни цели; когато престанат да бъдат силни и властни, той се отнася към тях с презрение – дори с жестокост. Обектите на раболепието постоянно се менят, но самото чувство остава неизменно, винаги едно и също – като някаква съществена особеност на нашето не твърде привлекателно общество.
Отбелязаните особености на обществото се обуславят и от това още, че животът в страната бързо се движи, ту напред, ту назад – на всеки случай не се движи нормално – колебае се между крайности; нито в една област на нашия живот не може да се долови една определена, установена посока – навред лутания, колебания, крайности и анормалности. Самите правителства бързо се сменят – особено отначало; през първите пет години на свободния ни живот се сменят 10 министерства. Страната се намира в едно състояние на постоянно политическо брожение и кипение. Но всичко това носи повърхностен характер. Както отбелязва Иречек, впечатленията в България не са тъй дълбоки, както в чужбина. Обикновеният политик в тази земя с леко сърце променя възгледите си, мнозина видни политически мъже променят в късо време програмите си. Към края на Александровото царуване неговите предишни върли врагове стават най-предани негови привърженици. Враговете на руските генерали Соболев и Каулбарс отсетне се превръщат в най-фанатични защитници на руската политика; а тия, които отпосле отправят най-големи нападки по адрес на Русия, преди това са били отчаяни русофили – славили са руските генерали и дипломати. С тази повърхностна впечатлителност е свързана слабата интензивност на политическата памет. Българският политик мисли само за сегашния момент, само за настоящето – неспособен е да обгърне с погледа си миналото и в същото време да предвиди вероятните възможности на бъдещето (Ир. Кн. Б. I. 351).
Като друга една характерна особеност на българското общество Иречек посочва незачитането на законите – чувството на законност е неразвито не само у обикновените граждани, но и у управниците – условията през време на робството твърде малко са способствували да се развие подобно чувство у българина.
„Действуващите днес в страната закони не са продукт на вековно развитие на правото, но вносна стока. Неразвитото чувство на законност се съглежда тутакси по поведението спрямо собствените закони... Но най-чудното е, че и високопрехвалената Търновска конституция често се отхвърля настрана и законите не се зачитат без ни най-малък свян“ (Кн. Б. 1. 355).
Като един недостатък, останал от робските времена още, е българската сервилност, българското любоугодничество, сляпото преклонение пред властта, силата и материалното богатство. Може би това е една от най-противните български черти. Обикновено българското общество се отнася низкопоклонно, раболепно към силните на деня. Но това съвсем не е преклонение пред авторитета, съвсем не е признаване на някакви високи морални или интелектуални качества у тия, пред които се прекланя обществото. Това се дължи на страх, на груба практичност, на българска пресметливост. Всъщност българинът, в дъното на душата си, не признава никакви авторитети, макар и да се отнася с раболепие към силните; към тях той не изпитва едно истинско уважение – знае от що произтича силата им и по какъв начин може да бъдат използувани за лични, користни цели; когато престанат да бъдат силни и властни, той се отнася към тях с презрение – дори с жестокост. Обектите на раболепието постоянно се менят, но самото чувство остава неизменно, винаги едно и също – като някаква съществена особеност на нашето не твърде привлекателно общество.
Отбелязаните особености на обществото се обуславят и от това още, че животът в страната бързо се движи, ту напред, ту назад – на всеки случай не се движи нормално – колебае се между крайности; нито в една област на нашия живот не може да се долови една определена, установена посока – навред лутания, колебания, крайности и анормалности. Самите правителства бързо се сменят – особено отначало; през първите пет години на свободния ни живот се сменят 10 министерства. Страната се намира в едно състояние на постоянно политическо брожение и кипение. Но всичко това носи повърхностен характер. Както отбелязва Иречек, впечатленията в България не са тъй дълбоки, както в чужбина. Обикновеният политик в тази земя с леко сърце променя възгледите си, мнозина видни политически мъже променят в късо време програмите си. Към края на Александровото царуване неговите предишни върли врагове стават най-предани негови привърженици. Враговете на руските генерали Соболев и Каулбарс отсетне се превръщат в най-фанатични защитници на руската политика; а тия, които отпосле отправят най-големи нападки по адрес на Русия, преди това са били отчаяни русофили – славили са руските генерали и дипломати. С тази повърхностна впечатлителност е свързана слабата интензивност на политическата памет. Българският политик мисли само за сегашния момент, само за настоящето – неспособен е да обгърне с погледа си миналото и в същото време да предвиди вероятните възможности на бъдещето (Ир. Кн. Б. I. 351).
