Марсел Пруст
„Против Сент Бьов и други есета“
Изд. „Ерго", София, 2012
Превод от френски:
Юлиан Жилиев
*
Отворих вестника. Виж ти, тъкмо статия на същата тема като моята! Не, това е прекалено, точно същите думи... Ще протестирам... но, ето, пак същите думи, моя подпис... това е моята статия. Ала в продължение на секунда мисълта ми, увлечена от придобитата скорост и може би по това време вече поуморена, продължава да смята, че е друга, както старите хора, които протакат едно подхванато вече движение; но бързо се връщам на тази мисъл: това е моята статия.
Тогава взимам този лист, който чрез едно мистериозно размножаване е едновременно един и десет хиляди, оставайки идентичен и без никому да е отнет, даван на толкова вестникопродавци, които го искат и, под червеното небе, простряло се над Париж, влажен и напоен с клей и мастило, го носят заедно с кафето с мляко на всички онези, които току-що се събуждат. Това, което държа в ръцете си, не е само автентичната ми мисъл, това са, възприемащи тази мисъл, хиляди събудени внимания. И за да си дам сметка за случващия се феномен, трябва да изляза от своя „аз“, да стана за миг един от десетте хиляди читатели, които току-що са разтворили завесите и в отскоро разсънения ум на които мисълта ми ще изгрее като утринна зора, която ме изпълва с повече надежда и вяра, отколкото тази, която в момента виждам в небето. Тогава взимам вестника така, сякаш не знам, че има статия от мен; отклонявам нарочно очи от мястото, където са изреченията ми, като се опитвам да си представя онова, което има по-голям шанс да се случи, и да наклоня шанса на тази страна, в която вярвам, подобно на някой, който удължава интервала между миговете, за да не избързва много, докато брои. Усещам изписано върху лицето си безразличието ми на непосветен читател, после очите ми попадат на моята статия, по средата, и започвам. Всяка дума ми дава образа, който възнамерявах да извикам. При всяко изречение, още от първата дума, предварително се очертава идеята, която исках да изразя; но изречението ми я дава по-хармонична, по-детайлизирана, обогатена, тъй като състоянието на един автор – все пак съм читател – просто изостря впечатлителността му и състоянието, в което бях, докато пишех, беше по-плодотворно, така че към същата идея, която в оня миг се претворяваше в мен, добавях тогава симетрични продължения, за които сега не мислех, започвайки изречението, и които ме учудват с находчивостта си. В действителност, изглежда ми невъзможно десет хиляди човека, които четат в този момент статията, да не изпитват към мен възхищението, което изпитвам в този момент към себе си. И възхищението им скрива малките пукнатини, каквито има в моето. Ако съпоставех статията си с онова, което тогава съм желал да направя, както, уви, това ще ми се случи по-късно, вероятно щях да открия в нея, вместо прелестна и логична фраза, едно пелтечене на афазик, трудно можещо да накара някого, надарен с най-добра воля, да разбере онова, което смятах, че съм способен да направя, преди да взема перото. Това чувство, което изпитвам, пишейки и четейки се, ще трае до час; но в този момент то не занимава мисълта ми, докато така бавно преобръщам всяко изречение, то е в хилядите и хиляди мисли на събудилите се читатели, на които току-що са донесли Фигаро.
В усилието, което правя, за да бъда един от тях, се освобождавам от намеренията, които имах, призовавам една гола мисъл, която очаква да прочете какво да е и която този пленителен образ, тази необикновена идея, тази духовитост, това задълбочено виждане, този красноречив израз, които не престават да следват един след друг, я връхлитат, очароват, изпълват с представата за моя талант и ме карат да я предпочитам без никакво колебание пред всички останали писатели. Над всички тези мозъци, които се пробуждат, мисълта за моята слава, изгряваща над всеки ум, ми изглежда по-румена от утринната зора, която розовее във всеки прозорец. Ако някоя дума ми изглежда неуместна, о!, няма да я забележат; а после и така не е лошо, те не са свикнали да е толкова добре. Чувството за безсилието ми, което прави живота ми тъжен, сега, когато намирам подкрепа в тези десет хиляди възхищения, които си представям, се превръща в чувство за ликуваща сила. Излизам от тъжната си самопреценка, виждам в думите похвала, мисълта ми се оформя ред по ред по мярката на личното възхищение, което си представям у всекиго, на тези похвали, които ей сега ще получа и които ще ме избавят от мъчителното задължение да съдя за себе си.
