1.
Не се е още оформила и няма история.
Най-голямата пречка за нейното съществуване и развитие, мисля, е слабата културност, да не кажем: несъмнена некултурност на нашето общество. Със своите твърде повърхностни образователни стремежи, с равнодушието си към всяка духовна проява нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо – пред него само благоговее. В други блага тя не вярва и не иска да ги дири. С българската наука не е в никакво съприкосновение – и не науката ни е виновна за това – българското изкуство я интересува толкова, колкото и изкуството на някое съвсем далечно племе, покрай българската книга минава съвсем равнодушно – нашият писател би бил трогнат, ако поне с един благосклонен поглед бъде удостоено делото на неговото вдъхновение.
Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци, в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина: всички я имаме в себе си, убедени сме, че я имаме, и не копнеем за други страни. Ние изобщо не обичаме да копнеем: знаем какво искаме и към що да се стремим, знаем също, че при известни условия, с известни средства можем да го постигнем. Само да прибегнем до тия средства. Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път. Едни тръгнаха вчера, други ще тръгнат утре – и излишно е да се стесняват: тук няма ни критика, ни възмущение. Утре ще те посрещнат със същата усмивка, с каквато те изпращат днес. Ще ти подадат ръка, каквото и да си извършил. Българинът не е способен да реагира и негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него никоя външна сила не ще ни освободи – ние сами трябва да се освободим, сами за себе си да станем велика сила. Но де са усилията? А преди тях трябва да дойде съзнанието; след съзнанието – единството и волята. Непосилна задача за нас: в името на един културен идеал тук мъчно се постига единство и съгласие. Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност. Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието – но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля.
В твърдата почва на тия добродетели е посято семето на българската интелигенция:
В пустыне чахлой и скупой,
На почве зноем раскаленной ...
Един ден то ще поникне и ще даде плод. Боя се да не бъде отровен тоя плод.
Но – да вярваме. Бъдещето ще бъде друго. Само мисълта за него ободрява създателите на българската култура. „А защото то е бъдеще, пише един от тях, то е дивно, но и тъга ме обзема, че няма да съм жив да го видя и изпея одата на неговото възвишение над настоящето.“ Да вярваме и да се надяваме.
Ако днес нямаме енергия да се борим с хиляди пречки, нека поне се издигнем до убеждението, че е необходимо да създадем своя култура. Нека поне съзнаем тия пречки. Средата е по-силна от онова незначително ядро, което иска да се обособи и да се наложи със своята просветена мисъл и воля. Средата смъква до своя уровен една голяма част от нашата интелигенция. Тия, които не се отличават с по-силна воля за творчество, у които умствените интереси не са закрепнали, скоро се изравняват с околното, водят безволно съществуване, забравят някогашните си младежки пориви; способностите им, ако са ги имали, заглъхват незабелязано. Така те сами стават пречка на това, за което някога са се борили. Това е делничната трагедия на интелигенцията – по-страшна от всяка шумна и главоломна катастрофа.
Провинцията е обикновената обстановка на тая тиха трагедия. Трябва да имаш изключително съзнание и стоманена воля, за да се спасиш от ръждата на българската провинция. Печалното е, че и до ден-днешен ние останахме с един-единствен център на духовен живот – София. Всичко се стреми тук. Не толкова за културата – каква е културата на София! Не за да създава, а за да бъде увлечено в пяната на общия поток. За толкова години ние не успяхме да създадем друг, макар и по-малък, духовен център. Никой не полага грижи за това – нито държава, нито общество.
Тъй че, днес за днес, остават да ръководят духовното развитие по-силните, по-устойчивите характери – тия, които имат съзнание и за себе си и, за другите и знаят какво са и какво трябва да бъдат – и се отнасят критично към българската действителност – отнасят се при това не с пасивна, а с активна критика. Ако има мъченици в тоя забравен и глух край, това са те – които дават всичко и не получават нищо – самообречените на страдания и жертви – достатъчно горди, за да не говорят за мъката си и да не чакат признание.
2.
По своя състав интелигенцията ни е твърде разнородна: мъчно би могла да се слее в цялостна обществена сила и да насочи енергията си и умствените си дарби в една посока, в постигане на един общ идеал. В нейната среда се сблъскват най-противоречиви интереси, стремежи и вкусове, най-разнообразни схващания и склонности. Особено значителни са етнографичните различия: тук срещаме тракийци, българи от северните краища, от Македония, от балканската област – а това са все различни темпераменти, различни способности и предразположения. Не е малка без съмнение разликата между психическите типове, що представят нашите области – разлика, която много добре може да се наблюдава в политическата ни история, в литературата, в икономическите отношения – изобщо в целия ни духовен и материален бит. Вече самите имена македонец, тракиец, шоп, балканджия не само изразяват принадлежност към известно място, но и загатват за особни душевни качества, за отделни характеристики. Силно подчертават различието по състав и тия, които дълги години са прекарали по чужбина и почти са се откъснали от българската традиция. И те са носители на обособена психика.
