Един познат, чието име тук няма значение, разказа веднъж за една настолна игра. Той е германец и работи за израелска компания. Един ден колегите му го попитали дали иска да участва в игрална вечер. Искали да играят с него на „Тайният Хитлер“. „Тайният Хитлер“? В играта ставало дума за това да се разкрие и убие Адолф Хитлер, преди да може да стане райхсканцлер. Била по-забавна, отколкото звучи.
„Аз като германец“, казал познатият, „да играя с вас на ‚Тайният Хитлер‘“? По-добре не.
Дали във Франция, Италия, Унгария, САЩ или в Източна Германия: днес навсякъде един десен популизъм отправя сериозно предизвикателство към демокрацията. Откъде идва това очарование по авторитарното? Дали това са някакви „вечно вчерашни“ хора, които застрашават настоящето, или ни трябва нов термин? Думата с „Ф“ отново е тук и налага световен дебат.
Почти никой в Германия не познава „Тайният Хитлер“, което не е изненадващо. Звучи някак си токсично, като лоша карма. А всъщност става дума за интересна игра за това как възниква недоверието. Игра за изкуството на лъжата, за наивността на добрите и хитростта на злите. За това как светът пропада в хаос. И за това, че накрая случайността решава как ще се разгърне историята.
Действието се развива през 1932 г. в Райхстага в Берлин. Играещите се разделят на две групи: фашисти и демократи, като демократите са мнозинство, което е познат мотив. Обаче фашистите имат решаващо начално предимство: те знаят кои са другите фашисти, което също отговаря на историческата истина. Демократите нямат тази информация, всеки друг играч може да бъде приятел или враг. Фашистите печелят играта, ако прокарат шест закона през Райхстага или ако Хитлер бъде избран за райхсканцлер. За да спечелят, демократите трябва да приемат пет закона или да разкрият и убият Хитлер.
Основната идея на играта: всички се преструват, че са демократи. Всъщност истинските демократи трябва само да си вярват взаимно, и тогава фашистите нямат шанс. Но това не е толкова лесно, защото понякога демократите, поради липса на други възможности, трябва да гласуват за фашистки закон и по този начин попадат под подозрение. А точно това е целта на фашистите.
Едно заключение: няма гаранция за правилната стратегия, чрез която в края добрите ще спечелят и злите ще загубят. Достатъчно е само едно погрешно решение, което изглежда правилно – и вече Хитлер е райхсканцлер. Всичко е случайност, точно както и през 1933 г. не е имало неизбежност. Другото прозрение: може да е забавно да бъдеш фашист.
„Тайният Хитлер“ излезе на пазара през 2016 г., малко преди Доналд Тръмп да бъде избран за президент на САЩ. Създателите му, няколко момчета от по-прогресивния лагер, събраха 1,5 милиона долара чрез краудфъндинг платформата Kickstarter. Те искаха да предизвикат скептицизъм срещу политическите процеси, вероятно предусещаха духа на десетилетието: дълговата криза в еврозоната, анексията на Крим, Брекзит, бежанската криза. В обществения дебат по онова време често се говореше и за криза на демокрацията, за дясната заплаха, за авторитарни тенденции. Но фашизъм? Адолф Хитлер?
От Втората световна война насам обвинението във фашизъм е част от реторичния арсенал на крайната левица. Групата „Баадер-Майнхоф“ обосноваваше своята „въоръжена борба“ с това, че ФРГ е фашистка полицейска държава. „Ти си нацист“ беше обида и принизяване на политическия противник, донякъде параноично обвинение, което банализираше миналото на Германия. Не е ли фашизъм, когато германците избиват шест милиона евреи? Кой, освен шепа луди, би могъл сериозно да бъде фашист?
Завръщането към фашизма е първичният страх на модерните демократични общества. Но това, което дълго време звучеше истерично и немислимо, вече изглежда сериозно и реално. Имперските амбиции на Владимир Путин. Националистическото хиндуистко управление на Нарендра Моди в Индия. Победата на Джорджа Мелони в Италия. Стратегията на нормализация на Марин Льо Пен във Франция. Победата на Хавиер Милей в Аржентина. Авторитарната доминация на Виктор Орбан в Унгария. Завръщанията на Партията на свободата на Австрия (FPÖ) и на Геерт Вилдерс в Нидерландия. AfD в (Източна) Германия. Авторитарното управление на Найиб Букеле в Ел Салвадор, до голяма степен незабелязано, но изключително целенасочено, където парламентът е принуждаван да взема решения със силата на оръжията. Надвисналото преизбиране на Тръмп [статията е от 2024 г, бел. пр.] и страхът, че в един втори мандат той наистина би могъл да действа сериозно. Нападенията на британски тълпи върху приюти за мигранти. Неонацисткият марш в Баутцен. Пандемията. Войната в Украйна. Инфлацията.
Увереността, че след края на Студената война демокрацията е станала безалтернативна, че нейният триумф е неудържим, изглежда разклатена, както и чувството, че светът всъщност е наред и че почти 80 години мир в Западна Европа са нормалното състояние.
Въпросът дали ни заплашва завръщане на фашизма вече се обсъжда сериозно. В политическите среди, в медиите, сред гражданите, в университетите, в аналитичните центрове, сред политолози и философи. Повтаря ли се историята? Съществува ли нов фашизъм? Помагат ли историческите аналогии? Къде е станала грешката? И възможно ли е демокрацията да е помогнала да се създаде чудовището, от което сама се страхува най-много?
Фашист ли е Тръмп?
През май 2016 г. Доналд Тръмп остана последният републиканец в предварителните избори, а светът беше все още доста объркан и малко уплашен, когато историкът Робърт Каган публикува статия във вестник „Вашингтон пост“. Заглавието беше: „Как фашизмът идва в Америка“.
Текстът беше един от първите в САЩ, които поставиха Тръмп под подозрение във фашизъм. Беше обсъждан и забелязан в цял свят, и SPIEGEL също го публикува. Беше момент на тревога: ами ако Каган е прав? Каган, може да се каже, тогава разпали наново дебата за фашизма. Интересното е, че именно този Робърт Каган дълго време беше част от Републиканската партия и се считаше за един от водещите мислители на неоконсерваторите, „неоконите“, в администрацията на Буш.
Текстът му все още звучи доста актуално. В описанието на Тръмп като „силен човек“. В описанието на неговата игра със страха, омразата и гнева. „Така идва фашизмът в Америка, не с ботуши и военен поздрав“, написа Каган, а с „един телевизионен глупак, псевдомилиардер, нарцис от учебник, който експлоатира недоволството и несигурността на населението и когото една партия – било от амбиция, лоялност или страх – следва безусловно.“
Един ранен пролетен ден в Чеви Чейс, предградие на Вашингтон. Каган, роден през 1958 г., е роден в Атина, неговите еврейски предци са от Литва, той е експерт по външна политика. Каган подкрепи войните на Джордж У. Буш в Ирак и Афганистан и въпреки че по-късно се оказа, че причините за войната са били изфабрикувани, а военните действия завършиха с горчиво оттегляне, той и до днес защитава идеята за американския интервенционизъм и глобалната лидерска роля на САЩ.
