Американският учен Дийн Хеймър твърди, че е открил „гена на Бога“. Наличието на гена VMAT2 е свързано с действието на определени химически вещества в мозъка като серотонин и допамин, което пък влияе върху способността на индивида за духовни и мистични изживявания. Хипотезата, както подчертава самият Хеймър, няма нищо общо с въпроса дали Бог съществува или не; просто според нея склонността ни да вярваме е нещо дадено ни биологически, по рождение и дори – според американеца и други по-късни изследвания, – носи известни еволюционни предимства.
Значи тъй, казах си, не само талантът да свириш на цигулка, да решаваш математически задачи или да надскочиш ръста си, но и способността за дълбоко религиозно чувство е въпрос на наследствен късмет.
Това може да изглежда като ужасна несправедливост, особено ако се замислим, че пак от играта на гените зависят предразположеността ни към рака и други нелечими заболявания, към алкохолната зависимост или към насилствено поведение.
От времето на социалистическата си младост си спомням критиките към теорията на Ломброзо. Не съм я чел и не вярвам тогавашните идейно-възпитателни работници да са я били чели, но ставаше дума май за форми на черепа и връзката им с вродени престъпни навици. Расизъм, откъдето и да го погледнеш.
Тогавашната оптимистична идеология наблягаше на възпитанието, на средата, за сметка на наследствеността.
Днес едно гугъл търсене за genetic predisposition to violence ми връща 332 хиляди резултата за 0,25 секунди, а в някои западни съдилища се направиха първите опити наличието на определени гени, свързани със склонността към насилствено поведение, да се използва като смекчаващо вината обстоятелство. Изобщо истината за факторите, обуславящи човешкия характер и способности, се вижда някъде около петдесет на петдесет между наследствеността и възпитанието. При това става дума не за наука на нивото на Ломброзо или Мендел, а за мощни интердисциплинарни усилия, съчетаващи генетиката със социални изследвания, с когнитивната психология и невробиологията, подкрепени от фантастични технологии, с които все по-ясно, като на карта се виждат структурата и процесите в мозъка.
Знанието за наследствеността и биотехнологиите ще поставят все по-мъчни етични въпроси. На мен ми се видя особено отрезвяваща една съвременна хипотеза за вродената склонност към насилие. Смята се, че комбинациите на гените определят познавателните ни процеси, което ще рече, между другото, как оценяваме ставащото около нас; дали някаква случка ще я приемем като неутрална, като незначително предизвикателство или като сериозна заплаха, на която се реагира с гняв и агресия. Тоест според въпросната хипотеза, мозъкът сам си дооформя средата, която уж би трябвало да ни влияе по един или друг начин. Тъжно, обезкуражаващо може би, но евентуално логично обяснение защо братя, близнаци дори, родени в една и съща среда и гледани уж горе-долу еднакво, се развиват тъй различни за почуда на родители и познати…
Не мога да се сетя за друга добронамерена идея в историята на човечеството, която толкова да е напакостила колкото идеята за всеобщото равенство. Основана на абсолютно недоказани предпоставки, които науката вече категорично опроверга, тя стана основа за комунистическата идеология, провалила се в почти половината свят, тоест при всички народи, съблазнили се да я опитат. Престъпленията, извършени в нейно име, са сравними само с престъпленията, вдъхновени от анти-идеите на расизма и нацизма. Но дори провалът да бе станал безкръвно, пак щеше да е много жалко за десетилетията пропиляна обществена енергия в експерименти, за които другата половина от света винаги си е знаела, че това няма как да стане.
Покойният ми баща, принадлежащ към трезвата половина, но принуден да живее с първата, предлагаше такъв мисловен експеримент. Дайте на двама мъже, еднакво здрави и прави, ама единият – трудолюбив, другият – не чак толкоз; та дайте им еднакъв брой декари еднаква по качество земя и чакайте да видите какво ще стане след няколко години. Единият ще е заможен, другият ще се вайка и завижда край неработената си нива.
Баща ми бе видял с очите си експроприацията и колективизацията, довели социалистическото ни общество до относително равенство в относителна бедност и до привилегията някои да бъдат „по-равни от другите“.
