Позамислих се днес над нещо, което ме занимава сериозно, искам или не. Остаряването. Онова, което ни прави по-различни от ония, които сме били някога, което ни забавя, замъглява, довежда с още една – или няколко – крачки по-близо до Окончателно непознатото. И за това колко лесно е да регистрираме проявите му сред хората, които ни заобикалят, но ужасно трудно да ги открием, видим и евентуално да им се противопоставим – у самите себе си.
Имам пред вид следната чисто практическа ситуация: повечето от познатите ми, хора на моя или близо до нея възраст (аз съм някъде по средата на петдесетте), са в добра физическа форма – поддържани, работещи над себе си хора. Хранят се разумно, практикуват някакъв вид спорт или (най-често) източен вид телесни упражнения, стремят се да не губят връзката със света, четат, гледат, разговарят с хора…
И все пак промените са очевидни. Хората остаряват, толкова видимо, че понякога ми е невъзможно да продължавам – поне вътре в себе си – да ги възприемам като същите ония, дето някога… И промените, ако не ме лъже способността за наблюдение и обобщение, вървят винаги по линията на една и съща логика: „страничното“, „маловажното“, „несъщественото“ започва лека полека да отпада, в хода на годините. Остава само ядрото на човека – все повече и повече, макар и в различна степен при всеки от нас, докато в края на краищата се получи един вид „есенция“ от характера и качествата ни – повтарям, в различна и напълно конкретна степен, в зависимост от всевъзможни обстоятелства. По някаква странна аналогия развитието на душите ни повтаря (или предусеща) по-късното развитие на телата – освобождаването от всичко меко и несъществено, достигането до онзи етап на не-съвсем-органична твърдост, при който от нас остават само елементите, способни в най-голяма степен да се противопоставят на изветряването (най-вече калций, доколкото разбирам от тия неща).
Да остаряваш – това означава да ставаш все повече самия/самата себе си.
Но дали наистина е така?
Нека да започнем с промените. Те, вече казахме, са очевидни. А може би не съвсем, инак защо би трябвало да е толкова трудно да им се противопоставяме? Всъщност, в какво точно се състоят те – тези капани на остаряването, в които попадаме всички, с неизбежност? И кое е нещото, което ги прави толкова трудно различими, тъй недоловими?
Първото и най-забележимо нещо, както изглежда, е рязкото стесняване и ограничаване на фокуса. Младостта е хаотична и всеядна, склонна към всевъзможни, понякога най-чудати и абсурдни, експерименти. Екзотични сексуални практики, дроги, всевъзможни „учения“, някои от тях излизащи далеч извън обхвата на здравия човешки разум; политически и културни предпочитания, връзки с всевъзможни хора – някои от тях повече от несъвместимо-различни от онова, което времето по-късно ще направи от нас: всичко това е ако не напълно нормално, то поне напълно мислимо през и за младостта.
С напредването на възрастта – напротив, и някак по неизбежност – повечето от нас започват да разделят нещата от живота все повече на „правилни“ и „неправилни“, „приемливи“ и „неприемливи“, „заслужаващи“ и „незаслужаващи“ уважение, и т. н. Старостта, за разлика от всеядната младост, е принудена да разделя, разделя и отново разделя. И това е така не непременно поради липса на енергия или съзнателно нежелание за опитване на нови и непознати неща. Основният капан, ако и това да прозвучи може би малко парадоксално, се състои в тежестта на познанието. Лъжливостта на опита, ако ми позволите тази малко бомбастична фраза, се състои в неговата склонност да ни убеждава – понякога с железобетонна непреклонност – че онова, което сме преживели един, два или може би няколко стотици пъти, ще продължава да се случва винаги и непременно, точно и само във формата, в която сме го преживявали, през всичките тези години. Колкото по-голям житейският ни опит – толкова по-слабо доверието ни в изключенията от правилата. „Тъй върви светът“, „това вече съм го виждал“, „познато ми е до болка“ и т. н. – това са зъбите на старостта, прогнили или не.
Разбира се, всичко това се съпровожда от неизбежната за всяка възраст суета, от невъзможността да признаем лесно и безболезнено, че собствената ни мяра най-често се свежда до периметъра на собствените ни ограничения. Че незнанието, в несравнимо по-голяма степен от знанието, е единственото достоверно измерение на нашите представи и оценки за света. Че слепотата, в противовес на проглеждането, е нещо, което придава на тукашното ни съществуване един далеч по-силен привкус на сигурност и защитеност срещу предизвикателствата на непознатото, тоест заплашителното. Че ограничението – и ограничеността – са може би единствено неоспоримото измерение на човешкото.
