Позволете ми едно малко признание: Отдавна не съм се наслаждавал на есе в литературно списание. Има твърде много есета и твърде малко добри есеисти. Изглежда, че има истинско объркване относно това дали стилът може да прикрие фундаменталната липса на любопитство, дали достатъчно изобретателната проза може да заличи отказа от мислене. (Не може.) Дори опитни писатели изглежда не разпознават какво е интересно в собствените им мисли и преживявания. Доброто есе не е просто умствена стенография. А какво може да бъде по-скучно от това да прочетеш поредното есе, в което след дълго упорство се открива поредна причина да се подкрепи общоприетото мнение? Колко често всъщност сте изненадани от нещо, което четете – дори от поредния дребнав „аргумент против“ нещо напълно достойно или добро? А когато есеистите са самосъзнателно лишени от идеи, което се случва далеч по-често, отколкото си мислите, те понякога експериментират с това да бъдат малко низки. Подобно на котенце, което се вкопчва в петата ви, низкото и дребнаво охулване е добър начин за писателя да привлече вниманието за няколко минути – без да се замисля върху това колко по-трудно е да бъдеш убедителен, докато си и любезен.
Друг предсказуем похват от инструментариума за себеоправдание на есеиста е да се върне към началото на формата, да обвини бедния Монтен, като посочи, че този жанр е пропедевтичен [уводен], той е изкусно въвеждащо упражнение, а не средство за окончателен аргумент. Но Монтен е бил тънък и изобретателен мислител, предпазлив скептик, който наистина се е опитал да ни помогне да видим старите неща по нов начин, да състави обмислен сборник с неща, които обикновено остават под вниманието на философията – като например миризми или палци.
В тази връзка едно от най-важните прозрения на Монтен, припомнено и анализирано без претенции от политическата теоретичка Джудит Шклар в „Обикновени пороци“, е отхвърлянето на жестокостта. За Шклар, както и за Монтен, жестокостта, въпреки своята повсеместна обичайност, е просто най-лошият порок, който можем да проявим. „Ужасът от жестокостта“, пише Монтен в „За разговора“, „ме подтиква към милосърдие повече, отколкото всеки модел на милосърдие би могъл да ме привлече“. Това не е аргумент, но може би Монтен би искал да посочи, че жестокостта не подлежи на обсъждане. Жестокостта е нещо, извършено от едно човешко същество към друго. Бог или боговете могат да бъдат жестоки, но жестокостта qua cruelty [заради самата себе си], твърди Шклар, е грях не срещу Бога, а срещу човечеството. Добра теоретичка, тя определя жестокостта като „умишлено причиняване на физическа болка на по-слабо същество с цел предизвикване на мъка и страх“ – макар че аз бих добавил към определението ѝ и емоционална болка. Трудно е да се мисли за жестокостта, защото тя е излишна и преизобилна, а да се занимаваме твърде дълго с нея означава да изпаднем в изкушението на мизантропията. Когато се сблъскаме с жестокостта, обикновено можем само да се стреснем и да отвърнем поглед. Истинската жестокост всъщност може да се състои в това „да не мислиш за нея“ – да не мислиш за това, че си жесток, да се дистанцираш от себе си, за да извършиш нещо неизвинимо; по този начин мизантропията му се разпростира дори върху собствената ти човечност.
Простете ми, ако е станало малко тежко. Това не е такъв тип есе. Бих искал да започна с жестокостта, защото ми се иска да е ясно: Макар и да смятам, че да бъдеш любезен е най-добрата политика в повечето ситуации, мисля също така, че съществува ограничения казус в подкрепа на това да бъдеш низък. Да бъдеш низък не е същото като да бъдеш жесток, но ако не бъде контролирана, низостта може да се превърне в жестокост. Всъщност един от проблемите на интернет е, че той е идеалната среда за насърчаване на дребна низост, която може да се превърне в безобразна жестокост. Разликата между низостта и жестокостта е свързана с намерението, мащаба и интензивността – и докато жестокостта може да се прояви най-драматично в причиняването на физическа болка, низостта е свързана само с емоционалния вид. Низостта винаги е насочена към друг човек. Тя е начин да се каже истината – за Аристотел истинността от този вид е добродетел, заобиколена от излишъка на самохвалство и недостига на ирония – която поради небрежност или дребна злонамереност причинява болка на някой друг.
Низостта е простимо провинение, полезно за справяне с един свят, изпълнен с възмутителни лъжи, престъпления срещу истината и толкова много човешка глупост, че може да накара напълно здравите хора да се чувстват като луди.
Не смятам, че да бъдеш низък е добродетел, но низостта е свързана с добродетелта, чрез която казваме истината. Има и други начини да казваме истината. Можем да бъдем предпазливи или иронични – много често има и по-хубави начини да изразим нещо. И все пак има основателни причини понякога да бъдем просто малко низки. (Не, нямам предвид онзи безпричинно гаден и бунтарски характер, който сега доминира в общественото ни пространство.) Мисля, че да бъдеш низък е начинът, по който кралят на Бробдингнаг в „Пътешествията на Гъливер“ говори за опасните възгледи: „Защото на човек може да му бъде позволено да държи отрови в килера си, но не и да ги продава като сладки питиета.“ Тоест мисля, че да си любезен е необходимо за добрата политика, но от това да си низък има определена социална полза в личния живот – и тя трябва да си остане там.
