Когато в продължение на два дни миналия месец вицепрезидентът Джей Ди Ванс мъмреше европейски служители за това, че криминализират крайнодясната реч, възмущението му достигна апогея си в едно малко странно сравнение. „Това е оруелско“, провъзгласи той, „и всички в Европа и САЩ трябва да отхвърлят това безумие.“
Ден по-късно Оруел се появи отново – този път използван срещу президента Тръмп след неговото изопачаващо истината внушение, че по някакъв начин Украйна сама е отговорна за руската инвазия. Дори един колега републиканец, представителят Дон Бейкън от Небраска, не можа да устои: „Путин започна тази война“, написа той в X, добавяйки: „Не приемам двойното мислене в стил Джордж Оруел.“
И когато Тръмп отприщи цял порой от подривни укази – обявявайки нови забранени думи тук, преименувайки воден басейн там, правейки твърдения, които сякаш значат точно обратното на това, което казват – толкова много препратки към 1984 заляха политическия разговор, че изглеждаше така, сякаш почти половината от избирателите са се присъединили към един и същ литературен клуб. След като Белият дом представи фактите в спираловидна плетеница, твърдейки че служителите, които разкриха подробности за удари в Йемен чрез чат в Signal, не са издали класифицирана информация, стотици хора публикуваха в социалните мрежи един и същ цитат от Оруел: „Партията ти нареди да отхвърлиш доказателствата на собствените си очи и уши. Това беше последната, най-съществена заповед.“
Тениски със същия този надпис се продават в Etsy за по 16 долара. Както и такава с подривно-фалшив цитат на Оруел: „Буквално написах книга, за да ви предупредя всички за това.“
Оруел е отдавна починалият британски писател, когото никой не оставя да почива в мир. Той остава вечно актуален, благодарение на романите си Фермата на животните и особено 1984, любимо четиво за тийнейджъри – единият е алегорична приказка, осмиваща сталинисткия тоталитаризъм, а другият – сатира на всевиждащата, всеконтролираща управляваща партия, олицетворена от Големия брат. Той е заклет демократичен социалист, но писането му го утвърждава като един от най-последователните защитници на безстрашната независима политическа мисъл и враг на политическия изказ, доминиран от „евфемизми, логически капани и чиста мъглява неяснота“, както пише в есето си от 1946 г. Политиката и английският език.
Предупрежденията, че езикът може да бъде оръжие за манипулация, заблуда и потисничество, минават като червена нишка през творчеството на Оруел. Това е и причината, поради която изглежда напълно разбираемо, че чувате реални отзвуци 1984, само че идещи от реалния днешен Вашингтон. Представянето на смъртоносната атака срещу Капитолия на 6 януари като „прекрасен ден“ и помилването на всички участници в него – реални насилници, за които той казва, че носят „любов в сърцата си“, напомнят на един от цитатите на Оруел: „Миналото е онова, което Партията избере да бъде.“ Бюрократът, който с удоволствие се хвали, че „унищожаваме думи – десетки, стотици всеки ден“, би могъл да бъде изпратен в Пентагона на Пийт Хегсет, за да изтрива препратки към „расата“, но всъщност работи в Министерството на истината в 1984.
А тази рязка промяна в отношението към Русия – от враг към съюзник? Това също се случва в 1984. В разгара на Празничната седмица на омразата, посветена на заклеймяването на Евразия – врагът на Океания, измислената империя от романа – е направено общо съобщение без обяснение: „Океания не беше, в крайна сметка, във война с Евразия. Океания беше във война с Ийстазия. Евразия беше съюзник.“
В 1984 омразата обединява членовете на Партията, засилвана чрез Двеминутки на омразата, насочени към телевизионния митичен образ „Емануел Голдщайн, Врагът на народа.“ В лексикона на Тръмп многото му врагове – правоохранителни органи, съдии, имигранти, пресата – са „отпадъци“ и „вредители“, и, да, „врагове на народа“.