Животът с широко затворени очи – така изглежда се оказва в края на краищата – е комай далеч по-лесен и сигурен от онзи, другия…
И така, изправени, от една страна, пред непосилната тежест на опита, а от друга – пред невъзможността, или поне огромната трудност, да признаем пред самите себе си (камо ли пред околните), че живеем в свят, с чието темпо вече не можем да поддържаме крачка, ние малко по малко се превръщаме в машини за отрицание и ограничение. И всичко, или поне по-голямата част от онова, което не се помества във все по-отесняващите рамки на способността ни за приемане и преработване на нещата от живота, бива безпощадно прецедено през филтъра на нашата „житейска мъдрост“.
Опитът, като всеки господар, не отдава протекциите си безплатно. Онова, с което сме принудени да му се отплащаме, е собствената ни свобода да избираме нови и несъвместими с неговите собствени представи, пътища на развитие и експериментиране с онова, което ни остава от живота.
Второто сравнително очевидно нещо, с което човек се сблъсква при опитите за наблюдение, е предсказуемостта на стратегиите, които повечето от нас избират, най-често несъзнателно, в борбата си срещу напиращото усещане за все по-увеличаваща се собствена неадекватност. В известен смисъл то е просто подвид на първото, тъй като на практика не е нищо друго освен външната форма на всичко онова, за което стана дума по-горе. За да избегна заплитането в някакви полу-логически кълчища, ще огранича тук този многостранен феномен до три от основните му форми: неприемане, съпротива, себе-разграничение.
Казано възможно най-просто, всеобщата стратегия за запазване и предпазване на собственото его от заплахата на прииждащата непригодност се свежда до един вид негативна идентификация, при която „те“ се превръщат в безлична маса от доказателства за валидността на правилото, докато „аз“ си оставам едно от нищожно малкото негови изключения. „Те“ са негативното, нежелателното, осъдителното, предсказуемото, смехотворното, сенилното, докато „аз“ съм всичко, което те не са.
Те са „българи“, докато аз съм „българинЪТ/българкаТА“. „Аз“ не съм един от „тях“.[1]
Неприемането на съпричастността към собствената (възрастова) група (а в нашия български случай – и към собствения корен) е едно от първите указания за все по-засилващо се ускоряване на процеса, който предизвиква всичко това.
Само по себе си това първо проявление на остаряването не е нито особено лесно за избягване, нито дори осъдително, като се има пред вид всечовешката и напълно естествена склонност към разграничаване на „аза“ от най-видимите и най-типични признаци на средата, която го обкръжава (оттук произтича както невъзможността за пророчество в собствената родина, така и склонността към идеализиране и издигане на някакъв въображаем пиедестал на всичко далечно, чуждо и слабо познато). До голяма степен то е един от основните механизми на личностното ни обособяване, не само на тази възраст – и като такова си остава в някаква степен неизбежно, поне на несъзнателно, тоест ежедневно, ниво.
Съвсем друг обаче е въпросът при, нека я наречем така, втората степен от видимите прояви на остаряването, а именно съпротивата. В сравнение с простото неприемане тя притежава допълнителния компонент на съзнателно вложена енергия (ако и източниците ѝ да си остават на същото ниво на несъзнателност, тоест неразбиране, на ограниченията, които я пораждат). При този вариант на поведение ние вече не само не допускаме нещо до самите себе си, но и активно оспорваме правото му на съществуване. Независимо дали става дума за младежки пристрастия като дроги и рокендрол или старешки фобии като социален хаос, промени и революции, съпротивата – много често именно срещу собствените минали увлечения и фиксации – е основният модус на старостта и постепенното вкаменяване.
Последната от трите степени, които избрах като представителни, е себе-разграничението. Не съм напълно уверен в сигурността на това твърдение, но в някакъв смисъл то ми изглежда като комбинация от предишните две. При него съпротивата и неприемането добиват формата на един вид (напълно въображаемо) собствено издигане над онова, което отхвърляме и срещу което се съпротивяваме. Неразривно свързана с него е представата за някаква лична или групова елитарност, най-често провеждана в противовес на и борба срещу всички, които биха желали да изтъкнат собствената си такава – разбира се, напълно несъвместима с елитарността на „еди-кои си“ или „еди-кой си“[2]. Себе-разграничението, доколкото бива провеждано като стратегия на изгорени мостове, тоест като пълна непричастност на самия/самата себе си към средата, от която сме произлезли, е ултимативната форма на остаряването, независимо от възрастта на която е практикувано или защищавано. Естествено негово следствие е сравнителната невъзможност за корекция, тъй като при този тип поведение идещата отвън (корективна) информация не само бива неприемана или съзнателно отхвърляна – тук тя е и осмивана, разглеждана като „нещо по-долу“ от собствената степен на развитие, като един вид отстъпление от вече завоювани позиции, като цивилизационно поражение.
Естествено, ползата от всички тези размишления би била сравнително минимална, ако единственият резултат от тях би било простото описание на феномените, плюс евентуалното заключение, че „нещата са такива“ и че „спасение по принцип няма“ – или то дебне отвсякъде, според модната напоследък фраза. Скритата надежда на автора (както и реалната суета на цялото начинание) се крие всъщност в опита за посочване на стратегии за избягването, или поне възможното забавяне на всички тези процеси. Прочее, нека не губим време и пристъпим към конкретния бик и неговите конкретни рога.
