Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Драскулки – Проза

Детайли
Посещения: 2639

Почина леля, сестрата на татко, беше малко над осемдесет. Не бяхме близки и зад това се влачеше дълга опашка от семейни разногласия и сръдни; мама и татко бяха, дето се казва, в сложни отношения с нея, виждахме се от дъжд на вятър, така че между двете ни не израсна почти нищо наше. От време на време се чувахме по телефона, виждахме се още по-рядко, и с годините, като изключваше телефона („Не искам да чувам никого!“), тя все повече се отдръпваше в своята собственоръчно построена рамка: в пластовете предмети и предметчета, с които бе задръстено малкото и жилище.

Леля Галя живееше с мечтата за красота: за решаващо и окончателно разместване на предметите, за боядисване, за окачване на завеси. Някога, преди години, се захвана с генерално чистене и то постепенно завладя дома и. Течеше постоянен процес на претръскване и преразглеждане; съдържанието на жилището трябваше да се подреди и систематизира, всяка чашка изискваше размисъл, книгите и книжата преставаха да бъдат това, което бяха и се превръщаха просто в узурпатори на обем: на купчини и купчинки, кръстосали пространството като барикада. Стаите бяха две; щом предметите завоюваха пространството, Галка се преместваше от едната в другата, като си вземаше най-необходимото. Но и там започваше процес на преподреждане и преоценка; домът живееше, изтърсил навън своите вътрешности и неспособен да ги всмуче обратно. Вече не бе останало нищо важно и неважно: значимо по един или друг начин беше всичко, и особено жълтеникавите вестници, събирани десетилетия – високи колони от изрезки, подпрели стените и кревата. Сега място за стопанката се намираше само на продъненото диванче и тъкмо на него седяхме двете сред разбеснялото се море от картички и телевизионни списания в деня, който специално съм запомнила. Тя се опитваше да ме нахрани с някакви тиквички, да натъпче в мен скъпоценните, пазени за гости шоколадчета, а аз, безсрамницата, се дърпах. Най-горната, най-близка изрезка гласеше: „Каква икона е необходима на вашия зодиакален знак“, името на вестника и датата на публикацията бяха грижливо надписани отгоре, с идеален почерк, със синьо мастило по мъртвата хартия.

Автор(и): Мария Степанова

Детайли
Посещения: 2521

Аудитория номер шест, най-голямата в Тъменския университет, беше претъпкана до пръсване, че и още веднъж отгоре. Е, не точно със студенти. На пръв поглед публиката изглеждаше пъстра и разнолика като на пазарище, но за опитното око на Живко Гергански, декан на Педагогическия факултет и един от най-страстните поборници за организирането на днешното празнично събитие, фините разграничения между отделните групички бяха също толкова очевидни, колкото и границите на всяка политическа карта. На преден план – бойната група на юмрукаджиите, най-вече начумерени хлапета в анцузи, тук-там по някой дебеловрат десетник, да надзирава и внимава хлапетиите да не направят някоя беля. Зад тях, на достатъчно разстояние, избрани представители на преспанския Комитет на благодарните граждани, лелки в рокли от соца и чичковци в костюми, които някога са им били по мярка. Следва неразборията на свободните посетители, всевъзможни типове със спортно-боен изглед, сред тях по някоя и друга моминска физиономия, с набухнати устнички и знанието на целия свят в очите, оттам нататък е карашик, каквото дойде, а най-отзад… Той неволно присви вежди и едва потисна гневния изблик на изненадата си. Тия пък що щат тук? Наредени като мургави маниста, наконтени, изтупани като маймунки в цирк, седят едно до друго хлапетата от циганската паралелка, пред тях байрактарят им, Христо Бочуков, основател и баш-радетел на специалността „Начална училищна педагогика (НУП) и ромски език“ – както винаги облечен като някой баровец, в изискан черен костюм с белоснежна кърпичка в джобчето, ризата му закопчана догоре дори в тази блъсканица, вратовръзката стегната в идеален възел, наперен, нахален, направо да му шибнеш един през носа! Щот бил имал дипломи и докторски степени от нам колко западни университети, ще ми се пери и пъчи тук кат някой папунгел, а? Все едно от циганин ще направиш нещо друго, като му продадеш диплома, а после го наконтиш и изтупаш по най-шикарната мода, само да дразни и ядосва хората. Я гледай юмрукаджийчетата как го полазват с мътни погледи, ако не са десетниците им, досега да са му опънали кожата на тъпан, че и десет пъти.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 2476

Мехмед Аслан, лидерът на Движението за индивидуални свободи, още известно като „Движение за пари и свободи“, пристъпи в студиото с походката на цар-лъв, огледа я уж небрежно, но тук деца няма, тя знае повече от добре защо дава интервю именно на нея, приближи се, подаде малка, но силна ръка. Беше хубав мъж, тоест все още хубав, с оредяваща коса, високо чело и умни, всезнаещи очи зад очила в скъпи телени рамки. На петдесет и нещо беше успял да запази някаква що-годе представителна фигура, във всеки случай над колана му не висеше нищо от рода на обичайните за тази страна мъжко-политически атрибути. Е, коремче си имаше, но не грозно.

– Радвам се да ви видя, чаровна Нели!

– Същото от моя страна, господин Аслан. Готов ли сте за кръстосване на шпагите?

– Винаги, винаги, особено с вас. – Той я погледна изпитателно, но не многозначително, все пак класата му е поне с едно-две нива над такива неща. – Ще започваме ли?

