Дневници 1899-1941
от Роберт Музил, подбрани, преведени, анотирани и с предговор от Филип Пейн, под редакцията и с увод на Марк Мирски
Basic Books, 557 стр.
Роден през есента на Хабсбургската империя, Роберт Музил служи на Негово императорско и кралско величество по време на една кървава континентална конвулсия и умира по средата на още по-лошата конвулсия, която следва. Поглеждайки назад, той би нарекъл времето, в което е живял, „прокълната епоха“; най-много сили е изразходвал в опити да разбере какво прави Европа със себе си. Отчетът му се съдържа в един огромен незавършен роман, Човекът без качества; в поредица от проницателни есета, събрани на английски език под заглавието Точност и душа, както и в набор от тетрадки, преведени наново като Дневници 1899-1941.
Пътят на Музил към авторството е необичаен. Произхождащ от висшата австрийска буржоазия, той получава образование не в класическа гимназия, а в различни военни пансиони, където се научава, ако не друго, да се облича елегантно и да се грижи за тялото си. В университета учи първо инженерство (проектира и патентова оптичен уред, който се произвежда в търговската мрежа и през 20-те години на ХХ век), а след това психология и философия, като през 1908 г. защитава докторска степен.
По това време той вече е автор на преждевременния си първи роман Лутанията на възпитаника Тьорлес (1906 г.), чието действие се развива в кадетско училище. Отказва се от академичната кариера, за която се е подготвял, и се посвещава на писането. През 1911 г. излизат Съюзи – двойка еротични новели с интелектуален привкус.
Когато настъпва войната, Музил служи с отличие на италианския фронт. След войната, притеснен от чувството, че най-добрите години от творческия му живот са откраднати, той написва не по-малко от двадесет нови произведения, сред които поредица от сатирични романи. Пиесата Ентусиасти (1921) и сборникът с разкази Три жени (1924) печелят награди. Избран е за вицепрезидент на австрийския клон на Организацията на германските писатели. Макар и да не е много четен, той е на литературната карта.
Не след дълго сатиричните романи са изоставени или погълнати от главния му проект: роман, в който висшата прослойка на виенското общество безкрайно обсъжда каква форма да придобие техният последен публичен фестивал на самохвалството, без да обръща внимание на тъмните облаци, които се събират на хоризонта – визия за „гротескна Австрия“ в навечерието на Първата световна война, която няма за цел да бъде „нищо друго освен особено ясен случай на модерния свят“. Подкрепян финансово от издателя си и от общество от почитатели, той се посвещава изцяло на Човекът без качества.
Първият том излиза през 1930 г. и е приет с такъв ентусиазъм както в Австрия, така и в Германия, че Музил – човек, скромен в други отношения – смята, че може да получи Нобелова награда. Продължението се оказва по-трудно преодолимо. Уговорен от издателя си, но изпълнен с опасения, той разрешава един разширен фрагмент да излезе като втори том през 1933 г. „Първият том завършва приблизително в най-високата точка на една арка“, пише той. „От другата страна няма никаква опора.“ Започва да се страхува, че никога няма да завърши творбата.
Преместването в по-оживената интелектуална среда на Берлин е прекъснато от идването на власт на нацистите. Заедно със съпругата си се завръща във Виена, където цари също толкова зловеща политическа атмосфера; започва да страда от депресия и влошено здраве. През 1938 г. Австрия става част от Третия райх и Музилови се изселват в Швейцария. Швейцария е трябвало да бъде междинна станция по пътя към Съединените щати, но влизането на САЩ във войната слага край на този план. Заедно с десетки хиляди други изгнаници, Музилови се оказват в капан.
„Швейцария е известна със свободата, на която можеш да се насладиш там“, отбелязва Бертолт Брехт. „Уловката е, че трябва да си турист.“ Митът за Швейцария като страна на убежище е силно разрушен от отношението ѝ към бежанците между 1933 и 1944 г. Първостепенният приоритет на швейцарското правителство е да не предизвиква враждебност към Германия. Надзорът върху пребиваващите в страната чужденци е в компетенциите на Fremdenpolizei [полиция за чужденците], чийто ръководител пренебрегва благотворителните агенции за тяхната „сантиментална намеса“ и не крие неприязънта си към евреите. На граничните пунктове се разиграват брутални сцени, при които бежанци без входни визи са връщани обратно. (В защита на обикновените швейцарци трябва да се каже, че те се възмущават от това.)
