От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 01 Verblyd

 

Посвещава се на отец Павел (Павлин Събев) –
добър приятел и чудесен гид в света на библейските ръкописи

Верблюдът беше един от първите ми детски спомени. С тази дума чичо ми Милко наричаше всяко нещо, което не си знаеше мястото. И най-вече мен. По-късно, когато поотраснах и започнах да чета Радичков, повече от четвърт век се опитвах да разбера има ли нещо общо между чичовия верблюд и другия – литературния. За целта реших да предприема едно щателно изследване. Кога? И защо се появяват първите верблюди в българската литература? Имат ли природа? Анатомия? Какъв е ейдосът им (както биха попитали учените хора)? И не на последно място, защо по цял свят камилата си е камила, а точно в старобългарския език (и родствения му руски) тази твар се подвизава с името „верблюд“. И това „вер“ дали беше производно от думата за стих или от думата за истина? Версус? Веритас? Ами онзи „блюд“? Дали беше от „блюдо“ или от „блудство“ и „блуждаене“? В подобни ситуации най-верен помощник ми беше Борхесовият „Речник на въображаемите същества“. Но там, за съжаление, с буквата „в“ освен валкири и василиски друго нямаше. Затова се зарових в старите попски книги. И открих, че в Писанията има две почти еднакви думи за камила – καμηλος (Марк. 10.25, Матей 19.24, Лука 18.25) и καμιλος (Мат. 19.24, Лука 18.25). От новозаветното издание на Нестле-Аланд става ясно, че са дублетни форми и съответно – взаимозаменяеми. С уговорката, че втората беше развила и допълнителни значения. Дали защото корабните въжета по онова се правели от камилска вълна, но думата означаваше „корабно или много дебело въже“. В Евангелието според Матея (19.24) е по-лесно „онова нещо“ да мине през иглени уши, отколкото да се спаси богатият. Въпросът е: кое е онова нещо? Старобългарските преводачи са силно разколебани. Когато са сигурни, че става дума за камила, те използват думата „вербльонд“ (пише[1] се голяма носовока). А верблюдът се появява, само когато трябва да се премине през иглени уши. В интерес на екзегетиката трябва да отбележим, че според св. Йоан Златоуст верблюдът не е камила. И обяснява[2], че когато се намокри, губи всякаква еластичност и става по-твърд и от камък. Според други тълкуватели – като Теодорит Кирски и Епифаний Кипърски, които уж добре знаели арамейския език, когато камилата преминавала през иглени уши, то значело „на кукуво лято“. От памтивека имало такаво словосъчетание. Защото така се говорело по светите земи.