До неотдавна именно политическата десница редовно вадеше на показ високия, кльощав социалист. „Ние живеем в света на Оруел от 1984. Свободата на словото вече не съществува в Америка.“ Това пише Доналд Тръмп-младши в Twitter на 8 януари 2021 г. – деня, в който баща му беше изгонен от платформата след атаката на 6 януари.
Илон Мъск, милиардерът, който купи Twitter и помогна за завръщането на Тръмп, миналата година атакува идеите за разнообразие, равенство и приобщаване, заявявайки: „Винаги се пазете от име, което звучи така, сякаш е излязло от книга на Джордж Оруел.“ Това е същият Илон Мъск, който сега ръководи инициативата, която нарича Департамент по ефективността на правителството.
Оруел има дори голям почитател във фондацията Heritage – консервативен мозъчен тръст, изготвил програмата Project 2025, която според много критици е, меко казано, оруелска. „Препрочитам 1984 на всеки няколко години, защото е толкова пророческа книга“, казва Роджър Северино, вицепрезидент по вътрешната политика във фондацията Heritage, бивш служител в първата администрация на Тръмп и автор на главата за здравната политика в Project 2025. За него предупрежденията в 1984 звучат най-силно в подхода на левицата към въпросите за трансджендър хората и мерките срещу Covid, както и в „отменянето“ на хора, които не се съобразяват с изискванията на политическия и културен климат. Все още бушуват конспирации относно ограничаването на несъгласните научни гласове за произхода на Covid в Китай и за затварянето на училища по време н пандемията.
Северино нарича насоките на Министерството на правосъдието при Обама от 2016 г., според които училищата трябва да третират трансджендър учениците според тяхната „гендерна идентичност“, оруелско пренаписване на научния факт за двата пола – нещо, което по-късно беше узаконено в указа на Тръмп за „възстановяване на биологичната истина“. Насоките от ерата на Байдън, които изискват от държавните служители да се обръщат към колеги с предпочитаните от тях местоимения, означават, според него, да се „принуждават хората да повтарят лъжа със собствените си устни“. Това му напомня на края на 1984, когато главният герой, Уинстън Смит, пречупен до подчинение, възприема лъжите на Партията. Смит „започна да записва мислите, които му идваха наум“, пише Оруел. „СВОБОДАТА Е РОБСТВО.“ „ДВЕ И ДВЕ ПРАВИ ПЕТ.“
И така стигаме дотук. Изглежда всички са съгласни, че пълзим към 1984, но не и кой от нас е най-оруелски. Оруел действително е пророк. Включително, изглежда, по отношение на собственото си наследство. Той веднъж пише за друг английски писател, чиято политика също е била обект на спорове – Чарлз Дикенс. В есе от 1939 г. той възхвалява Дикенс като писател, воден от морал и „винаги на страната на аутсайдера“. Като че ли пишейки за самия себе си, Оруел отбелязва: „Дикенс е от онези писатели, за които се смята, че си струва да бъдат откраднати. Бил е присвояван от марксисти, от католици и, най-вече, от консерватори.“
Това отдавна е посмъртната съдба на Оруел. „Той запълва празнината за всеки, който иска да си създаде някакво интелектуално родословие“, казва Джон Родън – пенсиониран професор, който пише обширно за Оруел. Малко вероятно е Оруел, като прецизен писател, да би одобрил това, че днес е напъхан във всяка възможна рамка поравно и едновременно. Но може би добре формулираните му думи най-сетне са намерили своя момент.
Какво би мислил Оруел?
