Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Фриц беше изпечен мошеник. Имаше голяма дърводелска работилница, в която произвеждаше фалшиви антични мебели. Плащаше мизерни надници на двайсетина нелегални работници – поляци, румънци и българи. Бизнесът му беше прост и доходоносен. Обикаляше цяла Германия и Холандия и изкупуваше старите греди на обявени за разрушаване средновековни сгради. От тях дърводелците черноработници правеха пред очите ми гардероби, бюфети и спални. После се включвах и аз, като резбовах върху мебелите прочутите „ахенски лилии“ или фризове с така наречените „кучешки опашчици“. Накрая колекционери от цял свят плащаха луди пари за „античните“ мебели.

Когато отиваше да декларира доходите си в данъчното, а и на срещите с потенциални клиенти, Фриц обличаше дрипави дрехи и се представяше за прост вехтошар. Всъщност, печалбите му бяха космически. Задържах се при него, защото освен заплатата получавах правото да обитавам един прашен ъгъл в огромното му хале. Там през свободното време можех да си правя моите дървени скулптури.

Автор: Костадин Костадинов

Бях забравил, че с жена ми решихме да предоставим известна самостоятелност на дъщеричката ни. До днес винаги я придружавахме – по-често жената, но и аз, поне два пъти седмично – и до училище, и на английски, и когато ходи на плуване. Най-накрая решихме, че не само не можем, а и не трябва винаги да сме около нея. Причината да забравя за съвместното ни решение е съвсем банална. Преди три дни приех нова поръчка и вече работех по нея. Тази сутрин попитах жена си защо още не е облечена.

Автор: Палми Ранчев

На път съм да сбъдна трафаретната мечта на всяка средностатистическа мечтателка на средна възраст, захласната по телевизионните сериални сюжети. Венеция през зимата. Най-романтичният град в света в най-неочакваното за посещения време – точно след карнавала и преди пролетта. Преди настъпване на жаркото лято с убийствени влажни температурни изпитания в малката, разпръсната из лагуната суша, сред милионните туристически порои с щракащи фотоапарати и смартфони. Светлината от светкавиците допънително загрява въздуха, и, съюзявайки се със слънчевите лъчи, работи за глобалното затопляне. Нивото на водата се покачва и градът подгизва, дави се и ври; къщите тръгват към лагуната, църковните кули се поклащат застрашително наляво-надясно, толкова неустойчиво, че не успяват да съберат достатъчно сили и да се сгромолясат. Всичко танцува и се движи в този град и то не само по време на карнавала. Само на Рич и Брук не им пука в гондолата – тя с годежен диамантен пръстен, увита в скъпи кожи, той размекнат в умилителен захлас… Дързост и Красота. Гондолиерът подвиква „О, соле мио“, а в джоба на автентичната му жилетка шумолят стотачки.

Автор: Евдокия Борисова

Едно е да влезеш в пандиза за пет-шест дози хероин и съвсем друго за няколкостотин хиляди лева, мислеше Тръпчо, докато прекосяваше площада към ъгъла на хотела. Беше размисъл за възможностите, които представя живота на различните хора, а също и за смисъла му. Имаше ли значение разликата, поне за него, продължаваше разсъжденията си Тръпчо. След като беше много по-вероятно да попадне – където и да е – за някоя доза херо, отколкото да спечели стотици хиляди. Такова беше положението. И нямаше да се промени. Въпреки сравненията и отрезвяващата оценката на евентуалните си възможности Тръпчо се чувстваше сравнително добре. Слънцето беше се появило в дъното на улицата и го чакаше да застане срещу него, за да стопли лицето му. Трябваше само да промени посоката, в която се движеше. Вече не вървеше към хотела, а се отправи към дъното на улицата. В такива моменти на почти безпричинно доволство Тръпчо притваряше очи и спираше, а заедно с него спираше и времето. Тогава мигът на блаженство ставаше продължителен. И за дълго непокътнат.

Автор: Палми Ранчев

– По време на вечеря с американския президент в Белия дом, Наполеон казал:
– Ако притежавах оръжията, които вие имате, в никакъв случай нямаше да загубя битката при Ватерлоо.
По-късно пак по време на вечеря, този път в Кремъл, Наполеон казал на руския президент:
– Ако имах вашите служби за разузнаване, в никакъв случай нямаше да загубя битката при Ватерлоо.
След време Наполеон посетил България и по време на вечеря с министър-председателя казал:
– Ако вашите съвършени медии бяха мои, никой нямаш да разбере, че съм загубил битката при Ватерлоо.

