Нарцисизмът на Европа: изчезна ли Средна Европа?
На Залцбургската конференция „Образи на Средна Европа“ (май 1991) унгарският писател Дьорд Далос формулира нещо, което се оказа общо мнение на много от участниците: средноевропейската дискусия е „изпреварена“ от историята: днес съществува дискусия за Европа. По-късни конкретни изследвания на Масмедийната ситуация поставиха под сериозен въпрос съществуването на Средна Европа като стабилен имидж.На какво можеше да се дължи това?
Вероятно имаше една ясна причина: за много от участниците в предишната дискусия за Средна Европа изразът „Средна Европа“ имаше просто статут на политическа алегория, той беше вид „вербално бягство“ от забраните на тоталитаризма, в който – както спомена Иржи Срубт – „думата „Европа“ беше табу“. Бумът на по-късната метафора „Път към Европа“ е доказателство в тази посока. Като политическа доктрина „Средна Европа“ можеше да бъде само временно средство за разхлабване на сплотеността на Източния блок (въпреки че още тогава имаше мнения, че подобна неутрална зона всъщност би обслужвала съветската политическа стратегия)[1]. Очевидно днес на такава доктрина ѝ беше минало времето.
Но както многократно стана дума, политическата рационалност е само едно равнище на социалното поле – тя е само добре сублимиран израз на онези могъщи енергийни потоци, които пресичат и артикулират това поле. Политиката е само особена проява на либидната икономика.
А какво всъщност се случи със Средна Европа като стока на еротическия пазар?
Може да се твърди: средноевропейската дискусия беше една изумителна антиципация на мита за идентичността на Европа. Основните елементи на новия масмедиен наратив бяха първоначално основни елементи на образа на Средна Европа, видян от Кундера и Конрад. Преди голямата Европа да достигне до този наратив (в пространството на масмедиите) малката Европа вече го беше създала в своите философски и исторически есета.
В новия масмедиен наратив идентичността на Европа беше парадоксална – тя беше в динамиката между интеграция и регионализъм, между обединение и плуралистична, толерантна диференциация. Заговори се за една „децентрализирана постмодерна Европа на регионите“, за това, че „базовото условие на континента е множествеността на традициите, темпераментите и манталитетите“[2]. Тази парадоксалност обаче доби истински образ в думите на германския президент Рихард фон Вайцзекер, цитирани от всички немски медии; в деня на обединяването на Германия президентът заяви в празничната си реч (цитирайки впрочем Горбачов): „Да се обединим – това означава да се научим да се разделяме.“[3]
Всичко това беше наистина предусетено от Кундера, Конрад и другите чешки и унгарски привърженици на идеята за „Средна Европа“: образът на региона беше моделиран по начин, изоморфен на бъдещия наратив – като травма, нанесена отвън, като трагедия и отвличане на европейския принцип, които могат да бъдат преодолени чрез разум, учене и толерантност[4], така че Средна Европа „да намери себе си“ и да се върне към щастливото многообразие на своята идентичност, към своята „нормалност“.
На Изток и на Запад „нежните революции“ бяха изтълкувани като осъществяване на тази европейска мечта. Осъществената мечта има една съдба – тя изчезва, стапя се в реалността. Нейните инфантилни и нейните нормативни, утопически енергии съвпадат с формите на тази действителност (или казано по-добре, с масмедийните образи, чрез които тази действителност се „явява“). Утопията „Средна Европа“ се сля с легитимиращия наратив за европейската идентичност.
Така се оказа, че теоретиците на средноевропейската идея са произвели за либидния пазар на масмедиите един съвършен Обект на Желанието: Европа, в която нормата и копнежът съвпадат. Образ, който осъществява съвършена икономика между патерналистичния и инфантилния принцип, между несъзнавано и свръхсъзнавано. Чрез съвършения сублимативен инструмент, наречен „Средна Европа“, геополитическото Супер Его и геополитическото „То“ се сляха в едно блестящо, нарцистично Его: Европа. Този Обект на Желанието имаше невероятния шанс да предвиди съвсем точно бъдещото състояние на европейския пазар на образите и освен това беше екологичен – изглеждаше, че „Средна Европа“ изчезва след консумацията.
Нежният хаос. Разлики и граници
Историята обаче не остана при падналата Берлинска стена. Тя протече по-нататък и блестящите образи на нежните революции потъмняха: нарцистичният възторг на Запада започна да намалява. Година и девет месеца след разтърсващия ноември 1989 г. имената на източния свят бяха: разпад на икономиката, агресивен национализъм, огромна емиграция на Запад, неясно бъдеще, отчаяние. Безработица в бившето ГДР, инфлация и религиозен фанатизъм в Полша, неокомунизъм в Румъния и България, гражданска война в Югославия. Появи се възможността за перверзно разминаване на влюбените погледи на Изтока и Запада: онова, което на Изток изглеждаше като цивилизаторски „път към Европа“, беше често интерпретирано от западните медии като „копнеж по Кока-Кола и Макдоналдс“[5] или пък като „масово бягство на Запад“[6].
Еротическото сливане на Източна и Западна Европа беше поставено под въпрос и масмедиите не закъсняха да издигнат пред наскоро намерилата себе си Европа съдбоносния въпрос: „Присъединяване или разграничаване?“[7] Появиха се и плашещите образи на обзети от емигрантска истерия тъмни, хтонични маси. Нуждата от политически, икономически и културни техники по разграничаването стана съвсем спешна и те не закъсняха да се появят от идеята на Жак Делор за „Европа на концентричните кръгове“, поетапното приемане в Съвета на Европа и особено в Европейската общност до въвеждането на свръхстрог визов режим и невероятното ограничаване на разрешенията за азиланти. С две думи паралелно с институциите на интеграцията се появиха институции и на разграничаването: последните по понятни причини също се нуждаеха от легитимиращ ги наратив.
