„Защо хората са толкова лоши?!“, чувам понякога да въздъхва някой познат, докато си говорим за поредните новини за жестокости и насилиe от големия свят или за поредната банална лошотия от всекидневието.
Поомръзнали са ми споровете на тема добър или лош е човекът по природа. Струва ми се, че разбирам по-добре ставащото около мен, като виждам корените и на доброто, и на злото в най-далечното минало на живота на тази планета.
Именно биологичната еволюция ни е докарала дотам, където сме днес в социума – с всякакви екологични, политически, икономически, демографски и военни кризи.
Защото „венецът“ на еволюцията, базирана на експанзия при недостиг на ресурси, едва ли е можел да не бъде агресивно и себично създание, представляващо най-голямата опасност за себеподобните.
Днес по-голямата част от човечеството израства с възприемане на Дарвиновата еволюция като за една природна даденост – каквито са строежът на Слънчевата система или стойностите на фундаменталните константи; даденост, заради която си струва да бъдем горди, защото ни казва, че сме „венецът“, пък и защото маймунското начало изглежда по-убедително от библейския мит за сътворението от кал. Впрочем, Дарвиновата теория е, разбира се, блестящо постижение на разума, категорично потвърдено от по-късни научни открития. Та тези мои размисли не са критика на теорията, а на принципа, по който е протекла еволюцията – борбата за оцеляване на индивида и вида в среда с ограничени ресурси.
Оцеляването на най-приспособените е ставало по различни начини, но основните от тях все пак са били мускули, зъби, люспи и бронеплочици, отровни шипове или жила, рога и – особено важно – ефективни механизми за размножаване. Стратегията на цялата еволюция и при растенията, и при животните е била експанзия, завземане на жизнени пространства за сметка на съперниците. И какво по-нормално и логично от това според насадения ни в училище начин на мислене – растящата популация очевидно има по-големи шансове да преживее, а за да расте, трябват повече пространство, храна, вода, слънце, каквито няма достатъчно за всички. Изисква се известно интелектуално усилие, за да забележим, че това решение на Майката Природа или който там е бил отговорен, не е непременно нито нормално, нито очевидно. По-скоро обратното – в самата идея за експанзия и растеж при дефицит на ресурси има известно логическо противоречие.
В онези далечни времена Дарвин всъщност формулира в биологичен план принципа на конкуренцията. Доколкото ми е известно, тогава не са обърнали достатъчно внимание на този аспект на теорията му, защото са били повече загрижени за естетическата страна – въпроса за опашките например.
А цялата ни съвременна и всякогашна икономика е базирана на конкуренцията. Принципът на търсене и предлагане всъщност означава, че като правило търсенето на някакви блага е по-голямо от ограниченото им предлагане и в тези условия оцеляват най-приспособените, тоест онези, които успяват да натрупат и изядат повече за сметка на другите, да ги изместят или да изядат и тях. Моделът е универсален: прилагали са го и го прилагат индивиди, групи, народи, религии, изчезнали или съществуващи все още цивилизации. И ето ни там, където сме. В модерния Запад. Но днес, когато физическите ресурси на планетата започват да не стигат, все повече хора се замислят дали експанзията е била най-добрият модел.
Могло ли е да бъде иначе? Наистина ли няма достатъчно слънце, храна и вода за всички? Могли ли са Бог, или Майката Природа да изберат друга стратегия на биологично развитие, която после би била възприета и от съответната цивилизация или цивилизации на сапиенси? Или: опитвали ли са Бог / Майката да конструират други светове – с изобилие на ресурси? Дали при такова изобилие може да има стимул за развитие?
Грешката е направена някъде в самото начало – вероятно не със сътворението или обезопашяването на човека, може би не дори със сътворението или възникването на живота, а дали пък не със сътворението / раждането на света? (Ще спомена по-нататък фундаменталните константи.) Днес можем само да регистрираме резултата – конкуренцията е универсален био и социо принцип, а агресията е доминанта на природата и обществото, основен модел на поведение – от личния живот на индивида до „успешните“ цивилизационни избори.
Един от най-старите човешки митове обяснява проблема в първите си глави. Имало е Райска градина с изобилие на всичко плюс една като че ли дребна забрана. И – забележете – никакъв секс. Никакво множене. Само лежерно общуване и безкрайни възможности за съзерцателен размисъл. Обаче човекът поискал ПОВЕЧЕ и в резултат бил изгонен и наказан да се БОРИ с природата, за да оцелее, и да ражда децата си в мъка. Почти веднага, още в първото поколение, се стига до първото убийство с мотив конкуренция. Земеделецът Каин отнема живота на брат си, пастира Авел, защото Господ по-благосклонно погледнал на Авеловото жертвоприношение, миришещо на мръвка.
