Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Дискусии – Култура

Детайли
Посещения: 14968

Следващите по-долу откъси – пъстра смесица от „класически“ антисемитски клишета, писани от родните ни класици с непомрачено от нищо усещане за изконно право на омраза, вероятно ще предизвикат у немалко критични читатели въпроси като: „Но кому е нужна всичката тази срамотия? Не си ли знаем предразсъдъците, не си ли знаем корена, не си ли знаем хала? Защо трябва сега да излагаме всичко това на показ, кому е нужно разравянето на стари и забравени от всички изражения на националните ни слепоти и невежества?“

Въпроси нелесни, които измъчват не само и не единствено нас. Въпроси, предшествани от други въпроси. Всъщност, за да бъдем пределно искрени, най-първо изглежда трябва да започнем със следното: „А възприемат ли днешните ни съвременници – или поне една огромна част от тях – подобни неща като „срамни“? Или, напротив, подобно на един бургаски „оригинал“, чието име не искам да споменавам, и те по-скоро са склонни да задават въпроси от рода на „Абе какъв антисемитизъм, нали не го е нарекъл „чифут“? И едва след това, ако евентуално приемем, че „лекото“ отношение към антисемитизма, както и всяка друга форма на човеконенавист, би трябвало малко по малко да се превръща в някаква част от миналото, да стигнем до реалния, „модерния“ въпрос, с който бих искал да ви занимавам аз („трябва ли или не, да бъде излаган на показ ‚срама‘, с който са ни натоварили предшествениците?).

Оставям търсенето (и евентуалното намиране) на отговорите на всеки/всяка от вас.

Автори: различни български писатели

Детайли
Посещения: 11171

Уважаеми г-н Николов,

Първо Ви благодаря за смелостта да публикувате на 12 септември в Портал Култура рецензията ми за филма на Андреа Саймън „Анжел Вагенщайн: изкуството е оръжие“.

Не разбирам обаче решението Ви на 15 октомври 2017 да свалите моя текст и на негово място да публикувате отговор на рецензията от Деляна Симеонова под заглавието МАСТИЛОТО НА АНТИСЕМИТИЗМА И ОБРАТНАТА СТРАНА НА КОМПЛЕКСА ЗА МАЛОЦЕННОСТ. Твърдите, че Портал Култура винаги е бил пространство на полемика, но и на толерантност. Къде е полемиката, след като едната страна е отстранена, а другата е представена с два текста, Вашия и на г-жа Симеонова? И как любопитните да проверят твърдението Ви, че в него липсва толерантност и да разберат към кого?

Автор: Димитър Камбуров

Детайли
Посещения: 10541

И така, имаме си (поредно) публично скандалче. Димитър Камбуров, човек добре известен с пристрастеността си към предизвикателни публични изказвания и позиции, отново ни е изправил пред сравнително трудни индивидуални и публични избори. Статията му Мастилото на киното и обратната страна на почерка, публикувана в портал „Култура“ преди около месец – и след това някак безследно „изчезната“, се превърна в обект на не един или няколко спора, някои от тях повече, други по-малко смислени. Обвиненията в антисемитизъм, не ще и дума, са тежка артилерия и – навсякъде по света, бих казал дори „слава Богу, вече и в България“ – никой не може да си позволи да ги премълчи или отмахне с лека ръка. Оттук и разбираемата реакция на колегата Тони Николов, главен редактор на портал „Култура“, който е обосновал решението си в кратък, но смислен и достоен за приемане текст. Да, тази позиция е разбираема. Да, текстът съдържа не едно или две контроверзни изказвания. Да, такива неща не могат да се поминават с мълчание. Да, необходима е ответна реакция. Да. Да. Да.

Автор: Златко Енев

Детайли
Посещения: 18476

Случи се, че от години живея в САЩ и Европа, напоследък преподавам главно българска литература, кино и култура. Знам какво е единственият превод на българска книга на английски в прочутата библиотека на Тринити колидж в Дъблин да е „Физика на тъгата“ на Господинов, „Авантаж“ и „Мяра според мяра“ да нямат английски субтитри и година след година магистрите по Европеистика, Текст и образ и Сравнителни литератури да не са чували нито едно име на български писател, режисьор, художник или композитор. Ето защо не държа светът да почне, вместо с модната марка Bulgari и Стоичков, да асоциира българското първо с А. Вагенщайн.

