Катрин Четкович заедно с житейския си партньор Джонатан Франзен и двукратния носител на наградата „Букър“ Питър Кери (вляво).
Снимка: Gabriela Maj/PMC
Това е история за двама писатели. История, с други думи, за завистта. Срещнах този мъж в една артистична колония и го харесах още при първата история, която го чух да разказва. Тя беше за това как веднъж го зарязали на някаква среща на сляпо [blind date][1], след което веднага отишъл и си купил нови дрехи. Работеше над третата си книга, но нямаше особено желание да говори за работа. Четеше вестник и гледаше спорт по телевизията. Беше красив по някакъв стеснителен, арогантен начин, облечен солидно, но обмислено в белите си ризи и черни джинси.
Както скоро разбрах, той мизерствал.
Може и да има жени, които да не обичат това над всичко останало у един мъж, но аз не съм от тях.
Играеше пул-билярд след вечеря и аз го наблюдавах през стъклото на телефонната кабина докато провеждах ежевечерния разговор с родителите ми в Калифорния. Баща ми, който беше на 81, в неособено добро здраве, наскоро беше паднал. Очакването на онези 10-минутни телефонни разговори – през които не правех нищо друго освен да слушам, че и това не особено добре – доминираше дните ми. Кабината беше тясна. Въздухът се чувстваше застоял и надишан, наситен с молекули на чужди междуградски разговори, с хорски кавги и помирения. Малко прозорче се намираше на височината на очите, ако сте седнали, и през него, докато стресът на родителите се излизваше в ушите ми, можех да видя отрязък от мъжа, едно парченце от кръста до средата на бедрата му, докато играеше билярд. Гледах как той движи краката си, как ги размахва из пространството. И докато майка ми разговаряше с напрегнатия, притулен глас, сигнализиращ, че баща ми не е в стаята при нея, аз се съсредоточавах върху билярдната щека, плъзгаща се напред-назад през тялото му като лък на цигулка. Ако само успявах да поддържам погледа си фиксиран върху онази щека, казвах си, няма да се окажа засмукана през малките дупчици на слушалката.
Един следобед го срещнах случайно и, отчасти в опит да го задържа в разговор, му разказах за родителите си и несигурността какво да правя с тях. Собственият му баща бил починал след дълга болест, каза ми той, така че имал определена представа за това през какво съм преминавала. В същия момент покрай нас мина жена от персонала и го поздрави за един от романите му. Не бях чувала за нито един от тях – факт, който помогна да се изглади несъответствието между неговите две публикувани книги и моите нито една.
И двамата я проследихме с поглед, неудобството буквално нахлу в празното пространство, което тя остави след себе си. Той погледна обратно към мен. „Трябва да вършите работата си“, каза. „Това е първата ви отговорност.“
Имаше предвид писането ми, разбира се, но говореше с увереност, която никога не бях успявала да почувствам към онези часове на бленуване над работната маса, в които нижех декоративни малки изречения, за да описвам малки, измислени събития. За мен работата винаги е означавала нещо, за което ви плащат, необходим труд, от който зависи някой друг.
Да, той може и да е имал трудности, но пък знаеше какво точно е работата му. Това беше първото нещо, за което му завидях.
Когато баща ми, след като най-после се съгласи да отиде на лекар, беше незабавно отправен за тежка операция, започнах да се подготвям за полет обратно към Калифорния. Оставих компютъра и повечето от нещата си, за да съм сигурна, че ще се върна в колонията и си купих екземпляр от втората книга на мъжа, за из път. През следващата седмица я четох по различни места – в самолета, в кафенето на болницата, на кухненската маса на родителите ми. Имаше моменти на четене, в които възприятието беше толкова силно, а животът от страницата толкова ярък, че просто чувствах как пулсът ми се ускорява.
Тази книга е добра, мислех си с удоволствие – по начина, на който сте способни когато става дума за работата на някого, когото всъщност не познавате, а и не очаквате някога да срещнете. Защото именно фактът, че не познавате писателя, е онова, което ви дава истинската тръпка, което позволява на книгата да ви принадлежи.
