Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Драскулки – Проза

Детайли
Посещения: 3491

Аз съм съвестен гражданин от селски тип. Кротко си стоя вкъщи и спасявам света. И от дома, за щастие, мога да упражнявам любимото си занимание (професия) – да играя шах. Но, оказва се, не съвсем, не съвсем…

Умувам върху интересна кореспондентна партия. Варианти много, но аха, аха да преместя нещо и чувам гласа на Генерал Мутафчийски… И подскачам. А, както вече писах, аз съм съвестен… Викам си: „Ще питам. Няма начин.“.

И питам: „Генерале, може ли да направя ход с офицера?“. И веднага получавам контра-въпрос: „Друг офицер имаш ли на дъската?“. Казвам: „Имам, да, два са. Аз обичам да играя с офицерите. Пазя си ги.“. А той отговаря: „Значи, 2 офицера х 5 000 лева = 10 000 лева. Мести, ако искаш…!?!“.

Автор(и): Деян Димитров

Детайли
Посещения: 3675

Невероятно, наистина, но просто не мога да прочета някаква реклама за лечебен специалитет, без да стигна до неизбежното заключение, че страдам тъкмо от болестта, за която се разправя в нея, и то в най-злокачествената ѝ форма. Във всеки отделен случай диагнозата сякаш съвпада напълно с всички усещания, които съм имал до ден-днешен.

Помня, че бях отишъл един ден в Британския музей, за да прочета нещо във връзка с лечението на някаква най-обикновена болест, която ме бе хванала – сенна хрема, ако не ме лъже паметта. Свалих книгата и прочетох всичко, което трябваше да прочета, после някак разсеяно запрелиствах страниците и почнах лениво да проучвам разни болести. Не помня вече какво беше първото разстройство, в което се задълбочих – някакъв страшен и опустошителен бич, уверен съм в това, – и още преди да прегледам набързо дори половината от поредицата „предварителни симптоми“, бях вече напълно убеден, че съм хванал болестта.

Поседях тъй известно време, цял смразен от ужас; после отново запрелиствах страниците, но вече равнодушно, обзет от отчаяние. Стигнах до коремния тиф, прочетох симптомите и открих, че имам коремен тиф. Трябва да съм боледувал месеци наред, без сам да подозирам това. Хрумна ми, че навярно страдам и от други болести. Намерих болестта на свети Вит и открих, както и очаквах, че съм пипнал и нея. Моят случай ме заинтригува. Реших да разчопля въпроса докрай и затова започнах по азбучен ред – прегледах „аденопатия“ и узнах, че съм заболял наскоро от нея и че острата фаза на болестта ще настъпи подир кръгло две недели. С облекчение открих, че болестта на Брайт ме е засегнала в по-лека форма, тъй че – що се отнася до нея — аз бих могъл да живея още ред години. Имах и холера – със страшни усложнения, а по всичко личеше, че съм се родил с дифтерит. Добросъвестно прерових двадесет и шестте букви на азбуката и можах да се убедя, че единствената болест, която ме бе отминала, е хронично възпаление на капачето на коляното.

Автор(и): Джером К. Джером

Детайли
Посещения: 3496

Паметта му започна да се възвръща.

Той отново навлизаше в живота от небитието.

Вдъхна мириса на земята и нощта и чу шепота на дървесата върху насипа. Лекият ветрец, който караше листата да шумолят, го докосна с меките си нежни пръсти, сякаш проверяваше не са ли счупени костите му и дали няма синини и драскотини.

Приседна, като се опря с ръце о земята, стараейки се да запази равновесие, и се загледа в тъмнината.

Нарича се Хендърсън Джеймс. Той е човек и седи някъде на планетата, която се нарича Земя. На тридесет и шест години е. Известен е в своя кръг и е добре обезпечен. Живее в дома на родителите си на Самит-авеню. Напълно приличен район, макар и загубил през последните двадесет години част от шикарността си.

Автор(и): Клифърд Саймък

Детайли
Посещения: 3713

Подготвям в главата си менюто за предстоящия шабат. Трябва всички да бъдат доволни, а те са много. Милост и надежда е моята мисия. Прекрасната ми снаха Анастасия, дошла в семейството ни от недрата на Сибир. Обичам я. Каквото и да се случи между нея и моя любим син, тя ще си остане завинаги майката на моя внук. Нир, съпругът на дъщеря ми, работещ като булдозер, раздал с щедрост лазура в очите на моите внучки Лирика, Ника, Елия. Той също ще остане завинаги в сърцето ми, както и неговото семейство, с което общуваме като глухонемите, но някак се разбираме, с помощта на синкопите в сърцата ни. Така разговарям и с птичките, скрити в клоните на това дърво. Един шарен дребосък се приближи нахално към мен и ми се скара. Бях посегнала към поредната непозволеност. „Само още една цигарка, помолих му се – прибирай се в клоните, ще събудиш целия квартал…“ Загърнах се с шала, а той пак се нахвърли: чирик! чирик! „Добре, добре, няма повече, успокой се, шабат е… Отивам при сенките от миналото…“