Автор: Мюмюн Тахир

По времето, за което разказвам, санкциите срещу бивша Югославия бяха в разцвета си. И контрабандата през границата не спираше. Принципно бях наясно какво се върши. Кой го прави, как го прави и срещу какви пари. От известно време търсех своето място. Не исках да съм един от стотиците измекяри. Чакаха рано сутрин с коли, и дори с мотори, да прекарат един пълен резервоар. Продаваха го и бързо се връщаха, за да минат поне още веднъж. Исках да направя истински удар. Организиран от мен, с мои финанси и акъл. Без да ставам войник или какъвто и да било на мутрите, които работеха в същия бизнес, но на едро, с цистерни и големи хора зад гърба си.

Автор: Палми Ранчев

Хубаво е да имаш при кого да отидеш в центъра на София. Вървиш с всички останали, които бързат по някаква работа, или си позволяваш да бездействаш на някое място, създадено точно за това, да се бездейства – кафене, градина с пейки, скъп магазина, в който повечето влизат да разглеждат, – зяпаш и бездействаш. Нямаш ли работа, подобни занимания могат да продължат доста време. Накрая, поне за мен, идва момент, когато ми писва. Тогава, както казах, е хубаво, ако имаш при кого да се отбиеш. Сега, накъдето и да се обърна, както и да погледна, съм близо до сергията за стари книги на Пламен Тушков. Всъщност сергията е на друго момче, което също познавам, а Пламен само продава. Без значение. Зад отрупаната маса с книги по това време мога да видя само него.

Автор: Палми Ранчев

Една ранна утрин бавно крача по челото на Акямачкото било. Вятърът носи волната песен на чучулигата и попива умората от гърбовете на излезлите по нивите селяни да берат узрелите тютюневи листа. Въздухът е бистър и хладен, ухае силно на тютюневи съцветия – скъп ми е този аромат, вдишвал съм го дълго преди години. Отдавна не съм идвал по тези скъпи за мен места и навярно затова сега ми се струва, че дърветата, подредени като тютюневи стебла по отвесния склон към Дрангос дере, ме поздравяват с изящните си клони, разперени като криле на сокол, което ме изпълва с очарование. А отсреща снежнобелите къщи, кацнали по отвесните скатове и разпилени от хълм на хълм, привличат с изящната си магнетична сила, пък долу реката с прекрасните си меандри търси безкрайността.

 

Автор: Мюмюн Тахир

Сега на някой, който ме познава от предишните години и още смята, че съм бизнесмен, ще му се стори смешно, дори жалко, че се търкалям в калта. Пробягвам на кратки спринтове между възвишенията, крия се зад стволовете на високите дървета и оттам преценявам дали пазачите са ме забелязали. Понякога си мисля, че не трябваше толкова дълго да се съпротивлявам. И по-рано да им дам парите. Щях да се спася поне от мъченията. Но онези, които са си залагали апартамента, за да имат първоначален капитал, и са печелили с труд всеки лев, ще ме разберат. Признавам, че в началото също имах свой номер. Дълго време се преструвах, че съм човек на Генерала. Няколко пъти го засякох в офисите на двете групировки, с които търгувах. Поздравявах го, той питаше за майка ми, с която са от едно село, и аз съответно му отговарях. Този контакт със сигурност ми е помогнал. И в продължение на две-три години работех почти необезпокояван.

Автор: Палми Ранчев

– Пицария google, добър ден, слушам ви.

– Пицария какво?

– Пицария google, какво искате да поръчате?

– Но… това не е ли пицария „Дон Домат“?

– Уви, беше. Наскоро google я купи и сега предлагаме куп допълнителни иновативни услуги, от които можете да се възползвате.

– Добре. Да видим какво толкова ново ще ми предложите!