Уви, в същия момент, в който си отдъхвам от необходимостта да се самооценявам, тъкмо аз съм този, който го прави! Тези образи, които виждам под думите си, ги виждам, защото съм искал да ги вмъкна там; те там не са. И ако дори за някои съм успял наистина да ги накарам да преминат в изречението, то за да ги забележат и заобичат, би трябвало читателят да ги има в съзнанието си и да са му скъпи! Четейки няколко добре построени изречения, си казвам: Да, в тези думи е тази мисъл, този образ, спокоен съм, ролята ми е изпълнена, всеки от читателите само трябва да вникне в тези думи и би ги открил там, вестникът им носи това богатство от образи и идеи. Като че ли идеите бяха върху хартията, сякаш очите е трябвало само да се отворят, за да ги прочетат и въведат в нечие съзнание, в което не са били! Всичко, което моите могат да направят, е да пробудят сходни на тях в умовете, на които им е присъщо да имат подобни. Колкото до другите, в които думите ми не ще намерят никакъв начин да пробудят такива, каква по-абсурдна за мен идея от това да се събудят! Какво може това да им каже, тези думи, които означават неща, които не само че никога няма да разберат, но които не могат да се явят на съзнанието им? В такъв случай, в момента, когато четат тези думи, какво ли виждат? И ето как всички онези мои читатели, които познавам, ще ми кажат: „статията ви не струва“, „много зле“, „сбъркали сте, че пишете“, докато аз, мислейки, че имат право, в желанието си да се присъединя към мнението им, се опитвам да чета статията си с техния ум. Но повече от това не мога да направя, както и те не са могли да вземат моя. Още от първата дума пленителните образи изгряват в мен, без пристрастност, удивляват ме един след друг, струва ми се, че това е съвършенството, че така е там, във вестника, че никой не може да постъпи по друг начин, освен да ги приеме, че ако внимаваха, ако им го кажех, биха мислели като мен.
Ще ми се да мисля, че тези прекрасни идеи в същия този момент навлизат във всички умове, но веднага се сещам за всички онези, които не четат Фигаро, които може би няма да го прочетат днес, които сега ще отидат на лов или не са го отворили. И освен това тези, които го четат, ще прочетат ли статията ми? Уви, които ме познават, ще я прочетат, ако видят, че е подписана от мен. Но ще видят ли, че е подписана от мен? Радвам се, че съм на първа страница, но всъщност мисля, че има хора, които четат само втората. Вярно е, че за да се прочете втората, трябва да се разгъне вестникът, а името ми е точно по средата на първа страница. Все пак, струва ми се, че когато някой обръща на втората, от първата вижда само колоните вдясно. Опитвам, аз съм господинът, бързащ да види кои са били у госпожа Дьо Фиц-Жам, взимам Фигаро с намерението да не поглеждам нищо на първа страница. Готово, добре виждам последните две колони, но не повече от Марсел Пруст, ако и да било на първа страница! Все пак, дори някой да се интересува само от втора страница, няма как да не погледне кой е написал първата статия. Тогава се запитвам кой я беше написал вчера, завчера, и си давам сметка, че доста често самият аз не поглеждам от кого е подписана. Обещавам си отсега нататък винаги да поглеждам, така както един ревнив любовник, за да се убеди, че любовницата му не го мами, престава да я мами. Но уви! Добре знам, че вниманието ми няма да се предаде на другите, че не защото това и занапред ще ми се случва, ще поглеждам първа страница и че това ще ми позволи да заключа, че и другите правят същото. Напротив, не си въобразявам, че реалността може така да съответства на желанието ми, както някога, когато, надявайки се на писмо от любовницата си, й пишех мислено такова, каквото бих желал да получа. После, знаейки, че това е невъзможно, че не е толкова голям шансът тя да ми напише точно това, което си въобразявах, преставах да си въобразявам, за да не изключвам от възможното това, че си бях въобразявал, за да може тя да ми напише това писмо. Дори и да се бе появила случайност да ми го напише, не бих изпитал удоволствие, щях да смятам, че чета писмо, написано от самия мен. Уви, още от първата отминала любов познаваме така добре всички фрази, които могат да ни доставят удоволствие в любовта, че никоя, и най-желаната, не ни носи нищо извън нас. Достатъчно е да са написани с думи, които са също толкова хубави думи за нас, колкото и за любовницата ни, с мисли, които можем да съчиним толкова добре, колкото и тя, така че, четейки ги, да не излезем от себе си и в които за нас почти няма разлика дали сме ги желали или получили, тъй като сбъдването говори същия език като желанието.