Автор(и): Вивиана Асса-Леонидова

Детайли
Посещения: 4413

По заповед на Лак-Ифар-ши Яст бил издигнат Дом на смъртта, който съществувал един период и половина.
Ако някой линг, носещ червения знак на пълнолетието, искал да прекъсне нишката на своя живот, той идвал тук. И повече никой не го виждал…
Тоя Дом бил построен от един механик на име Велт. И същият тоя механик го разрушил.“

(„История на планетата Сим-Кри“, списък 76, раздел 491)

„Окончателно ли е твоето решение?“ Надписът се простираше по цялата врата отдясно наляво. Покритите някога с жълт олин букви бяха олющени и потъмнели. Прахът, който проникваше навсякъде, се стелеше по тях и образуваше тънък слой. Металната рамка на вратата, облечена в пластмаса, беше изпъстрена с набързо направени надписи. Оставили ги бяха тези, които бяха влезли през тази врата, за да не се върнат никога. В ъгъла се издигаше купчина предмети, хвърлени от хилядите, минали оттук: апарати, които показваха времето, гривни, метални кутийки за зърна от кан. „Окончателно ли е твоето решение?“ На въпроса трябваше да се отговори. Само с една дума. Велт се побави за миг, като се мъчеше да успокои своето разбушувало се сърце, и едва чуто промълви:

– Да.

Автор(и): Герман Максимов

Детайли
Посещения: 8997

Към Русия, като към никоя друга посока на света, обикновено тръгваме, въоръжени до зъби с клишета. От Хотят ли русские войны до Москва слезам не верит. Предчувствам, че ми предстои среща с тези двете. Но и с други: за най-великия народ, преживял и победил войната; за най-четящите хора; за най-огромните пространства и най-широките славянски души… За крепкия руски студ; за почти религиозния пиетет към изкуството; за най-добрата музикална и филологическа школа. За зловещите Сталински репресии; за отчаяния алкохолизъм на една нация; за авторитарната машина, която мачка свободния дух; за нищожността на човешкия живот, който копейка не струва тук, в безкрайните степи от Урал до Сибир. И никога не е струвал. Нито по царско, имперско, нито по болшевишко време. Особено днес. Четох някъде, че около двайсет милиона човека (без никой да знае точно колко) в днешна Русия живеят в изоставени железопътни вагони. Бездомници, просяци, работещи бедни. Живеещи в градове и села, които ги няма на картата. Има и още клишета, от които на човек му нагарча в гърлото. Които го правят досадно спокоен, но затова пък гузен. За кошмарната бюрокрация, с която и царизмът, и болшевизмът са се чувствали комфортно. За чудните, чувствителни и състрадателни хора, които не са родени да живеят сами, а обичат да се тъпчат в комуналки, продължават да си говорят на товарищ, а жените на девушки, въпреки възрастта. Пишат с тебешири и смятат с дървени сметала. Страната на контрастите? Империята на злото? Когато човек тръгне да проверява валидността на клишетата, обикновено се проваля. Точно затова го прави.

Автор(и): Евдокия Борисова

Детайли
Посещения: 4187

Събуди се съвсем рано – тъкмо се беше развиделило – и понеже си знаеше, че няма никакъв шанс да заспи отново внимателно, на пръсти се измъкна от притихналата къща и бавно пое към механата.

Фамилните къщи, от които се състоеше хотелският комплекс, бяха досущ еднакви, общо десет на брой, разположени на две нива. По пет къщи на ред. Тяхната се падаше на горната редица, най-крайната, току до гората и най-отдалечена от механата.

Всички къщи бяха заети, доколкото беше разбрала, и сега в този безбожно ранен час нямаше жива душа навън. Кая прекоси необезпокоявано и без да бърза прясно окосените морави пред къщите, стигна до края на горната редица и заслиза по каменните стъпала, залепени от външната страна на механата.

Щом стъпа на чакълестия път, обрамчващ целия комплекс, зави надясно и след три крачки се озова в подножието на механата. Погледна нагоре, присвивайки очи, за да фокусира, но от мястото, където беше, не се виждаше нищо. Дали изобщо е отворена толкова рано, усъмни се за момент, но все пак пое по масивните стъпала, водещи към чардака.

Автор(и): Дияна Тончева

Детайли
Посещения: 3842

Баба ѝ говореше забавено, леко завалваше думите. Кая си помисли, че това вероятно се дължи на лекарствата.

Загледа се в ръцете ѝ, безпомощно отпуснати в скута. Наистина изглеждаха отънели.

Не знаеше какво да ѝ отвърне. Какво можеше да ѝ отвърне?

Преди два дни баба ѝ се обади по телефона. Звучеше разстроена.

– Кайче, Мати тука до мене плаче за теб. Ей го на – плаче.

Кая отведнъж усети някакви хладни тръпки в стомаха си.

Автор(и): Дияна Тончева

Детайли
Посещения: 3347

Тази сутрин, веднага щом се събуди, момчето беше изтичало да нагледа кученцата на двора и откри едното мъртво. Изглеждаше като заспало – очичките му бяха затворени – и в първия момент момчето се заблуди. Но много скоро разбра, че кученцето не спи.