– Остават ни още няколко минути. Ако искате нещо освежително.

Димчо не чака подкана, поставя на масичката за гости запотена бутилка и чиста чаша. Гостът, естествено, не го поглежда, вниманието му е напълно съсредоточено върху нея.

– Коя точно камера снима мен?

– Дясната.

– И когато е включена светва лампичка, нали?

– Естествено, ние работим със стандартно оборудване. Заповядайте, седнете.

Димчо се засуети наоколо, нагласи микрофона на госта, така, май че всичко е готово.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 3605

Да ви поразкажа сега малко за Мойше, викам, преди да съм подхванал всичко останало, щот на вас няма как да ви е ясно що за птица беше това еврейче, що за образ. Ех, Мойше, Мойше!

Познаваме се с него от ей тонинки, те от едната страна на улицата, ние от другата. Сега, ония от вас, които я поназнайват малко Българията, дето аз поназнайвам, сигурно са наясно, че в малко градче българско, да не говорим пък за село, евреин не мож’ намери, ако ще и с трън да се завъртиш наоколо. Хитър народ е това, умен и търговски, знаят те къде е на хляба мекото и на работата лекото, какво ще ти търси евреин в такова загубено място като наш Преспан? Техните хора са все от голямото добрутро, все учени и преучени, с парички народец е това, не е като нас циганорски. Как иначе се управлява цял свят, с едно вдигане на телефона или каквато там му е цаката, те сами си знаят. Щото това и децата го знаят – от евреи се управлява тоя свят, от евреи и техни хора. Ееех, роди ме, майко, евреин, пък ме хвърли на смет. Късмет е всичко, мамка му!

Тъй, поотплеснах се малко. Сега, то че евреите са народ оправен и учен, по това няма какво толкова много да се бърбори, но и сред тях си има малко така, абе да не кажа мърша, но народ не чак толкоз късметлия, не може всички да са чорбаджии я? Ей от такива хора иде наш Мойше, нито са чорбаджии, нито богаташи някакви, че даже и доста поизпатили са тия, братко, щот през какво ли не са минали, ама, чворове криви, оцелявали са винаги, къде с право, къде с криво, кат те затисне неволята питане има ли?

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 3633

От автора: 

Започвам днес един експеримент, чиято валидност ми се вижда – като минимум! – скромничка. Всъщност, за да бъда честен, трябва да призная, че го започвам, защото се чувствам притиснат плътно до стената – притиснат не от нещо външно, а от собствената си капризна и непостоянна природа, която напоследък ме докарва най-вече до безсилни изблици на гняв, насочени срещу всички и всичко, освен към реалния им източник: собствените ми страхове и неудобства, собствените ми несигурности.

Впрочем, достатъчно общи приказки: онова, което ще намирате в отделните части на тази история, е продължение на романа „Реквием за никого“ (който можете да намерите ето тук, напълно безплатно, ако и само в електронни формати), написан в далечната 2011, и започнат дори още по-отдавна, през 2006. Каня се да напиша продължението на тази гнойна и болезнена история от много години насам, но не успявам да надвия дребното човече вътре в себе си, което не ще и не ще да приеме, че усилията му може и да бъдат отминати с мълчание, с липса на внимание, просто с безразличие. И което се отчайва безумно, колчем се сблъска с усещането, че цялото му бъхтене е напразно, че всичко е все същите лайна, блъскаш-не-блъскаш, че това, че онова. Човечето, което не ще да приеме, че хората си имат свои собствени проблеми и грижи, напълно независими или дори напълно несъвместими с неговите.

Това е всичко. Започвам с надеждата, че публичното представяне на тази история, парче по парче, може би ще доведе до неочаквани неща, че в някакъв момент ще ме зареди с енергия или просто срам от публичната излагация, в случай, че отново се излегна на ленивия хълбок и ви кажа „ми не ми се пише сега, кво толкова да направя?“

Не ми помагайте, ръчкайте ме (ако това не е просто поредна излагация на мегаломанска себе-втораченост: пука му на някого за твоите писания, че и да те ръчкат ще искаш на всичко отгоре. Нахалник такъв!)

Това е всичко. Да видим сега какво ще излезе от тази история.

Детайли
Посещения: 6033

Майка ми, баща ми, по-големият ми брат, майката на баща ми, чичовците ми и лелите ми – всички живеехме на различни етажи в една и съща пететажна жилищна сграда. До годината преди да се родя, различните клонове на семейството (както много други големи османски семейства) са живеели заедно в голямо каменно имение. През 1951 г. го отдали под наем на частно начално училище и на празния парцел в съседство построили модерната постройка, която се превърна в наш дом; на фасадата, в съответствие с тогавашния обичай, гордо поставили табела с надпис „Pamuk Apt.“ Живеехме на четвъртия етаж, но от момента, в който станах достатъчно голям, за да сляза от скута на майка ми, можех да управлявам цялата сграда. На всеки етаж имаше поне по едно пиано. Когато последният ми ергенски чичо остави вестника си достатъчно дълго, за да се ожени, и новата му съпруга се премести в апартамента на първия етаж, в който щеше да прекара следващия половин век, гледайки през прозореца, тя взе пианото със себе си. Никой никога не е свирил на това или на някое от другите.