Точно тук стана ясно, че дискурсът „Европа на регионите“ и неговият вариант „Средна Европа“ притежават една много особена амбивалентност, вероятно присъща на всички геополитически метафори. Тук ще се ограничим с анализ само на случая „Средна Европа“.
От една страна, геополитическата метафора „Средна Европа“, притежаваща памет за предишните интелектуални дискусии, се беше сляла и изчезнала с цялото си конотативно богатство в наратива за идентичността на Европа. Реалната политика на посткомунистическа Унгария, Чехословакия и Полша нямаше нищо общо със „средноевропейското Тао“ и с многократно обсъжданата плуралистична, толерантна идентичност на региона и неговата „средноевропейска култура“. Субект на тази реална политика бяха не „разнообразието в единството“, толерантността и мултикултурната традиция, а както и преди конкуриращи се национални държави, които много често имаха съвсем сериозни разногласия заради малцинства, „национални интереси“, етнически образи, антисемитизъм и пр. В определена степен разграничаването, за което стана дума, се извършваше не само между Източна и Западна Европа, но и тук, в самото сърце на географската Средна Европа: първите полски туристи бяха посрещнати от бивши граждани на ГДР с характерния възглас „Полен payс!“ (макар че преди това водещи вестници се бяха опитали да създадат омраза към „хилядолетното съседство“)[8]. Известният деец на „Солидарност“ Бронислав Геремек заяви в Лондон с почти цинична откровеност: „Никой не е заинтересуван от съюз с бедни съседи. Всеки иска да е с богатите страни.“[9]
А говорител на президента Хавел, запитан в Белгия дали Чехословашката република ще се разпадне в резултат на етнически конфликти, се изрази по следния забележителен начин: „Това не е Югославия!“ В западната преса се коментираше въпросът, че между отделните източноевропейски страни има сериозни „разлики“ и че между тях съществува „състезание“ за приемането им в Европейската общност по най-бърз начин. И думата „разлики“, и думата „състезание обаче бяха твърде меки, за да опишат етническия конфликт между Унгария и Румъния, хърватско-унгарската интрига с внасянето на оръжие, да не говорим за гражданската война в Югославия. В подобен конфликт на никого не му хрумваше да призовава духа на Средна Европа.
От друга страна обаче, геополитическата метафора „Средна Европа“ все пак не беше изчезнала напълно – тя беше оставила в определени контексти и ситуации институционализирани следи. Там, където по една или друга причина надделяваше тенденцията не към разграничаване, а към интеграция в региона, метафората „Средна Европа“ се появяваше по чудодеен начин отново и легитимираше онези институции, които Унгария, Чехословакия и Полша създаваха (въпреки „състезанието“) с неподозирана бързина. Така опрелите се на „Средна Европа“ институции осигуряваха съвсем реални привилегии на Унгария, Чехословакия и Полша – не само чрез предимства при западната финансова помощ (американското частично опрощаване на дълговете на Полша е добър пример)[10], но и въобще чрез ясното разграничаване на „Средна Източна Европа“ от останалите посткомунистически страни („Източна Европа“). Чрез публицистичната дейност на изтъкнати журналисти и политолози като Тимоти Гордън Аш и Ралф Дарендорф и чрез активното масмедийно разпространяване на техните впечатления, коментари и анализи митологизираните наративи за нежната
революция бяха свързани почти изключително с образа на Средна Европа. Именно средноевропейският интелектуалец беше „интелектуалецът герой“, около когото трептеше особена еротична аура; именно той беше „творецът на историята“. Този образ се виждаше в западното масмедийно съзнание и от това следваха съвсем конкретни неща – учредяваха се фондации за контакт и финансиране на тези интелектуалци, създаден бе Средноевропейски университет, който трябваше да е „мрежа между Изток и Запад“[11]; превеждаха се книги и статии, създаваха се списания със специална средноевропейска насоченост, пишеха се биографии, западната телевизия посвещаваше предавания на средноевропейски творци.
Този имидж правеше всичко, което е геополитически „отвъд“ Средна Европа, крайно подозрително – източноевропейското същество едва ли имаше право да носи името „интелектуалец“: масмедийният филтър не допущаше не-средноевропейски „субекти на историята“.
Вероятно кристализирането на тази западна-източна еротика, създадена около образа на дисидента, беше образът на президента Вацлав Хавел. Просто във всички западни медии можеше да бъде видян образът на Хавел – победителя. Медиите бяха изключително, странно добронамерени към него, но не защото емпирическият Хавел беше онзи, който беше осъществил хилядолетната мечта на Европа. Той беше „поет и президент“[12], „интелектуалецът като герой“, осъществил парадокса на историческата справедливост[13]. Заедно с това обаче той беше и абсолютното въплъщение на европейския нарцисизъм – той съединяваше в собствената си фигура царството на идеалното (поезията) и царството на реалното (практическата власт) и ги превръщаше в нещо единно, сияещо и героическо[14].
Въпросът „Обединение или разграничаване“ не можеше да има еднозначен отговор. И масмедиите, и реалната политика (невъзможна впрочем без пространството на медийната публичност) бяха пронизани от могъщи сили на привличането и отблъскването, чиято констелация се подчиняваше единствено на конкретната конюнктура на либидния пазар и можеше да бъде във всяка нова ситуация твърде различна. Плановете на Жак Делор за Европа на концентричните кръгове бяха безнадежден опит да се рационализира и подреди тази динамика: идеята на Делор беше един от многото опити да се дефинира кое е „по-близко“ и кое е „по-далеч“ спрямо идентичното европейско ядро. Всъщност в тези опити действаше един по-стар архетип – трябваше да се постави граница между своето (европейското) и чуждото.