Начева се цивилизацията на кръвта и спермата.
Няколко хиляди години след този мит колективните ни кошмари – марсианци, трифиди или китайци – се раждат и прераждат отново и отново от страха, че някой ще дойде да ни отнеме лебенсраума. Да ни зароби, сексуално злоупотреби и евентуално – изяде. А цялата пост-катастрофична фантастика моделира възкресението на света по същия начин – след масовото бедствие, без значение какво, оцелелите трябва да продължат да оцеляват в безмилостна борба срещу други оцелели и всичко започва отначало. Плюс евентуално подхвърлено някакво зрънце надежда в края на романа или филма.
А как да бъде иначе, щом сме заченати в конкуренция? След един кратък акт, който много често прилича и нерядко е акт на насилие, няколко десетки или стотици милиона сперматозоида започват луда надпревара нагоре по влагалищния канал, от тях едва стотина хиляди преодоляват стеснението на шийката на матката и само най-чевръстите навлизат в последния етап на състезанието във фалопиевите тръби – кой пръв ще пенетрира мембраната на единствената яйцеклетка. Какво разточителство!
За съжаление, след ред експерименти, Майката е избрала именно конкуренцията, доминацията и агресията като основни елементи на продължението на рода, особено при по-висшите видове и най-вече при бозайниците. Мъжките птици се надсвирват и състезават по пъстрота на опашките, елените се кьоскат, вълците със зъби решават кой ще бъде оплодителят на глутницата. Разлистете популярна книжка или погледайте Дискавъри ченъл и се удивете на Майчината изобретателност в ритуалите на конкуренция. А финалът при висшите винаги е един – по-едрият и силен мъжки екземпляр заема положение над по-слабия женски и прониква в него.
В сапиенсовите времена същите принципи нещастно се продължават в интимните ни отношения. Пак търсене и предлагане – мъжкият иска, а женската дава или не дава. Минали през усилвателя на икономиката и социума, пазарно-природните отношения се връщат в сферата на секса – по-силният избира, доминира и притежава. Сексът пък детерминира почти всичко друго.
Съвременната западна литературна традиция, с която толкова се гордеем, започва с възпяването на едно деветгодишно клане, целящо възстановяването на собствеността върху една открадната хубава жена. О, Музо!
О, музо, нямаше ли по-добри теми от кръвосмешението на Едип или развратната майка на Хамлет, мъжеубийката? Кръв и сперма от „Антигона“ до „Макбет“ и от класиката до днешните комерсиални сурогати на култура.
Че отношенията на доминация и собственост регулират секса и брака, не е нова тема, но рядко си даваме сметка колко дълбок отпечатък е оставил в колективното ни подсъзнание биологичният механизъм на пенетрацията, защо губим разсъдъка си от гледката на дупета и млечни жлези и откъде започват абсурдните предразсъдъци за нормалното и извратеното между половете.
За съжаление, освен порочния принцип, Майката природа или Креаторът са допуснали и някои неприятни конструктивни грешки в репродуктивния ни апарат, пък и не само в него. Например пресичането на половите и пикочните канали е постоянен потенциален извор на инфекции и причина за още табута и предразсъдъци, свързани със срамните части и мръсните работи.
„Раждането в мъка“, също е еволюционно наследство и се дължи на противоречието между стесняването на таза при изправения вървеж и нарасналия размер на черепа на ембриона. Природата или онзи, който е отговарял за процеса, е решил това противоречие с несъвършен технически компромис, в резултат на което при всички изследвани човешки култури жената има нужда от помощ при раждането, докато женската на шимпанзето – най-близкият ни жив родственик – може да се наведе и да си помогне да измъкне плода навън.
„Импровизирано, незадоволително решение“, пише по въпроса съвременен антрополог. „Върши работа, но само толкова. Това определено не е типът система, която бихте измислили, ако я проектирахте. Но еволюцията е любител техничар, не инженер.“
Тоест днешната наука не гледа на еволюцията като на безупречно развитие от добро винаги към още по-добро.
Могло е да бъде иначе.
Е, не всичко е толкова черно, всъщност има и за какво да сме благодарни.