Аз пък имах аналогичен донякъде и отрезвяващ за мене си опит доста години по-късно, когато работех за голяма европейска организация – добре плащаща и формално посветена на правилото за еднаквите шансове (equal opportunities). Случайно се оказах слушател на разговор, в който шефът ми коментираше за друг, неприсъстващ колега, подал заявка за повишение.
„Работлив е. Може да свърши маса неща наведнъж. Но не го бива постоянно да работи под максимално натоварване.“
Оценката му беше желязно вярна и ми помогна да разбера защо не ми бе минало през ума аз да кандидатствам за въпросното място.
Не е трудно идеята за равенството да се види като реакция на крещящи социални неправди – например по времето, характеризирано с липсата на хляб и излишъка на пасти отпреди Френската революция. Жал ми е обаче, че оттогава равенството е влязло в идеен пакет с много по-близките ми разбирания за свободата и братството.
По-пресен пример. Съветът на Европа имаше преди няколко години програми за обучение и възпитание под мотото „Различни сме, но всички сме равни“ (All different, all equal). И това бе реакция на нетолератността и на растящите днешни радикализми. Общественият организъм трябва да реагира на крайните дисбаланси, които го застрашават, това си е в реда на нещата, а в модерния свят на равенството се гледа по- прагматично: като на равни шансове, сиреч всеки трябва да има възможност да се пробва – в образованието, в кариерата и т.н.
Какво по-хубаво от това? Само че точно предпоставката за еднаквите възможности е сред причините за тревожностите и други душевни злочестини на съвременния западен човек, за което ми отвори очите швейцарският писател и философ Ален де Ботон (Alain de Botton).
Ще сложа тук един по дълъг цитат, резюме на тезата му от негова лекция на любимите ми ТЕД конференции. (http://www.ted.com/talks/alain_de_botton_a_kinder_gentler_philosophy_of_success.htm)
Де Ботон разсъждава върху личните кризи заради разминаването между очакванията за себе си и реалността на живота.
В никои други времена, казва писателят, очакванията за това какво може да направи човек през живота си не са били толкова високи. От всички страни ни повтарят, че всеки може да постигне всичко. Премахнахме кастите и създадохме система, в която всеки може да се издигне до която и да е позиция. И това е една красива идея, която върви с духа на равенството (the spirit of equality).
Има обаче един голям проблем с това и този проблем е завистта. Завистта е табу, не е прието да се споменава, обаче е доминантна емоция в съвременното общество. И тя е свързана с духа на равенството.
В обществото, в което всички носят джинси и уж са еднакви, да станеш богат и прочут като Бил Гейтс е може би също тъй малко вероятно, както през 17 век да се издигнеш до върха на френската аристокрация. Но ние си представяме положението иначе. Списанията и всякакви други медии ни натрапват убеждението, че ако имаш няколко бляскави идеи в областта на технологиите и гараж, можеш да наченеш нещо голямо. А последиците от това се виждат в книжарниците, където в секциите с книги за самопомощ има два вида заглавия. Едните ти казват „Ти можеш! Всичко е постижимо!“, а другите – как да се справиш с ниската самооценка и усещането за провал.
Има още една причина, продължава Де Ботон, днес да сме по-тревожни за кариерите си и за социалния си статус от когато и да било преди. И тя пак е едно добро нещо, наречено меритокрация. Политиците от ляво и от дясно са съгласни, че трябва да направим обществото си истински меритократично, основано на способностите и заслугите. Тоест ако имаш талант, енергия и умения, да можеш да стигнеш до върха. Нищо не бива да те спира. Прекрасна идея… и сериозен проблем. Защото ако вярваш, че заслужилите да бъдат на върха стигат до върха, то имплицитно приемаш, че заслужилите да са на дъното ще се озоват на дъното и ще си останат там. Което пък прави личния неуспех особено болезнен. Прави го личен.
В средновековна Англия бедният човек бил наричан „несретник“ (unfortunate), сиреч – неблагословен от съдбата. Днес в Америка хората на дъното на обществото най-често се описват като лузъри. (На български – загубеняци).
Убеждението, изградено за изминалите 400 години, че човек държи съдбата в собствените си ръце, е силно вдъхновяващо, ако се справяш добре, и съкрушително – ако не се справяш. То е причината процентът на самоубийствата да е най-висок в развитите индустриални страни. Защото хората взимат участта си твърде лично. Всеки си признава заслугата за собствения си успех. Както и отговорността за провала.