После: самият прелом в политическата ни история, резкият преход от робски към независим живот усилва още повече тая разнородност. Едни се каляват в обществени и политически борби преди Освобождението – новият живот ги заварва с оформени вече идеали; а други – тепърва след Освобождението, при променени условия и отношения. Интересно е, че някои от тези, които в ранни младини, при условията на робството, започват патриотическата си дейност, претърпяват след това странна еволюция: от революционери се превръщат в реакционери, от борци за демократични идеали – в привърженици на съвсем консервативна и ретроградна политика. От предишния им идеализъм не остава ни следа. Такъв е случаят например със Стамболова, близкия приятел на Ботева.
Като съдим за разнородния състав на българската интелигенция и за отсъствието на общи задачи и цели в нейната среда, не трябва да забравяме и друг един важен факт: повечето от тия, що я съставят, са получили образование в различни страни и училища. И разбира се, до известна степен от тия чуждестранни школи се обуславят големите различия в домогванията на лицата, в техните методи за работа, дори в отношенията им към народ и общество. Съвсем друго би било, ако нашите младежи бяха възпитаници на една домашна школа, както бива това в страни, които са създали по-висока национална, самобитна култура. Само в такива страни може да се говори за единство в образователните цели и за обща посока на колективната енергия. У нас е съвсем друго: едни добиват образование във Франция, други – в Германия, трети в Русия. И не само в тия три страни. А каква грамадна разлика има между френските и германските или между руските и френски училища, това знае всеки, който е имал случай, макар и повърхностно, да наблюдава едните и другите. То са различия не само на методи и схващания, но и на мирогледи.
Можем да ги доловим във всички области на българското творчество. Например в науката и литературата: тия, които имат за образец руската мисъл, проявяват особена склонност към публицистичен стил, към разглеждане на въпроси от морален и обществен характер, към многословно, безкрайно полемизиране. Немските възпитаници клонят повече към системата, методата; в крайните си форми техният стремеж се изразява в нещо сухо, отвлечено, педантично. За развитието на нашата наука най-много са допринесли, без съмнение, немските възпитаници: със своите добросъвестни изучвания и с методичния си труд. Повлияните от френската култура обичат да засягат бегло множество въпроси и понякога с грация се стараят да прикрият недостатъчната си подготовка. Имат прекалена слабост към леката фраза и ефектния цитат, към големите имена и чуждите думи. Те са обикновено, които се фрапират, депримират, говорят за браншове, сочат еклатантни примери и накрай – дегутират... За тях българското все не е точно това, което искат да кажат! Самата им надута фразеология вече показва, че френската култура, с най-добрите си образци, им е останала чужда. Не вглъбяване във френската душа, а само външно, повърхностно заимствуване. Когато искат да бъдат нравоучителни и авторитетни, никого не убеждават; духовитостите им не могат да победят българската грубост, на която те сами не са чужди; афористичният им стил е нетърпим.
Различията се долавят дори в държането, във външните отношения.
Руските възпитаници са по-прости в обноските си; характерна е за тях оная прямота, която лесно минава в неочаквана и нежелана интимност и безцеремонност. За тях това е признак на демократизъм и сърдечност. Отличава ги това, което те сами наричат безалаберност. Към външността обикновено са небрежни. Естетиката на отношенията не ги занимава. Формата не е важна – съдържанието; не съдържанието, а идеята; не идеята, а догмата! Няма за тях успокоение, докато не намерят тази идея и не я превърнат в догма. Разговорът трябва да има заключение, спорът без друго трябва да бъде решен, отделните разпенени потоци трябва да се слеят в шума на общото течение. А там всичко е ясно, и въпросът за съществуването на Бога, и устройството на битието, и за смисъла на живота, за единствения приемлив мироглед и за преустройството на целия свят – не само на отечеството.