Майката я нямаше, сигурно се скиташе, както обикновено, някъде из селото. Откакто спря да ги кърми, почти не се връщаше при тях. Другото кученце, братчето на умрялото, не изглеждаше добре – лежеше на една страна и издаваше хрипове. Сигурно и то щеше да умре, помисли си момчето неволно.

В онзи момент, по тънката пижама на крокодили и маратонки на бос крак, още сънено и стъписано от смъртта пред себе си, то твърдо реши, че ще се държи като мъж. Няма да се разстройва, няма да плаче. Ако се наложи, ще се стиска и толкоз. Едва ли е толкова трудно. Ето баща му – нямаше спомен някога да го е виждало разплакан.

Автор(и): Дияна Тончева

Детайли
Посещения: 19520

Започвам днес една история, която вероятно с пълно право разглеждам като най-трудната и най-мъчителната в досегашния ми живот: историята на раждането и отглеждането на двете ни деца, Паул и Леа Енев. Говорих с всички членове на семейството, преди да започна (тоест говорих с онези от тях, с които това е възможно: Паул и майка му, Дорейн Вестфал), и всички ме насърчиха с огромно разбиране и, бих казал, огромна любов (разведен съм с Дорейн от около 15 години насам и оттогава насам тя живее с друг партньор, Клаус Айхнер, с когото междувременно също ме свързва дълбоко и силно чувство за приятелство, разбиране и взаимна подкрепа). Предполагам, че в някакъв смисъл вече мога да се наричам „щастливец“.

Историята, искам или не, ще се върти основно около Леа, но самият аз я схващам като история на цялото семейство. За всички онези сред вас, които са имали съдбата (и изпитанието, и привилегията!) да станат родители на невроспецифични деца (ще поясня това изключително важно понятие след малко), то със сигурност е нещо, което едва ли се нуждае от обяснения. Там, където се роди такова (или такива) деца, всичко останало по неизбежност отива на заден план.

Автор(и): Златко Енев

Детайли
Посещения: 4372

Не можеше да понася някой да докосва нейните вещи, усещаше, че мъртвите клетки на кожата попиват в тях, а след това в нея самата. За нея хората бяха просто превозни средства на вируси, заразоносители, които дебнеха удобния случай да я хвърлят в агония. Колко хубаво, че съпругът ѝ беше достоен човек и се грижеше за нея. Все пак тя би предпочела да спи сама в стаята си, където всичко бе нейно и бяло – подът, стените, таванът, дрехите, чаршафите, цветята. Единствено украшенията с инкрустирани диаманти бяха прозрачни, но тя не ги докосваше. Мъжът ѝ беше старомоден, държеше на семейството. Все пак Мана бе дочула за някаква дама, но фактът, че панталонът ѝ имаше двоен ръб, макар и едва забележим, извика у Мана единствено сиво презрение. Сега и до края на живота ѝ Витан щеше да бъде източник единствено на вируси и стрес.

Автор(и): Здравка Евтимова

Детайли
Посещения: 4827

Събуди ме сутрешният глад. Изправих се на крака и разкърших снага. Отърсих сламата, полепнала по четината ми. Заврях зурла в каменното корито и предъвках остатъците от фуража по дъното и ъглите му от предния ден. Да, да, явно това беше причината за мрачното ми настроение.

Бях шопар с известна слава в района. Водех се на държавна служба в Трудово-възпитателното училище в село Враня стена[1]. В него превъзпитаваха момичета на различна възраст с неморално поведение. Независимо от етикета, който им бяха лепнали, те бяха с добри души и аз ги обичах. Храната ми сервираха винаги навреме и топла. Изключенията бяха рядкост. Дори да бе от предния ден, пак я подгряваха. Наричаха ме Червения полковник. Чинът ми ги задължаваше да имат такова отношение към мен не само за храната, но и за някои порядки в училището; издаваше и цвета на партийната ми принадлежност, но моите съпартийци не разрешаваха на местните селяни да ме наричат Червения, за да не се уронва престижа на партията. Направиха го много ефикасно – с тоягата – основния им метод на убеждение. Останах само Полковник. Аз, също така съм единственият нерез в страната, който е прочел „Животинска ферма“ на Оруел. Знам някои глави наизуст. „Седемте заповеди“ от нея все още цитирам без запъване. Добавен към чина ми, този факт от биографията ми оборва безусловно каквито и да е злословия по мой адрес. Сега обаче, след Промяната и от както се появиха слуховете за затваряне на училището, нередностите зачестиха.