Но аз все пак го познавах, поне малко, така че заедно с това чувствах, от време на време, пробожданията на страха, добре познат на всички писатели – че тук имаше изречения, абзаци, цели страници, на които не само се възхищавах, но и си желаех да бях написала.
А освен това предполагам, че в бъркотията немалка роля играеше и някаква гордост – защото този мъж, комуто завиждах, може би ме беше харесал. Виждах се отразена в тази възможност – ако и по незавършен, изкривен начин. Точно по начина, по който можете да видите призрачното си отражение в някоя витрина, същевременно виждайки вътре и реална жена, която премерва обувки.
Така че още от началото той беше и мъж, и писател – реален, но и някак повече от реален, за мен. Бях го харесала скоро след като го срещнах – по кожата ми преминаха тръпки когато влязох в една от стаите – но нещо по-силно се задейства когато го срещнах на страницата, гол и разкрит във фрази, за които никога не бих могла да помисля.
Влюбвах се в пореден писател и разпознавах падението си чрез специфичния му признак: страхът пред онова, което желаех.
Отново в колонията, уверена, че помежду ни няма да се „случи“ нищо реално, аз организирах толкова случайни срещи между двама ни, на колкото бях способна. И тъй като живеехме на двата противоположни края на страната, и така или иначе вероятно нямаше да се видим никога повече, аз се чувствах едновременно и унила, и в пълна сигурност.
Баща ми остана в болницата, не толкова в процес на възстановяване, колкото в замяна на едни усложнения с други, в хода на следващите два месеца. Щом само се прибрах вкъщи, започнах да го посещавам всеки ден и никога не успях да се освободя от чувството – докато търсех място за паркиране, влизах във входа и се отправях към отворената му врата по дългия коридор със скърцащ под – че дърпам самата себе си подобно на съпротивяващо се куче, което някой ден може би ще се изтръгне от хватката ми и ще се втурне обратно към колата.
А след това един ден в пощенската ми кутия се намери писмо от мъжа в колонията. Разбира се, писах му обратно още същия ден, напъвайки се в продължение на часове да улуча подходящия дистанциран тон. Закарах писмото си до пощата, за да замине по-бързо и започнах нетърпеливо да чакам отговора. Не след дълго вече си кореспондирахме, с някакво двусмислено удовлетворение, което изглеждаше предопределено да белязва всичко, което се случваше помежду ни. Стана обичаен трепет да откривам в пощенската си кутия плик, надписан с почерка му, след което отварях писмото и започвах да му отговарям мислено, и тръпката ставаше по-сложна.
В писмата си се виждах принудена да видя живота си такъв, какъвто сигурно е изглеждал отстрани: много каране на кола, много бягане по задачи; празни, необходими часове в болницата. Писмата му, хроникиращи успехите и провалите на работната му маса, където междувременно работеше над книга, описваща семейни проблеми, ми напомняха за писателския живот, който сама бих желала да живея.
Знаех от описанията на дните му, че те не са по-лесни от моите. Той все още изпитваше трудности, захвърляше голяма част от написаното и аз изпитвах някакво потайно успокоение от това. Но от време на време ми казваше, че е имал добър ден – и тогава чувствах, изпод окуражителното си ликуване, внезапния пристъп на паника, който получавате когато някой приятел ви напусне, за да се присъедини към АА[2] или при напускането на неуспешен брак. Едно беше да гледам как той работи всеки ден, докато аз не го правех; но да осъзнавам, че той може и да достигне нещо, ме караше да се чувствам изоставена и засрамена. За щастие, в хода на следващите два месеца такива дни се оказваха достатъчно редки, така че можеше да бъдат игнорирани.