Поръчах на камериера да купи още няколко екземпляра от Фигаро, казах, че искам да ги дам на неколцина приятели и е вярно. Но е преди всичко за да докосна с пръст въплъщението на мисълта си в тези хиляди влажни листове, за да разполагам с друг един вестник, който един нов господин би получил, ако дойдеше в същия момент, в който камериерът ми го взима от павилиона, и за да си представя пред друг екземпляр, че съм нов читател. Така, като нов читател, взимам статията си, сякаш не съм я чел, изпълнен съм с една съвсем чиста добронамереност, но в действителност впечатленията на втория читател не са много по-различни и до едно са толкова лични, колкото тези на първия. Всъщност добре знам, че мнозина няма нищо да разберат от статията, и то хора, които отлично познавам. Но дори и те ми създават приятното усещане, че занимавам днес мислите им, ако не с мислите си, чиято поява съвсем не виждат, то поне с името си, с личността си, със заслугата, която предполагат, че принадлежи на някого, който е могъл да напише толкова неща, които въобще не разбират. Съществува една особа, на която това ще даде за мен представата, която така желая тя да има; тази статия, която тя няма да разбере, е по същността си недвусмислена възхвала, каквато ще чуе от мен. Уви, възхвалата от някого, когото тя не обича, ще зарадва сърцето й също толкова, колкото думите, пълни с идеи, които не чувства свои, ще покорят ума й.
*
Хайде, ей сега ще прегърна Мама, преди отново да си легна и заспя, и ще я питам какво мисли за статията! А и вече бях нетърпелив, не можейки да проверя на практика дали десетте хиляди читатели на Фигаро биха я прочели и харесали, да проуча мнението на хората, които познавам. Беше денят, в който Мама приемаше, може би някой би й споменал нещо за това.
Преди да се разделя с нея, отидох да затворя завесите. Сега, под розовото небе, се усещаше, че слънцето се е оформило и от собствената си еластичност всеки момент ще бликне. Това розово небе ме изпълваше с голямо желание да пътувам, защото често го бях виждал през прозореца на вагона, след нощ, през която бях спал не както тук, сред задухата на затворените и неподвижни вещи около мен, а сред движение, отнасящо ме като рибите, които, спейки, продължават да плуват и да се преместват, заобиколени от ромолящи води. Така бях будувал или спал, успокояван от тези шумове на влака, които ухото в своята фантазия свързва два по два, четири по четири, подобно на биенето на камбани, следващо един ритъм, който то си въобразява, че долавя и в който му се струва, че едната изпреварва другата дотогава, докато не го смени с друг, на който камбаните или тракането на влака все така леко се подчинят. Именно след такива нощи, докато влакът ме отнасяше с пълна скорост към желаните страни, виждах през квадрата на прозореца розовото небе над гората. После пътят правеше завой, то се сменяше от нощно небе със звезди, над едно село, чиито улици още бяха изпълнени със синкавия здрач на нощта. Тогава се втурвах към отсрещния прозорец, където красивото розово небе все по-силно блестеше над гората, и така, от единия на другия, за да не го изпусна от поглед и ловейки го според извивките в движението на влака, притичвах от десния прозорец, когато го губех, до левия. В такива моменти си обещавам да съм винаги на път. Това желание и сега се възвръща у мен; бих искал отново да видя пред същото това небе този див планински пролом на Юра и къщичката на кантонера, който познава само минаващия край нея завой.
Но това не е всичко, което бих искал да видя тук. Тогава влакът спря и както стоях на прозореца, откъдето влизаше миризма на въглищен пушек, едно шестнайсетгодишно момиче, високо и с розови страни, минаваше, предлагайки димящо кафе с мляко. Абстрактното желание по красотата е банално, защото то си я представя според онова, което познаваме, показва ни света създаден и завършен пред нас. Но едно ново красиво момиче ни носи именно нещо, което не бихме си представили, това не е обикновената за други красота, това е лице, нещо особено, което не можем да сбъркаме с друго, а също и нещо собствено индивидуално, с което бихме желали да свържем живота си. Извиках „едно кафе с мляко“; тя не ме чу, виждах как се отдалечава този живот, за който не представлявах нищо, тези очи, които, уви, не ме познаваха, тези мисли, в които не съществувах; извиках я пак, тя ме чу, обърна се, усмихна се, дойде и докато вече пиех кафето с мляко, докато влакът се канеше да потегли, приковах очи в нейните: не ми убягваха, тъй като и те бяха приковани в моите с известна изненада, но в която желанието ми вярваше, че вижда симпатия. Как бих искал да завладея живота й, да пътувам с нея, да обсебя, ако не тялото й, поне вниманието й, времето й, приятелството й, навиците й. Трябваше да се бърза, всеки момент влакът щеше да тръгне. Казах си: утре отново ще дойда. И сега, след две години, чувствам, че ще се върна там, ще се постарая да се настаня наблизо и призори, под розовото небе над дивия пролом, да целуна рижото момиче, което ми подаде кафе с мляко. Друг води със себе си любовницата си и когато влакът отново тръгва, потушава над нея желанието по местните момичета, които е срещнал. Но това е абдикация, отказ да се опознае онова, което страната ни дава, да се отиде до края на реалността. Онези, които търсят в реалността едно или друго удоволствие, могат, целувайки любовницата си, да забравят момичето, което усмихнато им е подало кафе с мляко. Те могат, виждайки друга красива катедрала, да забравят желанието си да зърнат кулите на катедралата в Амиен. За мен реалността е индивидуална, не наслаждението с една жена е това, което търся, а самите жени, не една красива катедрала, а катедралата в Амиен, на мястото, където се издига от земята, не нейния еквивалент, нейния двойник, а самата нея, с умората, докато бъде достигната, с времето, което изисква, под същия слънчев лъч, който ни гали, нея и мен. А често двете желания се съчетават и през тези две години те бяха да се върна отново в Шартр и, след като видя преддверието, да се изкача в кулата с дъщерята на клисаря.
