През май 1900 Пруст се отправя по следите на Ръскин и заминава заедно с майка си за Венеция. През 1931, девет години след смъртта му, един френски консул попада на подписа на Марсел Пруст в списъка на посетителите на манастирския остров Сан Ладзаро. В това само по себе си няма нищо странно; учудваща е само датата. Защото подписът не е от май, а от октомври 1900. Явно през същата година Пруст е повторил италианското си пътешествие, като този път вероятно е пътувал сам. Никой не знае какво е правил той там. Неговото второ и последно италианско пътешествие е едно смущаващо бяло петно в проучванията върху живота и творчеството на Пруст.
Естествено, то не е единственото, а просто едно, за което узнахме по случайност. В двойнствения живот, воден от Пруст, потайността не е изключение, а правило. По въпроса откога започва този двойнствен живот може само да се спекулира. Има обаче едно писмо на младия Пруст, при което изглежда, че правилото все още не е било в сила; едно прошение на шестнайсетгодишния младеж, което изненадва със своята извънмерна волност. За второто посещение в един дом на насладите става дума в този крайно любопитен документ, известен едва от 1993. Макар и да противоречи на пръв поглед на бъдещата потайност на Пруст, в него разпъпва един важен житейски мотив.
„Скъпи ми деденце“ – с тези думи започва Пруст своята петиция, с която се опитва да изклинчи от дядо си една малка парична сума. Причината за молбата му за финансова подкрепа е от деликатно естество:
„Моля те да проявиш присъщата си щедрост и да ми отпуснеш сумата от 13 франка, които щях да измоля от мосю Натан, но мама каза да се обърна по-добре към теб. И то по следната причина: налагаше се така спешно да отида при жена, за да се откажа от лошия си навик да мастурбирам, че татко ми даде 10 франка за публичен дом. Само че първо във възбуждението си счупих едно нощно гърне, 3 франка, и второ при това възбуждение не можах да чукам. И ето ме все в същото положение, все още нуждаещ се от 10 франка, за да се облекча, плюс 3 франка за гърнето. Само че не смея толкова скоро пак да моля татко за пари, затова се надявам, че ще ми се притечеш на помощ в това положение, което както знаеш е не само необичайно, но и уникално: на човек не му се случва два пъти в живота да бъде така объркан, че да не може да чука.“
Ако го нямахме черно на бяло пред себе си, неизбежно щяхме да обявим това писмо за фалшификат. Нима в тази буржоазна среда са се водили такива чистосърдечни разговори между внук, майка и дядо? Било ли е обичайно джобните пари да отиват и за проститутки? Но истинският комизъм на това писмо трябва да се търси още по-надълбоко, а именно в туй, че всъщност ние изобщо не можем да бъдем сигурни дали то наистина е толкова чистосърдечно. Според всичко, което знаем междувременно за Пруст, на тази възраст неговите предпочитания са били вече изцяло ориентирани към младите мъже. Малко преди смъртта си той споделя със смаяния Андре Жид, че никога не бил спал с жена. Така че той едва ли е могъл да повтори посещението си – при условие разбира се, че дядото е отпуснал тринайсетте франка. Или пък и втория път е напуснал дома на насладите, без да си свърши работата, въпреки мъжествената си самоувереност.
Не е за изключване впрочем и нещо друго – и тъкмо туй прави цялата тази история така многозначителна и комична. Може би изобщо не е имало никакъв публичен дом. Може би на феноменалния прахосник Марсел са му трябвали пари, за да изпрати кошница с орхидеи на някоя от своите обожавани графини, а счупеното гърне е било само маскировка, предлог, камуфлаж. В такъв случай писмото на младия Пруст документира редкия случай, при който едно оправдание служи не за прикритие на посещение в публичния дом, а обратното – публичният дом служи за оправдание.