Автор: Красимир Йорданов

Преди половин час Войчех беше напуснал дома ѝ, но тя все още усещаше вълнението от присъствието му. Бавно отпиваше от чашата. Беше я подала, за да ѝ налее още от виното. С него се чувстваше сигурна, доверяваше се на професионалния му нюх и на преценките му…, а той ѝ се беше посветил изцяло. Пареше я дъхът му: „Искам да…“. И двамата знаеха, че повече от това нямаше да позволят да се случи. Беше омъжена, имаше дъщеря, която я копираше, а и позицията ѝ изискваше точно премерени думи и поведение… Вече бяха изморени от разиграването на сценарии, от предвиждането на ходове, от страха да не сгрешат.

Автор: Мими Михайлова

Нищо по-банално от Коледа във Виена, ще кажете. Баба ти все във Виена е ходила. Е, ходила е. Което си е така, така си е. Средата на 70-те е, дядо ми Радослав купува билети за кораб по Дунава и отплават, въпреки бурните протести на съпругата Евдокия. „Ти полудя ли, бе, Славко, вместо да си купим холова гарнитура, ще ходим във Виена? Виена, на стари години!…“ (Годините им са към шейсетте и по моему, днес, не са никак стари, ама хайде). Връщат се след три седмици подмладени и сияещи, баба ми носи армагани. Получаваме с братовчедката Деси най-красивите кукли, които соцлагерът някога е виждал, а средното поколение в лицето на майка, вуйна и леля се сдобива с три различни десена релефна лилава тревира, последния писък на модата. Костюмите тайор са ушити собственоръчно и светкавично от баба ми (тя е модистка) и дамите блясват в образователното общество на Добрич през Шумен та чак до Пловдив по най-виенския начин. В майчината ми фамилия никога не е стоял въпросът „защо Виена“ и „какво ще ѝ гледаш на Виената“. Напротив, колкото повече – толкова повече. Леля ми обаче, от другата страна на баща ми, вечно въздишаше: „Ах, Евдокия, мечтата ми е да отида във Виена, на новогодишния бал в операта, свако ти така и не ме заведе, ще си умра с отворени очи. Ама то е култура, то са обноски! Ей го, на и наш Джими (братовчедът) не е излизал от България, а е вече на четирийсет!“ Ами отидете бе, хора, софиянци сте, ей я де е Виената наблизичко. Социализъм било, не пускали. Превземки. Е, от двайсет и пет години вече пускат. Светът е широк и красив и познание дебне отвсякъде.

Автор: Евдокия Борисова

Едно, две три. Начало. Когато слагаше костюм, свиреше на пианото. Малко се беше разакордирало, но в този момент не можеше да си позволи да плаща на акордьор. Не и преди да получи пенсията. Иначе парите от сина си събираше във влог. Тях не искаше да докосва, освен в екстрени ситуации. Или – мечтаеше си понякога – ако получи покана от някоя филхармония в чужбина. Да дирижира „Реквиема“ на Моцарт. Тогава щеше спокойно да си купи – дори и най-скъпия – билет за самолет и да замине, както подобава на световноизвестен диригент. Не беше успял да стане чак световноизвестен, но пък синът му, като е сега в Аржентина, току-виж уредил едно гостуване. Много добре знаеше, че е невъзможно, и все пак…

Автор: Силвия Чолева

Целувката не я зашемети, обикновена целувка, страстна, но не замая главата ѝ. Не успя да измъкне веднага ръцете си изпод чаршафа и остана известно време така неподвижна, докато той продължаваше да я целува не само по устата, езикът му беше пъргав, но и по бузите, носа, очите, косата, после пак очите, устата, врата, да, тогава усети, че се предава на този целуващошептящ мили думи мъж, на пръв поглед мекушав, податлив, колеблив. На втори… похотлив? Откъде се взе тази категоричност, агресивност, насилие, ребрата я боляха от стискането му преди малко, а сега я ухапа. Тя успя да извади едната си ръка и го перна по гърба. Той се изправи на ръце над нея и започна да целува надолу тялото ѝ през чаршафа.