Но понеже новият наратив релативизираше границите чрез представянето на европейската идентичност като „единство в многообразието“ (кой е в състояние да определи къде свършва едно такова многообразие, къде то вече не принадлежи към „единството“?), всеки опит за ясно разграничаване беше заплашен от криза на легитимността си.
Тук именно амбивалентното изчезване-появяване на регионални геополитически метафори като „Средна Европа“ изигра своята роля. Според своята първоначална функция в жанровете на „високата култура“ дискурсът за Средна Европа трябваше да изрази толерантната множественост и разнообразие на нова Европа – мултикултурността, етническата множественост, полилингвизма, т.е. този дискурс трябваше да представи (средно) европейската идентичност като динамика, игра, плурализъм, свободна циркулация на разлики.
В подобна игра естествено всички граници са относителни. Но геополитическите метафори – метафорите, именуващи региони, метафорите за Западна, Източна и Средна Европа, за Балканите, за Европа на Карпатите и на Дунавския басейн – демонстрираха опасното си свойство да се превръщат чрез посредничеството на медиите в нещо буквално. Те се превръщаха в „естествени“ имена на „естествени“ – ясни, нормални, субстанциални, вечни – региони: разликите между географските дадености и културната, политическата и историческата определеност (или неопределеност) на „региона“ се стопяваха и изчезваха в тази Естественост. А щом областите и регионите се приемат като естествени и нормални, тогава и границите – без връзка с каквато и да е динамика и относителност – са легитимирани като нещо Нормално, Естествено и Вечно.
По време на интелектуалната дискусия през 1986-1989 почти всички от теоретиците на Средна Европа бяха твърдели, че Средна Европа е „понятие с променящи се граници“[15], че „нейните покрайнини не могат да бъдат определени и ние не знаем къде точно свършва тя“[16], че „всеки може да направи сам своята Средна Европа“, защото тя е по-скоро мечта, Тао, „самосъзнание за различията и множествеността“[17]. Масмедийната трансформация на този висок философско-поетичен дискурс гласеше обаче нещо съвсем друго: регионите са естествени, границите (днешните) са нормални.
Циничният икономически дискурс (едни са бедни, други – богати: бедните не трябва да създават хаос в света на богатите) не можеше да легитимира по никакъв начин факта, че в свръхдемократична, свръхмножествена и свръхтолерантна Европа отново бяха прокарани и институционализирани граници. Философско-поетическият дискурс за „региони“, „парадоксален център“, „малка Европа“ и пр. (по-точно неговото масмедийно преображение) обаче можеше прекрасно да направи именно това: след буквализирането на геополитическите метафори нямаше нищо „по-естествено“ регионът да се разграничи институционално от другите. Както каза същият Жак Делор, ще живеем в общ европейски дом, но в него ще има отделни стаи – ключа от моята засега предпочитам да държа в джоба си.
В настъпилия след нежните революции хаос Западна Европа трябваше да направи едно важно разграничение между предлаганите еротически стоки: кое всъщност е нейният Его-идеал и кое – не? Как можеха да се очистят събитията в Източна Европа така, че парадоксалната квинтесенция на европейското – демократично-толерантният плурализъм – да се освободи от неевропейското? Принципът на Врага беше ясен – огромен брой медии възпроизвеждаха страховития призрак на етнически и религиозни вражди, на изолационен, държавен, културен и религиозен национализъм, който беше довел до падението на Европа в двете световни войни.
Междувременно и бързо следващите исторически събития се бяха постарали да спестят някои от трудностите, стоящи пред архитектите и земемерите на нова Европа. Онова, което се случи в Персийския залив (тук трябва отново да направим вече скучното уточнение – не онова, което се „случи“, а образът на това случване в масмедийното публично пространство), му даде името Саддам Хюсеин.
Когато преди експертите по икономика на геополитическите образи се колебаеха при поставянето на границите на Обекта на Желанието, един от най-важните въпроси беше принадлежи ли Русия (СССР, руската култура, руският империализъм) към Европа, или не. По този въпрос имаше оживени дискусии[18]. След войната в залива вече беше ясно кой е абсолютният Друг, пределно Чуждият – онази граница на границите, отвъд която не можеше да има нищо европейско. Случаят „Саддам Хюсеин“ позволи на геополитическите експерти да оставят – поне временно – настрана деликатния въпрос „европейска ли е Русия“.
Вероятно само един регион не беше удостоен с честта на въпроса „това европейско ли е, или не“. В неговия случай подобен въпрос би се съпровождал с едно неясно, срамно и смътно чувство и по тази причина не би могъл да се появи в нарцистичните масмедии. Освен това такъв въпрос би вкарал в криза и сложната амбивалентност на геополитическия дискурс – регионът принадлежи с една „географска естественост“ към Европа, но иначе?
Този регион се наричаше Балкани.
Вицът се завръща
През цялото време Балканите се държаха скандално. Или поне така беше според икономиката на масмедийните образи, чийто филтър пропускаше само такива съобщения от смътния регион, които бяха твърде чужди на нормативно-нормалния нарцистичен принцип на Европа. Заедно с това обаче те не бяха съвсем чужди, както беше Саддам Хюсеин например. В либидната пазарна ситуация тази особена „своя чуждост“ се превръщаше в особена стока – в Обекта на Срама или на Срамно-Смешното (Вица).
Балканите също искаха да пътуват към Европа, дори както писа един български вестник, те бяха готови да тръгнат „по корем към Европа“. Но всъщност произвеждаха събития образи, които ги отпращаха в собственото им уникално пространство: те само възпроизвеждаха собствената си геополитическа еротика. 70 000 убити от румънската революция се оказаха чиста телевизионна манипулация, а в България мнозинството от „народа“, състоящо се от два и половина милиона изплашени пенсионери, легитимираха чрез свободни избори за пръв път в историята на едно комунистическо правителство „резултат, който катапултира страната обратно в каменната ера на политическото развитие и означаваше окончателен провал в очите на Запада“[19]. Албания дълго време се държа като „последен увеселителен парк“ (нещо като Дисниленд на тоталитаризма)[20] и чак накрая реши да катурне няколко статуи на Енвер ходжа[21] и да изпрати съмнителна флотилия от бежанци, които да препикаят пристанищата на Италия [22] (по това време западните медии вече изразяваха страха, наричан впрочем от самите албанци „чиста глупост“, че „Албания ще стане първата фундаменталистка страна в Европа“)[23].