Оруел умира през 1950 г. на 46-годишна възраст, три седмици преди сенатор Джоузеф Маккарти да изнесе реч, в която твърди, че има списък с комунистически симпатизанти в Държавния департамент, с което поставя началото на лова на вещици през 1950-те години. Родън отбелязва, че това е първото от много бурни събития, които пренареждат политическите съюзи и отприщват спорове относно това кой има право да претендира за моралния авторитет на Оруел. Той е анти-комунист, но дали би одобрил Маккарти? Понеже не е жив, за да се изкаже за Студената война, Ричард Никсън, инвазията в Ирак, интернет или годините на Тръмп, Оруел никога не е бил закотвен в съвременната епоха и вместо това се превръща в собствено, изключително удобно прилагателно. Всъщност – има ли нещо, което не може да бъде наречено „оруелско“?
В книгата си за романа на Оруел, наречена Министерството на истината, британският автор Дориан Лински пише, че 1984 се превръща в „съкратено наименование не просто за мрачно бъдеще, а и за несигурно настояще“ – което на практика обхваща всички възможни случаи. В един момент, крайно дясната група John Birch Society прави 1984 последните четири цифри от телефонния номер на централата си, докато Черните пантери преподават Оруел в школата си в Оукланд, отбелязва Лински.
Универсалната приложимост на Оруел отвъд политическите разделения може да се обясни отчасти с факта, че той е недогматичен мислител, готов да променя възгледите си въз основа на личния си опит. Син на британски държавен служител в Индия, който сам служи като млад мъж в Индийската имперска полиция в Бирма, Оруел се разочарова от колониализма и империализма. Една репортерска поръчка за работа сред британската работническа класа го насочва към социализма. Но дори и така, десетилетия след смъртта му, политическата десница претендира за наследството на Оруел, въз основа на друг идеологически обрат, предизвикан от преживяванията му в Испания.
Той заминава за Испания през 1936 г., за да се присъедини към лявата кампания в защита на правителството на Народния фронт срещу подкрепяните от фашистите сили, водени от Франсиско Франко. В известен смисъл това е жестока генерална репетиция за Втората световна война. За Оруел драмата е двойна: той е прострелян във врата и едва не умира; после силите на правителството, подкрепяни от Съветите, се обръщат срещу военната единица на Оруел с насилствена пропагандна кампания и арести, обвинявайки ги, че тайно подкрепят Франко. Оруел бяга от Испания и от комунистите.
Това го отличава от останалите леви в Англия. Той трудно намира издател за книгата си Почит към Каталония – заради мрачния ѝ портрет на антифранкистките сили, които по това време са на мода сред британската левица. Освен това скъсва с пацифистките си съмишленици от британската левица, след като пактът за ненападение между нацистите и Съветския съюз от 1939 г. го убеждава, че Англия трябва да влезе във войната срещу фашизма. Когато пише Фермата на животните по време на Втората световна война, докато Москва е съюзник на Запада срещу Германия, Оруел отново има трудности да намери издател за мрачната си интерпретация на Руската революция.
Статуя на Оруел пред централата на BBC в Лондон носи неговия цитат: „Ако свободата изобщо означава нещо, то е правото да казваш на хората онова, което не искат да чуят.“ И той го прави. Осмива капитализма – нарича милионерите „богати свине“ – но също така насочва критиките си срещу съмишлениците си социалисти. Книгата му, основана на репортажи за работническата класа във въгледобивните райони на Англия, съдържа твърдението (подкрепено чрез анализ), че социалистите са откъснати от обикновените работници – поразителен отзвук от дебатите в днешната Демократическа партия. За много социалисти, пише той, движението „означава набор от реформи, които ‚ние’, умните, ще наложим на ‚тях’, низшите класи.“
А след това добавя, напълно произволно: „Понякога човек остава с впечатлението, че самите думи ‘социализъм’ и ‘комунизъм’ привличат към себе си с магнитна сила всеки човек, пиещ плодов сок, нудист, носещ сандали, секс маниак, квакер, шарлатанин на тема ‘природна медицина’, пацифист и феминист в Англия.“ Този упрек към собствените му политически съмишленици отразява онова, което Лински нарича „либералното сърце и консервативния темперамент“ на Оруел – нещо, което кара хора както от левицата, така и от десницата, да вярват, че той би се развил в тяхната посока.