В края на краищата баща ми се върна вкъщи – в един дом, специално приспособен за неговото завръщане в инвалидна количка: вратите откачени от пантите, килимите прибрани, болничното легло инсталирано в кабинета му, бебешко предавателче близо до майка ми, така че да го чува когато я вика. Но, ако и да се подобряваше видимо – дотам, че вече беше в състояние да се влачи из къщата с помощта на ръчна количка – заедно с това той се и влошаваше. Трудно беше да се разбере ясно какво точно не беше наред и в хода на едно известно време аз се чувствах фрустрирана, тъй като изглеждаше, че той не полага достатъчно усилия. Накрая той се съгласи да се върне в болницата. И, сякаш тялото му само беше очаквало този сигнал, орган след орган започнаха да отказват през следващите няколко дни. Но дори и така той все пак продължаваше да се бори за живот. Реши да бъде прикачен към машина за дишане, след което изпадна в безсъзнание. Две седмици по-късно най-после решихме да изключим машината, която беше дишала вместо него. Докторът ни предупреди, че може да измине седмица, преди той наистина да умре. Един час по-късно баща ми си беше отишъл.
Отидох до търговския център същия следобед, под претекст да купя нещо за ядене и спрях, за да позвъня на мъжа от телефонен автомат. Мисля, че може и да ми е разказал историята за деня, в който е умрял собствения му баща, но не си спомням със сигурност. Онова, което си спомням е облекчението, че го открих вкъщи, че когато телефонът зазвъня, той отговори. Спомням си, че стоях пред някаква пицария, гледах как колите се приплъзват във и вън от местата си, и слушах гласа му.
Мъжът изглеждаше загрижен за мен и ме изненада като ме покани да му отида на гости в Ню Йорк. Все още не го познавах достатъчно, за да се чувствам удобно с него, а и често бях нервна, когато вдигах телефона, за да му се обадя. Беше странно, от една страна – и съвсем не-странно от друга – да се намирам седнала на масата срещу него в апартамента, който беше ми описвал в писмата си. Разхождахме се с часове в тази първа нощ, тласкайки думите напред-назад, докато всеки от двама ни се опитваше да разгадае какво се опитва да му каже другият изпод тях. Накрая занесох чиниите си в умивалника и той дойде зад мен и, след всички онези месеци, сложи ръцете си на раменете ми.
В хода на следващите две години, докато си идвахме на гости в продължение на седмици, а след това месеци наред, мъжът и аз си създадохме установен ред, който включваше големи части от удовлетворително време, прекарано заедно, както и определен брой мъчителни битки. Очаквах с нетърпение вечерта, гледката на мъжа, който все още ми изглеждаше нов и мистериозен, докато влизаше през вратата, но и се страхувах от този момент, защото той означаваше или да лъжа за онова, което съм свършила, или, още по-зле, да казвам истината. А заедно с това и да слушам за неговия ден.
Защото мъжът, който беше страдал толкова удобно по времето, когато бях го срещнала, най-после беше намерил ключа си – своя път навътре. През месеците, които ми отне да напиша мудна история от 15 страници за края на един брак, плюс кратка пиеса за жена, която спи с най-добрия приятел на мъжа си и 70-страничен филмов сценарий, белязан на всяка страница с отчайващия знак „чиракуване“, той натрупа няколкостотин страници от новия си роман.
И той беше, уви, добър. Казваше ми го собственият прочит, но освен това имах и независими потвърждения. Докато отделните части се завършваха, те излизаха почти незабавно от принтера и почти също толкова незабавно телефонът започваше да звъни с поздравителни съобщения, сравнения с мъртви автори или с живи автори, чиито репутации бяха толкова утвърдени, че спокойно биха могли да бъдат и мъртви. По средата на това сравнително напрегнато време мъжът се върна вкъщи една нощ, изпълнен с фрустрация след няколко трудни дни и ме попита дали бих прочела няколко страници, които му създавали проблеми. Донесе ми огромно облекчение да мисля, че той също може да произвежда лоша работа, както и благодарност, че е готов да ми я покаже.