Автор: Димитър Камбуров

Детайли
Посещения: 12032

„Когато чуя думата ‚култура‘, посягам към кобура си“. Това просташко острословие често се приписва на райхсмаршал Херман Гьоринг или някое друго нацистко величие, но Бенджамин Мартин веднага ни посочва правилния източник: пиесата Шлагетер  от 1933, написана от члена на нацистката партия Ханс Йост, в която един от героите казва: „Когато чуя думата ‚култура‘ веднага освобождавам предпазителя на Браунинга си“.

Просветляващата книга на Мартин „Нацистко-фашисткият Нов ред в европейската култура“ показва колко силно встрани може да ни поведе този известен цитат: всъщност грижата за културното им влияние е централна за имперските проекти както на Хитлер, така и на Мусолини…

Автор: Робърт Пакстън

Детайли
Посещения: 10470

Световната премиера на „Анжел Вагенщайн: Изкуството е оръжие“, документален филм на американската кинематографистка Андреа Саймън, продукция на САЩ/България, 84 мин., се състоя тази година през януари в Ню Йорк. Публиката реагира с интерес и възхищение на портрета на Анжел Вагенщайн и прожекциите на филма продължиха с голям успех на екраните на американски и международни филмови събития. Портал Култура публикува статия на Димитър Камбуров (статията е свалена по етични причини – б.р.) за филма през месец септември. Встъпителният ѝ параграф отчита добрия прием на филма на международната сцена и предвижда положителен бъдещ прием в България от страна на „много хора“, вероятно не само от „левия политически спектър“. Веднага след това авторът изразява силно удивление, че американски филм е направен за българин: „Американски филм за българин звучи като небивалица: доайен на културата ни разпознат като достоен за център на пълнометражен документален филм?!“. Димитър Камбуров поставя въпросителен знак и удивителна.

Автор: Деляна Симеонова

Детайли
Посещения: 10370

Расата може и да не е нещо реално, но расизмът със сигурност е. Идолите разполагат с начини да влияят върху животите ни, дори и ако боговете, които те представляват, са нещо илюзорно. Разглеждайки пиесата на Мидълтън ние можем да посочваме към свят, в който отново една фраза като „бели хора“ няма да има никакъв смисъл. Осъзнавайки, че хората не винаги са били категоризирани според цвета на кожата си, ние сме в състояние да си представим бъдеще, в което ние вече не сме категоризирани по такъв начин, нито пък подразделяни на групи в резултат от него.

Автор: Ед Саймън

Детайли
Посещения: 9718

Модерността започва първоначално с това, че се приравняват красотата и изкуството. За гърците красотата е слънцето, светът; изкуството е да се правят неща. Гърците не правят разлика между онова, което ние наричаме изящни изкуства и занаятчийството, но в модерната култура ние сме приравнили изкуството с красотата. А след това в хода на различни авангардистки направления можем да наблюдаваме разделяне на двете.

Автори: Умберто Еко, журналисти от списание „Philosophie“

Детайли
Посещения: 8034

През пролетта на 2015 Тихон – митрополитът на Новосибирск – подаде съдебна жалба срещу мениджъра на Новосибирската опера, Борис Мездрих, и режисьора Тимофей Кулябин. Последният беше поставил продукция на вагнеровия Танхойзер и митрополитът настояваше, че представлението накърнява религиозните чувства на вярващите. След аферата с групата Пуси Райът (2012) в руското наказателно законодателство бяха направени промени и накърняването на религиозните чувства днес се счита за криминално престъпление. Заедно с моя колега от Московския университет Владимир Винокуров аз бях поканен да бъда експертен свидетел по време на съдебната процедура. И двамата специализираме в областта на религиозните изследвания и адвокатският екип желаеше да обясним религиозния символизъм на представлението.

