Книгата на Джордж Оруел „1984“, публикувана на 8 юни преди седемдесет години, има невероятна кариера като произведение на политическото пророчество. В публичното съзнание тя надживя другите претенденти от онази епоха: „Прекрасният нов свят“ (1932) от Олдъс Хъксли, „451 градуса по Фаренхайт“ (1953) от Рей Бредбъри и „Портокал с часовников механизъм“ (1962) от Антъни Бърджес, да не говорим за две други добре известни навремето книги, на които е задължена: „Ние“ (1921) от Евгений Замятин и „Мрак по пладне“ (1940) от Артур Кьостлер. Без съмнение „1984“ е продукт на Студената война, само че Студената война приключи преди трийсет години. Тогава на какво се дължи нейната притегателна сила, защо все още продължаваме да четем тази книга?
Отчасти това се дължи на факта, че за разлика от „Мрак по пладне“, работата на Оруел не е била замислена като книга за живота при комунизма. Тя е била предназначена като предупреждение за известни тенденции в либералните демокрации, както именно и беше четена. Следвоенната съветизация на Източна Европа произведе общества, сякаш пръкнали се директно от страниците на Оруел, ала американските читатели възприеха „1984“ като книга, визираща клетвите за вярност и маккартизма. През 1970-те тя беше един вид литературен коментар върху политиката на Никсън и аферата Уотъргейт. През 1983-84 продажбите рязко скочиха – четири милиона екземпляра бяха пласирани за една година, – защо?, ами защото беше 1984. А през 2016 последва нов пристъп на читателски интерес благодарение на Тръмп.
Базисната структурна концепция на книгата се оказа нейната най-бързо обезсмислила се линия – обезсмислена почти от самото начало. Това е идеята, че светът ще бъде разделен между три тоталитарни супердържави, които са строго йерархично организирани, контролират тотално информацията и потискат свободата на словото, и които водят постоянни безуспешни войни за световно господство. Това е бъдеще, което мнозина очакват през 1930-те, времето на Голямата депресия и възхода на сталинизма и фашизма. Капитализмът и либералната демокрация изглеждат обречени, а централизираната икономика и авторитарните режими се очертават като единствения начин за управление на модерните масови общества. Такъв е главният аргумент на една почти забравена днес книга, която Оруел прочита с голям интерес и от която остава едновременно очарован и отблъснат – „Мениджърската революция“ (1941) от Джеймс Бърнам.
Вярно е, че след 1949 светът се раздели на супердържави – не три, а две, – чието четирийсетгодишно съперничество нанесе много пакости на света. Само че те не бяха огледални тоталитарни чудовища, Фазолт и Фафнер[1] на геополитиката през ХХ век. Понякога те може и да си приличаха в своя тактически подход, но все пак това бяха различни държавни системи, отстояващи различни идеологии. Оруел, който не си е падал много по Съединените щати, пропуска тази подробност.
Има някои аспекти на книгата обаче, чиято актуалност изглежда никога няма да избледнее. Един от тях се отнася до портрета на тоталната надзорна държава: Големият брат (заемка от № 1 на Кьостлер) и телевизионният екран, едно удивително проницателно хрумване, като се има предвид, че когато фантазията му го ражда, Оруел едва ли е бил виждал телевизор. Другият важен аспект е нюспийк, една любима тема на Оруел: злоупотребата с езика за политически цели.
И все пак „1984“ е роман, а не политически трактат, и в крайна сметка хората продължават да го четат именно като литературно произведение. Предполагам, че днес повечето читатели прескачат подчертано политическите пасажи, като например „Теорията и практиката на олигархичния колективизъм“, книгата (прекалено дълга), която комисар O’Брайън дава на Уинстън и Джулия, подмамвайки ги в заложения от него капан. (Аналогът на тази фиктивна книга е „Предадената революция“ от Лев Троцки, неговото порицание на сталинизма от 1937, но тя е също така и пародия на „Мениджърската революция“).
Разпитът на Уинстън от O’Брайън, макар и замислен като кулминацията на романа и все още възприеман така от мнозина, не е напълно удовлетворителен. Как O’Брайън успява да убеди Уинстън, че две плюс две е равно на пет? Чрез изтезание. Това все пак е доста примитивен начин за промиване на мозъка. „Мрак по пладне“ също завършва с разпит, но жертвата, Рубашов, макар и вече съсипан физически, бива надвит интелектуално. (И двамата автори се опитват да проумеят защо в хода на Московските процеси от 1936-38 – Сталиновата чистка на старата болшевишка гвардия – обвиняемите доброволно признават всякакви най-абсурдни обвинения срещу себе си, знаейки, че ще бъдат незабавно разстреляни. След смъртта на Сталин се оказва, че всички те са били в действителност изтезавани. Тъй че Оруел е бил прав по тази точка).
И изобщо, кой може да забрави това: „Вие сте мъртви“, каза един железен глас зад тях“? Оруел поднася една история, в която има напрежение и характери, с които читателите могат да се идентифицират.
Когато книгата излиза, някои решават (с ужас), че фигурата, с която се очаква те да се идентифицират, е O’Брайън. Може би тъкмо това е имал предвид и Оруел. Защото именно O’Брайън е онзи, срещу когото той иска да предупреди хората: интелектуалецът, който се оказва садистично омагьосан от властта. Фигурата на O’Брайън съответства на разпространената по онова време представа за изкушението на тоталитаризма: зъл дух, бродещ из някакъв тъмен ъгъл на човешката психика. „У всеки от нас се крие един Хитлер, един Сталин“, пише историкът Артър Шлезинджър в своя либерален манифест „Жизненоважният център“, публикуван през същата година като „1984“.
Много по-късно Шлезинджър промени мнението си и отхвърли така наречената от него „Оруелова мистична теория на тоталитаризма“. Защото не е вярно, че всички ние сме O’Брайъновци, чакащи само да им се отвори шанс да изтезават Уинстъновците на този свят. По-скоро ние приличаме на Уинстън, съзнавайки, че нещо не е наред, че губим контрол върху живота си, но съзнавайки също така, че сме безсилни да се съпротивляваме.
Най-банален пример би бил онзи, когато натискаме бутона „Съгласен“ на банера, изискващ одобрението ни за новата политика за съхранение на личните данни. Ние не знаем каква е била старата политика и общо-взето сме сигурни, че ако прочетем новата, няма изобщо да разберем какво се е променило или за какво точно даваме съгласието си. Предполагаме или сме дочули, че всички просто натискат съответния бутон. Така че ние също натискаме бутона и мечтаем за един свят, в който няма да има нужда от натискане на бутони. Не-банален пример би бил онзи, когато изборният процес бива корумпиран от една чуждестранна сила, а правителството заплашва, че ще съди за държавна измяна онези, които се опитват да разследват тази намеса. Това вече е съвсем по Оруел. И не е пророчество, а новинарско заглавие.
Превод от английски Стоян Гяуров
Louis Menand, „1984“ at Seventy: Why We Still Read Orwell’s Book of Prophecy. The New Yorker
Източник: „Императорът на сладоледа. Блог на Стоян Гяуров“ – www.icecreamst.com
[1] Братя-гиганти от тетралогията на Рихард Вагнер „Пръстенът на Нибелунгите“.