Автор: Силвия Чолева

Оригиналните принадлежности за провеждането на лотарията бяха се изгубили преди много време, а черната кутия, която сега лежеше върху столчето, беше поставена в употреба даже още преди Старецът Уорнър, най-старият човек в градчето, да е бил роден. Мистър Съмърс разговаряше често с жителите за нуждата от правене на нова кутия, но никой не харесваше идеята да се промени дори такава миниатюрна частица от традицията, каквато представляваше черната кутия. Носеше се история, според която настоящата кутия била направена с някои от частите на предишната черна кутия – онази, която била измайсторена по времето, когато първите заселници се установили, за да създадат селище тук. Всяка година, след лотарията, мистър Съмърс започваше отново да говори за нова кутия, но всяка година темата се оставяше да заглъхне без да бъде направено нищо. Черната кутия ставаше все по-опърпана с всяка отминаваща година; в момента вече съвсем не беше изцяло черна, а грозно цепната от едната страна, където се виждаше първоначалния цвят на дървото, а на някои места поизбледняла или оплескана.

Автор: Шърли Джаксън

Всеки път Картал говореше така неразбираемо и непостижимо за детския ум, но онази сутрин Шахин запомни недоволството му от човешкото прахосничество и беше съгласен с него. Всъщност, винаги взимаше страната на любимия си чичо Картал, най-малкият брат на баща му, който беше студент в София. След всеки негов монолог се опитваше да вникне в казаното, но бързо се уморяваше. Вечер сядаше в ъгъла на кухничката и вадеше подарената му от Картал тетрадка. Тя беше голяма, с твърди корици на ситни като незабравка сини цветенца – на предната имаше изрисуван етикет и там с едри черни букви беше написано: „Тетрадка-речник“. Момчето прехапа долната си устна и занарежда килнатите неравни букви: „Чичо Картал пак така хубаво говори за животът…“  изобщо не се подвоуми между живота и животът, защото на тоя свят нямаше нищо по-важно от него.

Автор: Мюмюн Тахир

Петър, наричан в тесни кръгове още Брадата, а пред мащабните държавни институции с незабележимо презиме, завършващо на „ов“, загърна халата си и стана да отвори. Позвъняването беше еднократно, изчакващо. Ако беше малко по-кратко, той би го определил като „плахо“, ако беше малко по-продължително, щеше да прекрачи в нахалното. Дебилите заспиваха с пръст върху звънеца, но те пък не бяха интересни. Петър обичаше да гадае по звъна характера на посетителите си. Преди да отвори, лапна две ментолови дражета и огледа зъбите си в огледалото. Не че имаше нужда.

На прага стоеше момче с ватирана качулка, високо около метър и петдесет. Носът му беше загубил детската си миловидност и една строга гърбица напираше да израсте на хребета му. Бузите му бяха мургави или мръсни, или и двете. Изпод сянката на качулката гледаха долните половинка на две големи, черни очи.

Автор: Кристин Димитрова

Прага-Залцбург. Името на гарата е излетяло от паметта ми. На австрийска територия. Лято. Мога да изчакам със същия билет два часа до влака в същата посока и да разгледам градчето. От пероните се слиза в подлез. Блестящ в чистотата на плочите си, с магазинчета за вестници, дребни подаръци, каквито могат да се видят по повечето гари, и в края – щанд със сладкиши, кравайчета, хлебчета, кроасани, бухти и какво ли още не. Уханният уют на печиво. Среща с австрийско-немските кравайчетата. Виждала съм ги единствено в илюстрациите към приказки. „Хензел и Гретел“. Има масички, кафе, купувам кравайче, опипвам твърдата, кафеникава, полирана коричка, посипана с едри кристали сол, разглеждам крайчетата, кръстосани и разделящи вътрешния кръг на четири. Колко ли пъти съм вървяла в смрачаващата се гора по стъпките на изоставените от родителите си Хензел и Гретел, ослушвала съм се с омъчнено и разтуптяно сърце за вълчи вой, стигала съм до полянката с къщичката от шоколад, със стрехи, украсени с кравайчета, поглеждала съм повдигната на пръсти през прозорчето от карамелизирана захар.

Автор: Фани Цуракова

През една слънчева априлска утрин, на малка улица в квартал „Хараджуку“ се разминах със 100% идеалното момиче.