Изпитах внезапното желание да го тръшна на пода и да вдигна полата си, но си помислих, че първо ще прочета страниците. Той ми донесе маслини и чаша вино, след което седнах да чета, надявайки се на най-лошото и подготвяйки се да го окуражавам.
„Не разбирам“, казах когато приключих. „Но това е страхотно.“
„Наистина ли мислиш така?“, попита той с надежда в гласа. „Наистина ли мислиш, че е ОК?“
„Мисля, че е перфектно. Смешно, истинско, интересно.“ Успях да изтласкам думите навън през гърлото и устата си. Може и да си бях желала да е лошо, но не можех да му кажа, че е такова, когато не беше.
„Благодаря ти. Това е огромно облекчение. Това наистина помага. Благодаря ти.“
Искаш да видиш лоша работа, сега ще ти покажа лоша работа, мислех си, ако и в себе си да се заклевах никога повече да не му покажа и дума, която съм написала.
Бях на 40, после на 41, после на 42. Съпругът, с когото бях вярвала, че ще живея вечно, си беше отишъл; бащата, за когото винаги бях предполагала, че някой ден ще успее да ме види истински, беше мъртъв; нямах и никаква кариера, достойна за тази дума. Импулсът да правя любов също беше отминал.
Когато романът му най-после беше написан, мъжът го изпрати и редакторът му се обаждаше на всеки стотина страници, за да каже колко страхотно му харесва, а след това се обади, за да съобщи, че пише чека, докато накрая се обади, за да каже, че иска да изведе мъжа и мен на празнична вечеря.
Някъде на половината на вечерта, когато редакторът каза нещо любезно в смисъл, че искал да прочете нещо от работите ми, аз не знаех какво да отговоря и мъжът се намеси: „Ти всъщност вече го чете. И го отхвърли.“
Редакторът, светски и изискан човек, трябва да е казал нещо светско и изискано, но аз не можех да го чуя поради гласа в собствената ми глава: продължавай да се усмихваш, продължавай да се усмихваш!
По-късно тази нощ, след каменното мълчание, сълзите, яростта, аз трябваше да се запитам: но какво всъщност очаквах да направи мъжът? Исках това да беше негова вина, но не беше. Яд ме беше на онова, което беше казал, но щеше да ме е яд каквото и да беше казал, та дори и ако не беше казал нищо – защото онова, на което бях истински ядна, беше необходимостта да изляза на вечеря с един редактор, комуто работата ми беше направила толкова слабо впечатление, та дори не си спомняше, че я е чел. Един редактор, както се оказа, когото харесвах, когото намирах забавен, мил и умен, и който щеше да направи всичко по силите си, за да направи сигурно, че мъжът, с когото бях, ще получи вниманието, което заслужава.
През следващите няколко месеца онова, което отначало беше изглеждало като патологично-крайно очакване на успеха на мъжа от моя страна, започна да изглежда просто като разумна прогноза. Бяха разпространени предварителни екземпляри от книгата му и внезапно той започна да бъде интервюиран, фотографиран, описван и обговарян от, кажи-речи, всички. Очевидно книгата му беше на път да стане не просто книга, а Книгата – и всеки ден предоставяше нови свидетелства, че той изглежда ще се превърне в онова рядко нещо: писател, за когото хората (а не само останалите писатели) са чували.
На 11 септември 2001 книгата му беше се намирала по рафтовете на книжарниците в продължение на около седмица. Изпитвах усещането за гигантска катастрофа, странна смесица от страх и възбуда пред възможността светът и всичките му установени практики да се променят за един-единствен ден.
Докато се опитвахме, заедно с всички други, да мислим за онова, което се беше случило и което щеше да се случва оттук нататък, един друг въпрос си оставаше незададен: а какво ще се случи с мъжа и неговата книга? Бях сигурна, че той блъска главата си над същото, както и аз, но продължавах да не го изговарям. В онези странни часове, когато всичко изглеждаше възможно, ми се струваше съвсем не изключено книгата, над която мъжът, когото обичах, беше работил 10 години, да изчезне буквално пред очите ни. Но въпреки това не казвах нищо.
