Дискусии – България

„Така че проблемът не е в друго – не например в неизбежната ценностност на историческото познание –
а в намерението, с което се подхожда към предмета. Иначе казано, желаем ли да инсценираме наново историята като наденем одеждите,
натъкнем паче перо и сложим пищовите на възрожденските дейци, или предпочитаме да я мислим в разни модуси и с други интереси.“
Румен Даскалов (2001: 141).

Проблемът

Ние, социолозите, подобно на американците, по призвание и характер сме „problem solvers“. Нашата обществена легитимност, самото основание да претендираме за публично внимание, а и за финансиране на изследователската ни работа, произтичат от способността за и успеха на усилията ни да предлагаме обяснение на ключово важни социални проблеми. Маргиналността на българската социология е пряк резултат от дългата тукашна традиция нашата гилдия да е в голямата си част съставена от второразрядни личности, които не виждат проблем в това, че се занимават с треторазрядни въпроси. Което е доста сходно с големия проблем пред, славната иначе, американска социология, достигнала в началото на 1990-те до нейната втора грандиозна криза, от която наследниците на Парк, Мийд, Парсънз, Мъртън, Лазарсфелд, Гофман и стотиците техни последователи и конкуренти не успяват да се измъкнат вече близо 40 години. По справедливата оценка на Питър Бъргър, коренът на кризата е в загубеното обществено внимание и признание за работата на социолозите (Berger 1992). Пък причината за това е, че те масово вече не се занимават с „големите проблеми“ на своето общество.

А големи проблеми има навсякъде по света от началото на ХХI век. Последица от което са, първо, изхабяването на представителната демокрация, намиращо израз в устойчивия, десетилетен спад на електоралното участие (Stoychev 2025), а второ, почти повсеместен възход на крайно популистки политически партии, предлагащи на сложните съвременни проблеми бързи, лесни и до едно грешни решения.

В България обаче често чуваме оплакването, че след влизането на страната в ЕС,[1] фракциите на днешната наша политическата класа са загубили способността да намират и предлагат на обществеността увличащи национални каузи. Поради което обществената енергия, първо, спада, а след това и нейните остатъци се разпиляват в дребнотемия и феодални боричкания за власт на „своите хора“. Как да има значима кауза, ако няма съществена национална задача? А то, всъщност, не е като да нямаме голям проблем…

Той е пред очите ни, но трябва умение да бъде разпознат и разбран: откъде се взе най-напред „Възраждане“, а след нея и „Величие“, или според по-общата оценка на колега обществен анализатор – днес у нас няма политическа партия, която да не е в някаква степен популистка (Каприев 2025). И няма съмнение, че поне от 2020 г. насам пребиваваме в историческо безвремие, доколкото всестранното загниване на обществения живот не бихме броили за историческо развитие.

Дълбочината на националната ни криза ярко просветна в един уж маловажен епизод. Правителството на Николай Денков, сглобено мъчително между политически партии, нямащи никакво доверие помежду си, изтрая 10 месеца и три дни (06.06.2023-09.04.2024). За отвличане на публичното внимание от перипетиите и кризите в текущото взимане на решения, правителството измисли да го ангажира с идейно-ценностния въпрос за националния празник. Предположението бе, че този въпрос е съществен на обществеността и тя ще се впрегне в дебатите по него, забравяйки или омаловажавайки всичко останало. Привидно удобния ПР-маньовър обаче катастрофира, защото твърде скоро стана ясно, че преобладаващата част от общественото мнение държи на З-ти март и място за дискусии просто няма.

Културно-политическият гаф с националния празник

Цялата случка бързо и се забрави, но тя оголи изключително важен проблем, тъкмо поради основателността на очакването, че националният празник не е нещо маловажно, „пера по шапката“ и въпрос на вкус, пък бил той и масов. Опитът да започне дискусия по тази тема веднага показа, че за нея не може да има рационална размяна на аргументи, изобличаване на дълъг ред конкретни исторически лъжи, стоящи в основата на избора на тази дата, и обосновка на перспективни, алтернативни национални ценности. Стана ясно, че символът на националното единство не може да се премести от полето на регионалната геополитика от средата на ХIХ век в онова на европейската култура с хилядолетен мащаб. Датата на националния празник (и стоящото зад нея ценностно основания тя да бъде ентусиазирано отбелязвана) не е въпрос на делови конкретни факти, към които е нормално да има трезво рационално отношение. Това е ценностно-приоритетен елемент в идеологическата система на житейския светоглед, който е тъкмо основата на всекидневния ни живот, себевъзприятията и цялостната ни ориентация в света. Този въпрос пряко и болезнено засяга фундамента на националното ни съзнание, където е „големият ни проблем“.

Националното самосъзнание на днешните български граждани

Българското национално самосъзнание има отличителни особености, които не са универсални, например, силно изразеност тясно-локална ограниченост. Периодично провежданото международно сравнително Европейско изследване на ценностите (EVS), първо установи, след това постоянно препотвърждава корелацията, че колкото по-близък в социалното пространство е даден въпрос, толкова по-ангажирани към него са българите, а и обратното – отдалечаването стопява съпричастността (Фотев 2009).

Много по-съществени обаче са универсални качества на светогледа. Всяко национално съзнание е устроено по модела на балона – окръглено и безвъпросно, въпреки неоспоримата му идеологичност, т.е. частичност по съдържание и ценностни ориентации. Именно тези качества позволяват то да играе ролята на светогледен фундамент, който със своята оцялостеност удобно създава илюзията за универсална валидност на тези съдържания и ориентации, т.е. несъмнена „истинност“ на основанията и правилност на решенията, които са възможни вътре в този балон и благодарение на които ние конструираме поведенията си във всекидневието. Този идеологически балон е системен по характер, в него няма отделни части, които да са изваждаеми или заменяеми (по силата на знанието на факти). Каквито и лъжи да стоят в основата на националното съзнание, те са с ранг на сакралност, защото основната им функция е да придават висока стойност на самосъзнанието за лична националната принадлежност.

Националната ориентация и национални цели

Изключителната същественост на националното съзнание в модерните общества (доколкото нациите са именно модерен политически конструкт), произтича тъкмо от ролята му на ориентир за поведението на гражданите. А всяко модерното общество, което е непрекъснато нововъзникващо и по същината си е построено върху антагонистични интереси, изисква непрекъснато взимане на решения – какво и как трябва да направим заедно с оглед развитието на съвместния ни живот. Оттук и изключителната важност на съдържанията и ценностите в това себеосъзнаване.

В нашия случай обаче не иде реч просто за важност, а за много тежък проблем – защото за целите на развитието на живота си съвременните българи мислят чрез категориите на миналото. Изглежда, че така и трябва да бъде, защото настоящето в никой от моментите на последния век и половина не е основание за високо национално самочувствие. Това е големият проблем – как националното самосъзнание да бъде адекватен ориентир за избор на целите на делата ни и критерий за избор на средствата за тяхното постигане?

Средствата за постигане на целите

Изглежда като да е саморазбиращо се, че даже логично: за да е национално, нашето самосъзнание трябва да е патриотично – Родината трябва да е върховна и непроблематизируема ценност, пред която всеки от нас е едно нищо и за която дължим да пожертваме всичко. Себе си на първо място трябва да пожертваме.

Та, в тази ценностна перспектива, защо да се изненадваме, че днес май никой не знае авторството на идеята, че националната ни задача е пределно проста: „да направим от българина човек“ (Пенчо Славейков). Човек, а не герой. Което означава, че върховна стойност има не принадлежността към колектива, някакъв хипотетичен никога и никъде не-съществувал „народ“,[2] а отделната личност. Не какъв да е човек или абстрактен индивид, а именно нормален, редови и поради това масов човек, способен да постига целите си, да гради биография, да създава по-добър свят за околните, а по този начин и за себе си, и за своите близки. Поради което и се чувства себе-осъществен и горд от точно тази своя лична себереализация. Това е самосъзнание, което е резултат от Европейския Ренесанс и Просвещение, които обаче у нас никога не са пускали корени, камо ли да са давали плодове. Това е съвършено алтернативна на настоящата българска версия за самосъзнание на гражданите, което задължително трябва да е колективно и традиционно. Това е било исторически неизбежно в „епохата на възраждането“. Именно нея ние сме принуждавани да смятаме за идейна парадигма на националното бъдеще и до ден днешен, защото … така е било преди.

За да е успешна, принудата към така разбрания „патриотизъм“ трябва да остава незабелязана. А за тази цел тя трябва да съвпада със самия процес на формиране на младите хора като личности. Точно такава е функцията на „всеобщото и задължително образование“, патриотичната индоктринация, в добавка към школата към търпение и послушание… Нали ни прави впечатление – и математика, и физика, и химия се учат дълги години, но всяка следваща дава нови знания. Не е така с националната история – тя, все същата отвъд смяната на политическите режими, постоянства в учебните програми в началния, средния и горния курс на училищното образование. Не за да научи младите личности на знания или на разбиране за света, а за да възпита въодушевен култ към миналото. А пък и историците се оказват ключови политически фигури, най-малкото но не само в полето на образователната и културната политика. Това не е българско изобретение, а е патент на класическата модернизация в Централна и Източна Европа, за която формирането на нациите е основен приоритет (Deletant, Hanak 1998). Но пък и националната специфика не е за подценяване. Още в началото на 1960-те тогава управлявалата БКП спуска на историческата гилдия безапелационен инструктаж: „историкът – възпитател на своя народ“ (Еленков 2004: 59). Повелята е изпълнена и преизпълнена, а днешните историци са най-старателните възпитаници на изпълнителите на партийното разпореждане и поради това те са били избрани от възпитателите да станат продължители на тяхното дело.

Стандартната учебникарска представа

Възраждането като кулминационна проява на националния дух

Всеки, който е виждал, който и да е учебник по българска история, за който и да е клас, знае, че в тези текстове историята не е единен процес, а подбор на доста рехава, в хронологичен план, редица от отделни събития, засягащи трите български държави, (без да се казва какво е държава и дали предмодерните териториални образувания под нечия власт са едно и също с модерните държави). Важното е само внушението, че държавата, предполагаемо грижеща се за „народа“, е носителят на историята. Съответно, самата държавност става основна национална ценност.[3] Какъв изобщо може да е смисълът на историята освен разширяването на нашата държава или нейното възстановяване? Както се шегуваше един известен столичен журналист, възпитаник на НГДК, „учил съм със сина ми история през всичките класове. Забелязах, че българската държава придобива областта Загоре пет пъти, без да я загуби нито веднъж“… Това е и възпитателната програма на образованието по история – не е обяснение на станалото, камо ли на някаква приемственост в историческия процес, а механична сума от основания за високо национално самочувствие, защото българите върхове постигат и се прославят. Което е тържество на „народния дух“, защото той е същинската, единствена причина да има изобщо българска история.[4]

Няма да е трудно да установим, примерно, през дяловите пропорции на вниманието отделено на различни исторически периоди и теми в учебната програма, че световната история е само периферия на българската, а пък националната история до „епохата на възраждането“ е сякаш увертюра към нея, а нашата нова история е поредица от отгласи – пак от нея. [5] Което не е изненада, защото именно тази епоха е сякаш, по самото си фактологическо съдържание, най-благодатен материал за изграждане на високо-патриотичен разказ: с много детайли и все ярки примери, за могъществото и съзидателността на „народния дух“. Смисловата кулминация на историята е националният успех, към който борбите и героизмът са дължимата стълбица.

Самоцел на националното усилие

Поради фундаменталната патриотично възпитателна цел на образованието по национална история, не просто „възрожденската епоха“ е нейна кулминацията, но и нейното собствено съдържание е, така да се каже, себе-изявителна. Това е времето, в което са блеснали в полето на националното самоосъзнаване и себеотстояване Паисий, Априлов, дейците в борбата за църковна самостоятелност, Раковски, Каравелов, Левски, Ботев всред дълга редица други забележителни личности, чрез които българският народен дух постига върхове – за да компенсира вековното изоставане под турска гнет и да стигне до заветната освободителна революция, защото тя е сякаш задължителният преход от Средновековието в Новото време. Изглежда сякаш националната история трябва да докаже, че тя е от един ранг с европейската и, поради това, е толкова важно да се мисли Паисий като неин родоначалник: той сякаш възлага на предстоящата национална история задачата да ни изравни отново по стойност с другите „народи“, която след това тя прилежно изпълнява. Попътно историческият процес взима и жертви, къде лични, къде по-масови, но като дължима цена на националния процес, за която само носим в сърцата си признателност за себепожертвователността на героите.