Автор: Борис Фаликов

Детайли
Посещения: 9219

Да се гледа към човек, който олицетворява избора – възможността да бъдем или да станем различни – може да бъде като поглед в някаква бездна от несигурност. В този смисъл, наблюдаването на прайд-парад или на транс-личност може да накара някой хетерогенен човек да се почувства много обратен: то демонстрира възможности, то прави света да изглежда плашещ. То говори за модерната трудност, описана от социалния психолог Ерих Фром в книгата му за възхода на нацизма, Бягство от свободата: възможността човек да изобрети самия себе си. Човек вече не е роден като търговец или селянин, мъж или жена. Тази свобода може да се изживява като непоносимо бреме. Не е за учудване, че най-известното в Америка анти-трансджендър законодателно постановление – издадената в Северна Каролина забрана за използване на обществени тоалетни – се фокусира върху свидетелството за раждане като най-важен документ. Постановявайки, че хората трябва да ползват обществени тоалетни, отговарящи на пола, записан в свидетелството им за раждане, законът създаде ситуация, при която хора, които изглеждат, държат се като, миришат като – които идентифицират себе си и живеят като – жени, трябва да ползват мъжки тоалетни, и обратно – но по същество той постановяваше, че човешката позиция в света е определена по рождение.

Автор: Маша Гисън

Детайли
Посещения: 16343

Не съм изхвърлян от България, нито съм бягал от нея. Не съм бил затворник, нито имам досие. Давам си сметка, че съм от мнозинството, а прокудените, отказчиците, преследваните и изнудваните по политически причини са малко. Затова ги уважавам. Пред някои се прекланям. Но трябва ли да приема, че „оставането у дома“ е достатъчно или необходимо условие за такава разделителна линия, каквато прокарва Троянов? Защо само физическата крачка отвъд Стената, отвъд Завесата, която безспорно е израз на извънредна смелост и на пределен риск, да отваря очите за истината отсам, защо бремето на изгнанието да не заслепява, докато бремето на непосредствената въвлеченост в лъжливата действителност да (ни) осъжда на непълнолетие? Така Троянов започна да ми изглежда като самостилизирал се съдник, изразител на привилегирована позиция, която и да иска, дори с воля и усърдие, мнозинството от нас е осъдено да не може да заеме. Защото е останало тук, в кочината. Добре, че не съм писател, утешавам се аз, защото излиза, че няма за какво да се напъвам. „Отличието възнаграждава една непреклонно-куражлива литературна дейност и поощрява онези, които за поели по подобен път“. Ако Нобеловият комитет се беше вслушал в Троянов и бе осъзнал тренда, едва ли щеше да избере Боб Дилан.

Автор: Стилиян Йотов

Детайли
Посещения: 8756

От формална гледна точка перипетиите със заместването на „паметната плоча“ [за спасяването на българските евреи] с „указателна табела“ са ясни. Или не съвсем. Защото все още не е ясно, защо при последното разместване е махната плочата, поставена на 8.03.2013, а не актуалната през 2007 г. Ако някой успее да види въпросната плоча в Музея за история на София, това няма да е първата, а втората. Къде е първата? Доколкото знам, тя се съхранява в мазето на сградата, където се помещава организация „Шалом“ и до нея през 2013 г. ми бе отказан какъвто и да било достъп.

Автор: Стилиян Йотов

Детайли
Посещения: 10199

През 2015 г. Университетско издателство на СУ „Св. Климент Охридски“ издаде в превод забележителната книга на Петер Енглунд Битката: красота и печал. Първата световна война в 212 кратки глави. Авторът е швед, утвърден историк писател и журналист, бивш постоянен секретар на Шведската академия, а въпросната книга е от 2008 г. В последствие е издадена на всевъзможни езици. Базирана е на биографичните свидетелства на 19 души, преживели Първата световна война. В последствие книгата сякаш се разраства и всяка от военните години се превръща в том, така напр. случките през 1914 г. от 20 са станали 68, а тези през 1915 г. от 51 – на 108, съответно през 1916 г. от – 51 на 106. Липсата на познания по шведски не ми дават възможност да преценя мащаба на проекта, израснал върху инициативата на Енглунд. Същевременно бойните дневници, които съм разлиствал, реконструират всекидневието ден-по-ден, както и четиритомният роман на Уве Йонсон Jahrestage (букв. годишнини, но и дните на една година). На този фон подходът на Красота и печал сякаш отказва да бъде изчерпателен, да привижда ред в многогласието или да придава окончателен вид на фрагментите от мозайката на спомените.