Казвах си, че би било неуместно, дори и в интимността на апартамента ни, да се занимаваме с дребни грижи, когато хиляди хора бяха изгубили животите си, а съдбата на самия свят внезапно изглеждаше несигурна. Но истината е, че не споменавах книгата му, защото не исках. Защото в продължение на поне един ден, за пръв път от може би месеци насам, той и работата му бяха изместени на заден план – и аз се чувствах облекчена.
Това беше мястото, на което ме беше докарала завистта.
Приятелките ми, опитвайки се да помогнат, успяваха да кажат само това: „Никога не бих могла да го направя, да имам връзка с писател, който е много по-успешен от самата мен.“
Но всъщност, защо не? Отчасти, предполагам, защото успехът на някой колега-писател прави много по-трудно човек да се утешава с мисли за онова, което Вирджиния Улф нарича „всеизвестното безразличие на света“. Светът, казва Улф, „не иска от хората да пишат стихотворения, романи и разкази; той няма нужда от тях. Той не се интересува дали Флобер успява да намери правилната дума или Карлайл добросъвестно проверява този или онзи факт.“ Така че, докато мъжът беше само талантлив, но не особено възнаграждаван, аз се чувствах удобно; бяхме заедно в това – другари в един свят, който не даваше пет пари за онова, което имахме да му кажем. Но сега вече, какво друго доказваше успехът му, ако не, че когато талантът е достатъчно голям, светът все пак има нужда от нас, че той ще плати?
Когато станеше дума за успеха му, често някой приятел казваше, „Страхотното е, че той наистина го заслужава“. Какво, те шегуваха ли се? Това беше именно нещото, което го правеше толкова трудно. Поне веднъж боговете не бяха направили тъпата грешка да се усмихнат на още един неталантлив, с добри връзки шарлатанин. Не, това беше действително отлична работа, написана от човек, който беше посветил живота си на вършенето на такава работа и сега беше възнаграждаван за това: доказателство, че системата не е корумпирана и фалшива по принцип, неспособна да разпознава заслугите, в края на краищата.
Но имаше ли утешение във всичко това?
Прибрах се у дома една вечер и мъжът ме попита как е минал денят ми (а той беше незабележителен). Попитах за неговия и научих, че британските права за вече всеизвестната му книга са били продадени за огромна сума, по-висока от всичко, което някой беше предполагал. Денят му е бил страхотен, той се чувстваше горд и възбуден. Новината беше от вида, с който човек би желал сам да се върне у дома, и понеже майка му вече не беше жива, а той нямаше сестри, беше се обадил на жената на брат си.
Не знаел къде да ми позвъни, каза той, инак щял да го направи. Но аз виждах по предпазливото му, напрегнато изражение, че е искал да се обади на някого, в чиято радост е можел да вярва. Частта от мен, която беше неговата приятелка, обви ръце около него и му каза колко се радвала, а другата част, нещастната писателка отвътре, се държеше на разстояние.
Недълго след това ние се разделихме. В края на едно посещение обратно при семейството на запад аз казах на мъжа, че не мога да си представя да се върна обратно в Ню Йорк; там беше прекалено трудно. Казах му, че няма достатъчно въздух и за двама ни в онзи апартамент; казах му, че се давя. Той ме помоли да говоря по-конкретно, а аз му казах, че според мен просто не съм създадена за този живот заедно.
„Какъв живот? За какво говориш?“ Беше късно; спорехме в тъмното, на един диван в къщата на брат му.
„Този живот. В който ти си толкова голям, а аз толкова малка.“ Почувствах се малка вече само от произнасянето на фразата.
„Не мисля за теб като за малка.“
Фактът, че му вярвах, не помагаше с нищо. Потъвах. С какво ми помагаше да чуя, че той вярвал, че съм можела да плувам?
Но раздялата, както се оказа, също не беше решение. Аз все още го исках и гордостта ми, вече възпалена, сега вече истински тупаше при мисълта, че точно собствената слабост не ми позволява да го имам. Намирах се в яростна битка със самата себе си и печелеше фалшивата страна.