Немският възпитаник като че ли винаги има пред себе си един пример, един идеален образец – и нему се старае да подчини и постъпките си, и работата си, и мисълта си дори. Има нещо от външността на някой благообразен Schulmeister; много важен, много сериозен – всичко е устремено навътре. Дълго време не може да се пробуди от своя философски сън, за да отбори очите си за външното. Поставете само въпроса; той веднага ще го разгледа от една страна; след малко неговата бавна съобразителност ще открие друга страна – и като отделен параграф в системата на неговите мисли ще последва едно ново разглеждане; пауза; ново досещане – нов параграф. И така може да продължава безкрай. Докато те обземе безкрайна досада. От другите, които не вървят по неговия път, никога не е доволен: все му се струва, че говорят и пишат повърхностно, противоречиво, не са достатъчно дълбоки и изчерпателни. Той инак би го казал, инак би го написал; готов е да изтъкне грешките на чуждите съждения и да поправи изучванията им. Непоколебим в мисълта си, уви, той и не забелязва, че почти никога няма тема, че повечето случаи разглежда разгледаното вече, пише и говори по повод на тема, зададена и обсъдена от други. Нищо – той си остава все същият: не трепва ни един нерв, ни едно колебание го не сепва – все така е важен, самоуверен, а когато иска да прояви темперамент: благосклонен и сантиментален. Не се борете с неговата педантичност: не можете разби коравите зидове на неговата диалектика. При това той е отчаян от вас. Приемете го тъй, както е даден: жив художествен образ, цялостен и завършен – да го промените, то е все едно да унищожите един естетически ефект.
Френският възпитаник, като руския, се отличава с общителност – но от съвсем друг характер. Той знае правилата на изисканите отношения, посветен е в тайната на френския bоп tоп. Знае цената на собствената си усмивка и държи на нейната своевременност и уместност. Готов е понякога да плени другите с една фраза – но щом я повтори, изчезва всичкият й чар. Вниманието му твърде често е погълнато от външния свят, от неговите видове, дори от неговите пози. Да го наречем елегантен, би било прекалено: тая черта не е присъща на българина. Но той иска непременно и се старае да бъде елегантен – и е доволен, ако това му усърдие бъде най-сетне забелязано.
От различието в школите зависи до известна степен и различието в специалностите, а също и в заслугите. Споменах, че за развитието на нашата наука особено значение имат школувалите в Германия. Педантични са действително, мисълта им е тежка, затворена във форми, мъчни за преодоляване – но нейната съдържателност не може да се отрече. Питомците на френските и руски школи са се проявили досега повече в политическия и обществен живот. Само че докато едните остават политици в по-ограничен смисъл и добри познавачи на политическата теория и практика, за другите, проникнати от руската обществена традиция, особена важност има моралната страна на политическите отношения. Една несъмнена заслуга на руските възпитаници е, че се интересуват и от въпросите на възпитанието и реформирането на училищата: между тях срещаме учители, които през 80-те и 90-те години оказаха твърде силно влияние върху нашата школска младеж и върху системата на българското образование.
Отбелязаната разнородност се увеличава още и от това, че покрай тия възпитаници на различни школи срещаме и доморасли носители на култура – особено през първите две десетилетия на свободния ни живот – самоуци, които със странна смелост и самоувереност работят в областта на българската наука, занимават се с история, география, езикознание – и навред се проявяват като дилетанти, – пристъпват към разрешаване на най-трудни научни въпроси с всичката наивност и неподготвеност на дилетанта. Тоя тип и до ден-днешен не е изчезнал. Но вместо да развие симпатичните си качества, той усъвършенства само противните. По-рано беше по-добросъвестен, по-скромен. Днес е надменен – един полуобразован маниак. По-малко пакостен щеше да бъде за делото на българската култура, ако беше съвсем необразован. Пуст и самомнителен, той черпи знанията си от случайни книги и дири повод да ги каже, докато не ги е забравил; уверен е, че може да заблуди другите с громките си фрази, на които сам не разбира смисъла добре, пише за големите въпроси на времето, цени авторитетно най-новите литературни течения – и на всеки ред, във всяка дума показва своето вироглаво невежество. Той знае, че тук едва ли ще го забележи някой, едва ли ще се реши някой да го изобличи: духовната леност на българския читател, отчуждеността на интелигенцията от по-сложните проблеми на културата е почвата, върху която успява да вирее. Не е ли напразен труд да се воюва с него? Не му ли отдаваме незаслужено значение дори като отбелязваме понякога съществуването му? Прахът на времето, по-жесток и от най-безпощадната критика, ще заличи неговите следи. А това, което е успял да увлече със себе си, струва ми се, то не е най-надеждното и най-способното. Може би е най-лекомисленото. И кой знае дали успява да увлече. Всъщност интересът към него не отива по-далеч от празното любопитство. Guarda е раssа.
3.
Де трябва да насочим усилията си – към коя страна, към коя култура?