През 1938 г. Човекът без качества е забранен в Германия и Австрия (по-късно забраната обхваща всички произведения на Музил). При подаването на молба за убежище той е имал възможност да твърди, че не може да изкарва прехраната си като писател другаде в немскоговорящия свят. Въпреки това никъде в Швейцария Музил не се чувства добре дошъл. Швейцарската меценатска мрежа го пренебрегва; приятелите в чужбина се стараят да го подкрепят само с изказване на недоволство (или поне така се струва на самия Музил); семейството оцелява от подаяния. „Днес ни игнорират. Но когато умрем, ще се хвалят, че са ни дали убежище“, казва Музил на [италианския автор] Игнацио Силоне. Депресиран, той не успява да напредне с романа. „Не знам защо не мога да се справя с писането. Изглежда, че съм под влияние на някаква магия.“ През 1942 г., на шейсет и една годишна възраст, той получава инсулт и умира.
„Мислеше, че му предстои дълъг живот“, казва вдовицата му. „Най-лошото е, че след себе си е оставил невероятен материал – скици, бележки, афоризми, глави от романи, дневници, които само той би могъл да осмисли. Нямам представа какво да правя.“ Отхвърлена от комерсиалните издателства, тя публикува частно третия и последен том на Човекът без качества: набор от глави и чернови без твърд и строг ред. След войната се опитва да заинтересува американски издатели за превод на цялото, но без успех. Умира през 1949 г.
Дневниците, за които говори Марта Музил, са тетрадки, които той е водел от осемнадесетгодишна възраст. Първоначално предназначени да записват вътрешния му живот, те скоро започват да служат и за други цели. Към момента на смъртта си той е запълнил над четиридесет от тях. Някои са изгубени, откраднати или унищожени в следвоенните години.
Макар че Музил нарича тези книги Hefte, тетрадки, немският му редактор предпочита термина Tagebücher, дневници, и английският превод следва този термин, макар че това, което бихме сметнали за дневникови записи, всъщност се състои от резюмета и откъси от книги, скици за художествена литература, чернови на есета, записки от лекции и т.н. Дори немското издание изключва някои от тези материали. Подборът в английските дневници е по-малко от половината от немския и дава само малка част от черновите. Читателите, които очакват да проследят в дневниците напредъка на Човекът без качества, ще останат разочаровани: те по-скоро трябва да се обърнат към подбора от чернови, препечатан в превода на романа на Knopf от 1995 г., под ръководството на Бъртън Пайк. От друга страна, дневниците позволяват да се очертае един образ на Музил, който реагира на историята на своето време, особено през последните години, когато записите стават по-обширни, може би защото енергията му вече не се влага толкова пълноценно в Човекът без качества.
В изследването си Роберт Музил и кризата на европейската култура Дейвид С. Луфт идентифицира два ключови момента в политическата еволюция на Музил, свързани с Първата световна война. Първият е преживяването на вълната от патриотични страсти, съпътстваща избухването на войната – страст, която за негова изненада той споделя („екстазът на алтруизма – това чувство, че за първи път имаш нещо общо с германските си съграждани“). Вторият е Версайският договор от 1919 г. и какво означава това наказателно споразумение за онези, които са се надявали, че изтощителната война поне ще роди нов политически ред.
Разказът, който Музил дава в своите Дневници, за това как униженията на Версай са довели до възхода на нацизма, едва ли може да намери равен на себе си. Според анализа на Музил фашизмът е реакция срещу предизвикателствата на модерния живот – най-вече индустриализацията и урбанизацията – за които германският народ не е бил подготвен. Той е реакция, която впоследствие прераства в бунт срещу самата цивилизация. Още от момента, в който Райхстагът изгаря през 1933 г., Музил предусеща колко тежко Германия е на път да предаде себе си. „Всички либерални основни права вече са оставени настрана“, пише той от Берлин, „без нито един човек да се почувства крайно възмутен… Това се разглежда като мимолетен полъх на лошо време… Човек би могъл да се почувства най-дълбоко разочарован от това, но по-правилно е да се направи изводът, че всички неща, които бяха отменени тук, вече не са от голямо значение за хората.“
За Хитлер той пише: „Ние, германците, родихме най-големия моралист от втората половина на предходния век [т.е. Ницше], а днес раждаме най-голямото изкривяване на морала, каквото е имало от времето на християнството. Чудовищни ли сме във всяко отношение?“
Възходът на нацизма и отхвърлянето на най-доброто от германското минало (което нацизмът е), засягат Музил на всички нива в живота му. „[Хитлер казва], че трябва да вярвате или в бъдещето на Н[ационалния] С[оциализъм], или в падането на [Германия]… Как е възможно все още да се работи, когато човек е в такова положение?“ (Записвайки тези думи във Виена през 1938 г., Музил благоразумно не назовава името на Хитлер, а вместо това използва личното си кодово име „Карлайл“). Националсоциализмът прави Музил невидим, като го прогонва в изгнание и забранява книгите му; трудно е да не заподозрем, че нарастващата му безнадеждност пред задачата да завърши Човекът без качества идва, поне отчасти, от чувството, че проектът му, замислен в духа на това, което той нарича „нежна ирония“, е бил изпреварен от колесниците на историята.