Лично аз съм склонен да си фантазирам, че верблюдът е наша, родна закачка с Бегемота. Вероятно именно по тази причина Радичков[3] настоява, че „има и водни верблюди[4]“. А и как иначе „ще руши земята и ще я превръща в пясък. Не трябва ли тъкмо там да потърсим корена на загадката?[5]Ето защо е особенно важно да се отбележи, че верблюдът пасе трева? Както се казва в старата черказка хроника: „той ражда като човек, кърми като човек, макар че пасе само трева[6]. И, докато човек чете тези редове, няма как да не се сети за библейския стих: „Ето бегемотът, който съм създал, както и тебе; той яде трева като вол“ (Йов 40.10). И в този ред на алюзии, Борхес – на когото обичам да се позовавам – припомня[7], че „четири века преди Христа бегемотът е слон или хипопотам в уголемен размер или – може би – неточна и смутена версия на тези две животни“. Любопитно е, обаче, че двайсет и шест години преди Борхес да напише тези думи, нещо подобно, само че за верблюда, в „Этимологический словарь“ изрича Макс Фасмер. Един Господ знае дали Борхес и Фасмер са се познавали. Така или иначе, общите им езици никак не са малко. Напълно е възможно някъде след 1948, когато Фасмер се установява в Западен Берлин и започва да преподава сравнително езикознание, да се срещнали някъде. Примерно през 1959. В същата година, когато според Радичков „учените констатираха, че земята започнала да се върти по-бавно“. Защото – уверен е той – някой верблюд е легнал на пътя ù и си играе с нея, както котката си играе с кълбо прежда“[8]. Ако обаче бегемотът и верблюдът са „върхът на Божиите пътища“ (Йов 40.14) и ако последният февруарски ден на високосната година е не друго, а опашката на верблюда, то става безпощадно ясно защо човек е измислил годините – за да може да измерва чрез тях отдалечаването си от верблюда“[9]Ще махне с ръка, ще каже: „Отиде си и този верблюд[10]„и животът продължава, по живо, по здраво. Затова – мисля си аз – не само природата на верблюда е бегемотско-библейска. Всяка жива и щъкаща гад в Радичковите разкази също идва от Писанията. Например свраките. Дали защото са хранили пророк Илия в пустинята, но за тях има цяла книга – „Хора и свраки[11]„. И ако човек иска да разбере защо Бог е избрал точно най-немилостивите птици, отговорът е лесен: „Свраката не пее, а крещи. По този начин тя изразява всичко, което я вълнува. Тя дори сврачата си молитва казва с крещене“. А и още нещо я сродява с пророците. „Тя е изтребвана много, почти непрекъснато от човека, но големият ù шанс за оцеляване е, че не става за ядене. Тя е като речните камъни, които покриват коритото на реката, без да изтичат наникъде[12]„. Предполагам, че свраките и къпинаците са любими на Господа и на дядо Радичков по една и съща причина. И двете реалности са съвършено излишни. Съответно – истински и божествени. От което би трябвало да следва: в този свят на епифании, не е нужно да си пророк Илия, за да видиш, че „пушекът е душата на огъня. В него съзирам духа на човешкия дом. В мразовито утро си казвам, че с този пушек сме побратими. Защото и моето писане, подобно на пушека, дими, изтегля се на пръсти над засипаните със сняг покриви, изтънява, докато накрая се слее със сивото човешко небе и се изгуби в него“. Вероятно Йордан Радичков не е знаел, че това е първото, най-старото и исконно библейското осмисляне на суетата. Хебраистите и етимолозите именно от там извеждат значението на корена vano; дъх като пушек – издишваш го в празните си шепи, за да се стоплиш в студената пустинна нощ. И кой знае, не е невъзможно ваните в Мала Кутловица да носят спомен за Vanitas – библейската си прабаба. Макар че, ваните са при Вършец. В Мала Кутловица няма нищо. Даже и даракчийница няма. Всъщност има някакъв прастар човек, който се провиква, че това село е най-дългото село на света. Ако на единия му край се заплоди свиня, докато стигне до другия край – ще се опраси[13]„. И това ще е, защото селото опасва цялата земя. По длъж и шир. От библейски времена – до наши дни. И разбира се, че няма как да не мине през Торонто; там където има всичко, само не и кладенчета. Като онези, при които Ребека напоила камилите на Исаак. „Защото жената е като кладенче. От която и страна да пристъпиш към нея, можеш да пиеш“[14] С уговорката, че преди това трябва да коленичиш. Тези думи – в друг контекст, разбира се, относно фотографията – ги чух от проф. Цочо Бояджиев: „За да направиш хубава снимка на един предмет, трябва да застанеш на колене пред него“. Както Исаак е застанал пред Ребека. Защото освен камилите му, е напоила и верблюдите му. При все, че те – както се казва в черказките хроники – могат да превърнат в пясъчна пустиня и най-зелените градини на приятелството“. Могат – подобно на животеца – какво ли не. Дори и през иглени уши да преминат. И до царството Божие могат да стигнат. Защото няма невъзможни неща!

 

 

[1] Всъщност най-старата форма на думата е „велбонд“. Първата сричка е от корена велий – голям, а втората – от быти.

[2] Виж тълкуванията му към Евангелието на Матей.

[3] Думите в шрифт италик са цитат от разкази на Радичков.


Small Ad GF 1

[4] „Йордан Радичков, „Верблюдът“. Цитира се по изданието „Разкази и новели“, т. 1 изд. „Български писател“, С.1989 стр.6-14

[5] Пак там

[6] Пак там

[7] В „Речника на въображаемите същества“, разбира се, на стр. 25.

[8] Виж бел. 3, 4, 5, 6

[9] Пак там

[10] Пак там

[11] Йордан Радичков, „Хора и свраки“, изд. „Народна младеж“, С.1990.

[12] „За свраката“, стр. 11 (виж бел. №11)

[13] „Мярка за дължина“, стр. 24 (виж. бел. №11)

[14] „Кладенчета“, стр. 25 (виж. бел. №11)

Николай Петков е роден през 1971 г. във Велико Търново. Учи едновременно българска филология, философия и богословие във Великотърновския университет. След дипломирането си преподава антична философия във философския факултет на ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". По това време написва книгите "Архе" (сборник за Антична и Средновековна култура) и "Божествените имена във философията на Прокъл Диадох". Защитава докторска дисертация в Шуменския университет, посветена на образа на пътя и пътуващия човек в българската възрожденска белетристика. През 2002 г. е ръкоположен от великотърновския митрополит Григорий и от края на 2003 г. досега е свещеник във Варненска епархия, в храм "Свети пророк Илия" в квартал Дивдядово, Шумен. Благодарение на неговите усилия храмът е изцяло реконструиран, а издигнатият от него дом прави дарение за църквата. Става особено популярен сред четящата българска публика с романите си "Стадионът на Старата госпожа" (2012) и "Кирил и Хипатия" (2013). Автор е на няколко стихосбирки, а под печат са два нови негови романа. Страстен пътешественик, той обикаля света надлъж и шир, ако може, понякога и на автостоп. За него писателят Деян Енев казва: "Николай Петков е от изчезналото коляно на енциклопедистите. Той разбира от философия, от богословие, от поезия, от градоустройство, от кварки, от иконопис, от вино, от шах, от футбол, от мистерии и загадки."

Pin It

Прочетете още...

За искането

Златко Енев 17 Юни, 2011 Hits: 12816
Живея с едно такова усещане – да го нарека…