Днес Каган работи за либералния аналитичен център The Brookings Institution. „Живеехме“, казва той, „в епоха, в която можеше да се повярва, че възходът на свободните демокрации с техните универсални права на човека е неизбежен, дори задължителен. Но това не е вярно. Техният възход беше резултат от исторически събития като Голямата депресия. И на Втората световна война, която бе водена в името на свободата и създаде един напълно нов, по-добър свят.“
Това, което Каган има предвид е следното: понеже свободната демокрация никога не е била неизбежност, тя трябва постоянно да се защитава. Тя не бива да се отпуска, да се самоуспокоява в мисълта, че е настъпил краят на историята. Няма природен закон, който да пази демокрацията от хора като Тръмп или от фашизма, или от християнските националисти, които залагат на Тръмп.
Свободата е трудно нещо. Тя дава на човека пространство, но и го оставя сам. Не предлага закрила, не удовлетворява много от човешките нужди. Тя атомизира обществата, събаря йерархии, обезсилва стари институции като религията. Свободата има много врагове.
В САЩ току-що излезе деветата книга на Каган. Казва се „Rebellion: How Antiliberalism Is Tearing America Apart Again“ („Бунт: Как антилиберализмът отново раздира Америка“) и описва християнския, бял национализъм в Америка като контрапроект на либералната демокрация. Целта: страна, оформена от християнството, в която Библията е по-важна от принципите на Декларацията за независимост и Конституцията. За християнските националисти Тръмп е инструмент, който не се интересува от нормите и ценностите на либерализма и Конституцията и затова трябва да води тази революция. Когато в края на юли той говори пред евангелистки християни във Флорида и каза: „Изберете мен, и след това никога повече няма да се налага да гласувате“, това беше точно нещото, срещу което Каган предупреждава.
Този път може да стане сериозно. Ако Тръмп спечели изборите, старият ред ще бъде разрушен, смята Каган. Ще настъпи политическа разруха, която не трябва да си представяме така, сякаш всичко ще се срине още на първия ден. Тръмп първо ще използва Министерството на правосъдието, за да отмъсти на враговете си. Ще милитаризира имиграционната политика и ще нареди „събирането“ на стотици хиляди нелегални имигранти. Постепенно системата на контрол и баланси ще бъде разбита. Първо ще загубят правата си имигрантите, после и опозиционерите, които ще бъдат арестувани и съдени. „И това е достатъчно“, казва Каган. „Системата ще изглежда все още както преди, но в действителност ще бъде унищожена.“
„Винаги сме мислили“, казва Каган, „че няма връщане към мрачните времена. Аз не вярвам, че историята се движи в една посока. По-скоро тя броди безцелно. Древните гърци са вярвали, че историята се върти в кръг. Китайците вярват, че нищо никога не се променя. Че има само един свят и той остава такъв, какъвто е.“
Противниците му считат Каган за един от онези неоконсерватори, които сега искат да станат част от антифашистката коалиция, за да отклонят вниманието от собствената си роля в подготвянето на терена за Тръмпизма. Те го наричат „най-опасния интелектуалец на Америка“. Самият Каган харесва това определение.
Какво е фашизъм?
Ако Робърт Каган е консерватор, то Джейсън Стенли, професор по философия в Йейлския университет, е точно на другия край на политическия спектър. Той е либерален левичар – и все пак стига до сходни изводи. А дали причината не е именно в това?
Синът на Стенли има бар мицва през уикенда. Това е еврейски ритуал, семеен празник, който се отбелязва на 13-ия рожден ден на момчетата и бележи прехода им към зрелостта. Стенли вади кутия с дневници на баба си Илзе от Берлин от 1930-те години. Почеркът ѝ е красив, елегантен и старателен. Стенли показва и билет от „Американ Лайн“ от август 1939 г.: Хамбург–Саутхемптън–Ню Йорк. Странно е да се разглеждат тези дневници.
Животът на Джейсън Стенли, историята на неговото семейство, разказва за 20-ти век. Това е бурна история, която допуска само една логика: пламенен антифашизъм.
Илзе Стенли е централната фигура в тази история. Младо момиче от Глевиц в Силезия, родена през 1906 г., баща ѝ е оперен певец, а по-късно главен кантор в синагогата на Фазаненщрасе в Берлин. Тя е актриса, обучавана при Макс Райнхарт в Германския театър, която играе второстепенна роля във филма „Метрополис“ на Фриц Ланг. Една изискана берлинска дама с двойствен живот, която се чувствала изцяло германка и с фалшиви документи е освободила над 400 евреи и политически затворници от концентрационния лагер Заксенхаузен.
В дневниците си Илзе Стенли не пише за мрачната политика в мрачните предвоенни години, а за собствения си мрачен живот. За съпруга си, който не ѝ говори, пренебрегва я, изневерява ѝ. За депресиите си, самотата и любовните си афери. Бракът на Илзе Стенли се разпада три години след края на Втората световна война. Започва нов живот.
Нейният син, бащата на Джейсън Стенли, роден през 1932 г., като малко момче е наблюдавал от балкона на баба си и дядо си марша на хитлеровата младеж по Курфюрстендам, възхищавал се е на факлите, знамената и униформите и е питал баба си и дядо си дали може да се присъедини към тях. А след това е видял как в нощта на погрома е пламнала синагогата на Фазаненщрасе; потърсил е убежище в колата на Густав Грюндгенс [известен германски актьор и привърженик на Хитлер; първообраз на главния герой от романа „Мефисто“ на Клаус Ман], познат на майка му. Бил е пребит от нацистите толкова жестоко, че през целия си живот е страдал от епилептични пристъпи. През 1938 г. съпругът на Илзе, концертен цигулар, получил британска виза и оставил сина и съпругата си в Берлин. Момчето е било на седем години, когато майка му и той са били принудени да се крият, докато чакат виза за САЩ. След войната той става професор по социология и през целия си живот се занимава с въпроса как свободни общества могат да се превърнат в зли диктатури. Удивително е колко много Джейсън Стенли прилича на баща си.
Преди шест години Стенли публикува в САЩ книга, озаглавена „Как функционира фашизмът“. Тя излезе преди два месеца на немски език, което го дразни малко. Стенли има и германско гражданство и казва, че обича тази страна, въпреки всичко.