Автор(и): Ванцети Василев

Детайли
Посещения: 3195

Щом забеляза, че Маркиняш пак е бременна, отчето ѝ нареди да махне плода, противно на Божиите и човешките закони. Как пък не, извини се Маркиняш и закърши ръце в протрития плат на полата си, откъде-накъде ще рискувам да горя вечно в ада. Отчето я разтърси така, както вятърът – бостанските плашила, има ли по-голям ад от тримата ти недъгави вкъщи. Маркиняш навири корем, ако не бяха неведоми пътищата Господни, бурята нямаше да събори църковната стряха, а да пощади кръчмата, сякаш мъжете не извършват много от греховете си точно в това свърталище. То и сега често нямате и залък да сложите в устата, но ще дойде време, когато ти и мъжът ти ще останете без сили за работа или поне когато ще трябва да се отчетете пред този, който управлява всички нас, кой ще се грижи тогава за тия нещастници, попита отчето и тъй като не получи отговор, рече по-направо, започвам да мисля, че ти и мъжът ти сте по-големи безсрамници от Палмира Мойра, чиито девет копелета, всичките от баща ѝ, се родиха здрави и читави, все някакъв грях извършвате ти и мъжът ти, трима недъгави ми се струват показателно наказание, отърви се, докато е време, от онова, което порочно расте в утробата ти, и занапред, когато плътта подтикне мъжа ти към съвкупление, ставай от леглото и коленичи за молитва.

Автор(и): Дулсе Мария Кардозо

Детайли
Посещения: 5846

Тео я гледаше и колкото повече я гледаше, толкова повече се съмняваше – дали тая е с всичкия си. Тънка, дълга връв – но най-удивителното беше, че тя непрекъснато ядеше. Казваше се Мария, по дяволите, такова хубаво име и такава огромна уста. Работеше в библиотеката на половин смяна, след това миеше стълби, косеше със стара шумна като оръдие електрическа косачка парцелите на софиянци, чистеше къщите им, къпеше болните баби от градчето, уж искала да учи нещо в София – бе чул Тео.

До преди седмица-две не беше такава. Зърваше я с чаша кафе в ръката. Вперила поглед в един дълъг тип – развлечен, мургав, който работеше при Тео. Монтираше машините и винаги имаше претенции – прашно било, топло било. Тео го уволни, разбира се.

Автор(и): Здравка Евтимова

Детайли
Посещения: 4592

През септември 1959 г. аз и по-големият ми брат, Шефкет, бяхме записани в начално училище по френски език в Швейцария. Баща ни, Гюндуз – турски инженер с талант за математика – беше нает да работи за IBM в Женева, и откак бяхме пристигнали от Истанбул през юни, майка ни, Шекюре, отчаяно се опитваше да ни научи на френски. Френският ѝ беше добър – беше научила езика при монахините в Dame de Sion, католическо училище в Истанбул – но тя не беше педагог. Трудно беше да се наложи каквато и да е дисциплина на две непокорни момчета на седем и девет, а още по-малко пък заедно с това човек да ги научи на нов език.

В града имаше много деца на чужденци като нас, които не говореха френски; виждахме ги на брега на Женевското езеро, в парковете, по улиците. Със сигурност в крайна сметка щяхме да научим езика, дори и ако само говорехме с другите деца в училище? Майка ни беше достатъчно заета, като се опитваше да се справя едновременно с нас и с домашната работа; сигурно нямаше да е толкова важно, че не сме успели да научим езика от нея.

Автор(и): Орхан Памук

Детайли
Посещения: 7638

Бунтовният дух на Париж ме обзема още в автобуса на път към пистата. Странно или не, асоциацията се навява от циганка с дънести шалвари и елече, с непроницаемо лице, което не изразява никаква емоция, пол или възраст. Забрадката ѝ, предизвикателно омотана и завързана над главата, напомня формата на червена якобинска шапка. Разбира се, ефектът е случаен. Една зловеща нова Мариана, повела народа към неизвестното. Marchons, marchons! Видът ѝ се подсилва от гигантска брадавица на горната устна, покриваща почти изцяло долната част на лицето, скрито в сянка. Оглеждам се за гилотината… С нечистата си кръв да напоим браздите, нали така се пееше в най-прекрасния химн с възможно най-ужасяващия текст. Очите ѝ не изразяват нищо. Съвсем нищо. Дори не страх или агресия, примирение или отрицание. Не говорим за страдание и болка. Просто нищо. Тъпота и безразличие. Някакво атавистично желание за присъствие в охолния свят на другите, ей така, напук. Защо е тръгнала тази жена към Париж в навечерието на Коледа? Кой я очаква, какво ще прави в сърцето на цивилизацията? Роднини ли има там? Ще краде, ще проси, ще получава помощи, ще напомня постоянно за себе си, проклети да сте, вие сте виновни, че съм такава, че съм аз.

Автор(и): Евдокия Борисова

Детайли
Посещения: 11010

Не знам за турското, византийското и съветското, но доматеното владичество е безспорен факт по нашите земи. Животът на българина минава под знака на това индианско растение, бих казала, целогодишно. И сме се превърнали в същински индианци, които се кланят на соларното божество Домат, сигурно е за добро, не знам. Доматът не просто управлява аграрния ни цикъл, той влиза в ежедневната логика на човека, в летния му дневен ред. Хайде да ходим на опера в Летния театър, предлагам на леля ми. „Не мога, на Галата сме, поливаме доматите.“ Хайде утре на театър? „Не може, толкова много сме обрали, ще консервирам.“ А на джазфест няма ли да ходим тази година, нека послушаме. „Не става, подменяме изсъхналите корени с нови, да назреят за есента“. Доматите, доматите, доматите. Шт, стига вече, не искам да те слушам повече! Нима доматите ще диктуват живота ни? Позволявам си да повиша тон. Кратка пауза. Тя ме поглежда ме гузно. „Ама пък какви тикви са се натъркаляли… За тикви нали може да говорим… или поне за тиквички?“ Вдигам ръце. Томатоу адженда сетинг, какво да се прави. Лято е.