Ако трябва да съм честен, не беше особено хубава. У нея нямаше нищо, което да я откроява. Дрехите ѝ също не бяха нищо особено. Отзад в косата ѝ упорито стърчаха сплъстени от съня кичури, а и не беше съвсем млада – май около трийсетте. Трудно можеше да се нарече момиче, ако трябва да сме съвсем точни. Въпреки това, макар и от петдесетина метра аз вече знаех – тя е 100% идеалното момиче за мен. В мига, в който я видях, усетих силен земен тътен, разтреперих се, устата ми пресъхна като пустиня.

Автор: Харуки Мураками

– Е, това вече не мога да го разбера! – По челото на Дерменджиев бяха избили ситни капчици пот; както винаги в моменти на възбуда той започваше леко да заеква и да опъва шия сякаш преглъща големичък залък. Рамката на очилата му, тук-там лепена с тиксо, се местеше насам-натам в унисон с оживените жестове, аха-аха да се разпадне. Брадата, подстригана à la Ботев, се беше напъхала в яката на ризата му, та леко кирливите ръбове се провиждаха още по-ясно на черния фон. Даскалчето се притесняваше и това го караше да се разпалва още повече. Младо момче, емоционално…

– Какво точно не разбираш, Дерменджиев? – Председателят Домусчиев, грамаден мъж с все още импозантна фигура, бивш шампион и любимец на дамите от Съвета на обезпокоените граждани, беше както винаги олицетворение на спокойствие, ред и надеждност посред окото на урагана. – Не си ли съгласен, че е крайно време да се подаде ясен и недвусмислен сигнал? Или трябва да чакаме, докато ни превземат отвътре? Ако сами не се погрижим за бъдещето на децата си, кой ще го направи? Американците ли? Или други някои – печалбари разни диви, дай им само пари да трупат, народа да грабят, а за българщина и традиция никой не му пука, дай сега да захвърлим всичко и да станем и ний американци!

Автор: Златко Енев

Наблюдавам внимателно лицето ѝ, докато тя свършва. Опитвам се да го правя по ненатрапчив начин, повече с ъгълчетата на очите, макар че от това едва ли има нужда – нейните собствени, при все и широко отворени, в този миг не виждат нищо, разбира се. Точно това се крие зад фразата Eyes wide shut, ако досега не ви го е обяснявал никой. Така май е с всички – или поне с повечето – от тяхната половина на човечеството. При мен е друго. Аз не мога да си позволя такъв безумен миг на забрава. Трябва да го запазя, на всяка цена да го запечатам в цялата му пулсираща спазматичност. Това е важно. Бих казал, дори решаващо. Без архивирането, без щателното запазване  – някъде из най-потайните ми чекмеджета – на колкото се може повече такива мигове, съществуването ми би се превърнало начаса в нещо напълно недоказуемо. По неизвестни за мен причини, моето собствено доказателство е не толкова старото, омръзнало до скомина cogito, колкото далеч по-старото, но невъзможно за омръзване coito. Хардуер. В него е единствената надежда.

Автор: Златко Енев

Дичо Лесов беше пенсионер и живееше във Фейсбук. Преди осем години, когато на пестеливо учрежденско тържество колективът му поднесе китайски часовник и ножичка за пури, Лесов въздъхна, просълзи се, благодари им за дългите години на колегиално сътрудничество и за пръв път разбра, че ще му е приятно да се раздели завинаги с тези гадове. Лесов никога не беше пушил нещо друго освен цигари, а напоследък и тях ги беше оставил. Какво тогава означаваха тези талисмани на изпроводяк?

Автор: Кристин Димитрова

Механизмът за изнудване, в себе си той го беше нарекъл „съдебна такса“, бе така рационален и логически обоснован, че щеше да действа безотказно и до днес. На Павел обаче му писна да припечелва по десетина-петнадесет хиляди евро на всяко дело, отдавна замисляше сериозен удар, с който искаше да се съизмери с Карагеоргиев и да впечатли най-вече себе. Имаше нужда от някакъв решителен и уникален успех не защото му трябваха пари или беше алчен, а за да докаже пред себе си, че е точно такъв – човек на парите и на успеха. На големите пари и на тихия успех въпреки всичко и на всяка цена.

Автор: Владимир Зарев

Пять фрагментов о Москве и москвичах из дневника Вальтера Беньямина. Одна библиотечная карточка, 13 фотографий Москвы и москвичей Игоря Пальмина.