В традиция с мошеническия имидж, създаден от българския чадър, опита за убийство на папата, подземната търговия с оръжие и (може би?) с наркотици, нежните революции тук бяха преплетени с твърде много „Балкангейт“. Върхът беше, когато изчезна всяка „нежност“ – избухване на диви национализми и скандали на всички с всички: на румънците с унгарските малцинства, на българите с турското малцинство в България, на сърбите с албанците… А като капак на всичко „тампон-държавата“ Югославия, един микромодел на източна империя, вместо да се преобрази по нежен средноевропейски начин в демокрация, се разпадна по шевовете от диви сръбско-хърватски-черногорски страсти и възпроизведе най-страшния кошмар на Европа – националистическа война.
В либидната икономика на образите Саддам Хюсеин добре се вписваше в образа на Трансцендентния Друг – той беше достатъчно враждебен и непроницаем, достатъчно опасен и тоталитарно хомогенен[24]. В сравнение с него Балканите така или иначе бяха смътноевропейски: те не само географски принадлежаха към континента, но повтаряха и парадоксалната фигура на неговата специфика „максимално разнообразие в минимално пространство“. Но вместо да бъде „кондензирана версия на Европа“, регионът се разпадаше в скандал, срам, виц и война.
Вероятно този разпад на толерантното многообразие в призраците на европейската травматичност беше най-важното. Балканите изпращаха сигнали, които западните медии можеха да интерпретират единствено като един антиевропейски наратив. От друга страна, те не можеха да играят ролята на абсолютния Друг (твърде много напомняха за миналото на Европа). Границата между Европа и Балканите не можеше да бъде същата както границата между Европа и Саддам. Фактически тази граница – поне в географско отношение – въобще не съществуваше. И затова тя можеше да бъде поставена само твърде деликатно, така че вече да не е граница, а нещо като Контрола, като Филтър, Цензура или Визов режим. Една Граница-Филтър-Цензура, напомняща за топологията на съзнаваното и несъзнаваното.
Балканите можеха да бъдат само иманентният Друг: срамният Друг-в-мен, регионът на инфантилно-архаично-травматичното, което се потиска и крие чрез граници, санкции и цензури. А когато се появи в светлината на европейското съзнание – в осветеното публично пространство на масмедиите – то не е нищо друго освен срамно, смешно и чоглаво.
Така икономиката на либидото, управляваща западните медии, произведе от Балканите европейското несъзнавано. В това европейско „То“ бяха изтласкани и заключени всички стари европейски страхове, нецивилизовани страсти, исторически страхове и срамни нагони. Те бяха изтласкани и в определен смисъл забравени. Докато Средна Европа, бидейки съвършено сублимиран Обект на Желанието, можеше да бъде обявена за център, откъдето да тръгне „европеизирането на Европа“ (Конрад), от Балканите можеше да тръгне само „балканизиране“ на Европа – метафора, която караше хората с историческа памет да потръпват, а сериозни политици като Збигнев Бжежински да поставят пред Европа въпроса „Страсбург или Сараево?“[25]
Всъщност това не бяха толкова сериозни заплахи: не- съзнаваното на Европа беше добре контролирано и не беше особено опасно (най-характерният симптом за това беше, че Брюксел не си даваше и не си дава особен зор, за да разреши истински югославската криза: западни вестници изказаха опасенията, че по необясним начин този регион на Европа не поражда големи вълнения, и изглежда, че Западът се интересува повече от ливанизирането на Ирак, отколкото от ливанизирането на Югославия). Беше ясно, че времето, когато великите сили си съперничеха „за проливите“, е отминало отдавна и Балканите не могат да играят особено важна стратегическо-еротическа роля. „Саддамизирането“ или „фундаментализирането“ на Европа (случаят Рушди) изглеждаха на западната публичност далеч по-опасни и вълнуващи. Балканите бяха просто един затънтен, забравен и изтласкан кът на Европа.
И когато германският вестник „Ди цайт“ се появи със свръхтревожното си заглавие „Балканизиране на Балканите“[26], то по парадоксален начин всъщност действаше успокояващо: кабалистичната тавтология на това заглавие внушаваше на практика, че призракът на „балканизирането“ си остава затворен в своята добре запушена геополитическа бутилка.
Какво представляваха в тази ситуация Балканите като стока на еротическия пазар? Техният имидж нямаше никакъв шанс да проникне в големите светли супермаркети на западната публичност, продаващи добре сублимирани обекти на Желанието. На тях им беше определено едно тъмно и подозрително отделение на либидния пазар. Това беше отделението за политическа порнография, политически скандали и вицове. Там се продаваха особени, малко перверзни, смешни или срамни обекти, които трябваше да удовлетворяват лошо сублимираните геополитически нагони, инфантилни и нецивилизовани енергии. Балканите нямаха шанс да сублимират във високите жанрови образци на трагедията и епопеята: те биваха търсени като скандално-срамна стока за западните политически сексшопове. Ако се случеше така, че предложеха някаква друга стока, тя биваше отклонявана от западния масмедиен пазар: за нея просто нямаше търсене.