Още от самото начало Музил използва хората около себе си, включително семейството и приятелите си, като модели за своята белетристика. Първата тетрадка (1899-1904 г.) включва измислено третиране на собственото му детство и юношество, с персонажи, които ще се появят отново десетилетия по-късно в Човекът без качества.
Най-яркото използване на личен материал е в разказа Тонка (в Три жени), където централният персонаж е базиран плътно на Херма Диц, млада жена от работническата класа, с която той има сериозна и продължителна връзка въпреки силното неодобрение на майка си. В дневниците Херма играе двойна роля. От една страна, тя е наблюдавана отблизо като модел за измислената Тонка. На друго място тя е обект на тревожни чувства. Въпреки протестите ѝ, Музил има основание да смята, че Херма му е изневерила. Пред приятелския си кръг той проповядва преодоляването на ревността, но насаме усеща „постоянна капка отрова“. Какво трябва да направи? Ходът, който прави, е дълбоко Музилски. Той превръща себе си в герой от историята на Херма/Тонка и се опитва чрез дистанциращата сила, която фикцията позволява, да се превърне в човека, който на етично ниво иска да бъде.
Ако се съди по яснотата и интензивността на писането му – както в записите от дневника, така и по-късно в постигнатия разказ – етично-естетическият експеримент работи. Роберт (или създаденото от него фикционално „Р“) видимо израства пред очите ни, ставайки по-малко младежки дързък, по-малко циничен, по-толерантен, по-любящ. „Нейната [т.е. на Херма/Тонка] съдбовна връзка с Р – пише той на себе си, – дава символична форма на факта, че… човек не може да се довери на разбирането“. Ако обича Херма, той трябва да ѝ вярва. Художествената литература се е превърнала в арена за отработване на отношенията му с другите, в лаборатория за усъвършенстване на душата. Младият Музил се учи да обича и по странен начин колкото повече обича, толкова по-прозорлив и интелигентен става.
Херма Диц умира през 1907 г. По това време Музил вече е срещнал Марта Марковалди, която е напуснала италианския си съпруг, за да учи изкуство в Берлин. Скоро той заживява с Марта и децата ѝ, а след време се женят. „Тя е нещо, в което съм се превърнал и което се е превърнало в „аз“ – пише той в Дневниците. Усъвършенстването на любовта им – любов, която ще включва перверзна готовност да се предадат един друг – се превръща в нов етичен проект в живота му.
За Музил най-упоритата и ретроградна черта на германската култура (от която [за него] австрийската е част – в нито един момент той не приема сериозно идеята за автономна австрийска култура) е нейната склонност да отделя интелекта от чувствата, да предпочита нерефлексивната глупост на емоциите. Той вижда това разделение най-ясно сред учените, с които е работил: хора с интелект, които водят груб емоционален живот.
Още в първите си тетрадки Музил проявява загриженост към еротичното чувство и отношенията между еротичното и етичното. Възпитанието на чувствата чрез усъвършенстване на еротичния живот му се струва най-обещаващо за извеждане на човечеството на по-високо етично ниво. Той осъжда строгите сексуални роли, които буржоазното общество е определило за жените и мъжете. Той пише, че в резултат на това са загубени и потопени „цели страни на душата“.