Станалото след славната „възрожденска епоха“ трябва да няма нищо общо със самата нея, а още по-малко с нашия духовен народ. То е злощастен резултат от а) случайни стечения на всевъзможни обстоятелства, б) вражески козни срещу българите на западните Велики сили и преките ни съседи, а и в) вътрешната патологичност на капитализма, натрапен на народа, който не го е искал и с всенароден ентусиазъм го е отхвърлил, когато Червената армия му отваря тази възможност. Както ни приканва да вярваме на Вапцаров, „това е толкоз просто и логично. Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме!“. Русия, в която има цар, но не и царизъм, само слага финален щрих към величието на „възрожденската епоха“, полагайки начало на третата българска държава. От нейните злополучия се налага втори път пак тя да ни освобождава, макар междувременно „Северният колос“ (Димитър Страшимиров 1907) вече да се е разраснал до и превърнал в Съветски съюз.

Ако това се учи 12 години, през които младите хора стават български граждани, как изобщо да и мислимо, че може да има друг национален празник освен 3-ти март, който е идейно-политическата кулминация на национално-освободителната кулминация на цялата „възрожденската епоха“, която на свой ред е кулминация на националната ни история. Вие искате да поставяте под съмнение най-най-най-високият ценностен връх в апотеоза на „народния дух“?!

Средства за постигане на възпитателните цели

Гореказаното е схематизация на учебникарския разказ за българската история, поради което е видимо огрубен. Това не я прави невярна. Конструирането на матрицата за патриотичното възпитание на българите се постига чрез набор от похвати:

– Пълно пренебрегване на международния контекст, в който протичат българските събития (Везенков 2006). Само като пример, избухването на поредната Сръбско-турска война през 1876 г., само два месеца след Априлското въстание, чийто провал също влиза в легитимацията на Руско-турската война от следващата година. Или Будапещенската секретна конвенция между австроунгарския и руския императори, според член трети към чиято допълнителна конвенция двете страни се задължават да недопуснат на Балканите „създаването на каквато и да е голяма единна славянска или друга страна“, ако в резултат от онази предстояща Руско-турска война се стигне до разпад на Османската империя.

– Пълно пренебрегване на всичките стотици факти, които оспорват еднолинейния път на „възрожденската епоха“ към революция и то именно през 1876 г. Например, фактите, въз основа на които Димитър Страшимиров, първият задълбочен изследовател на Априлското въстание, стига до обобщението, че проучените Априлски събития, сумарно взето, не са въстание. И по-общо, премълчаване на всички факти от събитийността на ХIХ в., които не са свидетелство за величието на „народния дух“.

– Радикален отказ от търсене на общ смисъл в историческия процес, (дори ако останем само в рамките на ХIХ в.), извън ценностните категории на националното величие, пък било то и сведено само до съпоставимост „с другите европейски народи“.

Социологически интересното обаче е, че причината за опитите за осмисляне на „епохата на възраждането“ чрез аналогии с други познати исторически процеси не е само резултат от национален комплекс за малоценност, налагащ порив към себедоказване чрез постигане на съизмеримост, ако не и еднаквост (за търсене на превъзходство, в какъвто и да е смисъл, явно няма поле). Големият познавателен проблем, присъщ на този твърде аморфен, разнокачествен и многоравнищен предмет, е, че при премахването на голям дял от самите конкретни факти няма как да се осмислят връзките между събитията, а без тях няма как условното цяло на „епохата“ да има какъвто и да е собствен смисъл, който изследването да открие. И тогава ще се окаже, че Паисий е прав в обръщението си към читателите. Но не във финала на неговата История, а в пасажа, където като автентичен християнски духовник казва, че е написал тази история, за да разберем суетата на света и като я познаем, да се научим да го презираме (Паисий в Пеев, Димитрова, Петков 2012:50/51).

Смисълът на онази епоха

Защо самата епоха позволява идеологически употреби?

Горепосоченият проблем има още по-дълбок корен, който е първопричината и за оприличаването на националната история с външни „нормативни образци“ за „закономерно“ протичане на процесите, и за вменяването на патриотично висок ценностен приоритет на „възрожденската епоха“. Причината е в самия характер на историческата фактология. Изследователят на менталните модели, чрез които се обработва суровия събитиен материал на националната история, Румен Даскалов прави изключително важно наблюдение, че от гледна точка на локалните деятели, дори когато те най-преднамерено пишат история:

„… под „възраждане“ се разбира не цялостна епоха, а отделни прояви и процеси, особено просветни и църковни, разположение в едно по-обхватно, всекидневно, профанно, национално немаркирано време. Възраждането не е успяло да се разпростре върху времето и да го изпълни със своя смисъл.“ (пак там с 20, курсивът – Г.Д.).

Доста по-рано Кабакчиева направи ключово важно обобщение:

„… затова се поставя така остро въпросът за националното ни Възраждане – като недостатъчност, незавършеност, разпиляност (аморфност?), неокръгленост на националната ни еманципация.

Необходимостта от Ново Възраждане през 30-те години всъщност изразява необходимостта от сглобяване на мозайката, наречена България, в национално цяло, наречено българска история.“ (Кабакчиева 1994, с. 23, курсивът е на оригинала).

Де да беше мозайка! Разномерните, разнокачествени и разнопосочни фрагменти на събитийността сами по себе си не образуват единен исторически процес. Което и прави ролята на историческия интерпретатор толкова важна, защото тъкмо той е призван да провиди интегриращ фактите смисъл на историята. Дори когато е изказана скромно, мисията, оправдаваща усилията в трудния труд на историка, е ясна:

„да предложи едно мнение за смисъла на фактите и процесите, за разбирането на духовното ни възраждане.“ (Гаврилова 1992: 4).

Защо има потребност от „смисъл на епохата“

Повърхностно погледнато може да изглежда, че историци в Европа си е имало от край време, най-малкото от Античността, т.е. сякаш е универсално естествено хората да пазят спомена за миналото. Но именно в модерността историята стана професионално произвеждана наука, на която посвещават живота си поколения изследователи. Защото именно модерността е тази цивилизация, в която стои съдбовния постоянстващ проблем за избора на действие, от което зависи и качеството на живота ни, и дали изобщо ще ни има. А този избор предполага да разбираме как се конструира обществото, какви са неговите механизми, които са дълготрайни, преминаващи през редица поколения. Историята не се занимава с миналото, а с характера на епизодите от краткотрайното настояще, който е форматиран от „дълготраещото настояще“ (Бродел). Тъкмо то определя и характера на задачите, които имаме да решаваме, и начина на успешното им решение. А нито задачите, нито начините далече не са очевидни.

Съвсем отделно от и паралелно с това е ролята на историята, която в модерността се разглежда приоритетно национална история за целите на гражданската идентичност и съответстващото ѝ национално самосъзнание.

Но от тази паралелност не следва, че между двете роли на историческото познание има съвпадение или поне хармония. Българският случай е чудесна илюстрация как втора задача може да проваля решението на първата. Тъкмо поради това е така съществен, екзистенциално важен днес въпросът как разбираме смисъла на „възрожденската епоха“.

Какъв може да е смисълът на „възрожденската епоха“

Може да е изявителен – дали ще е „народно величие“ или „народен дух“, (доколкото все някаква разлика между двете има, безотносително кое от двете ще е условие за възможност на другото), още от Паисий историческият разказ не информира, а убеждава читателите, че историята свидетелства за национална ни превъзходност. Макар да изглежда, че историкът дава дума на събитийните факти, той по същество просто изявява личната си идейна/идеологическа насоченост.

– Може да е обяснителен, но ценностно прицелен – в преодоляване на комплекса за историческото ни изоставане или в доказване на „универсалните закони на историята“. Обяснението може да е ценностно-рационално (Вебер), подчинено на задачата по изграждане на националното самочувствие, заради укрепване на национално самосъзнание, на което се възлага задачата да е спойката на нацията. Защото така споеното национално единство може да изглежда като единствен или поне приоритетен ресурс за национално себеутвърждаване.

Междувоенният период у нас е бил точно такава социо-културна ситуация. Макар още в края на ХIХ Никола Габровски[6] да формулира обща интелигентска задача за нравствено-патриотично възпитание, то именно идейният климат в междувоенния период преакцентира задачата по „спойката на нацията“ (Еленков, Даскалов 1994). Това е тънката разликата между Паисий и историци като Мутафчиев и Арнаудов, или Генчев и Гандев, все в същата редица.

– Обяснителен с оглед научно разбирането на „дълготраещото настояще“. Към такава наша, но различна историческа ориентация клонят изследванията на онези по-нови историци, които се опитват да разберат „епохата на възраждането“ не като самоценно национално тържество, а като „преход към“. Но не е все едно дали ще е към „капитализъм“, „буржоазно общество“, „буржоазна цивилизация“, „Ново време“, „модерност“. Това далече не са синоними за едно и също. Зад терминологичните различия стоят фундаментално различни разбирания за естеството на епохата, започнала от края на „дългия ХVI век“ в Западна Европа.

Голяма е ползата от преместването на акцента в разбирането на „възрожденската епоха“ от еманация на народния дух към създаване на нов тип обществен живот, способен да поддържа устойчиво развитие. По този начин получаваме възможност да мислим дали и в каква степен начинът на протичане на „прехода към“ създава необходимите и достатъчни предпоставки за постигане на очакваното ново качество на живота на българите.

Общо място между така различни изследователи като Арнаудов, Хаджийски, Гандев, Генчев, Радкова, Страшимирова, Гаврилова, Грънчаров, Бонева и др., е разбирането, че смисълът на „възрожденската епоха“ е във формирането на българската нация. А понеже изглежда самоочевидно, че този процес е по същество изграждане на национално самосъзнание, логиката сякаш изглежда на отвежда към разбирането му като духовен процес, най-ясно и еднозначно заявено от Гаврилова (1991), но също и от Радкова преди това (1986, 1998). Тези „самоочевидности“ подвеждат иначе сериозен изследовател като Хранова (2011) да твърди, че изразът „духовно възраждане“ е тавтология. Няма какво друго да се е възродило освен „народният дух“ или какъв друг да е този процес, ако не духовен? Че какво друго да е стремежът към свобода, ако не е духовен порив – не сме ли чели/учили Ботевата поезия и публицистика? Какво по-духовно възвишено от това да възпееш идеала „в редовете на борбата да си найда и аз гробът“ и след това да го осъществиш – „в името на народа“?

Нито е самочевидно, нито е толкова просто. Защото:

„Знаят се предпоставките на нашето национално пробуждане, но от тях пропускаме една: психологическата. Преди да се осъзнаеш като член на каквато и да е общност, необходимо ти е личностно самосъзнаване и собствен екзистенциален избор.“ Вера Мутафчиева, в П. Мутафчиев, В. Мутафчиева, История на българския народ, 1998, с. 409 (разрядката е на оригинала)

С други думи, преди да възникне историческата възможност за процеса по създаване на българската нация, първо трябва да се явят на историческата сцена личностите, които ще са носителите на национално съзнание, върху чиято основа ще стане мислим порива към освобождение от „турско иго“. Точно това е основният смисъл на социологическото обяснение на Иван Хаджийски в втория том на „Бит и душевност на нашия народ“.

Колкото и спорадични бунтове на българи да откриваме тук и там[7], преди средата на ХІХ век не може да има каквото и да е българско национално-освободително мислене, камо ли движение, поради отсъствие на негов носител. Типологически характерното селячество, определящо характера на народностния начин на живот, която Хаджийски да определя като първобитност (в том първи), е систематично така устроена, че изключва пораждането на каквато и да е вътрешна промяна, да не говорим за революция. Силата на социологическото обяснение е в доказателството, че селячеството не може да е носител на национално съзнание, поради което и съдържанието на самата „възрожденска епоха“ е неговото ПОРАЖДАНЕ, така че тя да се окаже именно духовен процес. Да припомним основното в онзи „блестящия сложен анализ на простата история на първобитния селяк“ (1994: 9, курсивът е мой Г.Д. – 1) спонтанност на живота, 2) приоритет на общуването, 3) решаващо значение на постоянната взаимопомощ и сътрудничество в работа, 4) радостта от този живот; 5) непосредствено съвпадение на нрави и нравственост (намиращи, както вече стана дума, много ярка изява при тлаките, които са именно ключово правило при селския начин на живот) 6) във „всестранния живот“, в който 7) спазване на дължимостите на поддържащите този особен начин на живот норми е неотделимо от самия живот, които 8) сякаш са станали квази природна даденост като дишането. 9) Чисто функционално необходимото за поддържането на колектива (и чрез него – на живота) е общосподелен нрав, изглеждащ сякаш като да е съвест. Хаджийски е обяснил защо е невъзможен Аз; невъзможна духовност, поне християнска; невъзможната рационална мисловност, а и съответно – лична отговорност за постъпките, които никак не са „собствени“.[8] В такъв свят няма кой и няма заради какво да прави, каквито и да са промени – животът е пълнокръвен, пълноценен и преобладаващо жизнерадостен, макар и доста кратък. Той е, от една страна, със силно изразена телесно-сетивна доминанта, изтеглена към „човешката долница“, защото е фокусиран върху оцеляването и възпроизводството на рода. А от друга страна, той е собствено социален, защото е тотално и пряко общностен – до степен на пълно поглъщане (по израза на Хаджийски – обобществяване) на всекиго.