Няколко месеца по-късно, когато го убедих да опитаме отново, вече почувствах, че това беше последният реален шанс да бъдем заедно. А освен това почувствах (въпреки скорошното си преминаване към вярата, че проблеми се решават с говорене), че този проблем, породен от думи, беше от вида, който думите никога не могат да оправят. Колкото повече говорех за това, толкова по-потаен ставаше той, и толкова по-виновни и по-обидени се чувствахме и двамата. Това стана, и си оставаше, нещото, за което не говорехме.
Когато мъжът ми разказваше истории от живота си – за бившата си съпруга, чието присъствие беше толкова страховито, че понякога тя ми изглеждаше по-реална от самата мен – чувствах хладно течение, сякаш някой беше оставил вратата към бъдещето леко открехната.
Тя също била писателка. По време на щастливите, оскъдни години на живота им и двамата пишели по осем часа на ден, изхранвани, по традицията на гладните артисти, от хранителен режим, съставен от боб с ориз и джъмбо-пакети от кокоши кълки. Канели се да публикуват заедно, продължаваше историята; книгите им щели да намерят пътя си към прозорливи, благодарни аудитории. И когато първата му книга изпълнила обещаното, а нейната не успяла, той се опитал да чака, докато тя го настигне. Тя преминала към втора книга и втора къща – сама – където се надявала да работи по-добре без дразнителя на неговия успех. Но втората книга не искала да се получи; тя не успяла да я довърши. Едва когато се разделили, този път завинаги, тя си направила подаръка да остави тази работа настрана. Доколкото знаел, тя престанала изцяло да пише, освен едно есе, което току-що било публикувано в някаква антология, за която чул и си купил.
В есето си бившата му съпруга пишеше за това как се чувствала когато тя и съпругът ѝ се разделили. Трудно ми беше да го чета; бях едновременно и ужасно любопитна да узная какво мисли тя за живота им заедно, и силно уплашена, тъй като постоянно откривах, че изреченията ѝ правят къси съединения точно с мен. Но есенцията схванах: тя не само беше престанала да пише, когато бракът ѝ с мъжа се беше разпаднал; за известно време тя беше престанала и да чете.
Хм, аз бях в много по-добра форма от нейната! Но пък, от друга страна, той и аз все още бяхме заедно. Кой знае какво ли щеше да ми се наложи да преглътна по времето, когато всичко щеше да е свършило?
А какво би се случило, питах се, ако ситуацията би била обратната и жена му би публикувала първа? Той щеше да продължава, сигурна съм; успехът би могъл да го зарадва или фрустрира – може би и двете едновременно – но той никога не би се отказал.
Изкусително е човек да търси утешение в обобщения, и аз също го правя. Виждам се като част от поколение жени, които са били възпитани да вярват, че биха могли да вършат и бъдат каквото пожелаят – възпитани от жени, които, в по-голямата си част, не са имали такива свободи за самите себе си (и може би завиждат на дъщерите си за това). Израснах, все още желаейки всички стари неща – да бъда хубава, да бъда добра, да бъда харесвана – но и желаейки да не ми пука за такива неща. И все пак старите навици умират трудно. Може би не беше случайност, че когато се чувствах най-задмината от успеха и таланта на мъжа, когато четях онези страници, за които си желаех да бях написала сама, аз реагирах като му отказвах подаръка на самата себе си. Когато той беше възхваляван и канен навсякъде, светът запленен от неговата интелигентност и въображение, моят начин да изравнявам резултата беше да се отдръпвам от него.
Докато той ме иска, но не може да ме има напълно – такава беше логиката на всичко това – ние щяхме да бъдем наравно, и аз можех да престана да се чувствам толкова превъзхождана от онова, което той имаше, а аз желаех. Но какво всъщност означаваше това? Че ако сама не можех да бъда щастлива, аз бях готова да направя и двама ни нещастни. И че отговорът ми към неговата работа бях самата аз; той има своята книга, чрез която да накара света да го обича, а аз имам своя секс, чрез който да получа отмъщението си.