Утвърждавайки сексуалната връзка като основна културна такава и препоръчвайки сексуалната революция като врата към новото хилядолетие, Музил любопитно напомня на своя съвременник Д. Х. Лорънс. Той се различава от Лорънс по това, че не желае да изключи интелекта от еротичния живот – всъщност се стреми да еротизира интелекта. Като писател той е способен и на една неморализираща бруталност на наблюдението, която просто не е в репертоара на Лорънс. Той наблюдава млада жена, която гледа как майка ѝ се целува с по-млад мъж. „Досега тя познаваше женската целувка само като несигурен жест, но това тук беше като куче, което впива зъбите си в друго.“
Въпреки интереса си към метаморфозите на желанието, изследвани с несравним финес в Съюзи, Музил не е съпричастен към психоаналитичното движение. Той не харесва неговата сектантщина, не одобрява обширните му твърдения и ненаучните му стандарти за доказване. Психоанализата, отбелязва той пренебрежително, използва само шепа обяснителни понятия; това, което тези понятия не обхващат, „остава напълно безплодно [с]… нито една пътека… [водеща] по-нататък“. „Прозрения от голямо значение [се смесват] с неща, които са невъзможни, едностранчиви, дори дилетантски“. Предпочита психологията, която иронично нарича „плитка“, т.е. експериментална.
Въпреки това има учени, които смятат, че Музил е задължен на Фройд по-дълбоко, отколкото му се иска да признае. Дневниците не предлагат почти нищо в тяхна подкрепа. И Музил, и Фройд са били част от по-голямо движение, скептично настроено към силата на разума да направлява човешкото поведение; и двамата стават критици на централноевропейската цивилизация и нейните недоволства; и двамата приемат тъмния континент на женската психика за свой, за да го изследват. За Музил Фройд е по-скоро съперник, отколкото източник. Ницше остава негов водач в сферата на несъзнаваното.
Музил се противопоставя по-специално на логиката на двойната обвързаност на фройдизма: ако не можем да открием Едиповото желание в нас например, това още повече доказва, че желанието е налице, но е дълбоко потиснато. Спомняйки си за собственото си юношество, Музил не може да открие никакво желание към майка си, а само отвращение към остаряващото ѝ тяло.
Не е ли това истината – тъжната, здравата и неизобретената истина? Тя е противоположна на пс[ихоанализата]. Майката не е обект на желание, а бариера на настроението, отнемане на настроението на всяко желание, ако случайността предостави на младежа някаква сексуална възможност.
Дали Музил щеше да бъде толкова сигурен в себе си, ако преди да напише тези думи в края на 30-те години на ХХ век, беше препрочел тетрадката си от 1905-1906 г.? Тук, в задъхана новелистична проза, младият Музил съставя сцена на еротично заредено помирение между измисления си герой и майка му. Десетилетия по-късно енергията, която действа в тази сцена, ще бъде използвана в кръвосмесителната любов между Улрих, човекът без качества, и сестра му Агата. Дали сестринската любов не е параван за майчината?
Музил използва тетрадките си не толкова за изследване на стари спомени, колкото за улавяне на данни от настоящето: момент на флирт с пощальонката, звуци на интимност от двойка в съседната хотелска стая. Сред най-ярките записки са именно такива обширни мемоари: страници с внимателно наблюдение на мухи, уловени в мухоловка (по-късно използвани в есе), описания на котки, които се ухажват и чифтосват в градината на къщата му в Женева. Някои от наблюденията са чудеса на умелата прецизност: птичи песни „като докосване на меки, заети ръце“.
Записките от посещението в лудница в Рим през 1913 г. стават основа на главата, озаглавена „Лудите поздравяват Клариса“, в третата част на Човекът без качества, чрез поредица от чернови, включени в превода на Knopf. Музил прави епизода по-богат и по-тревожен, като го предава през погледа на Клариса, нестабилната, почитаща Ницше приятелка от детството и по-късно любовница на Улрих (в едно възможно продължение на историята). (Най-впечатляващата черта на тези и много други чернови е колко напълно замислени и осъзнати са те и колко завършено е писането. Единственото, което е недоизяснено в тях, е къде ще се впишат в цялото.)
Сред писателите, които са имали значение за него и върху които разсъждава в Дневниците, от Маларме в младостта му до Толстой в края на живота му, доминиращата фигура остава Ницше. Странно безразличен е към Джеймс Джойс, но изпитва близост към Г. К. Честъртън. (За известно време Музил и Джойс живеят в Цюрих на разстояние от няколко къщи един от друг. Никога не са разговаряли помежду си.)