Хранова много се възмущава от изследователските усилия, инвестирани в аналитичните разграничения между предпостави, причини, фактори и съдържание на „възраждането“, което в нейната представа е едно еднинно и неразкъсваемо цяло. Но тези различия са изключително важни. Едно е катализиращото, външно въздействие на Танзимата, а и стоящата зад него първопричина на нахлуващата по малко и бавно в Османската империя модернизираща европеизация, друго е базисната предпоставка в пазарната икономизация на стопанския живот по българските земи, трето е възходът на еснафско-търговското съсловие, който израства от предпоставката и от който нататък започва епохата на Пораждането. Тъкмо векът на Пораждането има защо да бъде мислен като вход в (или преход към) модерността, защото вече носи нейния характер – постоянстващата вътрешна промяна, даже промяна на промяната (прерастване на борбите за просвета, духовна автономия, политическа независимост една от друга, както е била разбирана епохата още от Михаил Арнаудов в 1941). Но от друга страна, все още не е същинска модерност, защото липсват социално-структурните механизми, които да направят общественото развитие устойчиво. Поради което е решаващо важна именно ролята на дейците на промяната, а не някакво самодействие на обществени сили.

Чие дело е „възраждането“?

Ако се чете преизобилната литература за „възраждането“, особено около честването на 100-годишнината от „Априлската епопея“, лесно ще се види натрапливата мантра, че и епохата като цяло, и нейната кулминация най-вече е „всенародно“ или „общонародно дело“. Изглежда като да е логично, щом източникът на епохата, т.е. онова, което се „възродило“ да е „духът на народа“, ще да го е направил самият този народ. Пък и щом смисълът на епохата е революционен преход от една обществена система към друга, то такава грандиозна историческа трансформация ще да се е нуждаела от гигантски субект – народът би трябвало да е свършил тая работа.

За беда конкретните исторически факти никак не подкрепят допускането, че българите през ХІХ век масово са лягали и ставали с мисълта и амбицията да възраждат каквото и да било или са копнели за революция. На това отгоре истматската догма изисква революционен класов хегемон и още по-революционен авангард. Обаче отново фактите не позволяват припознаване на „българската буржоазия“ като носител на революционен порив, че даже и на реално присъствие в онези „възрожденски“ десетилетия. Защото, за да бъде чорбаджилъкът буржоазия, той би трябвало да е носител на „нов начин на производство“, което е хептен трудно за доказване. А пролетариат никак няма.

Има занаятчийско-търговско съсловие, (чието възникване и историческа роля Хаджийски изследва и обяснява във втория том на „Бит и душевност“). Вътре в неговия свят стават онези съществени социални трансформации, които задвижват историческия процес. В него можем да открием верификация на, спекулативната по своя произход, концепция на Спиридон Казанджиев (1935) за трифазността в развитието на националното самосъзнание – себеусещане (през годините на безпощадна себеексплоатация в занаятчийския труд), през себесъзнаване – „вижте как от нищо станах нещо“ (Хаджийски), към откриване на транслокалните измерения на социалния живот, в който личността на преминалия към търговия еснаф търси и намира себеосъществяване:

„Той създаваше себе си благодарение на личните си качества. В разностранната си стопанска дейност, като се почне от приготвянето на стоки за пазара и се свърши с приготвянето на туршии, той разгръща личните си дарби. Безспорно еснафът, който благодарение на личните си качества прави такъв успешен скок в живота, се гордее със себе си в най-добрия смисъл на думата.)“ (с. 237-8). […] Този българин, пред когото лежаха пространствата на необятната турска империя, всички пътища на която водеха към неговата кесия, който бе стоял в сянката на пирамидите, който познаваше градовете от Цариград до Басра, както собствения си двор, който плюеше с известно високомерие във водите на Златния рог, който познаваше водите на тихия бял Дунав от бреговете на Виена и бе съзерцавал Черно море от планините на Крим, нима този българин, който мислеше вече с паралели и меридиани, можеше да не се чувствува горд със себе си?

Но похвалите, които другите му отправяха за неговата стока, за неговия дом, бяха похвали за личните му качества. По тоя път се създаде онзи емоционален въздух от обществено признание на личността, който беше вече една необходимост за индивидуализма. Появиха се понятията за чест, достойнство, личен престиж.“ (с. 238, курсивът е на оригинала)

Обаче да не забравяме, че търсеното признание не е универсално, (от глобалното човечество, християнския свят или от европейската академична общност, като при Огюст Конт, примерно), а от тесния, локален „кръг на добрите хора“ (с. 203), достъпът до който е така труден и несигурен, спечелен с десетилетна мъка, себеотрицание и себеизтощение, а съответно – толкова високо личностно значим, престижен.

Тъкмо на тази душевна (емоционално-ценностна) основа възниква и изострящата се чувствителност към тегавостта на политическият режим в Османската империя – като бариера пред признанието на личността. Именно нея – специфичната душевна непримиримост – революционният задграничен печат ще раздуха като (познатия ни от училище образ на) „нетърпимост на турското робство“. Това е решаващата, но пренебрегвана причина за „възрожденската епоха“, за която говори Мутафчиева и поради която социологическият анализ на Хаджийски го принуждава да обяснява особеностите в психологията на Априлското въстание.

Защо интелигенцията е двигателят?

Проблемът на епохата на Пораждането е, че нейният носител е еснафско-търговското съсловие, но революционен авангард се оказва свързаната с него и израсла най-вече из нейните среди прото-интелигенция, която е и полу-интелигенция. Защо тъкмо интелигенцията, но също и защо „прото“, а и защо „полу“?[9]

С хода на постепенното избледняване на истматската догма и паралелното нарастване на значението на конкретните факти, изследванията върху „възраждането“, които Пламен Митев още в края на ХХ век определя като вече неизброими, постепенно започват да отдават дължимото внимание на собствено духовното развитие. Именно на този терен действително има цяла, открояваща се епоха и тя действително е революционна: и по характер, и по мащаб. Достатъчно е да видим данните за развоя на публикационната дейност, цитирани от Гаврилова (1991), които тук ще представим в графичен вид – за по-голяма яснота на общия смисъл в структурните трансформации:

Таблица 1: Публикации на български книги през десетилетията на ХІХ в.

В тези данни не е трудно да се разпознае експоненциална тенденция в развитието на книгоиздаването на български език в ХІХ век:

Графика 1: Ръст на българските публикации през ХІХ в.

Няма как да е бил осъществен такъв ръст на книгоиздаването, ако той не е бил в някакъв паралел в поне съпоставим темп на нарастване на четенето и на читателите в средата на ХІХ век (Даскалова 1999). Същевременно, недвусмислено ясно е, че има конкретен „исторически момент“, в който характерът на процеса се променя качествено и верижният темп на растеж рязко скача към близо 4 пъти (3.72). Без изненада, това е десетилетието между 40-50-те години на века, т.е. началото на епохата на Танзимата, която трайно променя културните автономии на милетите в империята. Но по-важното в случая е, че прираст – от 90 пъти! – е революция.

Което е добре дошло, защото не бива да се забравя, че преходът между епохите е бил мислен сякаш дължимо през призмата на националните революции.[10] Това е още от времето на самото Пораждане, защото в средата на онзи век Европа току-що е преминала през „Пролетта на народите“, без да е забравен ентусиазмът от Великата френска революция. Сякаш изглежда, че революцията е нормата на историческия процес като вход в „Новото време“. А след това през втората половина на ХХ век идеологическият канон потвърждаваше тази станала вече културна норма, която приветстваше падането на комунизма като революция, пък била тя и нежна или кадифена, като увертюра към последвалите „цветни революции“, все гледани благосклонно от международното обществено мнение.

А след като става все по-нескриваемо, че същината на епохата на Пораждането е преобладаващо духовен процес, то повече от разбираемо е защо вниманието на историците се ориентира към изследване на тогавашната наша „интелигенция“ като негов носител и авангард (Радкова). Така се стига до известното грандиозно изследване на „българската интелигенция“ от гигантски екип (от 150 души) под ръководството на Николай Генчев от втората половина на 1980-те, чиито резултати намират реализация в поредица авторитетни публикации (Генчев 1988, 1991; Даскалова 1997, 1999; Куюмджиева 1995).

Преди да стигнем до резултатите от изследването, което има заявената претенция да е социологико-емпирично и да стъпва на данни за значими дялови разпределения на случаите, нека видим основанията зад фокусирането на вниманието върху българската „интелигенция“. Хич не е случайно, че на особената роля на интелигенцията, включително във финалния епизод на опита за национално-освободителна революция, без чието участие тя би била изобщо невъзможна, на този факт обръщат изрично внимание още и Захари Стоянов, и Иван Хаджийски.

На първо място задължително идва вече споменатата духовна революция. Тя е почти изцяло в литературна моноформа, от която тепърва ще се развиват и разбягват жанровете на поезия, мемоаристика, художествена проза, публицистика, журналистика и пр. (Гачев 2003). А и как иначе, след като нищо друго няма – философия, музика, изобразително изкуство, архитектура, да не говорим за науки, (каквито тогава в Европа се развиват бурно, включително социология, история, икономика и т.н.).

На второ място е ролята на самата задача, която епохата решава – изграждане на национално съзнание като фундаментална предпоставка за национална спойка, без която не би могло да се стигне до исторически финалната фаза в изграждането на нацията: себеутвърждаването       , за целите на което се предполага, че е нужна свободата, привиждана тогава като самоцел. Това се върши особено интензивно през набиращото скорост вестникарство, но още повече и най-основно през училищната работа. Даже тесният специалист по училищното дело през онази епоха Красимира Даскалова извежда точно тази особеност като най-ценно качество на българското учителство през ХІХ век: то не толкова образова, колкото сее, че даже и насажда любов към Отечеството (1997).[11] Тази отличителна особеност – национализъм на българската прото-полу-интелигенция е изведена даже като неин основен характер от чуждестранния наблюдател (Meininger 1987). А това се оказва беда, защото хем категорично доминиращите дялове в състава на това съсловие са учителите и духовниците (попове и монаси), хем лицата с някакво висше образование сред „българската възрожденска интелигенция“ са под 10 на сто от нея и половината от тях остават да работят в чужбина. За „интелигенти“ цитираните автори броят всички, имащи някакво образование, пък било то и килийно,[12] стига да работили нещо, предполагащо грамотност, например, поне няколко години като даскали – може и пак в такива училища, каквито за целия период до възникването на трета българска държава са регистрирани общо 384. Това несъмнено е прекалено разширително разбиране за „интелигент“, но ще видим, че има много сериозна причина за подобно силно патриотично и ненаучно историографско мислене.

Бедата всъщност е още по-голяма, защото онази тукашна интелигенция с основание се смята за будител, освестител, просветител на невежествената маса от сънародници. Това сякаш е достатъчна причина именно патриотично просветените да говорят и пишат от името на „българския народ“ – те вместо него знаят, разбират и ориентират въжделенията му. Но по този начин става действително неразличима съществената разлика между нагласите на масата от, категорично преобладаващото, селско население и умонастроенията в душите на водещата го полу-интелигенция. Няма как да се попречи на второто да подмени първото (Страшимиров, Майнингер, Даскалов, Каприев). Оттук тръгва катастрофата на цялата епоха.

На трето място задължително трябва да откроим специфично интелигентската социална фрустрация[13] като корен на порива към революция. Тук са много съществени поне две различни обстоятелства.

От една страна, става дума за социалното положение на интелигентското съсловие – Генчев цитира данни за „социалния статус“ на семействата, от които произлизат неговите представители, а отделно – за собствения им социален статус.

Огромното мнозинство (92 на сто) на българските прото-полу-интелигенти се оказват хора „средна ръка“, но над една трета от тях идват от семейства на заможни, богати и много богати (при висшистите от предосвобожденско време това важи за всеки втори – виж таблица №3). С други думи, интелигентското поприще е форма на специфична социална декласация и депривация. А това са тъкмо хора, които по собствената си образованост, най-малко, са значително надрасли масата на сънародниците си. Повече от разбираемо е защо българската интелигенция избира да застане на страната на „унижените и оскърбените“, да вижда „целия български народ“ в тази позиция и, ако споделяме разбиранията на Манхайм, защо развива идейна ориентация за защита на „народното цяло“ по начин, който да реши собствените ѝ проблеми (Mannheim 1954:136-146).