Автор: М., Ad Marginem, 2012

Любимата ми игра, когато бях дете, беше „Мумията и Изследователя“. Баща ми и аз си разменяхме ролите: един от двама ни трябваше да лежи напълно неподвижно, с кръстосани на гърдите ръце, а другият трябваше да мърмори: „Вече толкова години ги търся тия пирамиди. Кога най-после ще открия гробницата на Тутанкамон?“ (Беше през късните седемдесет години, когато Тут беше в [музея] Мет[рополитен], и ние често ходехме от предградията дотам). Кулминацията на играта беше когато Изследователят по случайност откриваше Мумията и тя – о, ужас! – отваряше очи и се съживяваше. Изследователят трябваше първо да изрази уплаха, след което да попита, „Е, какво ново?“. На което мумията отговаряше, „Ти“.

Автор: Ариел Леви

Опрял гръб на ореховия ствол, Мурат наблюдаваше света. Преди много време тук седеше дядо Йосиф, дългогодишен учител по тези маста, примижал, облегнал гръб на огромния дънер пред набръчканата къща, пълна до покрива с аромат от цветя. Галеше бялата си пухкава брада, покрила гърдите му и гледаше дневните предизвикани звездопади. Когато задрямваше от зачестеното му дишане брадата потреперваше. В дрямката му без предупреждение нахлуваше жуженето на дивите пчели в корубата на дървото, сякаш ги береше. Когато отваряше очи, се взираше удивен в пълзящата върволица безкрайни облаци, които приемаха причудливи очертания; виждаше ги като животни и хора, рисуваше различни картини – как дракони водят кървави битки, войници се нападат и убиват; осакатени, мълчаливи, помръзнали, се връщат в родните си краища…

Автор: Мюмюн Тахир

Адвокатката попи устните си със салфетка. Започна от крайчетата им към средата и не излезе от външния им контур. Кракът ѝ пропълзя под масата. Беше без червената си обувка и полупрозрачният чорап просъска при допира с коляното му. Направи малък, опипващ кръг и се плъзна по вътрешния шев на панталона му като питон, който вече е хипнотизирал жертвата си.

Автор: Кристин Димитрова

Аз и Марийка сме две трипер диплококи, водещи жалко, но гордо съществувание във влагалището на четиридесет и пет годишната чистачка кака Сийка. Това старо, уютно жилище било заселено от семейството ни от незапомнени времена, когато нашият пра-прадядо се отправил на експедиция от пикочния канал на любвеобилния, но непридирчив към половите си контакти, студент Стоянчо. Именно тази непридирчивост, а също и голямата доза алкохолно опиянение дали възможност на ненаситния за жени студент да яхне кака Сийка. Тя още на 17 била стопроцентна, железобетонна, куршумонепробиваема грозотия. От тогава друг толкова смел човек като Стоян на жизнения път на кака Сийка не е попадал. От което страда не само тя, но и ние с Марийка, две потомствени диплококи във влагалището ѝ. Ние също като дядо мечтаехме за пътешествие.

Автор: Даниела Великова

Църквата е бяла пряспа сняг, която не се стопява никога. Аз садя кокичета, зюмбюли и цветя, чиито имена не зная, събирам свещите, преди съвсем да догорят, сутрин отварям, когато ми се обади някой човек. Хората прииждат отвсякъде. Не зная откъде излезе, че светецът помагал – може и от моята жена да е: ако се помолиш на Свети Никола, но рано, в шест, когато слънцето е колкото окото на котарака Васко, тогава светецът сбъдвал молитвата на човека.

Автор: Здравка Евтимова

Дедо Войно пушеше с луличка. Мъничка, тантурестка, с късо сакче отстрани, за което я държеше с три пръста по неподражаем начин. Сам си я беше направил. Удивително приличаше на него. При дръпване примижаваше и в следващия миг се замисляше – дълбокомудрено, потъваше през три дъна навътре в себе си. Всеки път така, каквото и да прави, където и да е.