Изобщо Пруст нерядко клони към притворство. Още от малък той е принуден да привикне с камуфлирането, едно поле, в което постига значително майсторство. И все пак той никога не изгубва изцяло своето простодушие, както може да се забележи на много места в По следите на изгубеното време. Най-хубавият пример е камериерката на баронеса Пютбюс – една незабравима фигура, тъкмо защото в течение на целия роман остава фантом, който успоредно с усилващото се присъствие на Албертин се измъква като котарак от действието. Марсел дебне отдавна тази камердама, след като приятелят му Робер дьо Сен-Лу му е разказал, че тя била красива и готова на всичко. Камериерката на мадам Пютбюс се превръща в олицетворение и цел на тайните му страсти, една цел, която той никога не постига.
Във всеки случай не и в последния вариант на романа. Но в подготвителните скици към По следите на изгубеното време, така наречените esquisses, има дълги пасажи, посветени на срещите между обекта на мечтите и разказвача. За читателя на По следите на изгубеното време това звучи почти недостоверно – камериерката на мадам Пютбюс на истинско рандеву?
Но именно това се описва в предварителните разработки. С посредничеството на един приятел, Марсел успява да се срещне с нея в Падуа. Ето я така дълго преследваната, една едра блондинка, чието лице е обезобразено от рани и следи от обгаряния, получени при корабна злополука. Двамата разглеждат заедно Добродетелите и пороците, фреските на Джото в Капела Скровени, а сетне се качват в хотелската стая. След нежностите следват малко приказки и Марсел предлага да я изведе с автомобила си. Да, тя обичала много колите, отвръща с въодушевление камериерката: „Най-обичам коли, бакара, хубаво вино и конни надбягвания“ – тоест, типичните интереси на една девойка около 1900. Пруст явно сам забелязва това, и, един вид окашляйки се, добавя към изброяването и думата „la toilette“.
Подобни малки лепенки върху зле избръснати момичешки бузи показват толкова по-отчетливо до каква степен автобиографичното е диктувало предварителните му наброски. В своя роман Пруст преобразява наистина почти всичко, но без да измисля почти нищо. В писмата си той говори с такова безгрижие в първо лице единствено число, имайки предвид разказвача си, че всеки стриктен филолог го побиват тръпки. Сцената в Падуа с камериера – нека не усложняваме излишно нещата и му махнем перуката – също носи отпечатъка на действителността. Можем да предполагаме и кога се е състояла: през онзи октомври, когато Пруст, отърсил се от родителския надзор, заминава за втори път за Италия.
В един от предварителните варианти на Изчезналата Албертин Пруст разказва за първото си пътуване до Италия. Явно той е планирал някаква среща, която се проваля поради променените в последния момент планове на майка му, и Марсел, който се вижда вече пред сбъдването на еротичните си копнежи, изпада в гняв и отчаяние. Онова, което той пропуска през май в компанията на майка си, Пруст наваксва, както бихме могли да спекулираме, по време на второто си посещение в Италия. В Падуа Марсел е очакван от онази едра личност с повреденото лице. Поканата е била отправена явно писмено, с позоваване на един общ приятел, Робер, който в романа става Робер дьо Сен-Лу; с други думи, един приятел от кръга на хомосексуалната аристокрация, в който Пруст се движи. Марсел и камериерката разглеждат два пъти фреските на Джото, като помежду се отдават на страстите си, а после си бъбрят интимно.
Две дреболии правят впечатление при тези поверителни разговори. На първо място изненадващото прозрение, че Марсел би могъл да е срещал камериерката и преди, тъй като тя е родом от неговия край, от района на Комбре. В окончателния вариант на романа камериерката на мадам Пютбюс става сестра на Теодор от Комбре; така че Пруст запазва този мотив, като само леко го видоизменя.
Втората подробност засяга една езикова особеност на камериерката. Тя не завършва изреченията си с обичайното „n´est-ce pas?“[1], а с едно широко „ppas?“ Двойното р маркира явно провинциалния акцент или някаква друга артикулационна особеност, с която Пруст характеризира тази своя героиня: „Vous comprenez bien, ppas?“ – „C´est plutôt drrôle, ppas?“[2] или: „Vous êtes étonné que je sois venue, ppas?“[3] Това е една странна и в буквалния смисъл на думата изразителна особеност, която не се забравя така лесно.