Автор(и): Евдокия Борисова

Детайли
Посещения: 5531

Сенките на струпаните по склона дъбове са пронизани от полегати слънчеви потоци. Земята долу е цялата на петна; виждам как в прашните конуси на светлината се въртят рояци дребни мушици; чувам жуженето на пчелите.

Лятото е уморено. В топлата пръст на август се прокрадват иглици есен – босите ми нозе усещат хладните им убождания. Претръпналата земя се прощава с лятото. Въздишките ѝ се издигат на леки бели облачета и кимат от билото на планината.

 Следобедът се изпълва с птици – кръстосват подивели, взимат си сбогом преди да се понесат подир облаците. Огласят нещо на техния си език – навярно изричат имената на прощаването. Тъжно е.

Автор(и): Мюмюн Тахир

Детайли
Посещения: 8015

„Моят Шабат“ е третата част от бъдещата ми книга, която има работно заглавие „Аврамов мост“. Захванах се да я пиша заради моите внуци. Те са родени и живеят извън България и допускам, че никога няма да научат подробности за корените на моята фамилия. Това е драма за мен. Защото в еврейската традиция животът започва и завършва със семейството.

Защо „Аврамов мост“? Родена съм в Бургас. Родът ми обикаля по тези места от по-миналия век. И днес, ако пътувате по посока към Малко Търново и преминете през малкото градче Средец /някога Карабунар/, ще видите един мост, който се казва „Аврамов мост“. Той е кръстен на името на моя прадядо Аврам. Защо? Ще разберете, когато прочетете книгата.

Автор(и): Вивиана Асса

Детайли
Посещения: 11907

Всяка стъпка, камък, фреска и стена тук са предчувствие за края. Всичко тук напомня за огнения кошмар в разигралата се драма на огъня преди повече от две хиляди години. Включително и сега, в миговете, когато юнското слънце щедро сипе жар върху главите на горките туристи. Елате тук в някоя късна, дъжделива ноемврийска сутрин. Но, не… тогава пък възприятията ви ще бъдат потиснати от липсата на слънчева светлина. Все пак Помпей трябва да се преживее в неговата автентична огнена жар. Ако издържите, обиколете го целия…

Това е град-приказка, който разказва легенди – цялата антична митология ще прочетете по стените му, истории известни и не чак толкова, стенно обилие от багри, форми и нюанси, организирано в сложни хуманни, флорални и животински композиции, в полутонове, в активна динамика и перспектива. Да, скъпи ми Паоло Учело, точно така, и в перспектива. А времената са малко преди и малко след Христа. Предупреждавам – това е огромно пространство, пригответе се за дълго пешеходно пътешествие. Помпей е голям. Представях си го почти като развалините на Плиска или Преслав, най-много Търново? Но не. Имайте предвид, че за осем-десет часа само ще го пробягате. При това не целият. Няма да го разгледате. Засега е разкопана малко повече от една трета от него. Колко ли още чудеса и легенди крие земята тук?

Автор(и): Евдокия Борисова

Детайли
Посещения: 6108

Не съм мигнала. От всичко, което си казахме, помня само думите кантарион и мащерка. Не можех да остана повече, щях да се разплача. Толкова се зарадвах, че дойдох да се видим – нали си бяхме обещали, че ще бъдем заедно, докато усетим, че чувствата си отиват. А моите ставаха все по-силни. Винаги си се шегувал, че съм се залепила за теб. Сигурно е така, но ти си най-скъпият ми човек. Не знаеш колко се вълнувам, когато те търся, и какви неща искам да ти кажа – с какво нетърпение очаквам срещите ни, как едва сдържам желанието да те докосна, дори и само за миг, да те гледам, да те слушам…

Автор(и): Мюмюн Тахир

Детайли
Посещения: 6210

Над Александровска болница прелита ято гълъби. Насочва се към сградата на Стоматологичен факултет, извива покрай Военна болница, прелита над Центъра по хигиена, Пулмологията, Кожна клиника и Майчин дом и се появява в небето откъм хирургиите. Гълъбите кацват върху покрива на най-старата сграда на Александровска болница, онази с тунела, дето я знае цяла България и разрошват с човки перата на гърдите си. Във въздуха полита пух.