Не един от наблюдателите на духовния ни живот е подчертавал, че ние дължим твърде много на Русия за своето развитие. Какво би представяла днес нашата литература без руското влияние? Ако тя в много отношения превъзхожда литературите на нашите съседи, това се дължи не само на българския творчески дух, но и на обстоятелството, че измежду всички други народи ние най-силно сме повлияни от руската литература.
Бихме ли могли да си представим образа на нашата интелигенция извън руското въздействие? Всъщност руски учители я създават – те насочват първите й стъпки; нейните същински родоначалници, Ботев и Любен Каравелов, изцяло са проникнати от руски идеи. Мисля, че дори и този дух на идеализъм и общественост, доколкото го притежаваме – и той ни е внушен от Русия. Тъкмо в това е грамадното й значение за нас. Съзнавайки, че тя е сторила най-много за възпитанието на коравата българска душа, ние я чувстваме като втора наша родина. И все още не сме оценили достатъчно нейната заслуга.
За жалост руската интелигенция е влияла твърде широко върху нашата не само с най-положителните си страни. В нашите среди, ако се вгледаме по-внимателно, бихме доловили нейната прекалена слабост към догматизъм, към доктринерство и сектантство, върху чиято основа мисълта и духът се израждат в нещо вдървено, сковано и крайно ограничено. И не само това: руският вкус за афектираната дума, за превъзходната степен на прилагателните, за словоохотливата и блудкава полемика често достига тук до противни крайности – на българска почва още по-нетърпими.
Необикновена сила упражни върху нас руският социален утопизъм и утилитаризъм, руската слабост към словесно теоретизиране и умуване, при което се пренебрегват съществуващите факти, не се държи сметка за дадената действителност и нейните възможности. Само за руската мисъл – уви, не и за руската действителност – са възможни големите и резки исторически преврати. В никоя друга страна не се говори толкова много за идеологии, учения и миросъзерцания – и струва ми се, никъде другаде не се наблюдава такова поразително отсъствие на практически смисъл.
Твърде много ни допада, за жалост, и руската инертност. Може би тук имаме работа с общославянско качество, особено силно проявено у русина. Може би основата е в надмощието на чувството, което прави възможни тия неочаквани и бързи смени на възбудена енергия и безпримерна пасивност. Отсъствието на равновесие не е само руска черта – то отличава и нас. И поради това би трябвало другаде да дирим възпитатели за нашата воля и нашия характер – не в неравната руска психика, която не познава чувство за мярка и се увлича в какви не крайности – еднакво и в религиозния, и в политическия живот. Както изтъква един от наблюдателите на руската среда, максимализмът в Русия е не само политическа посока; той е същевременно и националнопсихическа черта. Дълбока истина съдържат думите на Leroy-Beaulieu: Les Russes ne se dèvouent pas á demi – voilà pourquoi, aussi dans l’abaissement ils vont plus loin.
Не толкова дълбока, но все пак доста трайна е връзката между нас и немската култура. От Германия научихме много неща; могли бихме да научим още. За нас тя е пример със своята воля и предприемчивост, с твърдостта на своя дух. А особено със способността си за организация. Ние, които не признаваме никакви авторитети в никоя област и не чувстваме потребност от ред и устройство, и не вярваме дори, че ще бъдем някога уредена и умиротворена страна – ние, българите, можем поне да се учудваме на нейната здраво организирана духовна сила, на умението й да насочва тая сила, даже в най-критични моменти, към една ясна цел. У никой друг народ не е развита тъй високо дисциплината на ума и труда. В това отношение Германия може да служи за образец на всички славяни – не само на българите. Един упорит, крепък, неуморим народ. Умее да се самообладава и да се не отчайва. Може би тъкмо затова ни прави впечатление.
Но... lоurds Allemands! Понякога волята им се превръща в сляпа, механическа сила – у нас по-често. Мудна психика: бавно мислене, бавно реагиране, овладяна вътрешна страст. Народ без темперамент, без духовитост. Тежък език – влече се бавно, като някаква огромна застрашителна маса. Груба фонетика. Чудовищно словообразуване и словосливане. Синтаксис, който може да изчерпи и най-голямото търпение. Но никога търпението на немеца – онова търпение, което е негова основна черта. Духовито бележи американецът Price Collier: немецът може дълго да седи и стои, дълго да яде и пие, дълго да работи и мечтае; надминава го само ориенталецът – разбира се, не в работата, а само в търпението. Надминаваме го и ние, българите, с пословичната си добродетел. Но сме далеч от неговата работоспособност и пестеливост на енергия – от неговия смислен труд. И все пак ние, прославените с трудолюбието си, в състояние сме да разберем оная типична черта на немския характер, която Лайбниц нарича laboriositas – оная издръжливост в труда и твърдост, която отива до твърдоглавие.
