Спомняте ли си Ник Лийсън? Това беше онзи хитър и безотговорен младеж, който през 1995 като служител на банката „Берингс“ намери начин да използва нейните ресурси и репутация за една грандиозна спекулативна операция, чийто провал нанесе на фирмата щети равностойни на 1,3 милиарда евро. Ник Лийсън влезе в затвора, а „Берингс“ бе ликвидирана и зачеркната от търговския регистър. Само че „Берингс“ не беше каква да е банка, а най-старата инвестиционна банка във Великобритания и една от най-престижните финансови институции в страната. „Това беше краят на 250 години богатство, влияние и династичен континуитет“ – пише американският историк Дейвид Ландес в главата, посветена на фамилията Беринг, с която започва книгата му „Династии“.
Краят на „Берингс“ всъщност е нетипичен за големите фамилни предприятия: най-известните семейни династии, Ротшилд или Морган, Пежо, Гугенхайм или Тойота, продължават да присъстват на картата на глобалната икономика. Днес конвенционалната мъдрост учи, че от определено равнище семейната фирма става неефективна и трябва да се трансформира в стопанска единица, ръководена от мениджери. Противно на капиталистическото правоверие, Дейвид Ландес, който е специалист по икономическа история, уверява, че да се вижда в семейния бизнес една отживяла форма на фирмена организация е „не само грешка, но и опасна заблуда“.
Неговата апология на династичния бизнес се опира на примери, почерпени от статистиката: мнозинството фирми в света и днес още са семейна собственост; в ЕС това е валидно за 60 до 90 процента от всички фирми, а в САЩ – за повече от 90 процента от фирмите; една трета от 500-те най-големи американски предприятия са под контрола на семейството-собственик или в борда има членове на семейството-основател.
Но работата на американския учен не е академичен трактат. Напротив: „Династии“ е живо и увлекателно написана „книга за семейството и бизнеса, за успеха и разочарованието, за любовта и раздора“. Това е разказ за развитието на капитализма от 18 в. до днес, в който икономика, история и дори сапунена опера образуват канавата за разгръщането на главните действащи лица: династиите. Според дефиницията на Ландес династията е фамилия, която в продължение най-малко на три поколения контролира едно предприятие. Затова в неговата портретна галерия липсват някои пословични фигури – Гети или Хюс, например, – а присъстват други не толкова известни като Шлумбергер и Вендел; придобиват физиономия и име легендарни марки като (Арман) Пежо и (Андре) Ситроен; научаваме, че Тойода променя фирменото име на „Тойота“, за да разграничи семейството от бизнеса и защото „Тойота“ се пише с осем знака, а осмицата е щастливо число в Япония.
Всяка династия зависи от една основна биологическа предпоставка: наличието на деца, кръвната връзка, е гаранцията за просъществуването на семейния бизнес. При Ротшилд към това се добавя и още едно условие: фамилията трябва да остане еврейска. Когато умира през 1812, основателят на легендарната династия Майер Амшел Ротшилд постановява в завещанието си, че всички негови наследници трябва да се женят само за евреи. Това създава проблеми за едно семейство, което е на път да влезе сред най-богатите в света, още повече, че много евреи, особено в Германия, гледат на асимилацията или приемането на християнството като на съвсем естествен път за постигане на равноправие. Едва в началото на 20 в. членовете на фамилията решават, че е безпредметно повече удължаването на вътрешносемейния договор; по ирония на съдбата по същото време започва и относителният залез на тази династия, чиито представители „сякаш притежават някакъв таен генетичен талант за печелене на пари“.
Семейната хроника на Ротшилд е хроника на завистта и антисемитизма и затова е удивително колко дълго наследниците на Майер Амшел следват неговата повеля. Най-отявленият антисемит, който срещаме в паноптикума на Ландес, е Хенри Форд. Той купува седмичника „Диърборн Индипендънт“ и го превръща в рупор на своите предубеждения, а през 1938 се закичва без да се свени с високия орден, присъден му от Хитлер. Затова до ден-днешен, пише Ландес, много евреи избягват марката „Форд“.
Ротшилд са може би най-важната и най-дълговечна династия в модерната икономическа история; може би най-богатата обаче е династията Рокфелер. „Джон Д. Рокфелер е образец на протестантския предприемач, така както го е описал Макс Вебер. За него забогатяването е божие призвание и той е уверен, че ще стане богат, тъкмо защото бог очаква това от него“. На тази цел е подчинено всичко, дори семейният живот е организиран като счетоводна книга: по един цент за изкоренен плевел, два за убита муха, дрехите се носят до скъсване, а портокалите се ядат с корите. Ала това не е достатъчно, за да станеш милионер. Голямата сила на Рокфелер е, че съумява да устои на изкушенията и до края на живота си – на 98 години – не престава да мисли как да умножи имането си. Когато синът му казал, че иска да му подари за рождения ден ролс-ройс, старият Джон Д. (който държал много на това Д. в името си) го попитал колко струва. Четиринайсет хиляди. „Предпочитам парите“, рекъл баща му.
В 1930 богатството на Рокфелер се изчислява на един милиард долара (днес около 30 милиарда). Ръководството на активния бизнес отдавна е преминало в ръцете на синовете му, но също както при повечето други династии второто и третото поколение не е обладано повече от натрапчивия импулс за правене на пари, присъщ на патриарха на фамилията; залинява и усетът за укрепване и съхраняване на семейния бизнес. Изобщо, достигането до върха на материалното богатство е критичен момент в историята на икономическите династии. Това е моментът, в който изглежда възниква въпросът какъв е смисълът от безумното трупане на пари. Само един от героите на Ландес рухва под тежестта на това съмнение – Едоардо, наследникът на династията Аниели и ФИАТ, който се самоуби през 2000. Някои се отдават на така наречените удоволствия на живота, но мнозинството се впускат в търсенето на други полета за самоизява, от винопроизводството (Ротшилд) до изкуствата (Гугенхайм), и на първо място филантропичната дейност. Културата на филантропията е показател на „зрялото“ богатство и не бива да се бърка с даряването на чешми и скамейки: филантропията не е просто проява на щедрост, а форма на икономическа организация.
David Landes, Dynasties (2006).
Портокалите се ядат с корите, в:
Стоян Гяуров, „Платон, прасето и последният буржоа“
(изд. „Ерго“, 2012)
Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com