Още по-важно е второто: във втория том на „Бит и душевност“ Хаджийски обяснява как по логиката са самата устроеност на еснафския свят в него естествено избуява особена душевност с „глад за признание“. Толкова по-естествен той ще да е бил за средите на прото-полу-интелигенцията. Да не забравяме, че и Хаджийски одобрително споменава как голяма част от времето на заседанията в Габровския революционен комитет е минавала в обсъждания на постовете, които ще се заемат „след Освобождението“. А знаем също, че непосредствено преди да оглави габровската чета Цанко Дюстабанов е пратил прошение до султана, от името на християнските поданици, да бъдат допуснати до служба в армията и администрацията, т.е. молба да се отвори път за кариерно израстване на разрастващата се българска интелигенция. Както обичат да се изразяват историците, подобни прошения тогава са заливали султанската канцелария.[14] Така че е напълно прав вече споменатият чуждестранен изследовател, който обобщава в заключението на книгата си:

„Случило се е следното: български интелектуалци, подобно на идеалистични интелектуалци от други общества, изпадат в заблуждението, че са пренебрегнати и презрени.

Тяхната самоизмама – фактът, че недоброто им положение е било толкова въображаемо, колкото и реално – показва, как интелектуалците като правило не успяват да се споразумеят със своето обкръжение. Вместо да ограничат своите цели и представите си, повечето от тези хора продължават да действат като идеалисти и по този начин те се обединяват в интелигенция. Независимо от тяхната специфична роля, интелектуалците споделят един и същ горчив опит, едни и същи разочарования, които съпровождат този опит, и едни и същи модели на лично поведение, които подхранват тяхното чувство за безизходица и отчаяние. Оттук нататък характерът и поведението на интелигенцията като класа са имали някои важни последици за развитието на българското общество. […]

С една дума, българската интелигенция се превръща в класа от отчуждени хора, които като цяло не успяват да развият тесни и здрави връзки със своя народ. Като националисти тези активисти обичат своя народ, но те го обичат като нещо абстрактно. Когато народът престане да отговаря на тяхната представа за него, интелектуалците се нахвърлят с презрение върху него. Макар че подобно отношение може да служи като допустим начин да се лекуват социални недъзи, социалният критицизъм на българската интелигенция съдържа негативизъм по отношение на народа, което говори за още нещо – за отхвърлянето от страна на един културен елит на онова, което той в своето отчаяние и разочарование започва да разглежда като примитивни маси. Още преди 1878 г. това откъсване се разкрива в опитите на интелектуалците да се оттеглят колкото е възможно по-далеч от провинциалния живот.

Съответно интелигенцията едва ли въобще установява някакво отношение с онази част от населението, която, общо взето, съставлява народа – селяните. Националистите идеализират селячеството като простия, но як гръбнак на нацията. На практика обаче те не забелязват проблемите на селянина и не са сведущи в нещата, които той има нужда да знае.“ (Майнингер 2004:13).[15]

Гореказаното е от решаващо историческо значение, тъй като просветлява ролята на „революционния авангард“ на онази епоха и, по-точно, ролята на неговото нетърпение[16] за освобождение. Разбира се, нетърпимостта на една ситуация неизбежно би породила стремеж да се излезе от нея възможно най-бързо, т.е. нетърпение. Но такава нагласа може да е резултат и от други причини – например, от инфантилизъм. От политически инфантилизъм, който е трудно оспорим при деятелите от Гюргевския революционен комитет, имайки предвид техния твърде особен състав по възраст и образование (Митев 1999). Революционният авангард на тогавашната българска „интелигенция“, живеещ като правило извън българските земи, в почти затворената среда от себеподобни, пишещ и четящ високо патриотичните им прокламации, твърде лесно може да приеме тези специфични умонастроения за автентичен „глас на народа“, който монолитно копнее да почне народо-освободителната революция час по-скоро.[17] И до ден днешен ни заставят – поради неоспоримост на родолюбивите интелигентски намерения – по никакъв начин да не питаме за тяхната състоятелност, т.е. изпълнимост (особено по начина, който дейците на онзи опит за национално-освободителна революция са го направили). В явен контраст с идеите и организационната комитетска работа на Левски (Генчев), а също и с исторически катастрофален резултат.

Преди да стигнем до този най-важен момент, нека обърнем внимание на една изключително съществена подробност. Ръководителят на изследването върху „българската възрожденска интелигенция“ си е давал сметка, че би трябвало да има все някаква дялова значимост на революционния авангард спрямо цялото българско население. По негови сметки един „интелигент“ се е падал на 450 българи, които той смята да са били от порядъка на 4.5 милиона[18], тъй като иде реч за обитателите на земи, смятани за български тогава, макар в резултат на протеклата история днес те са да в Гърция, Северна Македония, Сърбия и Безарабия. Т.е. процентният дял на изследваната социална група е, според Генчев, 0.22 от „българския народ“ (1991).[19] Оттук идва психологически разбираемото усилие на изследователя да раздуе обхвата на своя „предмет“, предвид неговата голяма историческа значимост. То обаче приема действително драстични форми на проява:

Първо, всички членове на колектива в публикациите си говорят, че броят на проучените интелигентски биографии е от порядъка на 10 000. Всички те страници на ред изброяват стотиците документални източници, от които е събрана емпиричната информация. Но никой не отделя нито ред да поясни какви са именно емпиричните индикатори, чрез които е регистрирана проучваната информация. Така се оказва, че представяйки един и същи информационен масив, отделните автори-членове на един и същ колектив, съществено се разминават в цитираните данни за броя на изследваната съвкупност:

Таблица 2: Данни за броя на българските интелигенти през десетилетията на ХІХ в. в книгите на Николай Генчев, Миглена Куюмджиевва и Красимира Даскалова

Публикуваните данни са стряскащи в много отношения. Първо, вижда се пълното несъответствие между Генчев/Куюмджиева, от една страна, и Даскалова, от друга – с изключение на това, че въпреки разминаванията в конкретните числови стойности прирастът за десетилетието 1821-30 и 1841-50 са еднакви по стойност. Второ, независимо дали става дума за 7340 (Куюмджиева и Генчев) или за 6923 (Даскалова) тези числа са много далече от закръгляващото 10 000 (Генчев 1991:9), каквато е претендираната численост на „българската възрожденска интелигенция“. Трето, което е и най-втрещяващото: сумарните числа („общ брой на интелигентите през „възрожденската епоха“) са получени като механични суми от числата в колоните, което е единственият начин да се гони заветното 10 000. Но това означава, че едни и същи емпирични единици са преброени по няколко пъти, защото всяко данните за следващо десетилетие съдържат сумираните данни от целия предходен период. Всъщност, данните за последното десетилетие са реалните стойности за всички десетилетия, независимо дали са 1954 или 1830 – това е резултатът от сбора на изходната стойност за първото десетилетия плюс всички прирасти през следващите десетилетия. Така че не е случаен технически дефект фактът, че в поредица от таблици всеки от тези автори просто записва „не са направени обработки“ на съответните редове. Защото няма данни, тъй като бройките са фиктивни. Дори да ги закръглим на 2000,[20] пак преувеличението в партиротично пожелателното мислене ще 5 пъти. Разликата в пъти ще остане, дори да приемем 3406, за които са намерени все някакви документални данни, представляващи 34.3 на сто от заявената генерална съвкупност от 9931 (Генчев 1991:30).[21]

С други думи, през първите четири десетилетия на ХІХ в. българските интелигенти достигат към 600 души, а следващите четиридесет години числото се нараства повече от три пъти. Още по-важното е, че това са данните за близо век, а тогава средната продължителност на живота е съвсем малко над 40 години. Некоректно е да се сравнява общото число да всички живели през този период интелигенти с броя на българското население в един момент (средата на века). Реално погледнато излиза, че дяловата тежест на интелигентското съсловие от българското население е към 0.05 на сто в най-добрия случай. Тази социална група определя хода – темп и посока – на историческия процес през епохата на Пораждането.

Проблемът не опира до статистическата нищожност на числото, защото и болшевиките, макар през 1918 г. да нарастват от 24 000 до 200000, все пак остават 0.16 на сто от населението на тогавашна Русия. Което не им пречи да преобърнат хода на последвалата световна история. Същинският проблем е, че останалата част на българите с висше образование (оказващи се около 330 в различните таблични данни), според твърде проблематичното пресмятане на Куюмджиева, са:

Таблица 3: Данни за основните интелигентски професии през ХІХ в., без учители и духовници:

По собствените думи на Генчев и Куюмджиева, половината от висшистите са оставали да работят извън земите с основното българско население. Важна е самата структура на дяловите пропорции по професии, а не конкретните стойности. Тук не са посочени данните за инженери, прависти, агроспециалисти, поради още по-незначителните бройки.[22]

Това е картината на една твърде неразвита, до-модерна страна (Meininger 1987; Везенков 2006). А тъкмо тук е същинският проблем, защото цялото национално усилие се е фокусирало върху политическата независимост, въпреки че социално-икономическото развитие на българското общество по същество даже не е започнало, отвъд спорадични най-първични заченки (примерно, фабрично производство, тук-там някой лекар, даже частна параходна компания, оцеляла цели три години Pozharliev). Липсват не само материално състоятелни социални групи, но именно онези, които биха могли да търсят интелигентската продукция, да взаимодействат с интелигенцията и така да подкрепят развитието на цялата сложна институционална и културна инфраструктура на модерните общества. Твърде симптоматичен е фактът, че въпреки изричната воля на братя Георгиеви, дарителите на средствата за създаване на българския университет, той в крайна сметка възниква като „висш педагогически курс“. Тъй като взелите това управленско решение действително не са виждали къде и как биха се реализирали в княжеството носителите на дипломи от нашия университет. „Интелигент“ в тогавашна България по подразбиране, поради едновековна традиция, е значело даскал. А и младата българска държава е разчитала именно на корпуса на учителството да прокарва нейните модернизационни политики (Еленков 2001).

През онази епоха успешно се създава нацията, но не и българско общество, което нацията би следвало да устрои, защото то е същинският ресурс за извоюване на автентична независимост и национално себеутвърждаване в агресивния контекст на европейската политика на края на ХІХ и началото на ХХ век.

Последиците от интелигентското нетърпение

Учебникарската традиция ни кара да мислим, че има пряка връзка между Априлското въстание и Руско-турската война от 1877-78 г., както и това, че тази война е Освобождението, сложило начало на третата българска държава. Само последното е частично вярно, а всичко останало е фантазъм, призван да оневини извършителите на революционния провал от 1876 г.[23] Първо, тази теза е изказана не като проект преди началото на опита за въстание, което по революционен замисъл би следвало да е общонародно, но в него реално участие са взели около 3 000 души, т.е. около 0.05 на сто от българите (макар пострадалите от него да са 10 пъти повече, по претендирани от наши автори изчисления). Това е самооправданието и на Бенковски (предадено ни от З. Стоянов), и на Цанко Дюстабанов пред турския съд, след разгрома на бунта: – да се изобличи жестокия азиатски деспотизъм пред лицето на „цивилизована Европа“. Странното е не само, че тази откровена глупост се повтаря от З. Стоянов, който, пишейки за подготовката на въстанието, с безпощаден гняв изобличава европейските правителства като удавящи в кръв опитите за революция на собствените си гражданства, поради което на тях не може да се разчита за помощ на освободителния порив на българите. Удивителното е, че и до днес се преповтарят от уж професионални историци самооправдателните фантазми на участниците в бунта. [24] С упоение се цитира мантрата за „успеха“ на предполагаемия замисъл, който се „доказва“ с фактите за 3 000 публикации в чуждестранния печат за зверствата при потушаването на въстанието и обиколката на нашата делегация (Драган Цанков и Марко Балабанов) в най-важните европейски столици за търсене на международна подкрепа. Пропускайки най-същественото – нито от публикациите, нито от срещите с представителите на правителствата на Великите сили не е последвала никаква промяна на правителствените позиции по Балканския въпрос. Т.е. точно както и при подготовката на въстанието, и при разгласата на неговото поражение цялото внимание е върху усилията, които са вложени, без каквато и да е заинтересованост към резултата.[25] Защото той е отвъд нулата. Дори да приемем, че загиналите българи през пролетта на 1876 г. са 30 000, според нашите неподкрепени с факти сметки, няма как от турския погром да се изненада светът, който отдавна вече знае за 110 000 изклани само на остров Хиос при гръцкото освободително въстание, което да не забравяме, че е траело 9 години. Как британците да се впечатлят от станалото с българите, след като преди това те са разгромили въстанието на сипаите, избивайки пряко над 200 000 индийци и причинявайки демографски срив, изчисляван на около 800 000?

А вече стана дума, че руският цар започва войната след подписаното споразумение с австроунгарския император да не се допусне създаване на голяма единна славянска страна след очакваното поражение на Османската империя. Ако руският царизъм би се водил във външната си политика от славянофилски чувства и загриженост за доброто на християнските народи, не би ли му било по лесно да освободи от собственото си господство поляците, вместо да избие в поредното им Варшавско въстание над 200 000, след което да депортира в Сибир над 80 000?