От Германия научихме да разработваме основно и обстойно темите си, да ги разбиваме като от катедра – планомерно, школски, дидактично, – да излагаме мислите си в строгите схеми на нейните назидателни ръководства по съчинението, да разбиваме мисълта си на точно определени параграфи и точки. Взри се и ще видиш: увод, изложение, заключение. Всичко е на мястото си. Много сме обяснителни – все ни се струва, че някоя от големите ни мисли ще мине незабелязана: трябва да я повторим, да убием всичката й жизненост. Въпросът трябва да бъде разгледан от всички страни – непременно от всички страни – системно, научно. И колкото по-сухо, толкоз по-добре. По-сухо, по-книжно – значи: по-научно... Ние стигнахме дотам, че и в книгите си, и в статиите си се боим да дадем място на фантазията и поетическото чувство, на свободната и непосредна фраза – от страх да не изглеждаме несериозни, леки, непосветени в науката и научния слог. Ние мислим, че това, което се чете с увлечение, не може да бъде научно. Стараем се да вършим тъкмо това, което французите наричат: faire un livre a l’allemande – т.е. да цитираме много автори и съчинения, непременно да придружим почти всяко изречение с бележка под линия и в това, що пишем, да не оставяме никаква следа от своя дух и своята оригиналност. Нещо повече: да се впуснем в подробности, за да изчерпим темата – без да се питаме дали са нужни някому всички тия подробности, без да съзираме, че половината, ако не и повече от това, що наричаме фактичност, е всъщност баласт. Оная крайност, която А. В. Шлегел осмива у своите еднородци, мисля, не ни е съвсем чужда: Andacht zum Unbedeutenden. У нас – чудно ли е – се счита за наука и събирането на материали, безразборното трупане на материали и „приноси“. Аз познавам български учени, които само материали са събирали – неподозиращи тяхната същинска стойност, неспособни да ги подложат на най-елементарна научна разработка. Примери за едното и другото – колкото искаш в изданията на нашите научни институти.
И необходимо ли е всичко да бъде казано и изчерпано! Но тъй го изисква немската суха ученост, оная Gründlichkeit, от която тъй много се възхищават и на която ревностно служат безплодните умове. Неведнъж се е възмущавал от нея Ницше, който няма време да излага основанията си. Читателят, жадуващ да обогати не само знанията си, но и своя дух, едва ли би намерил нещо по-сухо и по-досадно от тия тъй наречени обстойни и изчерпателни изложения. За жалост изключенията в нашата научна литература се броят на пръсти. Останалото не бива да служи за образец – нито като стил, нито като метода. Нека се не забравя, че понякога загатването, беглото споменуване може да даде на мисълта много повече, отколкото най-подробното разглеждане, да й помогне да се прояви творчески и да преживее радостта на своето творчество. Но тия загатвания предполагат вкус – вкус от страна на автор и читател. Един учен трябва да бъде художник, за да съумее да си послужи с тях и да намери мястото им в своето изложение.
Благодатта на немската култура носи в себе си и други опасности и крайности – например такива, които имат своя извор в диалектиката и спекулативната философия на немците – в оная отвлеченост не на духа, а на понятието, в това, което те сами наричат Begriffssouveränität. Безспорната религиозна потребност на немската душа е създала и ще създава най-дълбоките философски идеи; но за кого може да има притегателна сила оная мнима метафизика, която се превръща в схоластика и която не произхожда от интуитивен дух, устремен към тайните на света и човешката душа, а е плод само на студена разсъдъчна отвлеченост. Трябва да съжаляваме, че схоластиката и до ден-днешен не е напълно изкоренена от немската наука и философия. Даже и когато се домогват да доловят същността на духовното си битие, немците могат да се задоволят с определения като: Ineinander von Idealismus und Realismus, Idealrealismus, Realismus in idealistischer Form – или обратното – все едно. Така, по тоя път, могат да се създадат всевъзможни философски системи, може всичко да бъде оправдано, не само оправдано, но и възвеличено само защото е немско – Хегел може дори да примири абсолютното на своята философия с пруската политическа действителност.