Автор: Бойка Асиова

Режещото слънце го прониза с милион наноскопични остриета, устата му се изпълни с горчиво-сладък привкус, замириса му на буря и дъжд, замириса на детство. Неочаквано го подгони жажда, той забърза сред потока от хора, идещ насреща по вечерния булевард – приведен, прикрит, с лице, забито в тротоара, по неизвестно каква привичка. Тълпата се беше сгъстила пред лъскавите витрини на магазин за електроника, той се побута малко, после спря, впримчен от общия транс, вгледа се в лицето, което го зяпаше от стотина различно големи екрани отсреща. Пергаментово лице на фона на пергаментов залез. Безизразни, неподвижни очи с форма и цвят на космически дупки. Какво толкова му зяпат, помисли си той, после прочете надписите, схвана. Тазгодишният шампион по масови убийства. Нам си колко жертви, голяма преднина пред следващия. Жива легенда. Все още…

Автор: Златко Енев

Разхождах се из битпазара и попивах невъобразимите му мириси и звуци. Може ли нещо на света да се сравни с одеския битак!

Плувах сред потната и креслива навалица, бутах се в рокли, сака, рединготи, гърбове и по-съществени ценности – като кефал, дето е тръгнал да си хвърля хайвера. Плувах и от време на време помирисвах пурпурното цвете, което носех в дясната си ръка. Нали все някъде трябваше да си пъхам носа.

Обемистата лелка, която тук околните наричаха Стела, се появи пред мен ненадейно. То не е за чудене. Всяко нещо на този свят се появява ненадейно. Защото преди да се появи, го е нямало. Нямало го е… после внезапно го има. Колко объркан е животът…

Автор: Исак Бабел

Разводът не мина лесно. Петър нае адвокат и направи всичко възможно да я спре – беше прекарал със Силвия 40 години. Въпреки загърбените 63 зими, бившата учителка издържа на натиска и след 10 месеца вече беше свободна. Чувстваше се по-млада, отколкото повеляваше въздухът в столицата, и по-жизнена дори от най-малката си внучка.

Автор: Александра Джандева

Константин беше черноризецът, негова беше първата стъпка. Разполагаше априори с един ход повече според координатната мрежа от 19 линии по 19. За Конкурента имаше 361 възможности, а за него – Белия – 360. Опита се да мисли за тези 129 960 хода, но спираше още на началните позиции. Конкурента беше неговата dial-up връзка. За да прескочи блокадата стартираше отново със 123. Дървото на възможните позиции го караше да окастря разклоненията, да идентифицира ефективните ходове, да разиграва нужния сценарий… Търсеше нулев ход.

Автор: Мими Михайлова

 Осми Апрел. Аааа! Туй не е живот! Много е топло! Дърво и камък ся разтича. Искам да ви река, че таз история, дето ви я разказвам е твърде повлияна от една много добра книга на Миленча, дето не само е толко добра, че му донесе известност за радост на майка му и други хора, ами и мене силно ме промени, не точно мене, ама изказа ми повлия и не мога да са оправя, но то разумее ся е за добро. Та да ви кажа, как бе на едно много далечно място, дето е заобиколено само от вода, та се стига само с лодка, ако се не обърне. Викат му Тиоман и е в Малаазия, ако сте чули. За отиването няма да ви казвам, че ние само спахме и нищо не видяхме, викаха нещо за тескерето – дай, вземи, дай, вземи и така дотам, а то бе около пет часа. От сабахлем до обед все то. А щом се понастанихме и детето виде телевизор, а то гаче не е видело и преди, та са лепна на него, а татко му се лепна за банята, че и той ще речеш не е бил у баня таз година, та кат невидели. И аз не може каза с какво точно ми пречи, ма на, дразни ма кат се лепнат за телевизора или нещо таквоз та си викам – я да ида аз на задния чардак, балкон по английскому, та да изпуша един тютюн, белким са разсъня. И как са настаних, така нещо не ми е удобно, тревожно мий. Аз имам тая особеност...

Автор: Елена Мечка

Прочетете още...

Два живота

Златко Ангелов 20 Дек, 2011 Hits: 9303
Отговарям на Зиги, съкратено от Зигмунд…

Киселец

Здравка Евтимова 06 Фев, 2009 Hits: 13153
Помниш ли Хвърлен, стария баир до Перник,…

Среща с Трилет

Надежда Станилова 11 Май, 2021 Hits: 2736
След края на телефонния разговор, в ушите на…

Майстора и музата

Мими Михайлова 29 Окт, 2014 Hits: 9303
Никой не помнеше истинското му име. Знаеха…