Очевидно, животът се върти около много повече неща. Не че всички мислят, че, щом си добър писател, това те прави и добър човек. Но все пак помага. (Не е ли това може би една от причините, поради които жените, като цяло, са по-склонни от мъжете да виждат в писането и четенето терапевтични актове? Всичкото това време, прекарано в описване и пренасяне на лични преживявания върху хартия е по-лесно за оправдаване, ако писателят – и, в идеалния случай, читателят – бива и лекуван в процеса). Ако сте наистина талантливи, то работата ви се превръща във вашия начин да вършите нещо добро за света; ако не сте, това е просто самозадоволяване, дори повод за притеснение.
Но как можете да знаете, че сте добър/добра, ако не в печеливши сравнения с другите (една по същество не-добра дейност)? И колко жени се чувстват удобно, вършейки нещо такова? Ето например Едит Уортън[3]: „Ако само работата ми беше по-добра, тя би била всичко, от което имам нужда. Но моят половинчат талант не е кой знае каква възможност за бягство“. А ето и Джоан Дидион по въпроса за първия ѝ роман: „В него има много слаби неща. Външни неща. Думи, които не функционират. Непохватност. Сцени, които би трябвало да бъдат подчертани. Сцени, които трябва да бъдат туширани. Но пък, от друга страна, в „Изиграй го просто“ [Play It As It Lays] също има много слаби неща. Не съм препрочитала „Обща молитва“ [Common Prayer][4], но съм сигурна, че и там е същото.“
Трудно е да се говори за категорията „жени-писателки“ или „женско писане“, без да се изпита усещането, че човек чеше струпей, който няма да зарасне никога, докато бъде почесван. От друга страна, въпреки цялата им спорност, тези категории продължават да бъдат смислени, ако и не винаги е възможно да се съгласим какъв точно е смисълът им.
Повечето жени, които познавам, не са особено склонни да казват, „Аз съм по-добра от нея, и нея, и нея – ОК, ще продължавам“. А повечето мъже, които познавам, се осланят, когато е необходимо, на някаква формулировка именно на това. А освен това жените имат не само самите себе си като обект на конкуренция (чрез неискрени и уморителни начини, изискващи много прикриване на следите и преструвки), но и мъжете като обект на завист; защото все още е нещо утвърдено жените-писателки да бъдат сравнявани една с друга, докато големият литературен роман (в противоположност, да речем, на лиричния), продължава да си бъде една по същество мъжка категория. За книгите на жените все още не се говори по същия начин, по който се говори за онези на мъжете, а жените все още са чувствителни към това.
Докато преобръщах всичко това в главата си, отново си припомних как бях срещнала момчето си за първи път. Как, преди да бях знаела каквото и да е за него, аз вече знаех, че то ще се случи – че някой ден той ще напише Голямата си книга и че светът ще постели червен килим чак до вратата му. Всички онези месеци, в които той го беше натраквал – нещастен или триумфиращ, страница след изящна страница – аз бях го знаела, по-сигурно, отколкото бях знаела каквото и да е за собствения си живот. (Нищо чудно, че бях свършила само толкова малко от собствената си работа. Бях толкова заета с наблюдаването на неговата).
Дали бях получила пророческа дарба? Или това беше нещо по-метафизично: дали страхът ми не беше подействал като някакъв космически магнит, привличащ към себе си обекта на обсебеността (при което бях забравила за миг, че приятелят ми може да има нещо общо със собствената си съдба)?
Или може би, по някакъв перверзен начин, бях получила точно онова, което желаех? Бях намерила партньор, който, бидейки толкова добър и успешен в нещата, които сама исках да правя, беше хванал блъфа ми. Не исках да се отказвам, така изглеждаше. Исках да намеря начин да продължа писането си, независимо дали някога щях да стана достатъчно добра или не.