Във всеки апартамент имаше и заключен стъклен шкаф с китайски порцелан, чаши, сребърни сервизи, захарници, табакери, кристални чаши, кани за розова вода, чинии и кадилници, които никой никога не докосваше, макар че сред тях понякога откривах скривалища за миниатюрни колички. Имаше неизползвани бюра, инкрустирани с перла, рафтове за тюрбани, на които нямаше тюрбани, и японски юбилейни паравани, зад които не се криеше нищо. Там, в библиотеката, събиращи прах зад стъклото, стояха медицинските книги на чичо ми: през двайсетте години, откакто беше емигрирал в Америка, никой не ги беше докосвал. За детското ми съзнание тези стаи бяха обзаведени не за живите, а за мъртвите.

Автор(и): Орхан Памук

Детайли
Посещения: 2448

Когато се приземихме в Тел Авив, целият самолет заръкопляска, а аз се разплаках. Баща ми, който седеше откъм прохода между седалките, се опита да ме успокои и в същото време да обясни на всички, които проявиха достатъчно любезност да го изслушат, че това ми е първото излизане в чужбина, затова така съм се разчувствала.

– На излитане си беше добре – изтърси на един старец с дебели лупи, който намирисваше на вкиснато, – чак като тръгнахме да кацаме нещо се размекна – и без пауза и преход сложи ръка на врата ми, както се успокоява куче, и прошепна благо-благо: – Не плачи, пиленце, тати е с тебе.

Искаше ми се да го убия – да го фрасна толкова силно, че да му потече кръв. Но татко продължи да мачка врата ми и да шушне високо на смрадливия старец, че аз обикновено не правя така, че едно време съм била инструкторка по артилерийска подготовка в армията и че моят приятел Гиора, каква ирония на съдбата, дори е служител по сигурността в Ел Ал.

Автор(и): Етгар Керет

Детайли
Посещения: 2833

Влакът със сигурност беше стар. Седалките бяха увиснали като бузите на булдог; стъклата на прозорците бяха изпотрошени, а лентички лепило крепяха онези, които бяха останали; в коридора една скитаща котка изглежда ловуваше мишки – и не беше безсмислено да се предположи, че търсенето ѝ ще бъде възнаградено. Бавно се измъквахме от Гранада. Южното небе беше бяло и пламнало като пустиня; в него се виждаше едно-единствено, мъничко облаче. Отивах в Алхесирас, испанско пристанище, обърнато към брега на Африка. В моето купе имаше общо пет души. Единият беше австралиец на средна възраст, облечен в измачкан ленен костюм; имаше зъби с цвят на тютюн, а ноктите му бяха изпочупени и мръсни. Скоро ни съобщи, че бил корабен лекар. Изглеждаше странно, че тук, в сухите и мрачни равнини на Испания, срещаме човек, свързан с морето. След това се появиха две жени, майка и дъщеря. Майката беше прегърбена, посивяла жена с мърляви, неодобрителни очи и леки мустаци. Фокусът на неодобрението ѝ се местеше от място на място. Първо, тя ме изгледа доста накриво, защото, тъй като слънчевата светлина се разпалваше все по-ярко и през счупените прозорци нахлуваха вълни от топлина, аз си свалих сакото – което тя сигурно сметна, може би с право, за неучтиво. По-късно тя не хареса третия мъж в нашето купе, млад войник. Войникът и не особено дискретната дъщеря на жената, пищно момиче с кавгаджийски черти на боксьор, сякаш се бяха разбрали да флиртуват. Всеки път, когато скитащата котка се появяваше на вратата ни, дъщерята се преструваше, че се страхува, а войникът галантно отблъскваше котката в коридора; тази игра им даваше чести възможности да се докосват един друг.

Автор(и): Труман Капоти

Детайли
Посещения: 2761

След края на телефонния разговор, в ушите на София все още звучеше бащината фамилия, с която я познаваха нейните бивши колеги. Преди години, когато учителстваше и беше неомъжена, предизвикваше любопитство с родовото си име – Одажиева. Прадядо ѝ бил сподвижник на Вазов, възторжено проповядвал одата като нов литературен жанр и навсякъде гръмко оповестявал: „Да живее одата!“. Оттам възникнал прякора му, който се превърнал във фамилия, съхранена до днес. Някогашната ѝ колежка я покани да гостува в трети клас, чийто класен ръководител беше, за да прочете на учениците авторски стихове и приказки, да ги запознае с тънкостите на писане за деца, да видят на живо писател. Отначало идеята ѝ прозвуча чуждо, защото не беше писала нищо за бистрата и безхитростна аудитория от дълго време – област, в която доверието на дете към възрастен е онази тънка, но здрава нишка, която разграничава връзката между поколенията от лепкавата мрежа на спекулативната лъжа. Адвокатската практика я пренесе в света на точните думи, за съжаление лишени от виталност.

Автор(и): Надежда Станилова

Детайли
Посещения: 3219

През март 1912 година в Неаполското пристанище при разтоварване на голям презокеански параход стана една необикновена злополука, за която вестниците дадоха обширни, но твърде фантастично украсени сведения. Макар и пътник на „Океания“, аз, както и останалите, не бяхме свидетели на оная странна случка, защото тя се разигра през нощта, докато товареха въглищата и разтоварваха стоките, и ние всички, за да избегнем шума, бяхме слезли на брега и прекарахме времето в кафенета или театри.

Автор(и): Стефан Цвайг

Детайли
Посещения: 3518

Това е бащата на баща ми. Аз не го познавам. Починал е внезапно на 15 април 1919 г., както са се хранели с баща ми. „Само клюмна и това беше,“ са думите му за внезапно постигналото го нещастие на 16 години. Ако не напиша каквото знам за него от баща ми и най-малката ми леля, животът му ще изчезне завинаги. Не е бил общественик, политик или богат и авторитетен, за да го помнят.