Как функционира фашизмът? Съвременният фашизъм, пише Стенли, е култ към лидера, който обещава възрождение на някаква унизена нация. „Унизена“, защото имигранти, леви, либерали, малцинства, хомосексуални, жени са превзели медиите, училищата, културните институции. Фашистките режими, казва Стенли, започват като социални и политически движения и партии, и по-скоро биват избрани, отколкото да вземат властта с преврат.
Стенли описва десет характеристики на фашизма.
Първо: Всяка нация си има свои митове, свое идеализиране на едно красиво минало. Фашистката версия на националния мит обаче се нуждае от величие и власт.
Второ: Фашистката пропаганда представя политическия противник като заплаха за собственото съществуване и традиции. „Те“ срещу „нас“. Ако „те“ вземат властта, това означава краят на нацията.
Трето: Водачът определя какво е истина и какво е лъжа. Науката и реалността оспорват неговата власт. Комплексните перспективи са заплаха.
Четвърто: Фашизмът лъже. Истината е в центъра на демокрацията. Лъжата е враг на свободата. Който е лъган, не може да избира свободно. Който иска да изтръгне сърцето на демокрацията, трябва да приучи хората към лъжата.
Пето: Фашизмът се гради върху йерархии, а те са най-големите лъжи. Расизмът е лъжа, никоя група не е по-добра от друга. Нито една религия, нито една етническа група, нито един пол.
Шесто: Който вярва в йерархиите и в собственото си превъзходство, лесно се нервира и изпада в страх. Фашизмът обявява своите привърженици за жертви на равенството. Немските християни са жертви на евреите. Белите американци са жертви на равенството на чернокожите американци. Мъжете са жертви на феминизма.
Седмо: Фашизмът осигурява законност и ред. Какво е законът и какво е редът, определя лидерът. Той определя също и кой го нарушава, кой има права и на кого те се отнемат.
Осмо: Фашизмът се страхува от сексуалността. Фашистите подклаждат страха от транссексуалните хора, от хомосексуалните, които не просто живеят собствения си живот, а искат да разрушат живота на „нормалните“ и имат намерение да се нахвърлят върху децата им.
Девето: Фашизмът мрази градовете. Те са места на декаданс, на елитите, на имигрантите, на престъпността.
Десето: Фашизмът вярва, че работата прави хората свободни. Малцинствата и левите са мързеливи по природа.
Ако всички тези точки са налице, нещата стават сериозни, казва Стенли. Фашизмът обяснява на хората, че ги очаква екзистенциална борба: семейството ти е в опасност. Културата ти. Традициите ти. А фашистите обещават спасение.
Фашизмът в САЩ, казва Стенли, има традиция, която датира от миналия век. Ку Клукс Клан е бил първото фашистко движение изобщо. „Би било глупаво да се предполага, че тази фашистка традиция просто е изчезнала.“
Днес тя е видима и в това, че в южните щати никога не е могла да се развие демократична култура. Това от своя страна прави възможно назначаването в Джорджия на избирателни комисари, които вероятно няма да се противопоставят за втори път на опитите за манипулации от страна на „тръмпистите“. „Тръмп няма просто да прекара четири години в Белия дом и после да изчезне“, казва Стенли. „Това не са нормални избори. Може да са последните.“
Стенли има приятели, които го смятат за истеричен. За недружелюбните републиканци той вероятно е нещо като интерсекционален кошмар. Един от тези леви професори от Източното крайбрежие, които водят семинари по „критична расова теория“ и четат лекции по колониализъм и расизъм като гостуващи професори в Киев. Той заминава на 15 години за обмен в Дортмунд, избродира „Bader Meinhof“ (без второ „a“) на якето си и се жени за чернокожа кардиоложка, която е наполовина кенийка и наполовина афроамериканка. Децата им, на 9 и 13 години, са чернокожи американски евреи с немски, полски и африкански корени.
Той им чете Платон, разказва той – Платон, който казва, че демокрацията е невъзможна, че тя завършва с тирания –, защото те трябва да разберат колко трудна е демокрацията, но и колко силна. Стенли носи в себе си толкова много идентичности, че в крайна сметка остава един доста уникален гражданин на света, който е обучен на много гледни точки относно тъмните страни на света и неговата история. Но това не го е предпазило от грозен развод. Той е философ, който се опитва да подреди света и да внесе ред в хаоса, опирайки се на стълбовете на своята идентичност.
Фашист ли е Путин?
Тимъти Снайдър говори бавно и тихо, но с голяма увереност. Путин е фашист. Тръмп е фашист. Разликата е, че единият е на власт, а другият не. Все още.
Снайдър казва: „Проблемът в дебата за завръщането на фашизма е, че фашизмът не изглежда така, както мнозина биха искали. Бихме искали политическите доктрини да имат ясни дефиниции, но фашизмът винаги има парадоксални и диалектични черти.“ За да разберем историята и настоящето, фашизмът все пак е важна категория, защото прави разликите видими.
Обяд в Union League Cafe в центъра на Ню Хейвън. От другата страна на улицата започва кампусът на Йейлския университет. Снайдър, професор по история на Източна Европа, е един от най-важните интелектуалци в Америка. Като автор, който в книги като „Кървави земи: Европа между Хитлер и Сталин“ описва как в Украйна, Беларус, Полша и Балтийските държави 14 милиона души стават жертви на политическо насилие – както от комунисти, така и от нацисти. Като активист, чиято брошура „За тиранията“ става световен бестселър през 2017 г. Като Касандра, както сам се нарича на шега, откакто през 2014 г. предсказа военната интервенция на Русия, няколко седмици преди анексирането на Крим, а през 2017 г. – опита за преврат на Тръмп. Когато през 2022 г. се среща с Володимир Зеленски в Киев, украинският президент му казва, че той и съпругата му са прочели „За тиранията“.
Путин, казва Снайдър, цитира от 15 години фашистки мислители като Иван Илин. Той води война с очевидно фашистки мотиви: срещу страна, чието население е уж по-нисше, срещу държава, която уж не съществува, и с подкрепата на почти напълно мобилизирано общество. Според Снайдър съществува култ към лидера, култ към мъртвите от минали битки, мит за златна империя, която трябва да бъде възстановена чрез война с лечебна сила.
Ако един пътник във времето би пристигнал при нас от 1930-те години, пише Снайдър през май 2022 г. в „Ню Йорк Таймс“, той веднага би разпознал режима на Путин като фашистки. Символът Z, митингите, пропагандата, масовите гробове. Путин е нападнал Украйна, както Хитлер е нападнал Германия, като имперска сила.
Фашизмът на Путин обаче има и постмодерни черти. Постмодернизмът изхожда от това, че истина няма. А ако няма истина, всичко може да се обяви за истина. Например, че украинците са нацисти, евреи и хомосексуални. Решението за това какво е истина и кой я определя се взема на бойното поле.