След толкова много думи, посветени на описването и изясняването на феномените на остаряването, противодействията срещу тях би трябвало да бъдат вече малко по-лесни за достигане, по логиката на простото отрицание (надявам се всичко това да не с окаже подлъгващо-просто, разбира се)[3].
Първото и най-важно правило е онова на не-съпротивата. Това включва както активното допускане вътре в себе си на все по-нови, непознати и дори заплашителни, идеи и съдържания от всевъзможен вид, така и отказа от съпротивата срещу тяхното разпространение. Разбира се, не е нужно човек да прави от себе си някакъв пророк на хаоса и вечната промяна. Тези неща се случват и ще продължават да се случват, независимо от собственото ни отношение към тях, но за не-смехотворното им поддържане и разпространение е нужна един вид друга, реално младежка енергия. За реално възрастния човек, напротив, е напълно достатъчно ако той или тя съумее да направи от себе си нещо по-различно от противник на всичко ново и непознато.
Второто правило е онова за не-изключването на самия/самата себе си от обхвата и масата на онова, което разглеждаме. Няма друг път към достигането на някакви реални прозрения за света, който ни заобикаля, освен приемането на неизбежната ни съпричастност към „него“ и „тях“. Глупостта, ограничеността, скудоумието на този свят в никакъв случай не са специални привилегии на другите, те са неизбежна част от самите нас и шансовете за тяхното поне частично преодоляване са неразривно свързани с факта, че ние не можем, нито пък трябва да се опитваме, да гледаме на себе си като на „имунизирани“ срещу тях, особено пък по силата на „житейския опит“, за чиито печални страни вече стана дума по-горе.
Третото и заключително правило, което поне самият аз се опитвам да определям за себе си, е онова за липсата на страх пред резките и заплашителни поврати в живота и обстоятелствата, които ни заобикалят. Разбира се, всичко това е много по-лесно за писане, отколкото за живеене, но пък животът на типичния днешен българин или българка е всичко друго освен липса на хаос и непредсказуемост, така че поне в този случай би трябвало да ви говоря за неща, които са ви познати на едно много лично, много интимно ниво. От друга страна, сигурността и обезпечеността, доколкото имам опит с тях, винаги са ме довеждали до повече или по-малко дълги периоди на стагнация. Тук, разбира се, става дума не за някакъв вид ницшеанско перчене, в стил „всичко, което не ме убива…“ Логиката на нещата, ако и противна на най-дълбоките, най-твърдо програмирани копнежи на всеки от нас, е сравнително ясна: няма друг път към избягването на постепенното затъване освен не-оставането на едно и също място. А конкретните пътища към това не-оставане са, разбира се, вече конкретна работа на всеки от нас.
A rolling stone gathers no moss…
Или поне в това е надеждата, доколкото я има.
И така, с надежда!
Златко Енев
Берлин, 22 август 2014
[1] Не съм сигурен дали в конкретния случай с нашата нация става дума за някакво особено изключение (едва ли, бих казал), но този тип негативна идентификация изглежда е едно от основните измерения на цялото ни съществуване, а не само на онзи вид конфронтация с представата за остаряването и смъртта, за които става дума тук (дали това означава еднакво интензивна негативна натовареност на идеите за българскостта и смъртта е спекулация, която не бих се осмелил да защищавам, не и на този етап от развитието си).
Най-очевидното доказателство за това е отношението на всички ни към най-мощния прототип, пораждан когато и да било в българската литература: бай Ганьо. Най-познатият и най-обичаният ни литературен герой е същевременно и най-отричаният, най-силно отхвърлян модел на поведение и себеидентификация, който нашето общество познава. Бай Ганьо винаги са „другите“, никога „аз“.
Виж в тази връзка есето „Бай Ганьо – бащата на всички ни“, от същия автор: http://www.librev.com/component/content/article?id=1892.
[2] Това отново ми изглежда като специфично-локален феномен, тъй като традицията на България, доколкото я има, е изградена по линията на строго отрицание на каквато и да било елитарност и дори, бих казал, на една яростно защищавана егалитарност. Българските „елити“ и „елитни личности“ съществуват по правило единствено в тесните рамки на собствената си групова или лична идентичност.
[3] Ако си спомняте „Спускане в Маелстрьом“ на Едгар Алан По, то метафората е по принцип същата: всичко, което човек трябва да прави, за да се спаси, е да не позволява на водовъртежа да го погълне прекалено бързо. И най-добрите средства за тази цел изглежда съвсем не са енергичните, наситени със собствено „отрицание на отрицанието“, модели на поведение. Достатъчно е просто да забавяме, доколкото това е възможно, процесите на въртеливо и насочено надолу движение.