Музил признава влиянието на Ницше върху него като „решаващо“. В Ницше той открива форма на философстване, която е по-скоро есеистична, отколкото систематична; признаване на изкуството като форма на интелектуално изследване; утвърждаване на това, че човек сам създава историята си; накрая, начин на разглеждане на моралните въпроси, който надхвърля полярността на доброто и злото. „Учител на плаващия живот в себе си“, го нарича той.
Някои от obiter dicta [спорадичните забележки] са поразителни. За Емили Бронте: „Малка порция ирония и тази домакиня с нейните праведни злодеяния би била фигура със световни измерения“. За Херман Хесе: „Той притежава слабостите, подходящи за по-велик човек, отколкото е в действителност.“
По отношение на културата и политиката той може да бъде язвително афористичен: „Германецът не знае кое му харесва повече – Рая или Ада. Но определено се вълнува от задачата да въведе ред в едното или другото – и вероятно малко повече предпочита задачата да въведе ред в Ада.“ След като Гьобелс издава указ, забраняващ „разрушителната критика“, Музил пише: „Тъй като критиката е забранена, трябва да се отдам на самокритика. Никой няма да направи изключение от това, тъй като изключението е нещо непознато в Германия.“
На по-скромно ниво дневниците включват списъци с книги, кодирани бележки за сексуалния му живот с Марта и тревоги за здравето му. Музил е бил страстен пушач. Пушенето е било неудобно (правело е невъзможна работата му в обществените библиотеки), но той не е можел да се откаже от него. „Отнасям се към живота като към нещо неприятно, което може да се преживее с пушене! (Живея, за да пуша.)“
Непривлекателната страна на характера му се проявява в негодуванието срещу успеха на писателите, които смята за свои по-нисши (сред тях Франц Верфел, Стефан Георге, Стефан Цвайг), и в пристъпите на раздразнение, когато не му се отдава уважението, което смята, че му се полага. Скулпторът Фриц Вотруба, един от малкото приятели на Музил през последните години, отбелязва разликата между любезното отношение на Музил към хората на публично място и острите нападки, които отправя към тях насаме. Славата на Томас Ман е особено болезнена. Ман е снишил своя поглед, за да отговори на възможностите на своята публика, коментира Музил презрително в своите Дневници, докато той, Музил, пише за бъдещите поколения.
Пътят на Ман се пресича за кратко с този на Музил в Швейцария, където Ман е приветстван, а Музил игнориран. От Швейцария Ман заминава за Съединените щати, където, както се оплаква Музил, не прави достатъчно, за да помогне на обсадените си колеги европейски писатели. Всъщност Ман изпраща красиво писмо до британския ПЕН клуб, в което предлага клубът да спонсорира емиграцията на „нашия велик колега Роберт Музил“. Друг съвременник, когото Музил пренебрегва в уединението на своя дневник, Херман Брох, добавя своя глас: „Роберт Музил принадлежи към абсолютно епичните писатели от световна величина“. Чувайки по-късно какво е написал Ман от негово име, Музил се съвзема: бил е несправедлив, признава той пред себе си.
Разбира се, Музил е непоследователен, като се присмива на Ман, че се е съобразил с вкуса на читателите си, и същевременно обвинява същите читатели, че са пренебрегнали него, Музил. Понякога признава тази непоследователност и се опитва да убеди себе си, че неизвестността на собственото му „двойно изгнание“ – от дома и от общественото внимание – е предимство. „Чувството, че никога не принадлежа напълно нито тук, нито някъде другаде, вече не е слабост, а сила. Сега отново съм намерил себе си, а също и начина, по който гледам на света.“ Позицията към света, за която говори, разбира се, е иронична. „Иронията трябва да съдържа в себе си елемент на страдание. (В противен случай тя е отношение на всезнайко).“
Като критик Музил има проницателен усет за собствените си силни страни. „[Имам] интелектуално въображение.“ „Внимателно наблюдавам процесите в мен и в другите, които убягват на повечето хора.“ Също толкова остър е и погледът му към слабостите в творчеството му. Новелите в Съюзи, както вижда в ретроспекция, са лишени от повествователно напрежение. Гриша, разказът в Три жени, основан на преживяванията му по време на войната, той отхвърля като „катастрофа“. Самият Човекът без качества е „претоварен с есеистичен материал, който е твърде подвижен и не се задържа“.