Ценното твърде лесно се изражда в сили, които затрудняват не само социалния, но изобщо духовния напредък на цял един народ. Необикновената концентрация на духа и духовната мощ довежда до ограничен индивидуализъм, до затвореност в един съвсем тесен кръг, до отчужденост от общото, колективното – в най-добрия случай: до съзнание на дълга, но не и до чувство за дълг. Немецът, който спокойно механизира живота си и за всичко има предварително определен час – и за веселбата си, – всъщност не е общителен. Отмерен, програмен, той се задоволява в кръга на своя личен и семеен живот и на своето звание, не забравя задачата, що му е възложена, акуратно и добросъвестно я изпълнява, винаги чувствува над себе си един категоричен императив – само немската етика би могла да измисли тоя императив – и идеята за държавата поставя по-високо от идеята за обществото. Без съмнение всичко това има свои положителни страни. Но Германия трябваше да преживее една катастрофа, за да почувствува и неговите отрицателни страни. Сега ние по-ясно се вглеждаме в тъй наречената немска Gemütlichkeit; зад нейната привидна интимност и поезия се крие толкова много егоизъм и филистерско самодоволство... Зародишите на това зло, на тая затвореност ние сами носим в себе си – излишно е да дирим в случая немски образци. Нашият аполитизъм не е по-малък от немския; вместо да го отглеждаме, трябва да го съзнаем и изкореним. С нашата антисоциалност ние далеч надминаваме немците.
За образец в това отношение трябва да ни служи не Германия, а Франция.
Тая страна е единствена със своя социален инстинкт, със своята солидарност, общественост и общителност. Французинът е в най-добрия смисъл на думата обществен и светски човек. Такъв е с вътрешните си и външни качества. Неговото социално чувство го издига до космополитизъм, до общочовечност и универсалност на духа. Голямата негова амбиция е – да върши делото на цялото човечество. Съществена характеристика на самия народ се крие в обстоятелството, че в неговата поезия изобилстват общочовешки мотиви, свръхлични образи. Към околното и далечното той е еднакво приветлив, открит, отзивчив, лесно възбудим. Самият негов жив темперамент засилва връзките му със света. Чужда му е оная надменност, която отличава англичани и немци – особено в отношенията им към едно по-долно съсловие или към една народност, не по своя вина изостанала назад в духовното си развитие. Едва ли има нещо по-пакостно за обществения интерес от това високомерие и презрение, с което една съмнителна среда се отнася към друга, считайки я неизменна, недостойна за човешко отношение. Знайно е, че най-противните форми на тая надменност се наблюдават в отношенията на Англия – не само към победените, подчинените, но дори и към нейните съюзници. Д. Ст. Мил съжалява, че английският народ е лишен от ценните качества на французина – от неговата общественост и приветливост. Думите на английския мислител, струва ми се, могат да се кажат и за нашата страна: „в Англия всеки постъпва тъй, като че ли всички му са врагове“.
Нашата тежка мисъл и мудна психика би могла да се поучи и от други страни на тая хармонично развита и талантлива раса. Нейният темперамент и дарбите й особено силно проличават, когато я сравним с германската раса. Наистина французинът не притежава крайните форми на немското търпение и упорство; неговите решения са обикновено внезапни, мигновени. Но затова пък често идва до прозрения в науката и философията, до щастливи дедукции, до които трудно би се домогнала методичната немска мисъл. Колко са характерни за немския дух кантовите думи, отправени към неговите френски противници: „За да достигне човек до истината, потребно е да бъде не смел, а предпазлив!“ Французите се отделят от англичани и немци с по-развито и по-тънко чувство, с впечатлителност и нервна подвижност. Дори и когато се отличава чувството с глъбина, дори и когато не е лишено от трагичен елемент, французинът не обича да го показва и внушава на другите. Предпочита да го прикрие с блясъка на своя хумор, с привидно лекомислие, със самоосмиване – и с това понякога води повърхностния наблюдател до прибързани и лекомислени заключения за френския характер.
Бих си позволил и други съпоставяния. Не ще ли съзнаем по-лесно нашето безвкусие, ако придобием усет за френския стил? Германия тук на нищо добро не може ни научи. Рязко и жестоко са казани думите на Ницше, но без съмнение в тях е самата истина: „Ако искате да демонстрирате ad oculos немската душа, вгледайте се в немския вкус, в немското изкуство и немските нрави: какво селяшко равнодушие към вкуса! Най-благородното редом с най-просташкото! И днес още Франция е огнище на най-духовна и рафинирана европейска култура и висша школа на вкуса: но трябва да знаем да намерим тая Франция на вкуса. Европейското благородство – на чувството, на нравите – е дело на Франция.
Но това, в което се крие чарът на тоя народ и неговата поезия, то е духовитостта – специфичната френска духовитост. В нея французинът най-завършено проявява своя гений, неуморната си творческа фантазия, своята безкрайна изобретателност. Духовитостта предполага не само синтетичен ум, но и силно въображение. Едва ли ще я притежаваме някога. Много сме сериозни и сурови за нея. Да можехме поне да придобием вкус за тая духовитост!