Интересно е да се опише структурата на този масмедиен филтър и технологията на произвеждане на подобни образи. Неговата селективност функционираше безпогрешно. Статистиките на балканските страни например можеха да твърдят колкото си искат, че на Запад емигрират преди всичко млади и образовани хора и че е налице едно опасно изтичане на мозъци, на специалисти, водещо и до изкуствено състаряване на цели нации. Въпреки подобни данни образът на балканския емигрант имаше съвсем друг инвариант в западното масмедийно пространство – миришещ на урина тъмен балкански субект[27], на когото може да му хрумне просто всичко: да преплува между ледените блокове граничната река с гумен дюшек[28] или безцеремонно да дръпне внезапната спирачка на бързия влак и да скочи, за да избегне визовия контрол[29]. От корицата на списание „Шпигел“, украсена с тлъстия надпис „Масово бягство на Запад“ (човек може да се сети за великото преселение на народите, за тъмни източни орди, които нападат), гледаха деформирани лица на безпросветни бабички, които се сливаха в хтонична верига с каруци и трабанти и се точеха до хоризонта.[30]
Според селективната стратегия на западните масмедии беше повече от невероятно на Балканите да се срещнат личности, подобни на Вацлав Хавел – те затова и не търсеха такива. По силата на една геоеротическа очевидност там не можеше да има „интелектуалци герои“, които да доказват „сътворимостта на историята“. Представителната фигура на либидния пазар беше не балканският герой, а балканският трикстер: именно той беше в състояние да произвежда търсената стока – вицове и скандали. Така например въпреки своето сходство с Вацлав Хавел (погледнато чисто типологично, те са еднотипни фигури) и въпреки усилията на своя екип българският президент Жельо Желев не можа да изгради нов имидж, който добре да се продава на западния масмедиен пазар (дори и едно бегло сравнение с Хавел е достатъчно, за да се разбере това: никой не интерпретираше Желев така, както биваше интерпретиран Хавел – „архитект на изключителен ход… който внезапно заема централно място на сцената“[31]). Интервютата с него и статиите, посветени на него, бяха редки. По парадоксален начин предишният ръководител на България Тодор Живков беше зареден с много повече масмедиен еротизъм. В западните медии за него съществуваше относително стабилна традиция на изобразяване: той беше трикстероподобен: „Живков, селският хитрец“ беше стабилно клише за него[32]; масмедийният му образ задължително съдържаше примитивно „телесно излъчване“ и различни физиологично въздействащи подробности на този образ бяха винаги специално подчертавани[33]. За западните медии Живков беше въплъщение на перверзния парадокс на тоталитаризма и източноевропейската история: трикстерът, който е отвъд култура, морал и достойнство, е завзел върховната власт (фактът, че „селският хитрец е най-дългогодишният комунистически шеф на света, просто хипнотизираше западните медии)[34]. Цинизмът на вече сваления от власт Живков беше практически отлична порнографска стока: находчива американска журналистка се досети навреме да откупи правата върху мемоарите на Живков, а английският opinion leader The Times разпродаде като сполучливи порнополитически вицове наглите твърдения на Живков, че „социализмът беше мъртвороден“ и че „ако управлявах сега, определено бих се свързал със Съединените щати (трикстерът Живков приятно контрастираше и с непоклатими и непроменими комунисти – с бетонни глави като Ерих Хонекер например). Вицът хит в това интервю на The Times беше обаче една фотографска находка – снимката на отблъскващия, хилещ се старец с надпис отдолу „Живков казва: ако Ленин беше жив, той нямаше да бъде комунист днес“[35].
Новият президент така си и остана неинтересен и неясен – въпреки цялата му дейност западното масово съзнание по инерция го считаше за комунист („Нали в България управляваха комунистите“). В най-добрия случай несъзнателно го объркваха с Хавел и пренасяха върху него черти на чешкия драматург президент – философът и социологът Жельо Желев на няколко пъти биваше наричан „писател“[36]. По-често обаче се случваше Желев да не може да се освободи от перверзната сянка на Живковия образ – непрекъснато го поставяха в отношение с него: „Какъв контраст по отношение на Живков, който също като Желев е селски син!“[37]
Така „кокошкарят“ Живков, „най-дългогодишният супер-апаратчик“, балканският трикстер, имаше монопол върху срамно възбуждащия Обект на Желанието, продаван от западните медии.
Същият случай се повтаряше и с други важни фигури на балканската опозиция. Въобще е невъзможно да се сравнява вниманието, което западните медии отделиха на Чаушеску, с вниманието, което те посветиха на румънски опозиционери или интелектуалци. Другият водач на българската опозиция – Петър Берон – беше напълно непознат на западната масмедийно публичност до момента, в който се забърка в политически скандал и беше обвинен (доказателствата така и не видяха бял свят) в сътрудничество с тайните служби. В този момент той се превърна в надеждна еротическа стока и информация за случая (скандала) веднага се появи по страниците на сп. „Шпигел“[38], което иначе не изпитваше особен интерес към българската опозиция.
Селективният принцип задаваше и нова реконструкция (или конструкция) на балканската история. Докато историята на Средна Европа беше много често стилизирана в благоприличния образ на една толерантна, плуралистична културна традиция, онова, което се предпочиташе при историческия образ на Балканите, беше съвсем друго. В противоречие с принципа на спокойния рационализъм, който иначе владее неутрално осведомителната повърхност на масмедиите, тук те търсеха със суеверна страст и упорство съвпадения – такива симптоми от настоящето на Балканите, които съвпадаха с трагични събития от травматичната история на самите Балкани и на Европа (за случая образът на историята се изработваше според тази евтина мистика). Получената смес от минало и настояще се тълкуваше по един недвусмислен начин: отново „война между братски народи в сърцето на Европа“[39], отново „Сараево“[40], отново „Завръщането на старите демони“[41]. Изтласканото изплуваше като смътна, мистична опасност на повърхността на европейското съзнание и напомняше за онази „огнена буря“, която „от Балканите обхвана цяла Европа“[42].