И така: роден е на 28 април 1874 г. в Панагюрище. Има по-голяма сестра – леля Дона. След 4 години се ражда и по-малкият му брат Стоян. Баща му Георги имал табахана, т.е. занимавал се е с щавене на кожи. Доста неприятна работа заради миризмите на суровите кожи. От ръцете му, след преработката, кожите са минавали в тези на кундурджиите (обущарите), сарачите (майсторите на седла, хамути, сбруя за впрегатен и обяздван добитък) и на търговците. Османската империя е била един необятен пазар, в който предприемчивите и смели българи са правели добри пари, особено копривщенци. Родът ни Парпулови, както и други панагюрски фамилии, са преселници от Македония. И днес този фамилен прякор се среща там. По време на април 1876 г. мъжете с пушки в ръце[1] защитават града от башибозука, а жените и децата бягат в горите. Майка му, прабаба ми Невена (Гьорговица[2]), не може да го носи на ръце (той е едва двегодишен) и както някои други жени го скрива в един храсталак. Когато минава пожарът и хората започват да се връщат в града, някакви съседи чуват плача му, намират го и го дават на майка му. Така и оцелява.

Автор(и): Радомир Парпулов

Детайли
Посещения: 3361

В магазина нямаше нито една камера – по време, когато и най-последната дупка в Холивуд беше инсталирала сложни системи за наблюдение във всяко свое кюшенце, без тоалетните (с малки изключения).

Джо-С-Огледалата стоеше прав – страшно висок и широкоплещест, направо внушителен, по-скоро жълтеникав, отколкото чернокож от Хаити – и говореше с клиенти, изпълняваше рецепти, тракаше на касата и през цялото това време наблюдаваше дългите коридори между рафтовете. Очите му, лупи на бинокъл, можеха да се разтегнат чак до изхода и да приковат всяко прегрешило пръстче на крадлива ръчица. Но истинската му гордост бяха огледалата, монтирани в горната част на високите стени – метър на два, цяла архимедова система под различни чупки и ъгли, готова да подпали всяка неприятелска армада. Посетителят попадаше там като във валяка на въртящо се детско калейдоскопче, уголемяваше се и се разтягаше смешно, начупваше се тъжно на хиляди парченца и пак се появяваше – уплътнена сянка на призрак.

Посегнеше ли някой клошар към шоколадче, пуснеше ли нехайно и незабелязано (според него) дъвка в джоба си, Джо-С-Огледалата включваше аларма – като при най-страшен пожар. Дрънченето, трещенето и мигащата червена лампа плашеха и прогонваха сума ти клиенти, но това не го смущаваше. Прескачаше тезгяха, след секунди беше при пишман крадеца, с дясната си ръка стискаше яката му (ако нямаше яка – врата), с лявата измъкваше шоколадчето и го поставяше театрално върху обеднялото местенце на рафта. Вдигаше нещастника във въздуха, носеше го чак до улицата, пускаше го на тротоара, изтупваше длани и се връщаше в магазина със стока поне за два милиона долара.

Автор(и): Кольо Николов

Детайли
Посещения: 3672

В храстите зад баскетболната площадка в училище намериха човек без глава. Викам „намериха“, все едно са били сто души, а става дума само за братовчед ми Гилад, чиято топка паднала в храстите погрешка. Той каза, че това било най-гадното нещо, което бил виждал. Защото топката кацнала точно на мястото на липсващата глава и когато той се навел да я вдигне, от дупката в шията на трупа изскочил слузест гущер и го полазил по ръката. Било толкова гнусно, че после Гилад си мил ръцете на чешмичката половин час, а те и след това продължили да вонят на развалена храна.

От полицията казаха по телевизията, че ставало дума за убийство. Сериозно ли бе? Не е нужно да си Шерлок Холмс, за да се досетиш и сам. На човек не му окапва главата поради болест. Но освен че е убийство, друго не можаха да обяснят – дали например е мафиотско, политическо или онова третото, дето го споменават по новините.

Автор(и): Етгар Керет

Детайли
Посещения: 3307

Магда!

Появи се, хвана ме за ръка и ме поведе из огромния парк! Езерца, мостчета, павилиони с телевизори (там за първи път видях Мики Маус, за който дотогава нямах и представа; поляците му викаха Мишка Мики)... Може и да е било заръчано да се занимава с мен – нещо като пионерско поръчение, не знам, – но още вечерта Магда ме целуна. Ама истински! Всъщност тя беше първото момиче, което целунах... Бяхме връстници, но аз не бях се целувал, а тя се целуваше смайващо добре. И не пусна нито за миг ръката ми. Аз, разбира се, бях влюбен, как иначе – Магда приличаше на ангелче, нищо че тогава не знаех какво е това „ангел“.

Та така. Оставиха ме там още два или три, през които дни с Магда бяхме като зашити. След това ме отведоха в другия лагер сред горите, където „смяната“ беше преполовена вече. А там палатки, лагерни огньове, войнишки канчета за храната, игри някакви скаутски, деца от цяла Европа (още пазя снимки на всяка група), а след това хайде обратно в Йельона гура. Там поляците също бяха спретнали идеална за всяко дете програма и въобще беше лудешка работа. Виждахме се чат-пат с Магда, но не беше вече същото – нищо че аз продължавах да съм влюбен. А тя беше мила, толкова мила...