По този начин вече сме готови за биографичната хипотеза кой – макар и не обезателно единствен – трябва да е бил реалният модел за камериерката на Пютбюс. Истинското й име може би е Робер Улрих. Улрих витае из цялата кореспонденция на Пруст, но за него не се знае почти нищо. В своя коментар към писмата Колб го обявява за племенник на Фелиси Фито, старата прислужничка на семейство Пруст. Биографът на писателя, Тадие, укорява обаче колегата си за постановеното от него родство, което обяснява с объркване; ала това не пречи Робер Улрих да е родом от края на Пруст, от градчето, което от стотния рожден ден на писателя се нарича Илие-Комбре. Особено често в бележките се среща малкото име на Улрих, Робер, с което Пруст кръщава общия приятел, комуто Марсел дължи срещата си с камериерката. Улрих се появява в писмата тъкмо в годините след посещението в Падуа. Първото случайно запазено писмо е от 1906 и навежда на извода за отдавнашно познанство. Улрих моли един общ приятел да върне на мосю Марсел Пруст приложената сума от 1000 франка. С други думи, Пруст е бил заел пари на Улрих; може би дори му ги е бил подарил, а връщането им чрез посредник е израз на раздор. Ако наистина е било така, отчуждението не е траяло дълго. През юли 1907 младият мъж, когото Пруст описва като много спретнат и добре изглеждащ, „макар и без по-солидно образование“ (нищо чудно при неговите хобита), седи край масата в хотел „Риц“, около която Пруст, както от години насам, отново е събрал шепа от своите аристократични приятели. Междувременно той е наел Улрих при себе си и не е трудно да се отгатне на каква работа - като камериер; от време на време Пруст го нарича и „псевдо-секретар“.
Каква странична функция упражнява този секретар разбираме от едно писмо, което Пруст пише през 1909 на свой приятел, уреждайки ваканционната си квартира в Нормандия. Когато пристигнели в Кабур, Улрих нямало да спи до него, това му било съвсем безразлично – което при Пруст, щом го изтъква изрично, е ясен знак тъкмо за обратното. Чак до 1912 той постоянно се опитва да нареди Улрих в някой аристократичен дом. Мадам Строс търси шофьор? Ами ето го Улрих. Пруст явно е бил благосклонен към него или дори задължен. Същевременно той продължава да отрича, че го познава лично, сякаш тук има нещо неприлично. Всичко това сочи в една и съща посока.
И освен това пак онази излишна буква, която този път срещаме на едно място в кореспонденцията: в писмо до Рейналдо Хан от 1907, което Пруст завършва с игнорираното както обикновено нареждане „да се изгори“. Темата е любовният живот на Робер Улрих. Той има метреса, която му пише, а недискретният Пруст прочита писмото и цитира от него в собственото си писмо до Рейналдо: „Des choses jolies, ppas? (pour n`est-ce pas)“[4].
Ето го отново това ppas, явно позната дума в кръга на Улрих; думата, която обичащата коли, вино и бакара камериерка на баронеса Пютбюс произнася с такава вулгарна прямота.
Може би пък всичко това е просто случайност, а камериерката на Пютбюс чиста измислица. Но все пак върху следното човек би могъл да заложи една малка сума, да кажем тринайсет франка: големият рус ангел на сладострастието на мадам Пютбюс е имал рани по лицето, които са били лекувани от аптекаря от Комбре. На човек му се иска едва ли не да се обзаложи, че в хрониката на парижките вестници от 1900 би могло да се открие едно малко съобщение за корабна авария и ранените при нея.