Непрекъснато се призоваваше призракът на „болния човек на Европа“ – Отоманската империя, разликите между Балканите и останалата част на Европа получаваха лесно обяснение чрез една невидима черта, разделяща предишните турски владения от Австро-Унгарската империя.
Историческата свързаност на България с Русия и по-късно със СССР (която, разбира се, има своя собствена сложност и историческа противоречивост и е драматично нееднозначна) беше сведена от масмедийния филтър до елементарно, всеобясняващо клише. То трябваше с един-единствен интерпретационен жест да проясни всичко в тази неясна страна – всичко в България за западните медии беше обяснимо през призмата на тази „перверзна връзка“[43]. Дори когато западният журналист наблюдаваше в София огромни протестни демонстрации (18.11.1989), поради вградения в окото му еротически филтър той можеше да види само онова, което този филтър предопределяше: „Но България е друга в сравнение със страните на Средна Европа. Балканите имат своя собствена история и по-малко социално-икономическо развитие… Демонстрациите от последните седмици се движеха в нозете на руски паметници и заедно с това бяха задвижени от руския пример…“[44]
Дори сръбската антифашистка съпротива беше лесно изтълкувана като „кървава гражданска война“[45].
Селективността и редукцията до фиксирани срамни, отблъскващи или смешни детайли не беше единствената стратегия на западните медии. Синтаксисът на масмедийните текстове беше също важно средство на либидната продукция. Много често в т.нар. силни реторически позиции – началото и края на един журналистически текст – попадаха именно „репрезентативни“ балкански образи. Те можеха да създават картината на един физиологически отблъскващ, хаотичен, мръсен и застрашителен свят: „Вятърът вдига прахоляк. Мъже с войнствени мустачки смучат нервно цигарите си. Мирише на алкохол и на беда. Колона бронирани коли профучава със запалени сини светлини през центъра. После отново става призрачно тихо.“[46] Често краят на подобни текстове е чиста проба виц или балкански парадокс: „Бавно, но сигурно Косово става европейската Етиопия.“[47] Или: „След падането на комунистите ликувахме за една млада и красива госпожица – демокрацията. Сега тя се превърна в грозна старица с двойна гуша – и с грозното лице на национализма.“[48] Отблъскващото и вицовете ограждат и ограничават текстовото пространство и с това създават впечатлението, че и описваният свят е заключен в техните скоби. Така вицът се оказва алфа и омега на балканската геополитическа еротика.
Вероятно още по-добър пример за това са не честите, слабо информирани, пълни с грешки, небрежни статии за балкански страни, а напротив – публикациите на добре информираните, сравнително обективни експерти. Те пишат с дистанция и с просветена осведоменост за събитията на Балканите. Но паралелно с този рационален дискурс пише и европейското несъзнавано – то пише един обикновено невидим паралелен психотичен текст, който обаче понякога придобива повърхността на рационалния дискурс и създава най-неочаквани психопатологически грешки, несъзнателни иронични ефекти, двусмислици, показващи как зад обективните новини е скрит срамният Обект на Желанието. Много често в подобни текстове заглавията, ключовите метафори, а понякога и целите метафорични парадигми се изплъзват от рационалността на текста и спокойната осведоменост на съдържанието и се включват независимо от съзнателната текстова интенция в една съвсем самостоятелна еротическа игра, управлявана от могъщи несъзнавани привличания и отблъсквания. По този начин независимо какво неговият автор е „искал да каже“, западният масмедиен текст ражда вицове за Балканите – произвежда търсената стока. Заглавия като „Като кокошкар“[49], „Мераците на полумесеца“[50], „Преврат на бебешки повод“[51], „Ние сме европейската Етиопия“[52], „Мутиращите комунисти“[53], „Те са всички бедни свине“[54] възпроизвеждат еротическия инвариант и го извеждат до тематичната есенция на текстове, които често са добри, неутрални статии. В съчетание с метафоричните парадигми на чудовищното („Завръщане на старите демони“, „Възможно е един Франкенщайн да вземе властта в югоизточната част на континента“[55]), на болното („балкански вирус“[56], „травма“[57], „наранявания“[58], „родилна грешка“[59]), на лудостта („Цари най-нормално безумие“[60]) тези заглавия изграждат един психотичен паралелен дискурс, който всъщност често се оказва определящ – той е търсеният на пазара. Този дискурс излага на показ образа на срамно-смешния регион, в който са затворени изтласканите, нецивилизовани нагони на Европа.
В западните медии, разбира се, има една норма на приличие – има онова, което се нарича светски етикет. Те не могат да си позволят пряко да предлагат този образ. Затова винаги се търсят косвени, обиколни стратегии (е, сексшоповете никога не са на централни улици). Ще дам само един пример. Много често някой текстов детайл е прекалено неприличен или прекалено брутален. Той не може да се появи от името на анонимно-безличния, неутрален масмедиен дискурс, следователно се появява като цитат. Граничният офицер, изнервен от преследването на нелегални емигранти, може да си позволи да каже „Те всички са бедни свине“, след което маскирано с извинителни кавички това цъфва като заглавие на целия материал. Източноевропейският човек има моралното право да каже „Всички ни беше страх“, но подобно изповедно изречение бива сполетяно от същата съдба[61]. При подобна тенденция в западните медии е необходимо малко рефлексивност, за да се отиде една крачка по-нататък: да се опише този регион с психоаналитична терминология: „Забравени, изтласкани изглеждат войните между братските балкански народи…“[62], „перверзна връзка“, „травма“, „смътно чувство за вина“[63], „освобождаване от миналото… чрез смесица от срам и ексхибиционизъм“[64], „забравеният народ“[65].