Със съжаление пропускам още много интересни идеи на Де Ботон, но ще добавя поне две-три от мислите му как да си помогнем срещу огромния психологически натиск, произтичащ от предпоставката за равните възможности. Нужна е една по-добра и по-човешка философия на успеха – както свободно може да се преведе заглавието на лекцията. Да се въздържаме да съдим прекалено строго неуспелите. Защото страховете ни от провал не са толкова заради загубата на доход или социален статус, а са опасения от присмеха на околните. Полезно е също да си признаем и да приемем, че е невъзможно да сме успешни във всичко – преследването на една цел или желание неизбежно ще е за сметка на постигнатото в нещо друго. Няма универсална сполука.
Колкото пъти препрочетох лекцията на Де Ботон през месеците, докато са канех да започна да пиша това есе, толкова пъти ми стана жал как лесно се забравят такива очевидни истини. И толкова пъти преоткривах за себе си утехата срещу моите си напрегнатости и недоволства…
По същото време излезе поредното световно социологическо проучване за самооценката на разни народи като щастливи и нещастни – българите пак бяхме сред най-окаяните; състоя се още един световен форум за измерването на усещането за „национално щастие“ като алтернатива и допълнение на универсалния БВП. Много са ми интересни тези теми и ще им отделя някое следващо есе. Но сред информациите в българския печат се намери и следният цитат от комисия на президента Саркози: „Ако неравенството се увеличи достатъчно на фона на растящия БВП на глава от населението, повечето хора може да са по-зле, въпреки че средният доход се увеличава.“
Това заключение изглежда достатъчно очевидно дори само поради факта, че ниските доходи свиват достъпа до образование, здравеопазване, култура, развлечения – основни потребности, без които човек трудно може да е удовлетворен. Сетих се обаче и за една евентуално по-дълбока причина – същностен елемент на изживяването ни за щастие може да е и чувството за равнопоставеност и справедливост. И заради всичко това политиките на преразпределяне и изравняване на крайните неравенства не са марксическа отживелица. Обаче пък се конфронтирам с въпрос от споменатото световно проучване – как така бедни нации могат да са щастливи, като знаят, че на света има богати държави?
Свободата, братството и равенството – колко универсални са тези идеали, Санчо?
Утешително или обезпокояващо е, че в общества, традиционно несвободни и от векове екстремно разделени на бедни и богати, човечецът някакъв среден статистически се чувства по-щастлив от западния меритократ? И по-рядко му идва на ум да се самоубие заради туй че не е придобил това или онова…
Виждам за себе си възможно обяснение в традицията. Идеята за равенството – красива, но неосъществима, – е продукт на западната ни цивилизация – от площадите в Древна Гърция до бащите на американската демокрация, допускали, че в обществото на свободните граждани може да има робство. Сещам се пак за Френската революция и за социалистическото меритократично „От всекиго според способностите, всекиму – според нуждите“. И на този исторически фон си обяснявам проблема на днешния българин с бронзов световен медал по нещастност.
А проблемът за мен не е толкова в размера на неравенството у нас, а че то нарасна твърде бързо, пред очите буквално на моето и предишното поколение. И ни шокира, и ни кара да негодуваме по-силно от африканеца. Въпрос на обективна динамика срещу наследената традиция.
В Уганда, в резервата за шимпанзета Нгамба – остров в езерото Виктория, – видях нагледното доказателството за наследеното ни неравенство, видях в действие алфа-самеца, който е по-едър, по-зъбат и съответно води и въдворява ред в групата.
Това бе еднодневна екскурзия в рамките на едноседмичната ми почивка от прашасалия Судан, където дискриминираната черна половина от човеци се бореше за равенство и след почти петдесет години гражданска война си спечели свободата от другата, полу-черната половина на същата огромна страна. Обаче равенството и справедливостта във всяка от двете разделени вече половини си остават под голям въпрос.
Та къде е поуката?
Равенство няма и не може да има, обаче модерната меритокрация без здравословна доза солидарност е капан, защото гладът за справедливост – природен или божествен, кой знае? – може да е силен колкото гладът за хляб и сигурност. В края на краищата, и в егалитаристичните или индивудалистични общества, и в най-голямото неравенство остава достатъчно много свобода за братството.