В тези есета и в личните си духовни лутания се имам за агностик, а на моменти – дори за умерен атеист. Но ето че тъкмо в контекста на еволюцията и борбата за оцеляване забелязвам неща, които ми изглеждат като косвено доказателство за съществуването на Бог. Сам си го измислих.
Ако бе истина, че ядем, за да живеем, дискомфортът от жаждата и глада щяха да са достатъчни, за да накарат всеки индивид да търси и да се бори за храна и вода. Кой знае защо обаче, ние сме благословени със силно удоволствие от хладна глътка под горещото слънце, дарени сме били с дарбата да развием едно божествено (и не задължително кърваво) изкуство: кулинарното. Дали все пак не живеем и за да ядем, тоест да се радваме?
Ако всичко се свеждаше само до оцеляване, болката щеше да е единственият стимул за индивида да се грижи за целостта на тъканите и органите си. Вместо това ни е позволено да изпитваме удоволствията на здравото тяло – от силата на стегнати мускули и придвижване през пространството; от допири по кожата – на водни капки или топлина от огъня; от мириси и звуци.
Най-сетне, ако ставаше дума само за продължението на вида, пак болката в тестисите, напрегнати от излишък на семенна течност, щеше да е напълно достатъчна, за да ни накара да изберем женски индвид в овулация, да се съвокупим и еякулираме. Обаче Бог или Майката Природа или Нещото, което е имало Замисъл, са ни дали много повече – играта, докосването, оргазма. Да не говорим за самата Любов, която може и не може без физическата любов.
Това бе моето доказателство, но е логично да добавя и един традиционен аргумент на защитниците на Бога и Сапиенса – могли сме да се пенетрираме и колим един друг без бляскавия импулс в главните мозъци на написалия и на четящите „О, Музо, възпей онзи гибелен гняв...“
Могло е да бъде другояче – Майката е експериментирала. Мъжката риба изцърква спермата си над хайвера, оставен от женската, и плува свободно нататък. Мравките и пчелите имат хармоничен ред за размножаване, хранене и летене. Щъркелите са моногамни. Книжките за животинския свят и Дискавъри ченъл предлагат трогателни примери на алтруизъм в света на животните. Алтруизмът впрочем също е еволюционен механизъм и спомага за оцеляването на видовете, които го прилагат. Защо обаче е по-скоро трогателно изключение сред огромното разнообразие на агресивни и защитни стратегии?
Още през осемдесетте годиин на миналия век чрез компютърни симулации, базирани на т.нар. „дилема на затворника“, се доказа, че стратегии с елемент на „ако те ударят по едната страна, обърни и другата“ са по-успешни за развитието на популацията от „зъб за зъб“. Аз не зная за съжаление дали и доколко математиците са успели да приближат тогавашните модели до реалната сложност на природата и еволюцията. Ясно е обаче, че изборът на Майката за Човека не е бил единственият възможен.
Преди много години четох за една антропологична теория, според която ловът е имал решаващо значение за развитието на Хомо сапиенс по два начина. Успешното убийство очевидно е зависело от способността на прачовеците в първобитната група да си разменят сигнали и това е подтикнало наченките на говора и разума. Второ, незаменимите аминокиселини в месото са били наистина незаменими за разрастването и усложняването на главния мозък.
Излиза, че агресията ни е направила хора?
Е, месоядството във всеки случай е било решаващо. По-нови изследвания потвърждават, че големият мозък е имал нужда от по-калорична храна, а придвижващият се на два крака Хомо еректус е можел по-успешно да търси мръвка, богата на мазнини и протеини. За начало това е било мърша , остатъци от плячката на лъвове – по вкаменените кости учените откриват резки от каменни сечива.
После сме станали ловци и… там сме, където сме.
Обаче онези космати ловци – дали с препълнени стомаси или премалели от глад – са намерили някакво очарование в някакъв монотен ритъм от потропване с... – какво ли са имали преди кутийките с „Кока кола“? – дърво или камък; имали са слух не само за ръмженето на звяра, а и за птиците, почнали са да вият и пеят – когато са били гладни или сити. Някой от тях – гладен вероятно, а може би преял с ферментиралия под слънцето плод на дива лоза – е посегнал към обгорялата факла, загребал червеникава глина и нахвърлил върху стената на пещерата очертанията на едър рогат добитък и ситни ловци (бъдещи пастири) край него. Този дивак е измислил Първия Бог на Големия Страшен Мамут.