Автор: Стилиян Йотов

Детайли
Посещения: 10895

Никоя революция, достойна за споменаване, не идва без ответна реакция. Борбата за гей-права – широко разглеждана като „най-бързото от всички движения за граждански права“ (за много кратък период от време 20 различни страни признаха еднополовия брак, а други 15 разрешават днес еднополови съжителства) – не е изключение от това правило. Дивата стрелба от миналия юни в нощния гей-клуб „Пулс“ в Орландо, Флорида, извършена от терорист, който преди това беше изразил омразата си към LGBZ-общността, беше най-смъртоносната атака, извършвана някога срещу гей-общността в САЩ и е поредно указание за злобата на тази ответна реакция. Но това е само отделен инцидент. През последните години може да се говори за глобална реакция срещу гей-правата, която преминава от Съединените щати през множество части на глобалния Юг, до Русия и други части от посткомунистическия свят.

Автор: Омар Енкарнасион

Детайли
Посещения: 12150

Причините за клиентелизма в Гърция не са трудни за откриване; той е резултат от ранното въвеждане на изборната демокрация, още преди да се е появила възможност за изграждане на модерна държава. В това отношение гръцкият опит е не по-различен от американския и е подобен на онзи от много други развиващи се страни в Латинска Америка и южна Азия. Специфичното за Гърция е фактът, че докато страната се модернизира и развива икономически, в нея не се появява реформаторско движение. В Гърция никога не се е появявала коалиция от групи, изградени около средната класа, която да агитира за реформа на държавните служби. Вместо това новопоявяващите се социални актьори, като гражданите или емигрантите от Мала Азия, винаги са били въвличани в съществуващата клиентелистка система и са започвали да играят по правилата ѝ.

Автор: Франсис Фукуяма

Детайли
Посещения: 16698

Един от възможните разкази за социализма е разказ за отсъствия. Историята на българския социализъм може да бъде описана през различни дефицити. От дефицита на олио, червен пипер, цветни телевизори, дамски превръзки, коли, жилища, през бленуваните корекомски шоколадови яйца, новогодишни портокали, касетофони, търсени на черно от виетнамците, до дефицита на обикновени свободи и права. Там някъде между олиото и свободите стои един друг свенливо премълчаван дефицит – дефицитът на еротическо.

Автор: Георги Господинов

Детайли
Посещения: 10559

В навечерието на 24 май известно българско издателство превърна себе си в топ новина, публикувайки „Под игото“ на Иван Вазов на т.нар. „шльокавица“. Пиар ходът беше много точно премерен – най-класическото произведение на най-класическия автор в българската литература, канонът на каноните, издаден на „неправилния правопис“ шльокавица. И то – в контекста на празника на кирилицата. Провокацията постигна целта си – да предизвика масово възмущение. Дръзналите да изразят нещо различно от възмущение бяха единици. После стана ясно, че целта на издателството е била именно това – дружно да се възмутим и да оценим какво богатство имаме в лицето на кирилицата. А за всеки продаден екземпляр от Pod igoto издателството обещава да подари на библиотеки две книги на правилен български език.