Вървя по притихналите, изпъстрени с окапали есенни листа алеи, загледан в гълъбите, листата шумолят от стъпките ми и си спомням…

Автор(и): Златимир Коларов

Детайли
Посещения: 6702

„Гответе се за женски десант на острова на Афродита.“ Това съобщаваме на мъжете си и ги напускаме за четири дена. Дванайсети април е, денят на космонавтиката. По пътя към аерогарата Пламен го глобяват за превишена скорост, „ее-е, то не може хем вкупом от харема си да се отървеш за цели 4 дена, хем да не си платиш за удоволствието“, клати глава на себе си и облекчено въздъхва в мига, в който ни поглъща търбухът на Терминала. В шест, нула нула, вече сме в самолета на Уиз еър с полет от Варна за Ларнака. Ухилени сме до уши и наредени една до друга на седалките като гърненца. Чернокоса, меднокоса и кестенява с русо омбре. Пишете я блондинка, за нейна утеха, най-младата от нас, но пък прекалено и нахално умна, затова на помощ идва изрусяването. Марти, Кадриш, аз. Надяваме се да литнем навреме, е не чак в космоса, но все пак достатъчно високо, за да кацнем някъде към осем и нещо сутринта в Кипър. Седим една до друга, стегнали коланите, накипрени като за острова на Киприда. Насадени в самолета и твърде доволни, „като куче в каруца“ – казваше майка ми, когато искаше да изобрази върховния кеф. Щото на кучето, каква му е работата? Да тича пред и след каруцата. Друго е да се пести енергия, „насадено“ удобно в каруцата, просто да го возят, а то да пръхти с изплезен от щастие език. Литваме, пърррр-пър-право в облаците. И дано да няма турбуленции.

Автор(и): Евдокия Борисова

Детайли
Посещения: 5529

Случва се и това, читателят да продължи недовършеният път на героя. Някакви си 40 години след като Великият поход на династронавтите, който трябваше да сложи край на апартейда в Южноафриканската република, завърши на граничния пункт, аз, Фани, интербригадист и санитар, летя към ЮАР.

Вярно е, че в интернет прочетох информация от момиче, очевидно играло ролята на Фани при филмирането на „Федерация на династронавтите“ и „Великия поход на династронавтите“, което, уточнявайки годината, в която е снимана продукцията, казва „Аз съм Фани, било е 1984 година“. Вероятно има много Фанита, даже съм сигурна, че ги има, защото и двата тома на книгата продължават да се предлагат при антикварите, и то не на ниска цена, в единствените им издания от 1963 и 1964 година, и поне тези, които аз си купих досущ приличат на моите, дадени някому и невърнати – с изтрити от много прелистване твърди картонени корици, с пожълтели по края, от многократно полаганите читателски пръсти, страници. Със сигурност има и други Фанита, но и аз съм Фани. И през 2006 година съм на път да завърша приключение, започнато от илюстрираните от Борис Димовски страници на „Федерация на династронавтите“ в самотата на една детска болнична стая, в която си най-малкия. Самотата, в която за първи път откриваш силата на книгата, която четеш сам.

Автор(и): Фани Ц уракова

Детайли
Посещения: 8493

Свеждам най-преклонно глава пред Вас, учителко моя! Макар че не Ви разбирах докрай, Вие ми предадохте своя плам. И знаещото във втори клас не повече от двайсетина български думи турче, след време щеше да пропише стихове, да превежда не само художествена литература, а и да провежда срещи на високо политическо и дипломатическо равнище, да съставя антологии, че и да изследва – брей, брей! – историята на литературата на този език, но това е вече съвсем друга тема и едва ли заслужава внимание.

И понеже като неопитно първолаче се опитвам да пиша похвално слово, нека поне на финала да остана мъничко верен на жанра. И така: облажавам Вашите устни и език, о, Валентино, учителко и великомъченице, които ме учеха нови думи и смисли, защото нали и според източното разбиране заслужава си да бъдем роб единствено оногому, който ни научи на една буква; облажавам Вашите очи, в които гореше пламъкът на търпеливия труд и подпалваше и мен; дважди облажавам Вашето лице, в което се отразяваха лъчите на небесното светило, наречено знание и познание; трижди облажавам Вашите нозе, които летем плуваха в прах, есенес газеха лепкавата кал и зимъска затъваха в снежните преспи, а още повече, многажди облажавам Вашите ръце и пръсти, които ме учеха как да погаля молива, за да пише той красиво и изразително, как да трия с твърдата гума така, че да не се продупчи тънката хартия, как да нарисувам тревата и мравката, дървото и слънцето, луната и звездите, нине и присно и во веки веков…

Амин!

Автор(и): Хюсеин Мевсим

Детайли
Посещения: 5437

Голямата крайселска ливада е изпъстрена с шарките на пролетта. Не е като килим, а като домашно тъкана черга – проста и безхитростна, но излъчваща някакво свежо сияние, някакъв крилат намек за пробуждане и ново начало, за близко, на една ръка разстояние, прекрасно бъдеще. Лежа и се наслаждавам на селския пейзаж. В лекия топъл въздух прелитат тумбести като ангелски бузки облачета, радват се на живота долу и сигурно и на мен се радват. А аз съм сам. Сам, не самотен. Тук съм се спасил от бита, не че някога съм му робувал, най-малко пък съм имал жажда за вещи.

