Изд. „Колибри“, 2011
Този фетишизъм се оказва толкова повсеместен, че никой не се осмелява да говори за липса на стил във важни творби, особено ако става дума за класика. Няма хубава книга без свой собствен стил и всеки е длъжен да се съобразява с това – освен самия автор. Да вземем за пример „Дон Кихот“. Поради доказаната слава на този роман испанската критика не се е постарала да разбере, че неговото най-голямо (и може би единственото безспорно) достойнство е от психологическо естество, и му приписва стилови качества, които за мнозина си остават загадка. И наистина, достатъчно е да прегледаме няколко абзаца от „Дон Кихот“, за да се убедим, че Сервантес не е бил стилист (поне в днешния мил за слуха смисъл на думата) – твърде много го е занимавала съдбата на Дон Кихот и Санчо, за да се остави да бъде увлечен от собствения си глас. Балтасар-Грасиановото „Остроумие и изкуство на изобретателността“[3] – тъй щедро на похвали за други повествователни творби, като например „Гусман де Алфараче“[4] – не се решава да спомене „Дон Кихот“. Кеведо написва шеговити стихове за смъртта на рицаря[5] и забравя за него. Ще ми възразят, че и двата примера са отрицателни; затова пък в наши дни Леополдо Лугонес[6] дава ясна оценка: „Стилът е слабото място на Сервантес – тежки са вредите, причинени от неговото влияние. Бедност откъм колорит, несигурна конструкция, задъхващи се периоди, които така и не стигат до края, завивайки се в безкрайни спирали; повторения, липса на съразмерност – такова е Сервантесовото наследство за онези, които, виждайки само във формата върховото постижение на безсмъртната творба, просто са гризали черупката, под чиито грапавини са оставали скрити силата и вкусът“ („Империята на йезуитите“, с. 59). А ето и нашия Грусак[7]: „Ако нещата трябва да се кажат такива, каквито са, няма как да не признаем, че голяма част от романа е твърде слаба и небрежна по форма и това напълно оправдава квалификацията „беден език“, лепната от Сервантесовите съперници. И не става дума единствено или предимно за словесните неточности, за непоносимите повторения и каламбури, нито за уморителните високопарни пасажи, а за общо взето хлабавата структура на тази следтрапезна проза“ („Литературна критика“, с. 41). Именно следтрапезна, разговорна, а не декламаторска е прозата на Сервантес – друга не му и трябва. Мисля, че същото важи за Достоевски, Монтен или Самюъл Бътлър[8].
Суетата по отношение на стила прераства в друга, още по-печална суета – стремежът към съвършенство. Няма стихотворец, колкото и случаен и жалък да е, който да не е изваял (глаголът обикновено фигурира в неговата реч) своя съвършен сонет, мъничък паметник, охраняващ вероятното му безсмъртие, който ще бъде пощаден от превратностите и унищожителната сила на времето. В този сонет няма излишни думи – просто целият той е нещо излишно, сиреч една ненужна отломка. Илюзията за вечност (Sir Thomas Browne, „Urn Burial“[9]) се поддържа и налага в следното твърдение на Флобер: „Обработката (в най-висшия смисъл на тази дума) действа върху мисълта, както водите на Стикс са действали върху тялото на Ахил: правят я неуязвима и нетленна“ („Correspondance“[10], II, с. 199). Съждението е категорично, но доколкото ми е известно, не е потвърдено от никакъв опит. (Няма да се занимавам с тонизиращите свойства на стигийските води; тази инфернална реминисценция не е аргумент, а реторична фигура.) Съвършената страница, страницата, в която без ущърб не може да се измени нито една дума, е най-уязвимата от всички. Езиковите промени заличават вторичните значения и отсенките; „съвършената“ страница притежава тези крехки ценности и затова най-лесно се изхабява. А страницата, призвана за безсмъртие, може да премине през огъня на грешките, на приблизителния превод, на разсеяното четене, на неразбирането, без да остави душата си в изпитанието. Нито един ред, написан от Гонгора[11] (така твърдят текстолозите), не може безнаказано да се промени; а „Дон Кихот“ печели посмъртно всички битки със своите преводачи и устоява и на най-небрежния превод. Хайне, който никога не е чувал как звучи на испански, го е прославил навеки.[12] Дори немският, скандинавският или индийският призрак на „Дон Кихот“ е по-жив от амбициозните словесни приумици на стилиста.