Парадоксалното във фашизма на Путин (Снайдър го нарича „шизофашизъм“), е, че той се преструва, че действа в името на антифашизма. Съветският съюз при Сталин никога не е имал еднозначна позиция към фашизма, дори се е съюзил с Хитлер в Пакта Хитлер–Сталин и така всъщност е улеснил избухването на Втората световна война. След войната обаче Съветският съюз е обявил за фашисти не само нападателите, но и всички, които са застрашавали или не са харесвали ръководството. „Фашист“ е било просто друго название за враг. Режимът на Путин живее от това съветско наследство: враговете на Русия винаги са фашисти. И точно в антифашисткия жест на Путин се проявява неговият фашизъм. Който борави с думи като „фашизъм“ и „нацизъм“, оправдава по този начин война и престъпления срещу човечеството. „Нацист“ означава: някой, който не е човек. Някой, когото руснаците могат да убиват.
Евентуалната победа на Путин би означавала много повече от просто края на демократична Украйна. „Ако Украйна не беше оказала съпротива“, пише Снайдър, „това щеше да бъде черна пролет за демократите по целия свят. Ако Украйна не спечели, ни очакват десетилетия на мрак.“
Снайдър е роден в Дейтън, Охайо, един от т.нар. „летящи щати“. Родителите му са квакери, бивши служители на Корпуса на мира с пристрастие към латиноамериканските революционери. За колеги професори като Самуел Мойн от Йейлския университет Снайдър страда от „тиранофобия“. Други го смятат за параноик. Снайдър казва, че почти никой от съвременниците не е успял да предвиди Първата световна война или Холокоста, че са възможни неща, които не можем да разберем в настоящето.
За изборите в САЩ той вярва, че ако Тръмп спечели, ще има организирана съпротива. А да ли в такъв случай той ще изпрати ФБР или дори армията, за да разпръсне протестите? И какво ще се случи в държавните институции? Икономиката ще се срине, институции като ФБР или армията ще бъдат разкъсани от конфликти. Преди няколко седмици Снайдър написа в платформата Substack: „Всеки остаряващ диктатор мисли за смъртта си.“ Тръмп се страхува да не свърши в затвора или да бъде убит от противниците си. Автокрациите никога не са вечни. Рано или късно те се провалят. А провалът на автократите е свързан с края им.
Но как е станал възможен възходът на Тръмп? Как е възможно една демокрация да попадне в такава ирационалност?
Първо, казва Снайдър, кариерата на Тръмп се основава на блъф. Той никога не е бил успешен бизнесмен. Единственият успех в живота му е като шоумен, като телевизионна фигура. Той знае какво трябва да се направи, за да се достигне до хората, което от своя страна е добра предпоставка за един бъдещ харизматичен лидер. Този талант е и нещото, което го прави толкова успешен в социалните медии, където животът се състои само от емоции, само от чувството „или те, или ние“.
Второ: социалните медии, казва Снайдър, влияят на способността ни за познание. Те имат нещо фашистко в себе си, защото ни лишават от способността да обменяме аргументи по смислен начин. Те ни правят по-нетърпеливи, всичко е само черно или бяло. Те ни потвърждават, че сме прави, дори и когато това, което мислим, е обективно погрешно. Те създават цикъл на гняв. Гневът утвърждава гнева. Гневът поражда гняв.
Трето: Марксистите от 20-те и 30-те години, според Снайдър, са вярвали, че фашизмът е само вариант на капитализма. Олигарсите, както бихме ги нарекли днес, са направили възхода на Хитлер възможен. Но това не е вярно. Разбира се, големите бизнес интереси са подкрепили завземането на властта от Хитлер, защото са се надявали, че той ще ги освободи от профсъюзите. Но повечето олигарси не са харесвали идеите му. „Днес марксистката диагноза е много по-точна, отколкото преди 100 години“, казва Снайдър, „просто има много по-малко марксисти“.
Един от тези нови олигарси е Илон Мъск. „Той е номер едно. Никой през последната година и половина не е направил толкова много за възхода на фашизма“. Той е премахнал задръжките в Twitter, или X, платформата е станала още по-емоционална, още по-отворена за всякакви боклуци, особено за руската пропаганда. Мъск използва платформата си, за да разпространява най-отвратителни конспиративни теории.
Както Робърт Каган, така и Снайдър вярва, че демокрациите са подценили опасността от фашизма, защото дълго време са се смятали за безалтернативни. „Изказването на Герхард Шрьодер за Путин като безупречен демократ е лъжа, в която може да повярва само човек, който не може да си представи нищо друго освен демокрация и демократи. Това доведе до това, че в Германия твърде дълго се тревожеха за предполагаем украински фашизъм, докато всъщност подкрепяха истински фашист.“
Процес ли е фашизмът?
Пол Мейсън живее в един от тези квартали в центъра на Лондон, които по време на Втората световна война са били многократно бомбардирани от германски ракети. Затова между старите редови къщи има цели блокове с нови сгради от 50-те и 60-те години. Фашизмът и неговите последствия никога не са далеч в Европа.
Мейсън е фигура от вид, който по-рано се е срещал по-често: интелектуалец в лява партия. Той е дете на работници, първият в семейството си, който посещава университет. Снимал е филми за BBC и е работил за Channel 4, писал е колонка в „Guardian“, участвал е в кампаниите на Лейбъристката партия.
Книгите му се отличават с големите тези и широкия хоризонт, който разкриват. „Фашизмът. И как да го спрем“ е една от най-известните му книги – мрачна, алармираща, борбена. За разлика от Каган, Снайдър или Стенли, той е бил истински антифашистки активист, който в младостта си през 70-те и 80-те години е излизал на улицата срещу скинарите.
Фашизмът, това е сърцевината на аргументацията на Мейсън, е „страх от свободата“, събуден от „предчувствието за свобода“. По същия начин, по който фашистките движения на 20-ти век са били реакция срещу успехите на работническото движение, така днес, от една страна, неолиберализмът е разрушил следвоенните общества, разбил е силата на профсъюзите, пречупил е привилегиите на предимно белите и мъжки работници. От друга страна има възход на жените и плурализация на западните общества. Последица: „разпад на здравия разум“.
Мейсън се интересува от нещо, което, позовавайки се на историка Робърт Пакстън, нарича „фашистки процес“. Фашизмът е движение, вид „политическо поведение“, което се храни от своята собствена динамика, а не от сложни идеологии. Фашизмът изглежда труден за разбиране феномен: точно като Стенли, Мейсън работи с контролен списък. По някакъв начин фашисткият хаос трябва да бъде приведен в ред.
Ето как изглежда „фашисткият процес“ на Мейсън в десет точки: В началото стои дълбока криза, в началото на 20 век загубената от германците Първа световна война, днес кризисният бум от последните години: световната финансова криза, миграцията, коронавирусът, климатичните промени. От това произтича, второ, дълбоко чувство на заплаха, загуба на суверенитет. След това, на трето място, идват потиснатите групи, които се бунтуват: жените, защитниците на климата, активистите от Black Lives Matter. Хора, които се опитват да намерят път към бъдещето в условията на криза.