Има дълги периоди, в които той е в застой, неспособен да пише. Сутрин се събужда в състояние на „интелектуално отчаяние“, на „безсилие, примесено с ужасна омраза… при мисълта, че ще трябва да се върне към това нещо [т.е. към Човекът без качества]“. Книгите му „нямат никаква спешна привлекателност“ и той не е в състояние да открие в себе си „жеста“, който би бил необходим за такава привлекателност. Иска му се да се откаже. Въпреки това продължава с неясното усещане, че това, което прави, може да е важно. Самоизследванията му, тъй като се провеждат в рамките на „екзистенциална криза“ – лична и историческа криза на провала – могат да послужат за „хвърляне на светлина върху заобикалящата го епоха“.
От време на време той очаква с надежда деня, в който трудът му върху романа ще бъде преустановен и ще може да си изкарва прехраната по-лесно, пишейки есета. Играе си със заглавия на есета, прави си бележки, съчинява откъси. Но черновите не се четат добре: сякаш умът му е другаде.
В записите от късните години има много мрачност. Либидото отслабва и той тълкува това като „липса на желание за живот“. „От очите на човека падат люспи. Виждаш тези, които обичаш… в безмилостна светлина.“ Той не харесва това, което пише, но не иска да го промени. „Аз съм напълно непознат за себе си и бих могъл да бъда или критик, или коментатор на собственото си творчество.“
Когато перспективата за завършване на Човекът без качества започва да изглежда все по-далечна, Музил се заиграва с идеята да използва тетрадките като основа на алтернативен проект. „По-скоро трябва да пиша по темата за тези тетрадки“, казва си той и дори измисля заглавие: Четиридесетте бележници.
Както си го представя, новото произведение ще има две цели: да се занимае с бъдещето на Германия и нейната вина; и да очертае развитието на творчеството му, представяйки го „по правилния начин“ (richtig – Музил не уточнява какво има предвид). Да се проследи възходът на „настоящия набор от проблеми, групирани около ЧбК“, казва си той, няма да е трудно; но когато изследва плана по-задълбочено, губи увереността си. Има ли енергия да се впусне в „реконструкция на почти неразбираемия път“ на собствената си еволюция?
И все пак автобиографичният проект го привлича. „Тази епоха заслужава да бъде предадена такава, каквато е (не в дистанцирания режим на ЧбК, а), видяна в близък план, като частен живот“, пише той през 1937 г.
Ако опиша живота си като образцов, като живот в тази епоха, който искам да предам на следващите епохи, това може да бъде смекчено с ирония и повдигнатите възражения [а именно, че човек се взема твърде насериозно] тогава ще отпаднат… Изпитването на съвестта ми, съзерцаването на недостатъците ми и други подобни също ще намерят място тук като възпроизвеждане на времето.
Плановете на Музил да превърне тетрадките си в нещо друго така и не са осъществени. И все пак по някакъв странен начин дневниците заживяват свой собствен живот именно като писмен текст, в който с прекъсвания и донякъде с копнеж се съдържа мъртвата идея да бъдат превърнати в самостоятелно литературно произведение. В последните си етапи те се превръщат в признание на един велик писател в мрачни времена, че е стигнал до задънена улица и че няма сили да се спаси чрез нов героичен проект. Все пак той се надява донякъде, че записът на неговите мъки, с цялата си пълнота и всички доказателства, които ще представи за истинско и пълноценно участие в проклетата епоха, в която се е родил, може да натежи в негова полза. Това придава на Дневниците емоционално измерение, дори измерение на патос, което Музил не би могъл да планира, и което ги превръща в трогателен документ сам по себе си.
Преводът на Дневниците не е бил лесен. Тъй като Музил пише само за собствените си очи, наблюденията пристигат изневиделица, без контекст, понякога в съкратен или загадъчен вид. Филип Пейн, преводачът на Дневниците, се е справил чудесно. Дори когато общият уклон е мрачен, той изглежда е в състояние да интуитивно да разбере накъде се стреми Музил. Като цяло неговата версия е от най-висока класа. Ако има пропуски, те са резултат от невнимателни моменти, нищо повече. Когато през 1941 г. Музил отбелязва, че Католическата църква е загубила своята Religiosität, той има предвид, че тя е лишена от духа на религията, а не от религиозност, както смята Пейн. Музил е принуден да пише за възхищението си от Играчът на рулетка на Достоевски; на читателя може да му бъде простено, че не разпознава Играчът на рулетка. Музил си представя как Стендал и Балзак си разменят обиди: Балзак нарича Стендал пишман писател, а Стендал – Балзак Fex [запалянко, перко]. Пейн превежда тази разговорна австрийска дума като „фантазьор“, но Музил е по-остър от това: той има предвид клоун, ексцентричен ентусиаст.