Завиждах на таланта му – начина, по който можеше да започне сутринта и да се върне вечерта с пет добри страници; начина, по който можеше да изпреде експертна метафора, да закове някой герой в едно изречение и да говори за геополитика или химия на мозъка без дори да се изпоти. Завиждах на факта, че по летища и в ресторанти непознати хора – читатели! – идваха при него и се разтапяха от хвалебствия на книгата му; завиждах на лекотата, с която нещата му се приемаха от списания, които бяха отхвърляли собствената ми работа в течение на години.
В замяна на това обаче бях удивена да осъзная, че не исках да съм написала книгата му, също както не бих желала да се събудя утре, изглеждайки като красавицата от корицата на някое списание. Онова, на което завиждах, бяха нещата, които талантът и успехът бяха му предоставили, усещането за правилността на онова, което вършеше. Исках онова, което винаги искат жените: позволение. Но той беше го имал още преди книгата му да беше написана; това беше, в края на краищата, първото нещо, на което бях завидяла у него. Това беше, по предположение, нещото, което беше му позволило да напише книгата на първо място.
Бях възпитана да се възхищавам на живот, отдаден на служене; и до ден днешен се възхищавам на това. Когато видя как някой/някоя се отдава на задачата да помогне на някой друг, аз мисля, че тя върши работата на всички ни, човешката работа. Но чуждото добро дело никога не пробожда сърцето ми по начина, по който го прави една книга. Възхищавам се на такива неща, но не им завиждам. Каквото и друго да е направила, завистта към мъжа ми е помогнала да виждам разликата между онова, което съм възпитана да желая, онова което бих искала да можех желая, и онова, което наистина желая.
Лаская се от мисълта, че ставам все по-добра във всичко това, че се адаптирам. Мъжът и аз най-после сме щастливи и спокойни, през по-голямата част от времето, и неговата книга и публичен статус са факт от съвместния ни живот.
Но кого ли залъгвам? У дома понякога не искам да проверявам съобщенията на телефонния секретар; когато вляза в някоя книжарница и видя купчината на масата за нови книги, понякога чувствам как сърцето ми започва да бие до пръсване. Чета рецензиите и интервютата, но не всички; искам да бъдат добри, а след това искам да ги забравя. Самата книга, която съм чела два пъти, вече дори не искам да поглеждам.
Ето колко по-добра съм станала.
И все пак съм по-добра, защото вътре в мен нещо е излязло на повърхността: една друга история. В тази нова история всеки грозен импулс и себичен копнеж, цялата несигурна, отблъскваща бъркотия, е пусната на свобода. Вече няма някакъв по-добър „аз“, който да бъде защитаван. Високите морални устои не са прикритие.
В тази история не върша работата, за която съм родена, може би дори не и работата, в която съм най-добра, а онази, която съм избрала – по несъвършен, неуреден, често нещастен и несигурен начин. В тази нова история аз пиша, за да опровергая бившата съпруга, както и да отмъстя за нея. Тя е мой враг и мой приятел.
Срещнах се с обстоятелства, които излязоха по-големи от способността ми да бъда щедра, както се оказа. Достигнах границите на добротата си: някой, когото обичам, има онова, което искам, и вероятно винаги ще го има. Какво друго може да се направи с всичко това?
А може би това, сегашното, все пак ще проработи?
Юни 2003
[1] Среща, уредена между мъж и жена, които никога не са се виждали. На Запад такива срещи все по-често се използват като средство за бързо опитване на любовна афера, с надежда за по-нататъшна по-сериозна връзка. Бел. Пр.
[2] Анонимни алкохолици – широко известна група за взаимопомощ, в която хора с алкохолни проблеми търсят помощ от други такива, при гарантирана анонимност. Бел. пр.
[3] Едит Уортън (1862–1937): американска писателка, авторка на социално-критични романи. Бел. пр.
[4] „Изиграй го просто“, „Обща молитва“: известни романи на Джоан Дидион. Бел. пр.