Въпреки че никога не посещава Съединените щати, неговите независими и адаптивни възгледи подпомагат американската версия на салонната игра „WWOT? [What Would Orwell Think]“ – „Какво би мислил Оруел?“
През 1969 г. писателката и интелектуалка Мери Маккарти разсъждава дали Оруел би застанал на нейна страна и на страната на другите, които се противопоставят срещу войната във Виетнам. „Чувам го как гневно твърди, че да се противопоставиш на американците във Виетнам, независимо от недостатъците им, означава да си „обективно“ за тоталитаризма.“ Предвид хаоса в момента, две десетилетия след смъртта му, Маккарти завършва есето си за него с едно дръзко предположение: „Ако беше жив, може би щеше да е най-щастлив на необитаем остров, и вероятно е цяло щастие, че е умрял толкова рано.“ И това от една пацифистка? Колко оруелско!
„Съществува такова нещо като истина“
Първият изпълнителен указ, който президентът Тръмп подписа – само часове след като положи клетва за втори мандат – носеше заглавието „Прекратяване на идеологическата употреба на федералното правителство“. „Предишната администрация и съюзници в цялата страна се ангажираха с безпрецедентна, третосветска идеологическа употреба на прокурорската власт с цел да подкопаят демократичния процес“, гласи указът. „Следователно този указ установява процес за гарантиране на отчетност за идеологическата употреба на федералното правителство срещу американския народ от страна на предишната администрация.“
Очевидно е, че някой е имал наум някакъв американски човек – само дето този човек, оказва се, е… самият президент..
Тръмп не крие особено, че четирите му наказателни обвинения, 34-те присъди за престъпления, съдебните решения, че е извършил сексуално насилие срещу жена и я е оклеветил, както и двете му импийчмънт процедури, са му осигурили специално място на омраза сред прокурорите. Вместо да сложи край на „идеологичността“, указът по-скоро изглежда като начало на обещаното му възмездие. Последва почти ежедневна атака срещу адвокати, длъжностни лица и други, възприемани като противници на президента. Разрешителните за достъп до информация и защитите бяха отменени за тези, които бяха смятани за врагове. Адвокатски кантори бяха лишени от възможността да работят за правителството. Прокурори от кариерата и служители на правоприлагащите органи бяха уволнени.
На 14 март той гневно се закани да отмъсти, когато зае трибуната в Министерството на правосъдието, което по силата на дългогодишна традиция и политика поддържа независимост от Белия дом. Сега то се оглавява от трима адвокати, които са работили в екипите на Тръмп по наказателни дела и по защитата му от импийчмънт. По време на събитието главният прокурор Пам Бонди нарече Тръмп „най-великият президент в историята на нашата страна“ и изрично заяви, че министерството работи „по директива на Доналд Тръмп“.
Ако това е значението на „Прекратяване на идеологическата употреба на федералното правителство“, то силно напомня на догмите „нагоре е надолу“ в митичната Океания от 1984. „Дори имената на четирите министерства, чрез които сме управлявани, проявяват някаква наглост в умишленото обръщане на фактите“, пише той. „Министерството на мира се занимава с войната, Министерството на истината – с лъжата, Министерството на любовта – с мъченията, а Министерството на изобилието – с глада.“
Може да се предположи, че президентът държи до леглото си изтъркана от четене бройка на 1984 до „Проект 2025“ и „Изкуството на сделката“.