С е л е с т
Сватбените гости тъкмо се канят да влязат в черквата за церемонията, когато пристига пощальонът и връчва една телеграма на младоженеца. Мосю Албаре я прочита и остава дълбоко развълнуван. Той знае, неговият работодател е един необикновен човек, но чак пък толкова: мосю Пруст му честити сватбата от Париж.
През март 1913 Одилон Албаре се оженва за десет години по-младата Селест и я отвежда от провинцията в столицата. Там той работи за мосю Пруст, който се сеща за своите шофьори, дори когато по изключение не е влюбен в тях. Одилон става кочияш, когато забелязва, че ежедневният му обяд в ресторанта, в който от четиринайсетгодишен работи като мияч, се състои от остатъците от яденето на посетителите. По препоръка на Жак Бизе той става домашния шофьор на Пруст и всяка нощ чака в едно кафене с телефон дали мосю Пруст няма да го повика. През април той му представя жена си. Плахата Селест не обелва нито дума, но усеща, че джентълменът с кабинетната пижама я наблюдава. Той й прави извънредно силно впечатление – слаб, но не кльощав, с красива ръка, много бели зъби, една непослушна къдрица върху челото и много елегантни жестове.
Когато половин година по-късно Одилон споделя с него, че жена му не се чувствала добре в Париж и си седяла само вкъщи, Пруст му обяснява защо: на Селест й било мъчно за майка й. Как е успял да разбере това по време на петнайсетминутната им среща остава загадка. За да я накара да излиза от време на време, Пруст й предлага да разнася за него пакети с екземпляри от книгите му с посвещение.
По онова време Пруст все още е под грижите на икономката Селин и мъжа й Никола. Когато Селин се разболява и трябва да постъпи в болница, настъпва часът на Селест. Никола й дава подробни указания как трябва да сервира кафето с мляко и кроасаните. Одилон й бил казал за мосю Пруст, че трябва само да внимава да не предизвика недоверието му, защото той забелязвал всичко. Но по-шармантен човек от него, тя никога нямало да намери.
Така през есента на 1913 се стига до деня, в който започва най-необикновената връзка след La Belle et la Bête.[5] Селест чака в кухнята мосю Пруст да й позвъни за кроасана. Тя знае от Одилон, че понякога след като се събуди той разпалва един ароматен прах, и когато за пръв път пристъпва в спалнята му, тя едва го разпознава сред облаците от дим. Гореше само една нощна лампа , спомня си тя. „Видях един месингов креват и къс от чаршафа, там където зелената светлина падаше върху бялото. От мосю Пруст се виждаше само бялата риза под един дебел пуловер и подпряната върху две възглавници горница на тялото му. Лицето му беше в сянка, оставайки съвсем скрито сред пушилката, с изключение на очите, които ме гледаха – не толкова ги виждах, колкото ги чувствах.“
Този ден решава бъдещето й. Двайсет и двегодишната младоженка остава икономка при Пруст до смъртта му. Седем дни в седмицата, дванайсет месеца в годината тя е на разположение на своя господар. Един-единствен път го придружава в Кабур. На връщане в препълнения влак през септември 1914 Пруст получава ужасен пристъп от астма и решава никога повече да не пътува. Последните осем години от живота си той прекарва у дома си.
Селест се нагажда към неговото разпределение на денонощието и скоро заживява същия живот на кукумявка като него. Утрото му започва в четири часа следобед. Под „снощи“ двамата разбират девет часа сутринта на същия ден. Пруст впрочем съзнава отлично какъв необикновен начин на живот й е наложил. Някои форми на човешкото съществуване били толкова неестествени, се казва в На път към Германт, че те неизбежно водели към известни деформации, както например съществуването на един фараон или дожа и още повече на придворните. Но чудатото съществуване на слугите, което оставало скрито за нас, само защото по навик не го забелязваме, било може би още по-чудовищно.
