Удовлетворението от писането е най-вече от усещането – то е опиумно, алхимично и на пишещия не му остава миг да се замисли той ли е причината за тази словесна верижна реакция, или някой друг е натиснал бутона за отприщването на задъханото вдъхновение. А трябва да се запита – коя ръка накрая дърпа шалтера и небесното студио отново се превръща в пивница за квартални души.
Имам млад съсед, обущар, частник, всеки ден го виждам в чистия му гащеризон как стои надвесен над машината в модерно оборудваната си кундурджийница и му се радвам, че има работа. Че знае качеството на своя труд. Че знае количеството и качеството на своите посетители. Че знае цената на своя делник и затова работи в събота и по възкресение. Че останалите имат нужда от него.
И че имат какво да си разменят – те обущата си, тези връхни кожени дрехи за нозете, със стари, увиснали гуши и разкекерчени физиономии. Той им връчва хартийки с името и с цифрички, които са безапелационни. Всички шушукат, че бил скъпчия, но през дюкянчето му минават върволици.
Когато българските писатели станат толкова потребни на читателите си, може би общността ни сама ще се сети да се взре какво става в родната литература. Дотогава към духовната ни работилница няма да има масов интерес; и всеки път, щом някой издаде нещо ново, ще се чуди как по най-морален начин да прилъже просветените си сънародници да му купят продукцията.
Проблемът не е само в чуждата книжнина, която е в пъти повече като количество и асортимент, не и в това, че си падаме по рождение чуждопоклонници. А защото среднокултурните купувачи купуват само средни четива. Те по-лесно се преглъщат и храносмилат от стомаха на душата. Докато Книгата – храна за Ума и Духа, не е питание за всеки. Както истинското изкуство не е игла за всеки обущар.
Из есеистичния сборник „Нежен диктат“