Автор: Светла Енчева

Детайли
Посещения: 14941

Когато човек знае, че Макрон е минал през деветте кръга на ада, за да спечели щастието си, става още по-интересно – дори затрогващо – да го видим като мощен защитник на модерното семейство в множеството му различни форми. В неделята преди дебатите, бащата на Марин льо Пен, Жан-Мари, който е съосновател на партията ѝ, Националния фронт, изнесе първомайска реч в Париж. За Макрон той каза следното, „Той ни говори за бъдещето, но няма деца!“. […] Отговорът на Макрон към коментара на льо Пен беше сериозен и директен, това беше страстно отхвърляне на грохналия социален ред, който ограничава родословието до мъжа и неговото семе. „Аз почувствах в нашата страна огромен страх от бъдещето на семейството“, каза той пред тридесет хиляди поддръжници, докато съпругата му, Бриджит Троньо, се усмихваше сред публиката. „Бихте ли станали враг на семейството само защото моето е малко по-различно и аз напълно поддържам това?“ След като аплодисментите приключиха, той продължи, „Чух посланието на Националния фронт от тази сутрин. Г-н льо Пен ми казва, ‚Вие нямате право да говорите за бъдещето, защото нямате деца‘. Г-н льо Пен, аз имам деца и внуци на сърцето. Това е семейство, което вие ще трябва да изградите, семейство, което трябва да завоювате, семейство, което не ви дължи нищо, и което никога няма да имате!“

Автор(и): Лорън Колинс

Детайли
Посещения: 9490

В книгата си „Митът за ислямската вълна“ известният канадски журналист и изследовател Дъг Сондърс описва някои широко разпространени на Запад лъжливи представи за мюсюлманската емиграция. Според него, както по-рано е било с евреите и католиците, днес мюсюлманите се възприемат като хора, неспособни да се интегрират в обществото, като бързо възпроизвеждаща се общност с религия, която е по-скоро идеология на завоеванието, отколкото вяра. С помощта на най-съвременните данни той се опитва да покаже доста по-малко тревожната истина за новопристигащите.

Автор: Дъг Сондърс

Детайли
Посещения: 23876

Комуникацията между хора от различни култури през последните десетилетия неимоверно се разраства. За разлика от миналото, днес интеркултурните контакти за все повече хора са част от всекидневния живот, което не означава автоматично, че протичат гладко. Напротив, те като правило нерядко са наситени с недоразумения. . За срещите между различните култури Х. Хофстеде привежда следния пример: „Член на едно по-ранно и евроцентрично поколение, Р. Киплинг пише стихотворение, което започва с „О, Изтокът е Изток, а Западът Запад и никога те няма да се срещнат…“. Днес, разбира се, те се срещат, не само на кафе, но и в световната търговия, технология, политика“ . Общуването в междукултурна среда изисква специална подготовка, съобразена със спецификата на националните култури. Особеностите и различията в културите са много. Особено внимание заслужава информационният контекст – кой изпраща информацията, защо я изпраща, кой я получава, по какви канали минава тя, какво е нейното послание? Но задълбоченият му анализ показва, че при общуването на представители на различни култури съществуват голям брой бариери, които могат да доведат до неправилното му разбиране.

Автор: Мюмюн Тахир

Детайли
Посещения: 13107

В следвоенните години германската десница и левица спорят многократно дали преработването на миналото ще потопи нацията в безконечно усещане за вина или то е необходима крачка към едно подновено извоюване на националното достойнство. Разкаянието се превръща в нормалност до такава степен, че когато канцлерът Вили Бранд отива на посещение в Полша през 1970, той коленичи пред паметника, увековечаващ Варшавското въстание [в еврейското гето] от 1943. Жестът на Бранд се възприема навсякъде като невербално извинение, а самият той по-късно обяснява, че „е извършил онова, което хората вършат, когато нямат думи“. През 1995 Хелмут Кол, канцлерът на обединена Германия, намира думите. На 50-та годишнина от освобождението на Аушвиц, Кол е недвусмислен. Аушвиц, обяснява той, е „най-мрачната и най-ужасяваща глава от германската история… една от първите ни задачи е да предадем това знание на бъдещите поколения, така че ужасяващите събития от миналото да не се повторят никога повече“. Чрез процеса на национално извиняване Германия преодолява амнезията и признава миналото си. Важното тук е, че ориентацията на целия процес е към бъдещето. Германия вижда в конфронтирането и признаването на [отговорността за] миналото си начин за подобряване на живота на бъдещите поколения.