Детайли
Посещения: 2931

Когато баща му почина, Нико не се разстрои особено. Той беше уредил всички подробности с погребалната агенция, която щеше да транспортира тялото до селото, където беше живял баща му. Погребението беше насрочено за три часа следобед.

Нико никога не си губеше времето. Днес до обяд той мислеше да свърши нещо много важно. Една от сервитьорките в кръчмата, която държеше Нико, беше бременна от него. Павлина, високо и слабо момиче, му беше съобщила това, когато вече беше във втория месец.

– Абе, вие младите, не знаете ли да се пазите? – викна, когато научи.

Без да трепне, Павлина го погледна право в очите и Нико беше принуден да наведе глава. Истината беше, че Нико не пазеше жените, с които си лягаше. Те трябваше да се грижат за себе си, не той.

Никой не обича неприятностите, разликата беше, че Нико умееше да се справя с тях. Беше на път да се справи и с тази.

Автор(и): Атанас Стойчев

Детайли
Посещения: 5791

Розови панелки и орли

„Миманджес“ или иначе казано „здравей“, Албания! Пътят се вие като змия по стръмните Албански планини, забили върхове в облаците, между непристъпни ридове и чукари, над които се вият орли. Всъщност, гледката е очаквана и многократно превъртана във въображението ми, но контрастът е твърде рязък – само преди час се къпахме в топлата чаша тъмносиньо кюрасо на Охридското езеро. Миманджес в земите на шкиптърите, балканските орли! Едно, мимолетно целунато от Бога местенце, след което забравено от цивилизацията. 27-те хиляди квадратни километра са населени от едва 3 милиона души, почти толкова живеят зад граница.

Автор(и): Евдокия Борисова

Детайли
Посещения: 4900

Сигурен съм, че всеки/всяка от нас има поне по един такъв спомен в главата си: някакво четиво, което сте чели дълбоко в детството, и което е оставило в главата ви неизличим спомен, но за жалост всичко останало е изчезнало – заглавие, автор, страна и култура, от която е дошла загадъчната история... Всичко, всичко.

И така влачите този спомен със себе си в хода на годините, като камъче в обувка, и всяка среща с него е някак мъчителна, неудобна. Споменът е небивало-мощен, той моментално ви засмуква в цял един свят от сложни, многопластови, комплексни преживявания, които са се запечатали неизличимо някъде в най-затънтените гънки на паметта ви, но усещането, че никога повече няма да успеете да го дешифрирате, че всичко това ще остане в съзнанието ви подобно на спомените по някоя стара, изгубена любов – това усещане ви преследва и измъчва неотстъпно.

Всичко това е толкова неудобно, на моменти дори мъчително, че при всяка среща с него вие се опитвате да го отблъснете колкото се може по-скоро, да го избутате назад, да не му позволите да ви потопи в мътилка от носталгични усещания, които само ви припомнят, за кой ли път вече, че миналото изобщо не е минало, че то продължава да ви съпровожда във всяка стъпка от настоящето и, о Боже, понякога дори определя всичко, определя изборите, решенията, определя цялото ви бъдеще! Толкова могъща е силата на преживяванията от детството, и толкова редки са моментите на ясно, много често болезнено осъзнаване на факта до каква степен всичко в животите ни е предначертано от онези десетина или по-малко години, някъде там назад, в самото замътено, уж отдавна забравено, но всемогъщо като сив кардинал минало, наречено Детство.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 2754

Имало едно време един мъж с такава жажда да обича, че се боял да не умре, без да е обичал достатъчно. Боял се най-вече да не умре, без да е познал онзи любовен рай, в който човек се озовава един-единствен път в живота си заради светлите или тъмните очи на някоя жена.

– Какво ще правя – казвал, – ако смъртният час ме връхлети, без да съм го достигнал? Колко съм обичал досега? Колко съм прегръщал? Колко съм целувал?

Боял се мъжът и поради това оплаквал отредената му участ.

И ето че докато се вайкал, проснат на леглото, пред него се появило меко сияние и като се извърнал, той зърнал един ангел, който му рекъл:

– Защо страдаш, човече? Твоите жалби стигнаха до Господ и бях проводен да узная. За какво плачеш? Какво желаеш?

Мъжът изгледал с изумление своя посетител, изправен зад таблата на леглото с прибрани криле.

– А ти кой си? – попитал го.

– Нима не виждаш? – отвърнал натрапникът със сладък укор. – Твоят ангел пазител.

– А, прекрасно! – възкликнал мъжът, надигайки се в леглото. – Бях започнал да мисля, че на моята възраст вече си нямам ангел пазител.

Автор(и): Орасио Кирога

Детайли
Посещения: 3074

И така, аз отидох при Онезим. Той ме отведе в своя задръстен с какво ли не кабинет. Аз заговорих за своите приготовления, за зоологическите изследвания, които ще извърша на полюса. Той слушаше вежливо, но горе-долу с такъв интерес, сякаш му разказвах за пристигането на леличката ми от Сануа. Изведнъж Онезим се отвърна от мен, седна зад масата и посочи лежащата между натрупаните книжа голяма черна кутия.

– Виждаш ли – каза той тържествено, – аз съм я направил. Готова е. Действа!

Аз удивено вдигнах вежди.

– За какво говориш? Що за кутия е това?

Върху лицето на Онезим се появи раздразнение.

– Не си ли спомняш, че се канех, да построя литературна машина?

– Литературна машина?

– Именно, машина за литературно творчество!