Един пример може да бъде полезен тук. Веднъж седях до един декан на важна и много дълга университетска среща. По време на продължителна и досадна джеремиада [оплаквателско писание] на един от колегите ми той се протегна с удоволствие и при това панталонът му се вдигна нагоре, разкривайки цветни чорапи, на които с недвусмислени печатни букви пишеше: „ТОВА СЪБРАНИЕ Е ТЪПО“. Няколко от нас го видяха и неловко започнаха да се кикотят. Той беше прав: Тази среща наистина беше тъпа и всички го знаеха. Дали това беше най-любезният или най-смелият начин да се справим с тази ситуация? Не заслужаваше ли досадното поведение на колегата ми някакво по-нежно смъмряне? Почти сигурно. А начинът, по който деканът го направи, със сигурност беше правдив. И все пак да бъдеш низък, означава да бъдеш леко неблагороден; по дефиниция добродетелите са самото благородство. Вие смалявате себе си в службата на една такава откровеност.
Няма съмнение, че Платоновият Сократ е безмилостно досаден, дори несимпатичен – освен всичко друго, сигурно това е поне една от причините, поради които го е сполетяла съдбата, която е имал – но има поне един случай, в който Сократ е не само ироничен, но и малко низък към събеседника си. У Платон има малко истински злодеи. И в начина, по който някои Платонови лоши момчета – Тразимах или Федър – се променят след достатъчно дълго общуване със Сократ, има нещо почти трогателно.
Ако лицемерието е комплиментът, който порокът прави на добродетелта, то низостта е комплиментът, който добродетелта прави на порока.
Но ако има и поне един платонически злодей, то това е упоритият и непокорен Каликъл, защитник на тираничния хедонизъм в Платоновия „Горгий“. Хедонизмът на Каликъл заслужава да бъде опроверган или поне разкрит като такъв, какъвто е в действителност, но с наближаването на края на диалога Сократ като че ли неведнъж се оказва в затруднение. В крайна сметка Сократ принуждава Каликъл да признае, че последователното възприемане на удоволствието като единствено висше благо изглежда означава, че някои от най-неприятните аспекти на биологичния живот са всъщност претенденти за най-добрия живот на едно човешко същество. Малко неудобно е да се чете това. Но като унижава наперения Каликъл – по начин, който е низък, но не и жесток – Сократ кара него и останалите присъстващи да се изправят пред последиците от собствения си аргумент. Можем да мислим по-зле за Сократ поради това, че се е захванал с тази непристойност, но начинът, по който тя се откроява като малко неудобна, е нещо като самия смисъл на това да бъдеш низък. Това е простимо провинение, полезно за справяне с един свят, изпълнен с възмутителни лъжи, престъпления срещу истината и толкова много човешка глупост, че може да накара напълно здравите хора да се чувстват като луди.
Друг пример за спасителна низост е г-н Бенет от „Гордост и предразсъдъци“. Сбитото остроумие на господин Бенет поставя всеки на мястото му. Дори най-честата му мишена, смехотворната госпожа Бенет, в един момент пожелава съпругът ѝ да е бил на бала в Недърфийлд, за да може да свали господин Дарси на земята с „едно от неговите жегвания“. Мистър Бенет е интересен, защото се проваля точно там, където Джейн Остин процъфтява. Докато тя е способна на известна джентълменска ирония, като умее да се подиграва леко, запазвайки дистанция и привързаност, мистър Бенет, умен човек, който е подвластен на абсурда, не може да не бъде толкова прям. И ако в крайна сметка дъщеря му Елизабет разбира, че в характера му има нещо недостатъчно, ние все пак оценяваме това, когато напереният мистър Колинс идва да се обади.
Ако не бихме могли да кажем какво мислим, може да започнем да мразим говоренето изобщо.
Може би най-забележителното в това да бъдеш низък е драматизирането на една взаимна динамика, при която принизяването на другите принизява и този, който го прави. Но точно затова низостта може да насърчи интимността в социалните ситуации. Оттеглянето на нов познат настрани, за да се коментира глупостта или злонамереността на някой друг, не само показва, че споделяте възприятието за онова, което наистина се случва; заедно с това то разкрива собствените ви недостатъци и дребнавости. Като разкривате, че не сте бойскаут [благородно момче], вие демонстрирате на своя познат, че парадоксално може да ви се има доверие. Ако лицемерието е комплиментът, който порокът прави на добродетелта, то низостта е комплиментът, който добродетелта прави на порока. Като се поздравявате с това, че не сте станали жертва на порока или невежеството на някой друг, в същото време давате на вашия довереник да разбере, че не сте светец. Обществото обича дребните пороци.
Освен това съществува един вид фалшива професионална любезност, която е недопустима и всъщност е различна от това да бъдеш истински любезен. Да бъдеш любезен означава да се опитваш да доставиш социално удоволствие. Това е толкова различно от учтивостта на професионалното задължение, колкото истинската добродетел е от неосъзнатата конвенционалност. Именно това е разликата. Да бъдеш низък не е същото като кипящо, цинично или иронично негодувание. Това не е омраза или жестокост. То е честност към несъвършените хора в един несъвършен свят. Ако не бихме могли да кажем какво мислим, може да започнем да мразим говоренето изобщо. Можем ли да признаем, че когато се поддадем на омразата към разума и изгубим всякакъв вкус към противопоставяне на това, което намираме за невярно или отвратително, мизантропията няма да закъснее? Ако искаме да бъдем добродетелни любители на човечеството в един несъвършен човешки свят, понякога трябва да можем да наричаме нещата такива, каквито ги виждаме. По този ограничен начин да бъдем низки не само може да насърчи близостта, но и да ни предпази от презрение към човечеството в името на истини, които не можем да изречем.