Също в този първи ден от втория си мандат Тръмп подписва заповед, озаглавена „Възстановяване на свободата на словото и прекратяване на федералната цензура“. Тя започваше така: „Първата поправка на Конституцията на Съединените американски щати, поправка от съществено значение за успеха на нашата република, закрепва правото на американския народ да говори свободно на обществената сцена без намесата на правителството.“
Тази решителна защита на свободата на словото продължи без възражения до следобеда на Деня на встъпването в длъжност, когато нови изпълнителни заповеди поставиха началото на Голямото почистване на уебсайтове, заличавайки думи и изрази, които биха могли да се отнасят до въпроси, свързани с многообразието, равенството и приобщаването или транссексуалните. В крайна сметка изчезнаха стотици думи. („Красиво нещо е унищожаването на думите“, възхищава се колегата на Уинстън Смит в Министерството на истината). Това беше преди Тръмп да заплаши, че ще намали финансирането на колежите, които позволяват неопределени „незаконни протести“, или студентски активист от Колумбийския университет да бъде арестуван и заплашен с депортиране за това, което според правителството е протест в подкрепа на тероризма, или президентът да забрани на Associated Press да влезе в Овалния кабинет, защото не е нарекъл определен водоем с избраното от него име.
Вербалните акробатики се разпространиха навсякъде. В Пентагона Хегсет възстанови оригиналното име на Форт Браг, но настоя, че то не е предназначено да почете генерал от Конфедерацията, а по-скоро един неизвестен пехотинец от Втората световна война, редник Роланд Л. Браг. (Напомням ви една реплика, която не е на Оруел, а често се приписва на друг прекрасен писател, Ейбрахам Линкълн, който побеждава Конфедерацията: „Не можеш да заблуждаваш всички хора през цялото време“).
Битката за оруелските висоти по въпроса за свободата на словото се превърна в яростен сблъсък. „Живеем в свят, в който десницата искрено вярва, че ‘събудената левица’ пренаписва реалността чрез застъпничество за транс права и критическа расова теория“, каза Лаура Биърс, професор по история в Американския университет и авторка на книгата Призраците на Оруел. Левицата, казва тя, възприема администрацията на Тръмп като „оруелска дистопия, оживяла пред очите ни“, защото „обективните реалности имат все по-малко значение, а истината и законът изглежда са онова, което Тръмп реши, че са.“
Но Биърс отбелязва, че „има огромна разлика между това да чувстваш социален натиск да бъдеш „буден“ и това държавната ръка насилствено да потиска речта, с която не е съгласна, или наказателно да раздържавява институциите, с които не е съгласна“.
Колкото и да ценил свободата на словото, казва тя, Оруел е ценил още повече „истинското слово“. Пишейки по време на Втората световна война, той отбелязва в есе, озаглавено Поглед назад към Испанската война, че централно място в германския тоталитаризъм заема отричането на „съществуването на такова нещо като „истина“.
„Предполагаемата цел на тази линия на мислене е един кошмарен свят, в който Водачът или някоя управляваща клика контролира не само бъдещето, но и миналото. Ако Лидерът каже за такова и такова събитие, че „то никога не се е случвало“ – значи никога не се е случвало. Ако той каже, че две и две са пет – значи две и две са пет. Тази перспектива ме плаши много повече от бомбите – и след опита ни от последните няколко години това не е несериозно твърдение.“
В 1984 върховната власт е властта да определяш истината. И тя си остава такава. Простата аритметика не е променена. Но научният консенсус за климатичните промени се е стопил. С указ е постановено, че съществуват два пола и само два пола. Неблагоприятното отразяване в медиите е „корумпирано и незаконно“. Бунтовниците от 6 януари са „безмилостно преследвани“.
Във Вашингтон се провежда поход за разширяване на „изпълнителната власт“ – властта на президента – чрез укази, заплахи, унижения и все още неизпитани правни теории. Човекът, който водеше битка с истината, за да остане на власт през 2020 г., сега е представян от привържениците си като кандидат за противоконституционен трети мандат.
Както един палач на Партията казва на пречупения и примирен Уинстън Смит в 1984:
„Ние знаем, че никой никога не посяга към властта с намерението да я отстъпи. Властта не е средство; тя е цел.“