Но дори и да приемем, че има някаква съществена връзка между Априлското въстание и Руско-турската война, пък било то и само като част от нейната пропагандна легитимация, то резултатът от тази предполагаемо успешна финална фаза на „възрожденската епоха“ е само един – тотална и многоаспектна катастрофа. Нека проследим всяко едно от нейните измерения, осланяйки на неоспоримо установените факти, които са ни известни в началото на ХХІ в., но също и на аргументите даже на Хаджийски (от текста на реконструирания по ръкописите му трети том на „Бит и душевност“:

Икономическа катастрофа

Тя започва още с непосредствената съсипия, която предполагаемо планирания от Гюргевския комитет разгром на въстанието донася – разорени, ако не унищожени са някои от най-проспериращите български селища, които са се намирали в стопански подем и са огнища на „възрожденски възход“. Няма съмнение, че между жертвите на погрома е и голяма част на най-будното и граждански ангажирано българско население. Но същото продължава и през последвала война с най-ярък, но далече не единствен пример опожаряването на Стара Загора (Митев 1999). Като не бива да забравяме не само издръжката на руските войски и окупационния корпус, а и контрибуциите, които се дължат на Русия след войната и се плащат от Княжество България и Източна Румелия (Радев 2004).

Много по-тежко в стратегически план, обяснява Хаджийски, е загубването на привилегирования достъп на българската занаятчийска и селско-стопанска продукция до вътрешния пазар на Османската империя, разпростряна на три континента (Мутафчиева 1992), а тази продукция има изключителна зависимост тъкмо от твърде непретенциозния османски пазар, където тази продукция може да се реализира безпроблемно, за разлика от останалите европейски пазари.

Отделно от всичко това, подчертава Хаджийски, идва вторичната аграризация на прохождащата българска икономика, т.е. инвестиране на натрупаните през „възрожденската епоха“ малко, но реални капитали в закупуване на земи, освободени от техните турски собственици (по метода „нощем плаши, денем купувай“), вместо в индустриално развитие. Накратко, финалната фаза на „възрожденската епоха“ издълбоко отрязва именно корена, от който тя изобщо е черпила жизнена сила.

Сумарният резултат от всичко това е много слаба комерсиализация на българската икономика, недостиг на инвестиционен капитал, зависимост от държавни заеми от чужбина, която пък е единствената, уви – външна, сила, упражняваща постоянен натиск над тукашните правителства за съществена модернизация на цялата държавна инфраструктура (пристанища, жп транспорт, пътища). Т.е. възниква и се утвърждава моделът на тукашната модернизация „заеми, но срещу реформи“, които срещат типично балкански, „патриотични“ съпротиви – комунален капитализъм и повсеместна корупция (Аврамов 2007). Като няма комерсиализация, как да има частна собственост, как да има адвокатско съсловия, как да има обществено влиятелна гилдия на индустриални и строителни инженери, как да има култура на рационалност и лична отговорност и т.н.?[26]

Вътрешнополитическа катастрофа

Понеже представителна демокрация не е някакво самоценно висше благо, а политически механизъм за саморегулация на модерните общества, изискващи постоянстващ процес на взимане на решения по острите публични проблеми на множеството секторни политики, въведената с първата ни конституция уредба на институционалния обществен живот не е нищо повече от „белгийска антерийка“ (А. Константинов), която Бай Ганьо често иска да съблича, защото му е и неудобна, и непотребна. Отвъд присмеха, сериозният проблем е, че демокрацията може да е ефективна само когато е посредник в уреждането на ясно структурирани интереси в общество с установени модерни отношения.[27] По международно-сравнителните изследвания на Александър Гершенкрон (1962), колкото по-късно започва нечия национална модернизация, толкова по-съществена е ролята на държавата, която трябва да мобилизира средствата за създаването на икономиката, администрацията, образованието, правната и правоохраняващата система и пр. Стоварваната върху некомерсиализираното селячество данъчна тежест обуславя невъзможност за автентично демократично представителство на „демоса“, още повече, че модернизиращите политики на държавата влизат в конфликт с „народните“ нагласи и искания, които са дълбоко предмодерни, традиционалистки (Хаджийски 2002; Еленков 2001). Което и прави неизбежен механизма за „парламентарно маневриране с дребния собственик“[28] и свеждането на демокрацията до „политическо театро“ (Кабакчиева 1994). С други думи, неизбежно изхабяване на (разочарование от) самата демокрация и все по-успешни нейни алтернативи: режим на пълномощията на Батенберг, поредица преврати – 9-то юнски, 19-то майски, (приет без каквото и да е вълнение сред гражданството), 9-то септемврийски.

И е напълно естествено, че политическият живот в страната няма собствено съдържание, а основен движещ негов мотив е антагонизмът между русофили и русофоби – от времето на Батенберг (Радев 2004) и до ден днешен. Политическите партии са в значителна степен изкуствени образувания около някоя по-харизматична личност, защото зад партийните противоборства не стои автентичен граждански живот, в който да се изявят и спечелят влияние местни обществени авторитети. Това е просто дължимо поради останалата нерешена най-важна задача на „възрожденската епоха“ – себеостойностяването, т.е. способността за действителен суверенитет, способност за автентично самоопределение на националното общество по пътя на неговото устойчиво развитие. Опитът за политическо освобождение при немодернизирано общество неизбежно прави страната силно зависима от въшнополитически вмешателства, че даже и интервенции. Точно по предсказанието на Левски, предадено ни от З. Стоянов, „А който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново в робство“.

Външнополитическа катастрофа

Отново е добре да дадем думата на Хаджийски, тъкмо защото той не може да бъде заподозрян в русобство и анти-съветизъм, напротив. Но е изследовател, ценящ фактите и смисловите връзки между тях. [29]

Всичко това не бива да ни изненадва. Не и днес, не в първата четвърт на ХХІ век, въпреки, че „припряният революционен устрем“ (по най-добронамерения евфемизъм на Каприев), подчинил „възрожденската епоха“ на волята си, е хранил други надежди. Няма как да оставим решаването на съдбините на България в ръцете на външни сили и да очакваме, че те ще го направят за добруването на българите, а не в защита на собствените интереси. Да не забравяме, че репликата на Бисмарк по време на Берлинския конгрес: „Ние, господа, не сме се събрали тук да се съвещаваме за щастието на българите, а за да осигурим мира в Европа“, не е срещнала възражение от ничия делегация.

Още по същественото е, че Руско-турската война не ни носи освобождение. Да не говорим, че Източна Румелия си остава автономна област на Османската империя и до 1886 г. постоянно виси въпросът дали султанът няма да разположи войски на нейна територия по границата с Княжество България. По-тежкият проблем е, че самото княжество е по самия му правен статут васално на султана, а де факто е подложено на своеволията на руските царе (Радев 2004). Няма как да си свободен, когато си политически зависим. А независимост България получава чрез международното ѝ признаване едва 1908 г. Но този проблем ни връща към най-важното – каква е менталната карта, в рамките на която се разпознават българските национални проблеми/задачи и средствата за тяхното решаване.

Културна катастрофа

Тя е най-тежката от всички по две причини. Първо, защото има пряко отношение към всяка една от предходните катастрофи, доколкото неразбирането на естеството на пораждащите причини на поредицата разнопорядкови кризи обуславя тяхното задълбочаване и периодично преповтаряне. Второ, защото самата тя има твърде широк спектър на проявления, най-важните от които следва има имаме предвид в този обзор на последиците от „възрожденската епоха“.

На първо място е фундаменталният конфликт между смятаното за „родно“ и „народно“ срещу „чуждо“ и „вредно“, зад който стои антагонизмът между традиционно и модерно (Elenkov 1992, Еленков 2001; Даскалов 1998). А голяма част от „следосвобожденската интелигенция“ в широкото ветрило от художествено-творчески дейци, образователи, политици, между чиито лагери тече интензивна осмоза, схваща своята обществена мисия имено като дълг за възпяване на родното/традиционното като ценностна алтернатива на модерността. Не е като да нямат основания: модерността несъмнено е по самата си същина ценностно противоречива (най-малкото: тя е хем превръщаща хората в личности, хем е най-антихуманната цивилизация, отреждаща ролята на човека да е стока, ако иска обществена реализация). Но именно безсилието на традиционния начин на живот в сблъсъка с модерния позволява на народническата интелигенция да се себепреживява, при естетизацията и идеализацията на традиционното или революционното минало, като носител на най-високи патриотични добродетели, (макар на практика да спъват развитието на обществения живот тъкмо през най-важния му ресурс – културата и образованието).

Същото по същество намира израз в десетилетния антагонизъм между града и селото, който през 1920те ще прерасне от идейна взаимна непоносимост, дори до изблици на гражданска война.

Това е все същият конфликт между народа/селото, подхранващ левите политически и естетически образи и въжделения срещу държавата, а пък тъкмо на нея – „общонародна“ или „корпоративна“ – ще се уповават десните проекти за национално развитие, „в защита на народа“, как иначе.[30] И както може да се очаква, на терена на патриотизма, изискващ отрицанието на личността, заради светлото бъдеще на Родината и „народа“, границите двете идеологически ориентации се размиват до трудна различимост, особено в споделена убеденост, че извор на идейни ориентири трябва да е „епохата на възраждането“ (Даскалов 2001, 2002).

Но това са само висините на идейния дебат, а в низините са страданията на интелигенцията в новата национална история, обусловени социално-структурно от, оскъдно в мащаб, културно потребление със сериозни ценностни дефицити. Поради което, отново Хаджийски може да ни е полезен, посредствеността е нормата на културния живот у нас. Но сходни са оценките за равнището на интелигенцията у нас в междувоенния период на иначе толкова различни личности като Михаил Арнаудов, Стоян Михайловски, Петър Мутафчиев, т.е. феноменът е бил очебиен. А службогонството е магистрален път за интелигентска биографична реализация и преди трите войни (Еленков 2004б), но и след тях. И това е най-малкият проблем на българската „следосвобожденска интелигенция“. Тя успешно създаде основата за националното осъзнаване, сцепителната връзка, необходима за модернизацията. Обаче нейната реализация в Новото време се оказва неин разгром, въпреки че ѝ предостави копнения широк хоризонт за кариерна реализации. Не, не става дума само за ценностните предпоставки на физическото изтребление на почти цялата интелигенция след 9-ти септември 1944.

Дали печелившият е победител – трагичната съдба на българската интелигенция

Както вече стана дума, интелигентското политическо нетърпение е мощно мотивирано от липсата на възможности за биографична, на първо място професионална реализация в рамките на архаичната османска империя. В последната глава на книгата си Генчев (1991) предоставя данни за статусното положение на „възрожденската интелигенция след освобождението“. По аналитичните оценки на самия автор (1991:286), сякаш интелигенцията е постигнала желаното чрез съществено социално препозициониране:

Таблица 4: Данни за промените в материалното положение на интелигенцията

Следосвобожденската интелигенция не е забогатяла, но отчетливо се е позамогнала, особено средите на висшите: спрямо предишния период много богатите, макар и малцина, са се удвоили; богатите са се утроили, а заможните са се учетворили даже като средна стойност за цялото съсловие, а пък сред висшистите те са станали над седем пъти повече.

На илюстративната графика по-долу голямата тежест на имотното положение е представена в основата на колоните, а беднотата най-отгоре.

Графика 2: Дялови разпределения на интелигенцията според материалното положение

Което е разбираемо, понеже се отварят широко невъзможни преди професионални писти – военно дело, дипломация, национална администрация, съдебна система, все някакъв културен живот (вестникарство, театри, литературни кръгове, даже университет). Има го, колкото и той да е ограничен, концентриран в столицата и само няколко други големи града. Да не забравяме, че вече по Конституция образованието е всеобщо и задължително, а и скоро след това държавата поема неговата издръжка и управление. Изглежда сякаш, че поне значителна част от националната интелигенция в третата българска държава „си е уредила положението“. Макар като относителен дял учителството значително да спада сред интеигентското съсловие, като абсолютна бройка учителският корпус съществено нараства – сигурна и добра заплата, въпреки че прохождащата държава в лицето на правителството го товари с непомерни и всестранни модернизационни задачи, които няма и как да бъдат изпълнени (Еленков 2001).