Или, може би, не го е измислил?
Впрочем нека затворя първобитната тема с последен въпрос – а какви биха могли да са живите и особено разумните същества, ако не се бяха развили така, а иначе? Какво щяхме да правим, ако не се състезавахме за физически ресурси и не съществувахме в безумния цикъл на „все по-пълното задоволяване на постоянно растящите материални и духовни потребности“? Е добре, има хипотези или поне може да се твърди някъде в диапазона между спекулацията и теорията, че още от онези далечни времена на първите дивашки ритуали ритмите, шарките, танцът плюс може би някои определени треви и посредничеството на шамана са отваряли сетивата на хората за реалности и опит, които вече не познаваме.
Познаваме този свят. Или, по-скоро, за някаква част от него си мислим, че до някаква степен я познаваме. Този свят, нашата вселена имали ли са алтернатива?
Преди повече от 20 години прочетох за първи път популярна статия за антропния принцип. Според този принцип ние живеем във вселена, удивително подходяща за нашето съществуване. Накратко и опростено: в света около нас всичко е изменчиво освен няколко фундаментални константи – като масата на електрона или гравитационната константа, например, които са си такива от Големия взрив насам. Всички останали величини са променливи, функции на нещо друго с коефициенти на функциите – въпросните константи. Моделирайки светове, в които стойностите на константите биха били различни от познаните ни, учените изчисляват, че природните условията в такъв случай не биха допуснали зараждането на живот на Земята. Или дори не биха съществували планети, зведи, галактики, а евентуално само само облаци от най-простите елементи водород и хелий – нещо, което удивително напомня на Хаоса, описан в глава първа на Битие.
Значи все пак има пръст Божи или антропоморфен план на Майката?
Съгласен съм: ако Той или Тя са конструирали всичко, така че в крайна сметка температурата на замръзването на водата да е точно нула градуса по Целзиевата скала, а максималната плътност на водата – забележете: само на водата! – да е малко над точката на замръзване, та ледът да си е отгоре като юрган, а да не се простира от дъното до повърхността; та така под кората лед на някакви древни водоеми да са могли да щъкат и дремуцат някакви прото-създанийца и да преживеят до затоплянето – това наистина изглежда като мъдър план. Обаче защо е било нужно чехълчетата или поповите лъжички, или хайверите или каквото е било там под леда да бъдат толкова много, че да се конкурират за молекулките кислород и хранителни нещица? Защо изобщо е трябвало да има студ и лед?
Възхищаваме се от Замисъла, защото е единственият познат нам.
Един ли е бил Замисълът? Съвършен ли е бил планът?
Вторият въпрос е по-лесен, затова – да поразсъждаваме още за грешките в земната еволюция.
Ако приемем динозаврите – тези тъпи и енергийно неефективни гиганти – за простима конструкторска халтура, поправена с цената на милиарди тонове рециклиран био-материал и няколко ери пропиляно еволюционно време, нека погледнем по-късния опит с китовете и слоновете. Ще кажете – те са умни, китовете комуницират, слоновете научават всякакви номера, напредъкът е повече от видим. Но защо, ако началните условия на задачата са били развитие при ограничени ресурси, са трябвали такива огромни телесни маси за носител на наченките на сложно поведение? Вижте пчелите и термитите, появили се дълго преди бозайниците! Трудно ми е да повярвам, че един конструктор е измислил и двете решения. Ако пък е бил един, май е имал добри и лоши моменти, което не подхожда много на сериозен Креатор-бог. Впрочем споменатият в началото древен мит признава, че нашият Творец е бързал – толкова не му е харесвал Хаосът, че е решил да направи нещо друго за една работна седмица и в края й да си почине.
Лесно е да си представим някои подобрения в делото му. Да вземем за пример ограничеността на нашите сетива. Ние не усещаме север и юг. Нужни са ни уреди, за да регистрираме смъртоносно опасни механични трептения малко над и малко под онова, което сме способни да възриемем като звук. Малко над тясната ивица от лъчения, наречена видима светлина, ултравиолетът и гама радиацията ни убиват, малко под сме слепи като къртици.
„Тясна“ не е ли относително? Е, разбира се. Ако открехнете вратата на тъмна стая един-два пръста, това което ще видите в лъча светлина от лампата зад гърба ви, ще е относително много повече отколкото човекът е надарен да вижда от необятно и божествено широкия електромагнитен спектър.