И сега по ме вълнува не това, което съм направил дотук, а какво предстои и какво мога да направя. Горе на ливадата, която подпирам с гръб, долита птича песен – надигам се на лакът и виждам на хвърлей място две яребици върху един показал се наполовина от ливадата камък. Камъкът е току на склона, който слиза към дерето и оттук го виждам като гърбица. Черна новина лети към клетата майка. Не пейте птици, грижата ми е толкова необятна, че няма песен с такава рамка, дето да я побере! Две яребици пеят на склона към едно дере, на безгрижните грижи носят. От топлината, от лудия цъфтеж наоколо, от лъжовното предчувствие и дъхавия въздух главата ми се завърта.

Автор(и): Мюмюн Тахир

Детайли
Посещения: 6019

Любимите съждения на Георгиев не са относно времето, но удоволствието от оприличенията е сравнително ново откритие, с което все още е склонен да злоупотребява. „Оприличенията масажират фантазията“- обяснява пред неподозиращи интересите му събеседници. (Добре, че съществува Шкловски и умее да слуша.) Тестът на Роршах същевременно го изпълва с възмущение. „Непочтено е“ – развива тезата си пред слушащия Шкловски – „да се представя пред неподготвения поглед на човека едно образувание, което поради двустранната си симетрия неизбежно напомня женски полов орган. Принуждавайки тестувания да полага неловки усилия да съчини непременно някакъв друг и при това убедителен отговор. Защото в противен случай би се оказало, че планетата се населява с отдадени или на автоеротизъм, или на безкрайни сексуални тежнения същества. Което впрочем би бил и единственият резултат от теста, доближаващ се до някаква истина.“

Автор(и): Яна Букова

Детайли
Посещения: 6063

Това ли е всичко, което остава след любовта? И какво изобщо остава след нея?

Телефонен номер, който постепенно избледнява в паметта?

Чаши с гравирани монограми, откраднати от „Еспланада“.

След любовта остава обичаят бялото вино да се сипва в тези две чаши и линията да бъде на еднакво ниво.

След любовта остава една маса в кафенето „?“ и учуденият поглед на стария келнер, че ни вижда с други.

Автор(и): Момо Капор

Детайли
Посещения: 6510

Тази история ме копаеше отдавна. Все си мислех, че ще я забравя, но когато ставаше дума за стада, кошари, егреци, се сещах за нея, и тя продължаваше да ме дълбае. И тогава за сетен път разбирах, че не можеш да избягаш от водата на паметта или паметта на водата да избяга от тебе.

По-късно възникна друго затруднение – не знаех как да я опиша, защото Ехли от Русалиево, който ми разказа историята, отбеляза, че това е действителен случай, и грехът ще бъде мой, ако се отклоня от него. По мои морални съображения не можех да преинача разказаното от него. Направих няколко опита, които се оказаха безуспешни, и захвърлих стада, кошари и всичко друго в нищото. Знаех, разбира се, че съществуването предхожда същността и че винаги нищото трябва да се запълни с нещо. Всички имаме грешна или неправдоподобна представа за себе си, затова човек трябва да признае поражението си. Признавам си, обръщайки очи към небесата.

Автор(и): Мюмюн Тахир

Детайли
Посещения: 6364

Да срещнеш стар познат преди Нова година, с пари в джоба и цял следобед пред теб, какво по-приятно от това за човек, тръгнал да се поразходи. Такъв слънчев и безгрижен трийсет и първи декември беше, че Емил Коев не можа да не се зарадва на охлузената и, общо взето, нелепа фигура, която се появи на вратата. Джас бе скочил едновременно с двата крака и хвана трамвая в последния миг.

– Ало, артиста! – помаха му от седалката Емил и се засмя до уши на стария си съученик. Беше весел още от обяд, когато го изгониха от къщи под благовидния предлог да напазарува. По този случай се беше почерпил на тръгване от запасите за вечерта, но както се казва, само за блясък в очите. И ето ти сега Джас!

Автор(и): Красимир Дамянов

Детайли
Посещения: 9796

Необикновено скрежна е ранната миланска утрин на 18 януари. Минавам предългото разстояние от хотела, в близост до Централната гара, през Ла Скала, където се бавя поне два часа, по Виа Данте и Двореца на Сфорците, миланските Медичи, през пиацале Кадорна – та до Манастира Санта Мария деле Грацие. Вече е 12 без нещо на обяд, слънцето припича, зиморничаво вдигам яка и се смесвам с няколко гълъба на малкото площадче пред входа на манастира. Зъзнем и се припичаме, аз, гълъбите и една избухнала магнолия в страничния двор. Ослепително зелена полянка, да, със сигурност зеленото щади очите, но тези, които са попадали някога на живо в Ирландия например твърдят, че може и да ослепееш от зеленото. Тук, в Италия, то е такова през зимата. Портокали са вързали плод по улиците на Милано, напъпили са камелиите, а маслините са презрели – малко пó на север от нашия балкански паралел сме, но световното море на моретата е близко и си казва думата. Пролет е. Почти повярвала в това, размразявайки костите си, наблюдавам колко сме дългокраки, аз и гълъбите. Сенките продължават да са дълги, а е вече обед. Обедно време за тайна вечеря.