Автор: Едуин Батистела

Детайли
Посещения: 14436

През 1930-те и 40-те холандският фалшификатор Хан ван Меегерен печели цяло състояние като успешно предлага много от имитациите си като автентични картини на Йоханес Вермеер. Във всичко това няма нищо чак толкова изключително – освен факта, че, разглеждайки картините на ван Меегерен днес, човек просто не може да разбере на какво се е дължал успехът му. Планът на ван Меегерен е бил да намери експерт, когото би могъл да накара да удостовери автентичността на една от фалшификациите му, а след това да се възползва от факта, че една от картините му вече е била приета като част от уж-автентичните Вермееровци, тоест самото тяло, което служи като пробен камък при добавянето на нови картини към цялото. […] Във всичко това се съдържа сериозен урок относно опасностите, които ни дебнат пред лицето на реториката на Доналд Тръмп и неговите клакьори.

Автор: Александър Джордж

Детайли
Посещения: 14531

В днешния глобализиран, финансиализран, постиндустриален свят, човешкият капитал е по-важен от всякога при определянето на индивидуалните житейски шансове. А това прави ролята на семейството значително по-важна, тъй като – както социалните учени непрекъснато установяват – ресурсите, предавани от семейството [на децата] обикновено са силно зависими от успеха в образованието и на работното място. Както икономистът Фридрих Хайек е посочил още преди половин век в Конституцията на свободата, основната пречка пред истинското равенство на шансовете се състои в това, че няма заместители за неща като интелигентни родители или емоционално и културно подкрепящо семейство. По думите на едно скорошно изследване на икономистите Педро Карнейро и Джеймс Хекман, „Разликите в нивата на познавателни и непознавателни способности в зависимост от семейните доходи се появяват много рано и са изключително стабилни. От своя страна училищното образование само задълбочава тези ранни различия“.

Автор: Джери З. Малър

Детайли
Посещения: 21777

Доста пословици показват уважението към майсторлъка и професионализма, и то придобити с практика, а не с наблюдение: „Бакмакла уста олунсайдъ, кьопеклер касап олурду“ (С гледане ако се ставаше майстор, кучето касапин щеше да стане). Тази практика трябва да е достатъчно дълга, за да се натрупат нужните знания и опит, но възрастта на майстора не трябва да е толкова напреднала, че да му треперят ръцете: „Генч доктордан ве яшлъ берберден сакън“ (От млади доктори и от стари бръснари да се пазиш!). Но за всяко нещо трябва да се обръщаш към човек, който упражнява именно този занаят и няма да те подведе с некачествена стока: „Екмейи фърънджъдан, ети касаптан ал“. [Хляб от фурнаджията (от хлебаря), месо от касапина (от месаря) вземай]; „Бир ока унун варса, устайя хамурла ве пишир“ [Една ока брашно ако имаш, на майстор (иди) да ти го омеси и изпече].

Автор: Георги Карев

Детайли
Посещения: 29690

Вълци, лисици, кучета и зайци – за всички се е намерило място в турските пословици. Към вълка е показано нужното уважение: „Курт биле комшусуна зарар вермез“ (Дори и вълкът на съседа си вреда не причинява); „Курт думанлъ хавайъ север“ (Вълкът мъгливото време обича); „Коджамъш курт йолуну шашмаз“ (Старият вълк за пътя си не се чуди); „Курт койюна бабасъна сормаз“ (Вълкът не пита овцата за баща й); „Курт ийеджейини бакал дюкянъда арамаз“ (Вълкът яденето си не го търси в дюкяна на бакалина). Любопитна е ситуацията, при която пийналата коза придобива нужната смелост да отиде да потърси вълка, за да го респектира: „Кечи сархош олмуш, дайя курт арамайя гитмиш“ (Козата като се напие, в планината вълка да търси отива). Една тъжна истина, нерядко валидна и при хората: „Курт коджадъйлен, кьопеклере маскара олур“ (Вълкът като остарее, на кучетата посмешище става).