Четвърто, започва културна борба. Пето, появява се фашистка партия. Шесто, сред средните слоеве на обществото настъпва паника, тъй като хората не знаят дали да се поддадат на страха си от социален упадък или на страха си от радикалната десница. Седмо, правовата държава се подкопава с надеждата, че това ще умиротвори конфликтите. Осмо, отслабената левица се разделя по въпроса с кого да сключи съюзи, за да се бори с радикалната десница. Също се случва (девето) и с консерваторите, които се изправят пред въпроса доколко да отстъпят на радикалната десница, за да я овладеят. Когато това стане, настъпва часът на фашизма. Десетият пункт: краят на демокрацията. Фашистките кадри формират обществения елит.
Това може би изглежда малко схематично – и така трябва да бъде. Но нима всички западни общества не познават етапите, които Мейсън очертава? Не е ли широко разпространено усещането, че правителството вече не може да контролира границите, дори и в сърцевината на обществото? Страхът от задължителните ваксини? От „джендър-гага“, любимия враг на десницата, заедно със закона за самоопределение, климатичните активисти и хората, които се борят срещу расизма? Културната война съществува, тя вече бушува. Ние сме в разгара на процеса на фашизация, описван от Мейсън.
Днес основата на фашисткия процес е онлайн пространството с неговите мрежови структури. Там се развиват фантазиите, които подхранват процеса. Страхът от края на света. Мечтата за възстановяване на старото национално величие, което никога не е съществувало. Представата, че светът се движи неудържимо към етническа гражданска война. И че трябва да се подготвим как и срещу кого да действаме в деня Х.
А консерваторите?
Томас Бибрихер, професор по политическа теория и история на идеите във Франкфурт на Майн, има необичайна работа: той се занимава с консерватизъм – и е един от малцината, които го правят в германската политология.
А германската ХДС е една от най-успешните европейски партии от консервативния спектър. Тя е дете на следвоенния период, основана от осъзнаването, че националсоциализмът е бил възможен, защото не е било ясно изразено признаването на демокрацията.
ХДС, според едно от наблюденията на Бибрихер в голямото му проучване „Център/Дясно“, публикувано миналата година, е вече европейско изключение. Навсякъде другаде – в Италия, Франция и Великобритания – консервативният лагер почти се е разпаднал, а партиите от десния център не успяват да интегрират крайното дясно. Италия беше първата, когато Силвио Берлускони с неговата „Форца Италия“ пое властта, а днес постфашистите на премиерката Джорджия Мелони управляват италианското правителство. Във Франция голизмът, който десетилетия наред управляваше страната, е вече само периферен феномен, а Марин льо Пен е съперничка на Еманюел Макрон. А във Великобритания торите загубиха гласове в последните избори в полза на десните популисти на Найджъл Фарадж.
Терминът „фашизъм“ се среща много рядко в пространството „център/дясно“. Защо? „Защото аналитично не печелиш нищо, а политически веднага достигаш максималното ниво на ескалация“, казва той. Бибрихер преподава във Франкфурт, но живее в берлинския квартал Пренцлауер Берг. Споделя офиса си с организаторите на литературно бюро.
Консерватизмът, казва Бибрихер, е едно от трите големи политически течения на модерността, наред със социализма и либерализма. Възникнал от съпротивата на аристокрацията и църквата срещу Френската революция, с времето той се е свил до желание да се забави прогреса. Социализмът и либерализмът се стремят към бъдещето, а консерватизмът иска да запази възможно най-много от съществуващото — дори ако това често е бъдещето, срещу което до неотдавна се е борил.
Но откакто Източният блок се разпадна и скоростта на технологичните и социалните промени се увеличи, според наблюденията на Бибрихер, принципът на прагматичното забавяне вече не работи. Част от консерваторите виждат как светът се променя пред очите им и го считат за загубен. Друга част започва да си фантазира за минало, което никога не е съществувало, но изглежда, че си заслужава да бъде защитено – „Make America Great Again“, „Make Thüringen Great Again“. Консерватизмът се е разделил на няколко фракции: песимисти, прагматици и радикали, които в същността си вече не са консервативни, защото са се отказали от умереността.
„Който иска на всяка цена да нарича радикалите фашисти“, казва Бибрихер, „нека го прави. Терминът се отнася преди всичко към миналото и не отразява нещо наистина ново. Той има за цел преди всичко да създаде дистанция.“
Авторитарните консерватори, според Бибрихер, се отказват от целия исторически маскарад на фашизма и по-скоро се опитват бавно да преобразуват либералната демокрация по свой образ. „Бих използвал термина обаче, когато става дума за Тръмп и неговото движение „MAGA“. Защото при щурма на Капитолия наистина имаше опит да се свали системата с насилие.“
Но това насилие съществува навсякъде, казва австрийската политоложка Наташа Щробл. Днес то просто се проявява по друг начин, отколкото през 20-те години, когато в началото на фашисткото движение в Северна Италия банди от хулигани са атакували село след село, убивали са хора и са изгаряли къщите на селските организации и офисите на социалистическата партия. Днес насилието се проявява предимно в интернет. „И то е“, казва Щробл, „също толкова реално. Хората, които го извършват, се виждат въвлечени в световна културна борба, във война, която няма граници. Идеологическа гражданска война срещу чисти химери, срещу „културния марксизъм“ или срещу „голямата замяна“.
Щробл пише на фона на австрийския опит, при който политическият спектър, подобно на този в Италия, се промени още през деветдесетте години и партията FPÖ стана по-силна — не само като говореше популистки, но и като поддържаше връзки с крайната десница, като движението „Идентичари“. И въпреки всички скандали, според последните анкети FPÖ отново е най-силната партия. В края на септември предстоят нови парламентарни избори, а изборът на канцлер от FPÖ вече е реалистичен сценарий. Самата Щробл е заплашвана от години; веднъж тя е намерила дупка от куршум в прозореца на кухнята си.
Популисти или фашисти?
Фашизмът е най-голямото оръжие в арсенала на демократичния дискурс. Той е последната карта, която може да бъде извадена, за да се събудят хората и да бъдат предупредени, казва политологът Ян-Вернер Мюлер. Но като категория, която да обхване политическите явления на нашето време, тя не е особено подходяща. Това, което на някои напомня за фашизма, в действителност е крайно десен популизъм. А той е погрешно описан с „думата Ф“. Толкова погрешно, че може би дори демобилизира хората, защото приравняването с трийсетте години изглежда неправдоподобно и алармистично.