Автор(и): Пиер Гамара

Детайли
Посещения: 5434

Баба ми пишеше с химически молив, като наплюнчваше графита му, за да е видимо и ясно написаното. Изписваше ръкописните букви с голямо старание, вглъбяваше се в извивките и елементите, сякаш прецизно изплиташе на една кука детайл от ефирна дантела, и влагаше голяма доза физическо усилие. Убедена съм, че държеше първенство по писане на най-дълги изречения – започваше с главна буква и поставяше точка чак в края на изложението. Няма да забравя как пишеше главно ръкописно „Д“ – то се извиваше като осмица, стъпило нестабилно на един крак. Главното „С“ се подпираше от чертичка – да не тръгне накъдето му видят очите, а някои думи стопираше с „ъ“.

Баба е била първият учител на майка ми по писане. Като съвсем малко дете, мама проявила интерес към загадъчните знаци, помислила, че са тайнствени шевици и шарки за втъкаване в тракийските черги. Тя пишеше красиво с лек наклон на ляво и безпогрешно се справяше с пишещата машина, а баба ми изпадаше във възторг от чудото на техниката, нищо, че се вдигаше оглушителна тракаща шумотевица.

Автор(и): Надежда Станилова

Детайли
Посещения: 6069

Пристигаме в Берковица по здрач, пропътували земите от Горна Джумая, през Лакатнишките скали, по местата, дето е шетала Баба Илийца, минаваме през Вършец, българския Бат, нещо средно между рустикална идилия, соцсъсипия и алчен курорт, в който и да искаш не можеш да останеш за нощувка. Тук някога са отсядали царе и големци, писатели и художници, файтони са трополели по улиците, дантелени чадърчета са се въртели срещу жаркото слънце, изпод тях са надничали изкусителни личица и къдрици. Журове, вечеринки, предполагам танци, флиртове… Днес Вършец е царството на три и четиризвездните хотели, с ярък контраст между запуснати градинки от селско-градски тип, с рецепционисти, които презрително мрежат погледи: имате ли резервация, не, къде сте тръгнали тогава, а и не сте чужденци… Места няма. А където вероятно има, няма нито кой да те посрещне, нито кой да ти отвори, в разгара на лятото семейният хотелиерски бизнес от нисък клас явно има други приоритети. „Негостолюбиво село“, имаше такъв разказ Патриархът на българската литература, със сигурност сюжетът му е вдъхновен някъде тук.

Автор(и): Евдокия Борисова

Детайли
Посещения: 3290

Странно (или може би напълно нормално) нещо: нетипичната, малцинствена природа, с която са ме наказали (възнаградили) прищевките на генетиката, както и идещата от нея липса на кой знае какво общуване с хора ме довежда до състояния, при които липсата на реакции и от двете страни се утвърждава в съзнанието ми като нормалното състояние на нещата. Повечето хора, с които ме сблъскват живота и света, ми изглеждат безцветни, посредствени и по правило лишени от достатъчно интересни допирни точки. Аз им отвръщам със същото.

Всъщност странният факт се появява едва тук – и той е, че когато получа доказателства за обратното, тоест реални, живи хора най-неочаквано се обърнат към мен с непредизвикан от нищо, човешки интерес (получих напоследък едно или две обаждания, в които напълно непознати хора ме питат дали съм добре в тези пандемични времена, просто защото престанах да работя по списанието)… Та, когато се случат такива неща, те ме изпълват с толкова силно усещане за извън-нормалност, че реакцията ми, отново по причини, свързани с телесните ми и умствени реалности, обикновено се оформя някак сухарска, дистанцирана, затворена и по принцип неспособна да отвърне с човешкост на човешкия жест. „Благодаря за интереса, добре съм, но нямам желание да говоря“. Това е, на което съм способен. Или поне това е „нормалното“ ми състояние.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 3720

Ламята отвори очи и разтърси люспите си, за да ги освободи от нощната роса. Беше кипра ламя, ако и стара колкото земята, и държеше на външния си вид, макар че последните от нейния вид бяха изчезнали от лицето на света преди еони, та не беше виждала себеподобни откак се помнеше. Това не я смущаваше особено. Самотно нещо е ламята, самотно и гордо. Така я е направил майсторът ѝ, пък и така си е редно.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 6768

Като разбра, че заминавам да уча в Америка, дядо ми написа прощално писмо: „Прогнила капиталистическа свиньо, лек полет. С обич, милият ти дядо. „Написал го беше на една измачкана червена бюлетина от изборите през 91 -ва, важен крайъгълен камък в колекцията му от комунистически бюлетини, и беше накарал всички в село Ленинград да я подпишат. Тая чест ме трогна. Седнах, взех еднодоларова банкнота и написах на дядо следния отговор: „Мерси за писмото, комунистически лапнишаране. Заминавам утре и като пристигна, ще гледам веднага да се оженя за някоя американка. Ще гледам да си народим един куп американска дечурлига. С обич, милият ти внук.“

***

Нямах солидна причина да заминавам за Америка. Вкъщи не гладувах, поне не във физическия смисъл. Не война ме беше прогонила далеч, не война ме беше заточила в чужбина. Заминах, защото имах възможност, защото носех в кръвта си беса на Запада. В гимназията, докато повечето ми връстници пиеха, пушеха, правеха секс, играеха барбут, мамеха техните, пътуваха на стоп до морето, фалшифицираха банкноти или тъкмяха бомбички за футболни мачове, аз учех английски. Зубрех думи и граматични правила и упражнявах скоропоговорки, специално съчинени за източноевропейци. „Remember the money“, повтарях си непрекъснато, по улицата, под душа, дори насън. „Remember the money, remember the money, remember the money.“ Бях чул отнякъде, че такива фрази ти пречупвали езика.