В последна сметка обаче често се минаваше и без вицови заглавия, срамни цитати и психоаналитична метафорика. Създаденият масмедиен стереотип беше така силен, че и съвсем малко беше достатъчно да го актуализира. Самото име „Балкани“ прекрасно можеше да изпълни подобна функция -около него кръжаха вече порнополитически асоциации. Това позволяваше на името само по себе си да се превърне във всеобясняващ принцип – то излъчваше потиснатата си геополитическа еротика и това беше достатъчно: там, на Балканите, всичко е „другояче“ в сравнение със „страните на Средна Европа“[66], всичко се движи твърде „бавничко“[67], там се мечтае за присъединяване към Европа, „без да има достатъчно зрялост за това“[68]. Самото име и географско положение (да си спомним Вацулик) вече изключваше всяко сравнение със Средна Европа и напомняше, че „онова, което се гуши зад планините на Балкана“[69], е смътно и неясно Нещо; че там, където е царството на Балкана, Европа е още „неосвободена“ и всичко изглежда „черно, зловещо, патетично“, че „централната улица на София е най-грозната на света… нейните жители са най-затормозените хора на Изток“[70].
Другостта на Балканите беше (и е) саморазбираща се; тя е зададена сякаш със самото име. За масмедиите самото име Балкани е вече виц: разпадане на смисъла и безсмислица.
Дори свръхинтелигентни и свръхдоброжелателни коментатори като английския писател Джулиън Барнс, пишейки за Балканите, не могат да избягат от вица, не могат да устоят на балканската геополитическа еротика. Статията „Забравеният народ“ на Барнс е написана със съчувствие и тъжно разбиране. Но Барнс не е успял да се въздържи и е разказал виц: в Англия бил чул, че авоарите на българската банка са в розово масло (когато прочетох този пасаж от неговата статия, си помислих: българите все пак трябва да са благодарни – за средния масмедиен човек тези авоари биха могли да бъдат и в кисело мляко). И отново порнографското заскобяване: статията на Барнс е рамкирана от един сюжет, точно обратен на средноевропейското „добро“ сублимиране на инфантилния принцип в патерналистичния. Той разказва как видял в един бар танцьорки на еротични танци, които танцували по някакъв странен начин. Трябвало му време да се досети, че това са български гимнастички, „златни момичета“, които очевидно нямат много опит в стриптийза. Ако има точки, в които Балканите се приближават до европейския идеал, то българската художествена гимнастика безспорно е една от тях (отново става дума за масмедийни образи). „Златните момичета“, които „учудиха света“, са сякаш наистина норма и мащаб на телесната култура, грациозно Супер Его на съвременния свят. За Барнс обаче не този техен облик има репрезентативна валидност: те представляват балканското тогава, когато всичко е срамно-смешно, когато нормата се разпада в порнография, смисълът – в безсмислица, Супер Егото – в лошо сублимирана първична еротика.
В икономиката на либидото Балканите могат да продават само тази геоеротическа стока. В това отношение монополът им е гарантиран от самата Европа.
Политика на репрезентацията
Но не е ли всичко това истина? Нима западните масмедийни образи не репрезентират фактическото положение на нещата на Балканите? Нима Балканите не са заслужили такава репрезентация?
Перспективата на настоящия анализ не допуска такива въпроси, нито извършва елементарно и безотговорно „епохе“ по отношение на тях. Тя проблематизира тези въпроси, защото не приема на доверие техните предпоставки. „Зад“ дискурса на масмедиите не съществува „сурова и неподправена действителност“, която може да докаже верността или измамността на масмедийните образи. Референтите („действителността“) никога не могат да се отделят докрай от „образите“, означаемите никога не могат да се обособят като притежатели на автономно битие от означаващите. Всяко „означаемо“ е вече културносимволичен продукт; то е вече означаващо: не съществува отвъд всеобемащия културен символизъм. Това означава: „действителността“ е винаги вече интерпретирана, тя не съществува отвъд интерпретацията или още по-точно – отвъд снопа от конфликтуващи интерпретации. Ако нещо се обявява за „референти“, „факти“, „истини“, то това е само стабилизация, закрепване на определени означаващи, превръщането им чрез средствата на институциите в твърди, привилегировани точки, изглеждащи отвъд всяка интерпретативна съмнителност. Но те – „фактите“ – само изглеждат така, всъщност са привилегировани образи, които репресират, потискат, изтласкват други възможни интерпретации, други образи. „Истинските референти“ са продукт на властващ код, неговата властническа перспектива определя именно тях като „нормални“, „естествени“, „типични“, „репрезентативни“ и маргинализира всичко друго като „неточно“, „несъществено“. И в последна сметка – като „несъществуващо“.
Не може да има съмнение – дискурсът на западните медии е един от най-важните властнически кодове на съвременния свят. В този смисъл проблематизирането му е политически акт, то е проблематизиране на властта на автоматично възпроизвеждащото се публично пространство и неговите доминантни образи; публично пространство, по парадоксален начин съвпаднало с либидния пазар[71]. Подобно проблематизиране не е традиционна идеологическа критика[72], която иска да покаже, че определени образи са „неверни“, за да ги смени с „верните“. То в много по-голяма степен е една реконструкция на политиката“[73], разкриваща вътрешните властови механизми на доминантния код и бореща се срещу една статична, институционално стабилизирана картина на „действителността“, репресираща всичко останало.
Или казано иначе, Балканите не са само това, което се продава на пазара на образите.
Средна Европа и Балканите
на пазара на геополитическите образи.
Критика и хуманизъм, 1991;
немски превод: Erotik der Geopolitik.
Neue Literatur, Offenbach, V. 1, 1992.
[1] Rovan, J. Mitteleuropa gegen Europa. – In: Papcke, S., W. Weidenfeld (Hrsg.). Traumland Mitteleuropa? Beiträge zu einer aktuellen Kontroverse. Darmstadt, 1988.
[2] Caciagli, M. Das Europa der Regionen. – Österreichische Zeitschrift für Politik Wissenschaft, 4, 1990.