Денят сега бе дошъл сияен, виждах върху тази земя фантастичните златни отблясъци, които известяват на онези, които отварят прозорците си, че слънцето от дълго време не е изгрявало, и от които големите слънца на градината, полегатият парк и неподвижната Лоара в далечината трептят в този златен прах, който ще бъде видян отново едва при залез, но който тогава няма вече да притежава тази красота, изпълнена с надежда, която ги кара да бързат да се спуснат по все още тихия път.
СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ НА БАЛКОНА
Преди отново да си легна, исках да разбера какво мисли Мама за статията ми.
– Фелиси[1], къде е Госпожата?
– Госпожата е в тоалетната си стая, тъкмо оправях косите й. Госпожата мислеше, че Господинът е заспал.
Възползвам се от това, че още не съм си легнал, за да вляза при Мама, където идването ми в такъв час (часа, в който обикновено си лягах и заспивах) е напълно необичайно. Мама, в дълъг бял пеньоар, е седнала пред тоалетката си, хубавите й черни коси са разпилени по раменете.
– Какво виждам, миличък мой, в този час?
– „Сигурно моят господар е взел сутринта за вечер.“
– Не, но миличкият ми не е искал да си легне, без да е говорил с Мама за статията си.
– Как я намираш?
– Майка ти, която не е учила в льо гран Сир[2], намира, че е много добра.
– Нали пасажът за телефона не е лош?
– Много е добър; както би казала твоята стара Луиз, не знам къде това дете ще дири всичко това, още повече след като съм стигнала до моята възраст, без да съм чула да се говори за подобно нещо.
– Не, сериозно, ако го беше прочела, без да знаеше, че е от мен, щеше ли да го намериш за добър?
– Щях да го намеря за много добър и щях да си мисля, че е от някой много по-умен от малкия ми глупчо, който не може да спи като всички и който в този час е по нощница при своята Мама. По-внимателно, Фелиси, че ме скубеш. Отивай бързо да се облечеш или отново да си легнеш, скъпи мой, защото е събота и нямам чак толкова време. Смяташ ли, че ако хората, които те четат, те видят така в този час, биха изпитвали към теб същото уважение?
В събота впрочем, тъй като баща ми изнасяше лекции, обядът започваше час по-рано. За всички нас тази малка промяна в часа придаваше на съботата особен и доста приятен облик. Знаехме, че ей сега ще седнем да обядваме, че ни се полага омлет и бифтек с ябълки в момент, от който обикновено ни делеше още един час, докато ги заслужим. Нещо повече, настъпването на съботата беше едно от онези малки събития, които сред безметежните съществувания привличат цялото внимание, цялата веселост на всекиго, при нужда и цялата находчивост и остроумие, преливащи от тези малки провинциални общности, в които нищо никога не ги изисква. Съботата беше постоянна, неизчерпаема и любима тема за разговори и ако някой от нас бе притежавал дар за епос, няма никакво съмнение, че би я превърнал в сюжет на цикъл. Така както бретонците никога не харесват кой знае колко една песен, ако не припомня приключенията на крал Артур, така шегите за съботата всъщност бяха единствените, които ни забавляваха, защото в тях имаше нещо национално и ни помагаха рязко да се отличим от чужденците, от варварите, с други думи, от всички онези, които в събота обядваха в същия час както обикновено. Учудването на някого, който, не знаейки, че в събота обядваме по-рано, е дошъл сутринта да говори с нас и ни е заварил на масата, беше една от най-честите теми на шегите. Франсоаз дни наред не преставаше сама да се смее на това. И се знаеше толкова добре, че би предизвикало смях, а и така очарователен смях, чрез който ставаш съпричастен в едно толкова крайно патриотично чувство около един местен обичай, че се извикваше нарочно, добавяше се към учудването на дошлия, провокираше се сцената и се предполагаше диалог. Казваше се: „Как, само два часà следобед? Мислех, че е много по-късно.“ И се отговаряше: „Но да, заблудили сте се, защото е събота.“
– Почакай, още една думичка; представи си, че не ме познаваш, че не си знаела, че е трябвало тези дни да има статия от мен; смяташ ли, че би я забелязала? На мен ми се струва, че тази част там не се чете.