Добре сте си и така? Ами температурите? Няма нужда да знаем за абсолютната нула на космоса или за милионите градуси на Слънцето. На нашата уютно малка планета с чудесна орбита около подходящо слънце – съществуващи благодарение на случайни и удивително благоприятни универсални вселенски константи – температурите се променят, грубо казано, от плюс до минус петдесет около Целзиовата нула. А само двайсетина градуса промяна извън обичайния за дадена човешка популация диапазон могат да ни убият; много по-малки вариации предизвикват страдание и болести.
Какво от това? Да му мислят ескимосите и бедуините, пътешествениците – търсачи на силни усещания?
„Какво от това“ е, че голите ни, еволюционно обезкосмени тела са „божествени“ в неудобно тесен обхват от наличните природни условия. Извън него се мъчат, стават жалки и умират неестетично. Извън кондиционираната среда на музея и на Венера Милоска ще й трябват чехлички или ботушки, рокличка или кожухче.
Трябва ни компас, за да се ориентираме в недостъпното за сетивата ни магнитно поле.
Обективно ни трябват неща, много неща, и това е еволюционен проблем.
Природно или божествено сме предопределени да придобиваме неща и да страдаме от загубата им. Резултатът е биологична и социална несвобода, парализараща мисълта и морала на Хомо сапиенс.
Ако тази идея ви изглежда прекалено абстрактна, помислете за човешките войни. Пълната победа изисква не само унищожаването на военната (мъжка) сила на противника, не само изнасилването и отнемането на репродуктивните способности на женската компонента, а задължително и изгарянето на къщата и разоряването или ограбването на имуществото. Така се убива трайно – стратегия, позната от хилядолетия и наскоро наречена етническо прочистване. Отсичаш главата или крайниците на врага, пробождаш или изтръгваш вътрешни органи, но еднакво важно е да отнемеш нещата, необходими за оцеляването на популацията му.
Човекът, осъзнал своята прекомерна зависимост от неща, е завидял на свободата на „птичката Божия“. Съвсем напразно. Вижте как лястовицата е принудена да защитава яйцата и поколението си от нищожните вариации в природните условия – тя буквално трябва да прекара през гърлото си своята „къща“. И еволюционните ни събратя са несвободни. Копаят си дупки, където проспиват половината си живот, или мигрират на другата половина на Земята, за да прекарат някой сезон. Заслеплението по Дарвин обаче ни кара да се прехласваме и възхищаваме от „съвършенството“ на тези ненужно сложни, енергоемки и не чак толкова надеждни механизми за оцеляване, каквито са масовите миграции в животинския свят.
Ако не сте забравили обаче, по-горе имаше още един, по-мъчен въпрос: „Един ли е бил замисълът?“
Антропният принцип ни показа, че живееем във Вселена с уникални „про-човешки“ свойства. Дори онзи, който никога не е държал зарове в ръка, знае, че дюшешът е малко вероятно събитие. Има поне две възможни не креационистки, а материалистически обяснения за този изключителен наш шанс.
Първото е хипотезата, че в своята еволюция Вселената е тествала последователно различни стойности на фундаменталните константи и ние просто имаме късмета да е бил налучкан вариантът, който ни позволява да пишем и четем есета за еволюцията.
Второ, след Големия взрив или при евентуално непреставаща поредица от големи взривове са се пръкнали безброй вселени с различни константи и една от тях е нашата – единствено подходяща за възникването на автор, който нескромно ще критикува развитието на мъртвия и живия свят.
Погледнато нематериалистически, въпросът „Защо сме тук и има ли някаква причина за всичко?“, го превеждам за себе си чрез една прочута фраза на Айнщайн: „Дали Бог играе на зарове?“
А може би въпросът трябва да е не „дали?“, а „колко често?“
И колко го е грижа за печалбата и загубата?
Май наистина всичко е могло да бъде иначе и можем да си представим, че в някоя по-добра Вселена е иначе.
Как? Как би изглеждал един по-добър свят?
Извинете ме отнапред за моето разбираемо ограничено демиургско въображение.
Сънувам свят с излишък от ресурси...