Но интелигенцията като цяло е губеща. Нейният твърде неравномерен, но видим имуществен успех е платен се цената тотален крах на цялото съсловие от гледна точка на собствената му историческа мисия и на цялостното национално развитие. Генчев в края на монографията си (1991) е достатъчно подробен в аргументацията си:

– От национална интелигенцията се превръща в преимуществено столична, а това превръща преобладаващата част от провинцията в културна пустиня с малко на брой и малки оазиси;[31]

– Тя почти напълно изчезва от териториите, останали извън Княжеството, с което много съществено се подпомагат асимилационните политики на тамошните управляващи;

– От обществено ангажирана с гражданско участие става държавно чиновничество, дължащо чинопочитание и учрежденска лоялност за добрите заплати, т.е. гражданският ангажимент на интелигенцията рязко се стопява и с него – самият граждански живот. Което и няма алтернатива, при положение, че основната функция на гражданското общество (Хабермас 1995) е „да направи невъзможно господството като такова“ чрез „критическата публичност“, т.е. чрез ангажиране на гражданските структури в „критичен публичен дебат“. Това просто е невъзможно при преобладаващо твърде слабо грамотно гражданство;[32]

– Дори учителството, което неизбежно отстъпва по социална значимост сред новопоявилите се отряди на политическата, дипломатическата, правната и останала административна интелигенция, става държавно чиновничество, т.е. то става независимо и откъснато от живота на местните общности.[33] Несъмнено има изключения от това правило, но те вече са индивидуални, а не съсловно типични.

С други думи, не само учителството, но и цялата следвъзрожденска интелигенция, която вече заслужава това име, се оказва големият губещ от своя успех – и като публичен престиж, и като роля в обществения живот (Генчев 1988:15). Ръководството на общественият живот става държавна работа, на която „народът“ се съпротивлява (Хаджийски 2002, т. 3, Еленков 2001).

Тъкмо това е основанието физическото изтребление – масово и по места – на интелигентския елит да мине относително безпроблемно в средата на ХХ век. Това е историческата цена, която българската интелигенция плати за политическото си нетърпение за свобода и самостоятелна държавност, чрез което сложи край на епохата на Пораждането и положи началото на „трагичната историческа съдба на българския народ“.

Но поражението за самата интелигенция бледнее на фона на дългосрочната съсипия върху националното развитие. Защото именно в контекста на гореописаната обща национална ситуация в „следосвобожденската епоха“, започва да изглежда, че „Възраждането“, вече изписвано задължително с главна буква, е ценностният идеал и образец, който трябва да ценим, славим и преповтаряме – обърнете внимание, като основен културен ресурс, чрез който ще решим проблемите на България.

Историческа катастрофа

Става дума за общия системен ефект от всичко горепосочено – постоянно подскачаме на място: с грешни средства решаваме грешна задача и се чудим, че тъпчем на едно място в историческо безвремие.

Вече бе цитирано ключово важното наблюдение на Кабакчиева за „националното ни Възраждане – като недостатъчност, незавършеност, разпиляност (аморфност?), неокръгленост на националната ни еманципация.“ Това разбиране в никакъв случай не е екзотика. Генчев твърди нещо в същото концептуално русло:

„Трябва да се има предвид също и фактът, че задачите на Възраждането не бяха решени докрай, особено в националната област.“ (Генчев 1995: 17).

Макар „възрожденската епоха“ а) действително да се явява подготовка за и преход към модерност, а също и б) да реши успешно задачата по изграждане на национално самосъзнание, остава основният проблем. Начинът, по който това бе направено, обуслови невъзможността създадените предпоставки да отведат към същинска модернизация и, съответно, към действително самоуправляващо се и устойчиво развиващо се българско общество.

Парадоксът е, че именно поради историческата особеност на тукашното модерно Пораждане, неговите нерешени задачи периодично изправят гражданството ни пред дълбоки и остри социални кризи. А именно в техния контекст избуява носталгията към „епохата на възраждането“ – било заради устремно извървяния път на наваксване, било заради духовните постижения, било заради идеалите, които движат хода на процесите, било заради водещата роля на интелигенцията, било за цялостния комплекс от всичко това. Така е и през междувоенния период на ХХ в., и после във втората половина на века, а и досега – през последните десетилетия. Поради историческата инерция от онази начална историческа епоха за националното бъдеще да се мисли чрез образците от миналото, самата тя вече станала пре-славно, национално възвишено минало, в ситуация на социална криза винаги излизат на преден план уж умни хора, които се прехласват по „народния дух“. Единствено него виждат като пенкелер за всички обществени недъзи. И тъкмо защото се опитваме да решаваме актуалните проблеми не през разбиране на тяхното специфично социално естество и причини, а чрез патриотично изглеждащи идеологеми, оказваме се в историческа безизходица.

Заключение

Изводът от изложената аргументация е ясен: историята за „българското национално възраждане“ е диаметрално преобръщане на разказа за пословичния Тарас Булба: казашкият предводител собственоръчно убива сина си, заради национално предателство, а в нашия случай синовете на „Възраждането“ го ликвидират поради неистов патриотизъм. Водени от автентична родолюбива екзалтация и политическо нетърпение те отвеждат процеса към невъзможност да продължи към предполагаемата му финална фаза на национална еманципация и суверенно присъствие на европейската геополитическа сцена. Историята на третата българска държава е пряко следствие от създалите я предпоставки през предходния век. Но пък „Възраждането“ продължава да изглежда актуално необходимо да бъде възстановено и продължено, тъкмо защото е провалено – поради драстичното разминаване между духовните висини, в които може да има „ускорено развитие на културата“ (Гачев) и прозата на обществения живот, изискваща систематична промяна на всички негови механизми.

Да го кажем в прав текст: съвременните обществени проблеми са задачи, но тяхната същина е съвършено различна от онези, които е трябвало да се решават през ХІХ в. Националното самосъзнание е налично и поддържано през училищните образователни програми, а новобългарският език е поне говорен от огромното мнозинство на днешните българи. Вярно, имаме голям проблем в съвременното българско общество с нашето сбъркано себеразбиране, но той не предполага Голяма идея, която да въодушеви и мобилизира „народните маси“. Сякаш омагьосани от миналото, отказваме да разпознаем сериозността на днешните проблеми, които се отнасят до много прозаични аспекти в специфичните публични сектори: фокусирано върху личностното развитие образование; върховенството на правото, отговорната демокрация, създаване на институционалните гаранции за действителна личностна неприкосновеност и защита на живота, достойнството и собствеността на гражданите, пазарната (декриминализирана и деклиентелизирана) икономика, а също така изграждане на публични, институционални механизми, насърчаващи култура на лична отговорност за постъпките ни и за качеството на живота ни. Но на съвместния ни живот на първо място, от който следва вече и възможността за личен и семеен просперитет. Нищо в този инструментариум не е „възрожденско“, но всяко от изброените е средство за постигане на устойчиво обществено развитие, особено чрез връзките между тези специфични секторни модели на модерен обществен живот.

Понеже задачите са съвършено други, то и средствата за тяхното решаване са дължимо различни от „възрожденските“. На първо място, необходимо е разбиране на механизмите на самия обществен живот, който – дори да не ни харесва – е и ще продължава да бъде модерен. А това изисква и цял спектър от професионализирани експертни публични дейности, които трябва да се еманципират не толкова от прякото политическо вмешателство, колкото от балканските нрави за съпротива на модерността. В България приехме закон за държавния служител, но не успяваме да изградим „Public services“. Не че няма законово изискване за достъп до административна длъжност чрез открит публичен конкурс, но можете да изброите на пръсти отделните случаи, в които това законово регламентирано правило е спазено. Или вижте как се управлява качеството на висшето ни образование – чрез систематично обезсилване на всички законово предвидени механизми за неговия контрол. За качеството на правоохранителната и правораздавателната системи направо е страшно да отворим дума… Но това са само отделни примери за многобройните належащите обществени задачи. Които никак не биха намерили решение чрез призивите към националния дух, следването на „възрожденските идеали“ и ръководна роля на интелигенцията.

С други думи, това, което ни закопава в историческо пропадане е инерция, която се носи именно на ментално равнище – менталната карта на „възрожденската епоха“ не позволява да стигнем до устойчиво обществено развитие; именно инерцията от онова минало, което бе уж епоха на устремен възход – но на „народа“ (всъщност, на идеологически националистичната интелигенция), а не на националното общество като цяло. И още по-важно – без пълнотата на конкретните факти не можем да мислим логично за обществения живот в причинно-следствени връзки. Така безотговорното публично поведение става неизбежно – искаме каквото ни хрумне, защото е прекрасно и патриотично, а получаваме само нищото или вредата, която логично произтича от тези искания. Гордо се пъчим с усилията си, понеже постижения нямаме.

Всичко гореказано е изваждане на показ на голям проблем, на който нашата днешна общественост е носител и това го прави незабележим. Но оттук нататък опираме до прословутото Лениново питане: „Какво да се направи?“. Това е напълно резонен въпрос, обаче е от съвършено друг жанр: политическа програма за провеждане на публични политики. А е особено труден за решаване не само защото е най-дълбоко в ядрото на идейния ресурс на националното съзнание, откъдето не може да бъде изваден с отделно действие, пък било то и политическо. Мъчнотията е допълнително усложнена от обстоятелството, че недосегаемостта на ценностния фундамент не идва само по силата на инерцията от 150 годишно пребиваване вътре в балона на „възрожденската епоха“. Реалната голяма беля започва от това, че досегашната сакралност на „възраждането“ е основна легитимация и извор за обществено влияние на цяла фаланга от заинтересовани негови поддръжници. Те са не само активни, но и агресивни в отстояване на „святата традиция“: православна църква, Русия, тукашни политически субекти – личности и партийни формирования, които съвсем неслучайно са във връзка помежду им. Ако някой подценява силата на този нов Отечествен фронт, по-добре изобщо да не се захваща с проблема. Подчертавам отново, че това е вече друго – конкретна политическа работа, стъпваща на специализирана професионална експертиза, която би станала възможна едва след преодоляване на идейната, но така притегателна сила на балона. А балон пробив не търпи и само това оправдава настоящото социологическо усилие да обосновем с аргументи тезата, за да разберем дълбочината на проблема.

Най-накратко казано: никога повече „възраждания“… в случай, че не искаме да поддържаме васалитета си към Русия, чийто днешен империализъм е нов само по форма и средства.

Библиография:

Аврамов, Р. – Комуналният капитализъм, София, Българска наука и култура, 2007.

Анчев, П. – Иван Хаджийски. Вариации върху теми от неговото творчество, София, Захарий Стоянов, 2023.

Арнаудовъ, М. – Българското Възраждане. Наченки на движението за народност, култура и независимостъ, София, Българска мисъл, 1941.

Бърк, П. – Традиционната култура в зората на модерна Европа, София, „Кралица Маб“, 1997.

Везенков, Ал. Очевидно само на пръв поглед: „Българското възраждане“ като отделна епоха, В: Балканският XIX век. Други прочити. Д. Мишкова, ред. София: CAS, Sofia / Рива, 2006.

Габровски, Н. – Нравствената задача на интелигенцията, Казанлък, ЦК на Работническата социалдемократическа партия, 1899.

Гаврилова, Р. – Векът на българското духовно възраждане, С. Слов-Д, 1991.

Гачев, Г. – Ускорено развитие на културата, София, Захарий Стоянов, 2003.

Генчев, Н. – Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. София, ДИ „Д-р Петър Берон, 1988.

Генчев, Н. – Българската възрожденска интелигенция, София, УИ „Св. Кл. Охридски“, 1991.

Генчев, Н. – Българското Възраждане, София, Иван Вазов, 1995.

Даскалов, Р. – Национално-културната ни идентичност: начин на изграждане, В: Защо сме такива?, С. 1994.

Даскалов, Р. – Между Изтока и Запада. Български културни дилеми, София, ЛИК, 1998.

Даскалов, Р. – Значения и употреби на Българското възраждане, История, разказ, памет, София, Дом на науките за човека и обществото, 2001.

Даскалов, Р. – Как се мисли Българското Възраждане?, София, ЛИК, 2002.

Даскалова, Кр. – Българският учител през Възраждането, София, Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, 1997.

Даскалова, Кр. – Грамотност, книжнина, читатели и четене в България на прехода към Новото време, София, ЛиК, 1999.

Димитров, Г. – Как България се промуши в ЕС, София, УИ „Св. Кл. Охридски, в три тома, 2023.

Еленков, И. – Институционалната утопия от края на ХІХ век и ролята на българския учител в нея, История, разказ, памет, София, Дом на науките за човека и обществото. 2001.

Еленков, Ив. – Второто съвещание на историците в България. В: Разум и възвишеност. Юбилеен сборник в чест на проф. д.ф.н. Димитър Аврамов, (съст. Б. Кунчев, Ц. Бояджиев), София, Издателско ателие Аб, 2004.

Еленков, Ив. – Чиновничеството в българската следосвобожденска история и службогонците в едноименната Вазова комедия. –В: Култура, № 3, 23 януари 2004б.

Еленков, Ив., Р. Даскалов – Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност, София, Просвета, 1994.

Иванова, 2011,10 – Консенсуси на българската памет. Резултати от теренно изследване „Топоси на историческата памет. В-к Култура, бр. 5, 11.02. 2011

Кабакчиева, П. – Предмет, метод и стил в творчеството на Иван Хаджийски, Годишник на Софийски университет, Философски факултет, Книга Социология, Т. 82, 1989.