– Но, глупчо мой, как искаш някой да не я види? Това е първото нещо, което се вижда, като се отвори вестникът. А и статия на пет колони!
– Да, това ще отегчи г-н Калмет. Той смята, че това прави лошо впечатление във вестника, читателите не обичат това.
Сега лицето на Мама издава, че сериозно й е дотегнало.
– Но тогава защо си го допуснал? Това наистина не е любезно, тъй като така е добре за теб, и после, разбираш, ако това не се харесва, ако предизвиква критики, повече няма да ти поиска друга. Може би има неща, които би могъл да съкратиш. И Мама взима вестника, от който бе поръчала да купят един екземпляр за нея, за да не става нужда да ми иска моя.
Небето бе притъмняло, чувах в комина онези пристъпи на вятъра, които отнасят сърцето ми на брега на морето, където искам да замина, когато, свеждайки поглед към Фигаро, който Мама чете, за да види дали не съм могъл да съкратя нещо, той попада на една статия, която не бях забелязал – Буря: Брест. Бурен вятър духа от снощи, швартовите въжета на пристанището са скъсани, и т.н. Видът на картичка с покана за първи бал, на който едно младо момиче се е надявало да бъде поканено, не разпалва желанието му по-силно, отколкото у мен виждането на тази дума: Буря. Тя дава на обекта на желанието ми своята форма, своята реалност. И пробождането, което тази дума предизвиква, е болезнено, защото, едновременно както и желанието да замина, именно мъчителното безпокойство от пътуването е, което от години възпира в последния момент всички заминавания.
– Мамо, има буря, много ми се ще да се възползвам от това, че съм станал, за да замина за Брест.
Мама извръща глава към Фелиси, която се смее.
– Фелиси, какво ви бях казала! Ако г-н Марсел види, че има буря, ще поиска да тръгне.
Фелиси гледа с възхищение Мама, която винаги всичко отгатва. Нещо повече, предстои да ни види един до друг как от време на време целувам Мама, едно разнежване, породено от тази семейна сцена, която, усещам го, леко изнервя Мама, така че най-сетне й казва, че косите й сега са добре и че ще ги донагласи сама. Винаги съм неспокоен, два образа си съперничат в мислите ми, единият от които ме повлича към Брест, а другият ме отвежда към леглото; първият ме показва доизпиващ чаша горещо кафе след обяд, докато един моряк ме чака, за да ме заведе да видя бурята върху скалите, слънцето едва наднича; другият ме показва в момент, когато всички си лягат и когато трябва да се кача в една непозната стая, да си легна между влажните чаршафи и да разбера, че няма да видя Мама.
*
В този момент видях да се пробужда върху перваза на прозореца една пулсация без цвят и светлина, но усилваща се и нарастваща с всеки миг и, както загатваше, щеше да се превърне в слънчев лъч. И действително, за секунда первазът на прозореца беше наполовина превзет, после, след кратко колебание и плахо отстъпление, изцяло облят от бледа светлина, в която плаваха слабо очертаните сенки на оградата от украсено желязо на балкона. Един повей ги разпръсна, но вече укротени, отново се върнаха, после видях пред очите ми тази светлина върху перваза на прозореца да става по-ярка с една бърза, но непрестанна и неотслабваща прогресия, както тази музикална нота, върху която често завършва една увертюра. В началото е така слаба, че се долавя кресчендото й, преди самата тя да го е чула, после се усилва, усилва и преминава с такава бързина и без да отслабва през всички степени на интензивност, че в миг именно нейният оглушителен и триумфален вик е, който слага край на увертюрата. Така за секунда парапетът на балкона се оцвети целият и като че завинаги с това постоянно злато, което съставлява неизменното великолепие на един летен ден, а сенките на тази ограда от украсено желязо на балкона, която винаги ми бе изглеждала най-грозното нещо, което съществува на света, там бяха почти красиви. Те разстилаха в един-единствен план с такава изящност спиралите и завъртулките, които в самата ограда бяха едва забележими, водещи до най-тънката част и винаги със същата прецизност най-деликатните им извивки, че сякаш издаваха удоволствието, което щеше да изпита да ги завърши един артист, влюбен в пределното съвършенство и който може да добави към вярното възпроизвеждане на даден предмет една красота, която самият предмет не притежава. И с един такъв релеф, толкова богат на форми и така осезаем, си почиваха от самите себе си върху тази огряна повърхност, на която сякаш се оставяха да ги носи в нещо като щастлива консистенция и мълчалив покой.