Но би ли могло да се стигне до върха на развитието – интелигентността, ако изобщо знаем какво е това – без борбата, без Дарвин? Ще се сетите за примерите на изолирани племена от топлите пояси на Земята, които са задрямали в благодатната сянка на дървета, отрупани с плод, и не са се пробудили през последните десетина хиляди години. Обаче антрополозите са се натакъвали и на племена, избрали друг вид ценности и поведение, различни от експанзионистичния модел на Запада. Макар и те да ни изглеждат потънали в унес, развили са обредни практики, мистични ритуали и легенди, които ни карат да се замисляме за друг тип интелигентност, за опит, мъчно разбираем за съвременния западен човек.
И така, ако не оцеляването и експанзията на вида, какви биха били стимулите на развитието?
Но има един по-фундаментален въпрос – кои са критериите за развитие, за прогрес, за добро? За интелигентност и разум?
От една хладно-кибернетична гледна точка, критерий за развитието е сложността. Организацията е добро, а деструкцията, ентропията са лошо. Сложното е висше. Обаче дори само сравняването на простата, но ефективна амеба с несравнимо по-сложно устроения динозъвар показва недостатъчността на този критерий. И тъй като едва ли по принцип е възможно да дефинираме критерий за развитие, който да не бъде антропоморфен, нека внесем в разсъжденията малко човешка топлинка и се ослоним на неясни, но любими понятия.
Красотата и свободата.
Освен да цени красивото и да диша свободно, развитото създание според мен трябва да има максимална способност да разбира околните създания от своя и от останалите видове, да притежава емпатия за различните от себе си.
И в никакъв случай не бих пропуснал удоволствията – тоест при взаимодействието с другите неживи дадености и живи същества – разумни или не, с гората или с града, с планетата и с Вселената, във физическите и психическите системи на това високо развито създание да протичат процеси, които да му носят радост. Без да струват скъпо на останалите обитатели на същия свят.
Та нали дори в този свят, Земята, нашата не чак толкова нежна Майка Природа предлага повече красота и удоволствие, отколкото седем милиарда сапиенси и всички по-низши твари могат да изконсумират за няколко терциера-кватернера.
Опитвам се да си представя свят, където не оцеляването би било главният стимул на еволюцията, а красотата, свободата, разбирането и удоволствието. Да си представя дори излишъка от ресурси като мотор на еволюцията. Там най напредват най-приспособените за красота и удоволствие, най-свободните да ги търсят, най-умеещите да се променят. Те може би фотосинтезират ефикасно и неограничено, но не превръщат всичко в биомаса, а част – в нещо друго. И част от това нещо друго споделят с някой друг.
Представям си свят, където сапиенсите – антропоморфни или не – се състезават кой по-добре да нарисува залеза върху своето небе и кой по-добре да композира музиката на своята вода. А ако небесата се препълнят, могат да пренесат носителя на разума си в нови пространства, без да се замислят за понятията време и скорост. Но може би нямат нужда нищо да пренасят, защото знаят как да си създават нови светове – вътре или извън материалните си обвивки. Неограничени са в общуването и размяната помежду си на тези светове-творения, на своите усещания – чрез или без участието на материалните си обвивки – това са безкрайно свободна любов и абсолютно безопасен секс. Пожелаят ли пък да създадат нещо живо като свое продължение, имат колкото си искат време да се подготвят за раждането му, избират му начална форма и име, избират му началните условия на света и го даряват с променливост. И свободен избор.
Страдат ли тези създания? Да – иначе как ще знаят, че са такива късметлии. Страдат, например, когато красотата умира или когато е невъзможно да я споделят.
А в края решават – нека да са малко тъжни, но не уплашени – да напуснат обивката и да станат нещо друго или да станат нищо.
Могло е да бъде другояче и още може. Развитието на съвременната ни цивилизация и биологичната еволюция на Хомо Сапиенс видимо се ускоряват. Абсолютно неясен въпрос е дали естественото и биотехнологичното приспособяване на човека към нови земни или космически условия ще може да стане преди някоя от назряващите катастрофи да се случи и – дори ако стане – каква ще е ползата, ако за новата, частично или напълно контролирана еволюция, бъдат избрани същите принципи на експанзия и агресия.
На индивидуално и групово ниво обаче всеки отделен сапиенс, всяка малка или средно голяма формация от сапиенси, има достатъчна гъвкавост за собствен избор – дали и доколко да участва в състезанието, дали да насочи собствените си времеви, психически и физически ресурси за борба за повече неща или за развиване на способностите си да изпитва удоволствие от разполагаемото и постижимото. Може би не ни трябва много повече. Всъщност, според мен, малко ни трябва.
Обетованата земя. И царството небесно.
