Две преживявания от последната седмица – и двете предизвикани от произведения на изкуството – ме заставиха да изляза, с осезаема неохота, от обичайното си състояние на леко вцепенена функционалност, и да се заема с мислене. Не знам дали пишещите колеги, които разказват вдъхновяващи истории за това какво голямо удоволствие и удовлетворение им доставя писането, са от някаква по-различна човешка порода или просто малко поразкрасяват нещата, но за мен писането и свързаното с него интензивно търсене на неща, които си струва да бъдат записани, е може би най-мъчителното нещо на тоя свят (изключвайки неща като хроничен запек и подобни, които, за мое щастие, са ми напълно непознати).
Но мисленето и писането безспорно принадлежат към рода неща, чието естество е да измъчват, колкото и благодатни и благословени да са (понякога) резултатите от тях. Като мъж сигурно се осмелявам да навлизам в области, които не са за моята уста лъжица, но за мен тия неща са някакъв еквивалент на безпрестанна бременност – човек влачи и влачи, и влачи със себе си нещо, което, предполага се, е негова висша цел и негово потенциално продължение във вечността, но самият процес на влачене е толкова непосилен и анти-удоволствен, че най-естественото състояние в края на краищата се оказва онова на постоянното отлагане, съзнателно или не, на редките моменти, в които от влаченето действително се появява нещо осезаемо, някакъв резултат, нещо, което прави така, че цялата работа не се превръща в еднозначно мъчение.
Добавете към всичко това почти стопроцентната сигурност от пълно безразличие и мълчание, с която резултатът ще бъде посрещнат – и картината придобива подозрителния привкус на мазохизъм, ако и някакъв негов подвид, покрит със златен варак. Естествената човешка реакция пред такова себеразкриване най-вероятно е да се попита, „Че като те измъчва толкова много, защо тогава се занимаваш с всичко това?“, отговорът на което е също толкова прост, колкото и самия въпрос: „Ами защото друг избор нямам“.
Именно и точно толкова просто: друг избор нямам, по простата причина, че ако има нещо по-лошо, по-тежко и по-непоносимо от вечното влачене на една непресекваща бременност, то е липсата на какъвто и да било смисъл. А именно липсата на какъвто и да било смисъл е неизбежният резултат от всичките ми опити да захвърля нещата, които ме занимават (тормозят) откак се помня, и да започна „нормален живот“. Опитвал съм го поне толкова пъти, колкото Марк Твен е опитвал да откаже пушенето, повярвайте ми! И не става.
***
Та, да започна с нещата, за които всъщност исках да ви разкажа: първото е романът „Вегетарианката“ на Хан Канг, корейската носителка на Нобелова награда от миналата година, а второто е един сравнително нов филм, „Момичето с иглата“ на датския режисьор… момент да погледна, че името не ми говори абсолютно нищо… А, да, на датския режисьор Магнус фон Хорн. (Оказва се, че е автор на множество филми, при това добри и може би много добри, ако може да се вярва на IMDb, но факт, досега не бях гледал нищо от него).
Та така. Започнах романа под натиска на някакъв импулс, който вече не си спомням. Предполагам, че е било вид омерзение от все по-намаляващата ми способност и желание да се сблъсквам челно с трудни, изискващи много енергия и себеотдаване неща. За това съм писал вече, не искам да се повтарям. Ще спомена само, че от много години насам се чувствам затънал в един вид лепкава локва, пълна с нещо сладко и много прилепчиво – да речем петмез. Да се чипурка човек в локва от сладък петмез, оказва се, било нещо много трудно дори за регистриране, да не говорим пък за измъкване от него. Подличкото естество на нервната система, която функционира на принципа на възможно най-малките разходи на енергия, някак с неизбежност заставя повечето от нас да се отпускат в тази тъй приятна, тъй сладостна локва, да се заравят в нея чак до ноздрите, ощастливени човешки хипопотами, и да си хибернират така… докато ги отнесат мравките. (Гледам в момента Netflix-продукцията на „Сто години самота“ – много добра, между другото – та последната асоциация вероятно си беше неизбежна).
Започнах, значи, „Вегетарианката“, по-скоро под натиска на гузната си съвест, отколкото от истинско желание за сблъсък с нещо, което ще ме постави на някаква граница. Но светът, разбира се, си знае работата, и така първоначалното срамежливо открехване постепенно се превърна в нещо, което сега ще се опитам да (ре)конструирам пред вас, с всичките страхливички опасения на човек, който не е съвсем сигурен дали е точно на нивото, което му се струва необходимо за представяне на такъв вид среща.