[3] В деня на обединението на Германия – 3 октомври 1990 г. – тези думи на Вайцзекер се появиха във всички немски вестници.
[4] Konrad, G. Der Traum…
[5] Münz, R. Цит. съч.
[6] Massenflucht nach Westen. – Spiegel, 10.12.1990.
[7] Dönhanyi, K. Aus purem Egoismus. – Die Zeit, 17, 19.04.1991.
[8] Döhnhoff, М. Цит. съч.
[9] Bringing East Foreign Affairs. – Fall 1990, vol. 69, 4.
[10] Polen wünscht ein schneller Anschluss an Europa. – Frankfurter Rundschau, 04.04.1991.
[11] Netzwerk nach Ost und West. – Die Zeit, 12, 15.03.1991.
[12] Надписът „поет и президент“ беше разпространен под формата на реклама на отпечатването на биографията на Хавел в немския вестник „Ди Велт“ от всички останали немски медии.
[13] Под надписа „поет и президент“ можеше да се прочете следният текст: „Като драматург той откри безсилието на силните. Като президент той сам стана силен…“
[14] Прекрасен пример за този имидж беше снимката на празнуващия, сияещ Хавел, публикувана като илюстрация на цитираната статия „Als im Osten die Geschichte erwachte“.
[15] Voight, К. – In: Papcke, S., W. Weidenfeld (Hrsg.). Traumland Mitteleuropa? Beiträge zu einer aktuellen Kontroverse. Darmstadt, 1988.
[16] Konrad, G. Der Traum… S. 94.
[17] Пак там.
[18] Рарске, S., W. Weidenfeld (Hrsg.). Traumland Mitteleuropa? Beitrâge zu einer aktuellen Kontroverse. Darmstadt, 1988.
[19] Satt sind die Bulgaren nur ihre Verhältnisse. – Die Welt, 14.01.1991.
[20] Бодрияр, Ж. Истерията…
[21] Rückkehr der alten Dämonen. – Spiegel, 9/91, S. 164.
77 Образите на пикаещи албанци в пристанищните градчета на Италия беше обикнат кадър на централните немски телевизионни програми ЦЦФ и АРД.
[23] Albanian Religion is a model of toleration. – European, 19-21, 10.1991.
[24] По въпроса вж. моята статия „Саддам, Сократ и Спилбърг“. – Култура, бр. 13, 29 март 1991.
[25] Sarajevo oder Strassburg. – Die Zeit, 05.04.1991.
[26] Stehle, H. Die Balkanisierung des Balkans. – Die Zeit, 13, 22.03.1991.
[27] Das sind alle arme Schweine. – Spiegel, 15/91.
[28] Пак там.
[29] Пак там.
[30] Massenflucht nach Westen…
[31] Newsweek, 18.12.1989.
[32] Ostblock: Dialog unter Tauben. – Spiegel, 45/89.
[33] „После той отваряше едно чекмедже, смиташе с едно единствено движение цялата купчина пари и се хилеше…“: Wie ein Hühnerdieb – Spiegel, 7/91.
[34] Ostblock: Dialog unter Tauben…
[35] Zhivkov confesses socialist sins and seeks West’s mercy – The Times 28.02.1991.
[36] Münz, K. Цит. съч.
[37] In der Politik ist man durch die Verchältnisse sehr geengt. – Die Welt, 272, 1990.
[38] Sechste Abteilung. – Spiegel, 51/90.
[39] Auf zum letzten Gefecht. – Profil, Wien, 11.03.1991.
[40] Rückkehr der alten Dämonen…
[41] Пак там.
[42] Пак там.
[43] Die Presse, 25.02.1991.
[44] Bender, Р. Immer langsamer voran. – Die Zeit, 01.12.1989.
[45] Stehle, H. Цит съч.
[46] Auf zum letzten Gefecht…
[47] Wir werden das Äthiopien Europas. – Die Presse, 22.03.1991.
[48] Auf zum letzten Gefecht…
[49] Wie ein Hühnerdieb…
[50] Die Gelüste des Halbmondes. – Zeitmagazine, 15.03.1991.
[51] Umsturz am Gangeiband. – Geo, Juni, 1990, 6.
[52] Wir werden das Äthiopien…
[53] Die mutierende Komunisten – подзаглавие на „Umsturz am Gangeiband…“ (вж. бел. 108).
[54] Das sind alle arme Schweine…
[55] Rückkehr der alten Dämonen…
[56] Неосвободената Европа. – Свободен народ, 09.11.1990, превод от испанския вестник Трибуна.
[57] Stehle, К. Цит съч.
[58] Пак там.
[59] Пак там.
[60] Es herrscht der ganz normale Wahnsinn. – Extra Tip, Göttingen, 25.11.1990.
[61] „Angst hatten alle“. Interview mit Oppositionsführer Petko Simeonoff über die Wende in Bulgarien. – Spiegel, 49/1989.
[62] Stehle, К. Цит съч.
[63] Renard, J. Die Stätten der Quail und des Unrechts werden freigelegt. – FAZ, 10.05.1990.
[64] Пак там.
[65] Burns, J. Das vergessene Volk. – Zeitmagazin, 22.03.1991.
[66] Bender, P. Цит съч.
[67] Пак там.
[68] Пак там.
[69] Hinter den Bergen des Balkans. – FAZ, 25.10.1989.
[70] Неосвободената Европа…
[71] В класическата ситуация пазарът е принципът на чистата приват- ност, т.е. той е противоположен на публичността. Вж. Habermas, J. Strukturwandel der Öffentlichkeit…
[72] Zima, P. Diskurs als Ideologiekritik. – In: Zima, P. (Hrsg.). Semiotik als Ideologiekritik. F.a.M., 1977.
[73] Readings, B. Deconstruction of Politics. – In: Waters, L. (ed.). Reading Paul de Man Reading. Mineapolis, 1989.