Въпреки че тетрадките никога не са преработвани за публикуване, писането на Музил е толкова дисциплинирано, изборът на думи – толкова точен, че изречението следва изречение с острота, която изглежда естествена. Тук и там, дори и да остава верен на усещането на Музил, Пейн не успява да улови тази острота; или – което е свързано с този недостатък – превежда думите, без да превежда значението им. Например, Музил отбелязва, че по рождение е принадлежал, макар и периферно, към „класовите диктатори“. Какво има предвид? Контекстът не помага. Дали Klassendiktator е бил жаргонен термин през 30-те години на ХХ век? В моменти като този човек очаква от преводача да бъде и тълкувател.
Някои от редакционните решения също могат да бъдат поставени под въпрос. Английските дневници се състоят от подборка от Tagebücher под редакцията на Адолф Фризе. Съвсем основателно Пейн разчита в голяма степен на бележките на Фризе, като ги допълва тук-там, но като цяло ги съкращава. Това съкращаване не винаги е направено разумно. През 1939 г. например Музил прочита три статии – една за Фройд, една за математиката, една за полската философия – които му оказват толкова „дълбоко въздействие“, че ги прикрепя към бележника си. Какви са тези статии? Фризе дава не само библиографски данни, но в два случая и кратки резюмета. Пейн не дава нищо.
Между април 1908 г. и август 1910 г., както и за периода 1926-1928 г., няма никакви записи. Знаем, че две от тетрадките на Музил са били откраднати през 1970 г. Дали пропуските маркират изгубените тетрадки? Няколко думи за обяснение биха помогнали. Американските издатели на Музил също са пропуснали златна възможност да подобрят Фризе. Музил обичайно води няколко тетрадки, които вървят паралелно; във всяка тетрадка записите са датирани непоследователно и хаотично. Прескачайки напред и назад във времето, когато преминаваме от тетрадка в тетрадка в Дневниците, твърде лесно губим хронологията. Една текуща глава, която се сменя от страница на страница и следи за датата, би била от полза.
Томът завършва с петнадесет страници списък на пасажите, които Пейн е пропуснал в своите избрани текстове. Макар и да е ценен сам по себе си, този списък едва ли ще бъде използван от някой, който вече не може да чете на немски език. Един указател би бил по-полезен, но такъв няма. Възпроизведени са четири снимки, на които Музил е на седем, двадесет и двадесет и две години, а съпругата му – година преди да я срещне; няма нищо от по-късна дата. В допълнение към краткия, информативен и критичен предговор на Пейн, има и разтегливо въведение от Марк Мирски, което дублира голяма част от това, което Пейн вече е казал. В крайна сметка това е странно подреден сборник.
Изкачването на Музил към известност и дори към величие от неизвестността на военните години започва през 50-те години на ХХ век. В англоезичния свят негови най-ефективни пропагандатори са учените-преводачи Ернст Кайзер и Ейтн Уилкинс, които го възхваляват в Times Literary Supplement като „най-значимия романист, писал на немски през този половин век“ и подкрепят твърдението си с превод на Човекът без качества в три части между 1953 и 1960 г. Книгата е добре приета във Великобритания, но не и в Съединените щати, поне първоначално: „една… тромава маса от тевтонска метафизика“, пише рецензентът на The New Republic.
Материалите, останали в ръцете на Марта Музил, възлизат на около 10 000 ръкописни страници. (Този „Nachlass“ [литературно наследство] вече е достъпен на CD-ROM. Така, по ирония на съдбата, и най-младият дипломант може да се ориентира в лабиринта с лекота, каквато Музил, въпреки сложната си система от препратки, никога не е притежавал.) Научните търсения започват през 1951 г.; първите плодове на немски език са изданието на Човекът без качества от Фризе, състоящо се от частите на текста, повече или по-малко завършени от Музил, плюс някои допълнителни чернови. След това избухва словесна война по въпроса дали Фризе има право да предпочете един от възможните финали на Музил (плътски съюз между Улрих и сестра му Агата) пред друг (мистичен съюз между двамата). Четиритомният сборник Gesammelte Werke [Събрани съчинения] от 1978 г. представя компромиса на Фризе. Проекто-продължението вече не е дадено в недвусмислена форма. Вместо това първо са представени завършените и одобрени от Музил глави, след това – главите, по които все още се работи към момента на смъртта му (често с варианти), и накрая – подбор от останалия материал.