Селест се нуждае от време, за да свикне. Нейният фараон е самата учтивост, ала много претенциозен. Домашният прислужник на чичо му в Отьой криел в ръкава на сакото си солничка, с която тайно пресолявал овнешките бутчета, за да компрометира готвачката. При новата икономка няма подобна опасност, но въпреки това мосю Пруст е недоверчив. Понякога се случва той да контролира от колата дали тя наистина отваря капаците на прозорците, за да проветри стаята в уречения час. И освен това наистина забелязва всичко, Одилон не беше преувеличил. Когато веднъж се опитва да му пробута една нова носна кърпа, той веднага усеща разликата и я нарязва на парченца: „Разбрахте ли сега, Селест? Джобните кърпи стават приятни едва след като се износят.“ Друг път я поучава никога да не пипа една чаша отвътре, дори когато става дума за използвани чаши при разтребване на масата. Селест запомня това, както всяка от думите му, за цял живот.
Господинът е много чувствителен и всичко в ежедневието му е точно установено. Промените са нежелателни. Повечето време тя седи в кухнята, първо на булевард „Осман“, а сетне на улица „Амлен“, - и чака. Едно позвъняване означава, че той я вика, две позвънявания, че иска обичайното кафе с мляко. Кафето, което Одилон e длъжен да набавя от един определен магазин в ХVІІ район, трябва да бъде винаги прясно. Това изисква внимателно обмислен ритуал, който определя дневния режим, тъй като никога не се знае кога мосю Пруст, който смята едно бързо сварено или претоплено кафе просто за отвратително, ще позвъни два пъти.
Тъй като обикновено той не яде нищо, фактът, че Селест не може да готви, не е от значение. Тя дори го развеселява, когато се оказва, че не може да различи бъркани яйца от яйца на очи. Когато веднъж на няколко месеца му направи морски език, от който той опитва две хапки, това вече е кулинарен връх. Доста често около два часа през нощта му се припива студена бира. Тогава Одилон отива в „Риц“, където вече е затворено, но една вратичка винаги остава отворена за мосю Пруст.
Когато пък някоя нощ реши сам да излезе, за да се срещне с приятели или да си припомни някой свой модел, това предоставя на Селест рядката възможност да оправи къщата. През деня от нея се очаква единствено да му осигурява тишина. Освен кафето главната й грижа е преди всичко прането, а това е в пряка връзка с неговите хигиенни навици. Пруст избягва прекия контакт с водата. По същество той не се мие, а само се позабърсва с леко навлажнени кърпи. Затова в къщата целодневно трябва да има на разположение купища девствено чисти кърпи. В хотела с петдесет стаи, който Селест ръководи известно време след смъртта на Пруст, тя няма повече пране, отколкото е имала на улица „Амлен“.
Цели девет години тя остава негова доброволна пленница. Как успява да издържи толкова дълго?
И тя самата не може да обясни, когато като осемдесет и двегодишна старица диктува спомените си за Пруст[6], възмутена от утайката от измислици, която в продължение на половин век се е отложила върху паметника му. Тя става пленница на неговия чар, на някаква магия. Истината е, че Селест не просто издържа съжителството с него - за нея то е върховно, искрящо щастие. И двамата са трудни хора, а освен това сродни души. Веднъж тя е майка му, друг път – детето му. Той забелязва всичко, разбира всичко и има нужда от нея. Той е като доброто чудовище от приказките. Селест го познава както никой друг на света. Тя го чака, когато той се прибира нощем, и още с отварянето на вратата на асансьора вече знае как е минала вечерта. Всеки път след това той й дава подробен отчет, разигравайки смешни сценки. Тя знае кого той обича и кому просто хвърля прах в очите. Тя знае, че Жид, по чиято препоръка Галимар отхвърля Суан, не е чел нито ред от ръкописа: пакетът е върнат със същия изкусен възел, за който Никола полага такъв труд при опаковането. Тя знае също, че той не се съмнява в посмъртната си слава. Трябва да си водите дневник, подканя я той веднъж, защото тя си нямала представа колко хора щели да й пишат по-късно. При Стендал трябвало да минат сто години, докато получи признание, при него нямало да минат и петдесет. Той прикрива добре гордостта си от получаването на Наградата Гонкур, но не успява да заблуди Селест.