Автор: Георги Карев

Детайли
Посещения: 22748

Когато турците започват да навлизат в Ислямския свят, общественият им статут в него бил нисък; първоначално те били използвани като наемници и пазачи от халифите на Багдат и техните подчинени. Но през XI в. селджукските турци, наречени така по името на военния водач на едно от огузките племена, постепенно установяват контрол върху източните области от халифските земи и накрая формират Селджукската империя, която през XII в. се разпростира от Източен Иран до Западен Анадол. Така лидерската роля в ислямския свят постепенно преминава в ръцете на турците. Отоманската империя, създадена (1299) след падането на Селджуците и наречена така по името на основателя си Осман I (Отман), по-късно, през разцвета си по време на царуването на Сюлейман Великолепни, наричан още Сюлейман Законодателят (род. 1494, на престола 1520-1566), се разпростира на три континента, от бреговете на Мароко до бреговете на Иран и от Южна Полша до Южен Йемен, има площ 3 млн. кв. км. и 60 млн. поданици. Но още двеста години преди този разцвет, към средата на XIV в., когато балканските страни се изтощават взаимно чрез чести и – както сега ни се струва – почти безсмислени военни конфликти, турският натиск откъм Мала Азия към Югоизточна Европа застрашително нараства. Османското емирство, което се развива в посока към модерна за времето си военно-феодална държава, все повече укрепва. Особено при наследника на Осман, Орхан (1326-1359), цялата византийска част от Мала Азия преминала в турски ръце. Военният натиск срещу Византия се засилил още повече при синовете на Орхан – Халил и Сюлейман.

Автор: Д-р Георги Карев

Детайли
Посещения: 9566

Живеем в условията на асиметрично общество и междукултурно общуване. В областта на тяхното функциониране доминира смесването (или замяната) на местата на отделните компоненти, при което не става ясно за какъв тип обществен модел става дума. Междукултурното общуване се изследва от позициите на концепции, някои от които отдавна показаха своята несъстоятелност в контекста на основните принципи на интеграционните процеси в страните, чиято социокултурна структура не е пригодена към подобна парадигма. За нашата страна тази неадекватност на подхода към взаимодействието на тези две сфери е една от причините за задълбочаващите се противоречия, които се отразяват крайно отрицателно върху желанието и усилията за постигане на консенсус и единство по основните приоритети на общественото ни развитие.

Автор: Мюмюн Тахир

Детайли
Посещения: 12862

През септември 1966 германският философ Мартин Хайдегер (1889-1976), един от титаните на мисълта на ХХ век, приема в дома си във Фрайбург представители на списание „Шпигел“, за да отговори на обвиненията във връзка с поведението си по времето на нацизма. Той самият вижда в този разговор принос за „изясняването на моя случай“. Тъй като в хода на срещата той излага и редица основни мисли на своята философия, разговорът с „Шпигел“, по волята на Хайдегер публикуван едва след смъртта му, става известен като „завещанието на Хайдегер“.

Автори: Мартин Хайдегер, списание „Шпигел“

Детайли
Посещения: 7324

Наскоро чух някой да казва, че да се разглеждат произведенията на изкуството през призмата на политическото е нещо чудесно за учебната стая, тъй като то ви дава толкова много неща, за които може да се разговаря; то прави изкуството някак много речовито, почти задължено да изказва политически мнения. Но самият чувствам дълбоко, че изкуството трябва да бъде защитавано от каквато и да е отговорност в тези отношения. Именно тази свобода, създадена от тази закрила, позволява на изкуството да има каквато и да било политическа ефективност, доколкото я има. Изкуството, което има някакви открити, преднамерени политически склонности, често е неефективно както като изкуство, така и като начин да се прави политика. А това е така, тъй като пропагандата се опитва да упражни някакво едностранно влияние върху читателя. Изкуството никога не се опитва да предизвика единична реакция.

Автори: Гарт Грийнуел, списание „White Review“

Детайли
Посещения: 11246

Ние можем да върнем Маркс в 19 век, но не можем да го задържим там. Маркс губи абсурдно много време в полемики със съперниците си и погасяване на сектантски огнища на пожари, и разбира се не успява да завърши труда, който смята за своя opus magnum – „Капиталът“. Ала за добро или зло факт е, че неговата мисъл не е остаряла. Маркс провижда, че модерните пазарни икономики, оставени сами на себе си, произвеждат големи неравенства, и превръща онзи аналитичен подход, който води началото си чак от Сократ – преобръщането с главата наопаки на концепции, които мислим, че познаваме и разбираме, – в ресурс за осмисляне на социалните и икономическите условия на собствения ни живот.