Нашите трябва да са били горди с ученолюбив син като мен. Но не и дядо. Той ненавиждаше Запада с моралния му упадък, с липсата му на благородна ценностна система. Като малък дядо ми разрешаваше да чета само книги, които според него били подходящи за мен. „Партийна тайна“ беше подходяща. „Островът на съкровищата“ не. За дядо английският език беше бясно куче. Едно ухапване само отравяше мозъка ти и го превръщаше в пюре от киселци.

– Ти знаеш ли, синко – попита ме той веднъж, – какво е то да имаш киселци наместо мозък?

Поклатих глава напълно ужасен.

Автор(и): Мирослав Пейков

Детайли
Посещения: 4187

Не са само корейците, които бягат към топли и евтини страни. Линда, моя американска приятелка, с която се намерихме в Субик, е живяла с мъжа си пет години в Еквадор – цели колонии от германци, швейцарци, новозеландци и всякакви от скъпите страни са се преселили да живеят на топло и евтино, разказва тя… Всеки иска в края на живота си да се почувства цар. Нова, но трайна тенденция… Гледано от тук, се вижда едно великанско преселение на народите в световен мащаб, като че ли никой не иска да остава завинаги там, където е роден. Американците пристигат на тумби, на тумби и се закотвят тук, без намерение да се връщат някога. Филипинците с радост си сменят местата с тях и заживяват в Новия, вече не толкова нов свят. В различен етап от живота са, разбира се, но резултатът е, че понятието „родина“ постепенно губи значение и излиза от употреба. 

Автор(и): Наталия Бояджиева

Детайли
Посещения: 4233

– Това е особен апарат – каза офицерът на пътешественика-изследовател и хвърли почти възхитен поглед към очевидно добре познатия му уред.

Пътешественикът, изглежда, само от учтивост бе приел поканата на коменданта да присъства при екзекуцията на един войник, осъден за неподчинение и обида на началника. Тази екзекуция навярно не предизвикваше твърде голям интерес в наказателната колония. Поне тук в дълбоката, песъчлива долчинка, затворена отвсякъде от голи склонове, освен офицера и пътешественика, се намираха само осъденият – глуповат човек с широка муцуна, мръсни коси и занемарено лице – и един войник, хванал в ръце тежката верига, в която преминаваха малките вериги, свързващи осъдения за глезените, китките и шията и освен това съединени помежду си с други допълнителни вериги. Впрочем осъденият имаше такъв кучешки покорен вид, че навярно можеха да го пуснат да се поразходи по склоновете, а преди началото на екзекуцията трябваше само да му свирнат и той щеше да дотича.

Пътешественикът не проявяваше особено любопитство към апарата и почти безучастно крачеше насам-натам зад осъдения, докато офицерът извършваше последните приготовления – ту се завираше под вградения дълбоко в земята апарат, ту се изкачваше по една стълба, за да провери горните части. Тази работа всъщност би могла да се възложи на някой техник, но офицерът я изпълняваше с голямо усърдие – било защото беше особен привърженик на апарата, било защото по други причини тази задача не биваше да се поверява на никого освен на него.

Автор(и): Франц Кафка

Детайли
Посещения: 3424

За една епидемия от (не)човешко ослепяване

Заради страховитото и почти пророческо звучене от днешна гледна точка на романа „Слепота“ на португалския нобелист Жозе Сарамаго идва предложението с избран откъс, представляващ малка част от бруталната алегория на едно общество в разпад по време на пагубна епидемия от слепота с необясним произход. Редица дълбоки и стряскащи прозрения за крехкостта на колективното битие, което верижно се срива с всеки нов ослепял; интензивно следващи се апокалиптични картини, които все повече и повече сгъстяват усещането за това колко илюзорна е сигурността на съвременния живот; бързата загуба на човешкия облик у хората, водеща до прогресивно оскотяване – всичко това, страница след страница, внушава тягостна безизходност от гибелната ситуация, за която никой не е подготвен… И все пак, макар и концентрирана в единствената жена, по някакъв чудодеен начин съхранила зрението си, надеждата за изцеление не ни е съвсем отнета. Мъдрото и самоотвержено присъствие на тази жена, нейната непоколебима отдаденост на грижата за околните, заразяват с хуманност, мобилизират дори и по-слабо волевите натури и подклаждат вярата във възможността за бъдеще чрез въздигащата сила на ЗРЯЩИТЕ…

Вера Киркова – преводач на романа „Слепота“

Автор(и): Жозе Сарамаго

Детайли
Посещения: 4216

Онази нощ часовете ме пробягваха, безсънни стрелки. Исках само да се забравя. Излегнат така, не чувствах друга липса, освен може би смъртта. Не внезапната и безвъзвратна. Другата – сезонната смърт, зима, подривана от бунтовен цъфтеж.

Декемврийският зной ме заличаваше, втренчен само в топенето на леда в чашата. С кубчето лед си приличахме, преходни и то, и аз, превръщащи се в изходната материя, от която бяхме съставени.