Не бих желал тази констатация да бъде изтълкувана като подтик към отчаяние или към нихилизъм. Не желая да поощрявам небрежността, нито пък вярвам в мистичната сила на нескопосаната фраза и безвкусния епитет. Мисля, че съзнателният отказ от две-три скромни услади – метафората, галеща окото, ритъмът, галещ слуха, изненадващото междуметие или инверсия – е доказателство за това, че разработваната тема вълнува писателя; и нищо повече. За истинската литература е без значение дали фразата е грапава или пък гладка. Прозодията е толкова чужда на изкуството, колкото калиграфията, правописа или пунктуацията – една истина, която реториката със своите корени в съдопроизводството и пеенето с музикалните си корени винаги са скривали от нас. Любимото прегрешение на днешната литература е патосът. Категорични думи, думи, изискващи пророческа или ангелска мъдрост или пък свръхчовешка непоколебима решимост – „единствен“, „никога“, „навеки“, „всичко“, „съвършенство“, „завършен“, – са в постоянен оборот у всеки писател. Не се мисли, че да кажеш нещо излишно е все едно да не кажеш нищо и че несполучливото обобщение или преувеличение издава нищета – чувства я и самият читател. Подобни недомислия водят до обезценяване на езика. Така например на френски изразът „je suis navré“[13] може да значи „няма да пия чай с вас“, а глаголът „aimer“[14] бива снизен до „харесвам“. Същата склонност към хиперболизиране е налице и в писмената реч: Пол Валери, титан на трезвата мисъл, цитира някакви забравими и забравени стихове на Лафонтен и ги нарича (в спор с някого) „ces plus beaux vers du monde“[15] („Variété“, 84).
Сега искам да мисля не за миналото, а за бъдещето. Вече се чете наум – добър знак. Вече и стихове се четат мълком. Пътят от тази негласна способност до чисто идеографичното писмо – пряко предаване на изживявания, а не на звукове – е дълъг, но не и така безпределен като бъдещето.
Препрочитам тези песимистични разсъждения и си мисля: Не знам дали музиката може да се отчае от музиката, а мраморът – от мрамора, но литературата е изкуство, способно да предскаже часа на своята немота, да се опълчи срещу собствената си сила, да пожелае собственото си унищожение и да възпее своя край.
1930 г.
Превела от испански: Анна Златкова
Публикува се със съгласие на издателството.
[1] Техничарски неща. Думата tecniqueria – „техничност“, „изкусност“, изкована от испанския философ Мигел де Унамуно, има пейоративно значение. – Б. пр.
[2] ...реалния Полоний – Балтасар Грасиан – испанският писател, моралист и теоретик на литературния барок е иронично сравнен с Шекспировия герой като автор на сборника с поучителни афоризми „Джобен оракул, или Изкуство на благоразумието“ (1647).
[3] Балтасар-Грасиановото „Остроумие и изкуство на изобретателността“ – трактат, в който са изложени естетическите идеи на Грасиан.
[4] „Гусман де Алфараче“ – „Животът на Гусман де Алфараче“, пикаресков роман от испанския писател Матео Алеман (1547– ок.1614), оказал влияние върху развитието на романния жанр.
[5] Кеведо написва шеговити стихове за смъртта на рицаря – става дума за сатиричния романс на испанския поет и прозаик „Завещанието на Дон Кихот“ (1616).
[6] Леополдо Лугонес – аржентински поет, прозаик и есеист, един от най-ярките представители на латиноамериканския модернизъм (1874–1938).
[7] ...нашия Грусак – Пол Грусак (1848–1929), аржентински писател, есеист и литературен критик от френски произход; директор на Националната библиотека в Буенос Айрес (1885–1929), пост, който Борхес заема от 1955 до 1973 г.
[8] Самюъл Бътлър – английски романист и есеист (1835–1902); автор на прозаически преводи на „Илиада“ и „Одисея“.
[9] Sir Thomas Browne – Томас Браун (1605–1681), английски писател, по професия лекар; трактатът „Погребални урни“ съдържа размишления за смъртта и преходността на земната слава.
[10] „Писма“ (фр.). – Б. пр.
[11] Гонгора – Луис де Гонгора-и-Арготе (1561–1627), испански поет, най-яркият представител на култеранизма (едно от теченията в испанския литературен барок); поезията му се отличава със сложна метафоричност и витиеват стил.
[12] Хайне, който никога не е чувал как звучи на испански, го е прославил навеки – има се предвид „Въведение към „Дон Кихот“, предговор към немско издание на „Дон Кихот“ от 1837 г.
[13] „Съкрушен съм, покрусен съм“ (фр.). – Б. пр.
[14] „Обичам“ (фр.). – Б. пр.
[15] „Най-красивите стихове на света“ (фр.). – Б. пр.