Мюлер преподава от 2005 г. в Принстънския университет в Ню Джърси. Той е автор на една от най-влиятелните теории за популизма. И е единственият германски автор в широко обсъждания сборник „Did It Happen Here? Perspectives on Fascism and America“, издаден през март в САЩ.
Историческият фашизъм, казва Мюлер, се основава на масивните преживявания на насилие през Първата световна война. Първоначалното му обещание: да създаде нов човек в нация от етнически еднакви хора. Той е прославял насилието като даващо смисъл и смъртта на бойното поле не само като необходимост, но и като човешко удовлетворение. Той е бил проект за контрамодерност, за напълно мобилизирано и милитаризирано общество с култ към мъжествеността. Идеология, която е отрекла на жените всякаква роля, освен тази на раждащи майки. Движение, което се е представяло като революционно и е обещавало не само национално възраждане, но и съвсем различно бъдеще.
Мюлер вижда само малко от всичко това в днешните десни политически движения. Това, което съществува, е крайно десен популизъм, който свежда всички политически въпроси до такива за принадлежност и обявява опонентите за заплаха, дори за врагове. Движение, което иска връщане назад, движение без утопия.
Дебатът за фашизма се заплита в противопоставянето „Ваймар или демокрация“. Но е напълно възможен и друг път. Трябва, казва Мюлер, да мислим собственото си време. Което не означава, че сме в безопасност: популизмът може да разруши демокрациите, както става в Унгария, и има потенциал за расистка радикализация.
Но как демокрациите трябва да се справят с популистката заплаха? „Има две крайности“, казва Мюлер, „и двете са погрешни.“ Едната крайност: тотално изключване. „С тях не се говори.“ Това само потвърждава наратива на тези партии, че те са единствените, които казват истината: „Вижте как елитите се отнасят с нас. Те ни игнорират!“
Другата крайност също е грешна: да вярваме, че популистите казват истината за обществото ни, да им дадем монопола върху „грижите и тревогите“. Това само легитимира техните позиции и води до безусловни коалиции с тях. Мюлер нарича това „интегриране на крайнодесния екстремизъм – развитие, което се наблюдава почти навсякъде в Европа“.
Какъв би бил правилният път? „Да говорим с тях, но не като тях.“ Може да се дискутира за имиграцията, но не за конспиративни теории като тази за „Голямата замяна“, тоест за това дали Ангела Меркел тайно е планирала да замени германския народ със сирийци. Не морално да ги осъждаме за всички времена, а да сигнализираме: „Готови сме да ви приемем като легитимна част от политическия пейзаж, ако се държите по друг начин.“ Мюлер сам нарича това леко патерналистки, педагогически подход, но такъв, който не е забранен в демокрациите. Още повече, че спорът за това къде точно минават червените линии може да укрепи демокрацията.
Едно нещо усложнява нещата. Демокрациите и техните поддръжници вярваха дълго време, че имат системно предимство. Че са единствената политическа система, която може да се учи и да коригира грешките си. Затова днес, когато възникват авторитарни системи, ние сме склонни да ги подценяваме. Когато се появи Виктор Орбан, чиято Будапеща, както казва Мюлер, се е превърнала в нещо като Дисниленд на новата десница, твърде дълго се вярваше, че всичко ще се оправи от само себе си, че все още нещата вървят добре. „Като признат фен на 1. FC Köln знам от опит: не винаги всичко върви добре.“
Но и крайнодесните популисти могат да се учат: те избягват образи, които напомнят на хората за ХХ век. Избягват масови репресии. Ограничават медийната свобода, но запазват няколко алтернативни вестника за фасада. Управляват така, че да могат да кажат: „Ние сме демократи. Елате в Будапеща. Така ли изглежда фашизмът?“
Орбан нарича режима си „нелиберална демокрация“. Има избори, но също така подкопаване на медийния плурализъм и демократични права като свободата на мнение и сдружаване. Не бива, казва Мюлер, просто да се признава Орбан за демократ, само защото още е популярен сред много унгарци. Това би означавало, че неговите критици могат да говорят само от името на либерализма — точно това иска откритият антагонист на либерализма. Ако обаче бъде разобличен като клептократ и автократ, за Орбан ще стане неприятно.
А в Германия, която според Мюлер е нещо като родина на отбранителната демокрация? Не се ли проваля тя пред лицето на АфД?
„В Германия“, казва той, „имаме на разположение диференциран инструментариум.“ Може да се забранят регионални организации, да се отнемат основни права на отделни организации или политици, не е необходимо веднага да се забранява цяла партия. „Може да се даде сигнал на все още не напълно радикализираните части на тази партия: „Хора, ние ви показваме къде са границите на демокрацията.“ И може би тогава ще настъпи умереност.“ Това също е педагогически подход, но в крайна сметка демокрацията трябва да обяснява и защитава своите принципи. „Ако цялата партия поеме по пътя на Хьоке, в крайна сметка ще трябва да бъде забранена.“
Но не е ли партията вече твърде голяма за това? „Не непременно. Вярно е, че тогава ще се появят политически мъченици. Но десните популисти така или иначе се представят като жертви.“
А демократите?
Понякога дебатът за заплахата срещу демокрацията създава впечатлението, че изведнъж над света е надвиснал зъл дух. Атака на луди, буря на ирационализма, предвестник на връщане към варварството. Атака, която трябва да бъде отблъсната с обединени сили и най-тежките оръжия. Всичко това е очевидно, звучи разумно и правилно, но дали не е възможно да се допусне, че и самите демокрации и демократи имат своя дял в издигането на враговете си?
Филип Манов, роден през 1963 г., е професор по политически науки в Университета в Зиген. Най-новата му книга „Под наблюдение. Дестинацията на либералната демокрация и нейните приятели“ излезе през май в издателство Suhrkamp. Човек с еретичен потенциал. Манов цитира философа Пол Валери, който е написал: „Всяко виждане на нещата, което не изненадва, е погрешно.“ Манов казва, че проблемът не е популизмът, а самата либерална демокрация.
Обяд в края на юли в ресторанта на Музея Лудвиг в Кьолн, в сянката на катедралата. Две часа и половина деконструкция на политическия дискурс.
Либералната демокрация, както казва и Ян-Вернер Мюлер, се състои от нещо повече от тайни, свободни избори. Тя е белязана от идеята за човешкото достойнство и други универсални идеали. Тя се основава на разделение на властите, свобода на словото, свобода на печата, защита на малцинствата, независимост на институциите, правова държава. Тя трябва да бъде способна да се защитава. За целта разполага с Федералния конституционен съд, Службата за защита на конституцията и възможността, макар и с високи препятствия, да забранява партии. Съществува и нещо като политически принцип, че демокрацията и нейните партии изграждат защитна стена срещу враговете на демокрацията.