*
Толкова лични ни се струват думите ни, когато се опитваме да ги предадем, и все пак, когато пишем, се придържаме към някои стари или общоприети употреби, а идеята да се описва видяното, което ни е впечатлило, е може би нещо, което е могло да не съществува, както обичаят да варим/печем месото или да се обличаме, ако пътят на цивилизацията беше друг. Във всеки случай изглежда, че най-точното описание на сенките, които балконът хвърля върху огрения от слънцето камък, може в много малка степен да обясни удоволствието, което изпитах тогава. Защото от цялата околна и къщна растителност, която пълзи по первазите, обрамчва вратите в стената и краси прозореца, ако то е по-неосезаемо и изплъзващо се, няма от него по-живо, по-реално, по-свързано за нас с едно действително изменение в природата, с една различна възможност през деня, както тази златна милувка на слънцето, тези нежни сенчести листаци над прозорците ни, флора мигновена и от всички сезони, която, в най-тъжния ден на зимата, когато снегът е валял цяла сутрин, изникваше да ни извести, когато бяхме малки, че ще можем да отидем въпреки всичко на „Шан-з-Елизе“ и че може би ще видим да се появява изведнъж на авеню „Марини“, с жокейския си каскет над грейналото си от свежест и веселост лице, престрашаващо се вече да се пързаля върху леда въпреки предупрежденията на учителката си, малкото момиче, по което тъгувахме от сутринта, когато времето беше лошо, при мисълта, че няма да го видим. По-късно идват години, когато ни разрешават да излезем дори ако времето е лошо, човек и не винаги е влюбен, не винаги в игрите на гоненица или не винаги само в игрите на гоненица на „Шан-з-Елизе“ може да види момичето, което обича.
Понякога се случва, дори когато е още малко момче, да достигне в живота си неочакваната цел, която е смятал за недостижима, да получи покана да отиде в дъждовния ден да пие чай в този дом, в който никога не би могъл да си помисли, че може да влезе и който разнасяше така далеч около себе си един прелестен престиж, че и само името на улицата или на съседните и номерът на градския район отекваха в нас с болезнено и пагубно очарование. Дом, за който любовта ни беше достатъчна, за да го направи впечатляващ, но където, според обичая на онова време, все още пренебрегващ светлите апартаменти и сините салони, един полумрак, дори посред бял ден, придаваше още от стълбището нещо мистериозно и величествено, където дълбоката нощ на вестибюла, в който не можеше да се разбере дали човекът, стоящ прав пред някаква готическа кутия от дърво и неразличим, е прислужник, чакащ господарката си на посещение, или домакинът, дошъл срещу вас, заменяше с това една дълбока емоция, докато в салона, където не можеше да се влезе, без да се мине под няколко тапицирани врати, хермелиновите балдахини на тези врати, цветните стъклописи на прозорците, малкото кученце, масата за чай и рисуваните изображения на тавана изглеждаха до такава степен атрибути и сателити на местната кастеланка, сякаш този апартамент е бил едничък и оформен с характера, името, ранга, индивидуалността на стопанката, това, което в алгебрата се нарича необходимо и достатъчно условие. Любовта беше достатъчна впрочем, за да си представим най-дребните особености като завидни превъзходства. Фактът, че същите липсваха вкъщи, ми се виждаше като признание за социално неравенство, което, ако беше известно на малкото момиче, което обичах, би ме отделило завинаги от него като някакъв твърде нисш за него вид; и не можейки да очаквам друго от родителите си варвари, освен да прекратят унизителната аномалия в нашия апартамент и в навиците ни, предпочитах да го лъжа, и сигурен, че малкото момиче никога не би дошло вкъщи да открие унизителната истина, имах безочието да го уверявам, че мебелите в салона у нас като у тях винаги са покрити с калъфки и че никога не се сервира шоколад на следобедна закуска.