Автор: Луи Менанд

Детайли
Посещения: 9363

Нека започнем със според мен очевидния факт, че „забравата“ всъщност е невъзможна, особено когато става дума за травматични колективни преживявания, възприемани като дълбинно-определящи „историческата съдба“ на една или друга група (което според мен е и основният мотив на кажи-речи всяка „национална история“). Възможно е единствено някакъв вид специфично целеполагане на отговорността за „историята“ – и онова, което предлага Рийф (както и всички негови предшественици, пледиращи за – или постановяващи – необходимостта от „забравяне“) – е в края на краищата отговорността да бъде носена от „никого“. Именно в тази специфична форма на sacrificium intellectus, тоест съгласието да вярваме в нещо абсурдно, в името на личния или колективен мир (със себе си), се състои живецът на идеята. Нека се съгласим, в името на мира, че отговорни няма, след което се постараем да живеем с тази очевидно абсурдна пропозиция толкова дълго, че необходимостта от изнамиране на някакъв от малко-малко по-логичен и по-разбираем отговор на неизбежния въпрос за историческата отговорност отпадне от само себе си. Или нещо такова.

Автор: Златко Енев

Детайли
Посещения: 10334

Колективната историческа памет не зачита миналото. Не става въпрос само за неточности, преднамерени или не, от типа на онези, които виждаме в днешното изобилие от телевизионни мини-сериали, опитващи се да пресъздадат някаква отминала историческа епоха – „Династията на Тюдорите“ на американската „Шоутайм“, да речем, или „Рим“ на HBO. Когато държави, политически партии и социални групи се позовават на колективната историческа памет, мотивите им далеч не са тривиални. Някъде до към края на втората половина на 20 в. целта на този род припомняне почти неизменно бе да се укрепи националното единство. Добре би било, ако можехме да кажем, че лошите режими са били по-склонни към тази практика, отколкото добрите. Но в действителност усилия да се мобилизира и манипулира колективната памет или тя да бъде изфабрикувана са правени от режими и политически партии от всякакви разновидности.

Автор: Дейвид Рийф

Детайли
Посещения: 11513

Литературната Нобелова награда от 2016-та отново разбуни духовете, но, за разлика от обичайното „защо?“ (защо тоя, защо не оня), този път, имам чувството, се разпалва едно много по-голямо, много по-сериозно „ЗАЩО?“ Не ще и дума, Боб Дилън е кумир за много милиони хора – но това, разбира се, не го прави ни най-малко безспорен лауреат на най-престижната сред всички литературни, а комай и културни, и политически, награди на планетата.

Автор: Златко Енев

Детайли
Посещения: 10202

Като се оставят настрана твърденията за литературно високо качество, Глобалната литература не прави никакви съждения. Творбите, които тя цени, са вследствие на това провали дори и от собствената ѝ тясна гледна точка, тъй като добрата литература, най-кратко казано, е творение на хора, опитващи се да кажат истината (колкото и изкривена), а не такива, които се опитват да създават „литература“. Писателите, по-силно заинтересувани от „литература“, отколкото от истина, правят така, че в края на краищата не постигат нито едното, нито другото – и това е само една от причините, поради които в наши дни думата литература звучи толкова фалшиво – сякаш човек би настоявал да казва кулинария всеки път, когато има предвид храна. А храната, като препитание, е по-скоро нещото, което ние тук имаме предвид.

Автори: Списание N+1

Детайли
Посещения: 7705

Няма да крия, че тъй нареченият „литературен“ дебат от последно време ме отвращава. Отвращава ме по две причини. Първа сред тях е неговата несистемност. Позициите на най-радикалните участници (доколкото е възможно те да бъдат системно проследени, тъй като често изненадват в гръб, съвсем по партизански, от прикритието на най-неподозирани платформи) имат съмнителното адаптивно свойство да се променят с онази гъвкавост, която е позната от камуфлажната тактика на един известен боливийски терорист и, може би, от неизчерпаемото тактическо вдъхновение на Карлос Чакала за дегизировъчни метаморфози.

Автор: Пламен Шуликов

Прочетете още...