Според Манов, в собствения си разказ либералната демокрация се разглежда като урок от първата половина на 20 век: от една страна, трябва да се попречи на тираните да завземат парламентарната власт. 1933 г. не трябва да се повтаря. От друга страна, пропастта на Холокоста е довела до създаването на каталог на правата на човека от току-що създадените Обединени нации като ръководство за по-добър свят. Дискурсът за правата на човека обаче преживява своя пробив едва през 70-те години: комунизмът е окончателно дискредитиран след появата на книгата на Александър Солженицин „Архипелаг ГУЛАГ“, а Западът е лишен от всякакво влияние след Виетнам, Уотъргейт и движението за граждански права.
Възникналата идеологическа празнота е запълнена с универсализма на човешките права като последна утопия, която не само е станала референция за дисидентите в Източния блок, но и е повлияла върху дебатите в западните демокрации. Според Манов, решаващо значение е имало институционалното отражение на това развитие след падането на Берлинската стена. Освободените нации в Източна Европа се ориентират към либерално-демократичните модели на Запада, особено към германския с неговата силна конституционна юрисдикция. Същевременно през 90-те години напредва европейската интеграция, вътрешните граници са премахнати, създадена е обща валута и ЕС все по-ясно се определя като общност на ценности – управлявана предимно чрез правото и съдилищата.
Популизмът, казва Манов, трябва да се разглежда преди всичко като контрареакция, като нелиберален демократичен отговор срещу все по-недемократичния либерализъм. Политическите и икономическите сътресения, било то еврокризата през 2010 г. или миграционната криза през 2015 г., извадиха на преден план популистките партии, защото сред установените партии нямаше значителна опозиция срещу политиката, обявена от Меркел (но и другаде) за безалтернативна. Самата Меркел стана толкова без алтернатива, колкото и политиката ѝ. Когато имаше избори, въпросът беше само кой ще я допусне до управление. „Това проправи пътя на AfD.“
Според Манов либералната демокрация е реагирала решително и с арсенал от морално натоварени ценности. Бил е направен опит популистският проблем да бъде решен по законен път, без да се вземе предвид, че може би заместването на политиката с правото е било част от проблема.
Но това е опасно развитие, защото сега политическата борба се пренася в правната система. Самата тя се политизира. В крайна сметка Конституционният съд е само още една партийно-политическа инстанция, подобно на Върховния съд на САЩ, където в много случаи съдиите гласуват вярно според линията на партиите, които са ги номинирали. Представителите на тези позиции, които не намират място в институциите, обаче развиват един вид фундаментална опозиция: „Системата е прогнила и разбита, трябва да бъде премахната като цяло.“
Вместо на правния принцип, казва Манов, трябва да се заложи отново по-силно на избирателния принцип. В едно политическо общество живеят хора с различни мнения, убеждения и ценности. За съжаление, няма нищо по-добро от това, след публичен дебат, народът да вземе решение по спорни въпроси. Конкуренцията между партиите, конкуренцията на изборните урни и в публичния дискурс, е решаващият механизъм за стабилност на демокрацията. Либералната демокрация, казва Манов, създава своята криза, а избирателната демокрация обработва конфликтите.
А ако популистите спечелят изборите? Трябва да издържим, казва Манов. Който вярва, че избирателите са съучастници в собственото си обезсилване, не трябва да се занимава с демокрация. Полша показа, че популистите могат да бъдат отстранени от властта. Орбан претърпя значителни загуби на европейските избори. А допреди месец Тръмп изглеждаше като новият президент на САЩ. Нищо не е толкова сигурно, колкото изглежда. Тръмп, а не Джо Байдън, е този, който изглежда глупаво, странно. Стратегията на Камала Харис: отказ от крах и омраза. Реч, която обединява, а не разделя, с весел и непринуден тон, добро настроение и лека ирония. Поглед напред, а не назад.
Българският политолог и политически консултант Иван Кръстев прекарва летните си ваканции на Черно море. Вечер синът и приятелите му играят на настолни игри, миналата година любимата игра е била „Тайният Хитлер“. Напълно възможно е Кръстев да е дал играта на младежите, за да види какво ще се случи. Синът му е този, който казал, че е по-забавно да си фашист. Защо? Защото фашистите действат като екип. И защото демократите са най-големите си врагове, парализирани от недоверие и взаимни подозрения. Играта, казва Кръстев, показва защо популистите побеждават. Не защото са толкова силни, а защото демократите са толкова объркани. Те искат да правят правилното, но постоянно взимат грешни решения.
Берлин, хотел Grand Hyatt на Потсдамер Плац. Кръстев, роден през 1965 г. и научен сътрудник в Института за човешки науки във Виена, прави междинна спирка по пътя си за Полша. Той е човек, към когото политиците се обръщат, когато нещата се усложнят. Олаф Шолц и Роберт Хабек също са се срещали с него, той е търсен в столиците като един от най-интересните мислители на континента, който е способен накратко да разглобява света и после да го сглобява отново. Самият той се вижда по-скоро като този чичо, който има във всяко българско село, когото всички намират за забавен и умен. Към когото хората идват, защото имат тревоги, почти като че ли отиват на психиатър. Слушайте, казва Кръстев на бързия си български английски, това, което ще кажа сега, може би е много интересно, но не е задължително да е вярно.
„Слушайте, мисля, че имаме работа с нещо, което бих нарекъл „другия „Extinction Rebellion“ (букв. „бунт на изчезващите“). „Голямата замяна“ на десницата не може да се разбере без демографските промени и преди всичко фантазиите, които те предизвикват. Това е голямата тема на Кръстев от години. Хората пресичат граници, едни идват, други си отиват. Европейските общества застаряват. А раждаемостта спада, без никой да може да даде правдоподобно обяснение защо, според Кръстев.
„Това е страхът от изчезването“, казва той. От това, че „собственият език и култура ще изчезнат“. Че мигрантите променят политическата обстановка, защото могат да гласуват за онези, които са ги допуснали в страната. Че с пристигането на толкова много нови хора животът и градовете се променят, а местните жители са в капан, защото новите могат да си тръгнат, ако не им харесва, докато те самите са обречени да останат. Всичко се променя – отношенията между хората, отношението към страната им. Расистките фантазии, които се развиват от това, според Кръстев, могат да се тълкуват като нов фашизъм, като фашизъм на 21-ви век.
Това, което обединява обществата, независимо дали са леви или десни, е тяхното апокалиптично настроение. Това е трудно за една демокрация. Ако фашизмът е на прага, трябва да се действа бързо, но демокрацията разчита на компромиси, тя се нуждае от време. Демокрацията може и да няма реална идея за бъдещето, но в никакъв случай не иска да допусне миналото да се превърне в бъдеще.