Но дори когато тази възможност да пия чай у моята малка приятелка, ако времето е лошо, за мен беше престанала с неочакван слънчев лъч към два часà да помилва един осъден на смърт, колко много пъти през живота ми един слънчев лъч, идвайки да кацне върху прозореца, е идвал да промени намеренията, които е трябвало да отхвърля, да направи възможна една приятна разходка, на каквато вече не съм разчитал, да предизвика нареждането да впрягат! Дните без слънце, които са като голи, притежават една суровост, която дава по-голямо желание да вкусиш от деня, да отхапеш от самата природа; дни, наричани мрачни и сиви, в които, без слънцето да се покаже, минаващите хора изглеждат като пасаж херинги в сребърна мрежа, чийто блясък дразни очите: с какво удоволствие въпреки това сме усещали върху прозореца пулсирането на един лъч, който още не е проблеснал, сякаш сме прислушвали неувереното сърце на този следобед, за който се консултираме с неясната усмивка в небето.
Авенюто срещу прозореца е грозно; между дърветата с оголели от есента клони се вижда тази стена, която са пребоядисали в твърде ярко розово и върху която са залепили жълти и сини афиши. Но лъчът е изгрял, възпламенява всички тези цветове, обединява ги и от червеното на дърветата, розовото на стената, жълтото и синьото на афишите и на небето, чиято синева се разкрива горе между два облака, създава за погледа такъв вълшебен дворец, с една толкова прелестна за очите игра на цветовете, с така пламтящи оттенъци, както във Венеция.
Ето защо не беше нищо, че описвайки фигурите на балконските отражения, можех да възвърна впечатлението, което предизвика у мен този слънчев лъч, докато Франсоаз оправяше косите на Мама. Това впечатление би могло естествено да се предаде с рисунка, с нещо, очертано в един план; защото не сегашното ми зрително възприятие го преживяваше. Както в тези извънредни представления, в които множество невидими хористи идват да подкрепят гласа на известна певица, дошла поуморена да изпее една мелодия, безброй смътни спомени един след друг до дъното на моето минало извикваха впечатлението от този слънчев лъч в същото време, както днешните ми очи, и придаваха на това впечатление един вид обем, внасяха в мен един вид дълбочина, пълнота, реалност, създадена от цялата реалност на тези обичани дни, припомнени, почувствани в тяхната истина, в тяхното обещание за удоволствие, в тяхното неуверено и познато туптене. Без съмнение, подобно на певицата днешното ми впечатление е остаряло и уморено. Но всички тези усещания го подсилват, придават му нещо възхитително. Може би така ми позволяват това прекрасно нещо: да изпитвам въображаемо удоволствие, едно иреално удоволствие, единственото истинско удоволствие на поетите; в минута реалност те ми дават възможност за една от редките минути, която не е разочароваща. И от това впечатление, както и от всички подобни на него, се излъчва нещо, което е общо за тях, нещо, по отношение на което не бихме могли да обясним превъзходството му над реалностите на живота ни, над тези дори на ума, на страстта и на чувството. Но това превъзходство е така сигурно, че е почти единственото нещо, в което не можем да се съмняваме. В момента, когато усетим това нещо, обща есенция от нашите впечатления, изпитваме с нищо несравнимо удоволствие, по време на което знаем, че смъртта няма никакво значение. И след като сме прочели страници, в които най-възвишените мисли и най-красивите чувства са изразени, и сме си казали „не е лошо“, ако внезапно, без да разберем впрочем защо, в една достатъчно безучастна наглед дума, мъничко от тази есенция ни е дадено да вдишаме, знаем, че именно това е хубаво.
*
Голямо удоволствие е, когато този желан непознат, който ни е владеел от всички страни, един ден стане познат, свой, когато тъкмо ние го завладеем. Всички тези привички, този дом, към който мечтаехме да си проправим път, ето ги поверени в ръцете ни. Влизаме като в Аврамов дом в недостъпния храм. Родителите на младото момиче, които ни изглеждаха неумолими божества, препречващи пътя ни по-често, отколкото боговете на подземния свят, са се превърнали в благосклонни Евмениди, които ни канят да дойдем да я видим, да вечеряме, да я обучаваме по литература, така както в халюцинацията на оня луд на Хъксли, който виждал там, където имало затворническа стена, на същото място възрастна доброжелателна дама, която го канела да седне. Тези вечèри, тези следобедни закуски, участието й в които ни правеше потайни и които ни отдалечаваха толкова от нея, че се опитвахме да си ги представим като действия от живота й, които ни я отнемат, се превръщат във вечèри, следобедни закуски, на които сме канени и където сме важният поканен, на когото останалите са сътрапезници, компания, атмосфера, подчинени. Приятелките, тези приятелки, които ни се струваше, че разпалват у нея особени чувства на привързаност, каквито никога не можехме да разпалим, с тези приятелки тя сякаш ни се надсмиваше; предпочитат ни пред тях, свързват ни с тях, загадъчните разходки, враждебните шушукания, участваме в това. Ние сме един от приятелите, най-любимият, най-възхитителният. Тайнственият портиер ни поздравява, стаята се вижда отвън, канят ни да я заемем. Тази любов, която чувстваме, ни вдъхновява, тази ревност, която нашите приятели ни карат да изпитваме, я разпалваме у тях, това родителско влияние, казват, че точно ние го имаме, ужасните ваканции, ще ги прекарат там, където ние ще отидем. И ще дойде ден, когато този неочакван достъп в живота на всички, момичето от пощата, маркизата, обитателката на Рошмюр, на Кабур, ще ни изглежда вече само една карта, с която никога няма да си послужим; кой знае, не се отказваме от нея доброволно и завинаги с една раздяла.