Автор(и): Евдокия Борисова

Детайли
Посещения: 8070

Всичко започна, когато преди четири месеца на майка ми ѝ откраднаха един цял тир с дамски обувки. Майка ми има малка обувна фабричка, или по-точно – цех; там работят, както се казва, на ишлеме. От Италия идват заготовките, моделите също са техни. Майка ми произвежда обувките и ги изпраща обратно в Италия. Оттам ѝ превеждат парите за заплати.

Обаче тирът със стоката тръгна към Калотина и изчезна. Първо идваха от полицията, разследваха, но се разбра веднага, че нищо няма да открият. Готова продукция и друг път беше изчезвала; само че не цял тир. В такива случаи майка ми си прибира застраховките, но тоя път кражбата беше по-крупна. Застрахователите се обърнаха за помощ към една детективска агенция – „Саламандър“.

Автор(и): Марин Дамянов

Детайли
Посещения: 7234

След като дълго се колебах в коя най-сигурна банка да си внеса парите, избрах Банесто. Банката управлявана от Марио Конде, мой връстник и бизнесмен на годината. Внесох на мое име петстотинте хиляди пезети, изкарани на Гредос и крити досега по различни места в стаята (покритото мляко котката не го лочи, извинявай за откровеността) и купих отново кола на старо. Този път бял Сеат124, четвърта или трета ръка, чийто собственик с радост се отърва от него срещу трийсет и пет хиляди (триста и петдесет долара) и моментално потеглих за Астуриас, надявайки се да спася нещо от предишния. Макар и да го бях платил, от бързане не си бях дал труда да го прехвърля на свое име. Предишните собственици, подплашени да не сгазя някого за тяхна сметка, побързали да снемат от отчет возилото.

– Добре де, не искам вече колата, разбрах, а само акумулатора – обясних в гаража за задържани автомобили в Комияс. – Съвсем нов е, ето фактурата.

– Заминавай, да не задържим и теб. С тия документи нямаш право изобщо да си показваш носа от Мадрид!

Така че напразно прекосих Пиренеите. Но не съжалявах: река Есла, по чието поречие се бях качил, е една от най-красивите испански реки. С ждрела и кръжащи орли, с невидими пъстърви във вировете, планински ливади около тях, на които никой не ти казваше нищо, ако осъмнеш в палатка.

Автор(и): Красимир Дамянов

Детайли
Посещения: 6792

Заминах за Бангкок на двайсет и пети октомври хиляда деветстотин деветдесет и трета година. Една от най-дългите в живота ми. Междувременно Бил Клинтън бе поел кормилото в Съединените Американски Щати от стария Буш. Чехословакия се бе разпаднала без кръв, докато войната в Югославия бушуваше от близо година. Идеше редът на Босна, а след нея и на Косово. Когато стигнеше в Македония, ансестралната ми земя, щях да се запиша доброволец. Жестокостите, извършени на Балканите изпълваха страниците на европейския печат. Музиката на Горан Брегович заливаше ефира – нищо, че беше сърбин или може би точно затова. Една покъртителна история за двама влюбени – Адмира Исмич и Божко Бъркич, бошначка и сърбин, застреляни по средата на моста Връбна от снайперисти при опит да избягат от града, обиколи света. Нарекоха ги Ромео и Жулиета от Сараево. Починаха Дизи Гилеспи, Кобо Абе („Жената от пясъците“), Борис Христов (гениалният бас) и Цола Драгойчева, някогашна членка на някогашното Политбюро („баба Цола“), която направи така през седемдесет и трета, че да загубя година и половина в казармата за разлика от теб, галеникът на съдбата.

Автор(и): Красимир Дамянов

Детайли
Посещения: 7067

Говорел за необикновените неща с обикновени думи, гласът му бил възглух, ала нищо особено, пък и когато исках да го опишат, хората се замисляха, споглеждаха се смутено и вдигаха рамене: „Ами нищо особено… Не повишава глас, поприведен един такъв, обикновен… Нали ви казваме – нищо особено…“ Неуспешни останаха и всичките ми опити да разбера откъде е, как се е появил така внезапно и защо също така внезапно си е отишъл.

Тази история, която би могла да се случи не само тук, но и на всяко друго място, не може да се възпроизведе дословно. Дори не съм напълно сигурен, че действително се е случила. Хората обаче разказаха за него убедително, с някакво светло удивление, и от развълнуваните им слова ставаше ясно, че човекът още с появяването си започнал да говори неща, които изобщо не били за вярване, ала най-странното било, че го слушали без възражения – слушали го унесено, дори с някаква радостна симпатия.

Автор(и): Мюмюн Тахир

Прочетете още...

Fear and Loathing в София

Фалко Хениг 21 Фев, 2009 Hits: 14297
И ето – вече седях в самолета, разгръщах…

Цингала-мингала

Румен Шомов 21 Мар, 2011 Hits: 10935
Реалното беше боклукчийската кофа. Майка й я…