Кръстев казва, че дълго е търсил метафора за нашето време. Намерил я в романа на Милан Кундера „Непоносимата лекота на битието“, естествено от източноевропейски автор. Европа, казва Кръстев, преживява момент на световъртеж. Световъртеж [vertigo] всъщност означава страх от височина, страх от падане в дълбините. Кундера дефинира световъртежa по друг начин: това е празнотата под нас, която ни привлича и съблазнява, в която искаме да паднем и се съпротивляваме отчаяно. Според Кръстев, десните имат желание най-накрая да се сложи край на всичко, на Европа, всичко трябва да се промени коренно. Фашизмът от миналия век е имал програма и обещание: Мусолини – италиански империалистичен футуризъм, Хитлер – изтребление на чужденците. Новите партии нямат такова нещо. Това е единствено самоубийствена фантазия.
Да не говорим, че повечето популисти изобщо не вярват, че ще дойдат на власт. Често печелят само по случайност. Брекзит? Късмет. Тръмп? Още повече. „Сякаш през цялото време десните само се срещат със страховете си и един ден се омъжват за тях.“ Парадоксалното е, според Кръстев, че фашистите подозират, че другата страна може би все пак е права. А това е най-големият страх.
Фашизмът на 20-ти век се основаваше на страха от злите други, комунистите, евреите, враговете. Фашизмът на 21-ви век се основава на ужаса. Разликата между страх и ужас? По време на пандемията хората се страхуваха от вируса, който ги атакуваше, хора умираха. Имаше враг, който можеше да се назове. Ужасът е нещо по-неясно. Няма ясен нападател, той е в самите нас и в известен смисъл е и страх от самите нас.
Кръстев казва, че е развил снизходителност към политиците. Светът се променя бързо, случват се неща, политиците трябва да вземат решения, но това не означава, че техните решения могат да решат проблемите. Политиката – това е да се научим да живеем с проблемите, политиката не познава ясни победи. Политиката е управление на паниката. Борба срещу световъртежа, срещу безкрайната празнота под нас.
Но ако този страх в нас самите е предпоставка за съвременния фашизъм, то тогава всеки може да стане фашист? Интересно е да се наблюдава какво се случва, когато хората играят „Тайният Хитлер“, казва Кръстев.
Капитан Хьоке
Грайц, дълбоко на изток, южно от Гера, вляво от Цвикау, се нарича „перлата на Фогтланд“. Красив град, със замък на върха на скалата и втори замък долу, до река Вайсе Елстер. Тук тюрингската AfD е поканила привържениците си на лятно празненство. Сини балони, надуваем замък. Това е избирателният район на Бьорн Хьоке.
Във флаера за събитието е публикувана снимка на Хьоке, на която прилича малко на Том Круз в „Топ Гън“. Носи огледални слънчеви очила, приличат на пилотски. Ако се вгледате внимателно, в стъклата на очилата се вижда самолет, пътнически самолет. Трябва малко време, за да се разбере идеята. Това трябва да са самолетите за депортиране, за които Хьоке говори от време на време, които трябва да върнат нелегалните имигранти в родината им, когато AfD дойде на власт. Сякаш капитан Хьоке лично ще седне в пилотската кабина. Далпи AfD е открила играта с иронията? Или просто всичко това е странно?
Грайц изглежда като много други малки градове в Източна Германия. Красиво и подредено, но празно. През 1970 г. тук са живели почти 40 000 души, днес са малко над 20 000. На улиците на стария град почти няма обществен живот, сякаш хората все още се чувстват в диктатура и са се оттеглили в защитата на личния си живот. Лесно е да си представим, че като жител на голям град в Западна Германия човек бързо би се почувствал самотен тук и евентуално би стигнал до радикални мисли. От друга страна: не би ли се почувствал изгубен един жител на Грайц в Хамбург?
Почти 500 души са се събрали в парка на замъка долу до реката. Няколко хулигани, активисти на „Идентичностното движение“ [германско дясно протестно движение, което отрича легитимността на държавата] с остро подстригани коси и поло блузи, рокери с тениски на Тръмп, типове от милициите [групи за съпротива], противници на ваксините, които приличат на стари хипита, а останалите са работници, занаятчии от средната класа. Полицията е дискретно присъстваща.
Слънцето грее, лее се бира, има изобилие от истински тюрингски колбаси, настроението не е нито враждебно, нито разпалено. Може би това се дължи на факта, че Антифа [крайно лявата, най-вече младежка организация] може да проведе своето контрамероприятие само от другата страна на реката, а в други градове, според колеги, нещата могат да станат по-бурни.
Изявите на Хьоке в медиите често съдържат нещо напрегнато, погледът му трепери от паника и възмущение. Тук, в избирателния си район, той излъчва самоувереност. Трябва да се каже, че е добър оратор, говори без сценарий, изглежда се чувства като у дома си на сцената. Носи дънки и бяла риза и започва речта си с Олимпийските игри, които са започнали два дни по-рано. Става дума за сцената от церемонията по откриването, в която, според Хьоке, травестити и транссексуални хора пресъздават „Тайната вечеря“ на Да Винчи. Това е израз на „това, което не е наред не само в тази страна, но и в Европа и Запада“, казва Хьоке. Той говори за себеомразата на Европа и германците и за желанието да се преодолее европейската култура и идентичност. „В AfD няма себеомраза. Край на съобщението. Който изпитва себеомраза, нека отиде на терапевт.“
Начинът, по който той произнася думи като „травестити“ и „трансджендърни модели“ на немски, има тон на презрение. Той говори за широко разпространената декадентност на Запада, за стремежа „да унищожим нашата полова идентичност“. В речта си той постоянно изпраща някого на терапевт, а на онези, които се съмняват, че има само два биологични пола, „препоръчвам просто да си отворят панталоните и да погледнат какво има там долу“. Аплодисменти.
Голяма част от речта му е посветена на унищожаването на „европейската култура“, на унищожаването на това, което е „нормално“. На училищата и детските градини, на закона за самоопределяне, на общественото радио и телевизия, на свободата на словото, на политиката по отношение на коронавируса, която е държавно престъпление. Миграцията като майка на всички кризи, която е превърнала Германия в световна социална служба. За самолетите с мигранти ще има само разрешение за излитане, но не и за кацане.
Речта на Хьоке е и игра с това, което уж не бива да се казва, а най-много да се намеква. Сякаш има някаква тайна, опасна истина. „Вие знаете за какво говоря“, казва той. Или: „Ще се изразя много дипломатично.“ Или: „Това не бива да се казва.“ Или: „Не трябва да продължавам с това.“ Тъмни сили са са се нацелили върху него и върху Германия като цяло. Накрая той предупреждава слушателите в Грайц да не гласуват по пощата. Те трябва да отидат късно в избирателната секция и да останат там по време на преброяването на гласовете, да докладват за всяко подозрително действие срещу AfD. И да се погрижат никой от персонала в дома за възрастни хора, където живее баба им, да не попълни бюлетината им вместо тях. Знаете за какво говоря.