Точно тогава тя влезе. Беше жена с прями очи, които навлажняваха стаята. Взе да блуждае наоколо, сякаш не вярваше на собственото си присъствие. Прокара пръсти по мебелите с разсеяна нежност. Дали пък не бродеше насън, тази действителност не ѝ се струваше твърде привидна? Исках да ѝ обърна внимание, че е сбъркала, че това не е съответният ѝ адрес. Но тишината ме предупреди, че тук се сбъдва съдба, пресичане на неотменните провидения. Тогава тя седна на леглото ми, намести се изящно. Без да ме погледне, се разрида.

Не се овладях – милувките ми вече се стелеха в скута ѝ. Тя се излегна по подобие на земята в зачатие. Тялото ѝ ми се открехваше. Ако бяхме продължили, щяхме да стигнем до край. Но в подстъпите се побоях. Тайни гласове ме възпираха – не, не бива да се поддавам.

Автор(и): Мия Коту

Детайли
Посещения: 3200

Света Богородица Прозорица, да.

Всички в очакване пустотата да стане още по-пуста.

Опразнена от онова, което вдъхва страх.

Маски Луи Вюитон, 199 долара.

В жълтеникава, много елегантна кутия.

Вътре – плик със същото име: Луи Вюитон.

Обещава бижу, но е кафява маска среден размер.

Размер С от среден или от Страх?

Да си представим размер С.

Размер на Страха.

Света Богородица Прозорица да ни пусне навън, молят се някои, без да помръдват устни.

Само с очи.

„Криволичат великите хора и реките,

Криволичат, но към целта си.“

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

Детайли
Посещения: 3411

Играеха на карти при забойния колар Наумов. Дежурните надзиратели никога не се отбиваха в бараката на коларите, като с право смятаха, че главното им задължение е да наблюдават осъдените по член петдесет и осми. А конете по принцип не се поверяваха на контрареволюционерите. Наистина, началниците-практици скришом мърмореха: така се лишаваха от най-добрите, най-съвестните работници, но в това отношение инструкцията бе ясна и категорична. С една дума, при коларите беше най-безопасно и апашите се събираха там за своите комарджийски двубои.

В десния ъгъл на бараката, върху долните нарове, бяха постлани шарени памучни одеяла. Към ъгловия стълб бе прикрепена с тел горяща „колимка“ – саморъчно направена лампа, която гори с бензинови пари. На капака на консервена кутия се запояват три-четири медни тръби – това е цялото приспособление. За да се запали лампата, върху капака се слагат горещи въглени, бензинът отвътре се нагрява, парите излизат по тръбичките и горят, запалени с кибритена клечка.

Върху одеялата имаше мръсна пухена възглавница, а от двете ѝ страни седяха по бурятски с кръстосани крака партньорите – класическата поза на затворническата комарджийска битка. На възглавницата лежеше чисто ново тесте карти. Те не бяха обикновените, а изработени в затвора, майсторите по тази част ги правеха с необикновена бързина. За това е нужна хартия (каква да е книга), парче хляб (което да се сдъвче и да се прецеди през парцалче, за да се получи нишесте – за залепване на листовете), парче химически молив (вместо печатарско мастило) и нож (за изрязване шаблоните на боите, както и на самите карти).

Автор(и): Варлам Шаламов

Детайли
Посещения: 3219

А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност – такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.

Автор(и): Оскар Уайлд

Детайли
Посещения: 4141

Обява в сайт за хороскопи.

„Бягайте от притесненията.

Осигурете повече място и безопасност в електронната си поща.“

Астрономията иска да бъде модерна, а не е в крак с опасностите.

Сутрин. Съобщението:

„Андреа Бочели ще изнесе концерт на Великден в (пустата) Миланска катедрала“

Ще пее Аве Мария от Бах. В 18 ч.

Бах преждевременно е разбирал нещата.

Просветляваща музика – звуков хороскоп.

„вървях из улиците и атмосферата, пристигах и се сбогувах“

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

Детайли
Посещения: 3247

Човек № 486 починал в Мадридска болница.

Списъци с починали.

Списъци с избрани книги.

Списък с места за посещаване след чумата, когато прокудим тревогата, а не телата.

Във вестника десет страници с портрети на хора с две дати.

Яков Стайнберг, израелски поет: „тази нощ приличаме на горящ град“.

Трябва ми марля за рани на хора и животни и преглеждам линк.

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

Детайли
Посещения: 5071

Само лекарите доближават болните.

Само свещениците доближават мъртвите.

Два вида смелост.

„електричеството освети примирените неща“, стихът на Друмонд.

Един лекар в Испания казва: никому не пожелавам това.

И се разплаква.

В Испания блуждаят старци, не знаят къде да идат. Нямат близки.

Линейки и ковчези.

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

Детайли
Посещения: 4838

 НАСА прекрати изследванията на луната.

Матео яде спагети до прозореца към улица „Виторио де Сика“.

Сика беше режисьорът на „Крадци на велосипеди“.

В Ломбардия една жена вика името на Паоло.

Един болен в ломбардска болница гледа лицето на жена си и брат си на айпад, високо вдигнат във въздуха от белите ръкавици на лекаря.

Хотел Мариот е превърнат в полева болница.

Автор(и): Гонсало М. Тавареш

Прочетете още...

Писмата

Здравка Евтимова 19 Авг, 2010 Hits: 10160
Случваше се нещо епохално. Всеки момент…

Девет на осми

Зорница Гъркова 27 Юни, 2012 Hits: 9122
Напред, настрани, зад нас и под нас –…

Танти Роза

Ицко Финци 12 Сеп, 2011 Hits: 16415
Един ден сестра ми Ида неочаквано получи…