Не вкус, а критично отношение изисква от нас френският рационализъм, оня bon sens, с който се слави Франция. Увлеченията на немската метафизика и мистика бих предпочел пред крайностите на самодоволната френска трезвеност и позитивност. Също тъй бих предпочел немското дирене на ирационалното. Нека се не забравя, че Германия е създала музика, от която и помен няма във Франция. Създадена е тая единствена музика от немския дух – съсредоточено и пречистено е в нея най-ценното, що крие той в себе си. Рационалистична Франция – ще създаде ли нещо подобно? Струва ми се, че е лишена от вътрешна възможност за такова едно музикално творчество. Практическият смисъл, като единствен ръководен принцип на нашите действия, поставящ разума над вярата, материалното над духовното, полезното над трансцендентното, може да убие всяко религиозно чувство, всеки устрем към истинска поезия и по-дълбока духовитост. Не знам дали трябва да се гордее Франция с това, че няма вкус за метафизика и потребност от религия. Не с възторг са казани думите на Лансона за френската народност: „Moins sensuelle, qu’intellectuelle: plus capable d’enthousiasme que de passion, peu rêveuse, peu poétique“…
Но Франция, която отбягва откровенията на религиозното съзнание и здрача на мистичния блян и изправена пред близкото, не иска да мечтае за безконечното, Франция познава добре цената на ясната и проста мисъл! Нейният интелектуализъм, предпочитащ яснотата пред глъбината, я води към изострена логичност, към опростотворени понятия и архитектоника, която не представя затруднения за нашата възприемчивост. Досадното е щастливо избягнато, за безпочвено умуване няма място. Френският ум, колкото аналитичен, толкова и синтетичен, изобретателен, насочен към неоспорима логика, е еднакво плодовит и в кръга на общите идеи, и в анализа на сложните понятия, способен да сведе най-заплетените проблеми до съвсем просто и понятно обяснение и определение, до гениален афоризъм. На нищо не се противопоставя тъй силно френският вкус както на излишното – излишното в разсъждението, в образа, във фразата. Френският художник умее да изрази трагизъм без афектация, философска мисъл без досадна многословност и мъглива абстракция – да създаде съвършен поетически символ с няколко думи и загадки само, прост, в същото време внушителен, без много епитети и украшения. А ние, които минаваме за пестелив народ, давим мисълта си в излишествата на една мъртва фразеология и не знаем де и кога да спрем. Тъкмо тук би ни въздействала най-възпитателно френската литература. Ще прибавя: и френският език.
С основните си отлики френският език би бил за нас незаменима школа. В него са изцяло отбелязани качествата на народа, що го е създал. Ясност преди всичко. Французинът говори и пише ясно, защото мисли ясно. При това, благодарение на силно развит усет за красотата и изразителността на езика, той е успял да възвиси своята говорима реч до богатствата на литературната, да слее едната с другата. Говоримият език не се отличава от литературния. „Le parler, пише Монтен, que j’aime, c’est un parler simple – tel sur le papier qu’à la bouche.“ И само благодарение на онзи усет е избягнато в това единство баналното и вулгарното. Книжен стил във Франция е невъзможен: веднага би се почувствувала всичката му грозота; възможен е в страни като нашата, като Германия, дето цяла пропаст зее между говоримата и писмена реч. Този език, създаден от народ с живо социално чувство, съвсем заслужено е универсален. Гъвкав, неограничаващ свободата на мисълта и въображението, той може да изрази всичко. Стегнат и в същото време сочен; враг на афектацията и педантичността. Художникът на тая реч всъщност беседва с нас: не се натрапва, не оспорва сурово и не доказва наложително – не ни държи на известно разстояние от себе си, не взема позиция, както се казва у нас – а съвсем незабелязано ни увлича в своята непринудена беседа. Език на учтивостта и вежливостта, без да бъде раболепен. Енергичен, когато е потребно, призивен като тръбен звук, възпламеняващ множествата – и нежен при това, лиричен и интимен. Образен, конкретен – а може да предаде най-отвлечена мисъл. Открит и точен – а често и двусмислен, за да постигне в нарочно двусмислие най-тънката си духовитост.
Неизброими съкровища придобива тоя, който вниква в душата на френската реч и се сродява с нея.
Предимствата на народа затъмняват неговите недостатъци.
Разумът, който твори, може и да руши – и в своя разрушителен стремеж създава скептицизма.
Но вместо да ни отрови, тоя френски скептицизъм ни завладява с артистичната си форма и с жизнената си сила. Основата му е – утвърждение на живота.