Проникваме в целия този непроницаем живот, обсебваме го. Не че трапезите, разходките, разговорите, удоволствията, приятелските връзки са вече по-приятни от другите, защото желанието, което сме имали за тях, им придава особен вкус, но страданието е изчезнало, а с него и мечтата. Задържаме я, живели сме заради това, старали сме се да не пропада, да не боледува, да не унива, да не повяхва. Бог е благоволил да се появим живи и здрави, непринудени, с хубави черти на лицето, в най-предната ложа, всичко е допринесло да ни направи елегантни, остроумни. Казвахме: след това – смъртта, след това – болестта, след това – грозотата, след това – унижението. И ето че наградата за тези неща ни се вижда недостатъчна и бихме искали да ни бъдат запазени. И съжаляваме за хубавите черти, за елегантността, за нежните бузи, за красивото цвете, казвайки си: стига да можехме да ги съхраним, защото вече не са. И утехата ни е да ни кажат, че поне сме били наистина желани. Така че неудовлетвореността е в природата на желанието, но желание типично, напълно оформено, едно напълно завършено умозаключение: следователно сме постигнали това, което искахме, не оставаме с чувство на неудовлетвореност, няма да живеем с непрекъснатото усещане за неуспех, отклоняващо ни от онова, което желаем, към онова, което не пробужда желанието ни, но залъгва глада ни. Заради това трябва да се живее там, където желанието е пленително, да се ходи на блестящите балове, да се ходи по улиците, да се види минаването на всичко, надарено с красота, и да се заинтригуваме да го опознаем, да дадем на душата чувството за сбъдване, било то и измамно, за това, което в максимална степен е съвършено тук долу, приемащо най-точно формите на желанието, да видим разхождащите се в една градина красиви човешки цветя и да ги наберем, да погледнем през прозореца, да отидем на бал, да си кажем: „Това са най-прекрасните възможности“, и да им се насладим. Понякога интригата изисква в една и съща вечер да се обрулят трите най-недостъпни от узрелите плодове. Впрочем човек само рядко желае осъществяванията, колкото да си докаже, че са възможни. Осъществяването за създанията е като излизането за прислужниците; човек гледа, за да мечтае, защото за хората това е индивидуално, трябва да се гледа и някой се втренчва в едно създание, определя среща и зарязва по-големи удоволствия, за да му се наслади. Такава милувка от такова създание, по-малко, такъв жест, такава живост в гласа й, това е, което желаем от близкото бъдеще, това е представата за осъществяване, която искаме от живота; представянето ни на такава девойка и ставането й от непозната позната или, по-скоро, правим така, че да станем за нея от непознат познат, от пренебрегван будещ възхищение, от обладан обладаващ, това е малката и силна ръчица, с която улавяме неосезаемото бъдеще, единствената, която му протягахме, така както пътуването в Бретан ни подканва в пет часа следобед да видим слънчевия лъч, слязъл до половината от височината на дъбовете в една покрита алея. И както едното ни насърчава да тръгнем на пътешествие, другото – или, ако я познаваме, отиваме с нея на такова място, където тя ще ни види в розово, където ще се отдадем на едно от удоволствията на осъществения с нея живот, тъй като тя е била за нас едно измежду всички осъществявания, – това малко нещо ще ни накара да му принесем в жертва значителните, за да не му липсва осъществяване, за да не изоставяме най-сетне единственото малко създание, което произволно сме определили като будещо желание, за което любовта, хубавите жени се резюмират, както светът се резюмира в това слънце над венециански дворец, което ни кара да изберем това пътуване.
(Публикува се със съгласие на издателството)
[1] Това пак е Франсоаз. Става дума за по-стар фрагмент. – Б. фр. изд.
[2] le grand Cyre – думи на слугинята Марот от комедията на Молиер „Смешните фантазьорки“ (1659) в оправдание, че не е учила латински като господарките си; малапропизмът визира публикувания между 1649 и 1653 г. роман на Мадлен дьо Скюдери Артамен или Кир Велики (Artamène ou le Grand Cyrus) – Б. пр.