Добре, да започнем с пълно разтваряне на шлифера: не си спомням кога за последен път ми се е случвало да завиждам някому за неговото/нейното изкуство на писане. Всъщност не си спомням да ми се е случвало изобщо, не и след пределно ранната младост. Но тук се случи точно това: завидях на тази жена.
Разбира се, поех книгата в превод на английски, при това в аудио-вариант и четена от мъж – тоест между това, което съм възприел, и реалните вложения на Хан Канг вероятно има разстояние от няколко вселени. И все пак бях поразен.
Твърдението, че стилът бил човека междувременно се превърнало в пълна баналност, която си ме вбесява достичко, всеки път, когато я чуя, обикновено от някой яйцеглав сноб. Не че не е вярно, опазил ме Господ! Вярно е, разбира се, но като всяка прилепчива сентенция и то отразява само част от безконечните измерения на един океан, особено ако човек се е запознал донякъде с мъчителните опити за освобождаване от какъвто и да било стил, най-мощният от които е писането на френски език, и то не от някой друг, а от Негово Величество Сам Бекет, отецът-основател на анти-стилното писане, което в края на краищата ви разтърсва по същия тектоничен начин, по който го прави, да речем, Флобер – авторът на горната сентенция.
Защото именно това е нещото, с което искам да ви занимавам в днешното упражнение по мислене. Какво представлява стилът и какво представлява човекът? Можем ли да говорим за припокриване между тия две неща, до каква степен, в какъв смисъл и така нататък? Какво ни показват думите за човека и какво ни показва човекът – с или без думи?
Отговорът, който ни дава „Вегетарианката“ – и Хан Канг – е, че човек не се нуждае от някакъв особено подчертан (или дори забележим) стил, за да успее да ви представи силата на нещо, което по същество представлява вид природна стихия. И това е единственият начин, който, поне в собственото ми светоусещане, се доближава до Светия Граал на писането: пълната, всеобхватна, неуподобима и донякъде неразбираема, автентичност, която по неизбежност притежават всички проявления на неживата природа, но и – о да, о ДА! – също и някои хора.
Защото именно това е героинята, която ни представя „Вегетарианката“ – една жена, която в хода на разказа постепенно се превръща в растение, и то не какво да е растение, а дърво. Конвенционалното – и (погледнато от всяка възможна гледна точка, отправяща претенции за разбиране), изцяло тъпанарско обяснение на случващото се, би било, че тя постепенно губи разсъдъка си. Разказът на Хан Канг прави точно противното.
Той ни кара да преминем през цял спектър от усещания, начеващи с първоначалното потръпване пред странното, непознатото, чуждото; преминаващи в леко претръпване и – ако сме заредени с достатъчно много добра воля и отвореност за объркващи и трудно разбираеми неща – постепенно приобщаване към света на едно човешко същество, което не е в състояние да бъде „като всички“; после цял масив от бавни, трудни и на моменти почти непоносими съпреживявания на нейния сблъсък с „реалността“ (нека го наречем нейността) – докато се стигне до мълчаливото кресчендо [sic!] на финала, в който вече сме напълно неспособни на нещо друго освен да се извиваме, тръпнем и потъваме в небитието, заедно с нея, обвързани с нея, по сиамски неразделими от нея.
И тук именно аз достигам до някакъв отговор на въпроса за връзката между стила и човека – както и на едно далеч по-дълбоко, далеч по-вътрешно, по-интуитивно, разбиране на отвращението на Сам Бекет пред „стила“. Защото стил може да има единствено там, където липсва каквато и да било възможност за нещо друго, където за избор не може да става и дума, където единствено възможното състояние е онова на Кантовия Ding an sich, обвит от някакъв вид човешка черупка.
Там, където на човека не е дадена никаква друга възможност, освен да бъде самия/самата себе си.
Стилът не е изкусност. Стилът не е артистично всесилие. Стилът не е многократно преработване, преточване, натаманяване, на нещо първоначално аморфно и безформено.
Стилът е нещо, което просто не може да бъде нищо друго. Той е нещо, което се излива върху ни като дъжд, да не кажа потоп. Той е писане без корекции.
Стилът – това е Леа.
***
Хм, стигнах до момент, в който, напълно неочаквано за себе си, се виждам принуден да сложа край. Ако се чувствате подведени, сигурно имате пълно право. Защото тук няма да говоря повече, нито за датския филм, нито пък за всички останали неща, които напъват да се излеят във връзка с казаното досега.
Без да искам и без да съм го очаквал, стигнах до нещо, което не съм в състояние да подобря или разширя. Благодаря ви и ви моля за извинение!
Берлин, януари 2025