Тя става свидетел и на това колко усилия полага той още приживе за своята слава и колко целенасочено обработва най-важните критици. Пол Суде, който го е рецензирал твърде хладно, бива умело подмамен по заобиколни пътища в „Риц“; при първата среща крепостта все още се държи, но вече се олюлява, след втората вечеря Пруст известява удовлетворен победата. Без да му мигне окото, той й разказва и за онова, което е наблюдавал при Льо Кюзиа, например кой отново бил налаган с вериги. Тя е шокирана? Но тъй като възнамерявал да опише какво става в публичния дом, той за съжаление трябвало и да гледа. А в същото време той самият е срамежлив, дори прекалено благоприличен; през всички години при него Селест не успява да мерне дори разголената му ръка.
Тя го боготвори, но го е прозряла много добре и не си прави никакви илюзии. Тя знае, че в действителност той не обича никого и че живее само за работата си, принос за която неговите приятели могат да дадат, като му служат за модел. Когато разпредели фигурите по местата им, той е приключил с моделите. Те блуждаят може би още известно време в телесната си обвивка, подобно на някои грешници в Дантевия ад, вярвайки, че все още са приятели с него; но за Пруст те не съществуват повече.
Със Селест е друго, тя е изключение, едно от малкото след смъртта на мама. От нея, от petite maman, Марсел никога няма да се отдръпне. Една нощ Селест му казва, че била така привързана към него, че често си мислела как по време на Страшния съд щели да се срещнат отново в долината Йосафат. Дали той вярвал в това? Не знам, отвърнал Пруст, но едно можел да й каже: ако бил сигурен, че щял отново да срещне майка си в долината Йосафат или където и да било другаде, бил готов веднага да умре.
Той изпробва смъртта. Селест никога няма да забрави онези два дни, през които мосю Пруст не позвънява нито веднъж. Тайничко тя се промъква на пръсти до вратата му и се вслушва, но отвътре не се чува абсолютно нищо. Една нощ и един ден на пълна тишина. Когато в единайсет часа вечерта на втория ден Пруст най-сетне позвънява, блед и изтощен, той не дава никакво обяснение. Само две изречения: „Вие дойдохте да ме проверите, нали?“, казва той, сочейки двете врати, пред които тя се е ослушвала. А после със сериозна усмивка добавя: „Скъпа Селест, аз също бях решил, че май няма да се видим повече.“ Това също отново дава повод на Селест да се възхити на неговата проницателност и тактичност; преди това тя не му е казала нито дума за собствените си страхове.
Тези два дни не се споменават никога повече. Но Селест няма никакво съмнение какво е станало. Пруст подготвя смъртта на една от своите важни фигури, може би писателя Бергот, и както обикновено отново следва максимата си, че човек може да опише най-точно само онова, което сам е изживял. Селест е сигурна, че Пруст е взел сънотворно, и то повече от обичайната доза, за да се доближи колкото се може повече до границата; за да се остави да потъне колкото се може повече, с надеждата да допре черното дъно с върха на пръстите си.
При този експеримент той успява в последния момент да изплува отново на повърхността. До окончателното му потъване остават пет години. Когато след генералната репетиция идва време за премиерата, свършва животът и за Селест Албаре, както изповядва тя в единствената книга за мосю Пруст, която по душевна красота надминава дори По следите на изгубеното време.
От сборника „Фараонът Пруст“ на Михаел Маар (очаква се да се появи през януари при издателство „Фабер“). Превод от немски: Стоян Гяуров
[1] Нали?
[2] Разбирате добре, нали? – Много смешно, нали?
[3] Изненадахте се, че дойдох ли?
[4] Хубави работи, ннали? (вместо нали).
[5] Красавицата и звярът.
[6] Céleste Albaret. Monsieur Proust. Souvenirs recueillis par Georges Belmont