В превода на Човекът без качества, издаден от Knopf през 1995 г., вторият и последен том е допълнен с около шестстотин страници с малък шрифт от допълнителните материали на Фризе, подредени по нов начин от Бъртън Пайк, редактор на проекта на Knopf и може би най-добрият преводач на Музил досега. Основната част на творбата, състояща се от одобрените от автора глави, е преведена от Софи Уилкинс, преди това преводачка на австрийския писател Томас Бернхард, която не бива да се бърка с Ейтн Уилкинс. Г-жа Уилкинс предварително е критикувала по-старата версия на Кайзер/Уилкинс за нейните „грешки и недоразумения“ и за британския характер на езика ѝ. Нейният превод поправя старите грешки, но въвежда някои нови; осъвременява езика с цената на известна стилова плоскост. Може би най-често цитираното изречение в романа – „Ако човечеството можеше да сънува колективно, то щеше да сънува Мусбругер“ [герой от романа] (превод на Кайзер/Уилкинс) – в новата версия се чете така: „Ако човечеството можеше да сънува като цяло, сънят щеше да бъде Мусбругер“. (Мусбругер е психопатичен убиец.)
Музил не завършва и вероятно не би могъл да завърши огромния си роман. Дори според собствената си вътрешна логика той е далеч от завършеност. Налице са елементи от сюжета, за които дори в черновите не се вижда никакъв изход (мислим за последствията за Агата от фалшифицирането на завещанието на баща ѝ); все още се очертават важни решения, които Музил сякаш отлага (например дали Улрих ще има връзка с Клариса). По-сериозно е да се съмняваме дали рамката, която Музил е създал, може да издържи на нарастващата тежест на историята, която се налага да понесе.
Бележките на Музил показват, че още през 20-те години на ХХ век той е чувствителен към въпроса защо е трябвало да се заеме с толкова категорично „предвоенен“ роман. Изглежда обаче, че е бил уверен, че концепцията му е достатъчно гъвкава, за да му позволи да предугади, поне на ниво предчувствие, и реалностите на следвоенна Европа. (Тук Музил изглежда е разчитал много на фигурата на Мусбругер, за да въплъти насилствените самоосвободителни импулси на народите, объркани от условията на съвременния живот – импулси, които след време ще бъдат използвани от фашистките движения. Мусбругер е второстепенен герой в текста, който имаме, но той заема голямо място в черновите).
Все повече и повече решението на Музил да изтегли последните двадесет глави от част 3 – глави, които през 1938 г. вече са в печатниците – изглежда правилно. Тези глави се състоят основно от изложението на теорията на Улрих за емоциите; те са последните, които са носили или почти са носили имприматура на своя автор. Те са били възхвалявани за лиризма им, но сега този лиризъм изглежда твърде лек, а цялата поредица е лишена от остротата на наблюдението, която характеризира най-добрата проза на Музил.
Проблемът не е само в писането, но и в самия Улрих. Общата схема на романа е да прокара две противоположни сюжетни линии: докато една духовно банкрутирала Австрия е оставена да изживее последните си дни, Улрих, заедно със сестра си и чрез нея, ще преговаря за мистично-еротично оттегляне от обществото. „В името на един свят, който все още може да дойде, човек трябва да се държи чист“, казва той в самооправдание.
Но като се има предвид натискът върху измислената от Музил Европа от 1914 г. да носи допълнителната символична тежест на Европа от 1938-1939 г., оттеглянето на Улрих трябва да е изглеждало като все по-малко адекватен или дори подходящ жест – и тук, трябва да се признае, дневниците не дават никакви подкрепящи признания от страна на Музил. Етичната и политическата страна на романа се отдалечават една от друга.
Четенето на Човекът без качества винаги ще бъде неудовлетворително преживяване. В изданието, предлагано от Фризе или от Пайк, стигаме до последните 1700 страници в състояние на объркване, дори на разочарование. Но като се има предвид богатството на проектите на Музил, като се има предвид и мащабът на кризата в европейската култура, която той се опитва да очертае не само в Човекът без качества, но и в паралелното действие на Дневниците, твърде многото е за предпочитане пред твърде малкото.