За французина по-голям авторитет има разумът, а не моралът, истината – а не доброто. И ако се застъпва за правото на другите, подбужда го не толкова нравствено чувство, колкото разумно убеждение.
Но той е искрен и неговият жест е продиктуван от благородна помисъл. Не можем да отречем, че в последната война, а особено след нея, Франция не прояви най-ценните си качества.
Но кой не измени на себе си в опиянението на победите! Самозабравиха се дори тия, които никога не са имали темперамент. За едни спомнянето бе твърде жестоко; ще дойде и за другите. И сетне – пороците на едно съсловие аз не бих приписал на цял един народ.
Увлечен от новото, французинът незабелязано се забравя в модното. Неговата социалност лесно преминава в стадност, в сляпо преклонение пред общественото мнение. Слабостта му към духовитости не е чужда на лекомислието. Той може да извърши една постъпка само за да илюстрира красотата на една фраза. Непостоянен е, прекалено волен, авантюристичен дори, алчен за развлечения, влюбен в себе си, суетен...
Но какъвто и да е, винаги остава верен на себе си, оригинален, даровит и духовит, изискан и елегантен във всичките си форми.
Особено пластично изпъкват известни отрицателни страни на руския, френски и немски характер при съпоставяне с английската психика. За жалост от английската култура ние най-малко сме се възползували; от всички влияния английското е най-слабо. Един ден ще разберем колко много сме загубили поради тая отдалеченост, не само географическа, от Англия. Дух на свобода и дейност – това е характеристиката на англичанина. Прям, независим, дирещ опора в собствената си съвест, в личното си убеждение, той е чужд на стадни увлечения. Прониква в обстоятелствата с еластичния си ум, нагажда се лесно към условията – не теоретизира много и не се губи в отвлечености. Алогичен по природа, той е противоположност на руския и немския догматизъм. Прекланя се пред опитното познание, стреми се към достижимото. И той като французина е лишен от способността за метафизика. Във философията е прагматик, релативист, плуралист. „Тия англичани не са никаква философска раса“, пише Ницше и не може да намери думи да изрази дълбокото си презрение към тях. Според него те са създали вулгарното в съвременна Европа, плебейското в нейните модерни идеи. Сляп в омразата си, Ницше естествено не може да забележи ония качества, с които Англия превъзхожда неговия народ и които са създали най-богатата европейска литература. Отсъствието на какъвто и да е доктринаризъм спасява това упорито и мълчаливо племе от увлеченията на интелектуализма и общите теоретически идеи. Цялото негово творчество – във всички области – се изразява в свободна ритмика, неограничено от предвзетости и предварително дадени схеми.
Ето – това са пътищата, пред които се намира нашата интелигенция. Тя е още твърде колеблива в своя вкус, твърде неустановена в избора си. И не би могло да бъде инак. Незакрепнала още, малолетна, неприобщена към една по-висока култура, тя се поддава обикновено на частични и случайни влияния. Отделните национални култури й въздействат само с известни свои страни, понякога съвсем несъществени, с известни качества, които съответстват на нашия ум, на сегашното ни духовно състояние. Това, що се възприема, не се разработва по-основно, не се подлага на по-сериозна критика; цялостното, общото, голямото остава скрито за погледа; не се изхожда от едно разумно отношение към него и неговите прояви. Например в литературата. Повечето от писателите ни, когато се влияят, не изхождат от едно основно запознанство с даден художник или дадена литература; увличат се от едно произведение, от една поетическа форма, от един случаен образ. И поради това влиянието е външно, повърхностно: не засяга по-дълбоко тяхното творчество, не оставя следи в тяхната духовна същност. Всеки ден тук се провъзгласява първенството на нови школи, нови течения, отрича се един стил, за да се въздигне друг. Ала жестоко ще се измамите, ако отдадете това на по-траен духовен интерес. Вгледайте се по-внимателно и ще откриете: фрази, празен шум, невежество и високомерие на ограничеността.
Нашата цел е: една синтеза върху основите на българската душа – едно критично и по-дълбоко вникване в цялостния характер на чуждите култури и усвояване само на онова, което наистина би имало значение за нас и би отговаряло на една действителна потребност. Далечният идеал би бил: да примирим в себе си немската предметност, добросъвестността и глъбината на немската мисъл с живия френски стил, да противопоставим руския нравствен идеализъм на грубата българска практичност, да победим сухия догматизъм със свободните форми на английското творчество, да осмислим и облагородим нашия ограничен индивидуализъм с широката общественост и универсалния дух на Франция.
Да бихме могли!