Кабакчиева, П. – Иван Хаджийски – биография и творчество, Годишник на СУ „Св. Кл. Охридски, Философски факултет, № 86 [за 1994], 1995.

Кабакчиева, П. – Нацията като въобразена държавност. Критика и хуманизъм, кн.37, бр. 2, 2011.

Казанджиев, Сп. – Националното съзнание, Отец Паисий, 8, 1935, № 2, препечатано в Защо сме такива?, Еленков, Даскалов (ред), София, Просвета, 1994.

Каприев, Г. – Българските разломи, София, Изток-Запад, 2025.

Каранфилов, Е. – Иван Хаджийски, В: „Българи“, т. 3, София, 1975.

Каранфилов, Е. – Каранфилов – „Записките“, „Строителите“ и „Бит и душевност на нашия народ“, Пламък, № 4, 1976.

Куюмджиева, М. – Интелектуалният елит на българското общество през Възраждането. София, УИ „Св. Кл. Охридски“, 1995.

Майнингер, Т. – Формирането на българската националистична интелигенция. Заключение, Философски алтернативи, 2004, кн. 3.

Митев, Пл. – Българското Възраждане. Лекционен курс, София, Полис, 1999.

Мутафчиев, П., В. Мутафчиева – История на българския народ, София, БАН, 1998.

Мутафчиева, В. – В сянката на Азия, София, Слов-Д, 1992.

Пеев, Д., М. Димитрова, П. Петков (ред) – Паисий Хилендарски: История славянобългарска. Критическо издание с коментар. Атон, 2012.

Радев, С. – Строителите на съвременна България, С. „Захарий Стоянов“, 2004.

Радкова, Р. – Българската интелигенция през Възраждането, София, Наука и изкуство, 1986.

Стоянов, З. – Васил Левски. Дяконът, Черти из живота му. София, Хермес, 2017.

Стоянов, З. – Записки по българските въстания. София, София, Кръг, 2023.

Страшимиров, Д. – История на Априлското Въстание, Пловдивска окръжна постоянна комисия, 1907.

Страшимирова, Св. – Българинът пред прага на Новото време, София, Издателство на СУ „Св. Кл. Охридски“, 1992.

Фотев, Г. – Европейските ценности в днешното българско общество, София, „Св. Кл. Охридски, в три тома, 2009.

Хаджийски, Ив. – Бит и душевност на нашия народ, Избрани съчинения в три тома, т. 2, София. Изток-Запад, 2002.

Хранова, А. – Историография и литература: За социалното конструиране на исторически понятия и Големи разкази в българската култура XIX-XX век. София: Просвета, т. 2, 2011.

Berger, P. – Sociology: A Disinvitation?, Sociology, 1992, vol. 29, No. 6.

Deletant, D., K. Hanak – Historians as Nation Builders, Basingstoke: Macmillan, 1998.

Elenkov, I. – Modernity and Images of the Bulgarian Cultural Identity in the End of the Nineteenth and the Beginning of the Twentieth Century.In: Ginev, D., Fr. Sejersted and K. Simeonova (eds.). Cultural Aspepects of the Modernisation Procesess, Senter for teknologi fg menneskelige verdier (TNN), Universitetet i Oslo, 1996.

Gershenkron, A. – Economic Backwardness in Historical Perspective Cambridge, Massachusetts: Belknap Press of Harvard University Press. 1962

Mannheim, K. – Ideology and Utopia, London: Routledge and Kegan Paul, 1954.

Meininger, Th. – The Formation of Bulgarian Nationalist Intelligensia, 1835-1878. Garland Pub., 1987.

Pozharliev, L. – Mobility versus Networks: The Trans-Imperial Biography of Petar Popov (1832–1894), Founder of the First Bulgarian Steamship Company“, Göttingen: V&R unipress GmbH, 2023.

Stoychev, St. – Elections and Electoral Systems Around the World: Evolution, Participation and the Introduction of Hybrid Models. January 15, 2025. Available at http://dx.doi.org/10.2139/ssrn.5124779.

^[1] Макар и под условието на Механизъм на сътрудничество и проверка, останал безрезултатен до отмяната му след 18 години, който трябваше да позволи на българското общество да реши много тежкия проблем с липсващото върховенство на правото и систематичната корупция, включително на високо политическо равнище, т.е. членството на България в ЕС да не бъде ерзац (Димитров 2023).

^[2] Повече по този много съществен въпрос за идеологико-политическото въобразяване и последвалото „изнамиране“ на „народа“ от германската интелигенция на прехода между ХVIII и XIX в., последвано ревностно от интелигенциите на прохождащите нации в тогавашните европейски „периферни общества“ от Скандинавия и Пиренеите до Централна и Източна Европа, та чак до Русия, вж Питър Бърк (1997). За идеологическите употреби на „народ“ от политическите популизми на новото време у нас вж Каприев 2025:73-76.

^[3] Обаче „образованието по история в българското училище формира аполитично поведение, гражданска пасивност, нежелание да се участва в живота на страната, традиционалистки представи за държавна власт.“ (Кабакчиева 2011, курсивът е на оригинала).

^[4] „Заучени по време на патриотично ориентираното школско образование-въз­питание, възпети от поетите, популяризирани от масмедиите, тиражирани на книжния пазар, екранизирани в безброй документални и игрални филми, митологемите на националната история засядат дълбоко в „колективните представи“ и дори в „колективното несъзнателно“. Много от професионалните историци като убе­дени националисти сами охотно и от самото начало участват в процеса на мито-логизиране. Така възниква една своеобразна „етноистория“, съдържаща отделни исторически митологеми, която битува в „масовото съзнание“ и служи за форми­ране на народностната идентичност. Историческите митове се превръщат в част от „общата култура“ на всеки българин, в споделено и общоизвестно знание. Обяснението и тълкуванието тук са излишни. Достатъчни са алюзията и загатването, които с „асоциативна“ директност отключват съответните представи и активират свързаните с тях емоции, все в служба на самоусещането и самоидентификацията. […] Най-общо трябва да се каже, че националният исторически наратив не приз­нава прекъсвания в историческото развитие. При всички големи политически ка­тастрофи една непрекъсната нишка води от „началото“ до днешния ден. Единст­вото на историческия разказ се дължи най-вече на единството на действащия персонаж, т.е. на етническия субект — българския народ. Последният бива пред­ставен, по-точно се подразбира като идентичен, дори ако изрично се признават етнически катастрофи и смешения. Той остава „един и същ“ и равен на себе си през всичките перипетии на историческата сага, в която е главно действащо лице. Ние днес сме тъждествени с онези тогава, с нашите „предци“. Проецирането на етничността назад в историята няма предели. Още от племенното общество историята е „нашата“ или родна история.” (Даскалов 1994: 27-28).

^[5] А успехът от училищното образование е в особеността на националното самосъзнание, което създава: „Чрез напълно отворени въпроси – без фиксиране върху определен исторически период или върху определен географски и културен ареал – се опитахме да установим единността/неединността на българската историческа памет, да проследим възможността/невъзможността за конструиране на Голям национален разказ…Резултатите категорично откроиха три водещи топоса: Освобождението (34,4%), Левски (32,4%) и Шипка (26,9%), %)  получиха драстично по-високи проценти от останалите. […] Ако трябва да пледираме за съществуването на български Голям национален разказ, с максимална степен на сигурност ще трябва да го разположим във „времето на националноосвободителните борби”, „комитетското време”, „най-българското време. Множество са епитетите, бележещи знаменитото десетилетие, избрано – сред целия регистър от знаци за миналото - като апотеоз на българската идентичност”. ” (Иванова, 2011).

^[6] Габровски, един от най-видни дейци-основатели на БРСДП, в книгата си с твърде симптоматичното заглавие „Нравствената задача на интелигенцията“ пише: „Разумният и искрен деец е длъжен да изучи народния живот, да вникне в дълбочините на народната душа и от там да черпи сила за своите убеждения. А заради това той трябва да се сближи с народа, да влезе с него в най-тесни духовни връзки. Това е едно важно условие за по-нататъшна деятелност... Тук се иска живо и сърдечно участие в процеса на народния живот, иска се искрено сдружаване с работните маси. Трябва да поживеем между самия народ, за да можем да чуем добре биенето на народния пулс. Безнравствено и досущ безчовечно е да излизаш самозвано да говориш от името на народа без да знаеш какво той иска и къде го боли...“ (Казанлък, ЦК на Работническата социалдемократическа партия, 1899, с. 44 в ). Сътото е у Хаджийски, близо половин век по-късно: социалистическата идея се мисли като общонародна нравствена повеля. Творческият път на Хаджийски, кулминирал в „Бит и душевност на нашия народ“, е пряко изпълнение на тази интелигентско-партийна мисия. Вж непременно Ефрем Каранфилов – „Записките“, „Строителите“ и „Бит и душевност на нашия народ“,(Пламък, № 4, 1976). Но и виж спомена за „най-големият български социолог“, че често е казвал за себе (си полу на шега, полу на истина) „аз съм роден комунист“. (Каранфилов 1975).

^[7] Ал. Везенков е основателно безпощаден: „Много показателно е представянето на „въоръжените борби“, където събития, станали на различни места по съвсем различни причини, се подреждат последователно, сякаш следват едно от друго: опити за придобиване на политическа независимост се редуват със селски бунтове срещу данъчен произвол, неумели реформи или проблеми със собствеността на земята: Велчова завера, Нишко въстание, Браилските бунтове (всичките поред), Видинско въстание. Поне едно да имаше връзка с предходното!“ (2006: 89).Жакериите в Западна Европа в късното Средновековие са по-скоро правило, а не изключение, ама и най-горещите им почитатели не дръзват да ги тълкуват като целящи промяна на социалния порядък, а и няма как да им се приписва „(класово)освободителен характер“.

^[8] Точно тази интерпретация на селската първобитност е източникът на класово-партиен гняв на управляващите комунисти от втората половина на ХХ век срещу „подценяването на революционния потенциал“ на българското селячество у Хаджийски.

^[9] Тези въпроси са уместни само за онези, които не познават основанията за пословичните оценки на Константин Иречек относно познатите му български интелигенти от началото на 188-те (сравни с Каприев 2025:89). По традиция, тръгваща от Марин Дринов, особено когато става дума за „възрожденската ни интелигенция“, се има предвид „малко-много просветените ни съотечественици“ (Радкова 1986:14).

^[10] „… така мислената революция разпростира своята сянка далеч назад, отвъд политическите борби от последното десетилетие на турското господство върху предходното време и дори върху цялото Българско възраждане. То започва ретроспективно да се осмисля като епоха, която има да решава „задачи“, които като че ли са стояли от самото начало, превръщайки се в епоха под знака на буржоазно-демократическата революция.“ (Даскалов 2001: 118).

^[11] В обобщението си върху значенията и употребите на „българското възраждане“ Даскалов ясно резюмира: „Тъкмо по пътя на елементарното образование („просвета“) – водено на роден език и свързано с патриотични съдържания – се стига до националното самоосъзнаване“. (Даскалов 2001: 116). В акцента си върху родолюбивия приоритет на българското училищно образование през ХІХ в. Даскалови повтарят теза, защитавана преди тях от Радкова, но с пораженията от истматския манталитет  (1986:307 и сл.).

^[12] „В тези училища са използвани църковни книги: часослови, псалтири, описание на деянията на апостолите, молитвеници и др., но също и сборници и дамаскини. Често се случвало така, че учениците научавали само да рецитират наизуст пасажи от разни религиозни текстове, чието значение те в действителност не разбирали[…] Не е лесно да се прецени нивото на грамотност, получено в килийния тип училище преобладаващ до 40-те години на ХІХ в. Ако се доверим на мнението на Петър Берон, „горките деца“ дори „след като преминат младостта си в школата сас толкози страх и трепет, излазят и не знаят барим имято си да пишат, нити да сметнат, щото земат и дават …“ (Даскалова 1999:46).

^[13] „Колкото до това, защо българските интелектуалци никога не достигат пълните си възможности, част от причините се коренят на първо място в мест­ното обучение, което прави възможна тяхната поява. Отразявайки обществото на средната класа, което ги създава, българските училища култивират матери­алистическата идея, че просперитетът и социалният статус са белези на истин­ски успелия човек. Същевременно философията на тогавашното образование насажда сред младежта патриотичен идеал, който отъждествява удовлетворе­ността от живота с безкористно служене на народа. За много впечатлителни юноши тази етика е била не просто наставления по гражданство и патрио­тизъм. Тя става морална повеля, която ги зове да подкрепят активно своя народ, за да възвърне той своето място под слънцето, като същевременно прекрачи в модерната епоха. Трагедията на младите българи, които решават да се вслушат в този повик, се състои в това, че нито времето, нито мястото предлагат професионални поприща с възможностите, гъвкавостта или сложността, необходими за практическото осъществяване на ценностите, ко­ито формират техния светоглед и очаквания. Просто казано, историческата об­становка е била фактор, който води до конфликт на възприетите от тях ценно­сти, и следователно е източник на духовна фрустрация и отчуждение. Друга причина за същия проблем е било това, че младите българи прев­ръщат своите идеали в императиви и своите лични житейски цели – в наивни очаквания. […] Тук е дилемата на интелектуалците, които се опитват да поемат патри­отично поприще: как да приспособят високите лични цели и ефимерния иде­ализъм към реалностите на балканския живот. Тези хора искрено искат да вяр­ват в адекватността на собствените им представи, искат да вярват, че светът, който те изобретяват, е реалният свят. Той не е.“ (Майнингер  2004:12).

^[14] Сравни с Каприев 2025:24. Но също и с тезата на З. Стоянов, че да би хрумнало на султана да откликне на това интелигентско въжделение, байракът с полумесеца още ще да се е веел над София в края на ХІХ в.

^[15] Основният смисъл на това аналитично наблюдение по същество повтаря политическата оценка, която е направена още в средата на 1860-те от Любен Каравелов (Каприев 2025:25).

^[16] Че именно политическото нетърпението е движещата сила зад подготовката на Априлското въстание, явяващо се кулминационен край на „възрожденската епоха“ е саморазбиращо се даже за онези, които споделят убеждението на Хаджийски, че преднамерено да се пратят хиляди сънародници на смърт заради предварително обречено на неуспех начинание, чрез вулгарни лъжи и принуда, е проява на висш революционен морал (Анчев 2023).

^[17] А отвъд тази революционна фикция стои реалността на тогавашния живот на масата българи, която е причината за прословутото възклицание на Левски: „Народе???“.

^[18] Позоваването на това число е аргументирано единствено с препратката „ако се доверим на Ами Буе“, а изглежда, че трябва да се доверим на френския геологогеограф, тъй като няма други конкретни данни. Поради това числото се приема за меродавно и от някои от авторите в 6-тия том на 14-томната История на България, посветен именно на Българско възраждане 1856-1877. Обаче пак там четем: „общият брой на българите по това време според Теплов възлизал на 5 119 933 души.12 Като имаме предвид, че само за Дунавския вилает данните от преброяването през 1874—1875 г. Свидетелствуват за българско християнско население, надминаващо 2 300 000 души, цифрата, установена от В. Теплов, изглежда близка до реалната.

Числените обобщения на В. Теплов, представени с точност до единици, съдържат също определена условност. Въпреки това заключенията му за приблизителния брой на българското население по онова време, които са близки до други автори за българско население над 5 млн. докъм 5,5 млн. души, могат да се приемат за меродавни. Те се приближават най-много и до цифрите, които се дават в българския периодичен печат и в други тогавашни български източници.“ (Шарова 1987:77).

^[19] Първоначално Генчев твърди за същите стойности, че по приблизителни изчисления към средата на века българското население  е 4.5 милиона души, така че един интелигент се пада на 450 души, „т.е. че през завършващата фаза на Възраждането интелигенцията представлява 4.5% от демографския потенциал на нацията.“ (1988:7). Отношението към числата е недвусмислено патриотично, напук на правилата на аритметиката.

^[20] „Образователната цензова характеристика на възрожденската интелигенция е установена само за 3702 души, тъй като за останалите не бяха намерени сигурни свидетелства. С нисше образование (килийно, взаимно и класно) от тези близо 4 хиляди души са 45.9:. Може да се приеме без съмнение, че такова е образованието и на останалите 6 000 души, за които няма сигурни данни по този показател.“ (Генчев 1988:5) Т.е. с някакво реално образование, отвъд елементарната грамотност, пък било то и незавършено са 2003 души, за които има сведения.

^[21] В увода към Енциклопедията за възрожденската интелигенция Генчев (1988) хем открито признава, че като критерий за принадлежност към съсловието се приема все някакво получено образование, хем признава, че данни по този признак има само за 3702 лица. Когато същият автор в монографията си по същата тема цитира данните за проучените „интелигенти“, независимо дали все някаквото им образование (от килийно до висше) е завършено или не, по родни места/окръзи, картината е следната: родени в градове 1178, в села 989, т.е. общо 2167 (Генчев 1991: 115). Макар до края на османското владичество по земите, обитавани от българи, да са преброени сумарно до около 1500 училища, (основно килийни, а класни, че даже три гимназии, се появяват в края на периода), „много от тях нямат дълъг живот – и по финансови, и по административни причини“ (Каприев 2025:25). Сравни Даскалова 1997 и Радкова 2986.

^[22] „От 1 до 5 души са учили или завършили земеделстко-индустриални школи, технически иили технологически институти, инженерство, агрономия, химия, архитектура, държавно-стопански и икономически науки и др.“ (Генчев 1988:6). „

^[23] И Страшимиров, И Хаджийски, и официалната историография единодушно твърдят, че погромът над българското население е бил преднамерено търсената цел на бунта. И нямат никакъв проблем с това, че към него участниците са били тласнати с преднамерени лъжи от водачите – за военната слабост на империята, за готвено заколение на българското население, за сръбски и руски полкове, които чакат знак да нахлуят в помощ на въстаниците, кабалистичното тълкуване на числото 1876 и пр., както и чрез принуда – накървавяване на селата и палене на домовете на жителите им. З. Стоянов не пропуска да отбележи, че водачите, познавайки се добре помежду си, изрично са си забранили да се лъжат в писмата си, но точно това правят – в прочетеното пред събралите се на Оборище писмо от Врачанския революционен окръг няма нищо вярно. Още преди 20 години Р. Даскалов открито постави въпроса за моралната недопустимост на целенасочено пращане на смърт на хиляди сънародници заради политически инфантилни, но високо патриотични въжделения. Според том 6 на История на България, Гюргевският комитет е взел решение за истинско всенародно въстание, което реално да освободи целокупния народ, а не да се прави човешки курбан на свободата.

^[24] Всъщност Стоянов повтаря теза на Левски: „… да се даде правото на всеки народ, па и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно. И ние, българите, отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата. Всекидневните ни убийства, потурчванията на грабнатите ни невръстни деца, обезчестяването на девойките и жените ни от турците са били всекидневно оплаквани с кървави сълзи пред европейските консули. На нашия прегракнал глас – никакъв отзив, отникъде помощ, напротив, стават учители против нас. Тогава где остава тяхното образование и човещина? И все тъй ли ще се оплакваме и ще се надяваме на техните лъжи? (дописка, публикувана във в-к „Свобода“ на 13.02.1871 г.).

^[25] „Подготовката беше всичкото“ (Стоянов 2023). А и няма как да е иначе, щом по собствените му думи самото въстание е било „повече театрално“.

^[26] Както обяснява Пожарлиев, търговският успех предполага много сложни свързаности – не само между контрагентите на стоково-парични разменни отношения, но и цял комплекс от социални, култури и политически устойчиви връзки (Pozharliev ) и тъкмо поради това комерсиализацията е основен компонент в изграждането на обществената тъкан в нацията.

^[27] Полезно резюме по темата за „несъвпадението между освобождение и свобода“ виж в Каприев 2025:64 и сл.

^[28] „Всъщност Освобождението бе дълга крачка назад в стопанското ни развитие, макар че установи капиталистически организувана държава със съответно нов политически, правен и културен живот. То ни отне богатия турски пазар, почти съсипа старите ни натрупани капитали, унищожи едрото земевладение и превърна България в бедна дребнособственическа страна“ (Хаджийски 2002: 440). „… дребният собственик като данъкоплатец (по линията на преките и косвените данъци) и като потребител (по линията на косвените данъци) трябваше да понася разходите за новото държавно строителство и за натрупването на капитали от покровителстваната за негова сметка индустрия, и то във времето, когато поради пропадането си този собственик бе все по-малко и по-малко в състояние да понася тези преки и косвени облагания.  […] Тази стопанска картина, която държеше непрекъснато ръката на бирника в джоба на дребния собственик, не бе от естество да го въодушевява особено много.“ (с 447) „Бедността на дребния собственик естествено го правеше недоволен и търсещ спасение. Но новата политическа съдба на дребния собственик си позволи втора ирония с него, като му даде в ръцете една либерална конституция, благодарение на която той самият щеше да избира своите управители, т.е. онези, които по силата на нещата щяха да гласуват законите за неговото изтикване, което той схващаше като ограбване. Значи дребният собственик бе изправен пред противоречието – сам да си слага самара.“ (с 448).

^[29] „… ние получихме нашата свобода от една страна, която мислеше да ни освободи от турците, но не и от себе си.“  (БиД, главата „Нетипични черти“ с 439). „… получавайки свободата си от държава, която целеше поробването ни, ние трябваше да се борим за независимост срещу освободителката си.“ (пак там, с 443)“… царската руска дипломация, която чрез либералната конституция целеше главно да вкара народа като фактор в политиката и да го противопоставя в удобния момент на короната и в тази борба да използва ту короната срещу народа, ту народа срещу короната и, заплитайки двата фактора в борба помежду им, да отслабва България, да я държи в състояние на постоянни размирици и с това да я държи в ръцете си като зависима територия“ (с. 448) „Царска Русия можеше да си наложи обаче конституция каквато тя искаше. Никоя сила не бе в състояние да я спре. Най-малкото тази сила бе в страната ни, защото всички – и народ, и водачи от всички лагери, разчитаха само на Русия да ни утвърди и пази като самостойна държава. […] Да не годорим за русофилството на народа, което бе взело формите на идолопоклонство пред всичко руско. […] За царска Русия панславизмът бе панрусизъм: освобождението ни – път към Проливите чрез окупация на една славянска държава и превръщането й под повече или по-малко прикрита форма във васална държава. […] Царизмът смяташе да има България като васал (под маската на самостойна държава) чрез овладяване на командните й лостове: 1) Държавният глава – тяхно оръдие. 2) Офицерският корпус, т.е. армията – техни. 3) Ръководството на администрацията и духовния живот – техни. 4) Жп мрежа – т.е. съобщенията, организувани и построени от тях съобразно техните стратегически планове. 5) Народната банка, т.е. кредитът и банкнотното обръщение, в техни ръце чрез образуване на Народната банка като частно акционерно дружество в ръцете на Гинсбург с централа в Париж и клон в София. 6) Народно настроение – русофилско.“ (пак там с 449).

^[30] „… има ли криза на националната идентичност? Социологическите изследвания дават негативен отговор – повечето българи са горди, че са български граждани. Кое обуславя националната гордост, тогава, ако не е държавата България? Отговорът на социолозите не е изненадващ – историята, така както е преподавана в училище, училището продължава да бъде стожер на националната идентичност. Но дали това е равнозначно на стожер на националната държава? Оказва се, че и при преподаването на история и предметът, фокусиран върху гражданското образование „Свят и личност” има скрит срам от съвременната държавност, избягване на актуални въпроси. Означава ли това, че държавността в България е окончателно компрометирана? Ключовата теза на статията е, че в България има блян по една силна – била и може би възможна в миналото, утопична държавност. Така, неудовлетвореността от сегашната държава се трансформира в копнеж по силна държава, „въобразената общност” се замества от въобразена държавност.“ (Кабакчиева 2011) След като повече от половин век бе така удобно държавата да се грижи за всичко и за всеки, как да не искаш тя да е силна? Та нали продължаваме да искаме от нея все същото – всичко…

^[31] „Данните показват, че значителна част от останалата жива след Освобождението възрожденска интелигенция се концентрира в София. [...] В резултат на това прегрупиране се наблюдава началото на провинциализиране на главните възрожденски културни центрове.“ (Генчев 1991:227).

^[32] Вместо критическа публичност, „критикарството е основна черта на българската гражданственост“, според оценката на Иречек и нещата не са се променили от негово време.

^[33] „Меркантилизацията на висшата интелигенция и нейното превръщане в държавно-чиновничество, в бюрократично съсловие след 1878 г. не подлежи на никакво съмнение.“ (Генчев :283). „Бюрократизирането на възрожденската интелигенция е забелязано от самите съвременници.“ (пак там 284). Съвършено отделно от това е масовата съпротива срещу разрастването на училищното дело, което се възприема като развъдник на „излишно чиновничество“ още в края на ХІХ в. (Каприев 2025: 85 и сл.).

Георги Д. Димитров е преподавател по социология в СУ „Св. Кл. Охридски“, кфн 1988, доцент 1992, професор 2002. Фулбрайтов стипендиант 2002–2003 в Чикагския университет. Основни интереси: теория и методология на социологическото познание, история на социологията, историческа социология, социология на образованието, социология на посткомунистическите трансформации, социология на европейската интеграция. Основни книги: „Осъзнаваното битие като проблем пред емпиричната социология“ (1991); „България в орбитите на модернизацията“ (1995); „Социология за свободата. Университетски курс по социология“ (2000).